петък, 9 март 2018 г.

Сделката с ЧЕЗ донесе сериозен проблем за репутацията на Борисов


- Ако случаят ЧЕЗ-Инерком е тест за управлението, какво показа той?

- Нито управляващите, нито премиера Бойко Борисов, предвидиха, че този случай ще се развие по такъв начин и ще се разрасне до такава степен. Надцениха собствените си възможности и подцениха ситуацията. Бяха убедени, че по време на европредседателството вниманието ще е фокусирано върху по-важни теми като Западните Балкани, външнополитическите инициативи на Бойко Борисов, а не една тема, представена като рутинни отношения между два частни икономически субекта. Вероятно това подценяване не им позволи да реагират адекватно.

- Откъде дойде по-голямото подценяване - от държавата и нейните структури или от управляващите политически фактори?

- Със сигурност имаше катализатор на процеса и той идваше и от политически, и от икономически играчи, които са отпаднали от търга. Участвали са, но са загубили битката за придобиване на тези апетитни активи. От друга страна беше подценена изключително много вероятността обществото да реагира по този силно критичен начин. Това е вторият и по-важен фактор, който показа, че управляващите не са направили адекватна оценка на възможните последици.

- А какво прозира зад променената позиция на властта, държавата да придобие дял от ЧЕЗ?

- Целият скандал премина през три отчетливи фази. Първата беше фазата на отричането: няма такова нещо, помислихме, че е фалшива новина, ние не се месим, не знаем какво става, решенията се взимат в друга държава по други закони, нямаме право да взимаме отношение. Втората фаза на реакция беше отстъплението. По всички фронтове управляващите се опитаха да избягат от създалото се обществено напрежение. Премиерът Борисов отрече да има каквото и да е участие в сделката, прехвърли вината към "тея гадове", потърси външен враг: руско-грузински интереси. И се опита да спечели време за прегрупиране вътре в собствената си партия и в управлението, за да намерят правилния отговор на острата обществена реакция. Третата фаза е на контра-настъплението. След като се окопитиха и преодоляха първоначалния шок, откриха и правилната формула за излизане от нея.

- Каква беше тази формула?

- Първо всички институции бяха впрегнати да демонстрират решителност и решимост за реакция. Втората линия включи предложения, които да задоволят обществените настроения - предложиха одържавяване на дела, който придобива "Инерком".

- Не си ли противоречи това решение, след като именно първият кабинет "Борисов" продаде последните дялове на държавата в ЧЕЗ? И всъщност решение, което ще се плаща от българските данъкоплатци.

- До такава степен беше изкривен дебатът по казуса и проблематизирани отношенията между два частни субекта, че трябваше държавата да вземе решения, които застрашават възможно най-малко управляващите и управлението. След като обществото има желание по някакъв начин да върне контрола си върху едно структуроопределящо предприятие или стратегическа инфраструктура, премиерът е длъжен да даде решение, в синхрон с това обществено очакване.

- Обществото ли си връща контрола или политически брокери, които ще назначат свои хора в борда на дружеството?

- На повърхността изглежда, че обществото ще си върне контрола. Но под повърхността е ясно, че всеки придобит от държавата контрол върху активи, ще даде възможност за поредното брокерство от страна на политическия елит с цел придобиване на влияние - финансово или електорално. В случая и двете. Все пак в борда ще влязат партийни функционери, или близки до властта хора ще бъдат на високи позиции, с големи заплати и ще трябва да се отблагодаряват за всичко това. Но на повърхността изглежда, че сякаш държавата ще се погрижи по-добре за управлението на стратегически активи, важни за националната сигурност и за близо 3 млн. души в Западна България.

- Успяха ли БСП като опозиция да отиграят слабостта на управлението или са съучастници в размиването на дебата?

- БСП изкараха дебата от обществения му фокус и го вкараха в парламентарна рамка - битка между управляващи и опозиция. Всъщност в тази ситуация обществото се оказа опозиция на управляващите. Скандалът имаше потенциал да събори управлението. БСП обаче нямат потенциал и капацитет да бъдат обществено припознати като реална опозиция на управлението. Най-малкото защото са уязвими от миналото си лидерите в левицата. Корнелия Нинова може да бъде много лесно атакувана. Неща, които от години говорят ГЕРБ, сега излязоха и от устата на Гинка Върбакова: "как може една млада дама от село Крушовица да придобие на 28 години Техноимпекс". Затова и БСП лесно губят битки, вкарани в парламентарните коловози. В цялото това противопоставяне обаче се появи фигурата на президента Румен Радев. Той се оказа в ролята на реална алтернатива, на гласът на общественото недоволство. Около него ще се завъртят и обществените очаквания за изграждане на ясна алтернатива на управлението на Бойко Борисов, въпреки че той няма такава възможност, институционално няма как да играе тази роля. Но като личност обществените очаквания са да влезе в нея. Видяхме и по време на чествания на връх Шипка  - Корнелия Нинова залепена за президента Радев. БСП се опитват да спечелят от ситуацията около ЧЕЗ през авторитета на президента.

- Как тези количествени натрупвания от скандали в управлението ще се отразят на неговото качествено изменение?

- Парадоксално ситуацията около ЧЕЗ сплоти управляващата коалиция между ГЕРБ и "Обединените патриоти". Защото от едно падане на кабинета най-много щяха да пострадат патриотите, затова и те категорично застанаха в този скандал зад ГЕРБ и съвсем тактично се отдръпнаха, като оставиха инициативата с овладяването на негативните ефекти на партията на Бойко Борисов. Същественото обаче е, че ГЕРБ все още не са преодолели общественото недоверие, създало се покрай този скандал. Моите лични социологически проучвания на настроенията на хора, непредставително разбира се, категорично показват убедеността на тези хора, че зад сделката с ЧЕЗ стои Бойко Борисов. Този репутационен проблем, който премиерът си създаде със скандала „Гинка“, много трудно ще бъде преодолян. Независимо, дали държавата ще влезе в ЧЕЗ или не. Във всички случаи имиджово Бойко Борисов е основният губещ. Едно такова убеждение у хората не може толкова бързо да бъде променено. Краткосрочно и средносрочно лично Борисов ще търпи електорални загуби, защото не успя да отговори на въпросите кой реално стои зад тази сделка и затова, че не е направил възможното при всички съмнения да предотврати сделката.

- Тези електорални флуиди къде ще отидат?

