Новият залез на Запада

Робърт Скиделски*

Терористичното клане в Париж е още едно остро напомняне за буреносните облаци надвиснали над 21-ви век и мъждукащата вече надежда за Европа и Запада, която падането на комунизма ни даде. Имайки предвид опасностите изникващи в наши дни, си струва да обмислим с какво сме ги предизвикали.

Макар пророчеството да се оказа измамно, една изходна точка на съгласие трябваше да занижи очакванията. Както показа проучване на Ипсос: „Автоматичното допускане на по-добро бъдеще за следващото поколение на Запад се изпари”.

През 1918 Освалд Шпенглер публикува книгата си „Залезът на Запада”. Днес думата „залез” е табу. Нашите политици я замениха с по-предпочитаната „предизвикателства”, а икономистите ни говорят за „траен застой”. Езикът се променя, но вярата, че Западната цивилизация живее с време на кредит (и пари на кредит) си е все същата.

Защо трябва да е така? Конвенционалната истина смята това просто за реакция на влошаващият се стандарт на живот. Но все по-налагаща се причина, която упорито се просмука в общественото съзнание, е, че Западът се провали, следвайки разпада на Съветския съюз, в опита си да установи сигурна международна среда за обезсмъртяване на своите ценности и начин на живот.

Най-показателният пример за този провал е изригването на ислямския тероризъм. Сам по себе си тероризмът едва ли е екзистенциална заплаха. Катастрофалното е разпадът на държавните структури в много страни, от които терористите идват. В ислямския свят живеят 1,6 млрд. души или 23% от световното население. Преди стотици години това е бил един от най-мирните региони, днес той е един от най-размирните. Това не е „пренебрежимата” неприятност, която Франсис Фукуяма си представяше в своя манифест „Краят на историята” от 1989. През огромният поток бежанци, безредието в Близкия изток удари сърцето на Европа.

Това движение на хора не може да се нарече „сблъсъкът на цивилизациите”, предвиден от Самюел Хънтингтън. По-тривиалната истина е, че няма стабилни наследници на покойните Отоманска, Британска и Френска империи, призвани да опазват мира в Ислямския свят. Това е предимно, макар не напълно, грешка на европейските колониалисти, които, в предсмъртните си гърчове, създадоха изкуствени държави, назрели за разпад.

Американският им наследник едва ли ще свърши по-добре. Наскоро гледах филма „Войната на Чарли Уилсън”, който разказва за това как Съединените щати въоръжават Муджахидините за битката им срещу Съветите в Афганистан. В края на филма, когато някогашните клиенти се превръщат в талибани, Уилсън, американски политик, който им носи парите, казва следното: „Спечелихме голяма победа, но в края на краищата загубихме”.

Тази „загуба” е свързващата нишка минаваща през американската военна намеса от Виетнамската война насам. Американското военно разгръщане, дали директно или чрез въоръжаване на опозиционни групи, разби местните управленски структури и като следствие от това страните потънаха в хаос.

Малко вероятно е политиката на Съединените щати да отразява влиянието на някакъв идеален възглед за света, в който го спасява от диктаторите и в същото време създава демокрации. По-скоро вярата в идеалния изход е необходим мит за прикриване на неохотата за постоянно използване на сила, но достатъчно интелигентен за постигане на желания резултат.

Колкото повече военна техника притежават свръхсилите, толкова повече отслабва волята за използването й, с което отслабва и ефективната й сила. И след време тя спира да всява страх и да сдържа.

Именно заради това Робърт Кейгън изказва неоконсервативния възглед през 2003, че „Американците са от Марс, а европейците са от Венера”, предлагащ подвеждащ изход. Вярно е, че ЕС поема по по-пацифистки път на развитие от Съединените щати. Това е слабото място на полудържавните образувания, с почти неохранявани граници, където хуманитарната реторика маскира липсата на характер. Но американското разпиляно, непостоянно и предимно неефективно военно разгръщане на сили е твърде далеч от „марсианския” характер.

Залезът на Запада е съпоставим с възхода на Изтока, особено на Китай. (Трудно е да се каже дали Русия е във възход или в упадък, но каквото и да е, то е обезпокоително). Приспособяването на възхождащите сили към разлагаща се международна система рядко е по мирен път. Може би върховното западно и китайско държавническо изкуство ще предотврати голяма война, но гледайки историята, това би бил по-скоро бонус.

Нарастващата крехкост на международния политически ред отслабва глобалните икономически перспективи. Свидетели сме на най-слабото възстановяване от най-големия икономически спад в историята. Причините за това са комплексни, но част от обяснението трябва да се търси в слабото съживяване на международната търговия. В миналото търговската експанзия беше основният двигател на растежа в света. Но тя сега изостава зад възстановяването на производителността (което от своя страна е умерено), понеже типът глобален политически ред, гостоприемен към глобализацията, изчезва.

Един от симптомите за това е неуспехът да бъдат приключени 14-годишните търговски преговори от Доха. Търговските и монетарни споразумения все още действат, но те все повече приемат формата на регионални и двустранни сделки, а не на многостранни споразумения, което обслужва едни по-широки геополитически цели. Воденото от Съединените щати Транстихоокеанско партньорство (ТТП) например, е насочено срещу Китай, а новият китайски Път на коприната е реакция на изключването на страната от подписаното от 12 страни ТТП.

Може би тези регионални сделки ще бъдат стъпка към по-разширена свободна търговия. Но се съмнявам в това. Един свят разделен на политически блокове ще стане и свят на търговски блокове, поддържан от протекционизъм и валутни манипулации.

И все пак, във време когато търговските отношения стават все по-политизирани, нашите лидери продължават да ни убеждават в нуждата да се справим с „предизвикателствата на глобализацията” и в незначителността на проблема с намаляването на разходите чрез автоматизация. В двата случая политиците се опитват да наложат адаптацията върху непреклонното население, което жадува за сигурност. Тази стратегия не просто води до отчаяние, тя е илюзорна, затова изглежда очевидно, че ако искаме планетата да остане обитаема, надпреварата за икономически растеж трябва да се превърне в надпревара за качество на живот.

Накратко, ние сме далеч от целта си да развием надежден сбор от правила и политики, които да ни водят към едно по-сигурно бъдеще. Затова не бива да ни учудва фактът, че населението на Запад гледа към бъдещето с лошо предчувствие.

*Робърт Скиделски е почетен професор по политическа икономия в Университета на Уоруик и член на Британската академия по история и икономика. Член е също така и на британската Камара на лордовете. Автор е на тритомната биография на Джон Мейнард Кейнс. Робърт Скиделски започва политическата си кариера в Лейбъристката партия, след това става говорител на Консервативната партия по финансовите въпроси и е изключен от там след като открито се противопоставя на намесата на НАТО в Косово през 1999 година.

Триъгълникът на отчаянието в Централна Америка

Кевин Касас-Замора*

През последните пет години повече от 100 хил. деца мигранти без придружители от Гватемала, Хондурас и Салвадор бяха заловени на южната граница на Съединените щати. Те са особено отчайваща група от приблизително трите милиона мигранти от т.нар. Северен триъгълник на Централна Америка, които са достигнали до Съединените щати през последните две десетилетия.

