петък, 30 януари 2015 г.

Франция по пътя на реформите

Манюел Валс*

Светът се променя бързо и няма да чака никого. Единственият начин да успеем в този бързо променящ се свят е да вървим с ритъма на промените. Именно поради тази причина Франция се нуждае от реформи. Разбира се, реформа означава промяна. Но не означава тя да се извършва под външен натиск, нито пък е отказ от това, което прави французите французи. Ключът към промяната е уважение към нашата история, към това с което се гордеем, към нашите традиции, към нашия начин на живот и нашите ценности в една динамична глобална среда, както от страна на днешните граждани, така и на утрешните. Това е ключът към изграждането на силна и благоденстваща Франция.

Повече от ясно е, че има много препятствия пред процеса на реформи. Но добрата новина е, че факторите на средата са на страната на Франция с разнообразната си география, с жизнеспособната си наука и с технологичния си сектор, с богатата си култура и с огромния си човешки капитал. Именно тези фактори обясняват защо Франция остава петата най-голяма световна икономика.

Понеже глобализацията променя световната икономика, Франция на всяка цена трябва да се приспособи, така че да направи собствения си бизнес конкурентен не само у дома, но и в чужбина. Силният бизнес е решаващ фактор в една отворена икономика и спомага за това страната да запази – и подобри – жизнения стандарт на своите граждани.

Именно поради тези причини сме длъжни да сторим всичко необходимо да направим Франция по-богата. За да помогнем на френския бизнес да възстанови изгубените си позиции, ние трябва да му дадем възможност да инвестира и да създава работни места. Именно това е целта на влязлото в сила на 1 януари тази година „отговорно сътрудничество”, както и на данъчното кредитиране за насърчаване на конкурентосопсобността и създаването на работни места.

Освен да помагаме на френския бизнес да се разширява в чужбина, ние сме задължени да работим и за насърчаване на вътрешните инвестиции. Това са ключови действия, за да стане страната ни притегателен търговски център – един от най-важните аспекти на глобалната конкуренция.

По-силна Франция ще се справи с всички предизвикателства на света. В същото време ще покаже способностите си за преодоляване на пречките пред креативността и създаването на богатство. Законът за растежа и стопанската активност, който ще бъде гласуван през тази година, ще отприщи енергията на бизнеса и ще стимулира конкуренцията. Нещо повече, дерегулирането на досега регулираните професии ще помогне за намаляване на неравенството, от което френското обществено мнение започва все повече да изпитва раздразнение.

Създаването на повече благосъстояние в една отворена икономика е един от приоритетите на моето правителство. Но увеличеното благосъстояние не е единственият лек срещу болестите на Франция. Най-успешните държави са тези, в които работодатели и работници споделят отговорността за благоденствието на цялото общество. Затова е много важно да възстановим социалния диалог и да укрепим доверието във Франция.

Тази цел лежи в основата на нашата „простичка схема” за преговори и консултации с бизнеса. Това ще помогне за провеждането на реформи в професионалното образование и обучение, които да донесат ползи не само на желаещите да надградят работните си умения, но и на онези, на които им липсват такива умения, за да могат да си намерят работа.

Подобни инициативи са част по-големи планове. Чрез разнообразни управленски механизми се стремим да облекчим живота на гражданите, да опростим процедурите за бизнес активността и да освободим институциите от несвойствените им дейности, които отклоняват вниманието от важните стратегически задачи. Френските граждани скоро ще започнат да усещат ефекта от тези усилия във всекидневието си. Въпреки огромния потенциал на тези инициативи, те ще са напразни, ако няма усещането за справедливост. Франция преди всичко е движена от твърд егалитарен импулс.

Нека обсъдим образованието. При преработването на програмите за образование, можем да приспособим методите за обучение, така че да намалим неравенството в училище и да насочим допълнителни ресурси към неприоритетните сфери. Това означава да проверим дали всички училища имат достатъчно компютри и дали всички ученици имат възможност да се ползват от настоящите технологични постижения, без да делим учениците или регионите на дигитално грамотни или неграмотни. Фактът, че резултатите няма да могат да бъдат постигнати бързо, не трябва да възпира разрешаването на проблема.

Всъщност, цялостният процес по изграждане на силна и справедлива икономика, не трябва да има за цел просто подобряване на живота на гражданите, той трябва да подготви Франция за бъдещето. А когато става въпрос за реализация на дългосрочните цели на страната, най-добрите инициативи често отнемат време за постигане на видим резултат.

В общество, което иска бързи резултати, е трудно да се гледа далеч напред. Но моето правителство няма да бъде разубедено да предприеме дългосрочни действия гарантиращи, че утрешна Франция е именно тази Франция, която гражданите ни заслужават.

Затова е неотложна отговорност на държавата да стартира реформите. Това важи особено за Франция, където гражданите имат високи очаквания към държавата, разбира се не да прави всичко, но със сигурност да очертава стратегическите линиии да предоставя възможности на хората да преуспяват. Накратко, правителството е длъжно да постави своя дневен ред в услуга на хората.

Когато става въпрос за подготовката за бъдещето има един изключително важен дългосрочен проект: енергийният преход. Всички знаем, че сме изправени пред нов модел на растеж – по-устойчив и умерен, по-малко зависим от фосилните горива и повече зависим от възобновяемите енергийни източници. Този нов модел на растеж налага изработването на нови правила, на ново отношение и нов начин на живот. Със Закона за енергийния преход, моето правителство цели създаването на законодателна рамка за бъдещия „зелен” растеж.

Целите на реформаторския дневен ред на френското правителство са ясни. Една по-силна Франция, способна да оцелее в бързо променящата се глобална среда; една по-справедлива Франция, в която без лични и общи усилия, не може да се постигне успех; и една непоколебима Франция, която да е в услуга на стабилността и просперитета на нашите деца. В интерес на Франция и нейният народ сме длъжни да стартираме необходимите реформи и да реализираме тази дългосрочна визия.

*Манюел Валс е министър-председател на Франция

сряда, 28 януари 2015 г.

Съюзи за мир

Джон Кери*

Израснах в сянката на Втората световна война и в зората на Студената война. Работата на баща ми като служител на държавния департамент ми даде възможност да видя суровата истина за историята отблизо: никога няма да забравя разходките си по плажовете на Нормандия с него и гледките на потопените десантни лодки по бреговете, само няколко години след като там са намерили смъртта си толкова много млади хора, смърт в името на свободата на света.

