понеделник, 22 май 2017 г.

Анатомия на бавното възстановяване

Джеймс Б. Делонг*

Между 1950 и 1990 – дните на старомодната битка с икономическия спад чрез инфлация проектирана и изпълнявана от Федералния резерв на Съединените щати – нивата на безработицата в следрецесионни периоди в Америка падаха средно с 32,4% в рамките на година от най-високите си стойности до своите естествени равнища. Ако нивата на безработицата в Съединените щати бяха започнали да следват тази тенденция след пика си от втората половина на 2009, сега трябваше да са някъде в рамките на 8,3%, а не 8,9%.

За съжаление, няма изгледи спадът на нивата на безработицата в Америка през настоящата година да дойде от повишаването на заетостта на населението. Всичко това е заради влошаването на качеството на работната сила. Безработицата падна до 10,1% през последните 18 месеца, но заетостта на населението се закова на 58,4%. Може би това щеше да е добре, ако незаетите, които биха искали да си намерят работа – и които биха си намерили такава на пълна заетост – бяха по-активни в търсенето на работа, а не да стоят извън редиците на работната сила.

Ако погледнем от тази страна на проблема, между 1950 и 1990, заетостта в Съединените щати е нараствала средно годишно с 0,227% в повече, за всяка година, през която нивата на безработицата са били над естествените си равнища. Ако заетостта в Америка следваше тази тенденция след пика си от 2009, нивата на настоящата заетост щяха да бъдат 59,7%, а не 58,4%. (В този случай щяхме да се радваме на „възродена Америка”, а не да се тревожим от настоящото състояние на икономиката.)

Мисля, че това е категорично най-добрият показател за отчитане на забавения ход на намаляването на безработицата в Съединените щати днес. Той разбира се не си противоречи с останалите показатели: откакто производителността на труда падна, БВП расте средно с 2,86% годишно, което е малко повече от ръста на американския производствен потенциал. И не е в противоречие с опита на други богати икономики като японската или европейските.

Всъщност, днешните затруднения в Съединените щати могат да бъдат сравнявани само с настоящия опит на развиваща се Азия. Там, ръстът на БВП и спадащата безработица показват солидно, устойчиво и бързо възстановяване – до точката, в която инфлацията да стане по-важния макроикономически проблем от създаването на работни места.

Обяснението, защо настоящото възстановяване в Америка – също както и предишните две – е толкова бавно е, че скоростта на всяко възстановяване е свързана с причините за икономическия спад. Рецесиите преди 90-те бяха предизвикани от решението на Федералния резерв да премести фокуса от подпомагане на бизнеса към борба с инфлацията. Тогава Фед предизвика ликвидна „суша” като по този начин изкриви цените на активите като направи доста скъпи останалите инвестиции и за съжаление някои потребителски стоки (и в този смисъл те станаха непродаваеми). В резултат на това се получи рязък спад на търсенето на стоки, услуги и работна ръка, което доведе до спад на инфлацията.

Скоро след като Фед преформулира своите цели за борба с инфлацията обаче, беше сложен край и на ликвидната „суша”. Цените на активите и доходите се върнаха до нормалните си нива. И всички бизнеси, които бяха печеливши преди икономическия спад, отново станаха печеливши. От гледна точка на предприемачите, възстановяването беше неоспоримо: просто изтръскай от прахта машините и започни да правиш това, което винаги си правил.

След последния икономически спад в Съединените щати обаче ( и в по-малка степен след двата предишни) нещата са различни. Икономическият спад не беше причинен от ликвидно „пресушаване”, затова и Федералния резерв не можа да размаха жезъла си, за да върне борсовите цени на активите на техните предкризисни равнища. А това означава, че проблемите на предприемачите са доста по-комплексни, за възстановяването се оказа, че не е важно само да се съживят печелившите досега производства, но и способността да се предвиди какво производство ще бъде печелившо в бъдеще.

Както икономистът Дан Кюън обича да казва, рецесията е като да ти развалят пъзела, да ти размесят частите му и да ги обърнат всичките с гръб. Когато Фед слага край на ликвидната „суша”, тя обръща парчетата с лицето нагоре. Затова е било лесно да се преподреди пъзела. Сега обаче, няма кой да обърне същите тези парчета с лицето нагоре, затова е много по-трудно да се поправят нещата.

Дори си мисля, че нещата да доста по-зле: колкото по-дълго общото предлагане остава слабо, толкова по-трудно е да кажем дали всяко парче от пъзела е с лицето нагоре. Новите инвестиции, отделните бизнеси и фирмите за наемане на персонал, които би трябвало да са високопроудктивни и сега да печелят покрай нуждата от запълване на капацитета и високата безработица, всъщност понастоящем не регистрират никакви печалби.

Затова Америка днес се нуждае не просто от стимулиране на предлагането, но също така от структурно приспособяване на икономиката си. За съжаление, пазарът сам по себе си няма как да произведе бързо стимули за предлагане. Нито пък може да създаде каквото и да е структурно приспособяване без да се е случила промяна в нивата на предлагането.


