сряда, 30 ноември 2016 г.

Доналд Тръмп и усещането за власт

Робърт Шилър*

Избраният президент на Съединените щати Доналд Тръмп изгради кампанията си отчасти върху предложението да ореже драматично данъците на хората с високи доходи, една група чиито членове често са и с елитно образование. И все пак най-ентусиазираната подкрепа за него изглежда дойде от хората със средни и свиващи се доходи, и с ниско ниво на образование. На кого всъщност дава?

Победата на Тръмп очевидно се корени в усещането за икономическо обезвластяване, или страхът от загуба на власт, сред поддръжниците му. За тях неговият прост слоган, „Да направим Америка отново велика”, звучи като „Да направим вас отново велики”: икономическата власт ще бъде дадена в ръцете на множеството, без да отнемаме от вече успелите.

Онези на дъното на нарастващото икономическо неравенство изобщо не искат правителствени политики изглеждащи като подаяние. Те обикновено не искат правителството да прави данъчната система по-прогресивна, да налага наказателни данъци върху богатите, за да даде парите на тях. Преразпределението се усеща като унижение. Усеща се като пример за провал. Усеща се като нестабилност. Усеща се като изпадане в зависимост, като нещо което може да се срути във всеки един момент.

Отчайващо бедните могат и да приемат подаяние, понеже усещат остра нужда. За онези обаче, които приемат себе си за средна класа, всичко понамирисващо на подаяние е нежелано. Вместо това те си искат икономическата власт обратно. Те искат да контролират икономическия си живот.

През 20-ти век комунистите политизират икономическото неравенство, но те се постарават дневният им ред да не бъде разглеждан като даване на милостиня или благотворителност за по-малко успелите. Било е от изключителна важност, че комунистите вземат властта чрез революция, в която работниците са обединени, предприемат действия и се чувстват овластени.

Поддръжниците на Тръмп също наричат триумфа си революция, макар насилието – само в кампанията – да е ограничено до личните обиди и оскърблението. Все пак е достатъчно отвратително, очевидно, да вдъхновяваш онези свои поддръжници, които смятат агресивността за проява на сила.

Несъмнено не само в Америка хората  желаят да се чувстват професионално реализирани, а не просто да получават пари за преживяване. В нито една страна не се чувстват длъжни да отговарят на нарастващото икономическо неравенство чрез налагане на тежки данъци върху богатите и да прехвърлят парите на другите. Това изглежда като промяна на правилата на играта след като самата игра е започнала.

В последната си книга „Данъчно облагане на богатите: История на фискалната справедливост в Съединените щати и Европа”, Кенет Шийви от Станфорд и Дейвид Стасавидж от Нюйоркския университет използват данни от последните два века за данъчните равнища и за подоходното неравенство, за да проучат резултатите в 20 страни.Те откриват, че е имало малко или не е имало никакви причини правителствата да правят данъчната система по-прогресивна, когато неравенството преди налагането на тази система е нараснало.

Катрин Креймър, автор на „Политики на негодуванието”, прави някои прозрения за тези резултати в Уисконсин, където, също като Тръмп, щатският губернатор, Скот Уокър, е популярен именно сред избирателите от работническата класа. След като е избран през 2010, Уокър намалява данъците на хората с по-високи доходи, отказва да увеличи минималното заплащане в щата, което е над федерално-определения минимум и отхвърля застрахователните полици създадени съгласно разписаната през 2010 от президента Барак Обама реформа в здравните грижи, които облагодетелстват хората с ниски доходи. Вместо това Уокър обеща мерки, които отнемат властта от работническите профсъюзи, действия свързвани предимно с по-ниските доходите на работническата класа.

Креймър е интервюирал избиратели от работническата класа от малки населени места в Уисконсин, опитвайки се да разбере защо са подкрепили Уокър. Интервюираните са наблегнали на провинциалните си ценности и гордостта от извършването на физически труд, които са източник на лична гордост и идентичност. Но те също така наблягат на усещането за обезвластяване за сметка на онези възприемани като несправедливо облагодетелствани. Тя заключава, че подкрепата им за Уокър, заедно с данните за икономическия упадък, са отражение на изключителния им гняв и негодувание срещу привилегированите хора от големите градове, които, преди Уокър, са ги пренебрегвали, но и са ги облагали с данъци. А с техните данъци, в частност, са плащани здравните застраховки на правителствените служители и техните пенсионни планове, неща които те самите не могат да си позволят. Те искат властта и признанието, които им предлага Уокър.

Същите избиратели са не по-малко разтревожени за ефектите от бързо развиващите се информационни технологии върху работните места и доходите. Икономически успелите хора днес изглежда са онези с познания за технологиите, а не онези живеещи в провинциален Уисконсин (или из други места от провинцията). Тези избиратели от работническата класа изпитват загуба на икономически оптимизъм. Все пак, зачитайки ценностите си и уважавайки се, те искат да останат там където са.

Тръмп говори езика именно на тези избиратели, но предложенията му няма изгледи да разрешат проблема с властовите несъизмерности. Той набляга на орязването на местните данъци, които, както твърди, ще освободят новия предприемачески вихър и на предоговарянето на търговските споразумения в протекционистична насока, което ще запази работните места в Америка. Но подобни политики е малко вероятно да предизвикат размествания в икономическата власт в посока към по-малко успелите. Точно обратното, предприемачеството може да развие по-умни начини за преместването на работни места свързани с компютри и роботи, а протекционизмът може да предизвика реакция на отмъщение от страна на търговските партньори, политическа нестабилност и, в края на краищата, може би горещ военен конфликт.

За да задоволи своите избиратели, Тръмп трябва да намери начин за преразпределяне на власт върху дохода, а не само на преразпределяне на доход и само чрез данъчно облагане и разходи. В тази насока той е споделил само ограничени идеи, като субсидирането на избор на училище за подобряване на образованието. Но могъщите икономически сили каквито са технологичните иновации и по-ниските глобални разходи за транспорт, са основните двигатели на нарастващото неравенство в много страни. Тръмп не може да промени този факт.


*Робърт Шилър е носител на Нобелова награда за икономика за 2013 година. Професор е по икономика в Йейлския университет и е съавтор на индекса на американските цени на имоти „Кейс-Шилър”.

вторник, 29 ноември 2016 г.

Монетарната главоблъсканица на Тръмп

Нуриел Рубини*

След като Доналд Тръмп победи Хилари Клинтън в президентските избори в Съединените щати, мигновеният негативен отговор на пазарите беше напълно очакван. Но на следващия ден, обратният пазарен завой надолу тръгна в посока нагоре.

Доходността по акциите и облигациите на Съединените щати се подобри след като Тръмп изнесе победната си реч, която изглежда даде сигнал, че той се придвижва към центъра, действие първоначално очаквано от инвеститорите да бъде извършено през лятото, след като той спечели номинацията на Републиканската партия и започна същинската си избирателна кампания. В речта си Тръмп обеща да бъде президент на всички американци, поздрави Клинтън за предишната й служба на обществото и тържествено обеща да изпълни мащабна политика за фискални стимули, фокусирана върху разходите за инфраструктура и данъчни съкращения за корпорациите и богатите.