- При БСП малко вероятно, при президента временно. При трети нов политически играч, който може да се появи - много вероятно. Не искам да споменавам имена, но е възможно, заради създалата се ситуация, политическите инженери набързо да скалъпят нов субект, който да обере целият негативизъм. Според мен, ако след европредседателството ГЕРБ не тръгнат към нови предсрочни избори, лакмусът за нова политическа ситуация ще бъдат изборите за европейски парламент. А какво ще се случи в този отрязък от време е много трудно да се прогнозира.

четвъртък, 1 март 2018 г.

Кейнс, дълг и патология


В България, а и не само тук, съществуват три вида тълкуватели на икономическата проблематика: икономическите пропагандисти, политическите популисти и тихите професионалисти. Първите говорят и пишат за икономика движени или от личен, или от частен, корпоративен интерес, т.е. за тях мнението на останалите е без значение или има значение единствено, ако съвпада с личния им интерес или интереса на техния корпоративен приятел. Вторите говорят и пишат за икономика движени от личните си лидерски сметки или сметките на партията си, т.е. тезите им се затварят единствено и само до кръга на техните избиратели, малобройни или многобройни. За третите никой не разбира и никой не познава, или ги познават малцина посветени, понеже са предпочели да мълчат, понякога оглушително, пред това да изразят компетентното си мнение, понеже първите два вида са прекалено кресливи и трудно могат да бъдат надвикани или понеже скромността и интелигентността им надделяват над инстинкта за изява.

Но независимо дали по икономически теми се говори напоително или се мълчи оглушително, нито един от трите вида тълкуватели не може, а третият вид и не иска, да избегне тежестта на икономическите истини и да заобиколи строгите закони движещи икономическите процеси.

В дебатите за рамковото споразумение на правителството с четири чуждестранни банки за обслужване на държавния дълг в следващите три години, напоили обилно публичното пространство, се откроиха ясно и трите вида икономически тълкуватели. Най-ясно обаче, поне за разбиращите от икономика и икономически процеси, се открои отсъствието на тихите професионалисти.

Без да имам претенцията за задълбочено познаване на тънкостите на икономическите процеси, все пак ще направя опит да разясня какво не достигна, за да се разбере същността на проблема с намерението за емитиране на точно този дълг, точно сега и точно в този размер.

В един свой коментар наскоро, проф. Робърт Скиделски, автор на тритомната биография на Джон Мейнард Кейнс, цитира една от най-прочутите мисли на последния, в която се казва, че „инфлацията е несправедлива, а дефлацията не е за препоръчване. От двете обаче дефлацията е по-лоша, тъй като е по-лошо да се предизвика безработица, отколкото да се разгневят рентиерите”.

На пръв поглед цитатът на Кейнс не изглежда да има нещо общо с темата за емитирането на дълг от страна на българското правителство. Но има, и общото е, че нито един от трите вида тълкуватели на икономическите проблеми не може да избяга от истината. А тя е, че в България не съществува нито едно условие, при което в една зряла пазарна икономика, правителството може да си позволи да мисли за емитиране на дълг. И все пак нещо общо има и то е, че проблемът с инфлацията и инфлационните очаквания е в основата на изчисленията за растежа и просперитета на всяка една икономика.

Първата и незаобиколима истина е, че няма и не може да има изгоден държавен дълг. Държавният дълг обикновено е необходимост наложена в ситуация на дефицит на свеж финансов ресурс. Дългът се емитира при определени финансови параметри и с ясното съзнание за поемане на определен риск, както от страна на кредитополучателя, така и от страна на кредитора. Именно финансовите условия определят тежестта на дълга, т.е. в колкото по-затруднена ситуация е една държава, толкова по-сурови и тежки са условията. Примерът с Гърция е показателен. Съединените щати са изключение.

Втората истина е, че за да си позволим да мислим за емитиране на държавен дълг за покриване на текущи дефицит, или казано по просто за запълване на дупки в бюджета, трябва да имаме ясна представа от къде и как ще се появят приходи за връщане на дълга в краткосрочен, средносрочен и/или дългосрочен план. Ако нямаме подобна ясна представа имаме две перспективи пред себе си: или да търсим възможности за оптимизация на държавните разходи, или да не ползваме взетия дълг за запълване на дупки, а да го ползваме за стимулиране на икономиката, а оттам и растежа.

Третата истина е, че държавен дълг се емитира само при очаквани средни до средно високи нива на инфлация за продължителен период от време. Ако в Европа обаче имат някаква, макар и бегла представа, за очакваните инфлационни равнища, както и за управлението им до достигане на устойчиви нива за продължителен период от време, то у нас отговорните за вземането на адекватните фискални и монетарни решения или нямат ни най-малка представа какво да правят, или крият значителна част от истината за дълга, т.е. влизат в ролята или на икономически пропагандисти, или в ролята на политически популисти.

Четвъртата истина е, че държавен дълг се емитира само когато има дългосрочна перспектива за възстановяване и устойчив растеж на икономиката. България изпадна в тежка икономическа и финансова ситуация още през 2009 година, непосредствено след избухването на Голямата рецесия, и до днес не може и не знае как да излезе от нея. Високата безработица се комбинира с ниски нива на заетост. Ниската конкурентност на произвежданите в България стоки и услуги (с изключение на сектора на информационните технологии, който има незначителен дял от икономиката ни) е плод на високата енергоемкост на производството и лошото качество на българското образование. Емиграционните вълни на отчаяние доведоха демографската картина до катастрофа изразяваща се в това, че един работещ вече издържа един неработещ, било то пенсионер, безработен, ученик или дете.

Петата истина е, че дълг се емитира само при наличие на реформирана или реформираща се институционална рамка, която да гарантира базисна справедливост и да даде необходимия първоначален тласък на една икономика изпаднала в тежка институционална, социална и финансова криза. Такава реформирана или реформираща се институционална рамка, въпреки категоричните публични заявки и заклинания, на този етап няма и не се очертава да има. Управляващата коалиция забуксува в тежките условия на коалционното управление в настоящата ситуация и едва се удържа не само целостта и интегритета на управляващата коалицията, но и самите коалиции и партии участващи в нея. Пресен пример за последното е депозираната оставка на председателя на АБВ Георги Първанов след като неговите съпартийци гласуваха условията за емитиране на дълг, при положение, че предишният ден самият той категорично заяви, че парламентарната група на АБВ ще гласува против.