*Джеймс Брадфорд Делонг е бивш зам.-министър на финансите на Съединените щати, професор по икономика в Калифорнийския университет  „Бъркли” и старши изследовател в Националното бюро за икономически изследвания.

неделя, 21 май 2017 г.

Болезнени ограничения без цел

Джеймс Б. Делонг*

Три пъти през живота ми се е случвало да правя заключения, в които се оказваше, че имам напълно погрешна представа за света. Първият път беше след подписването през 1994 на Северноамериканското споразумение за свободна търговия (НАФТА), когато финансовите потоци излели се към Мексико за строеж на фабрики за производство на стоки за износ към най-големия потребителски пазар на света, се оказаха единствено и само потоци от капитали идващи от Съединените щати и търсещи подходящата за инвестиции среда. В резултат на това, за по-малко от година, настъпи криза на мексиканското песо (която аз, като зам.-министър на финансите на Съединените щати, трябваше да предотвратя).

Второто ми прозрение дойде през есента и зимата на 2008 година, когато стана ясно, че големите банки нямат контрол или над експозициите си, или над вторичните си активи и че централните банки по света, не само нямат възможността, но и не искаха да стимулират търсенето, изправени пред огромна по мащабите си финансова криза.

Третият момент е сега. Днес ние сме изправени пред спад в търсенето от 8%, в сравнение с нивата от преди началото на рецесията, няма никакви индикации за здравословна инфлация, а нивата на безработицата в Северноатлнатическия регион са с три процентни пункта по-високи от приеманите за нормални. И сега, въпреки че не успяха да съхранят икономическия растеж и докараха високите нива на безработицата, и както изглежда заради това ще изгубят следващите избори, европейските и американските лидери се надпреварват да прокарват политики, които биха намалили производителността и ще струват много работни места.
Пропускам ли нещо?

Мислех, че основополагащите принципи на макроикономиката са положени през 1829 година. Тогава, дори Жан-Батист Сей отхвърля собствения си закон за повтаряемостта на бизнес циклите. Той отлично е знаел, че финансовата паника и прекомерното търсене на финансови активи би предизвикало намаляване на търсенето на производствени стоки и работна ръка – макар че това влиза в противоречие с неговия закон – което би било без съмнение изключително разрушително.

Въоръжени с това прозрение, можем категорично да кажем, че решенията на проблемите на бизнес циклите могат да бъдат сведени до три подхода към тях.

1.      На първо място трябва да се опитаме да предотвратим стигането дотам. Избягвайте на всяка цена едно от трите неща – независимо дали са извънредни разходи при наличие на златен стандарт или срив в цената на дългосрочните активи, какъвто беше сривът по време на дотком балона, или паническото бягство от токсичните активи както стана през 2007-2008 година – защото това именно се случва при недостиг и съответно извънредно търсене на финансови активи.

2.      Ако не сте успели да предотвратите горния проблем, имате на разположение управленски лостове за стимулиране на потреблението на стоки и услуги, което ще запази заетостта в нормални граници, в период на орязване на разходите в частния сектор.

3.      Ако и този проблем не сте успели да предотвратите, имате на разположение монетарните лостове на правителството да създава и обезпечава финансови инструменти, които частния сектор да иска да притежава, за да може същият този частен сектор да увеличи разходите си за производство на стоки и услуги.

Има страшно много детайли, с които правителствата трябва да се съобразяват при опитите си да прокарват подобни политики. В намерението си да осъществят една от трите не трябва да изключват или да смесват, която и да е от останалите. А ако инфлационните очаквания обхванат цялата икономика, може да се окаже невъзможно, която и да е от трите да проработи. Но ситуацията на настоящия етап все още не го предполага.

 Ако все пак кредитът на доверие в правителството е разклатен, тогава намесата от страна на някои външни кредитори като последна възможност може да се окаже крайно необходима и при втората, и при третата възможност за решаване на проблемите. Но понастоящем все още не се е стигнало до там в ключовите икономики на Северния Атлантик.

И все пак тези три възможни решения на проблемите трябва да бъдат сложени на масата. На този етап не се забелязват признаци за желание да се реформират нито Уол Стрийт, нито Канари Уорф, реформи които би трябвало да се съсредоточат върху намаляването на вероятността от възникване на трудности при бъдещи финансови паники и да не се налага правителствена намеса за възстановяване на нормалните потоци от рискови финанси, минаващи през банковата система. Правителствата не могат да поемат обещания нито за разширяване, нито за удължаване на срока на действие на анемичните стимулиращи мерки.

Междувременно Европейската централна банка усилено търси начини да свие резервите си от финансови активи като ги предлага на частния сектор, а Федералния резерв на Съединените щати е под сериозен натиск да направи същото. И за двете банки това означава, че по-нататъшното прокарване на политиките за трупане на финансови резерви ще увеличи риска от неконтролируема инфлация.

