понеделник, 31 октомври 2016 г.

Тъмните времена на Сирия

Хавиер Солана*

Конфликтът в Сирия става все по-сложен с всеки изминал ден, а перспективите за страната само се влошават. Всекидневните ужаси, които обсадените жители на Алепо изпитват, бележат нов връх, след като споразумението, договорено от Съединените щати и Русия, за прекратяване на огъня бе прекратено, разпаднало се точно в същото време, в което световните лидери се бяха събрали заедно за Генералната асамблея на ООН.

Когато сирийският конфликт най-накрая приключи, три от характеризиращите го неща ще усложнят много усилията за възстановяването. За незапознатите, всяка от страните в този конфликт пренебрегва международните конвенции за правата на човека и нарушава основополагащи хуманитарни норми. Да блокираш хуманитарна помощ, да атакуваш цивилни и бомбардираш градове със специален международен статут за защита, са чисто военни стратегии.

Само от април насам сирийските болници бяха подложени на дузина атаки, а до някои от най-пострадалите селища не достигаше помощ. Много болници в Алепо трябваше да затворят след като бяха бомбардирани по време на обсадата.

Тези действия могат да бъдат определени като военни престъпления и за съжаление не са нищо ново. Само през 2015 медицински пунктове в Сирия принадлежащи на „Лекари без граници” претърпяха 94 атаки, при които бяха убити 23-ма работници на организацията, а други 58 бяха ранени. Миналият май Съветът за сигурност на ООН прие резолюция, призоваваща всички страни замесени в сирийския конфликт да уважават международното хуманитарно право. Днес, членовете на Съвета за сигурност се обвиняват един друг за нарушаването на собствената им резолюция.

Второто действие, което би могло да възпрепятства всяко мирно усилие, е да се изработи цялостна картина за играчите в конфликта, като всеки от тях трябва да бъде привлечен за съгласуването й. Макар тази картина да се промени значително от началото на войната до сега, нивото на раздробяване в рамките на отделните групи от всяка една от страните, все повече се засилва напоследък. Сега джихадистката групировка Jabhat al-Nusra смени името си и вече се нарича Jabhat Fatah al-Sham, и съобщи, че се разграничава от Ал Кайда, което я позиционира по-добре спрямо съюзниците и другите бунтовнически фракции, също отрекли се от Ал Кайда.

Но въпреки че това сближаване споява военно воюващите групировки, то също така размива границите между бунтовниците и радикалните ислямисти. Това се случи, въпреки че бунтовническите групировки не толкова тясно свързани с al-Nusra, станаха по-слаби, което позволи на режима в Сирия да настоява, че той не се бори да потуши бунта, а води война срещу тероризма. Това също така позволи, по време на Генералната асамблея на ООН, сирийският външен министър Уалид ал-Моалем да обвини водената от Съединените щати коалиция в Сирия в съучастие на терористичните организации, в това число и на Ислямска държава.

Само допреди няколко месеца дискусиите за мирния процес бяха съсредоточени върху въпроса дали Асад трябва да си тръгне незабавно или да остане на чело на преходно правителство, докато сега въпросът е дали бившата групировка al-Nusra е надежден партньор.

Но и сред защитниците на Асад има разногласия. Освен руската армия, сирийските, иракските, иранските и афганистанските групировки също се бият на страната на режима, и всеки един от тези играчи си има собствени интереси.

Някои от тези групови интереси във войната са ни добре известни: Асад иска да остане на власт; Русия иска да  демонстрира своя статус на велика сила, способна да се противопостави на Съединените щати; а Иран иска да увеличи влиянието си в региона и да си осигури достъп до средиземно море. Когато битките спрат, тези позиции само ще се укрепят.

Третото препятствие по пътя към мира в Сирия е влошените отношения между Съединените щати и Русия. След толкова много нарушени споразумения за прекратяване на огъня, двете страни си нямат никакво доверие. И както отбеляза Дмитри Тренин от Carnegie Moscow Center, последният провал на споразумението би имал далеч по-плашещи последици от дипломатическите безизходици в миналото.

На този етап Съединените щати и Русия са прекъснали не само двустранните преговори, взаимните ядрени споразумения също са застрашени. След като Съединените щати обвиниха Русия за извършването на военни престъпления в Сирия, Русия заяви, че ще прекрати споразумението за унищожаване на излишъците от плутоний, ако Съединените щати не изпълнят определени условия, измежду които компенсиране на Русия за загубите претърпени заради западните санкции наложени след анексията на Крим през март 2014 от Русия.

От своя страна Съединените щати са в несигурна позиция сега, когато бунтовническите групировки се прегрупираха и прякото им сътрудничество с Русия е на лице. На президента Барак Обама му остава още малко време в Овалния кабинет, което прави всяка голяма външнополитическа инициатива на неговата администрация почти невъзможна. Ако битката за Алепо се ожесточи, както всъщност се случва, това няма да е заради избора на негов наследник.

След повече от десет години конфликт в Сирия отдръпването без да е намерено решение не е опция. Макар новата карта на играчите да усложнява нещата, няма съмнение, че в мирната сделка трябва да участват всички. В противен случай всяко споразумение ще се окаже краткотрайно. По същия начин, за да бъде възстановено сирийското гражданско общество за дълъг период от време, всички воюващи страни ще трябва да поемат отговорност за престъпленията си.

Въпросът за отговорността ще бъде едно от най-трудните предизвикателства в усилията да се постигне продължителен мир. За тази цел към процеса ще трябва да привлечем лидери от и извън Сирия. Макар че американските президентски избори са важни, е повече от ясно, че мирът не може да бъде постигнат нито само от Съединените щати, нито само от Русия.

Европейските лидери трябва да пристъпят към възобновяване на преговорите. ЕС погрешно са застанали на страничната линия при тези разговори, при това доста отдавна, въпреки важността на Сирия за собствената им сигурност и собствените им интереси, и въпреки отговорността им към сирийските граждани. ЕС трябва да направи всякакви дипломатически и хуманитарни усилия, за да събере заедно всички участващи страни и да сложи край на насилието колкото е възможно по-скоро. Едва тогава възстановяването на Сирия може да започне.

*Хавиер Солана е бивш Върховен представител на Европейския съюз за общата външната политика и сигурността, бивш Генерален секретар на НАТО и бивш външен министър на Испания. Понастоящем е президент на ESADE Център за глобална икономика и геополитика, виден член на Brookings Institution, и член на Съвета за глобалния дневен ред за Европа към Световния икономически форум.

петък, 28 октомври 2016 г.

Северна Корея трябва да бъде взета насериозно

Карл Билд*

Живеем в опасни и несигурни времена. Съединените щати са в разгара на странни и силно поляризирани президентски избори. Отношенията им с една все по-ревизионистки настроена Русия по същество търпят „пренастройване” с обратен знак, като руският ревизионизъм налага натиск върху една Европа вече завладяна от несигурността, пробудена след вота за напускане на ЕС от страна на Обединеното кралство. В същото време Близкият изток имплодира, след като войните в Сирия и Йемен разпалиха мащабна бежанска криза.