Също така никога няма да забравя мрачното си усещане докато карах колелото си през Бранденбургската врата на влизане от Западен Берлин в Източен и контраста между свободните хора и онези затворени зад Желязната завеса. Това което ме поразява днес, след толкова години е, че поколението лидери от тогава спечели не само войната, но и мира. И те го направиха заедно. Съединените щати и техните партньори работиха за създаването на съюзи, които донесоха благоденствие и стабилност на Западна Европа, Япония и Южна Корея. Старите врагове се превърнаха в нови съюзници и заедно изковаха новата глобална икономическа система, която направи нашия свят по-благоденстващ. И въпреки бесовете на Студената война, лидерите намериха начин за сътрудничество в контрола върху въоръжаването и предотвратиха ядрения Армагедон.

Накратко, чрез изграждането на ефективни и крайно необходими международни институции и стратегически партньорства, ние не просто преотвратихме следваща катастрофална световна война, ние в края на краищата сложихме край на Студената война и повишихме в глобален мащаб стандарта на живот на милиони хора.

Това е едно от най-забележителните постижения на 20-ти век. Въпросът сега е какво ще успеем да сътворим през 21-век?

Днес световният ред е изправен пред нови предизвикателства. Руската агресия разруши доскорошните съюзи. Екстремистите заплашват правителства и цели общества скрити зад маската на религията. Технологиите ускориха процеса на промяна в баланса на силите между управляващи и управлявани, което едновременно отваря възможности за подобряване на демократичния процес и създава неудобства пред представителната демокрация.

На практика се придвижихме от свят, в който властта означаваше йерархия към свят зависим от мрежови взаимовръзки и взаимоотношения. В този нов свят инструментариумът за управление на една държава трябва да претърпи промяна. Международните институции и партньорства, появили се в следвоенните години имат нужда от подкрепа, но и от модернизация.

При всички тези турбуленции някои хора смятат, че Америка трябва да се изолира. Това не е нещо ново! Подобни предложения имаше и след Втората световна война. Така се случи и преди 25 години, след падането на Берлинската стена. Всички тези критици тогава сгрешиха, грешат и сега.

Нуждата от лидерство никога не е била по-голяма, а Съединените щати никога не са били толкова ангажирана със световните дела, колкото са днес. Ролята ни в първото в историята умиротворяване и демократизация на Афганистан ни напомня, че проляхме толкова кръв и изразходвахме толкова средства, за да дадем шанс на афганците да спечелят битката, и че сега светът има отговорността да помогне на лидерите им да се справят с управлението.

Наясно сме, че пълното унищожаване на сирийския арсенал от химически оръжия нямаше да се случи без пряка дипломатическа намеса и настойчивост, както и че неморалната и ужасяваща гражданска война в Сирия няма да приключи без ясни ангажименти и от двете страни на конфликта. В същото време, в Азия, където президентът Барак Обама и китайският му колега Си Дзинпин, наскоро обявиха амбициозни планове за борбата с климатичните промени, си припомнихме какво могат да постигнат страните заедно, когато има истинско лидерство и колко още ни липсва, за да приключим успешно преговорите за споразумение за климата в Париж през следващата година.

Светът се променя, а с него се променяме и ние. По света вече няма смъртоносни заплахи и световните играчи не са разделени на два лагера.

В 21-ви век всички сме съседи. Именно поради тази причина светът има нужда обединени дипломатически усилия. Няма страна, която да може да се справи сама с тероризма. Няма страна, която да може сама да разреши проблемите с климатичните промени. Няма страна, която да може сама да изкорени крайната бедност, да се пребори с потенциалните пандемии или да си гарантира сигурност от ядрена заплаха. Никой от нас не може да се чувства сигурен, нито да живее по-добре, ако обърне гръб на света. Ние сме длъжни да градим историята си заедно с нашите съюзници и да оформим нови коалиции – с правителствата, с гражданското общество и разбира се с обикновените хора.

Добър пример в тази посока са международните усилия за противопоставяне на бруталните жестокости на Ислямска държава в Ирак и Сирия. Политическите, хуманитарните и разузнавателни усилия на 60 страни са впрегнати в подкрепа на единни военни действия. Успехът на тези усилия зависи не от това какво една или няколко страни могат да постигнат, а от това както можем да постигнем действайки всички заедно срещу настоящата заплаха.

На не по-малко важен фронт Съединените щати съвместно с ООН работят за намиране на цялостно решение на глобалната заплаха от вируса на Ебола. Лично съм провел разговори с повече от 50 чуждестранни лидери и всички те се съгласиха, че само с координирани действия можем да се справим с опустошенията в Западна Африка и да спрем разпространението на Ебола.

Имаме напредък в решаването и на двата проблема, но остава още много работа. Събирането заедно на страни с различни интереси и ресурси е трудна задача. Това изисква интензивни дипломатически усилия и разговори, особено ако отношенията са изграждани и поддържани в продължение на десетилетия, както е при съюзите с нови партньори. Но чрез преодоляването на различията и координирането на усилията за справянето със заплахата от Ислямска държава и надвиването на Ебола, ние подкрепяме световен ред основан на колективни решения на настоящите проблеми.

Сътрудничеството е жизненоважно и за укрепването на основните икономически принципи, върху които е построен следвоенният просперитет на Америка и останалите страни. Всяка страна трябва преодолее раздразнението си и да види отварящите се възможности. Например, преговорите за Трансатлантическото партньорство (ТАП), са отражение на решителността на президента Обама да постигне споразумение със страни, които представляват 1/3 от световната търговия и изработват 40% от световния БВП. Ползите за Съединените щати и нашите партньори, са огромни. Според предварителните оценки ТАП може да осигури приходи в размер на 77 млрд. долара и да отвори 650 хил. нови работни места само в Съединените щати. Трансатлантическото търговско и инвестиционно партньорство, за което се водят преговори с ЕС, е още една голяма крачка напред към увеличаване на търговията.