Корените на този „изход” са сложен сплит от структурни проблеми. Слабите, фискално затруднени правителства, ендемичната корупция, кретащата икономика и високите нива на престъпност направиха от тези три малки страни трудни за живеене места. И промяната на тези обстоятелства навярно ще изисква помощта на Съединените щати. Ако затрудненията в Северния триъгълник не бъдат разрешени чрез чуждестранна помощ, те едва ли ще бъдат преодолени.

Слабостта на регионалните правителства е ключов проблем. Северният триъгълник е с едни от най-ниските данъчни тежести в света, под 16% от БВП, което силно ограничава възможностите на правителствата да смекчат влиянието на високите нива на бедност и неравенство в техните страни.

Тази фискална слабост е съпроводена с ендемична корупция, особено в Гватемала и Хондурас. Сравнено с размера на икономиката, скорошната измама разкрита в системата за социална сигурност в Хондурас бледнее пред огромния корупционен скандал в бразилската държавна петролна компания Петробрас. Навсякъде в Северния триъгълник политическата намеса в съдебния процес и регулаторните органи е пълна.

Освен това слабите държави се затрудняват да поддържат ефективен контрол върху своите територии, главно заради криминалните синдикати. Няма никакво съмнение, че най-неотложните проблеми, пред които е изправен този регион е изключително високото ниво на престъпността. През 2014 Хондурас регистрира повече убийства от всички 28 страни членки на ЕС взети заедно. Необузданото насилие може да се припише почти изцяло на организираната престъпност, особено на трафикантите на дрога. Почти 90% от кокаина предназначен за Съединените щати преминава през Централна Америка.

Мнозинството живеещи в Северния триъгълник правят това по икономически причини. Въпреки усилията и на трите страни да отворят своите икономики, доходът на глава от населението в тях през последните десетилетия в най-добрия случай е посредствен, оставяйки мнозинството от населението тънещо в мизерия или икономически уязвимо. Само паричните преводи от мигрантите успяват да задържат тези икономики над водата, като те съставляват 10% от БВП на Гватемала и почти 17% от БВП на Салвадор. Тук водач е Хондурас, в който се вливат мигрантски пари представляващи 18% от икономиката на страната.

За разрешаването на проблемите на региона ще е нужна подкрепа в няколко направления. През ноември Съединените щати представиха Алианса за просперитет в Северния триъгълник, една инициатива призвана да създаде „икономически интегрирана Централна Америка...със здрави демократични институции, където гражданите се чувстват сигурни и могат да градят живота си в мир и стабилност”. Проектът е навременен и добре замислен, включващ в себе си дългосрочен подход, който ще бъде основополагащ при провеждането на структурни реформи и, както се надяват някои, ще намали мигрантските потоци. Конгресът на Съединените щати трябва да одобри бързо нужното финансиране.

Междувременно международната общност трябва да подкрепи усилията на Международната комисия срещу безнаказаността в Гватемала към ООН. Преди още Комисията да е започнала да играе ключова роля в разследването по обвиненията в корупция срещу президента Ото Перез-Молина (отстранен заради това), тя доказа своята значимост. Опитът й прокара пътя към изграждането и задействането на подобни комисии в други страни, най-вече в Хондурас.

Най-важната подкрепа, която международната общност може да предостави на Северния триъгълник, е да продължи да тласка правителствата на страните от региона към структурни реформи. Пределно ясно е, че настоящият политически елит в региона не може да бъде подходящият партньор за постигане на резултат от тези усилия, докато от друга страна безпрецедентната народна мобилизация срещу корупцията в Гватемала и Хондурас показа, че възкръсналите от пепелта граждански общества в двете страни биха могли да бъдат важен съюзник.

Сериозността на регионалните политически лидери трябва да бъде изпитана по два критерия: готовността им да прокарат стабилна и прогресивна данъчна система, както и искреността им по отношение на въвеждането на система от проверки и баланси, и подкрепа за съдебната независимост. Без първото икономиката ще продължи да крета. Без второто всяко усилие да се пребори корупцията е обречено на провал.

Ако външните фактори, особено Съединените щати, са сериозни в намеренията си да помогнат на Северния триъгълник, те не трябва да се срамуват да изискат провеждането на тези фундаментални реформи. Централна Америка се нуждае от помощ. Но само промяната вътре в страните може да гарантира бъдеще, в което младите хора от региона ще предпочетат да градят живота си у дома.

*Кевин Касас-Замора е бивш вицепрезидент на Коста Рика и директор на Програмата Питър Д. Бел за върховенство на закона към междуамериканския диалог.

Светът на Хелмут Шмид

Франк Валтер Щайнмайер*

Германия загуби един от гигантите си миналата седмица, когато бившият канцлер Хелмут Шмид почина на достолепната възраст от 96 години. Шмид беше военен министър на страната от 1969 до 1972, финансов министър от 1972 до 1974 и федерален канцлер от 1974 до 1982. Настоящите дни може и да ни изглеждат особено бурни, но годините на управлението на Шмид бяха всичко друго, но не и спокойни.

Неговите бяха времето на Остполитик-ата и усилената дипломация, на първата глобална петролна криза, на икономическата рецесия, стагфлацията и връщането на Европа към масовата безработица. Неговото поколение се изправи срещу бича на вътрешния тероризъм и бе очевидец на революцията в Иран, на съветската инвазия в Афганистан и на възхода на Солидарност в Полша. Шмид ще бъде запомнен като безспорен прагматик, но преди всичко като талантлив управляващ в кризисни времена.

Той доказа своята отлична преценка и лидерски качества от самото начало, когато като кмет на Хамбург се изправи срещу голямото наводнение от 1962, опустошило града. Шмид препотвърди своя образ на прагматик с последователното изразяване на своя скептицизъм към големите проекти и дългосрочните визии, без да отрича дълбоката си вяра, че има морални основи зад неговите политически цели. Затова никак не е изненадващо, че Карл Попър, с неговия прагматичен и базиран на ценностите подход, беше любимият му философ.

Но има и много други неща изграждащи възгледите на Шмид за света. Като син на най-големия пристанищен град в Германия, той беше отявлен интернационалист, безкрайно любопитен какво лежи отвъд нашите граници. Като студент на Попър и носейки със себе си спомените и белезите на катастрофата от нацистките години, той искаше да проумее всички аспекти както на неговия живот, така и на силата и уязвимостта на нашето отворено общество.

Шмид разбираше, че практичният политик трябва да се захваща със събитията още докато не са се развили и да ги управлява колкото се може по-умело. Но той също така разбираше инстинктивно, че всекидневните случки се оформят от могъщи тенденции и сили: стратегическото съревнование между Изтока и Запада, разгръщащата се международна финансова система във времена на глобална взаимозависимост и последиците от деколонизацията. Той беше един от първите в Германия забелязал възхода на Китай и обърна внимание на възвръщането на водещата роля на Азия на световната сцена.

За Шмид дълбокият анализ беше необходимо условие за всяко политическо действие. Той особено ненавиждаше емоционалния подход във външната политика. Не търпеше глупаците изобщо. И неизменно действаше според собствените си убеждения.