Световните лидери са толкова притиснати, че мнозина от тях нямат време да обърнат внимание на нарастващото напрежение в другия край на Евразийската континентална плоча: разделения Корейски полуостров. И докато кризата в Сирия може би е най-неотложният за решаване конфликт, който следващият американски президент трябва да разреши, развитията в Северна Корея могат да се окажат трудни за обуздаване.

Откакто Северна Корея взриви първата си ядрена бомба преди десетилетие, активността й на този фронт е на приливи и отливи. Но режимът съвсем наскоро направи крачка напред в тези си усилия: с два ядрени теста през тази година, като миналия месец беше взривена най-голямата ядрена бомба в страната. Бяха проведени и тестове на ракети с голям радиус на действие, което предполага, че Северна Корея бавно, но сигурно върви към сдобиване с ядрено оръжие.

Както обикновено отговорът на международната общност се съсредоточи върху санкциите. Всъщност Съветът за  сигурност на ООН води дебати за нова резолюция в отговор на тестовете от миналия месец. Каквото и да е съдържанието на резолюцията обаче, е много вероятно санкциите да бъдат сурови. Въпросът е дали ще са достатъчно сурови.

Икономиката на Северна Корея не е точно в стабилната позиция да понесе много по-голям натиск. През 1950-те икономиката на Севера беше в по-добро състояние от тази на Юга. Днес тя е 40-80 пъти по-малка (в зависимост от това, кой прави изчисленията).

Правителството в Северна Корея бавно губи контрол върху икономиката, позволявайки да се развиват сенчести дейности, а перспективите пред страната остават мрачни. За хората там неуспехът на режима в Северна Корея да се погрижи за почти 25-милионното население е колкото трагичен, толкова и драматичен.

Дори и елитът на страната трябва да е усетил ефекта от санкциите, заради нарасналия брой високопоставени опозиционери през изминалата година. Разбира се, политическото напрежение също може би е допринесло за това развитие. В Южна Корея някои фактори дори предположиха възможността за срив на севернокорейския режим, макар други да бяха убедени, че запазването на жестоките репресии ще продължи да бъде гарант за някаква сигурност.

Режимът в Северна Корея има един важен източник на подкрепа: Китай. Макар Китай да се съгласи на сурови санкции, прилагането им беше хлабаво, а лидерите на страната демонстрираха отчетлива неохота за по-нататъшно натягане на гайките на клиентите си. За разлика от Южна Корея, която би приветствала срив на режима в Пхенян, Китай се страхува от политическите и икономически последици.

Остава обаче фактът, че севернокорейският режим представлява сериозна заплаха за стабилността в региона и не само – която не може да бъде смекчена без участието на Китай. Макар мнението и на двамата кандидати за президент на Съединените щати, Хилари Клинтън и Доналд Тръмп, да е, че военната опция трябва да остане на масата – пряка военна намеса на Съединените щати винаги ще бъде отхвърляна. Китайските отношения със Северна Корея без съмнение имат отношение към това решение.

В такъв случай, за да получим ефективен отговор за севернокорейската ядрена заплаха, следващият американски президент ще трябва да гарантира сътрудничеството на Китай.  Но е по-лесно да се каже, отколкото да се изпълни, най-малко заради скорошното решение на Америка за разгръщане на противоракетната си система THAAD в Южна Корея.

Официално системата THAAD е за защита на Южна Корея от заплахите на Северна Корея. За Съединените щати първостепенна цел е да минимизира риска от решение на Южна Корея да се сдобие с ядрено оръжие за битка със Севера.

За Китай обаче високотехнологичната радарна система поражда тревоги, понеже обхватът и достига китайската територия. Китай се страхува, че тя може да е свързана с по-напреднала ракетна система разположена или в Япония, или наблизо на военни кораби, което представлява потенциална заплаха за китайските стратегически ракетни сили. Това са напълно оправдани тревоги.

Съединените щати трябва да намерят начин да обяснят на Китай същността на системата и да очертаят мерки, които да преодолеят страховете им. Един от възможните подходи, предложен от Юн Йонг-хван, бивш външен министър на Южна Корея, би бил да се обвърже изрично присъствието на системата THAAD със севернокорейската ядрена програма. Ако последната бъде прекратена, ракетите ще бъдат премахнати.

Най-важната цел на разговорите трябва да бъде осигуряването на китайското сътрудничество за развитието на всеобхватен мирен договор, подписан от всички регионални сили, който да нормализира отношенията със Северна Корея в замяна на съгласие да предаде ядрените си оръжия и да предприеме политически реформи. Но миналото поведение на севернокорейският режим предполага, че, дори с Китай на борда, шансовете за подобно „красиво” обръщане са близки до нула.

Именно поради тази причина разговорите трябва да се насочат и към намиране на решение при евентуално внезапно сриване на режима в Северна Корея – една възможност, макар и не предстояща, която не трябва да бъде изключвана. При подобен сценарий, план – разработен предварително при съгласие между Съединените щати, Китай, Южна Корея и Япония – който включва граничен контрол, бежанци, достъп до пристанища и военни операции, би трябвало да има.

Без включването на Китай, усилията за обуздаване на севернокорейските ядрени амбиции ще претърпят провал. В този случай, нестабилното лидерство на страната рано или късно ще се сдобие с ядрени оръжия с голям радиус на действие – резултат, който трябва да бъде предотвратен на всяка цена. Последното нещо, от което един опасен и несигурен свят има нужда е повече опасност и несигурност.


*Карл Билд е външен министър на Швеция от 2006 до октомври 2014 година и министър-председател от 1991 до 1994, когато и договаря присъединяването на страната към ЕС. Бележит дипломат, който служи като специален пратеник на ЕС в бивша Югославия, като Върховен представител в Босна и Херцеговина, като специален пратеник на ООН на Балканите и е съпредседател на Дейтънската мирна конференция. Член е на Съвета за глобалния дневен ред към Световния икономически форум в Европа.

четвъртък, 27 октомври 2016 г.

Другият Тръмп на Запада

Ги Верхофстат*

Във втория президентски дебат в Америка Доналд Тръмп обеща, че ако бъде избран, ще определи специален прокурор, който да разследва Хилари Клинтън. „Ти си за затвора”, каза й Тръмп.

Заканата на Тръмп да политизира съдебната система получи отпора, който си заслужаваше. Но за съжаление неговият цинизъм не е уникално само за Съединените щати явление. Настоящото полско правителство, водено от партия „Право и справедливост” (ПС), която дойде на власт само преди година, показва същите авторитарни черти, използвайки правото за постигане на собствените си цели.

Лидерът на ПС Ярослав Качински често призовава да бъде разследван бившият полски министър-председател и настоящ президент на ЕК Доналд Туск. Качински държи бившето правителство частично отговорно за самолетната катастрофа край Смоленск, Русия, през април 2010, при която загинаха 96 души, в това число братът близнак на Качински, полския президент тогава Лех Качински.

