четвъртък, 11 януари 2018 г.

2011 – година на турбуленции?

2010 година се оказа изключително тежка както от икономическа, така и от политическа гледна точка. Затова и прогнозите за настоящата бяха и продължават да бъдат силно нюансирани. От доста песимистичните прогнози на носителя на Нобелова награда за икономика Джоузеф Стиглиц, според когото забавянето на икономическия растеж ще продължи, а безработицата ще остане твърде висока и ще натовари държавните бюджети. През не по-малко песимистичното напрегнато очакване на референдума  за обявяване на независомост и всъщност разцепление на Судан, където предвижданията са, че резултатите ще бъдат манипулирани, а това може да доведе до най-кръвопролитния сблъсък на 2011 година. До наистина оптимистичните данни дошли отвъд Атлантика, че продажбите на нови автомобили в Америка са се качили с 11 процента, а Дженеръл мотърс е задминал Тойота по брой продадени автомобили за една година, което е индикатор за съживяване на индустрията на Съединените щати. Подобно съживяване обаче ще донесе раздвижване и на глобалната икономика, защото американците все още остават най-мощната световна икономика и потенциален генератор на икономически растеж.

Тези крайно поляризирани мнения и статистически данни най-вероятно ще бележат целия икономически и политически дебат през годината, защото въпреки оптимизма, идващ от съобщенията за повишените продажби на автомобили в Америка, все още остават нерешени фундаменталните проблеми свързани с банковите регулации, свръхзадлъжнелите държави и липсата на адекватни реакции както от спасилите се от фалит страни, така и от тези, изпаднали в сериозни финансови затруднения.

Преодоляването на предизвикателствата пред глобалната икономика и пред международните отношения, ще зависи от действията на няколко основни играчи на световната политическа сцена. Техните действия ще са определящи и за излизането от икономическата криза, и за намаляването и респективно увеличаването на напрежението в ключови региони като Близкия изток, Африка, Югоизточна Азия и Латинска Америка. И тук взаимното преплитане и влияние между икономически фактори и политически действия е неизбежно и логично.

Съединените щати бяха категорично определени като основни виновници за настоящата икономическа и финансова криза, но те най-вероятно ще се окажат и двигателят за излизане то нея. Въпреки външните критики, че с нерационалното си и в много случаи агресивно поведение, американските банки са довели света до ръба на нов финансов колапс, сравняван с този от Голямата депресия през 30-те години на миналия век, Америка все още запазва потенциала си на най-иновативна и креативна икономика.  Вътрешните наблюдатели от своя страна заложиха на критики свързани с влошаващото се образователно равнище на подрастващите, което ще отслаби конкурентоспособността им, в сравнение с техните връстници от други части на света, особено с тези от Китай. Коментатори и анализатори остро критикуваха правителството, заради липсата на инвестиции в силно амортизираната инфраструктура, което според голяма част от тях, ще бъде мощен генератор на работни места. Не по-малко остро бяха критикувани и плановете на президентската администрация да продължи войната срещу тероризма, водена предимно в Ирак и Афганистан и струваща по над 180 млн. долара дневно на американските данъкоплатци и обезкървяваща и без това силно пострадалата от кризата американска икономика. Неспособността на президента Обама да преодолее съпротивата на опонентите си от републиканската партия по отношение на въпроса с продължаването на програмата за данъчни облекчения за богатите, повлия върху личния му авторитет на човек дошъл да изправи Америка на крака и да върне уважението на света в нея. А компромисът се наложи, заради загубата на мнозинството в Камарата на представителите от страна на демократите и затвърди убеждението на американците в силата на аргументите и ценността на демокрацията. Нито външните, нито вътрешните критики могат да повляят в така голяма степен на очертаващото се скорошно излизане от кризата. Затова и може категорично да се каже, че 2011 ще се окаже година първа от следващия цикъл на световен икономически просперитет, който все пак е рано да прогнозираме как ще завърши.

Това, че Америка излиза от кризата, би трябвало сериозно да разтревожи Китай. Въпреки продължаващия вече повече от десетилетие бурен икономически растеж, Китай има не по-малко проблеми, които ще изправят управляващите пред сериозни дилеми, а оттам и пред трудни избори. На първо място това е голямата инфлация регистрирана за миналата година, резултат от задържането на ниските стойности на местната валута и силно повишеното търсене на стоки и услуги от зараждащата се в страната средна класа, която в края на миналата година бившият британски премиер Гордън Браун определи като основен фактор за бъдещия икономически просперитет на Европа. Вероятно китайската икономика ще продължи да се развива във възходяща посока, но с възстановяването на американската икономика и забогатяването на все повече китайци, конкурентното предимство на евтината работна ръка, а оттам и на евтиното производство ще остане в миналото. Още повече, че с намаляването на заплащането на европейските и американските работници и орязването на социалните програми, особено на помощите за безработица, все повече европейци  и американци ще произвеждат по-евтина и много по-качествена продукция на конкурентна цена, при слабо евро, респективно долар и подобрена производствена база. А и като се вземе предвид скрития контрол на управляващите в Китай върху пазарните взаимоотношения и особено върху стойността на валутата, ще им бъде все по-тежко да удържат натиска на свободните икономики. В момента, в който цените за вложенията в нови производства в Европа, Америка и Китай се изравнят и заплащането на труда стане почти равно, неизбежно капиталовите потоци ще променят посоката си и Китай, със своята контролирана пазарна икономика или ще се принуди да охлаби хватката, или ще се окаже изолирана при разпределянето на печалбите от следващия икономически възход. Предстоящото посещение на китайския президент в Съединените щати едва ли ще опира само до покачването с пет процента на стойността на реминби спрямо долара. Ще се наложи да се обсъдят много по-широк кръг от въпроси свързани с икономическото развитие. За света обаче много по-остро стои върпосът с нарастваща военна мощ  на Китай. Макар все още разходите за отбрана в страната да са несъизмеримо по-малки от тези в Съединените щати, те все пак се използват изцяло за разработване на нови оръжейни системи, докато тези на САЩ се изливат за поддържането на военните контингенти в Ирак и Афганистан. Според данни от много влиятелни международни изследвания, Китай е на път да настигне Съединените щати както по количество, така и по качество на въоръженията. Миналата седмица беше представен за пръв път произведен в страната боен самолет със „Стелт” технология, макар и двигателите да са руски, а дизайнът да е изцяло копиран от този на руските военни самолети. Китай отправя все по-дръзки и чести военни предизвикателства пред доминацията на Америка в Тихоокеанския регион и особено напоследък в Южнокитайско море. Нарастващата военна мощ в съчетание с бурния икономически растеж тласка все повече страни противници на политиката на Съединените щати в международен план, но също така и противници на демокрацията към близко икономическо, политическо и военно сътрудничество с Китай. Тези тенденции дадоха основание на много наблюдатели да заговорят за ново блоково разделение в света и разгаряне на нова Студена война. Но такъв сценарий все още е доста спекулативен.