Дали заради споделена сигурност или заради споделено благоденствие, искреното партньорство не се гради за една нощ. За постигане на общите цели са необходими постоянни дипломатически усилия и обща воля. Американските цели са едни и същи от десетилетия, а именно мир, благоденствие и стабилност за Съединените щати и нашите партньори по целия свят.

*Джон Кери е държавен секретар на Съединените щати. Преди това е бил щатски сенатор от Масачузетс и председател на Сенатската комисия по външни отношения.

понеделник, 26 януари 2015 г.

Америка трябва да действа като глобален балансьор

Збигнев Бжежински*

- С нахлуването на Русия в Украйна и анексирането на Крим, с разпадането на границите на Ирак и Сирия и с нарастването на претенциите на Китай за контрол в Южно- и Източнокитайско море, както изглежда през 2014 година приключи ерата белязала периода след Студената война. Вярно ли е?

- Ерата след периода на Студената война не може да се нарече „ера” в истинския смисъл на думата, а по-скоро плавен преход от двуполюсната Студена война към по-сложен международен ред, в който пак в крайна сметка, са въвлечени две световни сили. Накратко, основното противопоставяне в рамките на новия световен ред е между Съединените щати и Китайската народна република. Китайско-американското съперничество има две важни характеристики, които различават това съперничество със съперничеството от времето на Студената война: нито една от двете страни не залита в идеологическо отношение; и двете страни признават, че имат взаимна изгода.

- Американската ангажираност като „гарант за стабилността в Азия” остана на заден план през 2014 година заради кризата в Украйна и Близкия изток. В каква степен неясната ангажираност на Съединените щати в Азия провокира напрежението между Китай и азиатските съюзници на Америка?

- Не съм съгласен с постановката на въпроса. Мисля, че Америка изрази ясна позиция, че е във взаимен интерес и на Америка, и на Китай да избягват ситуации, които да ги тласнат към стълкновение. Последните индикации за засилен диалог между Китай и Индия, както и между Китай и Япония, предполагат че Китай също разбира, че ескалацията на стари конфликти не е в неин интерес. По-сериозният проблем с „гаранта за стабилността в Азия”е реалният смисъл на словосъчетанието и дали това означава военно сътрудничество с цел сдържане или изолиране на Китай. Китайците трябва да разберат ясно, че ние нямаме намерение да ги изолираме, и че имаме пряк интерес от това да избегнем сблъсък в Далечния изток, който може да се разшири.

- Си Дзинпин използва борбата с корупцията, за да съсредоточи повече власт в ръцете си, повече от който и да е предишен китайски лидер в последните 30 години, в това число Дън Сяопин. Как протича според Вас президентството на Си Дзинпин?

- Властта в Китай е повече неформално понятие и нейните граници са очертани по-скоро от политическите реалности, отколкото от конституционните правомощия. Затова е трудно да се каже дали властта на Си Дзинпин е по-голяма от тази на неговите предшественици от Дън Сяопин насам. Той определено е авторитарна личност и без съмнение е по-активен на международната сцена от някои от своите предшественици. Той е твърдо решен да се бори с нарастващите нива на корупция, която е повод за нарастващо безпокойство в страната и достига до най-високите етажи на управлението. В това отношение може би изглежда, че неговата власт е по-голяма от тази на неговите предшественици, но в интерес на истината трябва да отблежим, че корупцията, с която са се сблъсквали неговите предшественици не е била толкова голяма и разпространена, колкото е днес. В същото време нарастващото внимание в партийните вестници към тезата, че китайските въоръжени сили не трябва да бъдат разглеждани като слуги на Комунистическата партия, а по-скоро като слуги на народа, предизвиква тревога от това, че военните може би развиват своя собствена концепция за вътрешните работи на Китай, освен официално обявената концепция за все по-голямата отговорност за националната сигурност. Неразбираемо защо партийният елит не намира това за обезпокоително.

- Може ли режимът на руският президент Владимир Путин да издържи на продължителен период на ниски цени на енергията и на санкции от Запада? Дали според Вас руската икономика ще продължи да се влошава и ще става ли Путин все по-неспособен да удържи политическите си позиции?

- Има опасност разбира се от това Путин да предпочете да отвърне агресивно и да създаде наистина значима международна криза, и може би да провокира нови форми на война между Изтока и Запада. Това означава, че трябва да допуснем възможността, имайки предвид небалансирания му характер, че той ще смени настоящата форма на партизанска война срещу Запада, което винаги предполага възможност за отстъпление, с пълномащабна война. Изходът от подобни действия по същество е непредвидим, но по всяка вероятност ще бъде катастрофален за благосъстоянието на Русия. Ако руската икономика продължи да се влошава, и ако Западът успее да убеди Путин да се откаже от понататъшната употреба на сила, все още е възможно намирането на приемливи решения. Но това зависи само от твърдата подкрепа на Запада за усилията на Украйна да се стабилизира.

- Гледайки изтеглянето на американските войски от Афганистан и Ирак, голяма част от света смята, че Съединените щати навлиза в „период на отдръпване”, подобен на последвалия войната във Виетнам. Възприемат ли Съединените щати някаква форма на неоизолационизъм? Или това обръщане на Америка към себе си ще бъде за кратко, така както беше и след войната във Виетнам?

- Не мисля, че Америка е в „период на отдръпване”. Истината е, че преразпеределението на светованите сили произведе ситуация, в която Съединените щати вече не са единствен хегемон. Съединените щати трябва да осъзнаят факта, че светът днес е много по-сложен. Разрастването на конфликта в Близкия изток днес е провокирано много повече от възхода на религиозното сектантство, отколкото от американската намеса. В тези бързо менящи се обстоятелства, трябва да се отдели по-голямо внимание на националните интереси на страни като Турция, Иран, Саудитска Арабия, Египет и Израел. Но това не означава интересите на една от тези страни да става първостепенен интерес на Съединените щати.

- Каква може да е изненадата за света през 2015 година?

- Може би повторната поява в Русия на политически по-чувствителна, либерална средна класа. Такава средна класа беше започнала да играе важна роля в оформянето на вътрешната и външната политика на Русия по време на президентството на Дмитрий Медведев. С връщането на Путин на власт и с последните му авантюри, тази средна класа беше политически отблъсната от преднамерено пробудения и интензивно стимулуран национален шовинизъм. Развяването на шовинистки лозунги едва ли е най-доброто действие за решаване на международни проблеми, особено когато Западът е толкова решителен и обединен. Руската средна класа, съвсем естествено, иска да живее в общество подобно на западните. Русия, която постепенно беше започнала да клони към Запада, може да бъде и Русия, която да престане да руши международната система.