И едно допълнение за пазарите на дълг. Дългове се отпускат по ясни правила, при отдавна изработени и доказали се в практиката критерии и с градиран риск. За световния пазар на дълг България е високорискова държава. Самият факт, че в споразумението с банките за обслужване на дълга, се залага дългосрочна лихва в размер до 10%, означава, че доверието в нашите дългови книжа е нищожно, до никакво. Защитниците на дълга изтъкваха аргумента, че все пак диапазонът е от 0% до 10%, но никой от тях не си позволи да попита защо например финансовото министерство не заложи горна граница на лихвата в размер на 3-4%, каквато според защитниците е била лихвата по последната емисия дългови книжа. Отговорът е повече от прост. Никой нямаше да купи високорисковите ни книжа на толкова ниска лихва. Разбира се не изключвам възможността, при стабилизиране на финансовата ситуация в България и при наличието на перспектива за устойчив растеж на икономиката и инфлацията, да се постигнат и по-ниски лихвени равнища. Но това е малко вероятно и презастраховането на правителството е повече от очевидно.

Защо Германия например не залага лихви по-високи от 1,5% (условно), а доходността по германските дългови книжа от доста време е отрицателна? Защото Германия е устойчива икономика, с устойчиви финанси, устойчиви нива на инфлацията и големи излишъци по търговския баланс. България за съжаление не е такава държава и по тази причина търси финансиране, залагайки изключително неизгодни и може да се каже, ако ситуацията се влоши, непосилни условия.

Затова и опитите да се обясни на българското общество необходимостта от емитиране на дълг (пък макар и за изплащане на стар дълг), бяха посрещнати с голяма доза скептицизъм. Затова и опитите да се заобиколи истината за икономическите закони от страна на финансовия министър и част от икономистите на коалиционните партньори, предизвика тежка атака към управлението и доведе до обвинения в некомпетентност и откровен лобизъм.

Ако не се предприемат спешни действия за преодоляване на недоверието както от страна на бъдещите кредитори, така и от страна на българското общество, не ни чака нищо добро. А една добра за страната и обществото възможност, в лицето на настоящата управляваща коалиция, за излизане от институционалната, социалната и финансовата криза, ще бъде пропиляна.

четвъртък, 11 януари 2018 г.

2011 – година на турбуленции?

2010 година се оказа изключително тежка както от икономическа, така и от политическа гледна точка. Затова и прогнозите за настоящата бяха и продължават да бъдат силно нюансирани. От доста песимистичните прогнози на носителя на Нобелова награда за икономика Джоузеф Стиглиц, според когото забавянето на икономическия растеж ще продължи, а безработицата ще остане твърде висока и ще натовари държавните бюджети. През не по-малко песимистичното напрегнато очакване на референдума  за обявяване на независомост и всъщност разцепление на Судан, където предвижданията са, че резултатите ще бъдат манипулирани, а това може да доведе до най-кръвопролитния сблъсък на 2011 година. До наистина оптимистичните данни дошли отвъд Атлантика, че продажбите на нови автомобили в Америка са се качили с 11 процента, а Дженеръл мотърс е задминал Тойота по брой продадени автомобили за една година, което е индикатор за съживяване на индустрията на Съединените щати. Подобно съживяване обаче ще донесе раздвижване и на глобалната икономика, защото американците все още остават най-мощната световна икономика и потенциален генератор на икономически растеж.

Тези крайно поляризирани мнения и статистически данни най-вероятно ще бележат целия икономически и политически дебат през годината, защото въпреки оптимизма, идващ от съобщенията за повишените продажби на автомобили в Америка, все още остават нерешени фундаменталните проблеми свързани с банковите регулации, свръхзадлъжнелите държави и липсата на адекватни реакции както от спасилите се от фалит страни, така и от тези, изпаднали в сериозни финансови затруднения.

Преодоляването на предизвикателствата пред глобалната икономика и пред международните отношения, ще зависи от действията на няколко основни играчи на световната политическа сцена. Техните действия ще са определящи и за излизането от икономическата криза, и за намаляването и респективно увеличаването на напрежението в ключови региони като Близкия изток, Африка, Югоизточна Азия и Латинска Америка. И тук взаимното преплитане и влияние между икономически фактори и политически действия е неизбежно и логично.

Съединените щати бяха категорично определени като основни виновници за настоящата икономическа и финансова криза, но те най-вероятно ще се окажат и двигателят за излизане то нея. Въпреки външните критики, че с нерационалното си и в много случаи агресивно поведение, американските банки са довели света до ръба на нов финансов колапс, сравняван с този от Голямата депресия през 30-те години на миналия век, Америка все още запазва потенциала си на най-иновативна и креативна икономика.  Вътрешните наблюдатели от своя страна заложиха на критики свързани с влошаващото се образователно равнище на подрастващите, което ще отслаби конкурентоспособността им, в сравнение с техните връстници от други части на света, особено с тези от Китай. Коментатори и анализатори остро критикуваха правителството, заради липсата на инвестиции в силно амортизираната инфраструктура, което според голяма част от тях, ще бъде мощен генератор на работни места. Не по-малко остро бяха критикувани и плановете на президентската администрация да продължи войната срещу тероризма, водена предимно в Ирак и Афганистан и струваща по над 180 млн. долара дневно на американските данъкоплатци и обезкървяваща и без това силно пострадалата от кризата американска икономика. Неспособността на президента Обама да преодолее съпротивата на опонентите си от републиканската партия по отношение на въпроса с продължаването на програмата за данъчни облекчения за богатите, повлия върху личния му авторитет на човек дошъл да изправи Америка на крака и да върне уважението на света в нея. А компромисът се наложи, заради загубата на мнозинството в Камарата на представителите от страна на демократите и затвърди убеждението на американците в силата на аргументите и ценността на демокрацията. Нито външните, нито вътрешните критики могат да повляят в така голяма степен на очертаващото се скорошно излизане от кризата. Затова и може категорично да се каже, че 2011 ще се окаже година първа от следващия цикъл на световен икономически просперитет, който все пак е рано да прогнозираме как ще завърши.