На фона на „сблъсъка” между Китай и Съединените щати, позициите на Европейския съюз изглеждат доста слаби. Но слабостта си има дълбоки причини. Европа е разделена. И политически, и икономически. Кризата катализира нарастването на напрежения трупани от поне едно десетилетие, но особено след голямото разширяване, включващо България и Румъния. Липсата не единни политики в областта на финансите направи така, че на страни като Германия, която е една от малкото в света, минала леко през турбуленциите на финансовите пазари, сега се налага да плащат сметките на онези, които по най-безотговорен начин позволиха натрупването на огромни публични и частни дългове. Тази липса на финансова интеграция поставя ясни разделителни линии сред европейските страни, несамо на такива, които са членки на еврозоната и които не са, но и на такива от центъра и периферията, на бедни и богати, на големи и малки, на стари и нови, на силни и слаби. Тези разделения поставиха под въпрос не само бъдещото разширяване на Европа, на този етап категорино спряно, но и бъдещето на самия Европейски съюз. Политическата ябълка на раздора в последно време, безспорно плод на икономичеките проблеми, се оказа шенгенското пространство и присъединяването на България и Румъния към него. За Стара Европа проблемите с корупцията и контрабандата в тези две балкански държави дойде като много удобен повод за изместване на фокуса на вниманието на европейското обществено мнение от финансовите затруднение към един наистина периферен проблем, какъвто е разширяването на шенгенското пространство. Опитите да бъдат представени двете страни като инкубатор на престъпност и нелегална емиграция е неразбираем на фона на огромните проблеми с емиграцията във Франция, където стотици хиляди нелегални емигранти пристигат всяка година от Африка. Същата е ситуацията и в Италия, в Испания, в Холандия, дори в Германия, да не говорим за Великобритания. А що се отнася до контрабандата на стоки и особено на цигари, от едно проучване на компанията Филип Морис се видя, че проблемът с контрабандните цигари не е от сега и не идва основно от Балканите. Всяка страна с морска граница е потенциално поле за развихряне на контрабанда, а все пак Европа е заобиколена от всички посоки от вода. Както икономическото, така и политическото разделение на Европа са изкуствено създадени теми, които да дадат поне малка отсрочка за намирането на решение с много по-значимите финансови проблеми на някои от големите и доскоро сочени за пример страни като Ирландия, Испани и Италия, които обаче не могат да бъдат санкционирани, нито мачкани, но за чийто грешки трябва всички да плащаме. Това изкуствено вътрешно разделение обаче поражда реално напрежение, довело до сериозно влошаване на външнополитическият образ на обединена Европа. Ако не се намерят адекватните механизми и убедителните аргументи за необходимостта от задълбочаване на интеграционните процеси, в това число в областта на вътрешните работи, освен в областта на финансите, всички опасения, че Европа ще бъде подминавана в новото световно прегрупиране и формиране на новия ред следкризисен, ще се окажат основателни.

Русия е особен случай. Все още велика военна сила, тя трудно се справя в полето на свободните пазари. Огромните й природни богатства са единствения силен коз, който се използва без всякакви задръжки. Границата на Русия с Европейския съюз не е голяма, но през нея минава „кръвоносна” система от стратегическо значение за Москва. Газопроводната и петролопроводната система служат като здрава връзка не само между два континента, но и между две култури, две политически системи, два модела на функциониране на икономиката. Русия все още се раздвоява между Запада и Изтока. Между представата на Стара Европа за правене на бизнес и политическа организация на обществото и наследената от времената на древна Персия, отпеди над 2500 години, имперска традиция в политиката, търговията и финансите. Използването на природни, георгафски и човешки ресурси за осъществяване на дългосрочни външнополитически стратегии без пресмятане на цената, която трябва да се плати за това, все още остава основен начин на мислене и действие в обширни региони от Азия и народите, които я населяват. Завладяването на малки и слаби държави, неспособни да се съпротивляват дори на заплахата от прилагане на сила и сключване на временни примирия с онези, които са решили да отстояват свободата си, но само докато се набере достатъчно мощ, за да се предприемат нови действия за териториална експанзия, е и ще си остане модел за правене на външна политика в Русия. Същото се отнася и до действията на управляващите, независимо от режима, във вътрешнополитически план. Временното демократизиране, което на езика на властта при руснаците, означава отслабване на държавата, след края на Студената война, беше преодоляно и имперският порядък възстановен. Това разбира се е проблем за Европа на толерантността и демократичните ценности, но е два пъти по-голям проблем на разединена Европа, на Европа без, или на изчерпване, природни ресурси, на влошени взаимоотношения със Съединените щати, на зависимост от руските енергийни доставки. Но Русия изпитва сериозно неудобство от нарастваща китайска икономическа, военна, а оттам и политическа мощ. С обща граница между двете страни над 4000 километра и с изравняващ се технологичен военен потенциал, но с огромно превъзходство в жива сила в полза на Китай, инстинктивната реакция на Русия за сближаване с Европа и особено с НАТО, е разбираема, но крие много опасности. Затова бъдещите външнополитически предизвикателства ще бъдат свързани именно с триъгълника Китай-Русия-ЕС, а не с Близкия Изток, Иран или „олевяването” на Латинска Америка, в който триъгълник Съединените щати ще играят ролята на арбитър. Този страх на Москва работи в полза на Европа, но Европа е слаба и въпреки огромното желание за развитие на общия европейски проект, зациклянето в последната година, даде основания на много анализатори да споделят опасенията си за неговото бъдеще. На този етап връзката Русия-ЕС е жизненонеобходима на управляващите в Москва, затова Русия ще направи всичко възможно да разруши мостовете на евроатлантическото партньорство докрай като предлага всевъзможни общи инициативи с европейските лидери или с отделни страни от ЕС, ще прокарва все повече укрепващи връзката с Европа газопроводи и ще прави предложения за общи отбранителни структури.