Все пак възможността за инфлация не е на дневен ред, имайки предвид прогнозите за посоката на движение на индексите на цените или на финансовите пазари. А и няма изгледи за дългова криза в ключовите икономики, ако се гледат намеренията на правителствата по отношение на лихвените равнища.

Въпреки това, когато слушате изказванията на политиците и от двете страни на Атлантика, чувате президенти и министър-председатели да изричат следните неща: „Както семействата и фирмите са предпазливи и внимателни към своите разходи, така и правителствата трябва да затегнат коланите”.

И дотук се простират нашите душевни представи като неолиберали, като технократи и като модерни неокласически икономисти. Точно сега глобалната икономика страда от силно намаляло търсене и висока безработица. Ние обаче знаем как да ги излекуваме. Затова трябва да бъдем готови да облекчим страданията на пациента.


*Джеймс Брадфорд Делонг е бивш зам.-министър на финансите на Съединените щати, професор по икономика в Калифорнийския университет  „Бъркли” и старши изследовател в Националното бюро за икономически изследвания.

събота, 20 май 2017 г.

Разумното икономическо планиране

Джеймс Брадфорд Делонг*

Както Стивън Коен, с когото написахме книгата „Краят да доминацията: Какво ще стане когато и другите страни забогатеят”, обича да казва, че икономиките не се развиват от само себе си, а са по-скоро плод на разумно проектиране. Той също така обича да казва, че въпреки наличието на разум стоящ зад проектирането им, това не значи че проектът при всички положения е разумен.

Първото твърдение според мен е неопровержимо. Много отдавна Крез, лидийският цар, стига до променящо правилата на играта прозрение за стандартизиране на сеченето на монетите. Това което управляващите правят или не правят  при оформянето, пускането и слагането им на везните е от решаващо значение за икономическото развитие.

Сега се огледайте наоколо. Забелязвате ли огромното разнообразие от институционализирани политически структури на всяко равнище в процеса на икономическото производство и просперитет? Искам всеки да разбере, че огромна част от това разнообразие идва от историята или от наложения модел на управление.

Затова мисля че и второто твърдение е вярно. Да казваш, че икономиките са плод на разумно проектиране, означава че зад този проект лежи човешки разум. Това обаче не означава, че проектът е разумен или че е възможно най-добрият.

Причината е, че процесът в който се ражда решението за даден проект, само наподобява съвместно действие: повечето хора в началото искат кон, но в края на краищата от спора помежду им се получава камила. Което ще рече, че властите, лобистите и групите по интереси не защитават публичния интерес – и дори не знаят какъв следва да бъде публичният интерес.

През по-голямата част от историята на Америка, този процес на разумно проектиране протича гладко и затова американците днес са толкова богати и като абсолютни и като относителни стойности. Все пак отците основатели са си позволили да препроектират съществуващата в онези времена американска икономика. Александър Хамилтън е бил наясно с тогавашните търговия и производство.

Със сигурност Хамилтън е бил убеден в значението на сложната банкова система за подпомагане на икономическия растеж. И той и колегите му Федералисти, в това число и Джон Адамс,  са твърдо убедени в нуждата да бъде подкрепено прохождащата индустрия – дори чрез използването на пари взети от министерството на отбраната, за да кредитират експериментални разработки във високотехнологично производство.

Когато тогавашните демократи, сега републиканци, водени от Томас Джеферсън и Джеймс Мадисън, сменят Федералистите във властта, те бързо решават, че идеите им за „Малкото правителство” са несъстоятелни и не отговарят на техните представи за упражняване на властта. Завоевателните войни, териториалното разширяване, континенталните проучвания, прокарването на канали и накрая субсидиите за изграждането на железницата, са в полза на избирателите, имигрантите и на почти всички, с изключение на индианците.

В действителност всяко правителство, което изгражда инфраструктура и раздава земи, според категориите на деветнайсти век е въплъщение на „Голямото правителство”. Наложете и високи тарифи върху вносното производство – провокирало гневни реакции от страна на фермерите и плантаторите от Юга – и ще получите разумно проектирани политики в Америка през по-голямата част от деветнайсти и началото на двайсти век.

След Втората световна война отново дойде управление, което започна реформи в икономиката на Съединените щати. Решението за строеж на междущатска магистрална мрежа (и изхарчването на повечето пари за пътища свързващи предградията с центровете на градовете) и полагането на началото на пазара на дългосрочните жилищни ипотеки – подсилено от изградената вече легенда, че това което е в интерес на Дженеръл мотърс е в интерес на Америка – буквално промени пейзажа. В съчетание с бурното развитие на водещите в света изследователски центрове към университетите, които по това време образоваха десетки милиони и с установената практика да се използват парите за отбрана за финансиране на високотехнологични изследвания и разработки, най-накрая получавате следвоенната икономика на САЩ.

При всяка намеса водеща до тласък в икономиката, управляващите в Америка бавно обезценяваха и долара в интерес на икономическия просперитет. Франклин Делано Рузвелт го направи по време на Голямата депресия, същото сториха и Ричард Никсън и Роналд Рейгън по време на своите управления.