Пазарите засега се отнасят с недоверие към Тръмп, но инвеститорите ще следят кой ще бъде назначен в администрацията му, какво ще е в основата на фискалната му политика и каква посока ще поеме в монетарната си политика.

Възможно е обаче те да наблюдават монетарната политика по-отблизо. По време на кампанията си Тръмп постави под съмнение независимостта на Федералния резерв на Съединените щати и засипа с критики председателката на Фед Джанет Йелън. Но Тръмп е магнат в недвижимите имоти, затова не можем да прибързваме със заключенията, че наистина е монетарен ястреб, а не гълъб в клетка. Кампанийната му реторика беше насочена пряко към основите на Републиканската партия, пълни с противници на Фед.

Тръмп би могъл да назначи ястреби  на двете вакантни места в Борда на Фед и със сигурност ще смени Йелън след изтичане на мандата й през 2016. Но е малко вероятно да я накара да напусне преди това, понеже пазарите биха наказали подобна насилствена акция върху независимостта на централната банка.

Дори ако Тръмп избере ястреб да замени Йелън, назначението му ще бъде на пръв сред равни във Федералната комисия за свободния пазар. Наследникът на Йелън  няма да може просто да наложи неговата или нейната позиция върху седемчленният Борд на Федералната комисия и върху петте президенти на банките от Резерва.

Макар Фед да беше заприличал на абсолютна монархия по времето на бившия председател Алън Грийнспан, той стана по-скоро конституционна монархия при неговия наследник Бен Бернанке. При Йелън резервът в най-добрия случай може да бъде определен като демократична република. Тази трансформация не може да бъде преобърната: всеки член на Федералната комисия има своя гледна точка по отношение на посоката, по която трябва да поеме монетарната политика и всеки един от тях е свободен да изрази несъгласие когато е необходимо.

Това означава, че един радикален ястреб назначен от Тръмп може да се окаже в малцинство и последователно да бъде бламиран от мекото мнозинство в Комисията. Разбира се Тръмп може и да може да промени състава на Борда на Фед след време, и да назначи нови управители след като приключат мандатите на Стенли Фишър, Лайъл Брейнард, Даниел Таруло и Джером Пауъл. Но ако той поеме по този път пазарите ще коригират действията на Фед. Ако слабият растеж продължи, а ниската инфлация не бъде компенсирана със съответното увеличение на лихвата, един ястребов Фед, който вдига лихвата при всички положения, ще се изправи пред  суровото наказание на пазара – а по същата логика и на Тръмп.

Нещо повече, преждевременната и непремерена ястебова реакция би засилила американския долар и рязко би увеличила търговския дефицит на Съединените щати, подкопавайки поставените от Тръмп цели за създаване на работни места и увеличаване на доходите на неговите сини якички, електораланата му база от работническата класа. Ако Тръмп го е грижа за тази база – или ако в края на краищата иска да избегне политически неприятности с тях – той трябва да назначи гълъби за управители на Фед, които ще предпочитат политиките на улеснените пари, отслабващи долара.

Иронията е, че назначенията на Барак Обама, като Брейнард и Таруло, всъщност са идеални за изпълнение на дневния ред на Тръмп.

Ако Тръмп все пак избере един по-радикален подход към монетарната политика, това ще има съмнителен ефект върху долара, дължащ се на ефекта от другите му предложения за пускане по течението. Охлабена фискална политика и затегната монетарна политика, каквито практикуваше в първия си мандат президентът Роналд Рейгън, биха засилили долара. Но ако Тръмп тласне Съединените щати по пътя на протекционизма, той ще докара свързани с това геополитически и икономически рискове, които биха отслабили долара и биха увеличили риска пред страната.

По същия начин фискалната политика на Тръмп също би могла да отслаби след време долара – след едно първоначално значително обезценяване – като значително по-високите дефицитни разходи биха били финансирани или с парични улеснения, или с емитиране на дългови книжа, което увеличава риска пред суверенния дълг. Нетното влияние на всички тези фактори върху долара ще зависят от това как ще се случи охлабването на фискалната политика и от това как ще се случи затягането на монетарната политика.

Предложеният от Тръмп микс от политики би имал също така съмнително – и скромно – влияние върху растежа, ако той назначи ястреб начело на Фед. Охлабената фискална политика би помогнала за кратко на икономическия растеж. Но по-затегнатата монетарна политика би отнела тези ползи. По същия начин, ако Тръмп наистина иска да преразпределя част от дохода от капитала към труда и от корпоративните печалби към заплатите (разбира се при едно голямо „ако”), политиките му биха повишили потреблението. Но неговите популистки, протекционистични политики биха подкопали бизнес доверието и по този начин капиталовите разходи, което намалява покупателната сила на потребителите чрез по-високата инфлация.

Пазарите на ценни книжа без съмнение ще предпочетат предложенията на Тръмп за охлабване на фискалната политика, за дерегулация на бизнеса и финансите и за орязване на данъците. Но инвеститорите ще бъдат бдителни за протекционизъм, за удара срещу Уолстрийт и гоненето на имигрантите, и за твърде агресивна монетарна политика от ястребите. Само времето – и пазарите – ще кажат дали Тръмп ще намери правилния баланс.


*Нуриел Рубини е професор в NYU’s Stern School of Business и председател на Roubini Global Economics. Бил е старши икономист по международните въпроси в Съвета на икономическите съветници на Белия дом по време на администрацията на Бил Клинтън. Работил е за Международния валутен фонд, за Федералния резерв на САЩ и за Световната банка.

понеделник, 28 ноември 2016 г.

Задъхващата се глобализация

Бари Айхенгрийн*

Означава ли изборът на Доналд Тръмп за президент на Съединените щати, че глобализацията е мъртва или е само известяване на процес преувеличен до неузнаваемост? Ако глобализацията е само отчасти възпрепятствана, а не смъртно болна, трябва ли да се тревожим? Колко точно ще се забави търговският растеж, и сега забавящ се, и какво ще е значението от това за глобалната икономика?

Растежът на световната търговия би се забавил, дори и без Тръмп в президентството. Растежът на търговията вече беше застинал през първото тримесечие на 2016 и падна с почти 1% през втората четвърт. Това е продължение на предишен тренд: от 2010 насам глобалната търговия е нараснала на годишно равнище едва с 2%. Ведно с факта, че световното производство на стоки и услуги расте с повече от 3%, това означава, че съотношението търговия-БВП е паднало, на фона на устойчивото му движение нагоре в по-предишни години.

Тази тревожна траектория, що се отнася до особеностите на глобализацията, е отражение на възраждащите се протекционистични нагласи чрез народното противопоставяне на Транстихоокеанското партньорство и Трансатлантическото търговско и инвестиционно партньорство, и сега чрез изборната победа на Тръмп. Това означава, че ползите от отвореността и специализацията са били пропилени.