На останалата част от страните в света се определят или второстепенни роли – като например на Индия и Бразилия – или роли на статисти. Всяка една от новите-стари велики сили ще прави опити да провокира, привлича, отхвърля или създава нови партньорства и на икономическото, и на политическото бойно поле. На политическото вероятно активно ще се включат като ключови участници Иран, Северна Корея, Венецуела – изместила успешно Куба като дразнител в Латинска Америка – докато на икономическото поле се очаква да се завърне Америка, макар на пръв поглед никога да не е отсъствала, но и Европа, а с излизането от кризата и някои от старите икономически тигри от Азия, но също така и страните от ОПЕК, на които предстои възстановяване от ценовия шок в цените на петрола, особено след добрите перспектива за възстановяване на пазарите и скока в продажбите на нови, все още движещи се с петролни продукти, автомобили.


Какво ще се случи обаче, предстои да се види, но очакването за сериозни турбуленции по пътя към икономическото възстановяване на света, остава вън от всякакво съмнение.

вторник, 14 ноември 2017 г.

Бъдещето на демократичен Египет

Кондолиза Райс*, „Вашингтон поуст”

Докато гледах обръщението на Хосни Мубарак към египетския народ преди седмици, си мислех, че „не трябваше да става по този начин”.

През юни 2005, като държавен секретар бях поканена в Американския университет в Кайро да изнеса реч във време на нарастващо желание за демократични промени в региона. Следвайки основните идеи от речта на Джордж Буш-младши при встъпването му в длъжност като президент за втори мандат казах, че Съединените щати трябва да застанат редом до хората копнеещи за свободата си. Това беше признание, че Съединените щати  твърдо ще отстояват, в Близкия изток повече от всеки друг регион, ценностите на демокрацията и имат намерение да ги наложат. Речта беше утвърждаване на нашата вяра, че стремежът към свободата е универсален – не Западен, а чисто човешки – и че само реализирането на този стремеж води до истинска стабилност.

Изглеждаше сякаш египетските лидери откликват на призивите – не толкова заради нас, колкото заради исканията за промяна отправяни от техния народ. Египтяните току що бяха станали свидетели на оттеглянето на сирийските войски от Ливан и на изборите за ново правителство; на изборите за парламент в Ирак; и на появата на ново лидерство в Палестина. Няколко месеца по-късно, частично свободните президентски избори бяха последвани от шумен обществен дебат в египетските кафенета и в интернет пространството. Въпреки съкрушителната победа на партията на Мубарак, изглежда беше преминат Рубикон, беше пресечена някаква граница на търпимост.

Но малко след това Мубарак промени курса. Парламентарните избори бяха пълна подигравка, наложеното „извънредно положение” беше продължено, а опозиционните лидери отново бяха вкарани в затвора. Египтяните кипяха от гняв, който накрая вероятно щеше да избухне на площад „Тахрир”. Урокът за останалите страни в региона беше, че трябваше да ускорят дълго отлаганите политически и икономически реформи.

Сега режимът на Мубарак го няма.  Съществува напълно обясним страх, че случилото се няма да свърши добре. „Мюсюлманското братство” представлява най-организираната политическа сила в Египет. Мубарак винаги е твърдял, че изборът е бил между него и „Братството” и той следваше политики, които изпълниха това пророчество. Докато много други поносими и по-светски настроени лидери бяха измъчвани и затваряни от режима, „Братството” се организираше в джамиите и полагаше социални грижи, които режимът отказваше. Ще мине доста време докато резултатът се изравни.

Съединените щати знаят, че демокрацията изисква време, в което може да станем свидетели на безредие, разрушения и дори хаос. Не искам да омаловажавам предизвикателството към американските интереси при едно несигурно бъдеще за Египет. При всичките си недостатъци, Мубарак осигуряваше студен мир с Израел, който стана опора на египетската външна политика. Той подкрепяше умерените палестински лидери и помагаше Хамас да бъде държан до стената. Но никога не го правеше открито, защото се страхуваше от „улицата”. Авторитарните лидери не познават и не уважават своя народ и се страхуват от него. Съединените щати сключиха сделка  позволяваща да бъдат публично заклеймявани от приятели тайно подкрепящи нашата политика, което подклаждаше омразата срещу нас и укрепваше властта на съответните режими.

Ние не можем да определяме външнополитическите приоритети на следващото египетско правителство. Но можем да му влияем чрез тесните ни връзки с военните, контактите ни с гражданското общество и обещание за икономическа помощ и свободна търговия, които да  помогнат за подобряването на живота на много египетски граждани.

Най-важната стъпка сега е да изразим нашата увереност в бъдещето на един демократичен Египет. Египтяните не са като иранците и случващото се сега не е като случилото се през 1979 година. Египетските институции са стабилни, а секуларизма им не подлежи на съмнение. „Братството” вероятно ще влезе в надпревара за вота на хората в едни свободни и честни избори. Те трябва да бъдат принудени да защитят своята визия за Египет. Дали ще искат налагане на законите на шариата? Дали планират бъдеще доминирано от самоубийствени атентати и кървава съпротива срещу съществуването на Израел? Ще взимат ли пример от иранския политически модел? Ал-Кайда? Как възнамеряват да осигурят работни места за хората? Очакват ли подобрение на жизнения стандарт на египтяните, ако бъдат отрязани от международната общност при положение, че планират дестабилизация на Близкия изток?

Много неща се направиха откакто Хамас „спечели” изборите през 2006 и откакто Хизбула заздрави позициите си в Ливан. Много анализатори обаче пренебрагват постигнатото. Но дори и при тези примери екстремистите бяха изправени пред предизвикателствата на управлението.
Какво следва за египтяните? Много от тях са млади и са изпълнени с революционен плам.

Демократите ще се изправят пред предизвикателствата отправени от радикалния политически ислям. Битката ще се разпростре из целия регион – в Ирак, Ливан и особено в Турция, където десетилетията на секуларизъм дадоха възможност за публично изразяване на религиозната принадлежност на хората. В Египет на християните и на последователите на други религии ще бъде дадена възможност да изразят своето мнение и да намерят своето място.

В следващите месеци, да не кажа години ще навлезем във време на сериозни турбуленции. Но дори турбуленциите са за предпочитане пред измамната стабилност на авторитаризма, където злите сили потъпкваха свободата и заглушаваха демократичните гласове.

Не сме в 1979, но не сме и 1989. Падането на комунизма отприщи вълна от патриотизъм, който дълго беше считан в Съединените щати за „флагман на свободата”. Но нашата история в сравнение с тази на хората в Близкия изток е много различна. Съединените щати са длъжни да подкрепят демократичните сили, не защото ще бъдат приятелски настроени към нас, а защото ще са приятелски настроени към своя собствен народ.