Това, че Америка излиза от кризата, би трябвало сериозно да разтревожи Китай. Въпреки продължаващия вече повече от десетилетие бурен икономически растеж, Китай има не по-малко проблеми, които ще изправят управляващите пред сериозни дилеми, а оттам и пред трудни избори. На първо място това е голямата инфлация регистрирана за миналата година, резултат от задържането на ниските стойности на местната валута и силно повишеното търсене на стоки и услуги от зараждащата се в страната средна класа, която в края на миналата година бившият британски премиер Гордън Браун определи като основен фактор за бъдещия икономически просперитет на Европа. Вероятно китайската икономика ще продължи да се развива във възходяща посока, но с възстановяването на американската икономика и забогатяването на все повече китайци, конкурентното предимство на евтината работна ръка, а оттам и на евтиното производство ще остане в миналото. Още повече, че с намаляването на заплащането на европейските и американските работници и орязването на социалните програми, особено на помощите за безработица, все повече европейци  и американци ще произвеждат по-евтина и много по-качествена продукция на конкурентна цена, при слабо евро, респективно долар и подобрена производствена база. А и като се вземе предвид скрития контрол на управляващите в Китай върху пазарните взаимоотношения и особено върху стойността на валутата, ще им бъде все по-тежко да удържат натиска на свободните икономики. В момента, в който цените за вложенията в нови производства в Европа, Америка и Китай се изравнят и заплащането на труда стане почти равно, неизбежно капиталовите потоци ще променят посоката си и Китай, със своята контролирана пазарна икономика или ще се принуди да охлаби хватката, или ще се окаже изолирана при разпределянето на печалбите от следващия икономически възход. Предстоящото посещение на китайския президент в Съединените щати едва ли ще опира само до покачването с пет процента на стойността на реминби спрямо долара. Ще се наложи да се обсъдят много по-широк кръг от въпроси свързани с икономическото развитие. За света обаче много по-остро стои върпосът с нарастваща военна мощ  на Китай. Макар все още разходите за отбрана в страната да са несъизмеримо по-малки от тези в Съединените щати, те все пак се използват изцяло за разработване на нови оръжейни системи, докато тези на САЩ се изливат за поддържането на военните контингенти в Ирак и Афганистан. Според данни от много влиятелни международни изследвания, Китай е на път да настигне Съединените щати както по количество, така и по качество на въоръженията. Миналата седмица беше представен за пръв път произведен в страната боен самолет със „Стелт” технология, макар и двигателите да са руски, а дизайнът да е изцяло копиран от този на руските военни самолети. Китай отправя все по-дръзки и чести военни предизвикателства пред доминацията на Америка в Тихоокеанския регион и особено напоследък в Южнокитайско море. Нарастващата военна мощ в съчетание с бурния икономически растеж тласка все повече страни противници на политиката на Съединените щати в международен план, но също така и противници на демокрацията към близко икономическо, политическо и военно сътрудничество с Китай. Тези тенденции дадоха основание на много наблюдатели да заговорят за ново блоково разделение в света и разгаряне на нова Студена война. Но такъв сценарий все още е доста спекулативен.

На фона на „сблъсъка” между Китай и Съединените щати, позициите на Европейския съюз изглеждат доста слаби. Но слабостта си има дълбоки причини. Европа е разделена. И политически, и икономически. Кризата катализира нарастването на напрежения трупани от поне едно десетилетие, но особено след голямото разширяване, включващо България и Румъния. Липсата не единни политики в областта на финансите направи така, че на страни като Германия, която е една от малкото в света, минала леко през турбуленциите на финансовите пазари, сега се налага да плащат сметките на онези, които по най-безотговорен начин позволиха натрупването на огромни публични и частни дългове. Тази липса на финансова интеграция поставя ясни разделителни линии сред европейските страни, несамо на такива, които са членки на еврозоната и които не са, но и на такива от центъра и периферията, на бедни и богати, на големи и малки, на стари и нови, на силни и слаби. Тези разделения поставиха под въпрос не само бъдещото разширяване на Европа, на този етап категорино спряно, но и бъдещето на самия Европейски съюз. Политическата ябълка на раздора в последно време, безспорно плод на икономичеките проблеми, се оказа шенгенското пространство и присъединяването на България и Румъния към него. За Стара Европа проблемите с корупцията и контрабандата в тези две балкански държави дойде като много удобен повод за изместване на фокуса на вниманието на европейското обществено мнение от финансовите затруднение към един наистина периферен проблем, какъвто е разширяването на шенгенското пространство. Опитите да бъдат представени двете страни като инкубатор на престъпност и нелегална емиграция е неразбираем на фона на огромните проблеми с емиграцията във Франция, където стотици хиляди нелегални емигранти пристигат всяка година от Африка. Същата е ситуацията и в Италия, в Испания, в Холандия, дори в Германия, да не говорим за Великобритания. А що се отнася до контрабандата на стоки и особено на цигари, от едно проучване на компанията Филип Морис се видя, че проблемът с контрабандните цигари не е от сега и не идва основно от Балканите. Всяка страна с морска граница е потенциално поле за развихряне на контрабанда, а все пак Европа е заобиколена от всички посоки от вода. Както икономическото, така и политическото разделение на Европа са изкуствено създадени теми, които да дадат поне малка отсрочка за намирането на решение с много по-значимите финансови проблеми на някои от големите и доскоро сочени за пример страни като Ирландия, Испани и Италия, които обаче не могат да бъдат санкционирани, нито мачкани, но за чийто грешки трябва всички да плащаме. Това изкуствено вътрешно разделение обаче поражда реално напрежение, довело до сериозно влошаване на външнополитическият образ на обединена Европа. Ако не се намерят адекватните механизми и убедителните аргументи за необходимостта от задълбочаване на интеграционните процеси, в това число в областта на вътрешните работи, освен в областта на финансите, всички опасения, че Европа ще бъде подминавана в новото световно прегрупиране и формиране на новия ред следкризисен, ще се окажат основателни.