Полска правителствена делегация пътувала за мемориална служба по повод клането в Катин през 1940, където Сталин заповядва да бъдат разстреляни 22 хил. полски армейски офицери, полицаи и интелигенция, и обвинява Хитлер за това престъпление. С края на Студената война истината за клането най-накрая излиза наяве и официално беше призната от руския президент Борис Елцин.

Ярослав Качински и други членове на ПС са убедени, че Русия – с помощта на някои полски политици – са отговорни за самолетната катастрофа. Те разчитаха на тази странна конспирация при идването си на власт, въпреки че нямаше никакви доказателства в подкрепа. В действителност записите от черната кутия на самолета показват, че самолетната катастрофа се е случила заради лошите метеорологични условия при кацането.

Въоръжен със своите конспиративни теории, Качински иска да лиши Туск от втори мандат начело на една от трите основни управленски институции на ЕС, казвайки ‘Трябва ли подобна персона  да оглавява ЕК? Имам дълбоки съмнения.” В същото време десните медии в Полша разпалват допълнително страстите, като едно списание наскоро пусна карикатура на Туск с белезници.

Анти-Туск похода на Качински е напълно достоен за сравнение със злоупотребата на Тръмп с политическа власт, която показва какъв би бил животът на политическите опоненти на Тръмп, ако той в действителност спечели. Той също така отразява и по-обхватната, яростна битка за полската душа.

Полша някога беше детето за пример на демократична Централна Европа след края на Студената война. Но днес ПС здраво е сграбчила властта, искайки контрол върху Конституционния съд на страната, върху обществените медии и службите за сигурност. Вместо да затвърждава стратегическата важност на Полша за НАТО и полагащото й се място като силен, уважаван член на ЕС, ПС е завладяна от ретроградни импулси. Като доказателство има хора, които не виждат, че правителството им е заплаха за правосъдните и демократичните институции, и които търсят врагове в лицето на Съединените щати, Брюксел и из цяла Европа.

Полша е в конституционна криза, която започна когато подкрепения от ПС полски президент Анджей Дуда отказа да се закълне пред трима конституционни съдии избрани от предишния парламент. На тяхно място ПС избра свои собствени съдии като промени законодателството и по този начин парализира работата на съда. Съдът обяви промените на съдебните правила направени от ПС за противоконституционни, но воденото от ПС правителство отказа да обнародва решението на съда, блокирайки постигането на търсения ефект. Сега се оказва невъзможно за съда да преценява конституционната съобразност на законодателството приемано от сегашния парламент, въпреки изричните конституционни клаузи позволяващи тази съдебна процедура.

Днес тези действия на ПС са напълно осъдителни, но ще е така до края на годината, когато изтича мандатът на настоящият председател на Конституционния съд. След това ПС ще посочи по-приятелски настроен председател, който без никакво съмнение ще върви по свирката на партията. Но новоназначеният председател едва ли ще сложи край на конституционната криза, понеже напълно обоснованото решение на съда от това лято си остава необнародвано като оставя празнина в сегашния конституционен ред на Полша.

ЕС вече стартира правна процедура срещу Полша, с което призовава полското правителство да заработи с опозиционните парии за реформи на съда. Ако Полша не отстъпи ЕС може да я лиши напълно от правото й на глас. Но е малко вероятно ЕС или друго международно тяло да успее да намери решение на полския политически проблем. Само поляците могат да свършат тази работа.

В действителност мащабните протести срещу наскоро приетия закон, постановяващ забрана фактически на всички аборти (под страх от наказание със затвор за пет години), принуди правителството да отстъпи и да оттегли предложения закон. Това отбеляза победа за полската жена и е индикация, че Полша е по-прогресивна, отколкото би му се искало на Качински.

Все още, макар правителството да претърпя огромно обществено поражение, идеологическият антилиберализъм на ПС си остава непокътнат. Това означава че защитниците на гражданското общество в Полша ще трябва да водят много повече битки в идващите месеци и да се преборят с беззаконията на ПС.


*Ги Верховстад, бивш белгийски министър-председател, е президент на АЛДЕ в Европейския парламент.

сряда, 26 октомври 2016 г.

Токсична политика или по-добра икономика

Мохамед Ел-Ериан*

Отношенията между политика и икономика се променят. Политиците в напредналите страни са вкопчени в странни, често отровни конфликти, вместо да действат за постигане на икономически консенсус по отношение на това как да се измъкнем от продължителния период на слаб и неравномерен растеж. Тази тенденция трябва да бъде обърната, преди тя да отслаби структурата на напредналия свят и да повлече след себе си възникващите икономики.

Очевидно е, че политическите противоборства не са нещо ново. Но доскоро очакванията бяха, че ако професионалните икономисти постигнат технократски консенсус по даден подход за решаването на проблемите, политическите лидери трябва да слушат. Дори когато по-радикалните политически партии се опитаха да прокарат различен дневен ред, влиятелни сили – независимо дали морално въздействие от правителствата на Г-7, частните капиталови пазари или условно свързани с МВФ и Световната банка – почти винаги гарантираха, че консенсусният подход в края на краищата ще спечели.

През 1990-те и 2000-те например, т.нар. Вашингтонски консенсус доминираше процеса на взимане на политически решения в по-голямата част от света, като всички, започвайки от Съединените щати и стигайки до множество от възникващите икономики, възприеха либералзацията на търговията, приватизацията, по-голямата употреба на ценовите механизми, дерегулацията на финансовия сектор и фискалните и монетарни реформи като основа за икономиката на предлагането. Възприемането на Вашингтонския консенсус от страна на мултилатералните институции усили въздействието му, помагайки за движението напред към разширяване на процеса на икономическа и финансова глобализация.

Следващите правителства – особено онези водени от нетрадиционни движения, които дойдоха на власт на гърба на вътрешните затруднения и огорчение от основните партии – понякога изразяват несъгласие с уместността и приложимостта на Вашингтонския консенсус. Но както показа бразилският президент Луис Инасио Лула да Силва с прочутото си завъртане през 2002, този консенсус както изглежда взе връх. И той продължава да оказва силно влияние, след като преди почти две години гръцкият министър-председател Алексис Ципрас направи забележителен обратен завой.

Но след години на необикновено бавен и поразително неприобщаващ растеж, консенсусът беше разрушен. Гражданите в напредналите икономики са разгневени на „елита” – в това число на икономическите „експерти”, основните политически лидери и доминиращите многонационални компании – които те все повече обвиняват за своите икономически затруднения.

Анти-елитарните движения и личности яхната тази гневна вълна, използвайки подстрекателска и дори войнствена реторика за печелене на подкрепа. На тях дори не им се налага да печелят избори, за да прекъснат механизма за взаимодействие между икономика и политика. Обединеното кралство изпита това на гърба си през юни с вота за „Брекзит” – решение, което отправи пряко предизвикателство към широкия икономически консенсус, че оставането в рамките на ЕС е от изключителен интерес за Британия.