Причинността в икономиката може и да е неуловима, но в този случай е ясна. Засега забавения ръст на търговията е резултат от забавения ръст на БВП и на нищо друго.

Това е особено валидно в случай на инвестиционни разходи, които са паднали рязко от началото на глобалната финансова криза. Инвестиционните разходи са ускорител на търговията, понеже страните разчитат непропорционално много на сравнително малко като обем производители, като Германия например, за технологично сложни капиталови продукти.

В добавка, забавящият се ръст на търговията е отражение на китайското икономическо забавяне. До 2011 Китай растеше с двуцифрени темпове, а китайският износ и внос растеше дори по-бързо. Китайският растеж днес се забавя с една трета, което води до забавяне и на растежа на китайската търговия.

Китайското чудо на растежа, облагодетелствало една-пета от световното население, е най-важното икономическо събитие от последния четвърт век. Но то може да се случи само веднъж. И сега, когато фазата на невероятния растеж в Китай е към края си, този двигател на глобалната търговия ще загуби скорост.

Другият двигател на световната търговия са глобалните вериги за доставки. Търговията с части и компоненти печели от падащите транспортни разходи, отражение на контейнеризацията и свързания с това напредък в логистиката. Но ефективността на морския транспорт е малко вероятно да продължи да се подобрява по-бързо от ефективността в производството на това, което трябва да бъде превозено. Вече производителите на моторни превозни средства превозват автомобилни трансмисии напред-назад през американско-мексиканската граница няколко пъти в процеса на производството. В някаква степен процесът на разопаковането на тази продукция по-нататък ще достигне точката на намаляващата възвращаемост.

И така, трябва ли да се тревожим, че търговията расте по-бавно? Да, но само в смисъла, в който докторът се тревожи за пациента хващащ настинка. Настинката рядко е животозастрашаваща. Всъщност тя е симптом на скрити проблеми. В този случай условието е бавният икономически растеж, известен още като постоянстваща стагнация, причинена от намалените инвестиции, които от своя страна са отражение на финансовите проблеми и политическата несигурност.

В този случай това са скритите условия. Търговските споразумения като Транстихоокеанското партньорство и Трансатлантическото търговско и инвестиционно партньорство ги решават косвено. Нарасналите разходи за инфраструктура от правителствата за пряко стимулиране на инвестициите и растежа, са по-подходящи. Но макар администрацията на Тръмп и новият Конгрес да могат да ги създадат и да ги въведат, програма за продуктивни инфраструктурни разходи все още не е на дневен ред.

Обобщено казано, за прокарване на прорастежни политики е необходим политически консенсус, затова инвестициите не трябва да бъдат държани като заложник на политическите борби. Дали това ще бъде възможно при управлението на Тръмп е друг отворен въпрос.

Историята с презграничните потоци финансов капитал е дори по-драматичен. Брутните капиталови потоци – сумата на входящите и изходящите – не просто расте по-бавно. Те намаляват значително в абсолютни числа от нивата през 2009.

Но драматично не е същото като плашещо. Всъщност това, което е паднало значително главно е презграничното банково заемане и кредитиране. В отговор много банки съкратиха презграничния си бизнес. Но вместо да е предупреждение към всички, това може да бъде видяно като успокоение, понеже най-рисковите форми на международно финансиране бяха премахнати без разстройване на по-стабилните и продуктивни форми на чуждестранно инвестиране.

Сега сме изправени пред перспективата за отмяна от страна на американското правителство на закона "Дод-Франк" и връщане на финансовите реформи с години назад. По-малко строги финансови регулации биха могли да помогнат за възстановяването на международните капиталови потоци. Но все пак трябва да сме внимателни какво си пожелаваме.

*Бари Айхенгрийн е професор по икономика в Калифорнийския университет, Бъркли; хоноруван професор по американска история и институции в Кеймбриджкия университет; и бивш старши политически съветник на МВФ.

петък, 25 ноември 2016 г.

Митът „женски вот”

Хедър Хълбърт*

Сред клишетата, които си заслужават да бъдат оборени след последните президентски избори в Съединените щати е идеята за „женския вот”.

Може и да изглежда изненадващо, че едва 54% от женския електорат гласуваха за Хилари Клинтън, първата жена номинирана за президент от голяма партия. Но макар полът да е силен показател за това как американците мислят по определени теми, той не е най-точният за това как те ще гласуват. Това показва, че жените кандидати не робуват на отделен полов предразсъдък, а по-скоро създават много други такива.

Разбира се, един бегъл поглед към изборните резултати от миналото разкрива като цяло огромни и постоянни разлики между мъжете и жените гласоподаватели.

Според Pew Research, последните президентски избори, в които мъжете и жените гласуват по равно, са били изборите от 1976 в съперничеството между Джими Картър и Джералд Форд. В изборите през тази година, жените предпочели Клинтън са с 12% повече, а мъжете предпочитат Тръмп със същата разлика. Мъжете предпочели Буш-младши са 12% повече през 2000, а жените предпочели Обама са 13% повече през 2008 и 11% повече през 2012, но досега не бяхме наблюдавали двуцифрени разлики и в двете посоки едновременно.

Но това все още не означава, че половите разграничения ни подсказват, че са първостепенен фактор, особено ако погледнем към другите разграничения в демографските групи. Ако видим разделението по расов или етнически признак, ще открием, че макар бяла Америка да е предпочела Тръмп с 21% повече, латиносите и афро-американците са предпочели Клинтън съответно с 36% повече и 80% повече.

В същото време, избиратели с различна образователна степен са гласували по начин невиждан от 1980 насам. Избирателите с колежанско образование са подкрепили Клинтън с разлика от 9 процентни пункта, докато хората без колежанска степен са подкрепили Тръмп с разлика от 8 пункта.

Анализ на екзитполовете на New York Times разкрива, че избирателите с годишен доход под 50 хил. долара са подкрепили Клинтън с разлика от почти 9 пункта повече, докато избирателите с доходи под това ниво са гласували по равно за двамата кандидати. Това показва, че поне на тазгодишните избори вотът според етноса и образованието е бил далеч по-предвидим, отколкото вота по доходен признак.

Както се и очакваше, това са били много по-предвидими избиратели от тези разделени по полов признак. 93% от афро-американците мъже са гласували за Клинтън. Но само 53% от белите жени и 63% от белите мъже са гласували за Тръмп, докато едва 43% от белите жени и 31% от белите мъже са гласували за Клинтън.

По същия начин, Клинтън печели подкрепа сред белите, с колежанско образование жени с разлика от 6 пункта. Но губи белите жени без колежанско образование с разлика от 28 пункта и белите мъже без колежанско образование с разлика от 49 пункта. А ако погледнем само при републиканските избиратели, половите различия изчезват почти напълно: 91% от жените републиканци и 92% от мъжете републиканци са гласували за Тръмп.

Всичко това показва, че няма еднополова динамика, а по-скоро такава пречупена през множество социални и икономически лещи. Например, отбелязва CBS News, неуспехът на Клинтън да свърже представянето на президента Барак Обама сред афро-американските избиратели, беше „напълно очакван за белите мъже” негласували за нея – макар тази причина да  си остана необяснена. И, въпреки историческото значение на нейната кандидатура, представянето на Клинтън сред белите жени избиратели не се оказа по-добро от представянето на Обама през 2012.