Русия е особен случай. Все още велика военна сила, тя трудно се справя в полето на свободните пазари. Огромните й природни богатства са единствения силен коз, който се използва без всякакви задръжки. Границата на Русия с Европейския съюз не е голяма, но през нея минава „кръвоносна” система от стратегическо значение за Москва. Газопроводната и петролопроводната система служат като здрава връзка не само между два континента, но и между две култури, две политически системи, два модела на функциониране на икономиката. Русия все още се раздвоява между Запада и Изтока. Между представата на Стара Европа за правене на бизнес и политическа организация на обществото и наследената от времената на древна Персия, отпеди над 2500 години, имперска традиция в политиката, търговията и финансите. Използването на природни, георгафски и човешки ресурси за осъществяване на дългосрочни външнополитически стратегии без пресмятане на цената, която трябва да се плати за това, все още остава основен начин на мислене и действие в обширни региони от Азия и народите, които я населяват. Завладяването на малки и слаби държави, неспособни да се съпротивляват дори на заплахата от прилагане на сила и сключване на временни примирия с онези, които са решили да отстояват свободата си, но само докато се набере достатъчно мощ, за да се предприемат нови действия за териториална експанзия, е и ще си остане модел за правене на външна политика в Русия. Същото се отнася и до действията на управляващите, независимо от режима, във вътрешнополитически план. Временното демократизиране, което на езика на властта при руснаците, означава отслабване на държавата, след края на Студената война, беше преодоляно и имперският порядък възстановен. Това разбира се е проблем за Европа на толерантността и демократичните ценности, но е два пъти по-голям проблем на разединена Европа, на Европа без, или на изчерпване, природни ресурси, на влошени взаимоотношения със Съединените щати, на зависимост от руските енергийни доставки. Но Русия изпитва сериозно неудобство от нарастваща китайска икономическа, военна, а оттам и политическа мощ. С обща граница между двете страни над 4000 километра и с изравняващ се технологичен военен потенциал, но с огромно превъзходство в жива сила в полза на Китай, инстинктивната реакция на Русия за сближаване с Европа и особено с НАТО, е разбираема, но крие много опасности. Затова бъдещите външнополитически предизвикателства ще бъдат свързани именно с триъгълника Китай-Русия-ЕС, а не с Близкия Изток, Иран или „олевяването” на Латинска Америка, в който триъгълник Съединените щати ще играят ролята на арбитър. Този страх на Москва работи в полза на Европа, но Европа е слаба и въпреки огромното желание за развитие на общия европейски проект, зациклянето в последната година, даде основания на много анализатори да споделят опасенията си за неговото бъдеще. На този етап връзката Русия-ЕС е жизненонеобходима на управляващите в Москва, затова Русия ще направи всичко възможно да разруши мостовете на евроатлантическото партньорство докрай като предлага всевъзможни общи инициативи с европейските лидери или с отделни страни от ЕС, ще прокарва все повече укрепващи връзката с Европа газопроводи и ще прави предложения за общи отбранителни структури.

На останалата част от страните в света се определят или второстепенни роли – като например на Индия и Бразилия – или роли на статисти. Всяка една от новите-стари велики сили ще прави опити да провокира, привлича, отхвърля или създава нови партньорства и на икономическото, и на политическото бойно поле. На политическото вероятно активно ще се включат като ключови участници Иран, Северна Корея, Венецуела – изместила успешно Куба като дразнител в Латинска Америка – докато на икономическото поле се очаква да се завърне Америка, макар на пръв поглед никога да не е отсъствала, но и Европа, а с излизането от кризата и някои от старите икономически тигри от Азия, но също така и страните от ОПЕК, на които предстои възстановяване от ценовия шок в цените на петрола, особено след добрите перспектива за възстановяване на пазарите и скока в продажбите на нови, все още движещи се с петролни продукти, автомобили.


Какво ще се случи обаче, предстои да се види, но очакването за сериозни турбуленции по пътя към икономическото възстановяване на света, остава вън от всякакво съмнение.

вторник, 14 ноември 2017 г.

Бъдещето на демократичен Египет

Кондолиза Райс*, „Вашингтон поуст”

Докато гледах обръщението на Хосни Мубарак към египетския народ преди седмици, си мислех, че „не трябваше да става по този начин”.

През юни 2005, като държавен секретар бях поканена в Американския университет в Кайро да изнеса реч във време на нарастващо желание за демократични промени в региона. Следвайки основните идеи от речта на Джордж Буш-младши при встъпването му в длъжност като президент за втори мандат казах, че Съединените щати трябва да застанат редом до хората копнеещи за свободата си. Това беше признание, че Съединените щати  твърдо ще отстояват, в Близкия изток повече от всеки друг регион, ценностите на демокрацията и имат намерение да ги наложат. Речта беше утвърждаване на нашата вяра, че стремежът към свободата е универсален – не Западен, а чисто човешки – и че само реализирането на този стремеж води до истинска стабилност.

Изглеждаше сякаш египетските лидери откликват на призивите – не толкова заради нас, колкото заради исканията за промяна отправяни от техния народ. Египтяните току що бяха станали свидетели на оттеглянето на сирийските войски от Ливан и на изборите за ново правителство; на изборите за парламент в Ирак; и на появата на ново лидерство в Палестина. Няколко месеца по-късно, частично свободните президентски избори бяха последвани от шумен обществен дебат в египетските кафенета и в интернет пространството. Въпреки съкрушителната победа на партията на Мубарак, изглежда беше преминат Рубикон, беше пресечена някаква граница на търпимост.

Но малко след това Мубарак промени курса. Парламентарните избори бяха пълна подигравка, наложеното „извънредно положение” беше продължено, а опозиционните лидери отново бяха вкарани в затвора. Египтяните кипяха от гняв, който накрая вероятно щеше да избухне на площад „Тахрир”. Урокът за останалите страни в региона беше, че трябваше да ускорят дълго отлаганите политически и икономически реформи.

Сега режимът на Мубарак го няма.  Съществува напълно обясним страх, че случилото се няма да свърши добре. „Мюсюлманското братство” представлява най-организираната политическа сила в Египет. Мубарак винаги е твърдял, че изборът е бил между него и „Братството” и той следваше политики, които изпълниха това пророчество. Докато много други поносими и по-светски настроени лидери бяха измъчвани и затваряни от режима, „Братството” се организираше в джамиите и полагаше социални грижи, които режимът отказваше. Ще мине доста време докато резултатът се изравни.

Съединените щати знаят, че демокрацията изисква време, в което може да станем свидетели на безредие, разрушения и дори хаос. Не искам да омаловажавам предизвикателството към американските интереси при едно несигурно бъдеще за Египет. При всичките си недостатъци, Мубарак осигуряваше студен мир с Израел, който стана опора на египетската външна политика. Той подкрепяше умерените палестински лидери и помагаше Хамас да бъде държан до стената. Но никога не го правеше открито, защото се страхуваше от „улицата”. Авторитарните лидери не познават и не уважават своя народ и се страхуват от него. Съединените щати сключиха сделка  позволяваща да бъдат публично заклеймявани от приятели тайно подкрепящи нашата политика, което подклаждаше омразата срещу нас и укрепваше властта на съответните режими.

Ние не можем да определяме външнополитическите приоритети на следващото египетско правителство. Но можем да му влияем чрез тесните ни връзки с военните, контактите ни с гражданското общество и обещание за икономическа помощ и свободна търговия, които да  помогнат за подобряването на живота на много египетски граждани.

