петък, 31 юли 2015 г.

Дали Ципрас е новият Лула?

Джефри Франкъл*

Гръцкият министър-председател Алексис Ципрас има шанса да стане за своята страна това, което южнокорейският президент Ким Те-джун и бразилския президент Луис Инасио Лула да Силва бяха за своите: левичар, който въвежда фискална дисциплина и по-свободни пазари. Също като Ципрас, двамата са избрани във времена на икономическа криза. И двамата веднага застават срещу международното финансово потисничество, на което опозиционните политици не обръщат внимание.

С изключителната си власт и влияние Ким и Лула успяха да преобърнат политическите и умствените нагласи спрямо новите реалности, стартирайки крайно необходимите реформи. Някои от тях бяха „консервативни” (или „неолиберални”), т.е. характерни за политиците отдясно. Но други бяха съвсем съзвучни с техни политически възгледи и ангажименти.

Южна Корея при управлението на Ким започна да дърпа юздите на „джаебол”-ите, огромните семейно организирани бизнес империи. Бразилия при управлението на Лула създаде „Болса фамилия”, система от преки плащания към домакинствата, които кредити извадиха милиони от тяхната отчайваща бедност.

Ципрас и неговата партия Сириза обаче, пропиляха първите си шест месеца в отхвърляне на финансовите реалности, не желаейки да видят нещата от различна гледна точка. Решението да проведат референдум за отхвърляне на спасителната програма предложена от кредиторите на Гърция показа, че те са политически късогледи.

Ако Ципрас беше чел правилно, той би трябвало да помоли гърците да гласуват с "да". Но той ги призова да гласуват с "не", а резултатът беше с изненадващо впечатляваща разлика. Той си въобрази, че това ще засили позициите му, но вместо това се засилиха позициите на Германия, която беше убедена, че този път е време Гърция да бъде изхвърлена от еврозоната.

Само седмица след референдума, Ципрас се сблъска с реалността. Европейските партньори на Гърция не са готови да предложат облекчени условия. Даже обратното, те настояват за по-големи отстъпки в замяна на третия спасителен пакет.

Единствената възможна поука от тази тъжна история е, че някои от поддръжниците на Ципрас у дома сега ще трябва да изпият горчивия хап на кредиторите. Все пак не бива да се подценява опозицията на реформите, която съществува сред гърците. Но също както Ким и Лула, Ципрас може да получи политическа подкрепа от част от левицата, които казват, че „ако той казва, че тези мерки са неизбежни, може би наистина няма алтернатива”. (Същото нещо се случи и с десницата. Само Никсън може да посети Китай.)

Никой не казва, че международните финансови реалности, пред които страната е изправена по необходимост винаги са поносими. Понякога алчността на глобалните финансови пазари при кредитирането води до прекомерен бум, последван от рязка смяна на посоката.

Чуждестранните правителства кредитори също могат да проявят неблагоразумие. Безчувствеността и грешките на заемодателите в Германия и другите страни кредиторки са по-разрушителни от неопитността на гръцки лидери. Например, увереността че фискалната дисциплина повишава бюджетните приходи, а не ги понижава, че дори и в кратки срокове, беше грешка, каквато беше и отказът да бъде отписан дълг през 2010. Тези грешки обясняват защо съотношението дълг/БВП в Гърция днес е по-високо от тогава.

Всяка една от страните отказва да признае своите грешки, усилвайки по този начин позицията на другата. Германците ще направят добре да признаят, че фискалната дисциплина води до икономически спад в краткосрочен план. Гърците ще е добре да признаят, че демокрацията не означава хората в страната да могат да гласуват да си присвояват парите на други страни.

Според теорията на игрите, самият факт че гърците и германците имат противоположни икономически интереси не е достатъчен да се обяснят и до днес лошите резултати от преговорите. Най-важна беше разликата във възприятията. „Постигането на "да” в ситуация за постигане на сделка предполага, че преговарящите не само имат ясна представа  за своите върховни приоритети, но също така, че те разбират какво най-много иска да постигне другата страна.

Една „лоша сделка” би призовавала всяка една от страните да се откаже от своите върховни приоритети. ЕЦБ не трябва да се съгласява с каквото и да е отписване на гръцки дълг. А Гърция засега не трябва да излиза на траен първичен бюджетен излишък. При една сравнително „добра сделка”, кредиторите биха намалили лихвите  и увеличили матуритета още, както вече предлага МВФ, така че на Гърция да не се налага да плаща неизплатимото през следващите няколко години, а в замяна на това проведе стимулиращи растежа структурни реформи.

Има надежда, че ужасният опит от последните шест месеца доведе и двете страни до ясното съзнание за икономическите реалности и приоритети. Това ще бъде необходимо, ако двете страни искат да постигнат една добра сделка, вместо лоша такава – или пък да се стигне до провалено сътрудничество и така Гърция наистина да напусне еврозоната.

Повтарящият се в годините рефрен за гръцката криза, откакто тя избухна в края на 2009 е, че гърците и страните кредиторки от еврозоната не пожелаха да научат уроците от предшестващите кризи в развиващите се пазари. В края на краищата, казваха те, Гърция е член на еврозоната, а не развиваща се страна. Поради тази причина, например, ЕЦБ и ЕК първоначално не пожелаха Гърция да се обърне към МВФ за помощ и не искат да отписват гръцки дълг.

Кризите на нововъзникващите пазари ни дадоха важни уроци. Ако Ципрас днес поеме курс, какъвто поеха Ким и Лула, той би служил далеч по-добре на своята страна.

*Джефри Франкъл е професор в Harvard University's Kennedy School of Government. Член е на Съвета на икономическите съветници по време на президентския мандат на президента Бил Клинтън.

понеделник, 27 юли 2015 г.

Европа отмъсти на Гърция чрез плана за приватизация

Янис Варуфакис*

На 12 юли срещата на върха лидерите от еврoзоната наложиха своите условия за капитулация на гръцкия министър-председател Алексис Ципрас, който, ужасен от алтернативите, прие всичките. Някои от тези условия се отнасяха за останалите публични активи на Гърция. Лидерите на еврозоната настояха гръцките публични активи да бъдат прехвърлени в подобен на ‘Treuhand” фонд – нещо като отряд за пожарни продажби използван след падането на Берлинската стена за бърза приватизация, с огромни финансови загуби и с разрушителен ефект върху заетостта в изчезващата публична държавна собственост на Източна Германия.

Гръцкият „Treuhand” ще се базира – къде мислите – в Люксембург и ще бъде под прекия контрол на германския финансов министър Волфганг Шойбле, авторът на схемата. Този фонд ще трябва да приключи с продажбите за три години. Но, докато оригиналният „Treuhand” беше съпроводен от огромни инвестции от страна на Западна Германия в инфраструктура и невиждани по размер социални разходи насочени към населението на Източна Германия, народът на Гърция няма да има никакви подобни трансфери.

Евклидис Цакалотос, който ме смени на поста финансов министър на Гърция преди няколко седмици, даде всичко от себе си да облекчи най-вредните аспекти от гръцкия план „Treuhand”. Той успя да договори седалището на фонда да бъде в Атина и измъкна от гръцките кредитори (т.нар. Тройка – ЕК, ЕЦБ, и МВФ) изключително важната отстъпка продажбите да се осъществят в рамките на следващите 30 години, а не за три. Това беше решаващо, защото ще позволи на гръцката държава да задържи обезценените активи докато цената им се възстанови от сегашните ниски рецесионни нива.