събота, 24 януари 2015 г.

Илюзията за "фундаменталните" научни изследвания

Хенри Милър*

Държавно-финансираните научни изследвания обхващат целия диапазон от проучвания като се започне от базисните физически и биологически процеси и се стигне до развитието на приложения за мобилни телефони от всякакъв житейски характер. Имайки предвид ограничените средства, предоставящите финансиране институции винаги са изкушени да дават по-голям дял от средствата за последните. И така, поставени пред настоящото орязване на бюджетни средства, сме склонни да фаворизираме проекти, които доказват бърза възвращаемост и тенденцията в последните години се засилва. Но движението в тази посока е грешка. Някои от най-успешните научни пробиви стават в резултат на постоянни инвестиции в базови изследвания или като вторични продукти от научни търсения в друга посока.

Всъщност оценката на въздействието от всяко едно научно изследване е трудна задача. Както Марк Киршнер, професор в Харвардското медицинско училище, отбеляза в своя задълбочена публикация в списание „Наука”: „Някои може и да разпознават истинска наука в това, което се случва, но важните научни постижения могат да бъдат видени единствено в огледалото за задно виждане.”

Дори превъзходни изследователи могат силно да подценят важността на своите открития в днешно време. Когато Салвадор Лурия, моят университетски преподавател по микробиология, получи през 1969 година Нобелова награда по медицина в раздел психология, той направи нещо интересно, изпращайки една карикатура на всички, поздравили го за наградата. На нея е изобразена възрастна двойка на закуска. Съпругът, четящ сутрешния вестник, възкликва: „О, Боже! Получих Нобелова награда за нещо, което съм казал, или направил, или измислил през 1934 година!”

Откритията могат да дойдат от неподозирана посока, както е ставало с на пръв поглед несвързани и неясни изследвания в дадена научна област, пресекли се в един момент с друга област. В своя уводна статия от 2011 година, френският биолог Франсоа Жакоб, описва изследване, което му носи Нобеловата награда за медицина в раздел физиология през 1965 година. Лабораторията му работи върху механизма, който при определени обстоятелства кара бактерията ешерихия коли неочаквано да произведе бактериални вируси. По същото време, друга изследователска група прави анализи, отново на ешерихия коли, как синтезът на определен ензим се превръща в определен вид захар.

Както отбелязва Жакоб, „Двете сфери изглеждат крайно отдалечени. Но поставени една до друга, могат да направят важен пробив в разбирането ни на живота.” Това ражда концепцията за „оперон”, скупчване на гени, чието действие е регулирано от стоящ наблизо регулиращ действието им ген.

Следващ типичен пример за синергията и случайността на откритията при базисните изследвания е произхода на технологията за рекомбинацията на ДНК, прототипна техника на съвременното генно инженерство (понякога наричано „генетично изменение”). Това откритие се е получило от комбинацията от открития в няколко несвързани една с друга научни сфери в началото на 70-те години на миналия век. Изследвания в ензимологията и в молекулярната химия водят до изобретяването на техники за изрязване и възстановяване на сегменти от ДНК.

Напредъкът в процедурите по раздробяване позволи бързо откриване, идентификация и отделяне на ДНК и протеини. А натрупаното знание по физиология и генетика на микроорганизмите позволи чуждо ДНК да бъде вкарано в клетки и да бъде задействано. Така се роди съвременната биотехнология. През последните 40 години, рекомбинативната ДНК технология доведе до невиждан напредък на множество индустриални сектори, в това число земеделието и фармацията. Това позволи разработването на ваксини против инфекциозно заболявания и на препарати за лечение на неинфекциозни заболявания като диабет, рак, циститна фиброза, псориазис, ревматоиден артрит и други генетични нарушения.

Друг пример е създаването на „хибридоми”, хибридни клетки създадени в лабораторни условия, които да се слеят с нормалния поток от бели кръвни телца и да произведат антитела на раковите клетки. Изследователите са искали да комбинират бързорастящите ракови клетки с нормални клетки, които да диктуват производството на строго специфичните антитела, които се борят с раковите клетки. Целта им била да се научи повече за степента на клетъчната мутация и за производството на различни антитела.

Но както беше отбелязано, тези безсмъртни клетки произвеждащи антитела, се оказват полезни не само за научните изследвания, но също така и за новаторски технологични инструменти за огромен брой медицински и индустриални приложения. Всъщност технологията е довела до развитието на строго специфични диагностични тестове; до популярни антиракови лекарства като Ритуксан, Ербитукс и Херцептин, както и на Авастин, който е широко използван за лечение както на ракови заболявания, така и на заболявания на ретината, обикновено водещи до слепота.

В своята статия Киршнер критикува „тенденцията за приравняване на значимите и останалите форми на медицински приложения”, което не провокира изследвания в други сфери, третирани „като по-малко ценни от изследванията на човешките клетки”. В резултат на това цялостната система от знания е пренебрегната, а важната връзка между базисните научни изследвания и човешката медицина, ще бъде прекъсната.

Научните изследвания от последния един век върху най-разнообразни сфери прави тази критика значима. Например изучаването на миниатюрния кръгъл червей Caenorhabditis elegans, донесе изобилие от информация за клетъчното различие, невралните мрежи, клетъчното делене в сексуално репродуктивните организми и програмираната клетъчна смърт. Изучаването на винарката, Drosophila melanogaster, ни даде значително познание за скритите генетични механизми.

Количеството пари, което правителствата дават за изследвания, е огромно. В Съединените щати Националният здравен институт харчи 30 млрд. долара на година, а Националната научна фондация още 7 млрд. Ако правителствата продължават да решават как тези пари да бъдат харчени, те би трябвало да погледнат в огледалото за обратно виждане и да започнат да финансират изследвания, тласкащи науката напред.

*Хенри Милър е физик и молекулярен биолог. Член е на научното дружество „Робърт Уесън” за научна философия и публична политика в Хувър институт към Станфордския университет.

понеделник, 19 януари 2015 г.