Референдумът се случи по една проста причина: през 2013 тогавашният министър-председател Дейвид Камерън, се уплаши, че няма да успее да осигури достатъчна електорална база на своята Консервативна партия на общите избори същата година. Затова той започна да ухажва евроскептичните гласоподаватели с обещанието за референдум. Какъв е източникът за страховете на Камерън? Политическият трус причинен от Партията за независимост на Обединеното кралство – една анти-елитарна партия, която спечели едва едно място в Парламента и в следствие на това се оказа без лидер и в пълен хаос.

Сега изглежда шлюзовете са отворени. На последната годишна конференция на Консервативната партия, речите на министър-председателя Тереза Мей и на членове на кабинета й разкриха намерение за „твърд Брекзит”, което означава прекратяване на търговските споразумения, служили добре на икономиката. В речите имаше и атаки срещу „международните елити”, и критики към политиките на Централната английска банка, които бяха инструмент за стабилизиране на британската икономика непосредствено след референдума, което даде на новоизбраното правителство на Мей време за изработване на цялостна и последователна стратегия за „Брекзит”.

Няколко други напреднали икономики също изпитват подобни политически проблеми. В Германия изненадващо доброто представяне на крайнодясната Алтернатива за Германия на последните регионални избори, предизвика промяна на поведението на управляващите.

В Съединените щати дори и президентската кампания на Доналд Тръмп да не успее да върне републиканците в Белия дом (което е все по-вероятно, предвид факта, особено след последните развития на крайно необичайната му кампания, че много републикански лидери се отдръпват от партийната номинация), кандидатурата му най-вероятно ще остави ярка следа в американската политика. Ако не бъде добре организиран и направляван, италианският конституционен референдум през декември – рискован ход на министър-председателя Матео Ренци в опит да затвърди подкрепата си – ще предизвика обратен ефект, точно както стана и с референдума на Камерън, причинявайки политически сътресения и подкопавайки ефективните действия за преодоляването на икономическите предизвикателства пред страната.

Няма грешка; твърдите и заслужаващи доверие политически възможности са налице. След години на посредствено икономическо представяне, съществува широко съгласие, че отдръпването от силната зависимост от неконвенционалната монетарна политика е крайно необходимо. Както управляващият директор на МВФ Кристин Лагард отбеляза, „централните банки не могат да бъдат единственият играч на терена”.

И все пак те са. Както твърдя в коментара си „Единственият играч на терена”, публикуван през януари, страните се нуждаят от по-цялостен политически подход, прокарвайки прорастежни структурни реформи, по-балансирано управление на търсенето (включващо увеличаване на фискалните разходи за инфраструктура) и подобрена презгранична политическа координация и архитектура. Има също така нужда, подчертана от продължаващата криза в Гърция, от решаване на проблема със свръхзадлъжнялостта, която би оказала унищожително влияние, простиращо се доста отвъд непосредствените вреди.

Търсенето на нов консенсус от тази гледна точка е добра новина. Но в настоящата политическа атмосфера, превръщането на този консенсус в действие става доста бавно, в най-добрия случай. Проблемът е, че, при лошите политики пречещи на добрата икономика, народният гняв и раздразнение ще нарастват, правейки политиката още по-токсична. Да се надяваме, че скоро ще се появи просветено политическо лидерство, което да върне нещата в нормалното им русло, преди недвусмислените сигнали за икономическа и финансова криза да накарат политиците да се хвърлят да минимизират щетите.


*Мохамед Ел-Ериан е главен икономически съветник на Алианц груп и член на нейната Международна изпълнителна комисия. Председател е на Съвета за глобално развитие към президента на Съединените щати Барак Обама. Преди това е бил изпълнителен директор и главен инвестиционен съветник на PIMCO. Определен е за един от 100-те глобални мислители на 2009, 2010, 2011 и 2012 на списание „Форин полиси”.

вторник, 25 октомври 2016 г.

Образованието и социалното предприемачество

Гордън Браун*

Изчисления показват, че четвърт милион млади хора в Сирия не посещават училище заради гражданската война там. Днес, благодарение на Института за международно образование, дарители, филантропи и фондации се обединиха  в помощ на учениците бежанци търсещи възможности за по-високо образование, както и за да осигурят убежище за лектори и професори преследвани т сирийския режим.

Платформата за образование в непредвидени ситуации (ПОНС) ще свърже желаещите да се обучават сирийски бежанци с желаещите да ги приемат училища. В същото време ПОНС ще служи като проводник към по-висока образователна степен за учениците бежанци по света и ще осигурява всички нива на образование като предоставя уеббазирана информация, места за контакт и най-необходимите съвети и подкрепа.

ПОНС е проект на Catalyst Trust for Universal Education – благотворителна организация основана от бившия президент на Нюйоркския университет Джон Секстън – подкрепян сега. Catalyst Trust търси също така проекти за преформулиране на училищните занятия, стимулиране на социалните инвестиции в образователния сектор и въвеждане на учебни планове за насърчаване на мирното съжителство на различните религии. Всеки проект, който Catalyst Trust подкрепя ще трябва да докаже своя принос и споделени цели за постигането на универсално образование, като сега за пръв път ще се обхващат цяло поколение млади хора.

При сегашните 260 млн. деца по света, които не посещават училище, образованието има огромна нужда от споделяне на успехите на, да кажем, движенията за глобално здравеопазване и защита на околната среда. В образованието има все още повече възможности за иновации от всеки друг сектор на международното развитие, особено след като дигиталните технологии и интернет станаха по-достъпни дори за най-бедните региони на света.

Образователният сектор не от днес се приспособява трудно към нашия променящ се свят. Въпреки моментното технологично предимство, класните стаи – за разлика от работното ни място или дома ни – си остава все така непроменено от 19-ти век. Крайно време е за реформи, които овластяват учителите и правят училищата образователен хъб от 21-ви век.

В последните години финансовите възможности на частния сектор – като рисковите капитали, целевото финансово инвестиране и новите видове активи – отвориха безгранични нови възможности за социалното предприемачество в образователния сектор. Но, както и при технологиите, общественият и неправителственият сектор се бавят в прилагането му. И двата сектора трябва да осъзнаят ценността на социалното предприемачество фокусирано върху образованието.

Тази празнина насочва вниманието върху уникалната възможност да се разбере неоценимия потенциал на социалното предприемачество. За сграбчването на тази възможност първо трябва да разберем, че голяма част от идеите идващи от неправителствения сектор са безплодни или неприложими, често заради липса на финансиране. Затова трябва да направим повече за осигуряването на първоначален капитал за образователни стартъпи като Catalyst, който след това може да помогне за увеличаването на успешните пилотни програми.