Ние знаем, че жените републиканци са гласували според партийните си пристрастия, а не според пола си. Но Тръмп изглежда е привлякъл бели жени несвързани с политически партии, което вероятно се дължи на стратегията от кампанията му да преекспонира женските тревоги.

Този успех на стратегията показва еднозначно, че полът може да играе роля при вземането на решение  за избор. Данните от гласуванията от 50 години насам показват, че жените, повече от мъжете, са движени в избора си от тревогите заради променящите се обстоятелства и външните заплахи.

Например, на президентските избори през 1964, кампанията на Линдън Джонсън пуска и до днес известната реклама „Daisy”, която внушава, че неговият опонент Бари Голдуотър, ще вкара Съединените щати в ядрена война. Седмица по-късно проучванията показват, че 45% от мъжете, но и 53% от жените, споделят същата тревога. По същия начин, Джордж Буш-младши се представя с 30% по-добре сред жените избиратели в своята кампания за преизбиране през 2004, отколкото се е представил в кампанията си през 2000, което мнозина политически анализатори отдават на тревожността сред „плашливите мамчета” от бялата средна класа, заради терористичните атаки от 11 септември 2001 и последиците от тях.

Още по-наскоро, на частичните избори в Съединените щати през 2014, републиканците наблегнаха на американската уязвимост и пуснаха реклама внушаваща, че Ислямска държава е пуснала хора заразени с вируса Ебола, за да убиват американци. Експертите се присмяха на тези твърдения, но проучванията показаха, че реклама никога не е била толкова ефективна, а голяма част от демократите в Конгреса, и в частност жени, изгубиха изборите през същата година. Фокусът на демократите върху репродуктивните права не постигна много за убеждаване на жените, които вече се бяха разтревожили за Ислямска държава и Ебола. както предупредих по това време, изборите през 2014 бяха подготовка за стратегията през 2016 за нанасяне на поражение на жена кандидат.

Мнозина политически наблюдатели допуснаха, че тази стратегия би могла и да не проработи в полза на републикански кандидат, което предполагаше, че водещата на дебата е била в цикъл, шега заради ориентацията на дъщеря й, записана как се хвали, че е опипвала жена и беше публично обвинена от няколко жени в сексуално посегателство и насилие.

Но, точно както и през 2014, праволинейните републикански избиратели през 2016 бяха много по-концентрирани върху тероризма, престъпленията, нелегалната имиграция и икономическата несигурност, отколкото върху проблеми като сексизма, расизма и неравенството.

Къде поставя всичко това американските жени? Жената кандидат за президент на Съединените щати сега успя да спечели мнозинство от женския вот и като цяло повече гласове от нейния опонент мъж, и все пак нейната стратегия не успя да й донесе достатъчно гласове, за да си осигури победа. В американската силно поляризирана политическа култура, посланията към една група просто отчуждават другите групи. Докато жените кандидатки са принуждавани да задоволяват многопосочните, противоречиви полови очаквания, Съединените щати никога няма да успеят да затворят тази най-значима от всички пропасти: между Америка и многото други страни, които вече избраха да бъдат ръководени от жени.


*Хедър Хълбърт, директор на Инициативата за нови модели на политическа промяна в нова Америка, е била съветник по международни отношения в Белия дом, в Държавния департамент на Съединените щати и в Конгреса.

четвъртък, 24 ноември 2016 г.

Какво трябва да направи Тръмп за американската икономика

Джоузеф Стиглиц*

Поразителната победа на Доналд Тръмп на президентските избори в Съединените щати направи едно нещо пределно ясно: твърде много американци – особено белите мъже американци – се почувстваха изоставени. Това не е просто чувство. Мнозина американци наистина бяха изоставени. И то лесно може да бъде видяно по данните също толкова ясно, колкото и по гнева им. И, както отдавна твърдя, една икономическа система, която „не предлага нищо” на огромен дял от населението, е провалена икономическа система. Затова ето какво трябва да направи новоизбраният президент Тръмп по въпроса.

През последните тридесет години на миналия век правилата  в американската икономическа система бяха пренаписани по начин, който да служи на малцина от върха, докато в същото време навреждаше на икономиката като цяло и особено на онези 80% на дъното. Иронията в победата на Тръмп е, че точно Републиканската партия, която сега води, даде тласък на свръх глобализцията и застана срещу политическата рамка, която можеше да облекчи болката от нея. И причината е следната: Китай и Индия сега са интегрирани в глобалната икономика. Освен това технологията се развива толкова бързо, че огромен брой работни места в производствения сектор по света изчезнаха.

Заключението е, че няма начин Тръмп да може да върне значителен брой добре платени работни места в производството обратно в Съединените щати. Той може и да върне самото производство обратно, чрез напредналото производство, но то ще донесе малко работни места. И дори да може да върне работните места обратно, те ще са нископлатени работни места, а не високоплатените работните места от 1950-те.

Ако Тръмп е сериозен в намерението си да пребори неравенството, той ще трябва да пренапише правилата отново и то по начин облагодетелстващ цялото общество, а не  само хора като него.

Първа цел на бизнеса е да ускори инвестирането, след това да възстанови стабилния, дългосрочен растеж. По-специално Тръмп би трябвало да постави ударението върху инфраструктурата и изследванията. Шокиращо е за страна, чиито икономически успех се гради на технологичните иновации, делът от БВП за инвестиции в ключови изследвания днес да е по-нисък отколкото преди половин век.

Подобрената инфраструктура би увеличила възвращаемостта от частните инвестиции, които също се забавят. Осигурявайки по-голям финансов достъп на малките и средните предприятия, включително тези оглавявани от жени, също би стимулирало частните инвестиции. Данъкът върху въглеродните емисии има троен ефект върху благоденствието: по-висок растеж след като фирмите са се преоборудвали заради нарасналите разходи за данък въглеродни емисии; по-чиста околна среда; и приходи, които биха могли да бъдат използвани за финансиране на инфраструктура и преки усилия за намаляване на американското икономическо разделение. Но имайки предвид реномето на Тръмп на човек отричащ климатичните промени, е малко вероятно той да даде предимство на това (което би могло да накара света да започне да налага данъци върху американска продукция произведена по начин нарушаващ глобалните правила свързани с климатичните промени).

Един цялостен подход се нуждае също така от подобряване на преразпределението на доход в Америка, което е едно от най-лошите сред напредналите страни. Макар Тръмп да обеща да вдигне минималното заплащане, е малко вероятно той да предприеме други жизненоважни промени, такива като засилването на колективните трудови права на работниците и правото им да преговарят, и намаляване на компенсациите и финансовите облаги за главните изпълнителни директори.

Регулаторните реформи трябва да бъдат придвижени отвъд ограничаването на щетите, които финансовият сектор може да нанесе и към гаранции, че секторът наистина служи на обществото.

