Сделката с ЧЕЗ донесе сериозен проблем за репутацията на Борисов

- Ако случаят ЧЕЗ-Инерком е тест за управлението, какво показа той?

- Нито управляващите, нито премиера Бойко Борисов, предвидиха, че този случай ще се развие по такъв начин и ще се разрасне до такава степен. Надцениха собствените си възможности и подцениха ситуацията. Бяха убедени, че по време на европредседателството вниманието ще е фокусирано върху по-важни теми като Западните Балкани, външнополитическите инициативи на Бойко Борисов, а не една тема, представена като рутинни отношения между два частни икономически субекта. Вероятно това подценяване не им позволи да реагират адекватно.

- Откъде дойде по-голямото подценяване - от държавата и нейните структури или от управляващите политически фактори?

- Със сигурност имаше катализатор на процеса и той идваше и от политически, и от икономически играчи, които са отпаднали от търга. Участвали са, но са загубили битката за придобиване на тези апетитни активи. От друга страна беше подценена изключително много вероятността обществото да реагира по този силно критичен начин. Това е вторият и по-важен фактор, който показа, че управляващите не са направили адекватна оценка на възможните последици.

- А какво прозира зад променената позиция на властта, държавата да придобие дял от ЧЕЗ?

- Целият скандал премина през три отчетливи фази. Първата беше фазата на отричането: няма такова нещо, помислихме, че е фалшива новина, ние не се месим, не знаем какво става, решенията се взимат в друга държава по други закони, нямаме право да взимаме отношение. Втората фаза на реакция беше отстъплението. По всички фронтове управляващите се опитаха да избягат от създалото се обществено напрежение. Премиерът Борисов отрече да има каквото и да е участие в сделката, прехвърли вината към "тея гадове", потърси външен враг: руско-грузински интереси. И се опита да спечели време за прегрупиране вътре в собствената си партия и в управлението, за да намерят правилния отговор на острата обществена реакция. Третата фаза е на контра-настъплението. След като се окопитиха и преодоляха първоначалния шок, откриха и правилната формула за излизане от нея.

- Каква беше тази формула?

- Първо всички институции бяха впрегнати да демонстрират решителност и решимост за реакция. Втората линия включи предложения, които да задоволят обществените настроения - предложиха одържавяване на дела, който придобива "Инерком".

- Не си ли противоречи това решение, след като именно първият кабинет "Борисов" продаде последните дялове на държавата в ЧЕЗ? И всъщност решение, което ще се плаща от българските данъкоплатци.

- До такава степен беше изкривен дебатът по казуса и проблематизирани отношенията между два частни субекта, че трябваше държавата да вземе решения, които застрашават възможно най-малко управляващите и управлението. След като обществото има желание по някакъв начин да върне контрола си върху едно структуроопределящо предприятие или стратегическа инфраструктура, премиерът е длъжен да даде решение, в синхрон с това обществено очакване.

- Обществото ли си връща контрола или политически брокери, които ще назначат свои хора в борда на дружеството?

- На повърхността изглежда, че обществото ще си върне контрола. Но под повърхността е ясно, че всеки придобит от държавата контрол върху активи, ще даде възможност за поредното брокерство от страна на политическия елит с цел придобиване на влияние - финансово или електорално. В случая и двете. Все пак в борда ще влязат партийни функционери, или близки до властта хора ще бъдат на високи позиции, с големи заплати и ще трябва да се отблагодаряват за всичко това. Но на повърхността изглежда, че сякаш държавата ще се погрижи по-добре за управлението на стратегически активи, важни за националната сигурност и за близо 3 млн. души в Западна България.

- Успяха ли БСП като опозиция да отиграят слабостта на управлението или са съучастници в размиването на дебата?

- БСП изкараха дебата от обществения му фокус и го вкараха в парламентарна рамка - битка между управляващи и опозиция. Всъщност в тази ситуация обществото се оказа опозиция на управляващите. Скандалът имаше потенциал да събори управлението. БСП обаче нямат потенциал и капацитет да бъдат обществено припознати като реална опозиция на управлението. Най-малкото защото са уязвими от миналото си лидерите в левицата. Корнелия Нинова може да бъде много лесно атакувана. Неща, които от години говорят ГЕРБ, сега излязоха и от устата на Гинка Върбакова: "как може една млада дама от село Крушовица да придобие на 28 години Техноимпекс". Затова и БСП лесно губят битки, вкарани в парламентарните коловози. В цялото това противопоставяне обаче се появи фигурата на президента Румен Радев. Той се оказа в ролята на реална алтернатива, на гласът на общественото недоволство. Около него ще се завъртят и обществените очаквания за изграждане на ясна алтернатива на управлението на Бойко Борисов, въпреки че той няма такава възможност, институционално няма как да играе тази роля. Но като личност обществените очаквания са да влезе в нея. Видяхме и по време на чествания на връх Шипка  - Корнелия Нинова залепена за президента Радев. БСП се опитват да спечелят от ситуацията около ЧЕЗ през авторитета на президента.