Тази стратегия ще създаде един добродетелен цикъл като първоначалните иновации стимулират по-нататъшни иновации в целия образователен сектор. Реформаторите трябва да вземат пример от пионерския труд на Сър Робърт Коен в инвестирането в социално влияние. И в действителност Catalyst Trust вече проучва как най-добре да бъдат измервани резултатите в системата за училищно оценяване в развиващите се страни, и да се определи коя система за оценяване е най-подходяща за конкретната образователна среда. Екип от професори от Нюйоркския университет – изграден на базата на предишен опит на ЮНЕСКО и Институт Брукингс – ще работи с глобална мрежа от изследователи от местни университети в няколко страни за намиране на най-добрия метод за оценка на успеха и неуспеха в образователните системи по света.

В друго свое начинание Catalyst Trust търси пилотни проекти  в областта на образованието за човешки права в страните от Източна Европа, Близкия изток, Африка и Съединените щати, за да оцени как училищните планове могат по най-добрия начин да култивират междурелигиозната толерантност. Време е да преборим една екстремистка идея, понастоящем популярна в западната политика, чието съществуване е невъзможно. Училищата са първото място, където ние можем и трябва да подкрепяме идеята за приобщаващото гражданство.

Един учебен план насърчаващ приобщаването трябва да мине отвъд призивите на универсална религиозна мъдрост като „обичай ближния си” и Златното правило. За тази цел Catalyst Trust се надява да подпомогне разработването на учебни планове, които учат децата на ценността на различието за укрепване на социалната сплотеност и хармонията.

В усилията си да помогне на учениците бежанци, Catalyst Trust проучва как компаниите, фондациите и донорите от публичния сектор могат да направят ресурсите по-достъпни за тези прокудени хора. При всяка война или природно бедствие международната общност протяга ръка за милостиня, за да финансира миротворците на ООН или помощите за развитие на Световната банка. Но образованието за прокудените хора се губи между рамката на хуманитарната помощ, която се съсредоточава върху спешните нужди като храна и подслон и помощта за развитие, която се фокусира върху дългосрочни проекти. Catalyst Trust се надява да помогне за оформянето на една по-добра система, която предоставя спешна помощ по-ефективно и си дава сметка за пренебрегвани нужди като образованието.

Има много достойни проекти, които си заслужава да бъдат обсъдени от организации като Catalyst. Един пример е пилотен проект, който би помогнал на два милиона незрящи или с намалено зрение ученици и чиито образователни нужди дълго време бяха пренебрегвани. С новите технологии днес можем да превърнем 150-годишната брайлова система и тестовете написани на нея в аудиозаписи, правейки всички видове обучителни материали достъпни за незрящите хора или за хората с намалено зрение. Тази технология е готова за разгръщане веднага след като съберем ресурсите, за да обучим учителите и незрящите или с намалено зрение да боравят с новите инструменти.

За всеки загрижен за образованието задачата е ясна: да снабдим милиони бедни хора, особено в най-отдалечените кътчета на света, с иновативните продукти, от които имат нужда, за да преобразят и подобрят живота си чрез образование. Това, което Catalyst Trust се опитва да покаже е, че социалното предприемачество има бъдеще.


*Гордън Браун, бивш министър-председател и министър на финансите на Великобритания, е специален представител на ООН за глобалното образование и председател на Международната комисия за финансиране на глобалните образователни възможности.

понеделник, 24 октомври 2016 г.

Как Тръмп стана възможен

Джоузеф Стиглиц*

Докато пътувах по света през последните няколко седмици, постоянно ми задаваха два въпроса: Възможно ли е Доналд Тръмп да спечели президентските избори в Съединените щати? И как кандидатурата му се оказа на първо място?

Що се отнася до първия въпрос, макар политическите прогнози понякога да са доста по-трудни от икономическите такива, разликата е много в полза на Хилари Клинтън. И все пак, близките стойности в надпреварата (поне до съвсем скоро) бяха пълна мистерия: Клинтън е един от най-квалифицираните и добре подготвени президентски кандидати, които Съединените щати някога са имали, докато Тръмп е един от най-слабо квалифицираните и най-зле подготвени. Нещо повече, кампанията на Тръмп е като състезание по оцеляване за него, която в миналото би завършила на много по-ранен етап.

Затова въпросът е защо американците си играят на Руска рулетка (дотам, че един от всеки шест дава шанс на Тръмп да спечели)? Хората извън Съединените щати искат да знаят отговора, понеже резултатът от изборите също ги засяга, макар да нямат възможност да му повлияят.

И това ни води естествено към втори въпрос: защо Републиканската партия в Съединените щати номинира кандидат, който дори лидерите й отхвърлят?

Очевидно много фактори помогнаха на Тръмп да победи 16 републиканци в първичните избори. Личностите имат значение и някои хора изглежда бяха подгряти от ТВ-риалити звездата на Тръмп.

Но няколко скрити фактора също допринасят за близостта на стойностите в настоящото състезание. За неинформираните ще кажа, че много американци днес икономически са по-зле от това, което са били преди четвърт век. Средният доход на работник на пълно работно време е по-нисък от този преди 42 години и става все по-трудно за нискообразованите да си намерят работа на пълен работен ден с приличен доход.

Всъщност, реалното (инфлационно изгладено) заплащане на хората от дъното на подоходното разпределение е приблизително на нивото отпреди 60 години. Затова не  е изненадващо, че Тръмп намира огромна, възприемчива публика когато казва, че икономиката на страната е загнила. Но Тръмп греши както в диагнозата си, така и в предписанията си за оправянето й. Икономиката на Съединените щати като цяло се справя добре през последните шест десетилетия: БВП е нараснал почти шест пъти. Но плодовете от този растеж бяха обрани от сравнително малка група на върха – такива като самия Тръмп, дължащо се отчасти на огромните данъчни облекчения, от които той се възползва максимално.

В същото време реформите, с които политическите лидери обещаваха да донесат благоденствие за всички – такива като търговската и финансова либерализация – не бяха проведени. И все още не са. А онези, чиито жизнен стандарт е в същото положение или е в упадък, достигнаха до просто заключение: американските политически лидери или не знаят какво говорят, или просто лъжат (или пък и двете).

Тръмп иска да прехвърли всички проблеми на Америка върху търговията и имиграцията. Но греши. Съединените щати щяха да се сблъскат със сериозна деиндустриализация дори и без по-свободна търговия: глобалната заетост в производството намалява от доста време, като увеличаването на производителността превишава ръста на търсенето.

Там където търговските споразумения претърпяха провал, не е заради това, че Съединените щати бяха надхитрени от търговските си партньори, а понеже търговския дневен ред на Съединените щати се оформяше от корпоративни интереси. Американските компании се справяха добре и именно републиканците бяха тези блокирали усилията американците, които щяха да обеднеят заради търговските споразумения, да получат своя дял от ползите.