През април Съветът на икономическите съветници на президента Барак Обама даде брифинг, на който разкри данни за нарастващата пазарна концентрация в много сектори. Това означава по-малко конкуренция и по-високи цени – сигурен начин за намаляване на реалните доходи както и намаляване на заплащането. Съединените щати трябва да се справят с тази концентрация на пазарна власт, включително и с най-новото й проявление в т.нар. споделена икономика.

Регресивната данъчна система в Америка – която разпалва неравенството като помага на богатите (и на никой друг) да станат още по-богати – също трябва да бъде реформирана. Една очевидна  цел трябва да бъде премахването на специалното отношение към капиталовите печалби и премиите. Друга е да се гарантира, че компаниите ще плащат данъци – може би чрез намаляването на нивото на корпоративните данъци за компаниите, които инвестират и създават работни места в Америка и чрез увеличаването им за онези от тях, които не го правят. Като основен ползвател на тази система обаче, обещанията на Тръмп да прокара реформи, които да са в полза на обикновените американци, не са много сигурни. Както обикновено при републиканците, данъчните промени облагодетелстват богатите.

Тръмп вероятно ще наблегне на увеличаващото се неравенство на възможностите. Гарантирането на предучилищното образование за всички и инвестирането в повече обществени училища  е жизненоважно, ако Съединените щати искат да избегнат превръщането на страната в нео-феодална, където предимствата и недостатъците се предават от едно поколение на следващото. Но Тръмп на практика мълчи по този въпрос.

Възстановяването на споделения просперитет би изисквало политики, които разширяват достъпа до подходяща болнична и извънболнична помощ, до живот в пенсия съхраняващ достойнството, както и да позволи на всеки американец, независимо от семейното богатство, да получи поне средно образование съизмеримо с неговите или нейните възможности и интереси. Но макар да виждам, че Тръмп, един магнат в недвижимите имоти, подкрепя мащабните жилищни програми (при които повечето ползи отиват в строителни предприемачи като него самия), неговите обещания за отменяне на Обамакеър биха оставили милиони американци без здравни застраховки (Непосредствено след избирането му той каза, че ще стъпва внимателно в това поле.)

Проблемите поставени от недоволните американци – резултат от десетилетията пренебрегване – няма да бъдат решени бързо или с досегашните инструменти.

Ефективната стратегия ще се нуждае от обсъждане на по-неконвенционални решения, които републиканските корпоративни интереси не са склонни да приемат. Например, на отделните хора би могло да се позволи да увеличат своите пенсионни осигуровки чрез влагане на повече пари в сметките им за социално осигуряване, с пропорционално нарастване на пенсионните придобивки. А всеобхватните семейни и здравни политики биха помогнали на американците да постигнат по-малко стресиращ баланс работа/живот.

По същия начин, общественото мнение за жилищното финансиране би могло да дава право на всеки, който си плаща данъците редовно, на 20% отстъпка по ипотечните плащания, пропорционално на възможностите им да обслужват дълговете си, при лихва мъничко по-висока от тази, по която правителството може да заема и обслужва собствения си дълг. Плащанията би трябвало да бъдат насочвани чрез данъчно-приходната система.

Много неща се промениха откакто президентът Роналд Рейгън започна да подкопава основите на средната класа и да дарява ползите от растежа на тези на върха, а политиките на Съединените щати и техните институции не съхраниха скоростта. От ролята на жените в трудовата сила, през появата на интернет, до нарастването на културното разделение, Америка на 21-ви век е фундаментално различна от Америка от 1980-те.

Ако Тръмп наистина иска да помогне на хората, които бяха изоставени, той трябва да отиде отвъд идеологическите битки от миналото. Дневният ред, който току що нахвърлях е само за икономиката: за подхранването на динамиката, отвореността и справедливото общество, което е в съзвучие с най-големите американски ценности. Но макар те, по някакъв начин, да се припокриват с обещанията на Тръмп дадени по време на кампанията, в голяма степен те са тяхна антитеза.

Мъглявата ми кристална топка показва, че ще има пренаписване на правилата, но не толкова, че да бъдат поправени фаталните грешки от Революцията Рейгън, крайъгълният камък на мизерното пътуване, което изхвърли мнозина зад борда. По-скоро, новите правила ще влошат още повече ситуацията, изключвайки много повече хора от Американската мечта.


*Джоузеф Стиглиц, носител на Нобелова награда за икономика през 2001 и на John Bates Clark Medal през 1979, е професор в Columbia University, съпредседател на Експертната група за измерване на икономическото представяне и социалния напредък към ОИСР, и главен икономист на Roosevelt Institute. Бил е старши вице-президент и главен икономист на Световната банка, и председател на Съвета на икономическите съветници към президента на Съединените щати по време на мандата на Бил Клинтън. През 2000 основава Инициативата за политически диалог, тинк-танк за международно развитие базиран в Columbia University.

сряда, 23 ноември 2016 г.

Опитомяването на Тръмп

Нуриел Рубини*

Днес, след като Доналд Тръмп неочаквано спечели президентските избори в Съединените щати, все още остава отворен въпросът дали той ще управлява на базата на радикалния си популизъм от кампанията или ще възприеме една по прагматична, центристка линия.

Ако Тръмп управлява според обещанията от кампанията, трябва да очакваме пазарни паники в Съединените щати и по света, както и потенциално много тежки икономически вреди. Но имаме основателна причина да очакваме, че той все пак ще управлява доста различно от това.

Тръмп като радикален популист би захвърлил на боклука Транстихоокеанското партньорство (ТТП), би анулирал Северноамериканското споразумение за свободна търговия (NAFTA) и би наложил високи тарифи върху китайския внос. Той също така би изградил обещаната от него стена по границата между Съединените щати и Мексико. Би депортирал милиони нелегални работници. Би ограничил издаването на визи за работници със специфични умения нужни в технологичния сектор. И напълно би отменил програмата наречена Обамакеър, което ще остави милиони хора без здравни застраховки.

Като цяло, един радикален Тръмп значително би увеличил бюджетния дефицит на Съединените щати. Той рязко би намалил данъците върху приходите на корпорациите и богатите хора. И макар да разшири данъчната основа, да увеличи корпоративния данък и да стимулира компаниите да върнат изнесените в чужбина печалби, неговият план  не би бил приходно неутрален. Той би увеличил военните разходи и разходите в публичния сектор, особено за инфраструктура, а данъчните му съкращения за богатите биха намалили бюджетните приходи с 9 трлн. долара в рамките на десетилетие.

Един радикален Тръмп също така драстично би променил настоящия подход към монетарната политика – първо като смени председателя на Федералния резерв на Съединените щати Джанет Йелън с ястреб монетарист, а след това като запълни настоящите и предстоящите да се освободят места в Борда на Фед с повече от същото. Нещо повече, той би отменил всичко, което може от финансовите реформи по Закона Дод-Франк, би изкормил Бюрото за финансова защита на потребителите, би орязал субсидиите за алтернативна енергия и регулациите за околната среда, и би окастрил всякакви други регулации, които предполагаемо вредят на големия бизнес.