Най-важната стъпка сега е да изразим нашата увереност в бъдещето на един демократичен Египет. Египтяните не са като иранците и случващото се сега не е като случилото се през 1979 година. Египетските институции са стабилни, а секуларизма им не подлежи на съмнение. „Братството” вероятно ще влезе в надпревара за вота на хората в едни свободни и честни избори. Те трябва да бъдат принудени да защитят своята визия за Египет. Дали ще искат налагане на законите на шариата? Дали планират бъдеще доминирано от самоубийствени атентати и кървава съпротива срещу съществуването на Израел? Ще взимат ли пример от иранския политически модел? Ал-Кайда? Как възнамеряват да осигурят работни места за хората? Очакват ли подобрение на жизнения стандарт на египтяните, ако бъдат отрязани от международната общност при положение, че планират дестабилизация на Близкия изток?

Много неща се направиха откакто Хамас „спечели” изборите през 2006 и откакто Хизбула заздрави позициите си в Ливан. Много анализатори обаче пренебрагват постигнатото. Но дори и при тези примери екстремистите бяха изправени пред предизвикателствата на управлението.
Какво следва за египтяните? Много от тях са млади и са изпълнени с революционен плам.

Демократите ще се изправят пред предизвикателствата отправени от радикалния политически ислям. Битката ще се разпростре из целия регион – в Ирак, Ливан и особено в Турция, където десетилетията на секуларизъм дадоха възможност за публично изразяване на религиозната принадлежност на хората. В Египет на християните и на последователите на други религии ще бъде дадена възможност да изразят своето мнение и да намерят своето място.

В следващите месеци, да не кажа години ще навлезем във време на сериозни турбуленции. Но дори турбуленциите са за предпочитане пред измамната стабилност на авторитаризма, където злите сили потъпкваха свободата и заглушаваха демократичните гласове.

Не сме в 1979, но не сме и 1989. Падането на комунизма отприщи вълна от патриотизъм, който дълго беше считан в Съединените щати за „флагман на свободата”. Но нашата история в сравнение с тази на хората в Близкия изток е много различна. Съединените щати са длъжни да подкрепят демократичните сили, не защото ще бъдат приятелски настроени към нас, а защото ще са приятелски настроени към своя собствен народ.

Демократичните правителства, в това число и нашите най-близки съюзници, не винаги са съгласни с нас. Но те споделят нашата най-фундаментална ценност , че хората трябва да бъдат управлявани чрез съгласие. Това, което казах през 2005 година е валидно и сега, а именно че страхът от свободата на избор повече не може да бъде оправдание за отказа от самата свобода. Имаме само един избор: да вярваме, че от гледна точка на историята тези споделени ценност са от много по-голямо значение отколкото временните недоразумения в настоящето, и че в края на краищата нашите общи интереси и идеали ще бъдат опазени.


*Кондолиза Райс е Държавен секретар на Съединените щати от 2005 до 2009 година

сряда, 1 ноември 2017 г.

„Брекзит” през погледа на Германия

Клеменс Фюст*

На 23 юни избирателите в Обединеното кралство ще решат дали тяхната страна да напусне ЕС. Те сами ще преценят каква бюлетина да пуснат, но политическото и икономическото влияние на вота за напускане („Брекзит”) ще се усети в целия ЕС, а даже и в света.

За Германия, най-голямата европейска икономика, последиците от „Брекзит” могат да се окажат гибелни. Общественото мнение в станата е разделено по въпроса. Някои се страхуват, че ЕС би станал по-малко либерален, ако Обединеното кралство напусне. Други, възмутени от предложенията на Обединеното кралство, позволяващи им да си избират опции за членство в ЕС, копнеят да видят напускането на Британия. Ако става въпрос за икономическото влияние на „Брекзит” обаче, Германия има много какво да губи и почти няма какво да спечели.

Като за начало „Брекзит” би променил начина, по който мултинационалните компании вземат инвестиционните си решения. Обединеното кралство ще претърпи „изход” на чуждите фирми, тъй като компаниите искат да запазят представителството си в ЕС. Но няма причина да вярваме, че те непременно ще се преместят в Германия. Много мултинационални компании от Съединените щати например е възможно да се предислоцират в Ирландия.

В същото време ЕС като цяло – и Германия в частност – биха станали по-малко атрактивни за инвеститорите. Обединеното кралство ще бъде свободно да разхлаби регулациите и да понижи данъците, за да привлече инвестиции, за което не е необходимо съгласие на ЕС. Това от своя страна ще намали инвестициите в Германия.

Второ, макар някои да са на мнение, че „Брекзит” ще увеличи влиянието на Франкфурт като финансов център, този развой е крайно несигурен. Днес Лондон е доминиращият финансов център на Европа, макар Обединеното кралство да не е член на еврозоната. Това предполага, че близостта с ЕЦБ не е важен фактор за успеха на финансовата индустрия.

Естествено, ЕС ще бъде поставен под огромен натиск да употреби регулаторни мерки, за да задържи бизнеса далеч от Лондон, но дали това ще сработи е под въпрос. Вече Дойче бьорзе и Лондон сток ексчейндж заявиха, че планираното сливане ще продължи, въпреки резултата от референдума за „Брекзит”.

Дори и значението на Лондон като финансов център да намалее, някои бизнеси ще се изнесат към центрове извън Европа, като Ню Йорк или Хонг Конг. А бизнесът, който мигрира към ЕС лесно ще бъде засмукан от конкурентите във Франкфурт, както и в Париж.

Трето, германските износители също ще пострадат. През 2015 излишъкът от търговията с Обединеното кралство достигна 50 млрд. евро, като общият германски износ доближи 89 млрд. евро, или 3% от германския БВП. Само Франция и Съединените щати купуват повече германски стоки. Всяко прекъсване на двустранната търговия ще бъде усетено из цялата страна.

Как точно търговските и капиталови потоци ще бъдат засегнати зависи от начина на излизане договорен между ЕС и Обединеното кралство. Ако Обединеното кралство остане, както Норвегия и Исландия, част от европейския вътрешен пазар, икономическите вреди ще бъдат ограничени. За нещастие обаче, това е малко вероятно.

Страните извън ЕС, които имат достъп до Единният европейски пазар, също трябва да спазват повечето европейски регулации, заради които Обединеното кралство иска да напусне ЕС. Нещо повече, някои европейски политици ще искат да покажат, че „Брекзит” причинява много вреди, за да възпрат други да последват примера на Обединеното кралство.

Като декларира намерението си да напусне Обединеното кралство задейства Глава 50 от Договора за ЕС, която предвижда двугодишен срок за постигане на споразумение за излизане. Ако не бъде подписано споразумение преди крайния срок членството в ЕС просто се прекратява. Ще бъде достатъчно малцинство от 35% в Европейския съвет, за да блокира едно споразумение, което минимизира икономическите щети от „Брекзит”.

