вторник, 29 септември 2015 г.

Как да победим Ислямска държава

Джоузеф Най*

Ислямска държава прикова вниманието на света със страховитите си клипове с обезглавявания, с безотговорното разрушаване на антични паметници и умелото използване на социалните медии. Тя също така завладя и голяма част от Източна Сирия и Западен Ирак, обяви Халифат базиран в Ракка, Сирия, и привлече чуждестранни джихадисти от целия свят.

Президентът на Съединените щати Барак Обама каза, че Ислямска държава трябва да бъде унищожена и напълно разгромена. Той назначи генерал Джон Алън за ръководител на коалиционни сили съставени от 60 страни, за изпълнение на тази задача, която ще включва въздушни удари, специални войски и тренировъчни мисии. Някои критици искат от него да изпрати повече американски войски, докато други казват, че Съединените щати трябва да се завърнат към доктрината за сдържаност.

В настоящата кандидат-президентска кампания в Съединените щати, някои от кандидатите призовават за „наземни военни действия”. Те са прави: настъплението по суша е необходимо. Но войниците, които ще го осъществят, трябва да са сунитски араби и турци, а не американци. И това казва много за природата на тройната заплаха, която Съединените щати и техните съюзници срещат сега.

Ислямска държава е три неща: транснационална терористична група, протодържава и политическа идеология с религиозни корени. Тя се роди от Ал Кайда след необмислената американска инвазия в Ирак и, също както Ал Кайда, се обръща към екстремистки настроените сунитски ислямисти. Но тя отиде и по-далеч чрез установяването на Халифат и днес вече е съперник на Ал Кайда. Владеенето на територии създава нужната легитимност и капацитет за агресивен джихад, който води война не само срещу неверниците, но също и срещу шиитските и сунитските мюсюлмани, определяни от тях като „такфир”, или неистински ислямски монотеисти.

Ислямска държава възхвалява чистотата на исляма от 7-ми век, но едновременно с това е изключително умела в употребата на съвременните медии. Техните клипове и комуникационните канали през социалните медии са ефективни инструменти за привличане на част от мюсюлманите – предимно млади хора от Европа, Америка, Африка и Азия – изгубили своята идентичност.

Недоволните са привлечени чрез „Шейх Гугъл”, където ловците на души на Ислямска държава ги причакват в засада.

Според някои изчисления, днес има повече от 25 хил. чуждестранни бойци служещи на Ислямска държава. Убитите биват бързо заменени.

Тристранната природа на Ислямска държава сътворява политическа дилема. От една страна е важно да се използват тежковъоръжени военни сили, за да се отнемат територии от Халифата, които му осигуряват убежище и легитимност. Но ако американският военен ботуш е твърде тежък, меката сила на Ислямска държава ще бъде засилена, което ще подпомогне нейните глобални усилия по набиране на бойци.

Именно поради тази причина наземните сили трябва да бъдат съставени от сунити. Присъствието на чуждестранни или шиитски войски засилва твърденията на Ислямска държава, че е заобиколена и предизвиквана от неверници. Досега, благодарение предимно на ефективността на кюрдските сили, които са предимно сунити, Ислямска държава загуби около 30% от своята територия, завладяна преди година. Но разгръщането на допълнителна сунитска пехота изисква тренировка, поддръжка и време, както и натиск върху доминираното от шиити иракско централно правителство да смекчи сектантските си дейности.

След поражението в Либия (където Ислямска държава подкрепя джихадистките милиции и обяви създаването на три „отделни провинции”), Обама разбираемо неохотно иска сваляне на режима на сирийския президент Башар Асад, тъй като може да се стигне до овладяването на още територии от Ислямска държава, съпътствани обикновено от зверства граничещи с геноцид срещу много сирийци не-сунити. Но Асад от своя страна е един от най-ефективните инструменти за набиране на доброволци от Ислямска държава. Много чуждестранни джихадисти са привлечени от възможността да помогнат за свалянето на тираничния алауитски господар, който убива сунити.

Дипломатическата задача на Съединените щати е да убеди поддръжниците на Асад, Русия и Иран, да го махнат без да разрушава остатъците от сирийската държавност. Зона забранена за полети и зона за сигурност в Северна Сирия за милиони напуснали родните си места хора ще подсили американската дипломация. А подсигуряването на значителна хуманитарна помощ за бежанците (в което американските военни са много добри) би увеличило американската мека сила неимоверно много.

Понастоящем финансирането и координацията на американската стратегия на меката сила е неадекватна. Но знаем, че твърдата сила е недостатъчна, особено на територията на киберпространството, която Ислямска държава владее – но тя може да се попълни като например се развие капацитет за блокиране на ботове и за борба с враждебните социални медии.

Дори Съединените щати и нейните съюзници да унищожат Ислямска държава през следващото десетилетие, трябва да сме подготвени за възникването на подобни сунитски екстремистки групи, възкръснали от пепелта. Близкоизточните революции ще изискват много време, за да бъдат разрешени. Източниците на революционна нестабилност включват слабите постколониални граници, блокираната модернизация, провалът на „Арабската пролет” и религиозните разделения, изострени от междудържавните съперничества между управляваната от сунити Саудитска Арабия и управляваният от шиити Иран.

В Европа религиозните войни между католици и протестанти са продължили почти век и половина. Битките приключват (с Вестфалския мир от 1648) едва след като Германия губи една четвърт от населението си в Тридесетгодишната война. Но също така си заслужава да помним, че коалициите от онези времена са били сложни, като католическа Франция помага на протестантска Холандия срещу католиците Хабсбурги, по-скоро по династични, отколкото по религиозни причини. Трябва да очакваме подобна сложност и в съвременният Близък изток.

Гледайки напред към един регион, където Съединените щати имат интереси различни от енергийните, от сигурността на Израел, от неразпространението на ядрено оръжие и човешките права, за американските политици ще е добре да следват гъвката стратегия на „сдържаност плюс натиск”, която предполага сядането на една маса с различните страни и групи при различните обстоятелства.

Например, независимо дали иранската политика ще стане по-умерена, понякога на Иран ще се налага да споделя интересите на Съединените щати, а понякога ще трябва да им се противопоставя. В действителност скорошната ядрена сделка може да отвори възможности за повече гъвкавост. За да ги хване обаче, американската външна политика към Близкия изток ще трябва да развие по-високо ниво на сложност, отколкото сегашния дебат разкрива.


*Джоузеф Най е бивш помощник секретар по отбраната на Съединените щати и председател на Националния съвет по разузнаване. Професор е в Харвардския университет и е член на Съвета на световния дневен ред за бъдещето на управлението към Световния икономически форум.

Няма коментари:

Публикуване на коментар