Накрая, един радикален Тръмп във външната политика би дестабилизирал американските съюзи и би ескалирал напрежението с нейните съперници. Неговите протекционистки убеждения биха разгорели глобална търговска война, а настойчивостта му, че съюзниците трябва да плащат за собствената си защита, може да доведе до опасно разпространение на ядрено оръжие и да отслаби американското лидерство на световната сцена.

Но е много по-вероятно Тръмп да води прагматична, центристка политика. За незапознатите Тръмп е бизнесмен, който харесва „изкуството на сделката”, затова той по дефиниция е по-скоро прагматик, отколкото тесногръд идеолог. Неговият избор да се представи като популист е тактически и едва ли отразява дълбоките му убеждения.

Всъщност, Тръмп е богат имотен магнат, който е изживял досегашният си живот сред други богати бизнесмени. Той има изключителен маркетингов усет, който вкара в политиката и чрез който привлече републиканците от работническата класа и „демократите на Рейгън”, някои от които може би са подкрепяли сенаторът от Върмонт Бърни Сандърс в надпреварата му в първичните избори при демократите. Това му позволи да направи пробив на един претъпкан терен от традиционни пробизнес, проуолстрийт и проглобалистки политици.

Вече спечелил изборите, Тръмп ще може символично да подхвърли кокал на своите поддръжници като в същото време се върне към традиционните насочени към предлагането и към едрия бизнес икономически политики, които републиканците защитават от десетилетия. Избраният за вице-президент на Тръмп, Майк Пенс, е политик от истаблишмънта на Републиканската партия, а икономическите му съветници в кампанията бяха богати бизнесмени, финансисти, строителни предприемачи и десни икономисти. Нещо повече, според слуховете той вече е поканил в кабинета си видни републиканци, в това число бившият председател на Камарата на представителите Нют Гингрич, сенаторът от Тенеси Боб Коркър, сенаторът от Алабама Джес Сешънс и бившия изпълнителен директор на Голдмън Сакс Стивън Мнучин (който също го съветваше по време на кампанията).

Традиционните републикански и бизнес лидери, които Тръмп навярно ще назначи, ще оформят политиките му. Изпълнителната власт поддържаща процеса за вземане на решения чрез съответните служби и агенции, определят рисковете и ползите при всеки от дадените сценарии и след това дават на президента съкратено меню от политически възможности, от които да избира. И, имайки предвид липсата на опит у Тръмп, той ще бъде при всички положения по-зависим от своите съветници, също както бившият президент Роналд  Рейгън и Джордж Буш-младши бяха.

Тръмп също така ще бъде тласкан повече към центъра от Конгреса, с който ще се наложи да работи при прокарването на законодателство. Председателят на Камарата на представителите Пол Райън и лидерите на републиканците в Сената имат много по-подходящи за републиканците възгледи от Тръмп относно търговията, миграцията и бюджетните дефицити. В същото време демократичното малцинство в Сената ще може да прави обструкции по всяка радикална реформа, която Тръмп предложи, особено ако докоснат третият стълб на американската политика: социалната сигурност и здравната застраховка.

Тръмп също така ще бъде възпиран от разделението на властите в американската политическа система, от сравнително независимите правителствени агенции като Фед и от свободната и жизнеспособна преса.

Но най-силният ограничител на Тръмп ще бъде самият пазар. Ако той се опита да прокара радикалните си популистки политики, отговорът би бил бърз и безпощаден: пазарите ще потънат, доларът ще се обезцени, инвеститорите ще разпродадат американските съкровищни бонове, цената на златото ще удари върха и т.н. Ако, обаче, Тръмп успее да съчетае по-меките популистки политики с приемливите за бизнеса, той няма да бъде поставен пред пазарен срив. Сега, когато е спечелил изборите, няма много основателни причини да избере популизма пред сигурността.

Ефектите от едно прагматично президентстване на Тръмп биха били далеч по-полезни от някакъв радикален сценарий. Първо, той спокойно би могъл да закопае ТТП, но това щеше  да направи и Хилари Клинтън. Той твърдеше, че ще отмени NAFTA, но е по-вероятно да се опита да го модифицира, така че да е от полза на американските „сини якички”. И дори и един прагматичен Тръмп да иска да ограничи вноса от Китай, възможностите му биха били ограничени от наскоро приетите правила срещу тарифите за „целенасочения дъмпинг” върху китайски стоки. Кандидатите аутсайдери често ползват Китай като боксова круша в собствените си предизборни кампании, но след встъпването в длъжност бързо разбират, че сътрудничеството е в техен собствен интерес.

Тръмп най-вероятно ще изгради стената си по мексиканската граница, макар че сега през нея влизат много по-малко имигранти, отколкото в миналото. Но той най-вероятно ще предприеме решителни мерки срещу нелегалните имигранти, които извършват криминални престъпления, вместо да се опита да депортира 5-10 млн. души. В същото време той все пак ще ограничи издаването на визи за висококвалифицирани работници, което би изтощило динамиката на част от технологичния сектор.

Един прагматичен Тръмп все пак би натрупал фискални дефицити, макар и по-малки от тези в радикалните сценарии. Ако следва предложения от републиканците в Конгреса данъчен план например, приходите биха намалели едва с 2 трлн. долара за едно десетилетие.


Разбира се, политическата смес на прагматичната администрация на Тръмп би била идеологически непоследователна и сравнително неблагоприятна за растежа. Но би била далеч по-приемлива за инвеститорите – а и за света – от радикалния дневен ред обещан на избирателите му.

*Нуриел Рубини е професор в NYU’s Stern School of Business и председател на Roubini Global Economics. Бил е старши икономист по международните въпроси в Съвета на икономическите съветници на Белия дом по време на администрацията на Бил Клинтън. Работил е за Международния валутен фонд, за Федералния резерв на САЩ и за Световната банка.

вторник, 22 ноември 2016 г.

Кой всъщност е президентът Тръмп?

Джефри Франкъл*

Шокиращата изборна победа на Доналд Тръмп тласна Съединените щати – а и света – към неизследвана територия. Съединените щати никога преди не са имали президент без политически и военен опит, нито пък такъв постоянно бягащ от истината, вярващ в конспиративни теории и противоречащ си толкова много. Всичко това прави почти невъзможно предположението как ще управлява.

Но наближаващото президентстване на Тръмп има прецедент: Джордж Буш-младши и няколкото общи неща помежду им. За незапознатите, също както Буш Тръмп не спечели народният вот, но въпреки това можем да приемем, че му е даден мандат за бързи промени. А посоката на тези промени може да доведе до резултати, които дори неговите поддръжници няма да харесат.

Сред обещаните икономически политики на Тръмп, фискалните му предложения са сред най-вероятните за прилагане: големи данъчни съкращения за богатите и увеличаване на разходите за отбрана и други съпътстващи разходи. Резултатът вероятно ще бъде същият като този постигнат от същите политики следвани от Буш: подоходното неравенство ще се увеличи, а бюджетните дефицити ще нараснат.