Как да си обясним швейцарския валутен шок

Харолд Джеймс и Маркус Брунермайер*

Откакто кризата с националните дългове в Европа избуха през 2009 година, всички започнаха да се питат какво би се случило, ако някоя страна напусне еврозоната. Първоначално дебатите се фокусираха върху страните в криза – Гърция, или може би Португалия, Испания, или Италия. В последствие се разгоря хипотетична дискусия за това какво би се случило, ако напуснат страни с големи излишъци по текущите сметки, каквито са Финландия или Германия.

В края на краищата се стигна до консенсус, че излизането дори на една страна ще предизвика невъобразим хаос, както стана при срива на „Лемън Брадърс” през 2008 година. В настоящия случай с Швейцария имаме пример за някои от произтичащите рискове, когато страна с излишък по текущата сметка на търговския си баланс напусне еврозоната.

През септември 2011 година страната „върза” валутата си за еврото, за да удържи рязкото поскъпване на швейцарския франк в самото начало на световната финансова криза, избухнала през 2008 година. С тези действия страната на практика стана член на Европейския валутен съюз. Но на 15 януари тази година Швейцарската национална банка внезапно и без предупреждение „развърза” валутата си от еврото.

Повече от ясно е, че напускането на валутния съюз е далеч по-сложно и законово обвързващо действие, отколкото прекратяването на временно обвързване на валутните курсове, резултатите от което са силно преувеличени. Въпреки това, действията на Швейцария все пак разкриват някои от нежеланите последствия, които цялостното напускане може да създаде.

Швейцарската национална банка (ШНБ) не е движена от спекулативно бягство. Банката не я грози финансова криза и на теория управляващите ШНБ биха могли да задържат обменния курс и да продадат неограничено количество чуждестеранни активи. Но вътрешните критики, заради огромното натрупване от страна на ШНБ на валутни резерви (особено в евро), растат неудържимо.

По-специално, швейцарските консерватори не приемат риска, на който се излага ШНБ. Страхувайки се от това, че правителствените ценни книжа на страните от еврозоната са несигурни, те призовават да се задължи ШНБ вместо да трупа резерви от евро, да закупи злато, и са готови да свикат референдум по въпроса. Макар че инициативата да се задължи ШНБ да закупи определено количество злато за резерва да претърпя неуспех, предстоящия план за пълномащабна програма за количествени облекчения на Европейската централна банка (ЕЦБ), в допълнение със срива на курса на еврото спрямо долара, засили натиска за отказ от фиксирания курс на франка и еврото.

Ако икономистите разпознаха правилно финансовата атака, то липсва разбиране за това, че политическият натиск в един момент става непоносим и че централната банка накрая ще се поддаде на него. Швейцарската национална банка например обяви публично, че ще се придържа към фиксирания курс само ден преди да го събори. В резултат на това пазарите ще престанат да се доверяват на изявленията на централните банки, когато става въпрос за бъдещи политики, а плановете им за справяне с кризата ще бъдат силно компрометирани.

Има исторически прецедент за успехите на политическия натиск, както и за неотдавнашните действия на Швейцария. В края на 60-те години на миналия век, Бундесбанк (Германската национална банка) трябваше да закупи долари, в опит да спре поскъпването на Германската марка и да запази фиксирания курс на тогавашните нива. Споровете в Германия се съсредоточиха върху рисковете за финансовата стабилност на Бундесбанк, както и върху инфлационния натиск, породен от фиксирания курс. Някои германски консерватори от онова време също искаха да се закупи злато, но Бундесбанк обеща на Федералния резерв на Съединените щати, че няма да обезцени долара чрез обръщане на резервите си в злато.

През 1969 година Германия едностранно промени курса на германската марка. Но това не беше достатъчно са спре потоците от чуждестранна валута и Бундесбанк беше задължена да продължи да се намесва. Тази политика продължи с намаляване на лихвените равнища, но потоците от чуждестранна валута продължаваха да се изливат. През месец май 1971 година германското правителство – въпреки желанието на Бундесбанк – „развърза” курса на марката спрямо долара и го направи плаващ.

Политиците взеха надмощие над задълженията и отговорностите на централната банка. В рамките на три месеца обезценяването разклати цялата международна монетарна система, а Американският президент Ричард Никсън „изкара” долара от златния стандарт. Основите на цялата система от задължения на централните банки се срутиха, а международната финансова система стана изключително нестабилна. Германската марка поскъпна и животът на германските износители стана доста тежък.

Днес глобалните последствия от действията на основните централни банки са доста по-отчетливи отколкото през 1971. Когато Бундесбанк действа едностранно, Германските банки спират да бъдат международни. В наши дни финансите са глобализирани и това излага на много по-големи рискове валутните операции на банките.

Големите швейцарски банки се запасяват с швейцарски франкове, понеже много хора по света, се стремят към сигурността на франка. И едва след това те придобиват активи по целия свят в други валути. Когато обаче валутният курс рязко се промени, банките търпят огромни загуби, което е разширена версия на наивната стратегия на унгарските кандидат-собственици на жилища, взели заеми в швейцарски франкове, за да финансират покупките си.

Макар че ШНБ даде множество сигнали, че обвързването на франка с еврото не е за постоянно и макар това да наложи по-големи капиталови изисквания на банките, раздялата с еврото дойде като гръм от ясно небе. В резултат на това стойността на акциите на швейцарските банки падна по-бързо от основния швейцарски индекс.

Рисковете поети с решението на ШНБ – и разпространили се по цялата финансова система – са непремерени. Негативните ефекти за швейцарската икономика – като намалена конкурентоспособност на нейната експортно ориентирана индустрия (в това число туризъм и фармация) – вече са видими и доказват, че отказът от фиксирания курс не е била добра идея.

Лошото е, че последствията от това решение няма да се ограничат само до Швейцария. След години на терзания дали ако малка и финансово слаба страна като Гърция напусне еврозоната, това ще подкопае доверието в еврото, политиците трябва да намерят решение на проблема с излизането на една малка, но финансово силна и стабилна страна, която дори не е член на Европейския съюз.

*Харолд Джеймс е професор по история и международни отношения в Принстънския университет и професор по история в Европесйкия университетски институт във Флоренция, Италия.