Уви, гръцкият „Treuhand” си остава все така отвратителен, и ще бъде като петно върху европейската съвест. Даже по-лошо, той ще се окаже пропиляна възможност.

Планът е политически токсичен, понеже фондът, макар и със седалище в Гърция, на практика ще бъде управляван от Тройката. От финансова гледна точка той също така ще бъде пагубен, понеже приходите от него ще отиват за обслужване на неизплатимия, дори според оценките на МВФ, дълг. Той също така ще се провали икономически, понеже пропилява уникалната възможност да подпомогне вътрешните инвестиции, които да се преборят с натиска на рецесията предизвикан заради наказателните фискални ограничения, също част от наложените от срещата на върха „условия” на 12 юли.

Не трябва да се случва по този начин. На 19 юни, аз дадох на германското правителство и на Тройката алтернативни предложения, като част от документ озаглавен „Решението на гръцката криза”.

„Гръцкото правителство предлага пакетиране на публичните активи (с изключение на отнасящите се до националната сигурност, културните институциите и обектите от националното културно наследство) в национална холдингова компания, за да бъдат отделени от правителствената администрация и да бъдат управлявани от частни юридически лица, под егдидата на гръцкия парламент, с цел максимизиране на цените на активите и създаване на вътрешногенерирани инвестиционни потоци. Гръцката държава ще бъде основният акционер, но няма да бъде гарант на пасивите или дълга.”

Холдинговата компания ще трябва да играе активна роля при подготовката на активите за продажба. Тя трябва да „пусне напълно гарантирани дългови книжа на международните капиталови пазари”, за да набере 30-40 млрд. евро, които, „имайки предвид актуалната стойност на активите”, ще „бъдат инвестирани в модернизацията и преструктурирането на активи под тяхно ръководство”.

Планът предвиждаше инвестиционна програма в рамките на 3-4 години, с „допълнителни разходи от 5% от БВП годишно”, които при настоящите макроикономически условия да донесат „допълнителен растеж в рамките на 1,5%” и да доведат до номинален ръст на БВП около 5% само за няколко години”. Това би докарало „пропорционално нарастване на данъчните приходи”, като по този начин „ще допринесе за фискалната стабилизация и ще позволи на гръцкото правителство да наложи контрол върху разходите без това да води до свиване на социалните дейности.”

При този сценарий първичният излишък (като се изключат лихвените плащания) може да се постигне много бързо както в абсолютни така и в относителни стойности. Така холдинговата компания може „да получи банков лиценз” в рамките на две години, „като по този начин се превърне в напълно завършена Банка за развитие, с право на частни инвестиции в Гърция и влизане в съвместни проекти с Европейската инвестиционна банка.”

Банката за развитие, която предложихме, ще „даде на правителството възможност да избира кои активи да бъдат приватизирани и кои не и да допринесе повече за намаляването на дълга отколкото би донесла селективната приватизация”. В края на краищата, „стойността на активите ще нарасне повече от настоящите разходи за модернизация и преструктуриране, целени от програмата за публично-частно партньорство, стойността на която е завишена заради възможната бъдеща приватизация”.

Нашите предложения бяха посрещнати с ледено мълчание. По-точно казано, Еврогрупата или иначе казано финансовите министри на страните от еврозоната и Тройката продължиха да изливат информация в глобалните медии, че гръцките власти нямат нужното доверие, за да предлагат иновативни идеи – техният обичаен рефрен. 

Няколко дни по-късно, след като великите сили разбраха, че гръцкото правителство напълно ще капитулира пред исканията на Тройката, те намериха за подходящо да наложат на Гърция своя унизителен, невъобразим и вреден „Treuhand” модел.

В повратен момент от европейската история нашите иновативни алтернативи бяха захвърлени в кофата за боклук. Да видим как ще се оправят оттук нататък.


*Янис Варуфакис е бивш финансов министър на Гърция и професор по икономика в Атинския университет.

петък, 24 юли 2015 г.

Миражът за финансовата сингулярност

Робърт Шилър*

В новата им книга „Скоростно свиващата се алфа” Лари Суидроу и Андрю Бъркин описват една инвестиционна среда населена от все по-софисцитирани анализатори осланящи се на планини от данни, мощни компютри и научни изследвания. При цялата тази конкуренция, „препятствията пред постигането на алфа (завръщането към рисково-усреднените стандарти – измерител на успеха при подбора на личните инвестиции) стават все по-трудни за преодоляване”.

Това заключение повдига един важен въпрос. Дали алфа накрая ще достигне нулата за всяка възможна инвестиционна стратегия? Или по друг начин казано, ще дойде ли денят в който, благодарение на всички тези умни хора и все по-умните компютри, финансовите пазари наистина ще станат съвършени, а ние ще можем да си поседнем, да си отдъхнем и да приемем, че всички активи са коректно оценени?

Това въображаемо състояние на нещата може да бъде наречено финансова сингулярност, по аналогия с хипотетичната бъдеща технологична сингулярност, когато компютрите ще заменят човешкия интелект. Финансовата сингулярност предполага, че всички инвестиционни решения ще е по-добре да бъдат оставени на компютрите, понеже експертите с техните алгоритми изчисляват какво движи пазарите и ги свеждат до някаква система.

Мнозина са убедени, че вече се намираме в подобна среда. Дори такъв легендарен инвеститор като Уорън Бъфет, казват те, не успява да предвиди пазара. В своя скорошна студия, „Алфата на Бъфет”, Андреа Фрацини и Дейвид Кабилър от AQR Capital Management и Лесли Питърсън от Копенхагенското бизнес училище, стигнаха до заключението, че Бъфет не генерира толкова положителна алфа, ако се вземат предвид отчетите  за сравнително по-непознатите рискови фактори, които натежават при конструирането на неговото инвестиционно портфолио. Изводът е, че геният на Бъфет може да бъде повторен от компютърна програма, която включва същите тези фактори.

Ако това беше вярно, инвеститорите щяха да се отказват, масово, от усилията си да тършуват за пазарни аномалии, понеже те нямаше да съществуват. Участниците на пазара правят рационални предположения, че всяка стокова цена е реалната настояща стойност отразена в бъдещите парични потоци, с подходяща отстъпка, а тези парични потоци са отражение на принципите, че всички разсъждават по сходен начин. 

Инвеститорските решения се различават само заради разликите в индивидулната нагласа на самите инвеститори. Например, един автомобилен инженер е възможно и да не си купи автомобил – и да не го предвиди в разходите си – като начин да ограничи риска за своите лични финанси. Но, според компютърно сдъвканите бази данни, това би било оптимално решение. Съществува отдавна идентифициран проблем с подобни идеални пазари: никой не би искал да изразходва каквито и да е усилия да изчислява значението на колабанията на цените за бъдещето. 

Преди 35 години, в класическия труд „За възможността от информационно ефикасни пазари”, Санфърд Гросман и Джоузеф Стиглиц представиха този проблем като парадокс: Идеалните пазари изискват изработването на умни пари, за да бъдат създадени те; но ако пазарите бяха идеални, нямаше да има нужда от умни пари.

Главоблъсканицата на Гросман-Стиглиц изглежда не се поддава на финансовата сингулярност, ако можем да си представим, че компютрите ръководят целият процес на вземане на инвестиционни решения. Въпреки че алфа-та може би е незабележимо малка, тя все още носи достатъчно ползи, за да държи компютрите далеч.