Демократичните правителства, в това число и нашите най-близки съюзници, не винаги са съгласни с нас. Но те споделят нашата най-фундаментална ценност , че хората трябва да бъдат управлявани чрез съгласие. Това, което казах през 2005 година е валидно и сега, а именно че страхът от свободата на избор повече не може да бъде оправдание за отказа от самата свобода. Имаме само един избор: да вярваме, че от гледна точка на историята тези споделени ценност са от много по-голямо значение отколкото временните недоразумения в настоящето, и че в края на краищата нашите общи интереси и идеали ще бъдат опазени.


*Кондолиза Райс е Държавен секретар на Съединените щати от 2005 до 2009 година

сряда, 1 ноември 2017 г.

„Брекзит” през погледа на Германия

Клеменс Фюст*

На 23 юни избирателите в Обединеното кралство ще решат дали тяхната страна да напусне ЕС. Те сами ще преценят каква бюлетина да пуснат, но политическото и икономическото влияние на вота за напускане („Брекзит”) ще се усети в целия ЕС, а даже и в света.

За Германия, най-голямата европейска икономика, последиците от „Брекзит” могат да се окажат гибелни. Общественото мнение в станата е разделено по въпроса. Някои се страхуват, че ЕС би станал по-малко либерален, ако Обединеното кралство напусне. Други, възмутени от предложенията на Обединеното кралство, позволяващи им да си избират опции за членство в ЕС, копнеят да видят напускането на Британия. Ако става въпрос за икономическото влияние на „Брекзит” обаче, Германия има много какво да губи и почти няма какво да спечели.

Като за начало „Брекзит” би променил начина, по който мултинационалните компании вземат инвестиционните си решения. Обединеното кралство ще претърпи „изход” на чуждите фирми, тъй като компаниите искат да запазят представителството си в ЕС. Но няма причина да вярваме, че те непременно ще се преместят в Германия. Много мултинационални компании от Съединените щати например е възможно да се предислоцират в Ирландия.

В същото време ЕС като цяло – и Германия в частност – биха станали по-малко атрактивни за инвеститорите. Обединеното кралство ще бъде свободно да разхлаби регулациите и да понижи данъците, за да привлече инвестиции, за което не е необходимо съгласие на ЕС. Това от своя страна ще намали инвестициите в Германия.

Второ, макар някои да са на мнение, че „Брекзит” ще увеличи влиянието на Франкфурт като финансов център, този развой е крайно несигурен. Днес Лондон е доминиращият финансов център на Европа, макар Обединеното кралство да не е член на еврозоната. Това предполага, че близостта с ЕЦБ не е важен фактор за успеха на финансовата индустрия.

Естествено, ЕС ще бъде поставен под огромен натиск да употреби регулаторни мерки, за да задържи бизнеса далеч от Лондон, но дали това ще сработи е под въпрос. Вече Дойче бьорзе и Лондон сток ексчейндж заявиха, че планираното сливане ще продължи, въпреки резултата от референдума за „Брекзит”.

Дори и значението на Лондон като финансов център да намалее, някои бизнеси ще се изнесат към центрове извън Европа, като Ню Йорк или Хонг Конг. А бизнесът, който мигрира към ЕС лесно ще бъде засмукан от конкурентите във Франкфурт, както и в Париж.

Трето, германските износители също ще пострадат. През 2015 излишъкът от търговията с Обединеното кралство достигна 50 млрд. евро, като общият германски износ доближи 89 млрд. евро, или 3% от германския БВП. Само Франция и Съединените щати купуват повече германски стоки. Всяко прекъсване на двустранната търговия ще бъде усетено из цялата страна.

Как точно търговските и капиталови потоци ще бъдат засегнати зависи от начина на излизане договорен между ЕС и Обединеното кралство. Ако Обединеното кралство остане, както Норвегия и Исландия, част от европейския вътрешен пазар, икономическите вреди ще бъдат ограничени. За нещастие обаче, това е малко вероятно.

Страните извън ЕС, които имат достъп до Единният европейски пазар, също трябва да спазват повечето европейски регулации, заради които Обединеното кралство иска да напусне ЕС. Нещо повече, някои европейски политици ще искат да покажат, че „Брекзит” причинява много вреди, за да възпрат други да последват примера на Обединеното кралство.

Като декларира намерението си да напусне Обединеното кралство задейства Глава 50 от Договора за ЕС, която предвижда двугодишен срок за постигане на споразумение за излизане. Ако не бъде подписано споразумение преди крайния срок членството в ЕС просто се прекратява. Ще бъде достатъчно малцинство от 35% в Европейския съвет, за да блокира едно споразумение, което минимизира икономическите щети от „Брекзит”.

Накрая, „Брекзит” може да се окаже тежко поражение за европейската интеграция. Останалите членове на ЕС могат и да постигат по-лесно съгласие за общностните политики относно вътрешната и външната сигурност. Но за Германия ще стане по-трудно да защитава свободната търговия и да се противопоставя на протекционизма.

Понастоящем ЕС удържа блок от страни – Обединеното кралство, Ирландия, Холандия, Чехия, Словакия и Скандинавските и Балтийските републики, чиито приоритет е свободната търговия – които контролират приблизително 32% от гласовете в Европейския съвет. Това дава на Германия, с нейния 8-процентен дял от гласовете, а централна роля в преговорите за икономическата политика. Заедно с либералния блок Германия може да блокира решенията на Съвета, което й позволява да използва различията между Обединеното кралство и Франция и й дава ключова роля в постигането на консенсус.

При положение че Обединеното кралство напусне, делът от гласове на либералния блок в Съвета ще падне до под 25%, достигайки около 34% заедно с Германия – близко до блокиращо малцинство. Разбира се, могат да бъдат сформирани нови коалиции, но политическото влияние на Германия в ЕС със сигурност ще намалее.
Накратко, Германия има огромен интерес от това Обединеното кралство да продължи да бъде член на ЕС. Британските избиратели все още имат възможност да се отърват от големи икономически неприятности и да позволят на германците  - а и на много други в Европа – да въздъхнат с облекчение.


*Клеменс Фюст е президент на Ifo Institute и професор по икономика в University of Munich.

четвъртък, 26 октомври 2017 г.