Маркус Брунермайер е професор по икономика и директор на „Бендхайм център за финанси” в Принстънския университет.

четвъртък, 15 януари 2015 г.

Нов китайско-руски съюз?

Джоузеф Най*

Някои анализатори са на мнение, че 2014 година доведе до възкръсване на геополитическия стил от времето на Студената война. Разпореденото от руския президент Владимир Путин нахлуване в Украйна и анексирането на Крим беше посрещнато с налагането на сурови икономически санкции от Европа и Съединените щати, което разхлаби руските връзки със Запада и направи Кремъл крайно нетърпелив в желанието да засили връзките си с Китай. Въпросът е дали Русия ще успее да изгради истински съюз с Народната република.

На пръв поглед подобен съюз изглежда логичен. Нещо повече, според класическата теория за баланс на силите превъзходството на Съединените щати, що се отнася до властовите ресурси, трябва да бъде уравновесено от едно китайско-руско партньорство.

И още по-важно, вече има исторически прецедент за подобно партньорство. През 50-те години на миналия век, Китай и Съветският съюз се съюзяват срещу Съединените щати. С отварянето на Съединените щати към Китай през 1972 година, по време на президентския мандат на Ричард Никсън, балансът обаче се измести по посока на ограничено сътрудничество, фокусирано върху опасния възход на мощта на Съветския съюз.

С разпадането на Съветския съюз, което де факто сложи край на американско-китайското сътрудничество, се положи началото на новите отношения между Китай и Русия. През 1992 година двете страни декларираха, че ще се стремят към „конструктивно партньорство”; през 1996 година те направиха крачка напред към „стратегическо партньорство”; а през 2001 година подписаха договор за „приятелство и сътрудничество”.

През последните години Китай и Русия си партнираха тясно в Съвета за сигурност на ООН и заеха идентични позиции по отношение на интернет регулациите. Те очертаха също така нова дипломатическа рамка – каквато е групата БРИКС (Бразилия, Русия, Индия, Китай и Южна Африка), както и Шанхайската организация за сътрудничество (ШОС) заедно с Казахстан, Киргизстан, Таджикистан и Узбекистан – в която да координират позициите си. А Путин установи близки работни отношения с Китайския президент Си Дзинпин, основани на споделеното недоверие към вътрешните либерални течения и на желанието за противопоставяне на американската идеология и влияние.

Икономическите им отношения също отбелязаха видим прогрес. Миналият май, малко след анексирането на Крим, Русия предложи сделка за 400 млрд. долара за доставка на 38 млрд. кубически метра газ на Китай за срок от 30 години, с начален срок за изпълнение 2019 година. Договорът между руската държавна енергийна компания „Газпром” и Китайската национална петролна корпорация включва и изграждането на 4000-километров газопровод до китайската провинция Хъйлундзян (където, между другото, двете страни едва не стигат до война преди няколко десетилетия). Въпреки че крайната цена остава тайна, изглежда че Русия е предложила големи отстъпки, след близо десетгодишни преговори, за да си подсигури договора.

Нещо повече, през ноември „Газпром” предложи рамково споразумение за доставка на допълнителни 30 млрд. кубични метра газ на китайската провинция Синин от Западен Сибир по друг газопровод. Ако „Източния” и „Западния” газопроводи бъдат завършени по план, по тях ще потекат 68 млрд. кубически метра газ годишно, което е доста малко в сравнение с 40-те млрд. кубически метра газ, изнасяни от Русия към най-големия й потребител понастоящем – Германия.

Тези договори може и да изглеждат предвестник на задълбочаване на двустранните отношения, но има една спънка: газовите договори увеличават значително дисбалансите в двустранната търговия, понеже Русия изнася суровини за Китай, а оттам внася готова продукция. А пък и тези газови договори няма да могат да компенсират загубения достъп на Русия до западни технологии, от които се нуждае, за да може да разработи своите Арктически залежи и да стане енергийна суперсила, а не просто бензиностанция на Китай.

Истината е, че проблемите на китайско-руското сътрудничество се задълбочават. Със своето икономическо, военно и демографско преимущество, Китай предизвиква значително безпокойство в Русия, имайки предвид демографската ситуация в Източен Сибир, където 6 млн. руснаци живеят в съседство с повече от 120 млн. китайци.

Освен това, руската икономическа и военна сила е в упадък, докато тези на Китай са в невиждан подем. Страхът от китайското военно превъзходство в конвенционалните сили е вероятния мотив за обявената от Русия през 2009 година нова военна доктрина указваща правото за нанасяне на пръв ядрен удар, постановка която наподобява тази на Америка от времето на Студената война и целяща да възпре превъзходството в конвенционалните военни сили на Съветите в Европа. Това неравновесие предполага, че Русия ще се въздържи от тясно военно сътрудничество с Китай, дори и двете страни да се стремят към взаимноизгодно тактическо дипломатическо сътрудничество.

Готовността на Китай за сътрудничество с Русия си има своите ограничения. Преди всичко китайската стратегия за развитие зависи от продължаването на интеграцията на страната в световната икономика и особено от сигурен достъп до американските пазари и технологии. Властта на Китайската комунистическа партия зависи от стабилния икономически растеж и тя няма да рискува тази си стратегия за някакъв „авторитарен съюз” с Русия.

Дори в рамките на двустранните форуми отношенията между Русия и Китай са далеч от разбирателство. Имайки предвид факта, че китайската икономика е по-голяма от тази на останалите четири страни от БРИКС взети заедно, в общите инициативи – в това число и за новата банка за развитие – ясно се вижда непропорционално голямото влияние на Китай. И макар че в рамките на Шанхайската организация за сътрудничество да се постига някаква дипломатическа координация, Китай и Русия продължават да водят битка за влияние в Централна Азия.

Китайско-руският съюз през 20-ти век е плод на слабостта на Китай след Втората световна война и в началото на Студената война, но дори и тогава й отнема по-малко от десетилетие, за да се съвземе. Днес Китай е силна държава и е малко вероятно да се сближи твърде много с Русия, чиито упадък се ускори от лошите решения на нейния лидер.

Накратко, когато става въпрос за китайско-руски съюз в противовес на Запада, историята ще се повтори. Обратно на очакванията на Путин 2014 година няма да бъде запомнена като година на успехи за руската външна политика.