Нещо повече, седемгодишните оптимистични настроения на стоковите пазари може да бъдат прекъснати. И е много вероятно Тръмп, който атакува политиката на монетарни улеснения на Фед по време на кампанията си, бързо да преобърне тази позиция и да натисне Фед да не вдига лихвите.

Тръмп вероятно няма да може да изпълни обещанията си за вдигане на дела на икономическия износ на Съединените щати. А също така със сигурност няма да е способен да върне работните места в производството на Съединените щати, както и всички индустриализирани страни, изгубени в последните десетилетия. Подоходното неравенство отново е вероятно да започне да се задълбочава, въпреки резките подобрения в средния доход на семействата и в нивата  на бедност в последната година.

Възможна в някаква степен може да се окаже и рецесия по време на президентския мандат на Тръмп, съдейки по забележителните исторически данни от президентстването на републиканците. Две рецесии започват по време на администрацията на Буш. Всъщност повечето рецесии от Голямата  депресия насам започват при републикански президенти.

Президентстването на Тръмп е най-обезпокоително на външнополитическия фронт, където са очаквани много потенциални катастрофи. Имаме причина да се тревожим, че неправилната преценка ще доведе до трагедии, също като непохватният отговор на Буш на терористичните атаки на 11 септември 2001, като провала да бъде заловен Осама бин Ладен и като нахлуването в Ирак.

Ролята на Америка като глобален лидер със сигурност ще пострада, както ще пострада и „меката сила”, която преди служеше за пример за подражание на либералната демокрация за останалите. В същото време, тоталната глупост на Тръмп вероятно ще окуражи традиционните противници на Съединените щати като Русия, Сирия и Северна Корея.

Републиканците удържаха контрола и в Сената, и в Камарата на представителите, така че Тръмп ще може да изпълни обещанието си да отмени най-голямото постижение и наследство на Обама, започвайки с Обамакеър. Но това ще бъде важен тест. Как Тръмп ще се справи с негативните реакции, когато хората започнат да губят здравните си застраховки?

Тръмп и републиканците в Конгреса също така ще се опитат да отменят финансовите регулации по закона „Дод-Франк”, който бе приет след финансовата криза от 2008 и така да даде на банките и другите финансови институции повече свобода. И, отвъд Уолстрийт, те ще се опитат да орежат анти-тръстовите регулации и регулациите свързани с околната среда, особено онези ограничаващи емисиите парникови газове.
Накрая, Тръмп ще номинира консервативен съдия за Върховния съд, който да заеме свободното място след като съдия Антонин Скалия почина през февруари.

Трябва да бъдем благодарни обаче, че все пак повечето скандални предложения на Тръмп от кампанията никога няма да бъдат изпълнени. Той няма да построи „голяма, красива” нова стена по протежението на Американско-мексиканската граница и Мексико няма да плати за това, ако случайно той го направи. Също така той няма да изгони мюсюлманските имигранти, понеже ако го направи би нарушил основополагащи американски принципи и би бил бламиран дори от дясното крило във Върховния съд.

Малко вероятно е също така Тръмп да изпълни обещанието си за депортиране на 6-11 милиона нелегални имигранти. Но той най-вероятно ще сложи край на програмата за отлагане на депортирането на хора пристигнали като деца, която дава временна работа на много „мечтатели” (млади хора без легален статут, които са израснали в Съединените щати).

Също така Тръмп може би няма в действителност да събори Северноамериканското споразумение за свободна търговия или да вдигне драматично митата. Нито пък ще захвърли на боклука НАТО, друг важен съюз, или Женевската конвенция (което позволява на военните и ЦРУ да ползват мъчения). Макар Тръмп да остави впечатлението по време на кампанията, че би изпълнил всички тези неща, той неизбежно ще се сблъска с трайните последици от решения, които биха разрушили глобалния ред.

Съединените щати са готови да преживеят изцяло републиканско управление, водено от неопитен и непоследователен магнат популист. Да се надяваме, че избирателите ще държат администрацията на Тръмп и съпартийците му в Конгреса отговорни за трудностите, които американците ще преживеят.


*Джефри Франкъл е професор в Harvard University's Kennedy School of Government. Член е на Съвета на икономическите съветници по време на президентския мандат на президента Бил Клинтън.

понеделник, 21 ноември 2016 г.

Защитата на Европа в ерата на Тръмп

Ги Верховстат*

Точно както предварителните социологически проучвания за референдума за „Брекзит” на Обединеното кралство, социологическите проучвания за току що приключилите президентски избори в Съединените щати, се оказаха погрешни. И точно както „Брекзит” немислимото се случи. Доналд Тръмп е новоизбраният президент на Съединените щати, което демонстрира триумфа на родословието над интернационализма. В състезанието между отвореното и затвореното общество, последното е категоричен победител, а либералната демокрация и бързо се превръща в съпротивително движение.

С Тръмп в Белия дом Съединените щати ще се вглъбят в себе си. Можем със сигурност да кажем, че Трансатлантическото търговско и инвестиционно партньорство (ТТИП) между Съединените щати и ЕС вече е провалено. Но президентстването на Тръмп ще навреди на Европа и по много други начини. Териториалната  цялост на ЕС днес е под въпрос.

Тръмп даде ясно да се разбере, че неговите външнополитически приоритети не включват европейската сигурност. Той не припозна стратегическата необходимост на НАТО и показваше заинтересованост от трансатлантическите  отношения единствено когато говореше за неплатените сметки. Президентстването на Тръмп ще доведе до един епичен геополитически разрив: за пръв път от 1941 Европа няма да може да разчита на защитният чадър на Съединените щати. Сега тя е изоставена.

На Европа оставаше само да прави живота си по-лесен. През последния век трансатлантическите отношения се придържаха към една особена, неизразима динамика, като колкото по-активни бяха Съединените  щати, толкова повече Европа задрямваше. Когато американците се намесваха зад граница – както се случи в Ирак – Европа отговаряше с демонстративни лекции за „имперската самонадеяност”. А когато американците отказваха да се намесят или се намесваха късно, или неефективно – както в Сирия и Либия – европейците искаха от Америка поемане на лидерството.

Тази ера днес приключи. Тръмп знае, че ЕС има пари, технология и ноу-хау, за да бъде глобална сила равна на Съединените щати и не е негов проблем, че на Европа й липсва политическа воля да разгърне пълния си потенциал. Ние, европейците, от много отдавна сме приели, че е по-евтино и сигурно да оставим на Съединените щати да решават нашите проблеми, дори тези в задния ни двор. С избирането на Тръмп (а и предвид пъстротата на външнополитическото наследство на Америка), ние сме длъжни да захвърлим тази вяра.

ЕС трябва да приеме изборът на Тръмп като сигнал за събуждане и поемане на съдбините в собствените си ръце. Съществуващите конфликти, като кървавата гражданска война в Сирия и анексирането на Крим от Русия, както и намесата й в Източна Украйна, пряко засяга сигурността на страните членки на ЕС, техните икономики и общества. Все още руснаците и американците, вместо европейците, са много по ангажирани със съдбата на Украйна, както и със съдбата на други гранични зони около Европа. ЕС е лишена от възможността да упражнява контрол върху собствената си сигурност, върху търговските си отношения и върху мигрантските потоци.