Заедно с френския президент Валери Жискар Д’Естен, той помогна за създаването на Групата на седемте за координиране на международните икономически политики и изигра лидерската роля на първата среща на върха на Г-7 в Рамбуийе през 1975. През същата година седна на една маса с източногерманския лидер Ерих Хонекер в Хелзинки по време на подписването на „Заключителния документ” на Конференцията за сигурност и сътрудничество в Европа – голям пробив за политиката на активна дипломация и за отварянето на затворените общества на СССР и Варшавския договор.

Отношенията на Шмид с американския президент Джими Картър бяха трудни, както мнозина са отбелязвали. Все пак Шмид винаги е бил твърд защитник на близките трансатлантически връзки, които той определяше като необходими за германската сигурност и външна политика. Всъщност неговата инициатива за париране на разгръщането от страна на Съветите на ядрени ракети със среден радиус на действие СС-20, план разкрит от него в реч през 1979, беше мотивирана най-вече от притесненията за потенциално разделяне на Европа и нейният съюзник – Съединените щати.

Принципният ангажимент на Шмид с т.нар. „двустранно споразумение” с НАТО от 1979, съгласно което ядрените ракети със среден радиус на действие рано или късно ще бъдат изтеглени от Европа, раздразни много негови съпартийци. Но то е продиктувано от внимателен и трезв прочит на разгръщащия се стратегически пейзаж.

Накрая, Шмид беше истински европеец. Той живя във време на катаклизми, породени от разгръщащия се екстремистки национализъм в Германия. Той си остана скептичен към понятието за необратимия прогрес. Промяната към по-добро може да се случи само чрез практически действия, не чрез неделни проповеди.

По този начин европейската интеграция трябваше да бъде изградена чрез реални политики и институции, а не чрез укази. И така той и Жискар създадоха Европейския съвет (съставен от главите на европейските правителства), който днес играе първостепенна роля в институционалното устройство на ЕС. Те тласнаха напред идеята за монетарната интеграция, която даде плодове поколение по-късно. Та въплътиха френско-германските обвързаности в една обединена, мирна Европа, с глобално влияние, но само ако действа единно и с усещане за своята значимост.

Шмид остана ментор на германския народ за десетилетия след като напусна активната политика. Международните кризи, глобалния ред и бъдещето на Европа останаха негов основен ангажимент и той беше наясно с отговорността на своята страна при решаването и оформянето на всяка една от тях.

Мисленето му имаше здрави нормативни основи, а с проницателния си поглед върху света той възприе подход към външната политика основан на смирението и стратегическото търпение. Това е рядка комбинация от моралност и упоритост, която е неговото наследство като външнополитически мислител и практик. Ще постъпим правилно, ако запазим неговите приоритети и неговите принципи на водещо място в мисленето си, особено сега, когато него вече го няма сред нас.

*Франк Валтер Щайнмайер е външен министър на Германия.

Тръмп използва пукнатините в основите на Републиканската партия

Фарийд Закария

Общоприета истина днес е, че най-добрите дни на Доналд Тръмп са зад гърба му и одобрението за него скоро ще падне. Може би! Но Тръмп разкрива нещо основополагащо за Републиканската партия: разширяващата се пропаст между нейните лидери и политическите й поддръжници.

В началото кампанията на Тръмп се основаваше предимно на неговата индивидуалност. По повечето проблеми той имаше цял набор от позиции, но му липсваше последователност и постоянство. Но като добър бизнесмен, той систематично изучаваше своите клиенти – републиканския електорат – и решаваше да им даде това, което искат. А това, което искаха не е онова, към което са вперили поглед партийните лидери.

В едно интелигентно написано есе за „Политико”, Майкъл Линд казва, че съвременната Републиканска партия изгражда идеологията си около три принципа: икономическия консерватизъм, традиционните обществени ценности и твърдолинейната външна политика. Проблемът за Републиканците е, че и в трите сфери нейните последователи нямат доверие на отдавна установената партийна идеология.

Републиканците са обединени около вярата, че правителствените разходи са извън контрол. Проблемът обаче е, че има само два начина за значително намаляване на дълга и дефицитите: чрез увеличаване на данъците или чрез орязване на социалните плащания и медицинските грижи. Откакто тези неща са анатема за всички републиканци – дори искат намаляване на данъците – повечето консерватори предлагат орязване на горепосочените плащания.

Именно това остава в основата на призива към консерваторите на председателя на Камарата на представителите Пол Райън (консерватор от Уисконсин). Но голямата част от електората на републиканците е възрастен и показва все по-ясно своето несъгласие.

Данните в подкрепа на това са шокиращи. Лий Дратман отбелязва, че едва 6,2% от американското общество искат намаляване на социалните плащания – останалите мислят, че те би трябвало да се запазят на настоящите равнища или да се увеличат. Мнозинството от републиканците вярват, че е по-важно да се поддържат системите за социални и медицински услуги, отколкото да се намали дефицитът.

Републиканските кандидати прочетоха правилно резултатите от проучването и започнаха да съобразяват говоренето си с него. По време на последната президентска кампания Райън често говореше за реформа на основните бюджетни програми. Днес поне няколко от кандидатите го споменават. Мнозина използват кодиран език, а някои – като Тръмп и Майк Хъкаби –  отхвърлят категорично тази възможност.

Дилемата обяснява защо републиканските бюджети отварят огромни дупки между приходите и разходите. Това бюджетно огледало отразява исканията на електората на Републиканската партия: малко правителство и ниски данъци, но изцяло финансирани социални и здравни програми.

По отношение на имиграцията, която си е чисто социален въпрос, разделението между елитите и масата, и принципите се стесни през последните години, като лидерите разбраха, че не могат да гледат благосклонно на имигрантите без документи. 

Кандидатите с по-сговорчива позиция се разграничиха от нея или започнаха да отбягват коментирането на проблема. Марко Рубио направи и двете: след като беше критикуван отдясно за подкрепата си за законопроекта относно закона за имиграцията през 2013, той се отрече от позицията си и така избегна конфузната ситуация на последния дебат за имиграцията.

Тръмп от своя страна знае, че не е възможно да си прекалено твърд по този проблем в кампанията за първичните избори на републиканците. Традиционните републикански лидери, като Джеб Буш и Джон Касич, продължават да ползват подход към имиграцията основан на прагматизма и щедростта, но партията е на страната на Тръмп и Тед Круз по този въпрос. Почти половината смятат, че имигрантите без документи трябва да бъдат принудени да напуснат страната. Проучване от тази седмица разкрива, че половината от републиканските избиратели мислят, че Тръмп е президентския кандидат най-подготвен да реши имигрантския проблем – почти пет пъти по-голямо одобрение от другите кандидати.

Третият принцип, интервенционистката външна политика, е остатъчно наследство от Студената война и беше основен елемент от успеха на Роналд Рейгън. В ДНК-то й е заложено, че Републиканската партия в исторически план е по-скоро националистка отколкото интернационалистка и изолационистка, отколкото интервенционистка. Днес тя се връща към тези корени. Повече от половината републиканци казваха през 2013, че Съединените щати са направили твърде много, за да помогнат за разрешаването на световните проблеми и вече трябва да се погрижат за собствените си работи.