*Джоузеф Най е бивш американски помощник-секретар по отбраната и председател на Националния съвет по разузнаване на Съединените щати. Той е професор в Харвардския университет.

четвъртък, 8 януари 2015 г.

Къде наистина е проблемът с неравенството?

Кенет Рогоф*

Четейки влиятелната книга „Капиталът на 21-ви век” на Томас Пикети, читателите могат да си направят извода, че в света от времето на бароните и кралете до днес не е имало неравенство. Това е странно, понеже от друга страна някои могат да направят заключението, четейки друга нашумяла напоследък книга, „Голямото бягство” на Огъст Дийтън, в която той твърди, че в светът днес има повече равенство от когато и да било преди.

Чия гледна точка е вярна? Отговорът зависи от това дали страните се разглеждат поотделно или се гледа светът като цяло.
Основният агрумент в книгата на Дийтън е, че през последните няколко десетилетия няколко милиарда души в развиващите се страни, особено в Азия, се отскубнаха трайно от отчайващата бедност. Същият механизъм, който спомогна за увеличаването на неравенството в богатите страни действа и на световната сцена, и засяга милиарди. Хвърляйки поглед отгоре и придавайки същата тежест на индийците, каквато даваме на американците или французите, ще видим че последните 30 години са сред най-значимите в човешката история що се отнася до подобряването на положението на бедните.

Великолепната книга на Пикети показва неравенството в отделните страни и се фокусира основно върху по-богатата част от света. Повечето от културните спорове описани в книгата му са на база на мненията на хора, разглеждащи себе си като средна класа в собствените си страни, но които всъщност са висока средна класа, че дори и богати, според стандартите на света.

Има известен брой мистеризони технически критики, които наблягат на факта, че Пикети заедно със съавтора на книгата си Еманюел Саез, правят своите изводи само на база данните от последните 15 години. Но въпреки това аз смятам резултатите от тяхното изследване за убедителни, особено като се има предвид, че и други автори, използващи напълно различни изследователски методи, достигат до същите изводи. Брент Нийман и Лукас Карабарбунис от Чикагския университет например твърдят, че делът на труда в брутния вътрешен продукт намалява в световен мащаб още от 70-те години на миналия век.

Всъщност Пикети и Саез не предлагат в действителност модел, не и в тази нова книга. А липсата на модел, в съчетание със съсредоточаване върху високата средна класа в богатите страни, означава много, когато става въпрос за политически рецепти. Щяха ли да бъдат последователите на Пикети толкова ентусиазирани по отношение на предложенията му за налагането на глобален данък богатство, ако той целеше премахването на огромното неравенство между по-богатите и по-бедните страни, вместо между онези, които са определяни като богати според глобалните стандарти и ултра богатите?

Пикети твърди, че капитализмът е несправедлив. Колониализмът не е ли също несправедлив? Във всеки случай идеята за глобален данък богатство е пълна с проблеми на легитимността и начините на налагане, а на всичкото отгоре е и политически неприемлива.

Въпреки че Пикети е прав за нарасналото влияние на капитала през последните няколко десетилетия, той е доста незапознат с водещия се сред икономистите дебат за причините. Например, ако имаме огромно вливане на азиатска работна ръка в глобалните търговски пазари, според модела на растеж на носителя на Нобелова награда за икономика Робърт Солоу, капиталът постепенно ще се приспособи към ситуацията и заплатите ще нараснат. Освобождаването от по-възрастните работници също ще тласне заплатите нагоре. Ако от друга страна обаче делът на труда в крайната цена на продукта продължи да спада поради постоянния възход на автоматизацията на производството, натискът върху заплатите надолу ще продължи, както казах преди няколко години в дискусия за изкуствения интелект.

За щастие има много по-добър начин да се справим с неравенството в богатите страни и той е като поощряваме дългосрочния ръст на търсенето на продукти в развиващите се страни. Например въвеждането на плосък данък (и премахване на прогресивния)е далеч по-прост и много по-ефективен начин да обложим вече натрупаното богатство, особено ако облагането на отделните граждани може да се свърже с мястото, на което доходът му е спечелен.

Друг е въпросът, че прогресивното данъчно облагане съществуващо и в момента е относително ефективно и не пречи на желанието за спестяване. Защо да избираме непроверения в практиката глобален данък богатство при съществуващите алтернативи, които не пречат на растежа, увеличават бюджетните приходи и могат да бъдат увеличени при извънредни обстоятелства.

В допълнение на глобалния данък богатство Пикети препоръчва и 80% данък върху доходите за Съединените щати. Въпреки твърдото ми убеждение, че Съединените щати се нуждаят от увеличаване на данъчната тежест, особено за най-богатия 0,1% от населението, не разбирам защо той допуска, че 80% данък няма да причини сериозни изкривявания, особено ако тези допускания опровергават голяма част от изводите на Нобеловите лауреати Томас Сърджант и Едуард Прескот.

И сега съществуват достатъчно политически инструменти, които могат да бъдат използвани за намаляване на неравенството като допълнение на прогресивното данъчно облагане. Визирайки Съединените щати, Джефри Франкъл от Харвардския университет, предложи премахване на данъчното облагане за най-ниско платените работници, намаляване на удръжките от заплатата за най-високо платените работници и значително увеличаване на данък наследство.

Задължителната образователна степен ще подпомогне дългосрочно растежа, така както и слагането на ударение върху образованието през целия живот чрез онлайн курсове. Данъкът върху емисиите въглеродни газове ще смекчи последиците от глобалното затопляне и значително ще увеличи бюджетните приходи.

Приемайки тезата на Пикети, че неравенството е по-значим проблем от липсата на растеж, трябва да припомня, че много от гражданите в развиващите се страни разчитат на растежа в богатите страни, за да се справят с бедността. Основният проблем на 21-ви век остава преодоляването на ужасяващата бедност в Африка и други региони по света. Несъмнено, най-богатия 0,1% от населението, трябва да плаща по-високи данъци, но в стремежа си да намалим глобалното неравенство не трябва да забравяме, че капиталистическата система беше в основата на впечатляващите икономически постижения от последните три десетилетия.

*Кенет Рогоф е професор по икономика и публични политики в Харвардския университет. Бил е главен икономист на МВФ от 2001 до 2003 година.