Накрая, „Брекзит” може да се окаже тежко поражение за европейската интеграция. Останалите членове на ЕС могат и да постигат по-лесно съгласие за общностните политики относно вътрешната и външната сигурност. Но за Германия ще стане по-трудно да защитава свободната търговия и да се противопоставя на протекционизма.

Понастоящем ЕС удържа блок от страни – Обединеното кралство, Ирландия, Холандия, Чехия, Словакия и Скандинавските и Балтийските републики, чиито приоритет е свободната търговия – които контролират приблизително 32% от гласовете в Европейския съвет. Това дава на Германия, с нейния 8-процентен дял от гласовете, а централна роля в преговорите за икономическата политика. Заедно с либералния блок Германия може да блокира решенията на Съвета, което й позволява да използва различията между Обединеното кралство и Франция и й дава ключова роля в постигането на консенсус.

При положение че Обединеното кралство напусне, делът от гласове на либералния блок в Съвета ще падне до под 25%, достигайки около 34% заедно с Германия – близко до блокиращо малцинство. Разбира се, могат да бъдат сформирани нови коалиции, но политическото влияние на Германия в ЕС със сигурност ще намалее.
Накратко, Германия има огромен интерес от това Обединеното кралство да продължи да бъде член на ЕС. Британските избиратели все още имат възможност да се отърват от големи икономически неприятности и да позволят на германците  - а и на много други в Европа – да въздъхнат с облекчение.


*Клеменс Фюст е президент на Ifo Institute и професор по икономика в University of Munich.

четвъртък, 26 октомври 2017 г.

НАТО трябва да възтържествува

Кристофър Хил*

Американският министър на отбраната Робърт Гейтс наскоро прогнозира, че бъдеще на НАТО е „мрачно” и „неясно”, което разпали ожесточен дебат, и че тази прогноза може да се окаже оптимистична. Ако се върнем няколко седмици назад, ще си спомним, че се случи още едно важно събитие свързано с несигурното бъдеще на Алианса: операциите в Либия надминаха по време тези в Косово отпреди 12 години. След 78 дни през 1999, беше свален от власт сръбският президент Слободан Милошевич, докато сега полковник Муамар Кадафи все още е на власт, което може да се окаже лошо предзнаменование.

За тези от нас, които бяхме пряко ангажирани в косовската криза, намесата в Либия е като déjà vu. В небето над Сърбия и Косово, бойните самолети на НАТО обстрелваха цел след цел без да предприемат сухопътна инвазия за освобождаване на територии или да реализират масирани бомбардировки, те просто искаха да пречупят Милошевич. Определено отказът на Милошевич да прекрати „етническото прочистване” беше използван като силен аргумент за начало на кампанията, но истинската цел беше той да бъде убеден да допусне войските на НАТО в Косово. Това беше класически погрешна стратегия/политика.

Нито една война не минава без погрешни допускания и косовската кампания не е изключение. Може би най-важното беше допускането – погрешно както се оказа – че Милошевич ще се предаде след няколкодневни бомбардировки. Вместо това, както много лидери поставени в подобни ситуации, той слезе под земята и буквално и метафорично, и остана там като почти прекъсна комуникациите си с външния свят. В това време натовските самолети отчаяно се опитваха да открият местонахождението му и да го накарат да прекрати етническото прочистване или по-скоро да го убедят да преразгледа позициите си.

Намесата имаше своите слаби моменти, като например бомбардировката над китайското посолство, където се предполагаше, че е разположен сръбският разузнавателен щаб – инструментът за репресиите срещу Косово. Имаше и моменти на големи тревоги относно това дали съюзниците ще бъдат способни да следват предначертания курс дни, седмици и месеци, без светлина в тунела. Случващото се днес в Либия прилича много на онези времена.

Пак през март 1999, няколко натовски лидери изразиха съмнение, че силовото изтласкване на Милошевич от Косово е правилното решение. Както и че лидерите на Европа и Съединените щати ще успеят да постигнат съгласие относно действията по убеждаването на Милошевич да се оттегли чрез преговори и по мирен начин. Войната за тях беше крайна възможност.

В края на краищата, през март 1999, беше взето правилното решение да се предприемат военни действия, понеже всички други възможности бяха изчерпани. Теоретикът на войната от деветнайсти век прусакът Карл фон Клаузевиц е запомнен със своята мисъл, че войната е продължение на политиката, но с други средства. Но много по-уместно би било неговата мисъл в тогавашните тежки дни на трудни решения да бъде перифразирана по следния начин: войната е сериозно начинание с тежки последствия.

Нямаше разнобой сред участниците в операциите в Косово и никой не споделяше идеята, че НАТО не трябва да се намесва. Именно поради тази причина НАТО започна да се подготвя за сухопътна операция. В края на краищата сухопътните войски се оказаха ненужни, а и провалът на операцията не стоеше на дневен ред.

Такава ли е ситуацията днес? В Либия също има неподходяща стратегия/политика. Политическата цел е да бъде свален Кадафи от власт. Стратегическата – за което е и мандатът – е да бъдат защитени цивилните граждани. Нито една от двете засега не постига някакъв забележим успех.

НАТО се приближава все повече до ръба на пропастта с всеки свой опит да разгърне още сили, каквито са хеликоптерните атаки, целящи да нанесат по-прецизни и по-ефективни удари при реализацията на главната цел – свалянето от власт на Кадафи. Но е необходимо да бъде свършено далеч повече, за да се постигне успех. Оплакванията от безпомощността на бунтовниците няма да помогнат. Либийската опозиция е това, което е.

Гейтс правилно насочи вниманието към проблема с финансовите затруднения на НАТО. Откакто европейските военни ръководители влязоха в публичен спор за ограничените възможности на техните бюджети, е лесно да се разбере защо се повдигна този въпрос. (И тук е уместно да бъде отправена забележка към европейските военни ръководители: моля, не давайте сигнали на Кадафи, че бомбите ви са на привършване.)

Но има още един пункт от речта на Гейтс, който буди далеч по-голямо безпокойство: липсата на политическа воля. Някои страни с необходимите възможности не искат да ги предоставят за военни действия, а други дори не искат да окажат политическа подкрепа. Този ситуативен подход е специфичен за действията на НАТО. Именно заради това е напълно възможно НАТО да се провали. Неуверените войни на Алианса трябва да помислят за рисковете от избора им да стоят отстрани и да гледат безучастно.