Но истинският проблем с тази гледна точка на финансовата сингулярност не е главоблъсканицата на Гросман-Стиглиц, а това, че реалните световни пазари не функционират точно така. Компютърните ентусиасти се впечатлявват от неща като виртуалните валути използвани от Биткойн (зад които се крие образователен уебсайт, наречен Сингулярен университет, в секция помпозно наречена Експоненциални финанси). Но финансовият свят от представите на футуристите няма никаква прилика с днешния финансов свят. В края на краищата финансовата сингулярност предполага, че всички цени ще се базират на неща като оптималното планиране на корпоративните печалби и на съотношението между печалбите и очакваните технологични иновации заедно с дългосрочните демографски промени. Но за умните пари се говори със същите безплътни термини.

В тази връзка е трудно да не се сетим за съвсем скорошното потъване на китайските стокови пазари. Новинарските емисии обрисуват орди от емоционални хора търгуващи по интуиция и на базата на суеверия. Това много повече прилича на действителността, отколкото всички разговори за надвисналата финансова сингулярност.

Изглежда пазарите са движени от истории, както изтъквам в книгата си „Емоционалните изблици”. Има истории за цели нови епохи, има и за надвисващи депресии. Има фундаментални истории за технологиите и за намаляващите ресурси. Има също така истории  за политици и за фантастични конспирации.

Никой не знае дали тези истории са истински, но те заживяват собствен живот. Понякога се разпространяват като вируси. Когато провеждате сърдечен разговор с изглеждащи напълно разумни хора, те могат да ви разкажат смайващи истории. Тези хора влияят на пазарите, понеже останалите инвеститори могат да се съобразят с тях, а тяхната лудост не стига чак толкова далеч.

Може би предишния инвестиционен стил на Бъфет днес може да бъде обхванат в някакъв вид алгоритъм за търгуване. Всъщност реалният източник на неговия успех може да се състои в разбирането му как да изоставя един метод и да изнамира нов.

Идеята за финансова сингулярност може да изглежда вдъхновяваща, но е не по-малко измамна от рационалната утопия, която е вдъхновила поколения централни плановици. Човешката преценка, добра или лоша, ще движи инвестиционните решения и резултатите на финансовите пазари в рамките поне на нашия живот, че и отвъд.

*Робърт Шилър е носител на Нобелова награда за икономика за 2013 година. Професор е по икономика в Йейлския университет и е съавтор на индекса на американските цени на имоти „Кейс-Шилър”.

сряда, 22 юли 2015 г.

Гърция за пораснали

Адеър Търнър*

Гърция и нейните европейски партньори може и да стигнат до нова програма за спасение, но как ще завърши гръцката икономическа трагедия  все още остава мистерия. Едно нещо обаче е сигурно: правителствата на страните от еврозоната все пак ще отпишат голям процент от държаните от тях гръцки дългове. Те отказват да разберат, че в действителност загубите, които ще претърпят, се увеличават.

Разбира се, гръцкото правителство, понякога провокативно и нереалистично, не пожела да разбере нуждата от дълбока пенсионна реформа например. Но лидерите на еврозоната, отказвайки да допуснат нуждата от облекчаване на гръцкия дълг, също са откъснати от реалността. Преди три седмици управляващият директор на МВФ Кристин Лагард подхвърли, че разговорите трябва да се водят „между възрастните в стаята”. Това бяха фактите.

В този смисъл, последният Анализ на дълговата стабилност на МВФ, публикуван на 26 юни, е документ за пораснали. От него става ясно, че гръцкия дълг няма да стане устойчив без още едно намаляване на дълга и без удължаване на съществуващите срокове за връщане; това е подсказване за нуждата от отписване на още около 50 млрд. евро. Но дори тези сметки се основават на нереалистични предположения.

Предишните споразумения за спасителни пакети, прогнозираха, че Гърция почти веднага ще достигне до първичен бюджетен излишък (преди лихвените плащания) от 4,5% от БВП. МВФ ревизира тези прогнози надолу, до 3,5%. Но все още се отхвърляше истината, че гърците могат да се измъкнат от дълговете си – не само метафорично, като фалират, но също и буквално, като мигрират към Германия например.

Колкото по-дълго Гърция остава член на Европейския съюз, толкова повече от нейните данъкоплатци могат да емигрират, както се случи в Детройт в десетилетията преди фалита на града. Ако оставането в Гърция означава живот в страна където данъците са 10% по-високи от публичните разходи, мнозина от тях – особено младите и талантливите – ще правят точно това.

Ясно е от вече пет години, че гръцкият дълг е нестабилен, също така е очевидно, че дългът на частният сектор, обезценил се през 2012, неизбежно ще бъде последван от официалния. Но лидерите на еврозоната не предложиха облекчаване на дълга на предишното гръцко правителство като вместо това наложиха по-тежки мерки за съкращаване на разходите отколкото беше необходимо.

В следствие на това гръцката рецесия се задълбочи, нестабилният й дълг се разду още, а анти-остерити партията Сириза дойде на власт. Продължителната несигурност тласна гърците към теглене на своите банкови депозити, което наложи отпускането на спешна ликвидна помощ в кеш, в размер на 90 млрд. евро, от страна на ЕЦБ. Тези пари ще бъдат деноминирани в обезценени драхми, ако Гърция напусне еврозоната.

Заявявайки, че Германия няма да позволи отписване на дълг, канцлерът Ангела Меркел направи обещание, което не може да спази. Още по-лошо, заемайки непреклонна позиция, преговарящите от страна на еврозоната постигнаха това, че отписванията могат да се окажат далеч повече. Преговорната позиция все още може да е разумна, ако възможните по-големи отписвания на гръцки дълг бъдат компенсирани от ограничени отписвания далеч във времето. Въпреки това, ако Гърция получи дългово облекчение, Ирландия или Испания може да поискат същото, а правителствата от еврозоната могат да бъдат подтикнати да спазват фискална дисциплина по-дълго време. Един здравомислещ банкер би предизвикал фалит и по-голямо отписване на дълг от необходимото, за да се научат уроците и да се създадат по-добри стимули за бъдещето.
Но Гърция не е просто поредният длъжник. Тя е потенциално провалена държава в покрайнините на Европа, изправена пред огромна мигрантска криза и пред опасно националистично настроените руски лидери, оглеждащи се за възможности да причинят неприятности. Еврозоната трябва да намери начин да наложи дългова дисциплина без с това да предизвика по-дълбока криза в Гърция.

Дори в Съединените щати, наложили фискална дисциплина на суб-федералните единици, често им е трудно. Обаче, изяснявайки техния негарантиран дългов статус, изпитващите финансови затруднения градове или щати – както Ню Йорк през 1970-те или Пуерто Рико днес – могат да окажат сериозен натиск върху националните политически лидери  да предложат помощ. В еврозоната връзката между правителствата и националната банкова система правят трудно постижима пазарната дисциплина.

Представете си, ако някой предложи банковите операции в Илинойс да се изисква да се извършват като се държи огромно портфолио от издавани в Илинойс щатски дългови книжа, а депозитите да са застраховани по илинойска застрахователна схема и правителството на Илинойс да е отговорно за рекапитализацията, ако се наложи. Предложението ще бъде отхвърлено като икономическа лудост. В такава система, рецесията би създала спираловиден ефект от влошаващи се публични финанси, нарастващи страхове от банкова несъстоятелност и западащо кредитиране. И така, ако заместим Илинойс с Ирландия, Испания или Гърция, ще разберем как функционира еврозоната.