И отново Тръмп хваща тенденциите. Той все повече предпочита неинтервенционисткия подход. Той е убеден, че не е трябвало да се намесваме в Ирак и Либия и че не трябва да правим нищо повече в Сирия. Той иска европейците да поемат лидерството при решаването на проблема между Русия и Украйна. Попитан от Чък Тод от NBC дали Украйна трябва да бъде член на НАТО, отговорът му беше необичаен и показателен: „Изобщо не ме интересува дали ще влезе или няма да влезе”. Обзалагам се, че повечето републиканци са на същото мнение.

Тръмп внимателно експлоатира пропастта между републиканските избиратели и лидерите. Може би по-харизматични политици като Рубио или интелигентни консерватори като Круз по някакъв начин ще успеят да я затворят. Но е по-вероятно тези разделения – лежащи в сърцето на идеологията на Републиканската партия – да променят основния й характер.

Образователният балон в Америка

Мохамед Ел-Ериан*

Една от основните цели на всяко правителство е да предоставя основни публични блага. Но ако не пипа внимателно, преследването на стратегическите социални цели може да има злополучни икономически и финансови последици, понякога водещи дори до системен разпад, който да навреди не само на самите цели.

Именно това се случи преди десетилетие в Съединените щати, при опита притежанието на собствен дом да се разпространи масово. Това се случва напоследък и в Китай, като се следва инициативата за разширяване на базата на участие на фондовите пазари. И би могло да се случи отново в Съединените щати, този път в резултат на опита да се разшири достъпа до финансиране за висшето образование.

В първия случай правителството на Съединените щати пламенно подкрепи усилията да се направят ипотеките по-подходящи и достъпни, в това число със създаването на всякакви видове „екзотични” средства. Подходът проработи, но в редки случаи добре. Надигащата се вълна от лесно достъпни кредити тласна цените на имотите силно нагоре, а огромното желание на банките да дават заеми доведе до там много хора да си купят домове, които не можеха да си позволят. Спукването на последвалия балон – основна причина за глобалната финансова криза от 2008 – почти докара световната икономика до многогодишна депресия.

В случая с Китай, правителството се надява, че по-широкото участие на фондовите борси – постигнато чрез усилията за подкрепа на цените на активите и насърчаване на кредитирането за инвестиции – би направило гражданите по-отворени за про-пазарни реформи. Този подход се оказа твърде ефективен, което предизвика надуването на балон. Днес правителството се опитва да преодолее риска от хаотично увеличение на кредитирането, което би увредило китайската икономика и би предизвикало много непредвидими последици за останалия свят.

Американските усилия за разширяване на достъпа до студентски заеми – една като цяло добра инициатива, целяща да позволи на повече хора да добият по-висока образователна степен – носи подобни рискове. За късмет все още има възможност да се направи нещо по този въпрос.

Никой не се съмнява, че инвестициите в образование са жизненоважни. Безброй изследвания показват голямата възвращаемост за индивидите и обществата. По-високата степен на образование подобрява цялостното икономическо благосъстояние и просперитет, понижава пенсионните тежести и повишава социалната мобилност и удовлетвореност. Нивото на безработицата при завършилите колеж в Съединените щати, около 2,5%, е приблизително една-трета от нивото на онези без диплома за висше образование.

Това, което политиците трябва да решат е как да инвестират в образование, така че да максимизират тези ползи без да създават нови рискове. Именно тук Съединените щати рискуват да се провалят.

През последните десет години комбинацията от високи такси за образование, повече записани студенти и по-голямо разчитане на заеми доведе до почти тройно увеличение на неуредените студентски дългове. Днес те се равняват на над 1,2 млрд. долара, повече от 60% от които се държат от най-долната четвърт от домакинствата (тези с нетен доход по-малък от 8500 долара годишно).

Днес, всеки седем от десет колежани завършват с дългове, като общият размер надминава дълговете от кредитни карти и заемите за покупка на автомобили взети заедно. Нещо повече, студентските заеми съставляват 45% от федерално притежаваните финансови активи.

И за да станат нещата по-лоши, възвращаемостта от инвестициите в образование пада, понеже икономиката расте бавно и се променя бързо, което затруднява някои завършили да си осигурят заетост според техните знания и умения. Университетите често бавно адаптират своите учебни планове към нуждите на икономиката, а новите технологии и бизнес модели усилват ефекта от феномена „победителят взема всичко”.

Ако възвращаемостта от инвестициите в образование продължи да пада, обслужването на студентските заеми ще продължи да избутва други потребителски и инвестиционни разходи, особено имайки предвид факта, че студентските заеми имат значително предимство в капиталовата структура. При този сценарий рисковете от неплатежоспособност и неизпълнение ще нарастват, заедно с финансовата несигурност  и общата нестабилност, като всичко това ще изостри „трифекта” на неравенството (доход, богатство и възможности).

Добрата новина е, че, макар около 10% от кредитираните да срещат затруднения с изплащането на дълга, макроикономическата и финансова повратна точка остава далеч. Но това не е повод за самодоволство. То просто дава време за съгласуване на усилията за въвеждане на мерки, които ще смекчат деструктивните тенденции, произхождащи от студентските заеми.

Първо и най-вече американските политици трябва да поемат пълната отговорност за икономическото управление, като не просто подпомагат растежа, но също така предотвратят свиването на дългосрочния потенциал за растеж. След продължителната зависимост от неконвенционалната монетарна политика, Конгресът на Съединените щати трябва да възприеме по-цялостен подход, с мерки целящи подобряването на уменията на работниците  преоборудването им, модернизиране на учебните планове и въвеждане на променящите се технологии по-ефективно в икономиката. Необходимо е също така нарастване на инфраструктурните инвестиции, подобряване на корпоративните данъчни политки и осъвремененяване на бюджетния подход.

От своя стана универститетите – които се облагодетелстваха значително от широкия достъп достудентско кредитиране – ще трябва да обуздаят своите разходи, като в същото време трябва да предлагат пряка финансова помощ набирана чрез дарителство.  Някои университети вече предприеха „не заемни” политики. Финансовите нужди на студентите са посрещнати чрез грантови схеми за финансиране предлагани от университетите и други донори. Не всички университети трябва да вървят по този път – пък и повечето не могат, понеже им липсват достатъчно дарения, за да покрият разходите си. Но все пак е необходимо цялостно придвижване в посока на недългово финансиране на висшето образование.

Трябва да бъдат направени усилия да се поощрят домакинствата да спестяват повече за образование и колко по-скоро стане това, толкова по-добре. Отпускането на студентски заеми трябва да стане по-прозрачно, което ще позволи на кандидатстващите да вземат отговорно решение, като евтините двугодишни общински колежи служат за твърда основа преди преминаването към традиционното колежанско образование. Много може да бъде направено също така за разширяването на схемите за погасяване на задължения базирани на дохода.

Нито една от тези мерки няма да бъде лесна за постигане. Но ако въвеждането им продължи да се забавя и да не се съобразява с реалностите, предизвикателствата ще стават все по-трудни за преодоляване. Колкото повече се увеличава дългова тежест на кредитополучателите, толкова повече се ограничава тяхната финансова гъвкавост и се намалява продуктивния им принос към икономиката, а политическото ударение ще се поставя все повече не върху смекчаването на бъдещите рискове, ами върху намаляване на задлъжнялостта директно чрез опрощаване и отписване на задължения. Това ще повдигне трънливия въпрос за несправедливото и неравно третиране и без съмнение ще има обратен ефект изразяващ се в намаляването на достъпа до образование.