- Как тези количествени натрупвания от скандали в управлението ще се отразят на неговото качествено изменение?

- Парадоксално ситуацията около ЧЕЗ сплоти управляващата коалиция между ГЕРБ и "Обединените патриоти". Защото от едно падане на кабинета най-много щяха да пострадат патриотите, затова и те категорично застанаха в този скандал зад ГЕРБ и съвсем тактично се отдръпнаха, като оставиха инициативата с овладяването на негативните ефекти на партията на Бойко Борисов. Същественото обаче е, че ГЕРБ все още не са преодолели общественото недоверие, създало се покрай този скандал. Моите лични социологически проучвания на настроенията на хора, непредставително разбира се, категорично показват убедеността на тези хора, че зад сделката с ЧЕЗ стои Бойко Борисов. Този репутационен проблем, който премиерът си създаде със скандала „Гинка“, много трудно ще бъде преодолян. Независимо, дали държавата ще влезе в ЧЕЗ или не. Във всички случаи имиджово Бойко Борисов е основният губещ. Едно такова убеждение у хората не може толкова бързо да бъде променено. Краткосрочно и средносрочно лично Борисов ще търпи електорални загуби, защото не успя да отговори на въпросите кой реално стои зад тази сделка и затова, че не е направил възможното при всички съмнения да предотврати сделката.

- Тези електорални флуиди къде ще отидат?

- При БСП малко вероятно, при президента временно. При трети нов политически играч, който може да се появи - много вероятно. Не искам да споменавам имена, но е възможно, заради създалата се ситуация, политическите инженери набързо да скалъпят нов субект, който да обере целият негативизъм. Според мен, ако след европредседателството ГЕРБ не тръгнат към нови предсрочни избори, лакмусът за нова политическа ситуация ще бъдат изборите за европейски парламент. А какво ще се случи в този отрязък от време е много трудно да се прогнозира.

Кейнс, дълг и патология

В България, а и не само тук, съществуват три вида тълкуватели на икономическата проблематика: икономическите пропагандисти, политическите популисти и тихите професионалисти. Първите говорят и пишат за икономика движени или от личен, или от частен, корпоративен интерес, т.е. за тях мнението на останалите е без значение или има значение единствено, ако съвпада с личния им интерес или интереса на техния корпоративен приятел. Вторите говорят и пишат за икономика движени от личните си лидерски сметки или сметките на партията си, т.е. тезите им се затварят единствено и само до кръга на техните избиратели, малобройни или многобройни. За третите никой не разбира и никой не познава, или ги познават малцина посветени, понеже са предпочели да мълчат, понякога оглушително, пред това да изразят компетентното си мнение, понеже първите два вида са прекалено кресливи и трудно могат да бъдат надвикани или понеже скромността и интелигентността им надделяват над инстинкта за изява.

Но независимо дали по икономически теми се говори напоително или се мълчи оглушително, нито един от трите вида тълкуватели не може, а третият вид и не иска, да избегне тежестта на икономическите истини и да заобиколи строгите закони движещи икономическите процеси.

В дебатите за рамковото споразумение на правителството с четири чуждестранни банки за обслужване на държавния дълг в следващите три години, напоили обилно публичното пространство, се откроиха ясно и трите вида икономически тълкуватели. Най-ясно обаче, поне за разбиращите от икономика и икономически процеси, се открои отсъствието на тихите професионалисти.

Без да имам претенцията за задълбочено познаване на тънкостите на икономическите процеси, все пак ще направя опит да разясня какво не достигна, за да се разбере същността на проблема с намерението за емитиране на точно този дълг, точно сега и точно в този размер.

В един свой коментар наскоро, проф. Робърт Скиделски, автор на тритомната биография на Джон Мейнард Кейнс, цитира една от най-прочутите мисли на последния, в която се казва, че „инфлацията е несправедлива, а дефлацията не е за препоръчване. От двете обаче дефлацията е по-лоша, тъй като е по-лошо да се предизвика безработица, отколкото да се разгневят рентиерите”.

На пръв поглед цитатът на Кейнс не изглежда да има нещо общо с темата за емитирането на дълг от страна на българското правителство. Но има, и общото е, че нито един от трите вида тълкуватели на икономическите проблеми не може да избяга от истината. А тя е, че в България не съществува нито едно условие, при което в една зряла пазарна икономика, правителството може да си позволи да мисли за емитиране на дълг. И все пак нещо общо има и то е, че проблемът с инфлацията и инфлационните очаквания е в основата на изчисленията за растежа и просперитета на всяка една икономика.

Първата и незаобиколима истина е, че няма и не може да има изгоден държавен дълг. Държавният дълг обикновено е необходимост наложена в ситуация на дефицит на свеж финансов ресурс. Дългът се емитира при определени финансови параметри и с ясното съзнание за поемане на определен риск, както от страна на кредитополучателя, така и от страна на кредитора. Именно финансовите условия определят тежестта на дълга, т.е. в колкото по-затруднена ситуация е една държава, толкова по-сурови и тежки са условията. Примерът с Гърция е показателен. Съединените щати са изключение.