НАТО трябва да възтържествува

Кристофър Хил*

Американският министър на отбраната Робърт Гейтс наскоро прогнозира, че бъдеще на НАТО е „мрачно” и „неясно”, което разпали ожесточен дебат, и че тази прогноза може да се окаже оптимистична. Ако се върнем няколко седмици назад, ще си спомним, че се случи още едно важно събитие свързано с несигурното бъдеще на Алианса: операциите в Либия надминаха по време тези в Косово отпреди 12 години. След 78 дни през 1999, беше свален от власт сръбският президент Слободан Милошевич, докато сега полковник Муамар Кадафи все още е на власт, което може да се окаже лошо предзнаменование.

За тези от нас, които бяхме пряко ангажирани в косовската криза, намесата в Либия е като déjà vu. В небето над Сърбия и Косово, бойните самолети на НАТО обстрелваха цел след цел без да предприемат сухопътна инвазия за освобождаване на територии или да реализират масирани бомбардировки, те просто искаха да пречупят Милошевич. Определено отказът на Милошевич да прекрати „етническото прочистване” беше използван като силен аргумент за начало на кампанията, но истинската цел беше той да бъде убеден да допусне войските на НАТО в Косово. Това беше класически погрешна стратегия/политика.

Нито една война не минава без погрешни допускания и косовската кампания не е изключение. Може би най-важното беше допускането – погрешно както се оказа – че Милошевич ще се предаде след няколкодневни бомбардировки. Вместо това, както много лидери поставени в подобни ситуации, той слезе под земята и буквално и метафорично, и остана там като почти прекъсна комуникациите си с външния свят. В това време натовските самолети отчаяно се опитваха да открият местонахождението му и да го накарат да прекрати етническото прочистване или по-скоро да го убедят да преразгледа позициите си.

Намесата имаше своите слаби моменти, като например бомбардировката над китайското посолство, където се предполагаше, че е разположен сръбският разузнавателен щаб – инструментът за репресиите срещу Косово. Имаше и моменти на големи тревоги относно това дали съюзниците ще бъдат способни да следват предначертания курс дни, седмици и месеци, без светлина в тунела. Случващото се днес в Либия прилича много на онези времена.

Пак през март 1999, няколко натовски лидери изразиха съмнение, че силовото изтласкване на Милошевич от Косово е правилното решение. Както и че лидерите на Европа и Съединените щати ще успеят да постигнат съгласие относно действията по убеждаването на Милошевич да се оттегли чрез преговори и по мирен начин. Войната за тях беше крайна възможност.

В края на краищата, през март 1999, беше взето правилното решение да се предприемат военни действия, понеже всички други възможности бяха изчерпани. Теоретикът на войната от деветнайсти век прусакът Карл фон Клаузевиц е запомнен със своята мисъл, че войната е продължение на политиката, но с други средства. Но много по-уместно би било неговата мисъл в тогавашните тежки дни на трудни решения да бъде перифразирана по следния начин: войната е сериозно начинание с тежки последствия.

Нямаше разнобой сред участниците в операциите в Косово и никой не споделяше идеята, че НАТО не трябва да се намесва. Именно поради тази причина НАТО започна да се подготвя за сухопътна операция. В края на краищата сухопътните войски се оказаха ненужни, а и провалът на операцията не стоеше на дневен ред.

Такава ли е ситуацията днес? В Либия също има неподходяща стратегия/политика. Политическата цел е да бъде свален Кадафи от власт. Стратегическата – за което е и мандатът – е да бъдат защитени цивилните граждани. Нито една от двете засега не постига някакъв забележим успех.

НАТО се приближава все повече до ръба на пропастта с всеки свой опит да разгърне още сили, каквито са хеликоптерните атаки, целящи да нанесат по-прецизни и по-ефективни удари при реализацията на главната цел – свалянето от власт на Кадафи. Но е необходимо да бъде свършено далеч повече, за да се постигне успех. Оплакванията от безпомощността на бунтовниците няма да помогнат. Либийската опозиция е това, което е.

Гейтс правилно насочи вниманието към проблема с финансовите затруднения на НАТО. Откакто европейските военни ръководители влязоха в публичен спор за ограничените възможности на техните бюджети, е лесно да се разбере защо се повдигна този въпрос. (И тук е уместно да бъде отправена забележка към европейските военни ръководители: моля, не давайте сигнали на Кадафи, че бомбите ви са на привършване.)

Но има още един пункт от речта на Гейтс, който буди далеч по-голямо безпокойство: липсата на политическа воля. Някои страни с необходимите възможности не искат да ги предоставят за военни действия, а други дори не искат да окажат политическа подкрепа. Този ситуативен подход е специфичен за действията на НАТО. Именно заради това е напълно възможно НАТО да се провали. Неуверените войни на Алианса трябва да помислят за рисковете от избора им да стоят отстрани и да гледат безучастно.

НАТО е изправен пред много трудности, както Гейтс правилно отбеляза. Беше взето решение за военна намеса при положение, че интересите не бяха застрашени, но сега всички съюзници трябва да разберат, че използването на военни средства има лоши последици. Страните взели решението за намеса в Либия, в това число и Съединените щати, трябва да се заредят с нова сила и да разберат, че НАТО – въпреки своите недостатъци и слаби страни – трябва да възтържествува.


*Кристофър Хил е бивш помощник държавен секретар на Съединените щати отговарящ за Югоизточна Азия. Бил е американски посланик в Ирак, Южна Корея, Македония и Полша, също така е бил специален американски пратеник в Косово и член на преговорния екип по Дейтънското мирно споразумение. Бил е главен преговарящ със Северна Корея от 2005 до 2009. Понастоящем е декан на Korbel School of International Studies към Денвърския университет.

петък, 15 септември 2017 г.

Кой предизвика бежанската криза?

Кристофър Хил*

Сцените с отчаяни бежанци тръгнали по своя трънлив път – от набързо изградени огради от бодлива тел, раздразнителни гранични полицаи и ядосани местни жители – са ужасяващи и напомнят за най-тъмните европейски времена. Те са ярко напомняне, че Европа никога може да не стане „единна, свободна и мирна”, ако съседите й от Близкия изток също не са. Въпреки това обвиненията към европейските страни, че отказват да приемат бежанци, не са напълно честни.

Бежанските вълни са естествена последица от войната, всъщност рядко се случва война без цивилните да се опитват да избягат от касапницата. Но какво причинява войните? В някои случаи това става при смяна на режима. Все пак свалянето на режимите често е съпътствано от брутални действия и е малко вероятно да се мине без боеве.

Никъде това обаче не е толкова видимо, колкото е в Сирия. Президентът Башар Ал-Асад, с неговия малък алауитски елит, е в основата на една брутална диктатура от години – не отстъпила и на сантиметър за исканите от хората демократични реформи и не дала никаква възможност в политиката на страната да влязат хора с по-либерални възгледи за управление.