*Мохамед Ел-Ериан е главен икономически съветник на Алианц груп и член на нейната Международна изпълнителна комисия. Председател е на Съвета за глобално развитие към президента на Съединените щати Барак Обама. Преди това е бил изпълнителен директор и главен инвестиционен съветник на PIMCO. Определен е за един от 100-те глобални мислители на 2009, 2010, 2011 и 2012 на списание „Форин полиси”.

Вечеря по китайски за двама

Крис Патън*

Изтече много вода през Тайванския пролив за 70-те години откакто лидерът на китайските комунисти Мао Дзедун се срещна за пръв път с лидера на опонентите му националисти Чан Кайшъ. Затова състоялата се наскоро среща в Сингапур между техните наследници президентът на Китайската народна република Си Дзинпин и неговия тайвански колега Ма Индзю, с пълно основание може да се нарече историческа.

Дипломатическите преговори, които предшестваха срещата бяха безкрайно сложни, включително и за това кой ще плати вечерята (поделиха си сметката все пак). Но след размяната на гледни точки, направени при затворени врата, не последва съвместно изявление и само силно редуцирани отчети за срещата станаха достояние на китайските държавни медии. И така въпросът е защо се проведе срещата и какво вещае тя?

Дори след като комунистите на Мао печелят гражданската война (след която е и последната среща между двете партии през 1945 макар да е направен опит да бъде отхвърлена), а силите на Гуоминдана на Чан Кайшъ се оттеглят към Тайван, отношенията между двете страни продължиха без голямо напрежение. В същото време Съединените щати не оттеглиха подкрепата си към лидерите на Гуоминдана, а Щатите дадоха на Тайван гаранции за военна защита, които възпираха Китай да прави опити да обедини острова с континента със сила.

Авантюрите на Мао на Корейския полуостров, подкрепящи Севера срещу Юга и неговите западни съюзници, помогнаха за заздравяването на оста Вашингтон-Тайпе, която, благодарение на някои дипломатически стъпки, оцеля въпреки установяването на отношения с Китай осъществено от президента Ричард Никсън в началото на 1970-те. Америка призна комунистите в Пекин като легитимното управление на Китай, като помогна на Тайван да се задържи в предверието между суверенитета и реално съществуваща държава. Островът управляваше своите дела, трудно превръщайки се в демокрация през 1980-те, но никога не настоя за международно признание като пълноправна суверенна държава.

За управляващите в Китай Тайван беше „дезертирала провинция” и постоянно късаха отношенията си с всяка международна общност, която се опитваше да третира  страната като нещо повече от това. Но от друга страна имаше признаване на реалностите – особено икономическите такива – през годините.

Хората си спомнят за убийствата на площад Тянанмън през 1989. Но този май и юни, министри като мен летяха до Пекин за едно изглеждащо ни положително и наистина историческо събитие. Китай позволи на Тайван да присъства за пръв път на годишната среща на борда на Азиатската банка за развитие, при условие да бъде наречена „Тайпе, Китай”.

Няколко години по-късно, когато бях европейски комисар , след като постигнахме споразумения за приемане на КНР и Тайван в Световната търговска организация, поискахме да отворим офис на ЕС в Тайпе, за да можем да наблюдаваме спазването на правилата на СТО от страна на острова. Преди да пристъпим към това, направих предложение да кажем на китайското правителство какво възнамеряваме да правим, т.е. че ще правим търговски регулатор, а не посолство.

Парите са свързващо звено за Китай и Тайван, и техните икономики днес са тясно свързани, като огромен брой тайванци живеят и работят в Китай (особено в областта на Шанхай), а тайванските инвестиции в китайски фабрики са огромни. Тайванската компания Foxconn, най-големият производител на електроника в света (включително на Blackberries, iPhone и Kindles) има 12 фабрики в Китай, в това число една в Шънцзян, която е наела стотици хиляди работници.

Но макар тайванската политика да е естествено доминирана от островните отношения с континента, реалността на дълбоките търговски връзки между Китай и Тайван нямат дипломатическа алтернатива. Гуоминданът (наречена също така Китайска националистическа партия) иска да подобри отношенията без да изостави тайванската независимост. Опонентите й от Деморактичната прогресивна партия, искат добиване на по-автономен статут, макар да е невероятно Китай да приеме някога подобно нещо.

Проучване отпреди три години показа, че 80% от 25-милионното население на Тайван би подкрепило една формална декларация за независимост, конструирана така че да не провокира китайска намеса. Това е по-скоро голямо предупреждение. Китай постоянно предупреждава Тайван да не предприема каквито и да е необмислени действия, а Съединените щати упражняват натиск върху лидерите на острова всеки път когато се държат прекалено арогантно към континентален Китай.

Изглежда има три причини за среща между Си и Ма. Първата е, че те са силно разтревожени, че Гуоминдана, изгубила миналата година местните избори с голяма разлика, също така ще изгуби и общите избори през януари. И двамата се надяват, показвайки че Китай и Тайван могат да си взаимодействат без да си причиняват неприятности, това да донесе електорални ползи на Националистите.

Освен това, във време в което китайската икономика се забавя, а регионалните напрежения нарастват заради демонстрацията на мускули от страна на Китай в Южно и Източнокитайско море, Си изглежда твърде нетърпелив да покаже мирните си амбиции.

При неяснотата сред много от съседите й, не само сред американците, предстоящата му визита във Виетнам, както и визитата на министър-председателя му Ли Къцян в Южна Корея, е в пълно съответствие с неговата дипломация на маса използвана с Ма.

Истинските, дългосрочните китайски намерения не са напълно очевидни и може би това е част от неговата стратегия: неясните сигнали ще играят важна роля в дипломацията. Но две неща стават ясни.

Първо, инициативата на Си показва докъде се простира влиянието му в китайската политика. По-слаб лидер не би предприел подобни амбициозни стъпки, които представляват истинско скъсване с предишната комунистическа идеология.

Второ, мирното обединение на континентален Китай с Тайван остава малко вероятно, освен ако не се осъществи  - както Китай продължава да обещава – на базата на принципа „една страна, две системи”. Но тайванците не могат да бъдат особено спокойни на фона на случващото се днес в Хонг Конг, на която бяха обещани същите неща преди нейното връщане в рамките на Китай през 1997.

Тайванската система е демократична, китайската не е. Примерът на Хонг Конг предполага, че Китай ще принуди Тайван да изостави демокрацията и върховенството на закона – или да приеме да се откаже от тях – преди да прегърне отново в обятията си своята „дезертирала провинция”.

*Крис Патън е последният британски губернатор на Хонг Конг и бивш европейски комисар за външните работи. Понастоящем е ректор на Оксфордския университет. 

Произведена в Китай ли е американската монетарна политика?

Бари Айхенгрийн*

Пред по-голямата част от годината инвеститорите бяха насочили вниманието си върху това кога Фед ще осъществи „отлепяне” – това означава, кога ще увеличи основната лихва с 25 базисни пункта или 0,25%, като първа стъпка към нормализиране на монетарните условия. Пазарите се извисяваха и пропадаха в отговор на малки промени в изявленията на Фед долавяни като вероятност за предстоящо отлепяне.