Добре е да се посочват примери от историята, защото в Америка сега се води дебат дали нейната икономика се движи от само себе си или е планирана, а опонентите на президента Барак Обама твърдят, че американската икономика досега се е развивала от само себе си и без правителствена намеса, и че правителствената намеса винаги носи лоши последици.

Тези твърдения разбира се са смехотворни. Управляващите в Америка ще продължат да планират и проектират икономическото развитие, така както са го правили и в миналото. Въпросът е как и дали проектирането да бъде държано в разумни граници.

Има две опасности пред предстоящия в Америка дебат. Първата е относно употребата на думата конкурентоспособност, която най-вероятно ще доминира дебата. Мисля че „производителност”  би била много по-подходяща. „Конкурентоспособност” носи негативните представи за игра с нулев резултат, при която Америка може да печели само ако нейните търговски партньори губят.

Това е заблуждаваща и опасна представа. Всъщност всички могат да извлекат ползи от равнопоставеното търговско партньорство с Америка: те ще произвеждат повече качествени и евтини стоки, които американците да купуват, а по-голямото търсене от страна на американците означава, че те ще могат да плащат повече за това, което Америка ще им продава. Така всички печелят.

Втората опасност е, че думата конкурентоспособност внушава, че това което е полезно за компаниите произвеждащи в Америка – полезно за техните инвеститорите, мениджъри и финансисти – като цяло е полезно за самата Америка. Когато номинираният от кабинета на Дуайт Айзенхауер Чарли Уилсън заяви, че това което е „добро за Америка е добро за Дженеръл мотърс и обратното”, Дженеръл мотърс включваше не само акционерите, мениджърите и финансистите, а и дистрибуторите и членовете на профсъюзите на производителите на автомобили. Като контраст на това, изпълнителният директор на Дженеръл илектрик Джефри Имелт, назначен от Обама за шеф на президентския Съвет по въпросите на заетостта и конкурентоспособността, напусна компания, която отдавна е ограничена само до мениджърите, инвеститорите и финансистите.


Да се надяваме че задаващият се дебат ще бъде по-полезен. Една просперираща Америка със силен икономически ръст – това е сценарият от който останалият свят има интерес – е поставена на карта.

*Джеймс Брадфорд Делонг е бивш зам.-министър на финансите на Съединените щати, професор по икономика в Калифорнийския университет  „Бъркли” и старши изследовател в Националното бюро за икономически изследвания.

петък, 19 май 2017 г.

Отстъплението от макроикономическата политика

Джеймс Брадфорд  Делонг*

Един смущаващ факт при изучаването на историята на икономиката е, как нещата случващи се в настоящето променят миналото – или поне нашето разбиране за миналото. От десетилетие се опитвам да убеждавам своите студенти относно необходимостта от „голямо правителство”, което да е отговорно за състоянието на икономиката. Но политическата реакция на Голямата рецесия (сегашната криза – б.пр.)  промени коренно начина, по-който трябва да мислим този проблем.

Правителствата отпреди Първата световна война – и дори тези преди Втората световна война – не приемат като свой дълг намаляването на безработицата по време на икономически спад. Има три причини за това, които губят значението си след края на Втората световна война.

Първо, лобито на „твърдите пари” (парите обезпечени със злато или сребро): голям брой богати, с обществено влияние, и политически силни хора, чийто инвестиции са били предимно в държавни облигации. Това са хора с малки вложения в производствени мощности и респективно нищожен брой безработни, но с големи залози в стабилни борсови цени. Те са били защитници на „твърдите пари” над всичко останало.

Второ, работническата класа, която е пострадала най-силно от високите нива на безработицата и е нямала думата. А където е имала възможност да изразява мнение, работническата класа и нейните представители не са могли и да си помислят как биха могли да извлекат ползи от правителствените политики за стимулиране на икономиката и смекчаване на икономическия спад, и по никакъв начин не са били допускани до лостовете на властта.

Трето, познанията за икономиката тогава са били в ранния пубертет. Знанието за това, как различните правителствени политики биха се отразили на общото ниво на правителствените разходи, е било оскъдно. С изключение на Американското движение за плаващ курс на среброто, не е имало друг желаещ  да участва в публични интелектуални дискусии по общата политика.

И трите фактора губят своето значение в периода между двете световни войни. Точно това се опитвах да кажа по време на лекциите си по икономическа история изнесени през 2007 година. Днес ние нямаме такова лоби на „твърдите пари”, на практика всички инвеститори притежават доста разнообразно портфолио, и почти всеки може да пострада силно, когато има високи нива на безработицата, а производствения капацитет и потреблението са ниски.

Днешните икономисти притежават много повече знания – но не толкова колкото ни се иска – за това как монетарната, банковата и фискалната политика се отразява върху номиналните разходи и техните изследвания са тема на много по-отворени и задълбочени политически и обществени интелектуални дискусии. А работническата класа има думата.