Така много американци бяха зашлевени от сили извън контрола им, довели до резултати, които са явно несправедливи. Стари истини – че Америка е страна на неограничените възможности и че всяко следващо поколение ще живее по-добре от предишното – бяха поставени под въпрос. Глобалната финансова криза може би е повратна точка за много избиратели: правителството им спаси богатите банкери, които донесоха на Съединените щати беди, като в същото време не направи почти нищо за милионите обикновени американци, изгубили работата си и дома си. Системата не просто произведе несправедлив резултат, но както изглежда беше проектирана с тази цел.

Подкрепата за Тръмп се основава, поне отчасти, на широкоразпространения гняв произлязъл от загубата на доверие в управлението. Но Тръмп предлага политики, които биха направили една лоша ситуация още по-лоша. Със сигурност още една доза от икономика привилегироваща големите, обещавана от него, с данъчни облекчения насочени почти изцяло към богатите американци и корпорациите, би произвела резултати не по-добри от последния път, когато е била предписана.

Всъщност започването на търговска война с Китай, Мексико и други търговски партньори на Съединените щати, каквато обещава Тръмп, би направило всички американци по-бедни и би създало нови пречки пред глобалното сътрудничество, нужно за решаването на глобални проблеми от критична важност, каквито са Ислямска държава, глобалният тероризъм и климатичните промени. Използването на финансови средства, които биха могли да бъдат инвестирани в технологии, образование или инфраструктура, за изграждане на стена между Съединените щати и Мексико е безумие и пропиляване на ресурс.

Има две послания, които политическите елити в Съединените щати би трябвало да чуят. Опростенческите неолиберални пазарно-фундаменталистки теории, които оформиха толкова много икономически политики през последните четири десетилетия, са силно подвеждащи, като ръстът на БВП е съпроводен от покачващо се неравенство. Икономика привилегироваща големите не работи и няма да проработи. Пазарите не съществуват във вакуум. „Революцията” Тачър-Рейгън, която пренаписа правилата и преструктурира пазарите в полза на онези на върха, доведе след себе си увеличаващо се неравенство, но напълно се провали в своята мисия за покачване на растежа.

Това ни води към второто послание: ние трябва да пренапишем икономическите правила още веднъж, но този път така че да са от полза за обикновените граждани. Политиците в Съединените щати, а и навсякъде другаде, които пренебрегват този урок ще бъдат държани отговорни. Промените носят рискове. Но феноменът Тръмп – както и няколкото подобни на него в Европа – разкрива далеч по-големите рискове свързани с нежеланието да бъде чуто посланието на разделените общества, разклатените демокрации и слабите икономики.


*Джоузеф Стиглиц, носител на Нобелова награда за икономика през 2001 и на John Bates Clark Medal през 1979, е професор в Columbia University, съпредседател на Експертната група за измерване на икономическото представяне и социалния напредък към ОИСР, и главен икономист на Roosevelt Institute. Бил е старши вице-президент и главен икономист на Световната банка, и председател на Съвета на икономическите съветници към президента на Съединените щати по време на мандата на Бил Клинтън. През 2000 основава Инициативата за политически диалог, тинк-танк за международно развитие базиран в Columbia University.

петък, 21 октомври 2016 г.

Трудовите умения и добавянето на стойност

Адеър Търнър*

Всички са съгласни, че по-доброто образование и подобрените умения за колкото се може повече хора, е от жизненоважно значение за повишаването на производителността и жизнения стандарт, както и за справяне с нарастващото неравенство. Но ако всички грешат?

Повечето икономисти са убедени, човешкият капитал е също толкова важен за ръста на производителността, колкото и материалния капитал. И в известна степен това е вярно. Съвременните икономики нямаше да бъдат възможни без масовото ограмотяване: много възникващи икономики се затрудняват заради недостатъчни умения на работната ръка.

Но една от поразителните черти на съвременната икономика е как шепа хора с нужните умения са достатъчни за задвижването на решаващи сфери на икономическата активност. Facebook има пазарна стойност от 374 млрд. долара и едва 14500 служители. Microsof, с пазарна стойност от 400 млрд. долара, е наела само 114000 души. GlaxoSmithKline, оценена на повече от 100 млрд. долара, наброява само 96000.

Работната сила на тези три компании е капка в морето на глобалния трудов пазар. Но все пак те предоставят потребителски услуги за милиарди хора, създават софтуер, който помага за подобряването на производителността на широката икономика или развива лекарства, които могат да донесат огромни ползи за здравето на стотици милиони хора.

Това разделение между заетост и добавяне на стойност отразява ролята на информационните и комуникационни технологии (ИКТ), които са разрушителни в две ключови отношения. Първо, според „Закона на Мур”, стъпката с която се подобрява хардуерната производителност е много по-широка от по-ранните стадии на технологични промени. Второ, след като веднъж са създадени, те могат да бъдат прекопирани безгранично с почти нулеви странични разходи. Взети заедно, тези фактори позволяват нищожно струваща автоматизация на много повече икономически дейности, движени от високообразовано изтънено малцинство от работната сила.

Въпреки този феномен, повече хора от всякога са с по-висока образователна степен, вероятно мотивирани от факта, че подобряваните умения носят по-високо заплащане. Но много от високоплатените работни места има вероятност да не играят роля при подобряването на производителността. Ако повече хора подобрят адвокатските си умения, правните казуси може би ще бъдат решавани по-ефективно и ще се оскъпят и за двете страни, но това няма да доведе до нарастване на нетното благосъстояние на хората.

Икономическите ефекти от увеличената финансова дейност също е с нулев резултат. Но също така може би по-голяма част от дейностите посветени на развиването на нова мода и нови марки, при високоразвити умения и голяма енергия отдадена в състезанието за потребителското внимание и за пазарен дял, което обаче не дава желания резултат в увеличаването на благосъстоянието на човека.

Повече хора получаващи по-високо образование не означава, че техните подобрени умения при всички положения водят до растеж на производителността. А увеличаването на университетските такси и възнаграждения -  нарастващи в Съединените щати годишно с около 6% в реално изражение – не е показател, че е необходимо ново повишаване на уменията за извършване на някаква специфична работа. По-скоро бъдещите кандидати за работа с желанието си да харчат повече пари, просто показват на работодателите, че имат по-качествени умения.

Университетите от своя страна могат да бъдат хванати в капана на съревнованието с нулевия резултат на все по-нарастващите разходи за привличане на платени студенти. А рязкото увеличаване на студентските заеми – от 400 млрд. долара до 1,3 трлн. долара само в Съединените щати от 2005 насам – може би частично подклажда по-напрегната конкуренция за високоплатени работни места, което не е социално приемлива инвестиция в човешки капитал.

По същия начин, на по-ниските нива на подоходната скала, не е напълно доказано, че подобрените умения могат значително да компенсират нарастващото неравенство. Новите работни места винаги могат да бъдат създадени като забавим автоматизацията на много от съществуващите места, но на новите места често заплащането е по-ниско.

Прогнозите на Бюрото за трудова статистика на Съединените щати за създаването на работни места през последните десет години са типичен пример. В десетте най-предпочитани професии, съставляващи 29% от всички прогнозирани нови работни места, само две – медицински сестри и оперативни мениджъри – средно получават повече от средния доход в Съединените щати, а за останалите осем възнаграждението е далеч по-ниско от средното.