Но, поглеждайки към мащаба на промените в монетарните условия в Съединените щати, инвеститорите всъщност се взират на погрешното място. От средата на август, когато китайските политически технолози стреснаха пазарите с обезценяването на юана с 2%, официалната китайска намеса на валутните пазари продължи, за да предотврати по-нататъшното падане на валутата. Китайските власти закупуват чуждестранни облигации, главно американски правителствен дълг, и изкупуваха обратно юани.

Това е обратното на онова, което направи Китай когато юана беше силен. Пак тогава Китай закупи американски съкровищни бонове, за да предпази валутата от нарастване на стойността и подкопаване на конкурентоспособността на китайските износители. В резултат страната натрупа поразителните 4 трлн. долара валутни резерви в чуждестранна валута.

А това, което е вярно за Китай също така е вярно и за останалите страни с възникващи пазари с прилив на капитали. Резервите от чуждестранна валута на тези страни, държани главно в американски дългови книжа, удариха 8 трлн. долара във връхната си точка през миналата година.

Ефектът от тези покупки привлече доста голямо внимание. През 2005 председателят на Федералният резерв на Съединените щати  Алън Грийнспан насочи вниманието към феномена като обяснение на своята прочута „главоблъсканица”: основната лихва по съкровищните бонове беше по-ниска когато пазарните условия изглеждаха сигурни и стабилни. Неговият наследник Бен Бернанке по същия начин посочи покупките на американски правителствен дълг от чуждестранни централни банки и правителства като причина за това защо американските лихви са толкова ниски.

Днес този процес се обръща. Макар никой извън официалните китайски правителствени кръгове да не знае точния размер на валутните интервенции на Китай, според  достоверни информации, той отива приблизително към 100 млрд. долара на месец от август насам. Наблюдателите са убедени, че приблизително 60% от китайските ликвидни резерви са в американски съкровищни бонове. Имайки предвид, че управителите на резерва предпочитат да избягват разбалансиране на техните внимателно съставени портфолиа, те вероятно са пристъпили към продажба на съкровищни бонове в размер на приблизително 60 млрд. долара на месец.

Ефектите са аналогични – но с обратен знак – на тези от програмите за количествени улеснения. Припомнете си, че Фед започна своята трета програма за количествени улеснения чрез закупуване на облигации за 40 млрд. долара на месец, преди да увеличи размера на покупките до 85 млрд. долара. Месечните продажби в размер на 60 млрд. долара на месец от китайското правителство са точно по средата. Оценките за ефекта от третата програма за количествени улеснения се различават. Но данните показват, че третата програма  има умерено, но все пак значително влияние надолу върху доходността по съкровищните бонове и положителен ефект върху търсенето на по-рискови активи.

Менци Чин от университета на Уисконсин проучил влиянието на покупките на чуждестранни активи и продажбите на правителствен дълг на Съединените щати с десетгодишен матуритет. По негови оценки продажбите на чуждестранни активи в размер на 60 млрд. долара месечно увеличават възвращаемостта с десет базисни пункта. Имайки предвид факта, че Китай прави това в рамките на 2,5 месеца, това означава, че равностойността на 25 базисни пункта нарастване на основаната лихва вече са се влели на пазара.

Някои възразяват, че юана е слаб защото Китай е под влиянието на оттеглящите се капиталови потоци от частни инвеститори и че част от тези частни пари се вливат в американските финансови пазари. Това е технически правилно, но то вече е отчетено в промените в лихвите описани по-горе. Да си припомним също така, че капитали се оттекоха от Съединените щати, когато Фед започна програмите за количествени улеснения, без да подценява ефектите. Именно на тази основа навсякъде се водеше дебатът за „валутните войни” – когато възникващите пазари обясняваха, че са били наводнени от финансовите потоци от Съединените щати.

Друго възражение е, че операциите по количествени улеснения не минават само през т.нар. портфолио канали – чрез промяна на микса от дългови книжа на пазара – но също и през каналите на очакванията. Те сигнализират, че властите са сериозно ангажирани да направят бъдещето по-различно от миналото. Но ако китайската намеса е просто единично събитие и няма очаквания тя да продължи, тогава този втори канал би трябвало да е оперативен и влиянието му ще се окаже по-малко от това на количествените улеснения.

Проблемът е, че никой не знае колко дълго ще продължи отливът на капитали от Китай или колко дълго китайските власти ще продължат да се намесват. От тази гледна точка решението на Фед да изчака да започне отлепянето е доста разумно. А имайки предвид факта, че Китай също така държи (и по тази причина сега продава) евро, ЕЦБ също трябва да има едно наум когато решава през декември дали да увеличи своята собствена програма за количествени улеснения.

*Бари Айхенгрийн е професор по икономика в Калифорнийския университет, Бъркли; хоноруван професор по американска история и институции в Кеймбриджкия университет; и бивш старши политически съветник на МВФ.

Светът – и Китай – не е подготвен за възхода на Китай

Лорънс Самърс*

За пръв път от векове Китай влияе на глобалната икономика повече отколкото световната икономика й влияе. През следващите години Китай ще докарва между една-трета и половината от растежа на глобалните доходи, търговията и търсенето на суровини, и нейното значение само ще се увеличава, както и нейният дял в световната икономика.

Миналата седмица се завърнах от пътуване до Китай с обезсърчителното наблюдение, че в света липсва общоприето разбиране относно целите на еволюцията на китайската икономика, за плановете на китайската политика в краткосрочен и средносрочен план и за институциите нужни за управление на сътрудничеството и неизбежното напрежение. Китайският президент Си Дзинпин справедливо призова за „нов тип отношения между великите сили”. Но те трябва да бъдат утвърдени, ако не чрез една нова международна икономическа архитектура, то поне чрез основно ревизирана и осъвременена такава.

Първият проблем, който трябва да се изясни е дали е добре Съединените щати и глобалната общност да гледат на китайския икономически успех като поддържащ глобалния просперитет и двигател на положителни социални и политически промени, или да се опитат да сдържат и отслабят Китай икономически, до степен да има по-малък капацитет да увеличи глобалните заплахи. На това Пекин гледа като на назряващ проблем и е тема на дебат отвъд кресливата реторика на протекционисти и политици. 

Съветът по външни отношения, който трудно може да бъде определен като източник на ксенофобски или радикални идеи, наскоро представи доклад писан от водещи американски дипломати, осъждащи усилията на страната да вгради Китай в международния икономически ред и призоваващи за „балансираща стратегия”, която включва „нови преференциални търговски условия...които преднамерено изключват Китай”. Няма ни най-малки съмнения, че администрацията на Обама е изградила споразумението за Транстихоокеанското партньорство върху идеята, че то ще увеличи конкуренцията с Китай и ще намали китайското влияние при определянето на световните търговски правила.

Светът не може да очаква икономическо сътрудничество от Пекин, ако неговите цели са да спъват китайския икономически прогрес. Възторженият прием, който Си Дзинпин получи в Лондон показва, че Съединените щати ще се самоизолират от традиционните си съюзници, ако не си сътрудничат с Китай. Ако китайското икономическо представяне се влоши значително, което определено е възможно, има риск балансиращата стратегия да предизвика враждебна националистическа реакция. Това не означава, че Съединените щати нямат реални основания за тревога от поведението на Китай на икономическата арена или да отхвърлят възможността на тях да се отговаря твърдо. Това означава, че нашите цели трябва да продължат да бъдат от взаимен интерес за растеж и просперитет.