Само допреди три години в лекциите си убедено изразявах мнението, че дните когато правителството трябваше да стои настрана и да остави бизнеса да безчинства, бяха зад гърба ни в един свят на благоденствието. Казвах, че тогавашното правителство не може и не трябва да толерира задълго нива на безработицата доближаващи се до десет процента и неподвижни нива на инфлацията, да гледа безучастно и да не прави нищо за преодоляването им.

Грешах. Точно това се случи.

Как стигнахме до това положение? Как е възможно в Съединените щати съществуването на толкова голямо движение – Чаеното парти – призоваващо за най-радикалните политики на „твърдете пари”, когато нямаме лоби на „твърдите пари” парадиращи със своето богатство? Как става така, че безработният или такъв който се страхува, че може да се окаже в следващата вълна от регистрирани безработни, не проявява желание да се регистрира за гласуване? Защо политиците не се ужасяват от тази пасивност и досада?

Възникват също така и с много икономически въпроси. Защо принципите за изчисляване на номиналните доходи, за които мисля, че в голямата си част са установени още през 1829 година, сега са поставени под въпрос? Защо идеята, сходна с тези на Джон Мейнард Кейнс, Милтън Фридман, Кнут Виксел, Ървинг Фишър и Уолтър Бейджхот, че правителството трябва да изработи стратегия за интервенция на финансовите пазари, за да стабилизира икономиката, чрез стимулиране на потреблението, сега се оспорва?

Ясно е, че сега критиките от дясно на политиките предлагани от администрацията на Обама, не са насочени към употребата на фискални мерки за стабилизаране на общите разходи. Вместо това те са насочени към наистина добрата идея, че правителството трябва да се опита да изиграе ролята на макроикономически стабилизатор.

Днес, предвидените пари за стимулиране на потреблението са малко. Затова Председателят на Федералния резерв Бен Бернанке задвижи Фед, за да увеличи тези пари, чрез промяна на микса от активи на частни корпорации, като започнаха да купуват правителствени дългови книжа, които носят лихва в замяна на кеш, който не носи.

Това е напълно стандартна процедура. Тънката разлика е, че Фед купува седемгодишни съкровищни бонове, вместо тримесечни съкровищни задължения. Но няма друг избор: седемгодишните книжа са съкровищните бонове с най-кратък период, които на настоящия етап могат да носят лихви. Фед не може да намали краткосрочния лихвен процент под нула, затова се опитва чрез политиката на увеличаване на паричната маса да намали дългосрочните лихвени равнища.

А  десницата в Америка въпреки всичко възразява срещу тази политика, намирайки я в голяма степен за обвита в мистерия. Какви, като вземем предвид развитието на икономическата теория, са недостатъците на увеличаването на паричната маса? Дрънканиците относно това, че с валутните интервенции се поема прекомерен риск от страна Федералния резерв дори не заслужават отговор.

Ние все още сме тук. Работническата класа има думата, икономистите разбират какво се случва, обществото обсъжда причините за намаляването на покупателната способност, а и няма влиятелни групи готови да извлекат печалби от по-дълбок и продължителен икономически спад. Но монетаристко-кейнсианският поствоенен консенсус, който изигра огромна роля в изграждането на най-успешния период за световната икономика някога, продължил шестдесет години от 1945 до 2005 година, все пак може да се разпадне.


*Джеймс Брадфорд Делонг е бивш зам.-министър на финансите на Съединените щати, професор по икономика в Калифорнийския университет  „Бъркли” и старши изследовател в Националното бюро за икономически изследавания

четвъртък, 18 май 2017 г.

Неблагоприятни изгледи пред възстановяването на американската икономика

Боб Хърбърт

Можем да искаме и да таим надежда за мощно икономическо възстановяване, което да изкара Съединените щати от унинието, но не считам, че това може да стане. Обикновените американски семейства вече нямат онази покупателна способност, която да положи не само основите на силно възстановяване , но и да го поддържа.

Американците все още са слепи за настъпилите структурни промени в икономиката, които подариха баснословно богатство на една тънка прослойка на върха, подкопаха жизнения стандарт на средната класа и докараха абсолютно смазваща бедност. И нито демократите, нито републиканците имат ясна стратегия за преобръщане на това ужасяващо състояние на нещата. (Няма никакви индикации републиканците дори да го искат)

Робърт Райт в своята книга, озаглавена „След колапса”, ни дава най-ясното тълкуване на данните за случилото се. Как Съединените щати извървяха пътя от, това което той нарича „голямото благоденствие” между 1947 и 1975, до „голямата рецесия”, повалила Щатската икономика и помрачила бъдещето на младите американци.

Той дава своето доверие на администрацията на Обама и на Федералния резерв и подкрепя бързите им действия в областта на фискалната и монетарна политика за предотвратяване на икономическата катастрофа от 2008, довела Съединените щати до ръба на втора „Велика депресия”. „Но”, пише той, „не сме научили най-големия урок на 30-те, че когато разпределението на дохода е твърде неравномерно, икономиката има нужда от такова преподреждане, което да позволява запазване на покупателната способност на средната класа, и което да е достатъчно за обновяване на икономиката в дългосрочен план.”