Системата е базирана на пазарния подход при справянето с нестабилните дългове. Макар че рискуваха отписване на правителствени или банкови дългове, правителствата на страните от евроозната и ЕЦБ все пак прехвърлиха изначално нарасналите частни дългове в публичните баланси на страните членки на еврозоната. В Ирландия и Испания частния сектор се измъкна сух от водата. В Гърция имаше частично включване на частния сектор, но много от безотговорните кредитори все пак успяха да се отърват от своите експозиции към правителствен дълг на страните от еврозоната.

За да се осигури по-нататъшна фискална дисциплина, еврозоната е длъжна да измъкне техните банки от контрола на националните правителства и да създаде реален банков съюз. Изискванията за висока ликвидност или за намаляване на количествените ограничения трябва да бъдат използвани за възпирането на банките при държането на национални правителствени дългове, а вместо тях банките да държат ликвидни активи под формата на издавани от еврозоната дългови книжа, сметки или кешови резерви в ЕЦБ. А националните публични задължения трябва да се държат от небанковия  частен сектор, който ще пострада много в случай на обезценяване на дълга, ако той стане нестабилен. Очакваният резултат от това ще бъде, че на правителствата ще им бъде по-трудно да трупат дълг, който не могат да върнат.

Но възможните бъдещи реформи не могат да променят настоящето. Гръцкият дълг е нестабилен. Порасналите преговарящи трябва да се примирят с две истини: че голямото отписване на дълг е неизбежно, и че по-нататъшното наказване на Гърция няма да вкара еврозоната в правия път на финансовата дисциплина. Затова от съществено значение е провеждането на системна реформа.

*Адеър Търнър е бивш председател на Регулаторния пазарен орган на Обединеното кралство и бивш член на Комисията по финансова политика. Понастоящем е председател на Института за ново икономическо мислене.

понеделник, 20 юли 2015 г.

Спасяването на Гърция спасява Европа

Бари Айхенгрийн*

Каквото и да си мислят хората за тактиката на правителството на гръцкия министър-председател Алексис Ципрас в преговорите със страните кредиторки, гръцкия народ заслужава повече от това, което му беше предложено. Германия предлага на Гърция избор между икономически срив и напускане на еврозоната. Двете възможности ще доведат най-вече до икономическа катастрофа, но и не по-малко до политическо бедствие.

Когато през 2007 година написах, че нито една страна-членка не може да напусне доброволно еврозоната, имах предвид икономическите загуби от подобно решение. Гръцкото правителство показа, че разбира това. Свиквайки референдум то демонстрира – както и избирателите – че отхвърля пакета от болезнени и трудни реформи. Ципрас и новият финансов министър Евклидис Цакалотос направиха огромни усилия, за да успокоят гръцките кредитори.

Но когато направих заключението, че нито една страна не може да напусне еврозоната, не можех да си представя, че Германия би принудила друга страна-членка да напусне. Ясно е, че това може да е ефекта от политически нетолерантните и икономически необоснованите условия, поставени от германското финансово министерство.

Идеята на германският финансов министър Волфганг Шойбле за временна „почивка” от еврото е абсурдна. Имайки предвид колабиралата гръцка икономика и надигащата се хуманитарна криза, правителството няма да има друг изход, при липса на споразумение, освен да пусне печатницата за пари за финансирането на основните социални услуги. Немислимо е страна в подобна ситуация да изпълни условията за въвеждане на еврото – инфлация в рамките на 2% от средната за еврозоната и стабилен валутен курс поне за две години – до края на това десетилетие. Ако се случи „грекзитът”, това няма да е повод за празнуване, а за оставки.

Рано сутринта в понеделник европейските лидери се съгласиха  да махнат препоръката за „почивка” от споразумението за спасителната програма. Но тази вратичка, вече отворена, няма да бъде лесно затворена. Евросистемата се оказа доста крехка и нестабилна. Останалите европейски финансови министри ще трябва да отговарят пред своите лидери за подкрепата на предварителното споразумение съдържащо пагубните предложения на Шойбле.

От икономическа гледна точка новата програма е абсурдна, понеже ще потопи Гърция по-дълбоко в депресията. Тя предвижда увеличение на данъците, още орязване на пенсиите и въвеждане на автоматично съкращаване на разходите, ако не са постигнати фискалните цели. И не предлага никакви условия за възстановяване или растеж. Гръцката икономика вече е в условия на свободно падане и структурните реформи няма да предотвратят пропадането в спирала.

В споразумението продължава да стои изискването за първичен бюджетен излишък (без плащанията по лихвите), ръст с 3,5% на БВП до 2018, което ще влоши гръцкия икономически спад. Преначертаването на гръцкия дълг, неизменна част от споразумението, няма да подобри с нищо ситуацията, имайки предвид, че лихвените плащания вече са минимални до края на това десетилетие. При задълбочаващата се депресия целите за дефицита няма как да бъдат изпълнени, което автоматично ще доведе до по-нататъшно съкращаване на разходите и до ускоряване на свиването на икономиката.

Рано или късно споразумението ще доведе до „грекзит” или понеже кредиторите ще оттеглят своята подкрепа след като не бъдат изпълнени фискалните цели, или понеже гърците ще се разбунтуват. Именно такъв изход цели Германия.

Накрая, приватизационният фонд, който е в центъра на новата програма, с нищо няма да допринесе за структурните реформи. Да, Гърция се нуждае от приватизация на неефективните публични предприятия. Но гръцкото правителство е принудено да я направи с пистолет опрян на слепоочието. „Пожараната” приватизация, средствата от която в голямата си част ще отидат за погасяване на задължения, няма да мотивират гръцките парламентаристи или обществеността да приемат с ентусиазъм необходимите структурни реформи.

Гърция заслужава нещо по-добро. Тя заслужава програма, която уважава нейния суверенитет и позволява на правителството да възстанови доверието в себе си. Тя заслужава програма способна да стабилизира нейната икономика, вместо да я обезкърви до смърт. И накрая, тя заслужава подкрепа от ЕЦБ, за да остане член на еврозоната.

Европа също заслужава повече. Европейските страни не трябва с чиста съвест да се съгласяват с тази политически разрушителна и икономически абсурдна програма. Те трябва да си припомнят, че Гърция стигна дотук благодарение на тях. Те трябва да продължат да настояват за по-добра сделка. Партньорите не трябва да позволяват европейският проект да бъде жертван на олтара на германското обществено мнение или заради упоритото настояване от страна на германските лидери за спазването на правилата. Ако германското правителство откаже да види светлината в тунела, останалите трябва да намерят пътя напред без него. Френско-германската солидарност може да бъде непоправимо увредена, а френско-германската солидарност скоро да не струва нищо, ако не може да направи най-доброто за това споразумение.

Последно, но не и по значение, германското общество заслужава нещо по-добро. Германците заслужават лидер, който да се изправи непоколебимо срещу екстремизма, а не да го окуражава, у дома или зад граница. Те заслужават една Европа, която може да играе по-значима роля в международните дела. Най-вече, имайки предвид зашеметяващите политически и икономически постижения след Втората световна война, те заслужават уважението и възторга на европейските си съграждани, затова че не възродиха обидата и подозрителността си.

*Бари Айхенгрийн е професор по икономика в Калифорнийския университет, Бъркли; хоноруван професор по американска история и институции в Кеймбриджкия университет; и бивш старши политически съветник на МВФ.

петък, 17 юли 2015 г.

Ограниченията на китайската мека сила

Джоузеф Най*

Китай прави неимоверни усилия да увеличи способностите си да влияе на други страни без сила или принуда. През 2007 тогавашният президент Ху Дзинтао каза пред Комунистическата партия, че страната се нуждае от нарастване на нейната мека сила, а миналата година президентът Си Дзинпин отправи същото послание. Те са наясно, че за страна като Китай, чиято все по-голяма икономическа и военна сила рискува да подплаши съседите й и да ги тласне към формирането на контра-балансиращи коалиции, стратегията на меката сила трябва да включва усилия, за да изглежда страната по-малко заплашителна. Но амбициите им за мека сила все още срещат огромни пречки.