вторник, 6 януари 2015 г.

Голямото засичане

Нуриел Рубини*

В годините след световната финансова криза от 2008, политиците успяха да превърнат второто издание на Голямата депресия в Голяма рецесия и да удържат натиска на протекционизма и насочените към защита на националните икономики мерки. Но днешната враждебна реакция срещу глобализацията – и най-вече към съпътстващото я по-свободно движение на стоки, услуги, капитали, работна ръка и технологии – е факт.

Новият национализъм придоби различни икономически форми: търговски бариери, защита на националните активи, враждебни действия срещу преките чуждестранни инвестиции, политики защитаващи местната работна ръка и местните фирми, антиимиграционни мерки, държавен капитализъм и национализъм по отношение на природните богатства. В политическата сфера във възход са популистките, антиглобализационните, антиимигрантските, а в някои случаи и расистките и антисемитски партии.

Тези политически сили ненавиждат „първичния бульон” от наднационални институции – ЕС, ООН, СТО, МВФ и други – логично следствие от глобализацията. Дори интернет, въплъщението на глобализацията от последните две десетилетия, е под заплахата да бъде „балканизирано”, като повечето авторитарни страни – в това число Китай, Иран, Турция и Русия – ограничават достъпа до социалните медии и вземат решителни мерки срещу свободата на словото.

Основните причини за това развитие са ясни. Слабото икономическо възстановяване създаде благоприятна среда за възхода на популистките партии, за прокарването на протекционистични политики, за заклеймяването на чуждестранната търговия и чуждестранните работници. Като прибавим към това увеличаването на подоходното неравенство и неравномерното разпределение на богатството в повечето страни, не можем да се чудим, че икономиката от типа „победителят получава всичко”, която облагодетелства елитите и извращава политическата система, се разпространява масово по света. В наши дни и развитите икономики (като Съединените щати, където неограниченото финансиране на изборни кампании от страна на мощните бизнес кръгове е просто легална форма на корупция), и бързоразвиващите се пазари (където олигарсите са сложили ръка върху икономиката и върху политическата система) са сред тези страни.

За някои обаче случващото се е просто временно забавяне с намалена заетост и замразени заплати. Това поражда икономическа несигурност за работническата и средната класа най-вече в Европа и еврозоната, където в повечето страни популистките партии – главно отдясно – изместиха традиционните сили на последните избори за Европейски парламент. Както и през 30-те години на миналия век, когато Голямата депресия доведе до възход на авторитаризма в Италия, Германия и Испания, и сега под повърхността се наблюдават подобни тенденции.

Ако доходите и заетостта не нараснат скоро, популистките партии могат да се доберат до властта на национално ниво в Европа, а антиевропейските настроения да спънат процеса на европейска икономическа и политическа интеграция. Дори по-лошо, еврозоната отново може да бъде поставена в затруднение: някои страни (Великобритания например) може да напуснат ЕС, а други (Великобритания, Испания и Белгия) да се разпаднат.

Даже в Съединените щати икономическата несигурност на преобладаващата бяла прослойка от населението, чувстваща се заплашена от имиграцията и световната търговия може да се окаже повлияна от крайно дясното Чаено парти, фракция в Републиканската партия. Тези групи се характеризират с икономическия си национализъм, с антиимиграционните и протекционистични нагласи, с религиозния си фанатизъм и геополитически изолационизъм.

Подобно развитие може да бъде видяно и в Русия, както и в много страни от Източна Европа и Централна Азия, където падането на Берлинската стена не доведе до демократизация, икономическа либерализация и траен растеж в производителността. Вместо това през последните двадесет и пет години на власт дойдоха националистически и авторитарни режими, които въведоха моделите на растеж чрез държавен капитализъм, осигуряващ единствено посредствено икономическо развитие. В този контекст дестабилизацията на Украйна предизвикана от руският президент Владимир Путин не може да бъде отделена от мечтите му за лидерство на Евразийския съюз – прозрачен опит за възстановяване на бившия Съветски съюз.

В Азия национализмът също е във възход. Новите лидери в Китай, Япония, Южна Корея и вече в Индия, са политически националисти в региони, където териториалните спорове остават сериозни и имат дълга и болезнена история. Тези лидери – особено в Тайланд, Малайзия, Индонезия, поели в същата националистическа посока – трябва да започнат основни структурни реформи, ако искат да възстановят забавящият се икономически растеж и, в случая с нововъзникващите пазари, да избегнат капана на средните доходи. Икономическият срив може да разпали още националистически и ксенофобски настроения, даже да предизвика военен конфликт.

В същото време Близкият изток продължава да е силно изостанал регион. Арабската пролет – предизвикана от слабия растеж, високата младежка безработица и огромното икономическо отчаяние – предизвика продължителна зима в Египет и Либия, където алтернативи се оказаха авторитарните водачи и политическият хаос. В Сирия и Йемен бушуват граждански войни; Ливан и Ирак могат да бъдат сполетени от същата съдба; Иран е едновременно нестабилен и опасен за другите; Афганистан и Пакистан все повече изглеждат като провалени държави.

Във всички горепосочени случаи икономическият провал и липсата на възможности и надежда за бедните и младите, подклаждат политически и религиозен екстремизъм, негодувание срещу Запада и в някои случаи открит тероризъм.

През 30-те години на миналия век неуспехът да се избегне Голямата депресия докара на власт авторитарни режими в Европа и Азия, които доведоха до Втората световна война. Този път, щетите нанесени от Голямата рецесия доведоха повечето развити икономики до трайна стагнация и предизвикаха дълбоки структурни проблеми с растежа на бързо развиващите се пазари.

Това е идеална почва за избуяване на икономическия и политически национализъм. Сегашното подлагане на прът в спиците на търговията и глобализацията трябва да бъде разглеждано в контекста на миналия ни опит и да се запитаме какво може да последва.

*Нуриел Рубини е професор в Стърн скуул ъф бизнес към Нюйоркския университет и председател на Рубини глобал економикс. Бил е старши икономист по международните въпроси в Съвета на икономическите съветници на Белия дом по време на администрацията на Бил Клинтън. Работил е за Международния валутен фонд, за Федералния резерв на САЩ и за Световната банка.