Днес средната класа е поставена на колене. Има недостиг на работни места, да не говорим пък за добри работни места. Правителствените и корпоративни политики ощетяваха по всевъзможен начин работещите американци през последните 30-40 години. А докато глобализацията и технологичните възможности причиняваха бъркотия на пазара на труда, движещите сили в правителството и в бордовете на директорите на големите корпорации с фанатична жар прегръщаха приватизацията и дерегулацията. Спасителната мрежа беше разкъсана, профсъюзите бяха брутално атакувани и демонизирани, програмите за квалификация и за създаване на работни места бяха преустановени, висшето образование поскъпна до небесата, а националната инфраструктура, ключ към дългосрочно индустриално и икономическо здраве, се влоши значително. цяло чудо е, че нещата не са дори по-зл цяло  
Цяло чудо е, че нещата не са дори по-зле.
Докато всичко това се случваше, работещите хора, включително онези от широката средна класа, си затваряха очите. Жените търсеха добре платена работа ускорявайки по този начин процеса, много работещи удължаваха работното си време или търсеха второ и трето работно място. Спестяванията бяха похарчени, а дълговете от всевъзможен вид – от кредитни карти и жилищни ипотеки до студентски заеми – експлодираха.

Чрез тези скрити механизми, между впрочем вече изчерпани, икономиката разори работещите американци, както стана пределно ясно.

Имаше невиждан растеж, но големите печалби в икономиката отидоха невъзвратимо – и нечестно – в джобовете на тези, които вече бяха на върха. Райх цитира работата на един изследовател, който е проследил нарастващия дял от националното богатство отишло при най-богатите, от 70-те години  досега. През 70-те години техният дял е нараснал с един процент, от 8 на 9 процента. През 80-те нараства от 10 до 14 процента. През 90-те от 15 до 19 процента. През 2005 година са получили 21 процента. През 2007, последната година, за която имаме пълни данни на разположение, най-богатите, съставляващи един процент от населението, са получили повече от 23 процента от цялото богатство.

Най-богатите една десета от единия процент, представляващи само 13 хил. домакинства, са получили повече от 11 процента от общото богатство за 2007 година.

Затова не остава достатъчно покупателна способност в останалото население, за да се поддържа цветуща икономика. Ето върху какво поставя ударението в „След колапса” г-н Райх, бивш министър на труда в администрацията на Клинтън, пишейки че: „Заплатата на средния американец едва-едва нараства през трите десетилетия предшестващи катастрофата от 2008, като се вземе предвид инфлацията. След 2000-та година на практика спира да расте.”
Мъжете работници получаващи средно заплащане, през 2007 получават средно по-малко, отчитайки инфлационните процеси, от мъжете работници тридесет години по-рано. С други думи, синът сега получава по-малко отколкото е получавал баща му, когато е бил на неговите години.

Ето това се случи с обикновените работници, докато най-богатите достигнаха стратосферата. С толкова много хора от средната класа, а и от останалата работеща америка, изкарани от равновесие, е ясно че няма достатъчно потребителско търсене на стоките и услугите, които американската икономика е способна да произведе. Без това търсене, не остават кой знае колко възможности за бързо възстановяване.

Ако нещата останат същите, с работници в непрекъсната битка за оцеляване в среда с постоянно нарастваща икономическа несигурност и неравенство, самата устойчивост на обществото ще бъде подкопана.


Американската икономика се нуждае от уравновесяване, затова ножицата на разпределение на доходите трябва да се свие, с други думи, доходите трябва да бъдат разпределяни по-справедливо. Има много начини това да стане, но най-важното сега е да се разбере този факт, да се съсредоточим върху него и да започнем сериозно обсъждане на най-конструктивните предложения.

сряда, 17 май 2017 г.

Моят план за премахване на бедността по света

Бил Гейтс*

Преди петдесет години, почти 20 млн. деца по света на възраст под пет години умираха всяка година. През 2010 броят им намаля до 7,6 млн. Това 60-процентно намаление на детската смъртност – благодарение на напредъка в земеделието, образованието, здравеопазването и хигиената – е неопровержимо доказателство за нарастването на справедливостта в нашия свят.
Но световната икономическа криза поставя този дългосрочен успех в риск, както стана ясно от дебатите в Конгреса относно чуждестранната помощ.

В четвъртък ще предоставя своя доклад на лидерите на страните от Г-20, включително на президента Обама, в който предлагам иновативни начини за продължаването на инвестициите за устойчиво развитие въпреки бюджетните ограничения. Надявам се трите основни идеи да станат част от обсъжданията в Конгреса през следващите няколко седмици.

Първо, програмите основаващите се на американската щедрост бяха ключов компонент в тази 50-годишна програма за повишаване на жизнения стандарт по целия свят.