Вярно е, че усилията на Китай постигнаха някакъв резултат. Китай успя да привлече някои страни за членове в нейната Азиатска банка за инфраструктурни инвестиции и да предостави милиони долари помощи по време на държавните визити зад граница, за което някои наблюдатели изразиха притеснение, че когато става въпрос за мека сила, Китай всъщност би могла да поеме лидерството от страни като Съединените щати. Американският синолог Дейвид Шамбо например е сметнал, че страната харчи приблизително 10 млрд. долара годишно за „външна пропаганда”. За сравнение Съединените щати са похарчили едва 666 млн. долара за публична дипломация през последната година.

Всъщност милиардите долари похарчени от Китай за създаване на положителен образ имат ограничена възвращаемост. Проучвания в Северна Америка, Европа, Индия и Япония сочат, че мненията за влиянието на Китай са предимно отрицателни. Страната се харесва повече в Латинска Америка и Африка, където страната няма териториални спорове, а тревогите относно човешките права не винаги са във фокуса на вниманието на обществото. Но дори сред много страни в тези региони, китайските практики на внос на работна ръка за инфраструктурните проекти са непопулярни.

Да се съчетае твърдата с мека сила в една своеобразна интелигентна стратегия, всъщност никак не е лесно. Една страна извлича своята мека сила от три източника. От своята култура (на места, които я приемат за привлекателна), от своите политически ценности (когато живеят съобразно тях у дома и зад граница) и от своята външна политика (когато е разглеждана като легитимна и притежаваща морален авторитет). Китай наблегна на своята култура и икономическа сила, но обърна съвсем малко внимание на политическите аспекти, което може да ерозира усилията й.

Два главни фактора ограничават китайската мека сила, според наскоро проведено международно изследване. Първият е национализма. Комунистическата партия дължи своята легитимност не само на високите нива на икономически растеж, но също така на притегателната сила на национализма. Това намали универсалната притегателна сила на „Китайската мечта” на Си Дзинпин, а агресивните политики в Южнокитайско море и наоколо предизвикаха враждебно отношение сред нейните съседи.

Например заради кавгите на Китай с Филипините отнасящи се до владението на спорните острови в Южнокитайско море, Институт „Конфуции”, който Китай основа в Манила, с цел да популяризира китайската култура, може да спечели единствено и съвсем малко благоразположение. (Китай откри около 500 такива институти в повече от 100 страни по света). Последиците от външната политика на страната могат да се видят в анти-китайските протести през миналата година във Виетнам, заради монтирането на китайски платформи за извличане на нефт във води претендирани от двете страни.

Другото ограничение е нежеланието на Китай да предостави пълни граждански свободи. Както беше отбелязано в „Икономист”, Китайската комунистическа партия не приема идеята , че изворът на меката сила произхожда от личностите, от частния сектор и от гражданското общество. Вместо това тя се придържа към позицията, че правителството е основният източник на мека сила, като създава древни културни митове, за които тя си представят, че имат глобално влияние, често използвайки методите на пропагандата.

В днешния медиен пейзаж информацията извира отвсякъде. Липсва фокусът на внимание върху доверието, а правителствената пропаганда не може да го компенсира. За всички усилия на Китай да представи новинарската агенция „Синхуа” и Китайската централна телевизия като конкурент на СиЕнЕн и БиБиСи, международната публика за тънката пропаганда е твърде малка.

Обратно, Съединените щати извличат голямата част от своята мека сила не от правителството, а от гражданското общество – като се започне от университетите и фондациите и се стигне до Холивуд и поп културата. Китай все още няма глобална културна индустрия от мащаба на Холивуд или университети, които да се конкурират с американските. Още нещо много важно, на Китай й липсват множеството неправителствени организации, които произвеждат по-голямата част от американската мека сила.

Освен изграждането на благосклонност и представянето на образа на страната зад граница, неправителствените източници на мека сила понякога могат да компенсират непопулярните правителствени политики – като нахлуването на Съединените щати в Ирак – чрез своите критични и нецензурирани реакции. Обраното, в Китай ясно се вижда, че правителствените политики подкопават успехите на нейната мека сила.

Истината е, че твърдите мерки срещу активистите за граждански права стопиха ползите от проведените олимпийски игри в Пекин през 2008. А пък позитивите от проведеното световно изложение „Шанхай експо”през 2009 бързо бяха похарчени заради вкарването в затвора на носителя на Нобелова награда за мир Ли Ксяобо, понеже телевизиите по света показаха празния стол на церемонията по връчването на наградата в Осло. Маркетинговите експерти нарекоха това „ да опровергаеш сам себе си”.

Китайските програми за помощ често са успешни и градивни. Икономиката на страната е силна, а нейната традиционна култура се приема добре по целия свят. Но ако Китай проумява своя огромен потенциал за мека сила, ще трябва да преосмисли политиките си у дома и зад граница, да ограничи претенциите си към съседите на страната и да се научи да приема критики, за да може да отприщи пълния потенциал на гражданското си общество. Колкото по-дълго Китай поддържа пламъка на национализма и държи юздите на държавата чрез партийния контрол, толкова по-дълго нейната мека сила ще бъде с ограничен възможности.

*Джоузеф Най е бивш помощник секретар по отбраната на Съединените щати и председател на Националния съвет по разузнаване. Професор е в Харвардския университет и е член на Съвета на световния дневен ред за бъдещето на управлението към Световния икономически форум.

сряда, 15 юли 2015 г.

Реформа на МВФ

Харолд Джеймс и Доменико Ломбарди*

Международната система на икономическо управление е в повратен момент. След 70 години институциите на Бретън Уудс – Международния валутен фонд и Световната банка – проскърцаха, а легитимността им се поставя под съмнение от всички посоки. Ако искат да останат значими, те се нуждаят от реална промяна.

Специално МВФ е изправена пред множество трудности. В Съединените щати Конгресът е блокиран не само по международни проблеми като търговията, но също така и при прокарването на реформи, които да разширят ролята на нововъзникващите икономики в МВФ. От своя страна Европа повлече надолу организацията заради дълговата си криза, след като Гърция вече пропусна плащането на заемите си от МВФ (макар че Фондът да не определи това като несъстоятелност). А в Азия МВФ още носи стигмата заради мудната реакция на финансовата криза в региона в края на 90-те.

Как може МВФ да възвърне ролята си на крепител на международната финансова стабилност? Едното решение може да е пренареждане на международната му резервна система, Специалните права на тираж (СПТ), като добави китайския реминбин в кошницата от валути, определящи стойността им.

СПТ бяха създадени през 1969, за да помогнат в защитата на света при опасност от изпадане в ликвидна криза. Първоначално стойността им беше равна на американския долар, който от своя страна имаше златно покритие. Но когато президентът Ричард Никсън сложи край на международната конвертируемост на долара със златото през 1971, по-голямата част от света прие системата на плаващи валутни курсове, при която стойността на всяка отделна валута можеше да варира в широки граници.

За да стабилизират стойността на СПТ, политическите технолози решиха през 1974 да я положат върху валутите на 16 страни, държащи не по-малко от 1% от глобалната търговия. Но имайки предвид факта, че много от тези валути не се търгуваха в големи обеми, широката кошница от валути се оказа неефективна. СПТ се превърнаха в пренебрежима опция за резервна валута, с далеч по-слаба доходност отколкото други резервни активи.