Второ, Китай е изправен пред фундаментален избор за икономическата си политика, с който целият свят е свързан. За нещастие особеностите на китайската икономическа статистика, разкрити от новооткритата 17-процентна грешка при изчислението на консумацията на въглища в страната, затруднява наблюдателите при разгадаването на китайската икономика.

Във време, в което китайската икономика се забавя и притежателите на богатство в Китай искат да изнесат своите активи извън страната, не би било разумно да искаме либерализация на финансовите пазари и повече доверие в пазарните сили, и едновременно с това поскъпване на валутата, както искат някои среди в Съединените щати. Реформите трябва да се осъществят едва когато Китай започне да расте стабилно и силно през следващите няколко десетилетия – и то на малки стъпки като затварянето на нерентабилните държавни предприятия и ограничаването на възможността на местните управи да вземат заеми и да строят неограничено – в противен случай това ще навреди на растежа в краткосрочен план. Осъществяването им сега ще намали вноса там от останалия свят и ще увеличи китайския търговски излишък.

Разумният политически диалог изисква признание, че не съществува конфликт между краткосрочните и дългосрочните, както и между националните и глобалните интереси. Светът добре разбира, че в негов най-голям интерес е Китай да проведе повече, отколкото по-малко реформи, дори с цената на умерено намаляване на китайския принос към глобалното търсене през следващите няколко години и възможно по-голямо обезценяване на валутата, отколкото бихме искали. Това ще донесе дори по-голямо предимство на индустриализирания свят при намирането на ефективна стратегия за растеж, базирана на нараснали публични и частни инвестиции.

Накрая, съществува проблем с институционалната архитектура. Резултатът от усилията през последната година доведе до голяма интеграция в азиатската търговия, в която Китай не участва, а една голяма финансова институция (Азиатската банка за инфраструктурни инвестиции), в която пък Съединените щати не участват, е доста успешна. 

По-лошо, неуспехът на Съединените щати да осигурят необходимото одобрение от Конгреса, което позволява на Китай да се сдобие с право на глас в Международния валутен фонд, Белгия определи като неприятно безразличие към глобалните реалности. Форуми и институции, в които Съединените щати и Китай играят своята значима роля, са крайно необходими, за да се върне глобалната икономика в правия път.

В „Икономическите последици от мира” Джон Мейнард Кейнс поддържа тезата за превъзходството на икономиката, пишейки че „рисковете в бъдещето ще са свързани не с границите и националния суверенитет, а с храната, въглищата и транспорта”. Призивът му за силни политики насочени към осигуряването на споделен просперитет и сътрудничество остават нечути, което има катастрофални последици. Днес рисковете в бъдещето имат много общо с китайския възход и със света на търговията и икономиката. Да се надяваме, че ще намерим мъдрия начин да се справим с тях.

*Лорънс Самърс е професор в и последния президент на Harvard University. Бил е финансов министър на Съединените щати от 1999 до 2001 и икономически съветник на президента Барак Обама от 2009 до 2010.

Последен шанс за Европа?

Харолд Джеймс*

Европейският съюз е изправен пред наистина ужасяващ брой кризи. След продължителната криза на еврото и на националните дългове, поляризирала и радикализирала континента, създавайки дълбока пропаст между севера и юга, пристигането на хиляди и хиляди бежанци насъска Изтока (и Обединеното кралство) срещу Запада. Като прибавим към това и многобройните други разделения и противопоставяния, се оказа, че разпадът на ЕС изглежда е по-възможен от всякога.

Помислете за голямото разнообразие от енергийни политики в различните страни членки на ЕС, като се започне с несъвместимата структура на енергийните цени, което противоречи на идеята за общ вътрешен пазар. Страните също така вземат несъвместими решения, правейки по този начин много трудно интегрирането на националните енергийни мрежи.

Например, докато Франция получава по-голяма част от електричеството си от ядрена енергия, Германия се втурна да затваря ядрените си мощности след катастрофата в ядрената централа във Фукушима през 2011. Днес Германия, заедно с Испания, се фокусира основно върху възобновяемите източници като вятър и слънце, но все пак остава силно зависима от фосилните горива, в които няма вятър или слънце.

В същото време, предизвикателството към сигурността отправено от Русия нараства постепенно от 2008 и стана особено сериозно след миналогодишното анексиране на Крим и нахлуването в части от Източна Украйна. Продължаващите боеве и неразрешените териториални спорове предизвикаха ново чувство за неотложност на дискусиите за европейската енергийна политика и особено зависимостта й от вноса на енергия.

Русия участва пряко и в още едно предизвикателство за европейската сигурност и стабилност: кризата в Сирия, която доведе до притока на стотици хиляди бежанци в Европа. Бежанската криза отчасти е причинена от неуспеха на европейската външна политика да предпази Северна Африка и Близкия изток от изпадането в хаос. Но руските атаки срещу групировките биещи се с режима на сирийския президент Башар ал Асад, засилват нестабилността в обширни територии на страната, предизвиквайки все по-голямо отчаяние сред хората и желание да търсят убежище в Европа.

Като че ли тези предизвикателства не са достатъчни, та ЕС беше поразен от фундаменталния проблем за своята демократична легитимност. Екстремистките идеологии печелят територии, а сепаратистките движения се активизират наново.

През първата половина на тази година, гърците сякаш се изправиха срещу Европа. Подобна драма днес се разиграва и в Португалия, където лява коалиция включва политици дълбоко враждебни към Европа, а президентът настойчиво подчертава, че предишното център-дясно правителство може да спечели подкрепа като наблегне на ангажиментите на страната към Европа. Испания скоро може да бъде поставена пред същата дилема.

Простичко казано, Европа е претоварена от кризи – претоварване, между впрочем, за което мнозина твърдят, че пречи на Европа да отговори ефективно на новите предизвикателства, пред които се изправя. Годините на травма, според тази гледна точка, изсмукват енергията на нейните лидери, нужна за изработването на ефективни решения и политическия капитал нужен за спечелване на подкрепа за тези решения. Именно затова отговорът на бежанската криза толкова много убягва.

Но ЕС беше изграден върху очакванията за криза. Жан Моне, един от бащите основатели на ЕС, постоянно се връщаше към мисълта, че неотложността на ситуацията тласка напред интеграцията. Както веднъж отбелязва, „Европа ще бъде съграждана в кризи и ще бъде сбор от решенията на тези кризи”.

Но сега проблемите задвижващи подобни кризи, би казал някой, трябва да са достатъчно малки, за да бъдат управляеми. Една твърде голяма криза – или пък твърде много кризи наведнъж – заплашват да задавят капацитета на ЕС за отговор, което да доведе в края на краищата до провал на проекта. В Хамлет, Клавдий съзерцава задълбочаващия се душевен смут на Офелия, отбелязвайки, че „Когато скръбта те завладее, тя не идва незабелязано, а на батальони”. Накрая, разбира се, Офелия полудява и се удавя от мъка.