Втората истина е, че за да си позволим да мислим за емитиране на държавен дълг за покриване на текущи дефицит, или казано по просто за запълване на дупки в бюджета, трябва да имаме ясна представа от къде и как ще се появят приходи за връщане на дълга в краткосрочен, средносрочен и/или дългосрочен план. Ако нямаме подобна ясна представа имаме две перспективи пред себе си: или да търсим възможности за оптимизация на държавните разходи, или да не ползваме взетия дълг за запълване на дупки, а да го ползваме за стимулиране на икономиката, а оттам и растежа.

Третата истина е, че държавен дълг се емитира само при очаквани средни до средно високи нива на инфлация за продължителен период от време. Ако в Европа обаче имат някаква, макар и бегла представа, за очакваните инфлационни равнища, както и за управлението им до достигане на устойчиви нива за продължителен период от време, то у нас отговорните за вземането на адекватните фискални и монетарни решения или нямат ни най-малка представа какво да правят, или крият значителна част от истината за дълга, т.е. влизат в ролята или на икономически пропагандисти, или в ролята на политически популисти.

Четвъртата истина е, че държавен дълг се емитира само когато има дългосрочна перспектива за възстановяване и устойчив растеж на икономиката. България изпадна в тежка икономическа и финансова ситуация още през 2009 година, непосредствено след избухването на Голямата рецесия, и до днес не може и не знае как да излезе от нея. Високата безработица се комбинира с ниски нива на заетост. Ниската конкурентност на произвежданите в България стоки и услуги (с изключение на сектора на информационните технологии, който има незначителен дял от икономиката ни) е плод на високата енергоемкост на производството и лошото качество на българското образование. Емиграционните вълни на отчаяние доведоха демографската картина до катастрофа изразяваща се в това, че един работещ вече издържа един неработещ, било то пенсионер, безработен, ученик или дете.

Петата истина е, че дълг се емитира само при наличие на реформирана или реформираща се институционална рамка, която да гарантира базисна справедливост и да даде необходимия първоначален тласък на една икономика изпаднала в тежка институционална, социална и финансова криза. Такава реформирана или реформираща се институционална рамка, въпреки категоричните публични заявки и заклинания, на този етап няма и не се очертава да има. Управляващата коалиция забуксува в тежките условия на коалционното управление в настоящата ситуация и едва се удържа не само целостта и интегритета на управляващата коалицията, но и самите коалиции и партии участващи в нея. Пресен пример за последното е депозираната оставка на председателя на АБВ Георги Първанов след като неговите съпартийци гласуваха условията за емитиране на дълг, при положение, че предишният ден самият той категорично заяви, че парламентарната група на АБВ ще гласува против.

И едно допълнение за пазарите на дълг. Дългове се отпускат по ясни правила, при отдавна изработени и доказали се в практиката критерии и с градиран риск. За световния пазар на дълг България е високорискова държава. Самият факт, че в споразумението с банките за обслужване на дълга, се залага дългосрочна лихва в размер до 10%, означава, че доверието в нашите дългови книжа е нищожно, до никакво. Защитниците на дълга изтъкваха аргумента, че все пак диапазонът е от 0% до 10%, но никой от тях не си позволи да попита защо например финансовото министерство не заложи горна граница на лихвата в размер на 3-4%, каквато според защитниците е била лихвата по последната емисия дългови книжа. Отговорът е повече от прост. Никой нямаше да купи високорисковите ни книжа на толкова ниска лихва. Разбира се не изключвам възможността, при стабилизиране на финансовата ситуация в България и при наличието на перспектива за устойчив растеж на икономиката и инфлацията, да се постигнат и по-ниски лихвени равнища. Но това е малко вероятно и презастраховането на правителството е повече от очевидно.

Защо Германия например не залага лихви по-високи от 1,5% (условно), а доходността по германските дългови книжа от доста време е отрицателна? Защото Германия е устойчива икономика, с устойчиви финанси, устойчиви нива на инфлацията и големи излишъци по търговския баланс. България за съжаление не е такава държава и по тази причина търси финансиране, залагайки изключително неизгодни и може да се каже, ако ситуацията се влоши, непосилни условия.

Затова и опитите да се обясни на българското общество необходимостта от емитиране на дълг (пък макар и за изплащане на стар дълг), бяха посрещнати с голяма доза скептицизъм. Затова и опитите да се заобиколи истината за икономическите закони от страна на финансовия министър и част от икономистите на коалиционните партньори, предизвика тежка атака към управлението и доведе до обвинения в некомпетентност и откровен лобизъм.

Ако не се предприемат спешни действия за преодоляване на недоверието както от страна на бъдещите кредитори, така и от страна на българското общество, не ни чака нищо добро. А една добра за страната и обществото възможност, в лицето на настоящата управляваща коалиция, за излизане от институционалната, социалната и финансовата криза, ще бъде пропиляна.