Всъщност режимът на Асад е продължение на този установен от неговия баща и предшественик, Хавез Ал-Асад, овладял президентството през 1971. Управлението на стария Асад, ако избощо има някаква разлика, беше по-брутално от това на сина му, както оцелелите от обсадата му на град Хама през 1982, организирана заради потушаването на бунта организиран от сирийския клон на „Мюсюлманско братство”, могат да потвърдят.

Усилията на Хафез Ал-Асад да подчини ислямската съпротива с железен авторитарен юмрук отнеха десетилетия. Неговата светска „Баасистка” идеология не признаваше разликите между отделните сирийски общности, особено между сунитите и неговото алауитско родово „коляно”, изповядващо версия на шиизма.

Но през 2003, когато водената от Съединените щати коалиция свали поредният „баасистки” диктатор, иракския Саддма Хюсейн, 1300-годишното сунитско-шийтско разделение – останало скрито, дори изчезващо, през по-голямата част от времето – се възражда и добива фатална популярност. Иракското сунитско малцинство, доминирало управлението на Саддам, губи властта от шиитското мнозинство, чиито собствен набор от фундаменталистки правила за управление разпали въоръжената съпротива срещу централното правителство. След демонтирането на саддамовата версия на „баасизма”, която служеше за прикритие на сунитското малцинствено управление, иракските шиитски лидери направиха твърде малко, за да омекотят удара – поведение не останало незабелязано в целия регион.

В Близкия изток винаги има изобилие от възможности върху кого да хвърлиш вината, а обвиняващите Съединените щати за възраждането на фундаментализма в региона не успяха да вникнат в миналото му и в неговата циклична същност. Все още Съединените щати играят основна роля в сирийската драма. През юли 2011 Съединените щати и Франция изпратиха свои посланици в Хама, мястото на толкова много кръвопролития и вражди причинени от сирийското правителство, за да подтикнат тамошната „опозиция”  – в лицето на по това време мирното „Мюсюлманско братство” – да се обедини срещу режима.

След това посещение – кулминация на усилията за смяна на режима в Сирия – всички възможности за разговори или преговори с Асад (чиято фамилия, за добро или лошо, контролира Сирия от десетилетия) бяха пропилени. Нито един посланик повече не успя да организира среща в Дамаск.

Американските и френските лидери погрешно изтълкуваха надвисналите облаци на войната, събрали се над Сирия след Арабската пролет, като предварителни сигнали, че всъщност страната е готова за демокрация. Подбуждането на опозиционни действия за сваляне на правителството, си мислеха те, ще бъде достатъчно за преобразуване на цялостната система и на начина на управление в страната.

Пруският военен теоретик Карл фон Клаузевиц определя войната като голяма злина с тежки последици. Такива са последиците за политиката и от смяната на режима, както ясно се вижда от данните за разрухата на сирийската държавност днес и от милионите хора търсещи убежище в Йордания, Ливан, Турция и Западна Европа.

Вярно е, че режимът на Асад носи по-голямата част от вината за сегашната ситуация в Сирия. Но, в отсъствието на каквито и да е смислени политически действия, изглежда че външната намеса за смяна на режима през 2011 – при която в края на краищата трябваше да се избира между Асад и екстремистките сунитски терористични организации – не беше напълно обмислена, да не кажа, че беше напълно необмислена. При по-внимателно вглеждане в обсъжданата смяна на режима щеше да се забележи, че Асад и неговото близко обкръжение не дават никакви индикации за оттегляне.

При гледката на стотиците хиляди сирийски бежанци, рискуващи всичко за своето спасение, всички призоваващи за смяна на режима преди четири години трябва да се замислят сериозно за избора си. Вместо да се присъединяват към хора от критики срещу страни като Унгария и Сърбия – затрупани от вътрешни проблеми и не носещи никаква вина за разпалването на войната – те трябва да поемат своята отговорност за спасяването на бежанците. И трябва да започнат да насърчават установяването на приобщаващи политически структури, които могат да помогнат да се сложи край на ужасяващата гражданска война в Сирия.


*Кристофър Хил е бивш помощник държавен секретар на Съединените щати отговарящ за Югоизточна Азия. Бил е американски посланик в Ирак, Южна Корея, Македония и Полша, също така е бил специален американски пратеник в Косово и член на преговорния екип по Дейтънското мирно споразумение. Бил е главен преговарящ със Северна Корея от 2005 до 2009. Понастоящем е декан на Korbel School of International Studies към Денвърския университет.

понеделник, 11 септември 2017 г.

Пътят към ограничаване на въглеродното замърсяване

Кристин Лагард и Джим Йон-ким*

Само след шест седмици световните лидери ще се съберат в Париж за преговорите по новото глобално споразумение за климатичните промени. На срещата 150 страни ще представят своите планове представяйки изчерпателно идеите си за това как техните икономики ще преминат в режим на намаляване  на въглеродния отпечатък. Тези планове представляват първото поколение от инвестиции, направени за да може да бъде изградено конкурентно бъдеще без опасни нива на въглероден двуокис в атмосферата, които понастоящем са причина за глобалното затопляне.

Преходът към едно по-чисто бъдеще ще изисква както правителствени действия, така и правилните стимули за частния сектор. В центъра на вниманието трябва да бъде твърдата публична ангажираност, която да определи ограниченията за въглеродното замърсяване. Слагането на по-високи цени на въглеродните горива, на електричеството и на индустриалните дейности ще създаде стимули за използването на по-чисти горива, за спестяване на енергия и за подпомагане на инвестициите в зелена енергия и производство. Мерки като въглеродните данъци и такси, програмите за търговия с емисии и други ценови механизми, както и премахването на безполезните субсидии могат да дадат на бизнеса и домакинствата сигурността и предвидимостта, от която имат нужда, за да правят дългосрочни инвестиции в развитието на щадящи климата технологии.

В Международния валутен фонд фокусът на вниманието  е върху реформирането на фискалните системи на страните-членки, така че да се повишат приходите от данъците върху горивата и да се намалят приходите от други данъци, пагубни за икономическото представяне, каквито са данъците върху труда и капитала. Поставянето на ограничения върху въглеродните емисии е за постигане на една по-разумна, по-ефективна данъчна система, а не за повишаване на данъците.