Заетостта расте най-бързо в услугите тип „лице в лице”, каквито са личната грижа. Тези работни места са по-трудни за автоматизиране отколкото производствените или информационните услуги. Но според Бюрото те изискват само ограничени умения или умения свързани с конкретната работа. А работните позиции, които изискват специалисти с умения в областта на информационните и комуникационните технологии не са сред десетте най-желани. Бюрото предвижда създаването на 458 хил. места за персонализирани грижи и 248 хил. за домашни здравни грижи, но едва 135 хил. за софтуерни разработчици и разработчици на приложения.

Но биха ли позволили изобщо по-добрите умения на хората в бързо разрастваща се, но нископлатена категория работа, да заемат по-високоплатена работа? В много от случаите отговорът може би е не. Макар много хора да са способни да кодират, малцина от тях някога ще бъдат наети заради кодиращите си умения. И дори ако някой нает понастоящем на нископлатена работа е способен да заеме работно място изискващо по-високи умения, това работно място може би вече ще е заето от работник с доста по-високи умения, а заплащането все пак доста голямо: при много работни места, класирането според сравнителните умения е от по-голямо значение отколкото наличието на талант.

Затова „по-доброто образование и подобряването на уменията за всички” е вероятно по-маловажно за ръста на производителността и по-незначителен инструмент за влияние при преодоляване на неравенството, отколкото се предполага. Но това не би трябвало да повлиява на индивидуалната и социална ценност на образованието.

Колкото се може повече хора трябва да получат по-високо образование, повече знания и да бъдат въведени в основните на науката, както и да бъдат запалени или поне да имат вкус към добрия дизайн или музиката. Все пак в свят, в който автоматизацията би могла да ни освободи от неблагодарния труд до живот, доброто образование би ни подготвило по-добре за насладите от живота, независимо дали чрез него се увеличава индивидуалното заплащане или се повишава просперитетът.

Що се отнася до неравенството, ние вероятно се нуждаем от замяната му с преразпределение на обществения ресурс, като увеличим минималната заплата или с допълнителен доход несвързан с човешката цена на трудовия пазар, и чрез щедро предоставяне на висококачествени публични блага.

В свят, в който роботите могат да вършат все повече неща, образованието и уменията са по-важни от всякога – не защото могат да повишат цената на всеки на трудовия пазар, а защото могат да ни подготвят за живот, в който много от работните места няма да предоставят желаните доходи, удовлетвореност или статус.


*Адеър Търнър е бивш председател на Агенцията за финансови услуги на Обединеното кралство, бивш член на Комисията за финансова политика на Обединеното кралство и понастоящем председател на Института за ново икономическо мислене.

четвъртък, 20 октомври 2016 г.

Близкият изток трябва да влезе в бъдещето

Клаус Шваб*

Новите технологии се развиват толкова бързо, че обществата в Близкия изток изпитват сериозни затруднения при справяне с влиянието им. Като въздействат на всичко, от природата на труда до човешкостта, технологичните промени биха се оказали застрашителни, ако не си сътрудничим за тяхното прилагане и управление.

По света цели индустрии се преобразяват и създават от нищото, благодарение на последните развития на изкуствения интелект, на роботиката, на интернет на нещата, на автономните превозни средства, на 3D принтирането, на нанотехнологиите, биотехнологиите, изобретяването на нови материали, на съхраняването на енергия и квантовите компютри. Ние, в Световния икономически форум, нарекохме тази вълна от иновации „Четвъртата индустриална революция”, понеже тя фундаментално промени начина ни на живот, работа и отношения един с друг. И тези промени се усещат както в Кайро, Дубай и Риад, така и в Ню Йорк, Франкфурт и Хонг Конг.

Нови технологии като парния двигател и тъкачния стан са били в основата на Първата индустриална революция, които са съпътствани от исторически, социално-политически развития като урбанизацията, масовото образование и механизираното земеделие. Благодарение на електрификацията и масовото производство, Втората индустриална революция въвежда напълно нови социални модели и форми на труд. А с появата на дигиталните технологии и бързите телекомуникации, Третата индустриална революция, развиваща се през последните пет десетилетия, свърза планетата и сви времето и пространството.

Четвъртата индустриална революция обещава да бъде не по-малко променяща: индивидуалните технологии ще бъдат с най-голямо влияние, но промените в социалните и икономическите системи ще са от далеч по-голямо значение за оформянето на бъдещия ни живот. На този фон все още няма консенсус по простички проблеми като собствеността върху личните данни, сигурността на инфраструктурата и новите разрушителни за бизнеса права и отговорности. Това което е нужно е една концептуална рамка за подпомагане на бизнеса, правителствата и отделните хора, изпреварваща радикалното технологично разместване на пластовете – в бизнес моделите, етиката и социалните въпроси -  показало се на хоризонта.

За да се гарантира бъдещият просперитет на Близкия изток, правителствата там, а и гражданите, трябва да се запитат дали технологиите са създадени и внедрени за посрещане на истинските социални нужди или са просто проводник на негативните промени. Най-общо казано, ние трябва да се фокусираме не само върху технологичния прогрес и икономическата продуктивност, но също така върху начина, по който тези сили влияят на хората, общностите и околната среда.

Докато Четвъртата индустриална революция е в ход, е нужно да се придържаме към четири принципа при определянето на регионалните политики и тяхното прилагане. За незапознатите фокусът трябва да бъде поставен върху системите, а не върху индивидуалните технологии. Само чрез наблюдение на взаимодействието между технологичните,  социалните и икономическите сили всеки държавен лидер и отделен гражданин може да определи и предвиди как да се променят бизнесите, обществата и икономиките.

Второ, трябва да отхвърлим настоящия фаталистичен възглед, че прогресът е предрешен. Общностите и отделните хора трябва да бъдат образовани и овластени да използват технологиите за наистина продуктивни цели, а не да бъдат използвани за нечии други цели. Ако не успеем да впрегнем новите технологии в наша полза, ние ще предадем личното си и колективно представителство, оставяйки малко поводи за оптимизъм.

Трето, ние трябва да създаваме нови технологии и системи с мисъл за бъдещето, а не сляпо да приемаме настъпващите промени. Интегрирането на променящите технологии в собствените ни социални и икономически системи ще се нуждае от близкото сътрудничество между представители на правителството, индустриите и гражданското общество. Ако това не се случи, бъдещето ни ще бъде решено от обстоятелствата вместо от собствената ни общностна преценка.

Накрая, социалните и етични проблеми не са грешки, които да преодоляваме или премахваме. Споделените ценности на региона трябва да са обща характеристика на всички нови технологии. Ако технологиите са използвани по начин усилващ бедността, дискриминацията или разрушаването на околната среда, те не трябва да бъдат част от бъдещето, което Близкият изток иска да изгради. Инвестициите в нови технологии са оправдани, само ако допринасят за един по-сигурен и по-интегриран свят.