НАТО е изправен пред много трудности, както Гейтс правилно отбеляза. Беше взето решение за военна намеса при положение, че интересите не бяха застрашени, но сега всички съюзници трябва да разберат, че използването на военни средства има лоши последици. Страните взели решението за намеса в Либия, в това число и Съединените щати, трябва да се заредят с нова сила и да разберат, че НАТО – въпреки своите недостатъци и слаби страни – трябва да възтържествува.


*Кристофър Хил е бивш помощник държавен секретар на Съединените щати отговарящ за Югоизточна Азия. Бил е американски посланик в Ирак, Южна Корея, Македония и Полша, също така е бил специален американски пратеник в Косово и член на преговорния екип по Дейтънското мирно споразумение. Бил е главен преговарящ със Северна Корея от 2005 до 2009. Понастоящем е декан на Korbel School of International Studies към Денвърския университет.

петък, 15 септември 2017 г.

Кой предизвика бежанската криза?

Кристофър Хил*

Сцените с отчаяни бежанци тръгнали по своя трънлив път – от набързо изградени огради от бодлива тел, раздразнителни гранични полицаи и ядосани местни жители – са ужасяващи и напомнят за най-тъмните европейски времена. Те са ярко напомняне, че Европа никога може да не стане „единна, свободна и мирна”, ако съседите й от Близкия изток също не са. Въпреки това обвиненията към европейските страни, че отказват да приемат бежанци, не са напълно честни.

Бежанските вълни са естествена последица от войната, всъщност рядко се случва война без цивилните да се опитват да избягат от касапницата. Но какво причинява войните? В някои случаи това става при смяна на режима. Все пак свалянето на режимите често е съпътствано от брутални действия и е малко вероятно да се мине без боеве.

Никъде това обаче не е толкова видимо, колкото е в Сирия. Президентът Башар Ал-Асад, с неговия малък алауитски елит, е в основата на една брутална диктатура от години – не отстъпила и на сантиметър за исканите от хората демократични реформи и не дала никаква възможност в политиката на страната да влязат хора с по-либерални възгледи за управление.

Всъщност режимът на Асад е продължение на този установен от неговия баща и предшественик, Хавез Ал-Асад, овладял президентството през 1971. Управлението на стария Асад, ако избощо има някаква разлика, беше по-брутално от това на сина му, както оцелелите от обсадата му на град Хама през 1982, организирана заради потушаването на бунта организиран от сирийския клон на „Мюсюлманско братство”, могат да потвърдят.

Усилията на Хафез Ал-Асад да подчини ислямската съпротива с железен авторитарен юмрук отнеха десетилетия. Неговата светска „Баасистка” идеология не признаваше разликите между отделните сирийски общности, особено между сунитите и неговото алауитско родово „коляно”, изповядващо версия на шиизма.

Но през 2003, когато водената от Съединените щати коалиция свали поредният „баасистки” диктатор, иракския Саддма Хюсейн, 1300-годишното сунитско-шийтско разделение – останало скрито, дори изчезващо, през по-голямата част от времето – се възражда и добива фатална популярност. Иракското сунитско малцинство, доминирало управлението на Саддам, губи властта от шиитското мнозинство, чиито собствен набор от фундаменталистки правила за управление разпали въоръжената съпротива срещу централното правителство. След демонтирането на саддамовата версия на „баасизма”, която служеше за прикритие на сунитското малцинствено управление, иракските шиитски лидери направиха твърде малко, за да омекотят удара – поведение не останало незабелязано в целия регион.

В Близкия изток винаги има изобилие от възможности върху кого да хвърлиш вината, а обвиняващите Съединените щати за възраждането на фундаментализма в региона не успяха да вникнат в миналото му и в неговата циклична същност. Все още Съединените щати играят основна роля в сирийската драма. През юли 2011 Съединените щати и Франция изпратиха свои посланици в Хама, мястото на толкова много кръвопролития и вражди причинени от сирийското правителство, за да подтикнат тамошната „опозиция”  – в лицето на по това време мирното „Мюсюлманско братство” – да се обедини срещу режима.

След това посещение – кулминация на усилията за смяна на режима в Сирия – всички възможности за разговори или преговори с Асад (чиято фамилия, за добро или лошо, контролира Сирия от десетилетия) бяха пропилени. Нито един посланик повече не успя да организира среща в Дамаск.

Американските и френските лидери погрешно изтълкуваха надвисналите облаци на войната, събрали се над Сирия след Арабската пролет, като предварителни сигнали, че всъщност страната е готова за демокрация. Подбуждането на опозиционни действия за сваляне на правителството, си мислеха те, ще бъде достатъчно за преобразуване на цялостната система и на начина на управление в страната.

Пруският военен теоретик Карл фон Клаузевиц определя войната като голяма злина с тежки последици. Такива са последиците за политиката и от смяната на режима, както ясно се вижда от данните за разрухата на сирийската държавност днес и от милионите хора търсещи убежище в Йордания, Ливан, Турция и Западна Европа.

Вярно е, че режимът на Асад носи по-голямата част от вината за сегашната ситуация в Сирия. Но, в отсъствието на каквито и да е смислени политически действия, изглежда че външната намеса за смяна на режима през 2011 – при която в края на краищата трябваше да се избира между Асад и екстремистките сунитски терористични организации – не беше напълно обмислена, да не кажа, че беше напълно необмислена. При по-внимателно вглеждане в обсъжданата смяна на режима щеше да се забележи, че Асад и неговото близко обкръжение не дават никакви индикации за оттегляне.

При гледката на стотиците хиляди сирийски бежанци, рискуващи всичко за своето спасение, всички призоваващи за смяна на режима преди четири години трябва да се замислят сериозно за избора си. Вместо да се присъединяват към хора от критики срещу страни като Унгария и Сърбия – затрупани от вътрешни проблеми и не носещи никаква вина за разпалването на войната – те трябва да поемат своята отговорност за спасяването на бежанците. И трябва да започнат да насърчават установяването на приобщаващи политически структури, които могат да помогнат да се сложи край на ужасяващата гражданска война в Сирия.


*Кристофър Хил е бивш помощник държавен секретар на Съединените щати отговарящ за Югоизточна Азия. Бил е американски посланик в Ирак, Южна Корея, Македония и Полша, също така е бил специален американски пратеник в Косово и член на преговорния екип по Дейтънското мирно споразумение. Бил е главен преговарящ със Северна Корея от 2005 до 2009. Понастоящем е декан на Korbel School of International Studies към Денвърския университет.