През 1981, кошницата на СПТ беше преработена и включваше само валутите на най-големите глобални икономически играчи: Франция, Германия, Япония, Обединеното кралство и Съединените щати. Новият състав на кошницата беше достатъчно прост, за да бъде лесно разбран от инвеститорите и достатъчно стабилен , за да издържи на колебанията на валутните курсове. Кошницата беше опростена допълнително, когато еврото замени френският франк и германската марка. Но понеже светът не се беше изправял пред ликвидна криза от 1971 насам, употребата на СПТ като глобална резервна валута си остана ограничена. Преди настоящата глобална финансова криза СПТ представляваше едва 0,5% от международните резерви. Дори след значителния размер на отпуснатите суми през 2009 – направени за допълване на валутните резерви на страните членки на МВФ и за засилване на техния капацитет за устояване на кризата – техният дял достигна чисто 3,7%. Накратко, СПТ се използва по-малко като резервен актив, отколкото МВФ възнамеряваше.

Въпреки това СПТ може да притежава реална стойност, служейки като стабилна референтна единица във време на нарастващо колебание във валутните курсове. От януари, когато Швейцария отговори на обезценяването на еврото спрямо долара като „развърза” франка от общата европейска валута, икономиката на страната преживява спад. Това разкрива истинската стойност на една стабилна единица към която по-малките икономики могат да привържат своите валути, особено във времена на растяща колебливост на валутните курсове.

Разбира се, ако СПТ приемат тази роля, те трябва да бъдат използвани в по-широк план. Най-важно, те би трябвало да бъдат търгувани като частни и да бъдат използвани като база за частно кредитиране. При тези обстоятелства обаче, СПТ кошницата ще се нуждае от разширяване, включвайки валутите на големите развиващи се икономики, начело с Китай.

Обратното на това, което казват противниците, китайският реминбин изпълнява изискванията за присъединяване към кошницата валути в СПТ. За незапознатите, понастоящем реминбина е наистина глобална валута. Една четвърт от мащабната китайска международна търговия (страната е вторият най-голям износител, като държи дял от една осма от глобалния износ) се фактурира в реминбини. Освен това реминбина вече изпълнява изискванията  - които не изпълняваше до 2010, когато Китай за пръв път се опита да вкара валутата си в кошницата на СПТ – да е „конвертируема”. Откакто страната прокара серия от вътрешни реформи целящи увеличаването на употребата на реминбина за международни разплащания, валутата стана петата най-употребявана за тази цел, достигайки над 2% от тези транзакции. Това може и да не изглежда голям дял, но е малко под един процентен пункт по-нисък от японската йена.

Остава една пречка пред пълната конвертируемост на реминбина и тя е премахването на капиталовия контрол от страна на китайското правителство. Но през последните години МВФ ревизира своите позиции по отношение на капиталовия контрол, признавайки неговата полезност при определени обстоятелства. А основните централни банки наскоро бяха тласнати към т.нар. „благоразумни макро регулации”, които са мека форма на капиталов контрол.

Тази година американският долар поскъпна спрямо почти всички валути, с едно важно изключение – реминбина. Това е доказателство, че Китай се придвижва, макар и бавно, към пазарно-диктувани валутни курсове – това е именно търсеното от инвеститорите доказателство, че могат да се доверят на реминбина като глобален актив.

Логиката зад създаването на СПТ е ясна. Световната нужда от международно признат резервен актив, отразяващ международната търговия. Но изпълнението на плана се пропука. Оригиналната кошница от валути съставляващата СПТ беше твърде широка, така както сегашната й версия е твърде тясна. А фокусът върху официално държаните активи пренебрегва потенциалните ползи от СПТ на частните пазари. Сега тези пукнатини трябва да бъдат запълнени.

Ако МВФ иска да остане релевантен във времена на резки икономически трансформации, той трябва на всяка цена да се приспособи към тях. Чрез включването на реминбина – както и на другите валути на развиващите се страни – в кошницата от валути на СПТ, Фондът ще демонстрира готовността и способността си да го направи.

*Харолд Джеймс е професор по история и международни отношения в Принстънския университет и професор по история в Европейския университетски институт във Флоренция, Италия. Специалист е по икономическа история на Германия и по история на глобализацията.


Доменико Ломбарди е директор на Глобалната икономическа програма към Центъра за иновации в международното управление в Канада.

вторник, 14 юли 2015 г.

Гърция беше спасена от страх, а не по убеждение

Георги Киряков

Страхът, а не разумният компромис стои в основата на постигнатото споразумение за решаване на тежката криза с гръцкия правителствен дълг. Възможността за компромис беше пропиляна от лидерите на Европа и проиграна от управляващите в Атина, далеч преди снощната инфарктна среща на еврогрупата. Решението не е изгодно за никой, но то е единственото възможно. Сега Гърция ще направи далеч по-големи отстъпки от това, което можеше да приеме още преди месеци, а европейските институции – ЕК, ЕЦБ, еврогрупата – и МВФ ще платят далеч повече, не само от исканите от гръцкото правителство 53 млрд. евро, но и от нужното за изправянето на гръцката икономика на крака.

На мястото на пропусната вноска към МВФ в размер на 1,5 млрд. евро, сега ЕС ще предостави трети спасителен пакет на стойност 85 млрд. евро, 25 млрд евро от Европейския стабилизационен механизъм за рефинансиране на изпадналите в неплатежоспособност големи гръцки банки и 35 млрд. евро за инвестиции в колабиралата гръцка икономика. Не гасят ли лидерите на еврогрупата пожар с бензин отпускайки тези средства? Като имаме предвид вече натрупаните задължения от Гърция в размер от над 320 млрд. евро, спадът на икономиката с повече от 25% само последните четири години (като се има предвид, че все още не е отчетен ефектът от настоящата критична ситуация), сковаващите ума нива на безработицата от над 26% (сред младите вече около 60%), спреният достъп до международните финансови пазари и практически блокирането на гръцката банкова система, оптимизмът, въпреки постигнатото споразумение, бързо се изпарява.

И това не е всичко. Самата Европа е в критично състояние, а перспективите за скорошно измъкване от мъртвата хватка на финансовата и икономическа криза, душаща света от 2008 насам, са нищожни. Само за последните четири години правителствените дългове на 28-те страни-членки на ЕС са се увеличили с 2 трлн. евро, безработицата е на устойчиво високи нива от над 10% през последните три години, съвкупният дефицит в националните бюджети е в размер на повече от 400 млрд. евро. Само пет от 28-те страни са с бюджетен излишък, а най-голям, за всеобща изненада, не е в Германия (19 млрд. евро), а в Норвегия (34 млрд. евро). Само в девет от страните с бюджетен дефицит, той е под 3%. Само в тринадесет страни съотношението дълг спрямо брутен вътрешен продукт е под 60%. А в други шест този процент е над 100.

Въпреки всеобщото убеждение, че Германия е най-дисциплинираната страна, това съвсем не се потвърждава от статистическите данни. Общите правителствени разходи като процент от БВП на страната вървят устойчиво между 43 и 47% (като през 2008 те са били 43,5%, а през 2014 43,9%). Като се има предвид, че БВП на Германия расте със 100 млрд. евро годишно от 2010 насам, то мантрата за строгата бюджетна дисциплина налагана от канцлера и финансовия министър се оказва неистинска. Това означава, че при запазването на разходите като процент от БВП и при ръст на самия БВП, имаме ръст на правителствените разходи в абсолютни числа с около 43 млрд. евро годишно. А Германия не е сред отличниците нито по съотношение дълг/БВП (74,7% през 2014), нито по общ размер на дълга (нараснал от 1,666 трлн. евро през 2008 на 2,170 трлн. евро през 2014). Икономическият растеж на страната е едва 0,1% през 2013 и 1,6% през 2014. Затова и лидерството на Германия е спорно, а претенциите прекомерни.