Отделните участници не са способни да се изправят сами пред социалните и икономически предизвикателства на Четвъртата индустриална революция, като същото важи и за правителствата. Бизнес общностите, от своя страна, трябва да създадат среда, в която технологиите могат да бъдат развити и внедрени успешно, с осмисляне на социалните последици.

Правителствата също трябва да се ангажират активно с проблема за въвеждането на иновациите в обществото. Политиците трябва да са в тясно сътрудничество с изобретателите и предприемачите стоящи в основата на тази революция, за да не изпаднат зад борда. А всички ние като отделни хора, трябва да сме информирани, за да разбираме и да взимаме отношение по новите проблеми, произлизащи от сложните взаимодействия между технологиите и обществото.

Четвъртата индустриална революция  ще  доведе до системни промени, които изискват съвместно сътрудничество. Когато страните от Близкия изток приспособят своите икономики към влиянието на новите технологии, те ще трябва да обмислят нови начини за съвместна работа в публичната и частната сфера. Понеже скоростта на промените  само ще продължава да се увеличава, прозрачността трябва да стане приоритет за всички участници, като всяка част от обществото трябва да може да прецени рисковете и ползите от следващите нови развития.

Живеем в сложни времена и подходящото лидерство в Близкия изток, както и навсякъде по света, изисква цялостна  промяна на подхода ни към съвместното сътрудничество за бъдещето. Ако искаме  да избегнем ужасния резултат, който технологиите могат лесно да произведат, ние сме длъжни да си изградим обща картина за бъдещето, което искаме да създадем.


*Клаус Шваб е основател и изпълнителен директор на Световния икономически форум.

сряда, 19 октомври 2016 г.

Китайската СПТ заблуда

Бари Айхенгрийн*

В началото на октомври китайската валута, реминби, беше добавена към кошницата от валути, които образуват специалните права на тираж (СПТ) на МВФ. Преди  СПТ се определяше като усреднена тежест на долара, еврото, британския паунд и японската йена. Сега, след като реминбито беше добавено, тя може да претендира да е една от едва петте наистина глобални валути.

Трябва ли това да ни безпокои? Китайците със сигурност да. В Пекин, където бях в края на миналата седмица, присъединяването към клуба на избраните на СПТ беше тема, по която всички искаха да говорят. (Ок, в интерес на истината, искаха също така да си приказваме за Доналд Тръмп.)

Добавянето на реминби към кошницата от валути на СПТ беше повод за национална гордост. Това символизира възхода на Китай като глобална сила. А това оправдава правителствените усилия да стимулират употребата на реминби в презграничните разплащания, освобождавайки Китай и останалата част от света от свръхзависимостта от долара.

Но истината е, че добавянето на реминби към кошницата на СПТ има малко практическо значение. СПТ не е валута, те са просто единица, чрез която МВФ докладва своите финансови сметки. Твърде малко от международните облигации са деноминирани в СПТ, понеже банките и фирмите не намират тази възможност за привлекателна.  Основният орган издаващ дългови книжа в СПТ е сестринската организация на МВФ, Световната банка (Фондът сам по себе си не е упълномощен да издава дългови книжа).

Единствените практически ползи от добавянето на реминби към кошницата на СПТ е, че сега тя става валута, която страните могат да ползват, заедно с другите четири съставни валути на СПТ, когато теглят заеми от МВФ. Само времето ще покаже колко от страните ще се възползват от тази възможност.

Китайското желание реминби да бъде добавен към кошницата на СПТ трябва да бъде разглеждано в по-широк контекст. Това е само една от стъпките за стимулиране на употребата на реминби в международните разплащания.

Този дневен ред включва предоговаряне на споразумения за валутни сделки, днес повече от двадесет и четири, между Китайската народна банка (КНБ) и чуждестранните централни банки. Той също така включва промени на китайските финансови институции, които да обезпечават клирингови и сетълмент  услуги за разплащания в реминби във всеки водещ финансов център (през септември например, КНБ беше избрана за официална клирингова банка за Ню Йорк). А чуждестранните обекти ще бъдат оторизирани да издават книжа деноминирани в реминби в самия Китай. Към средата на август Полша стана първото европейско правителство, което го направи.

Но истината, отново, е, че тези стъпки са по-скоро символични, отколкото съдържателни. Сделките с реминби на КНБ са много рядко използвани. Определените за клирингови банки не се занимават точно с бизнес. Офшорните банкови депозити в реминби падат. Делът на китайската  търговия със стоки плащани в реминби спада от средата на 2015 насам. А и няма никакви сигнали, че след като полското правителство е поело риска, скоро ще го последват и други правителства.

Грешката, ако  си позволим да перефразираме Шекспир, не е някъде в звездите, а в собствените финансови пазари на Китай. От средата на 2015 стоковите пазари на страната са като влакче на ужасите. Всяка международна организация си глътна горчивия хап, от МВФ до Банката за международни разплащания (БМР), бяха предупредени за проблемите на корпоративния дългов пазар в Китай. И ако неплатежоспособността върху заемите на корпорациите е широкоразпространена, както предричат тези организации, последиците за банките биха били ужасяващи.

Проблемът е сгрешената тактика на китайското правителство. Правителството и КНБ вярват, че разхлабването на капиталовия контрол и  позволяването на финансовия капитал да тече по-свободно към и от страната, ще принуди участниците на финансовия пазар да играят тяхната игра. Компаниите ще трябва да подобрят своите счетоводни стандарти, а банките своите практики на рисково управление на активи, за да се справят с ускорената стъпка на финансовите разплащания. Резултатът би бил по-ликвидни и стабилни финансови пазари, като по този начин правят реминбито по-привлекателно от счетоводна гледна точка, т.е. за плащания, и ще добавят стойност както за местните, така и за чужденците.

За съжаление, предполагането на някакъв резултат, не го прави реалност. Ако китайските банки и фирми се бавят с приспособяването, либерализацията на международните капиталови потоци ще доведе само до повече колебания, до по-малко офшорни депозити и до по-слабо доверие в реминбито като възможност на стокови разплащания – точно както се случи наскоро.

Сега китайските политици трябва да върнат обратно коня пред каруцата. Най-важната стъпка, която могат да направят, за да ускорят интернационализацията на реминбито, е да укрепят вътрешните финансови пазари, да модернизират регулациите и да опростят изпълнението на договорите. Ако Китай иска да превърне реминбито в първокласна глобална валута, трябва да обръща по-малко внимание на търговията с реминби в Ню Йорк и тежестта на валутата в СПТ кошницата, и повече внимание за развитието на задълбочени, ликвидни и стабилни финансови пазари у дома.


*Бари Айхенгрийн е професор по икономика в Калифорнийския университет, Бъркли; хоноруван професор по американска история и институции в Кеймбриджкия университет; и бивш старши политически съветник на МВФ.