Въглеродният данък трябва да бъде наложен върху емисиите от всички фосилни горива. Ограниченията трябва да бъдат достатъчно високи за постигането на амбициозните цели за опазване на околната среда, в съответствия с националните условия и да бъдат стабилни, за да може да се стимулира бизнесът и домакинствата да инвестират в чисти технологии. Управлението на въглеродния данък трябва да е прозрачно и може да се изгради на базата на съществуващите начини за събиране на данъци върху горивата, които са въведени в повечето страни.

Ограничаването на въглеродните емисии ще бъде от най-голям интерес за много страни, заедно с ползите за околната среда. Например изгарянето на по-чисти горива помага за намаляването на замърсяването на въздуха, което, според Световната здравна организация, понастоящем причинява преждевременна смърт на 3,7 млн. души годишно.

От изключителна важност е да намерим решение за влиянието на реформите в енергийните цени върху уязвимите групи във всяко общество. Затова тези реформи трябва да бъдат придружени с приспособяване на фискалните системи и осигурителните мрежи, наред с другите неща, за да се гарантира, че бедните няма да бъдат ощетени.

Световната банкова група подпомага отделните страни и бизнеса в развиването на щадящи климата публични политики, инвестира в пазарите на въглеродни емисии и използва финансови иновации за улеснение при преминаването в режим на ниски въглеродни емисии. Групата споделя своя опит и глобалните си образователни и познавателни достижения чрез програми като Партньорство за пазарна подготвеност.

На базата на този опит развихме, съвместно с ОИСР (Организацията за икономическо сътрудничество и развитие), основните принципи за ръководене и насърчаване на бъдещи схеми за намаляване на въглеродните емисии. Опирайки се на тези принципи страните, регионите, отделните щати и бизнеса могат да ускорят битката си с климатичните промени, влияещи на всички ни. Принципите са основани на справедливостта, на хармонизиране на политиките и целите, на стабилността и предвидимостта, на прозрачността, на ефикасността и на ценовата ефективност и на сигурността и целостта на природната среда.

За да постигнем нашите климатични цели трябва да поддържаме диалога за необходимостта от политически мерки преди и след конференцията за климатичните промени в Париж. Именно заради това подготвихме „Панела за намаляване на въглеродните емисии”, което ще събере на едно място държавните глави и градски, и щатски лидери, както и представители на топ компании, за да подтикне страните и бизнеса по света да определят граници на въглеродните емисии.

Тези лидери трябва да предприемат стъпки за ограничаване на въглеродното замърсяване и да ускорят зелените инвестиции в своите страни и региони. Сред тях са германският канцлер Ангела Меркел, чилийският президент Мишел Бачелет, френският президент Франсоа Оланд, етиопският министър-председател Хайлемариам Десален, филипинският президент Бениньо Акино III, мексиканският президент Енрике Пеня Нието, губернаторът на Калифорния Джери Браун и кметът на Рио де Жанейро Едуардо Паеш.

Политиките за намаляване на въглеродните емисии вече са приети от повече от 40 национални правителства, в това число и от китайското, най-големия въглероден замърсител в света, от 23 града, щати и региони, които са поставили ограничения върху въглеродните емисии. Много други правителства също са в процес на реформиране на енергийните цени, а повече от 400 компании докладват за доброволното налагане на вътрешни въглеродни ограничения. Това е впечатляващо. Топ компаниите трябва ефективно да контролират излагането на климатични рискове, за да могат да извлекат максимални ползи и да си гарантират по-стабилни печалби.

Всички тези действия са добре дошли, но ние ги разглеждаме  само като първи стъпки . Заедно с лидерите от „Панела за климатичните ограничения”, призоваваме правителствата да не изпускат възможността – в интерес на планетата и бъдещите поколения – да наложим ограничения върху въглеродното замърсяване, което намалява причинените от него щети върху природата. Готови сме да подкрепим правителствата в действията им. Колкото повече изчакваме, толкова по-скъпо и по-трудно ще бъде за нас – и за нашите деца и внуци – да защитим планетата.

*Кристин Лагард е управляващ директор на Международния валутен фонд. Била е финансов министър на Франция от 2007 до 2011, а през 2009 е наречена от „Financial Times” най-добрият финансов министър на еврозоната.

Джим Йон-ким е президент на Световната банкова група.

четвъртък, 7 септември 2017 г.

Промените през 2016

Кристин Лагард*

Ноемврийските терористични атаки в Париж и прилива на бежанци в Европа са поредният симптом на огромното политическо и икономическо напрежение в Северна Африка и Близкия изток. И тези събития не са изолирани. Конфликтите се ожесточават навсякъде, а по света има близо 60 млн. изселени хора. Нещо повече, 2015 се очакваше да бъде една от най-горещите години регистрирана досега, с извънредно силно проявление на климатичния феномен Ел Ниньо, което причини свързани с климата природни бедствия из Тихия океан, А очакваната нормализация на основната лихва в Съединените щати, съчетана със забавянето на китайската икономика, допринесе за несигурността и силните икономически колебания по света. Всъщност, станахме свидетели на рязко намаляване на ръста на глобалната търговия, срив на цените на суровините, предизвикал проблеми в суровинно-базираните икономики. Една от причините глобалната икономика да е толкова мудна е, че седем години след фалита на Лимън брадърс, финансовата стабилност все още не е осигурена. Крехкостта на финансовия сектор се проявява в много страни, а финансовите рискове във възникващите пазари нарастват.

При всичко това глобалният растеж през 2016 няма как да не бъде разочароващ и неравномерен. Прогнозите за средния растеж на глобалната икономика също са за отслабването му, понеже потенциалният растеж ще бъде възпрепятстван от ниската производителност, застаряващото население и наследството на глобалната финансова криза. Високата задлъжнялост, недостатъчните инвестиции и слабите банки продължават да са в тежест на някои напреднали икономики, особено в Европа, а много от възникващите икономики продължават да се приспособяват след посткризисния кредитен и инвестиционен бум.

Тази перспектива ще бъде трудно постигната заради някои основни икономически промени, които ще създадат глобални катаклизми, особено при китайския преход към нов модел на растеж и при нормализацията на американската монетарна политика. И двете събития обаче са необходими и здравословни. Те са полезни за Китай, полезни за Съединените щати и полезни за света. Предизвикателството е да успеем да ги управляваме колкото е възможно по-ефективно и по-плавно.

Китай започна осъществяването на дълбоки структурни реформи по вдигане на доходите и жизнения стандарт, стремейки се към „новото нормално” със по-слаб, по-сигурен и устойчив растеж, който разчита повече на услугите и потреблението и по-малко на инвестициите в суровини и производство. Но китайските политици се сблъскват с един деликатен баланс, който изисква провеждането на трудни реформи, но и запазване на търсенето и финансовата стабилност.