Помощта е насочена за запълване на специфични пропуски в устойчивото развитие. Най-важният от тези пропуски са иновациите. Когато на частният сектор му липсва мотивация, а бедните правителства нямат пари, добре насочената помощ дава възможност за намиране на най-добрите решения. Зелената революция, която успя да изхрани милиони през 50-те и 60-те, никога не би се случила без научния напредък в земеделието, финансиран с американски пари. Само през последните десет години милиони деца бяха спасени от коварни болести  като шарката и коклюша чрез програми за ваксинация, платени от американски граждани дарили средства на организацията GAVI Alliance. Имунизацията е пример за това как една помощ може да бъде полезна. Стойността на една ваксина срещу шарката е само 36 цента, но тя предпазва децата за цял живот.

Второ, устойчивото развитие е благо не само за бедните страни, то е благо и за всички нас. Свикнали сме да мислим света, грубо казано, като разделен на една-трета богати и две-трети бедни. Днес броят на динамично развиващите се, здрави, с високообразовани граждани страни е много по-висок, което е рецепта за просперитет. Представете си световната икономика без страни като Бразилия, Китай, Индия, Индонезия, Южна Корея, Мексико и Турция.

Ако страните, които понастоящем страдат от бедност, могат да изхранват, образоват и да намерят работа на своето население, след известно време те ще успеят да допринесат много за развитието на световната икономика. От една страна те ще могат да повишат продуктивността на производството на хранителни стоки, запазвайки цените им ниски. От друга страна, тъй като гражданите им ще бъдат по-продуктивни, тези страни ще станат важни търговски партньори.

Но ако хората нямат достъп до основни нужди, продължаващото страдание ще доведе до икономическа стагнация и нестабилност. Ще бъде не само безотговорно, но също така и стратегическа грешка да позволим гладът да отнема милиони човешки животи в Африканския рог (Сомалия, Еритрея, Етиопия).

Трето, Съединените щати не могат да постигнат устойчиво развитие сами. Ние предоставяме едва около 1% от нашия бюджет за помощи, това правят малко други страни.
Само с няколко изключения, бедните страни харчат за своето устойчиво развитие много повече пари, отколкото страните донори дават. Етиопия например построи през последните пет години 15 хиляди здравни пункта в селските райони, за да подобри предоставяните на своите граждани медицински услуги.

Има също така една група бързо развиващите се страни – Бразилия, Китай и Индия – които комбинират своите постижения с програми за устойчиво развитие и значителен технически капацитет, даващ им знанието и умението да постигнат напредък. Китай например разработи 10 хил. сорта ориз, за да може да помогне на малките ферми да се справят с климатичните промени. Тези усилия могат да бъдат много полезни. Например сортовете ориз устойчиви на наводнения, използвани в заливни зони в Бангладеш и Индия, могат да дават реколта два пъти годишно. Предвиждаме поне 20 млн. фермери да засадят този сорт през следващите шест години.

Частният сектор не винаги инвестира достатъчно в устойчиво развитие, понеже пазарните стимули понякога са доста неясни, но има начини той да бъде насърчен. В моя доклад за Г-20 съм отправил няколко препоръки как да бъдат събирани десетки милиарди долара годишно от частни донори. Африканската диаспора притежава влогове равняващи се на 50 милиарда долара, които могат да бъдат използвани за финансиране на устойчивото развитие в родните им страни като бъдат обърнати в ценни книжа на диаспората.

Ако разходите по транзакциите по целия свят бъдат орязани от сегашните 10% до около 5%, това би могло да докара допълнително по 15 млрд. долара годишно на бедните страни. Освен това има трилиони долари в държавните здравни фондове като част от тях могат да бъдат инвестирани в жизненоважни инфраструктурни проекти в бедните страни.

Понякога американците си представят, че носим на гърба си цялата отговорност за устойчивото развитие и че в края на краищата нашата помощ не е от кой знае каква полза. Аз си мисля, че е точно обратното. Ние предоставяме стратегически инвестиции, които са свързани с много други инвестиции, правещи нашия свят много по-добър, по-проспериращ и по-сигурен. Ако го правим правилно, можем да намалим до нула броя на страните нуждаещи се от помощ.


*Бил Гейтс е съосновател и президент на „Майкрософт” и съпредседател на Фондация „Бил и Мелинда Гейтс”

вторник, 16 май 2017 г.

Ще стане ли доларът отново господар?

Бенджамин Коен*

Откакто Доналд Тръмп беше избран за президент на Съединените щати, притокът на капитали тласна нагоре стойността на долара до нива невиждани от повече от десетилетие. На пръв поглед може и да изглежда, че пазарите са отчели огромен вот на доверие към избрания президент, вярвайки че политиките му ще бъдат добри за икономиката Съединените щати и, освен това, за долара.

Но очевидностите могат да бъдат подвеждащи. Краткосрочните движения на валутния курс няма как да са арбитър за скритата сила на валутата. Дългосрочните показатели за това как парите ще бъдат ползвани в международен план – особено като запас от стойност за чуждестранните инвеститори или централните банки – са много по-важен фактор. В контекста на идващите години, повече отколкото за следващите няколко месеца, изборът на Тръмп почти сигурно ще бъде лош за зелените пари.

