сряда, 2 септември 2015 г.

Не е време за повишаване на лихвите

Лорънс Самърс*

Ръководството на Федералния резерв потвърди очакванията, че в края на краищата може да повиши лихвите на срещата си през септември, с всички странични ефекти и непредвидими развития. Една разумна оценка на настоящите условия предполага, че повишаването на лихвите в близко бъдеще би било сериозна грешка, която ще постави под заплаха трите основни цели на Фед: ценова стабилност, пълна заетост и финансова устойчивост.

Фед, както повечето централни банки, осъществява ценовата стабилност във вид на поддържане на 2-процентна инфлационна цел. Рискът от нереализиране на тази цел е налице – риск, който ще се увеличи със затягането на монетарната политика. Понастоящем, повече от половината компоненти на индекса на потребителските цени са с низходящ тренд през последните шест месеца за пръв път от повече от десетилетие. Основният индекс на потребителските цени (изключвайки храните, енергията и трудните за измерване наеми) нараства с по-малко от 1%, а най-скорошното всеобхватно измерване на инфлацията отчете ръст на годишна база от 0,7% през последната четвърт. 

И така, според пазарните критерии очакванията за инфлацията през следващото десетилетие предполагат, че тя ще се задържи под 2%. Ако, както сега изглежда, валутите на Китай и останалите нововъзникващи пазари продължат да се обезценяват, натискът надолу върху инфлационните равнища в Съединените щати ще се увеличи.

Няма никакво съмнение, че затягането на монетарната политика ще има негативен ефект върху нивата на безработицата, тъй като по-високите лихви ще направят кешовите наличности сравнително по-атрактивни за инвестиране. По-високите лихви също така ще доведат до повишаване на стойността на долара, което ще доведе до намаляване на конкурентоспособността на американските производители и ще подложи на натиск икономиките на нашите търговски партньори. Това е особено неприятно във времена на нарастващо неравенство. Изследванията на периодите на стагнирали трудови пазари, каквито са 1960-те и края на 1990-те разкриват, че най-добрата социална програма за нискоквалифицираните работници е икономика, в която работодателите се борят за всеки работник.

Имаше някаква финансова стабилност  в рамките на предходните 6 до 9 месеца, в която можеха да се увеличават лихвите, понеже ниските лихви насърчаваха инвеститорите да поемат риск, а бизнеса да заема пари и да се занимава с финансов инженеринг. Дори тогава бях убеден, че икономическите загуби от повишаването на лихвите щяха да надвишават ползите от финансовата стабилност, но и тогава имаше притеснения за средносрочните последици от ниските лихви за финансовата стабилност. 

Днес този дебат е доста спорен. При тази кредитна експанзия, перспективите пред Китай изглеждат мрачни, нововъзникващите пазари потъват, борсите в Съединените щати са в период на корекция, притесненията за ликвидността и очакваната волатилност нарастват до рекордни нива, пазарите коригират всяка еуфория или предоверяване; Фед не трябва да се намесва. В този етап на силна нестабилност рискът е, че повишаването на лихвите ще тласне някаква част от финансовата система в криза с непредвидими и опасни последици.

На фона на тези разсъждения е неразбираемо защо толкова много гласове вътре и извън Фед вярват, че повишаването на лихвите е необходимо? Съмнявам се, че ако лихвите днес бяха 4%, щеше да има какъвто и да е значителен натиск за увеличаването им, особено на фона на настоящите икономически условия. Натискът за повишаването им идва от усещането, че икономиката се е нормализирала през тези шест години на възстановяване и че извънредните стимули под формата на нулеви лихви трябва да бъдат премахнати. Това ще бъде напълно логична тема за обсъждане от Фед, с фокус върху „насрещните ветрове”, налагащи поддържането на ниски лихви сега, но които ще утихнат в недалечното бъдеще и ще позволят нормален растеж и нормални лихвени равнища.

Каквито и достойнства да имаше теорията за временните насрещни веторве преди няколко години, тя става все по-неприемлива на фона на наближаването на седмата годишнина от краха на Лемън брадърс. Вече не е никак лесно да се обоснове временния насрещен вятър. Фискалните ограничения са свалени. Банките са добре капитализирани. Корпорациите са заринати с кешови наличности. Домакинските баланси са възстановени.

Много по-приемлива теория от „временния насрещен вятър” е тази за „трайната стагнация” или много сходната идея, която Бен Бернанке прокара за „пресищането със спестявания”. Насрещните ветрове не са временни, а са новата реалност. По много причини коренящи се в технологичните и демографски характеристики и подсилени от по-големите регулации във финансовия сектор, глобалната икономика по-трудно генерира търсене за продукцията, която може да бъде произведена.

Задоволителният растеж, ако може да бъде постигнат, изисква много ниски лихви, които могат да се наблюдават в исторически план само по време на криза. Именно заради това пазарите на дългосрочен дълг ни подсказват, че реалните лихви се очаква да бъдат близко до нулата през следващото десетилетие в целия индустриализиран свят.

Новите условия се нуждаят от нови политики. Има какво да бъде направено в тази посока, като например повишаването на частните и публични инвестиции с бързи темпове, повишаването на лихвите в зависимост от това дали е достигната пълна заетост. Но докато и без тези нови политики не бъдат въведени, инфлацията рязко да се повиши или еуфорията на пазарите да се успокои, няма причина Фед да променя лихвите.


*Лорънс Самърс е професор в и последният президент на Harvard University. Бил е финансов министър на Съединените щати от 1999 до 2001 и икономически съветник на президента Барак Обама от 2009 до 2010.

Няма коментари:

Публикуване на коментар