Кризата все още е дълбока и далеч от разрешаване, а Европа отдавна живее на кредит и това не е тайна за никого. Със стартирането на програмата за количествени улеснения всеки месец ЕЦБ печата банкноти на стойност повече от 60 млрд. евро като тази сума трябва да достигне над 1 трлн. евро. Как да разбираме тези неконвенционални монетарни политики? Не са ли лишени от всякаква пазарна логика? Почиват ли на някакви естествени пазарни механизми или са плод само на изкуствени, ще рече човешки приумици? На чия сметка се трупат тези „книжни резерви” и по каква логика с тези пари ще се изкупуват правителствени дългови книжа на едни страни, а на други ще се отказва тази „привилегия”? Да не говорим, че отдавна се обсъжда идеята с новонапечатаните пари да се изкупуват и корпоративни, т.е. частни дългове. Дали, след като  европейските данъкоплатци вече бяха натоварени с частните дългове на „твърде големите, за да бъдат оставени да фалират” европейски банки, сега не идва ред на ново „натоварване”. Този път за да бъдат спасени големите европейски корпорации? При тази безработица, при неустойчивите нива на икономически растеж и при липсата на инфлация, нищо чудно да се окаже съвсем близка перспектива.


Логично в тази критична за ЕС ситуация възниква въпросът защо лидерите й се взират с такава настойчивост в „детайла” Гърция, а губят от поглед „голямата картина” Европа? Способни ли са канцлерът на Германия Ангела Меркел и финансовият й министър Волфганг Шойбле да понесат отговорността за безразсъдното си противопоставяне на намирането на навременен компромис  по гръцката криза? Изобщо германизира ли се Европа, след като без „благословията” на Берлин не може да се вземе нито едно от важните решения, отнасящи се между другото за целия ЕС? Полезен ли е рекетът на евроскептичните партии, каквато е „Истински финландци”, за общият европейски проект, особено в кризисни ситуации? Дали изгубеното доверие между кредиторите и Гърция, както твърдяха доскоро противниците на спасяването на южната ни съседка, не е по-скоро изгубено доверие между европейските граждани и европейските лидери? Все въпроси, на които съвсем скоро трябва да се дадат разумни отговори. В противен случай ни чакат тежки дни и още по-тежки решения.

понеделник, 13 юли 2015 г.

Какво е пълна заетост?

Мартин Фелдстийн*

В известен смисъл икономиката на Съединените щати се намира в условия на пълна заетост. Сравнително стеснения трудов пазар доведе до увеличение на заплащането с ускорени темпове, понеже работодателите трябва да плащат повече, за да привлекат и задържат работници. Това е важен извод за политическите технолози, а не само за Федералния резерв.

Според него: средното почасово заплащане през май е било 2,3% по-високо отколкото през май 2014, но от началото на тази година почасовото заплащане се е качило с 3,3%, а само през май с още 3,6% - един ясен сигнал за наличие на пълна заетост. Ускоряването започва през 2013, когато пазарът на труда започва да се свива. Средното почасово заплащане нараства едва с 1,1% от 2012 до 2013, но след това се повишава с 2,6% от 2013 до 2014 и с 3,3% през първата четвърт на 2015.

Подобно нарастване на заплащането съвсем скоро ще се прояви в инфлацията на цените. Връзката между заплатите  и цените доскоро беше измествана от резкия спад на цените на петрола и бензина през последната година и от засилването на американския долар спрямо другите валути. Но понеже тези фактори влияят върху ценовите равнища, инфлацията ще нарасне по-бързо.

Ускоряването на ръста на заплатите предполага, че днес икономиката се намира в точка, от която всяко нарастване на търсенето създадено от политиката на количествени улеснения или от експанзионистичната фискална политика, няма да постига устойчив растеж в производителността и заетостта. Вместо това търсенето ще доведе до по-високи заплати и цени.

Има разбира се и друго определение за пълна заетост. Някой може да каже, че Съединените щати не са в условия на пълна заетост, понеже 8,7 млн. души – или около 6% от трудоспособното население – си търсят работа. има също така милиони, които биха работили, но не търсят активно работа, понеже смятат, че няма подходяща работа за хора като тях. А още 6,7 млн. работят в условията на непълна заетост, но искат да изработват повече часове на седмица.

В повечето случаи тези безработни и работещи на непълен работен ден хора изпитват сериозни затруднения. По този индикатор в икономиката на Съединените щати няма пълна заетост. Но според Фед има такава в смисъл, че прекомерната политика на количествени улеснения може да не успее да постигне устойчиво нарастване на заетостта. В същото време друг тип политики, променящи стимулите или премахващи ограниченията, могат да доведат до нарастване на заетостта и до по-високи реални доходи, без това да води до нарастване на заплащането и до ценова инфлация.

Вземете например високите нива на незаетите сред мъжете от 25 до 54 годишна възраст, една възрастова група твърде стара за училище и твърде млада за пенсия. Повече от 15% от мъжете в тази възрастова група са незаети. Сред тях, тези с по-ниско от средно образование са 35% от незаетите. Програмите за осигуряване на адекватно за пазарното търсене образование и обучение би трябвало да спомагат за увеличаването на заетостта сред тази група.

Или вземете трудовия стаж на мъжете и жените над 65 годишна възраст. Тази група е подходяща за програмите за социална сигурност (за получаване на пенсия) и за медицински грижи, а мнозинството сред тези хора са пенсионирани. Но опитът показва, че решението за пенсиониране или за намалено работно време е повлияно от компенсациите, получавани от членовете на тази възрастова група. А тези сметки отчасти отразяват факта, че заетите хора заделящи средства за системите за социална сигурност и здравни грижи, са обект на данъчно облагане , финансиращо тези системи.

Данъкът плащан от работещите е 6,65% (работодателите плащат същия данък) и е в допълнение на индивидуалното облагане на доходите. Нещо повече,тъй като правилата за управление на постъпленията от системата за социална сигурност са много сложни, възрастните работници плащащи тези данъци изглежда не получават допълнителни облаги.

За много работници изборът е не дали да работят, а колко продължително. Днес не се намираме в състояние на пълна заетост, в смисъл че данъците насърчават по-възрастните работници да работят по-малко часове отколкото биха работили при други обстоятелства.

Планът „Обамакеър”  също допринесе за намаляване на работните часове по два различни начина. Първо, за някои хора, по-малкото изработени часове намалиха доходите им дотолкова, че да влязат в групата на щедро субсидираните от правителството здравни застраховки. Второ, някои работодатели бяха подтикнати да намалят броя работни часове за отделните работници, понеже над този определен брой, „Обамакеър” налага допълнителна данъчна тежест върху тях.

Или да вземем законодателството отнасящо се до минималната заплата, което намалява желанието на работодателите да наемат нискоквалифицирани работници. С нарастване на минималната работна заплата, стимулът на работодателите да подменят оборудването или да търсят по-квалифицирани работници се засилва. Това свиване на търсенето на нискоквалифицирани работници може да бъде компенсирано с влизане в категорията за допълнителни плащания, когато се изчислява минималното възнаграждение.