За незапознатите, доларът се изстреля нагоре след изборите само защото Тръмп обеща да прокара дълбоко орязване на данъците и рязко да увеличи разходите за разпадащата се инфраструктура, и за по общото мнение „изтощената” военна машина. Това ще качи краткосрочния икономически растеж и неизбежно ще доведе до вдигане на лихвите. В един свят гладен за атрактивна инвестиционна възвращаемост, бъдещ бум при Тръмп ще изтегли нагоре и фондовете на Уолстрийт, като така повиши търсенето на долара.

Разбира се, в страна, в която емитира международно предпочитана валута може общо взето да упражнява влияние върху останалите и така да придобие специално икономическо предимство. Статутът на долара като основна международна резервна валута й дава това, което бившият френски президент Валери Жискар Д’Естен описа впечатляващо като „прекомерна привилегия” за Америка. Ако чужденците са гладни за долари, Съединените щати биха направили всичко, което е нужно, за да защитят силата му по света. За да платят за всичко това Съединените щати просто биха могли да завъртят печатните преси.

Но бъдещето на долара сега зависи от това дали Тръмп наистина ще „Направи Америка велика отново”. Ако го стори, международната привлекателност на долара би се подсилила задълго. Но ако изпълни своите протекционистични закани да постави „Америка на първо място”, което намирисва на ксенофобски национализъм, инвеститорите и централните банки постепенно биха били принудени  да потърсят алтернативни резерви за своите излишни милиарди.

За нещастие, последният сценарий изглежда най-вероятен и си има достатъчно причини да се съмняваме, че американските „прекомерни привилегии” ще свършат. От счетоводна гледна точка доларите държани извън Съединените щати са пасив, а наблюдателите отдавна се тревожат, че Съединените щати може и да не успеят изобщо да обслужват вечно трупащите се чуждестранни дългове. Американските доларови задължения могат да достигнат повратната си точка всеки един момент, ако капризните инвеститори, намирайки алтернатива за съхраняване на стойност, предизвикат необратима спирала надолу.

Един неопитен президент преследващ популистки политики може да задейства такава спирала. Всъщност Тръмп вече включи предупредителните светлини по време на кампанията си с невнимателните подхвърляния за това, че ще се опита да предоговори американските задължения като ги изкъпи обратно от кредиторите с отстъпка. Именно това често прави Тръмп, когато негови бизнеси се забъркат с неприятности, а това е ефективна схема за частична неплатежоспособност по националния дълг. Нито едно друго изявление не е било по-добре измисляно за провокиране на отстъпление от зелените пари.

По същия начин, нека предположим, че Тръмп изпълни бюджетните си обещания. Данъчните съкращения и увеличаването на разходите може да стимулират икономическия растеж в близък план, но те ще увеличат правителствения дълг, увеличавайки още съмненията за дългосрочната американска готовност и способност да посреща задълженията си.

Също така не трябва да забравяме обещанието на Тръмп да върне милиони високоплатени работни места в производството обратно в  Съединените щати чрез налагането на мита и отхвърлянето на търговските споразумения. Ако протекционизмът наистина е в неговия дневен ред, тогава сме длъжни да приемем, че капиталовият контрол също е. За чуждестранните кредитори на Америка, меркантилизмът в стил Тръмп може да окаже последната искра.

Но нито един от тези катастрофични сценарии –  паническо бягство от долара или чуждестранните инвеститори панически ще се втурнат към изхода – не е вероятен. Доларът оцеля при предишни ненадминати политически грешки на администрацията и не се поддава на това влияние.

Можем да изключим внезапно, мащабно бягство от долара, заради неговия уникален, отдавнашен статус на международен съхранител на стойност. Нито една друга валута не може да предизвика долара като инвестиционен посредник или резервен актив, нито пък други страни могат отговорят на изключителната ефективност на американските финансови пазари, които осигуряват нямаща равна на себе си ликвидност. затова зелените пари ще си останат последният остров на стабилност в света засега и няма начин от внезапен удар върху него или от фатален срив, дори и политиките на Тръмп да се окажат катастрофални.

От друга страна, долара може и да не издържи на продължително, бавно обезкървяване, докато финансовите съперници на Америка се опитват да направят своите собствени валути по-привлекателни и достъпни. Китай от своя страна не крие своите намерения да направи от реминбито жизнеспособна алтернатива на долара. В същото време, с повишаването на конкурентността на повече валути, уникалните предимства на долара ще ерозират, както и  привилегированата позиция на Америка.

В това време, президентстването на Тръмп няма да привилегирова долара, понеже това не дава предимство на американската икономика. Точно обратното, ако Тръмп следва предизборните си обещания, зелените пари вероятно биха се свлекли от върха на глобалната монетарна йерархия, което ще да се възможност да се появяват все повече алтернативи, дърпащи го надолу.


*Бенджамин Коен е професор по международна политическа икономия в Калифорнийския университет, Санта Барбара.