сряда, 30 септември 2015 г.

Капанът на германското превъзходство

Волфганг Ишингер*

Проточилата се гръцка дългова криза и растящият приток на бежанци в Европа възпламени дебатът за германската роля в рамките на Европейския съюз. Станала ли е Германия европейски хегемон? И ако не, трябва ли да приеме тази роля, както предложиха някои коментатори, за да предотврати разпада на европейския проект?

Идеята за германска хегемония – както трябва да е ясно за всеки учил история – е абсурдна. Вместо това Германия трябва да възприеме позицията на „главен координатор” на Европа, както германският външен министър Франк-Валтер Щайнмайер напълно точно го определи, фокусирана върху укрепването на ЕС чрез усилия за създаване на условията необходими за наистина обща европейска външна политика и политика за сигурност, която да подготви континента за посрещането на предизвикателствата, срещу които ще се изправи. Като хвърли всички усилия за изпълнението на тази задача, Германия не просто ще засили влиянието на Европа в света, но и ще лиши от основания дискусията за хегемонията.

Договорът от Лисабон, подписан през 2007, беше основан на идеята, че просперитетът на ЕС и неговата сигурност зависят от членовете му, гледащи отвъд тесните си интереси и действащи съвместно, в свой общ интерес. За да постигне това, договорът създаде отделни постове, като тези на президент на Европейския съвет и на Върховен представител на съюза за външните работи и политиката за сигурност, чиито титуляри можеха да действат и говорят от името на целия Европейски съюз.

Както отбеляза преди време белгийския министър-председател Пол-Хенри Спаак, „Има само два типа държави в Европа: малки държави и малки държави, които все още не са разбрали, че са малки”. За нещастие, все още, твърде много държави членки на ЕС не попадат във втората категория.

Новите институции, установени с Договора от Лисабон, помогнаха на ЕС да постигне някои важни успехи – най-вече по време на преговорите с Иран и на преговорите със Сърбия и Косово. Но не се полагат последователни усилия за укрепване на неговата власт. Твърде често, когато става въпрос за разрешаването на външно-политически кризи и на стратегически предизвикателства, институциите на ЕС играят нищожна роля. Украинската криза, където Франция и Германия поеха лидерството, е пример за това.

И макар че съществува нарастващ евроскептицизъм на континента, все още има широка подкрепа за обща, по-силна европейска външна политика. В скорошна статия във „Файненшъл таймс”, бившият полски външен министър Радослав Сикорски, очерта пътищата как това може да се постигне. Когато възникне външнополитически казус, страните членки трябва да преценят дали е по-подходящо да бъде препратен към отделните държави или на европейско равнище.

В огромното мнозинство от случаите, в които общите действия са за предпочитане, страните членки биха могли да осигурят пълна подкрепа на ЕС. Така президентът на Европейския съвет Доналд Туск, Върховният представител на ЕС Федерика Могерини и Председателят на ЕК Жан-Клод Юнкер биха могли да играят водеща роля в европейската външна политика.

За лош късмет, това все още не е установена практика. Страните членки на ЕС са склонни да преследват противоречиви политики, отслабвайки, а не засилвайки, глобалното влияние на Европа. Това дава неочаквана възможност на управляващите в Китай и Русия да противопоставят една на друга страните членки на ЕС.

Германия има уникалната възможност да бъде противотежест на отдавнашната британска съпротива на общата външна политика. Чрез значителното си влияние при осигуряването на свързана, стратегически фокусирана външна политика и политика за сигурност, би могла едновременно да постигне две ключови цели: един по- стабилен и жизнеспособен ЕС и една по-европеизирана Германия.

Добра отправна точка би могла да бъде действието по отдавна обсъжданата тема за по-дълбоко интегрирани въоръжени сили на страните членки на ЕС. Германия ще трябва застане с целия си авторитет и влияние зад инициативата за „обединяване и поддържане” на военните ресурси, въпреки съпротивата на Обединеното кралство срещу това. Все пак, времето когато страните членки на ЕС воюваха поотделно приключи преди повече от три десетилетия, с Фолклендската война.

„Бедната, стара Германия”, саркастично отбеляза навремето Хенри Кисинджър. „Твърде голяма е за Европа, но е твърде малка за света”. За щастие, Германия има шанс да се измъкне от този капан. Като проактивна и конструктивна част от ЕС, Германия е достатъчно голяма за света, като в същото време не е твърде голяма за своите съседи.

Както написаха съвсем скоро Щайнмайер и германският икономически министър Зигмар Габриел: „Само заедно и само на европейско равнище, ще сме способни да намерим разумното решение”. Това беше написано по повод бежанската криза, но същото безспорно може да се съотнесе и към мястото на Германия в ЕС днес.


*Волфганг Ишингер е бивш посланик на Германия в Съединените щати. Председател е на Мюнхенската конференция за сигурност и е професор по политики за сигурност и дипломатически практики в Hertie School of Governance в Берлин.

Няма коментари:

Публикуване на коментар