Например някой, който получава 8 хил. долара на година под формата на допълнителни плащания (като ваучери за храна, домашен помощник и данъчно кредитиране), което е равнозначно на 4 долара на час допълнително към минималното възнаграждение. Този индивидуален комбиниран доход може да бъде постигнат с по-ниски разходи за работодателите, увеличавайки възможностите на всеки да си намери работа.

Лесно мога да разширя този списък. Основната идея е, че заетостта може да бъде увеличена, а безработицата намалена чрез премахване на ограниченията при разкриването на нови работни места и съкращаването на допълнителното данъчно облагане. И обратно, увеличаването на търсенето чрез удължаването на действието на политиките на количествени улеснения или увеличаване на бюджетните разходи, най-вероятно ще доведе до увеличени на инфлацията , а не на заетостта.

*Мартин Фелдстийн е професор по икономика в Харвардския университет и почетен президент на Националното бюро за икономически изследвания. Председателствал е Съвета на икономическите съветници на президента Роналд Рейгън от 1982 до 1984 година. През 2006 година е назначен в Консултативния съвет за външно разузнаване към президента Джордж Буш, а през 2009 е назначен в Консултативния съвет за икономическо възстановяване към президента Барак Обама. Понастоящем той е в борда на директорите на Съвета за външни отношения, на Тристранната комисия и на Г-30, неправителствена международна организация, която се занимава с търсенето на решения за глобалните икономически проблеми.

петък, 10 юли 2015 г.

Подслон от бурята в Европа

Мохамед Ел-Ериан*

Тъмни облаци са надвиснали над европейското икономическо бъдеще, събрани от три различни бури: гръцката криза, руското нахлуване в Украйна и възхода на популистките политически партии. Макар всяка една от тях да представлява значителна заплаха, Европа, подкрепена от скорошния икономически подем, е в състояние да се справи с тях поединично, без риск от нов разпад. Съберат ли се обаче в някакъв вид „перфектна буря”, завръщането на слънчевите дни може да се окаже невъзможно за прогнозиране в близко бъдеще.

На този етап трите бури са в различен стадии на формиране. Гръцката криза, разрастваща се от години, се разрази най-силно. Освен потенциалната възможност да се превърне в първата страна напуснала еврозоната, Гърция може би е в опасност да стане и една провалена държава – изход, който би породил многопосочни заплахи за останалата част от Европа. За смекчаването на неблагоприятните хуманитарни последици (свързани с презгранична миграция) и геополитическото влияние на тази буря ще са нужни огромни усилия.

Втората буря, настъпваща откъм изтока на ЕС, е скъпоструващия военен конфликт в Донбаския регион на Украйна. Кризата в източна Украйна беше укротена само частично с подписването на Минските споразумения 2, и представлява най-дълбокото пропукване във взаимоотношенията на Запада с Русия от времето на разпада на Съветския съюз.

По-нататъшна намеса на Русия в Украйна – пряка и/или чрез сепаратистките сили в Донбас – ще постави Запада пред съдбоносен избор. той или ще трябва да засили санкциите срещу Русия, с потенциал да вкара Западна Европа в рецесия, ако Русия отговори с контра-санкции, или да се примири с експанзионистичните амбиции на Кремъл и постави на риск други страни с руско говорящи малцинства (в това число балтийските страни-членки на ЕС).

Третата буря – политическото напрежение провокирано от възхода на популистките политически движения – представлява още един сериозен риск. Подсилени от разрастващото се недоволство на избирателите, основно в затруднените икономики, тези политически движения съсредоточават вниманието си върху шепа проблеми като враждебност към имигрантите да кажем, към мерките за строги икономии, или към Европейския съюз, а всъщност търсейки изкупителна жертва за проблемите на собствените си страни.

Гръцките избиратели вече избраха категорично крайно лявата анти-остерити партия СИРИЗА на изборите през януари. Френската крайно дясна партия Национален фронт понастоящем е втора в социологическите допитвания. Антиимигрантската Датска народна партия финишира втора на току-що проведените в страната национални избори, с 22% от вота. А в Испания лявата анти-остерити партия Подемос удвои подкрепата си.

Тези екстремистки партийни тенденции и ограничените им платформи намаляват правителствената гъвкавост като принуждават сравнително умерените партии и политици да заемат по-радикални позиции. Това се отнася до способността на Партията на независимостта в Обединеното кралство да подкопае консервативните политически основи и да тласна министър-председателя Дейвид Камерън към провеждането на референдум за по-нататъшното членство на страната в ЕС.

При задаващите се три бури европейските лидери трябва да действат бързо, за да се опитат да ги разсеят преди всяка една от тях да се слее с другите и да се справи ефективно с възможните разрушения от тях. Добрата новина е, че инструментите за управление на регионалните кризи бяха подсилени напоследък, особено след лятото на 2012, когато еврото беше съвсем близо до срив.

Всъщност, не само новите институции са способни да разкъсат порочния кръг, институции като Европейския стабилизационен механизъм (ЕСМ), но също и настоящите могат да бъдат направени по-гъвкави и по-ефективни. Нещо повече, Европейската централна банка е ангажирана с пълномащабно изкупуване на активи, което може да бъде улеснено и разширено. А страни като Ирландия, Португалия и Испания успяха да намалят, макар трудно и болезнено, опасността от зараза от приближаващата криза.

Но тези буфери могат да бъдат недостатъчни, ако набиращите сила бури се превърнат в една унищожителна вихрушка. На фона на фунадаменталната взаимосвързаност на ЕС – в икономически, финансов, геополитически и социален план разрушителното влияние от всеки шок ще засегне всички, преодолявайки регионалните защити и водейки до рецесия, връщайки финансовата нестабилност и създавайки условия за социално напрежение. Това ще увеличи вече твърде високата безработица, ще ни изложи на прекомерни финансови рискове, ще окуражи Русия и ще засили още повече популистките движения, като по този начин ще попречи на намирането на правилното политическо решение.

За щастие, възможността за такава перфектна буря е по-скоро въображаема, отколкото на дневен ред. Въпреки това, имайки предвид нейния разрушителен потенциал, тя изисква сериозно внимание от страна на политическите технолози.

За подсигуряването на европейското икономическо бъдеще в този контекст е необходимо, първо и най-важно, потвърждаването на ангажиментите за регионална интеграция – завършване на банковия съюз, придвижването напред на фискалния съюз, и продължаването на процеса за политически съюз – изтикани в страни от безкрайната серия съвещания и срещи на върха за Гърция. Също така е необходимо възраждането на инициативите за икономически реформи на национално ниво, които изглежда бяха загърбени заради самодоволството и свръхприспособимостта на финансовите пазари. 

Това би трябвало да намали политическия натиск върху ЕЦБ, който напоследък се засили заради преследването на разнопосочни амбициозни цели, далеч надхвърлящи възможностите й за подсигуряване на устойчиви резултати при постигането на растеж, заетост, инфлация и финансова стабилност.

Сегашното свръхвнимание върху пороя в Гърция е неразбираемо. Политическите технолози не трябва да се тревожат толкова, че не успяват да се подготвят за останалите две възможни бури, а да се разтревожат от възможността те да се слеят в една разрушителна стихия. Европейските лидери трябва да действат бързо за минимизиране на рисковете, за да не се окаже че подготвените за бурята подслони не са подходящи за екстремните прогнози за времето.


*Мохамед Ел-Ериан, главен икономист на „Алианц груп” и член на Международния й изпълнителен съвет, е Председател на Световния съвет за развитие на президента Барак Обама.