Но Клавдий, един тираничен убиец, не е точно извор на политическа мъдрост. Всъщност едновременното разрешаване на многопосочни кризи може да ги направи по-лесни за разрешаване, чрез нарастващ обхват на търговските споразумения. В ЕС, където съревноваващите се интереси често пречат на ефективния отговор на кризите, този подход може да се окаже ключът към прогреса. Без да се засяга националния суверенитет, ЕС би се превърнал в арена на преговаряне на взаимно изгодни компромиси.

Например, Германия отказва да се съгласи с облекчаване на дълга на южноевропейските страни, което доведе до продължаване на бедите им. Днес обаче тя има достатъчен стимул да направи повече, като пожъне бърз успех от разрешаването на бежанската криза в ЕС. По същия начин военната интеграция може да засили значително стратегическата ефективност и да намали разходите, особено за страните с по-големи военни бюджети.

Една от формите на този подход вече е използвана в преговорите за международната търговия. Макар да бе трудно да се постигне голям пробив, се стигна до компромис удовлетворяващ всички участници.

Европа се нуждае от възстановяване на духа от 1989, когато придвижването на огромен брой хора през границите – първоначално през Унгарско-Австрийската граница – стимулира реформите и доведе до отвореност, вместо до обратното. По време на вълната от революции, протестиращите искаха свобода на изразяването, според стремежите на Европа и на техните собствени страни. Закостенялостта на бившия режим бе в основата на легитимността на новия.

През 2015, така както и през 1989, европейските национални държави се нуждаят от повече застраховки срещу външния натиск и стратегическите шокове, което не може да се осигури от една национална държава. И днес, както и тогава, само ЕС може да се погрижи за това.

*Харолд Джеймс е професор по история и международни отношения в Принстънския университет и професор по история в Европейския университетски институт във Флоренция, Италия. Специалист е по икономическа история на Германия и по история на глобализацията.

Погрешните сметки на Кремъл

Андерс Фог Расмусен*

Руската агресия срещу Украйна е една от великите трагедии на нашето време, не само заради огромните човешки загуби, но също и заради съвършената й безсмисленост. Всъщност руските лидери изцяло подцениха намеренията на запада и предизвикаха напълно ненужна конфронтация, която засегна интересите и на двете страни.

Русия и Запада – с техните взаимосвързани икономики и много припокриващи се политически цели в Европа и не само – могат да спечелят много от мирното си сътрудничество. Но вместо да работи със западните сили за увеличаване на споделения просперитет, Кремъл обърна гръб на своите задгранични партньори.

Причината беше проста. Русия виждаше постепенното разширяване на ЕС и НАТО – постигнато чрез политиките им на „добросъседство” и „отворени врати” – като внимателно дирижирани опити да бъде обградена и застрашена.

Според реториката на Кремъл, чрез приобщаването на бившите съветски страни, ЕС и НАТО прави категорични опити да отслаби Русия. Тази интерпретация накара Русия да принуди Украйна да се откаже от подписването на споразумението за започване на преговори за присъединяване към ЕС като анексира Крим и се опита да създаде т.нар. замразен конфликт в Източна Украйна.

Но с цялата си отговорност мога да кажа, че руската интерпретация е очевидно погрешна, понеже като премиер на Дания председателствах срещата на върха на ЕС в Копенхаген през 2002, където европейските лидери приеха да осъществят най-голямото разширяване случвало се някога. А като генерален секретар на НАТО, бях пет години председателстващ на Комитета НАТО-Русия за изграждане на сътрудничество с нашия най-голям съсед.

Истината е, че младите демокрации от Централна и Източна Европа искаха да се присъединят към ЕС и НАТО – и да работят усилено за членство – главно заради мира, прогреса и просперитета. Това бяха намеренията на тези страни и именно това задвижи процеса на разширяване на ЕС и НАТО, а не желанието да си отмъстят на Русия.

Русия не трябва да се оплаква от решенията на своите съседи да се обвържат с ЕС и НАТО, които преди всичко павираха пътя им към икономически прогрес и подобряване на сигурността. ЕС и НАТО подкрепиха изграждането на стабилни демократични институции основани на върховенството на закона и уважението към малцинствата, както и възникването на жизнеспособни и динамични икономики, и мирно уреждане на граничните спорове.

Една сигурна и просперираща Централна и Източна Европа е от полза за всички – особено за Русия. Днес ЕС е най-големият чуждестранен пазар за Русия, като поема голям дял от износа й към страните членки, присъединили се през 2004. А границата на Русия с ЕС, не представляващ никаква заплаха, е най-стабилната и сигурна от всичките й граници.

В действителност няма член на НАТО, който би атакувал Русия, както и би нарушил един ключов принцип на международното право: уважение към суверенитета на друга страна. В случай на граничен спор, членовете на НАТО са задължени да намерят ненасилствено решение.

Накратко, благодарения на ЕС и НАТО, стабилността по нейните западни граници, към която Русия се стреми от векове, вече е постигната. Русия трябва да се радва и трябва да се възползва от възможността да задълбочи връзките си със Запада.

Когато станах генерален секретар на НАТО през 2009, си поставих за основна цел задълбочаването на отношенията с Русия. В края на следващата година, изглеждаше сякаш сме постигнали огромен напредък към по-близко сътрудничество. На третата среща на върха на Съвета НАТО-Русия, тогавашният руски президент Дмитрий Медведев и неговите събеседници от 28-те държави участнички направиха съвместно изявление, в което обещаха да развиват „истинско стратегическо партньорство”.

Но пет години по-късно Русия е далеч от това да е наш стратегически партньор и по-скоро стана наш стратегически проблем. Понастоящем, руската военна доктрина определя НАТО като една от главните външни заплахи за руската сигурност.

Време е да предефинираме руските отношения със Запада. Първата стъпка е ЕС, Съединените щати и останалите членове на НАТО да покажат ясно, че сътрудничеството се отплаща и че конфронтацията вреди. Това означава продължаване на икономическите санкции срещу Русия, както и продължаване на икономическата помощ за Украйна. От гледна точка на сигурността НАТО трябва да засили териториалната си отбрана, а съюзниците на НАТО трябва да помогнат на Украйна да подобри своите отбранителни способности. ЕС и Съединените щати трябва да останат непоколебими и обединени в политиката си към Русия.

Този подход предлага най-добрия шанс за слагане на край на настоящата конфронтация и трябва да принуди Русия да започне конструктивен диалог със Запада. Разбира се, ако сътрудничеството се възстанови, Русия трябва да си върне изгубеното доверие, демонстрирайки своите ангажименти да се придържа към сключените договори и към международните норми на поведение, които е приела.

Ако става въпрос за днешна Русия, то помиряването няма да доведе до мир, даже напротив, един помирителен подход само ще задълбочи конфликта. Колкото по-бързо Запада успее да убеди руските лидери, че няма връщане назад, толкова по-скоро конфликтът ще приключи. Само по-този начин Русия ще се върне на пътя на конструктивното сътрудничество с ЕС, НАТО и Съединените щати, както и на пътя на благоденствието.

*Андерс Фог Расмусен е бивш министър-председател на Дания и генерален секретар на НАТО. Основател и председател е на Rasmussen Global.