Един от непредвидимите ефекти от този преход се видя миналото лято, когато инвеститорските страхове за скоростта на забавяне на китайската икономика оказа по-нататъшен натиск върху пазара на суровини и предизвика голямо валутно обезценяване в няколко страни износители на суровини, разчитащи на китайското търсене. При по-малки инвестиции китайският глад за суровини – понастоящем страната потребява 60% произведената в света желязна руда – ще намалее. Това ще доведе до продължителен период на ниски цени на суровините, в който политиците – особено в големи износители на суровини като Австралия и Бразилия – ще трябва да управляват внимателно.

Вторият значим преход се отнася до решението на Фед да вдигне основната лихва. Макар Фед ясно да показа, че очаква за известно време лихвите да останат ниски, този преход е отражение на по-добрите икономически условия в Съединените щати, което е добре и за глобалната икономика.

Ниските лихви водят до търсене на печалба от инвеститорите, което подкрепи поемането на финансов риск и повиши стойността на активите, правителствените дългови книжа и корпоративните кредити. Затова и Фед е изправен пред деликатен баланс: да нормализира лихвите, но и да минимизира риска от срив на финансовите пазари.

Тук също можем да станем свидетели на потенциален непредвидим ефект. Още преди Фед да вдигне лихвата през декември, перспективите за затягане на американската монетарна политика вече бяха довели до повишаване на финансовите разходи за някои заематели, в това число такива от възникващите и развиващи се икономики.

Това е част от необходимото приспособяване в глобалните финансови условия. Процесът обаче може да се усложни от структурните промени в пазарите с фиксирана доходност, които стават по-малко ликвидни и по-чувствителни – рецепта за пазарна свръхреакция и пазарен срив.

Извън напредналите икономики, страните общо взето са по-добре подготвени за по-високите лихви от преди. И все пак съм притеснена за техните способности да поемат удари. Много възникващи и развиващи се икономики отговориха на глобалната финансова криза със смели контрациклични фискални и монетрани мерки. Чрез използването на тези буфери те успяха да поведат глобалната икономика във време на трудности. А през последните пет години, те донесоха почти 80% от глобалния растеж.

Но тези инициативи бяха придружени като цяло с нарастване на финансовите задължения на частния сектор, а много страни направиха още дългове – голяма част от тях в американски долари. Затова повишаването на лихвата в Съединените щати и по-силния долар могат да разкрият валутни несъответствия, които да доведат до корпоративни фалити – и до тежка зараза, която да се разпространи към банките и правителствата.

И все пак ние знаем, че рисковете съпътстващи тези преходи могат да бъдат управлявани, чрез подкрепа на търсенето, съхраняване на финансовата стабилност и провеждането на структурни реформи. Повечето напреднали икономики, с изключение на Съединените щати и в известна степен на Обединеното кралство, ще продължат да се нуждаят от приспособяващи монетарни политики. Всички напреднали икономики обаче трябва приемат, че има  непредвидими рискове в техните решения и да са сигурни, че се изразяват ясно.

В същото време еврозоната може да подобри своите перспективи чрез развързване на буферите за спасяване на банките на стойност около 900 млрд. евро – една от големите неразрешени последици от финансовата криза. Тази стъпка би позволила на банките да увеличат предлагането на кредити на компании и домакинства, като по този начин увеличават силата на монетарните улеснения, подобряват перспективите за растеж и укрепват пазарното доверие.

Възникващите икономики трябва да подобрят мониторинга върху валутните експозиции на големите компании. Те също така трябва да осигурят финансова стабилност чрез използването на макроикономически инструменти, за да подобрят гъвкавостта на банките при натрупване на корпоративна задлъжнялост и чуждестранен дълг.

На глобално ниво има належаща нужда от завършване и приемане на план за регулаторни реформи, със специален фокус върху подобряването на прозрачността и контрола върху небанковите институции или сенчестите банки. Затова имаме още една голяма задача пред себе си: да подобрим все още непълната система за вземане на решения за системните, глобално действащи финансови институции.

От фискална гледна точка, страните трябва да се придържат към политики, които да са достатъчно гъвкави и подпомагащи растежа. Международният валутен фонд продължава да препоръчва на напредналите икономики да използват фискални стимули за увеличаване на публичните инвестиции, особено в подобряване на инфраструктурата. Един заслужаващ доверие средносрочен фискален план също трябва да стане приоритет, особено за Съединените щати и Япония.

Страните износителки на суровини, които имат възможности за фискални маневри трябва да ги използват за омекотяване на приспособяването към по-ниските цени. Останалите трябва да разчитат на подкрепящи растежа фискални разходи – например чрез провеждане на данъчни реформи и реформи в областта на енергийните цени, както и чрез пренасочване на разходи, включително към защита на най-уязвимите.

Износителки на суровини като Чили, Колумбия, Норвегия и Ботсвана използваха бума в цените на суровините, за да укрепят фискалните си позиции в случай на шокове. Това им даде възможност за по-голям контрол върху стъпките необходими за фискалното приспособяване, което пък им позволи да съхранят растежа. Това е полезен урок за останалите.

Накрая, всички страни трябва да подобрят собствената си икономическа структура чрез реформиране на трудовите и производствените си пазари, чрез подобряване на инфраструктурата, образователната система и системата на здравеопазването, както и на търговските политики. Изпълнението разбира се изисква опитност и умения от политиците, особено при настоящата фаза на по-нисък растеж и по-голяма несигурност. А имайки предвид общия корен на много от тези проблеми – като климатичните промени, търговията, миграцията и глобалната мрежа за финансова сигурност – нарастването на международното сътрудничество е по-необходимо и по-важно от всякога.

Щастлива бях да видя този дух на сътрудничество при приемането на Целите за устойчиво развитие през септември и отново по време на Конференцията за климатичните промени на ООН в Париж през декември. Също така бежанската криза в Близкия изток и Европа не е просто хуманитарен проблем, това е и икономически проблем, който засяга всички ни. Затова имаме общото задължени да помогнем.

Да, предизвикателствата, пред които ще се изправи светът през 2016, са големи. Но с правилните политики, с правилното лидерство и сътрудничество, ние можем да се справим с тях, от което всички ще спечелим.


*Кристин Лагард е управляващ директор на Международния валутен фонд. Била е финансов министър на Франция от 2007 до 2011, а през 2009 е наречена от „Financial Times” най-добрият финансов министър на еврозоната.