През 2014, един показателен разговор между помощник държавният секретар на Съединените щати, отговарящ за европейските и евразийските отношения, Виктория Нюланд и посланикът на Съединените щати в Украйна Джефри Пайет, изтече в медиите и беше публикуван онлайн. Обсъждайки отговорът на Съединените щати в Украйна – след като бившият украински президент Виктор Янукович избяга в Русия – Нюланд каза, „ЕС да го д*ха”. Това е отношение, което Европа преглътна. Макар да беше доста неприятно да чуем подобно отношение изразено от официални лица от администрацията на Обама, можем само да си представим с какво ще се сблъскаме при Тръмп, който може би няма да ни удостои с внимание и да назначи официален представител за „Европейските и евразийските отношения”.

Именно поради тези причини ЕС повече не може да чака да изгради своя собствена Европейска отбранителна общност и да развие  собствена стратегия за сигурност. Това  трябва да започне с модернизиране и разширяване на двустранните и регионалните отношения, не само сред и между Балтийските и Скандинавските страни, но също така и между Белгия и Холандия, и Германия и Франция. Всички тези крайно необходими отношения трябва да бъдат обединени под шапката на единно европейско командване, с общо финансиране и споделена отбранително-снабдителна система.

ЕС на всяка цена трябва да създаде свой капацитет за гарантиране на собствената си сигурност. Всичко по-малко от това ще бъде недостатъчно за защита на собствената му територия. Това е трудно, но жизненоважно решение, което ЕС отлага доста отдавна. Сега, след като Тръмп беше избран, то повече не може да бъде отлагано.


*Ги Верховстад, бивш белгийски министър-председател, е президент на АЛДЕ в Европейския парламент.

петък, 18 ноември 2016 г.

Глобалната стабилност в ерата на Тръмп

Карл Билд*

Гневните американски избиратели, почувствали се незначителни в очите на вашингтонския истаблишмънт, дадоха гласа си. Смаяният свят сега трябва да си обясни какво означава изборът на Доналд Тръмп за 45-ти президент на Съединените щати за глобалната стабилност  в идващите години.

Светът има известно време да помисли за пълните последствия от победата на Тръмп, понеже той няма да поеме длъжността до 20 януари 2017, а след това ще са му необходими няколко месеца, за да окомплектова администрацията си с мъже и жени, които реално ще формулират и изковават нейните политики.

Вече знаем едно нещо и то е, че авторитарните владетели по света могат да си отдъхнат. Те повече нямам да чуват резки думи откъм Съединените щати що се отнася до презрението на режимите им към демокрацията, свободата и човешките права. Целта на Америка да направи света сигурен за демокрацията сега ще бъде заместен от политиката „Първо Америка”, промяна на външната политика на Съединените щати, която вече се прие с радостни възгласи из коридорите на властта в Русия и Китай.

Също така знаем, че победата на Тръмп излага на опасност световната търговия. Тръмп обеща да изхвърли в канала Транстихоокеанското партньорство подписано от 12 страни, да наложи наказателни тарифи върху китайския внос и едностранно да предоговори Северноамериканското споразумение за свободна търговия (NAFTA). Това е последното нещо, от което светът се нуждае точно сега, имайки предвид, че търговията – а и самата икономика – вече е пострадала значително.

Тръмп обеща да засили военната мощ и да укрепи националната сигурност на Съединените щати, агресивно да преследва Ислямска държава и да се справи с джихадистката  заплаха по света. Но елиминирането на Ислямска държава и стигането до реална стабилизация на Леванта ще изисква много повече от това, което той предлага. И докато той навярно се готви да ревизира своите лековати коментари за ядрените оръжия, ние не можем да пренебрегнем възможността светът да навлезе в нов период на ядрено превъоръжаване и нестабилност.

Тръмп каза, че ще предоговори иранската ядрена сделка и се закле да се откаже от ангажиментите на Съединените щати по намаляване на въглродните емисии съгласно Парижкото споразумение за климата.  Това са две от най-важните дипломатически постижения на международната общност от последните години. Можем само да предполагаме какви ще са последиците от отстъплението на Съединените щати по тях. Във всеки случай глобалната стабилност ще бъде разклатена.

Външнополитическата стратегия на Тръмп се основава на постоянната непредсказуемост. Но макар потайностите на международните отношения често да са били част от политиката на Съединените щати (просто попитайте Кисинджър), предсказуемостта е в основата на американската система от съюзничества, отношения и приятелства, които се култивират от десетилетия насам. Навреждането на имиджа на Америка като добронамерен играч на световната сцена ще подготви същата тази сцена за разширяваща се нестабилност.

Когато Тръмп поеме управлението ще трябва бързо да започне да успокоява приятелите на Америка и съюзниците й по света. В противен случай те може да започнат да се оглеждат за алтернативни връзки с противниците на Съединените щати или други непредвидими играчи.

Европейският съюз ще играе централна роля в предстоящата драма, понеже отдавна е първостепенен американски партньор в разрешаването на глобалните проблеми и обратното. Тръмп обаче приветства решението на Обединеното кралство да напусне ЕС и така единствените му приятели в Европа останаха личности като лидерът на Партията на независимостта на Обединеното кралство Найджъл Фараж, който води кампанията за „Брекзит” и дори агитира за Тръмп в Съединените щати. Независимо дали възнамерява да го направи или не, Тръмп ще даде на популисти и националисти като Фараж тласък в следващите месеци и години.

Тръмп може би ще разбере твърде късно, че разделена Европа е много по-нестабилна Европа и че съществуват много противници на Съединените щати, които с готовност ще се възползват от европейската липса на единство. Русия от своя страна без съмнение ще се опита да подкопае основите на ЕС и да промени правилата на играта в Европа. Руският президент Владимир Путин може понастоящем да гледа на Тръмп като на нов партньор в ревизионисткия си проект, но също така може сериозно да надцени възможностите си.

Светът ще трябва да даде на Тръмп време да смени центъра на своята  движена от гнева кампания към отговорно управление, което е единственият начин за Съединените щати да упражняват глобално влияние. Той ще трябва да направи своя избор на държавен секретар, секретар по отбраната и съветник по националната сигурност колкото се може по-бързо, а светът ще трябва да следи назначенията му внимателно.

Тръмп може все пак да направи добър избор. Но предвид тона на кампанията му, доверието в Съединените щати поне що се отнася до чуждестранните му партньори, е в отлив. С победата на Тръмп светът със сигурност навлезе в период на нарастваща  непредсказуемост и нестабилност. Глобалните предизвикателства са многопосочни, а международният ред , такъв какъвто е от края на Втората световна война, е в смътна опасност. Дори при най-добри обстоятелства изборът на Тръмп без съмнение засилва тези притеснителни тенденции.


*Карл Билд е външен министър на Швеция от 2006 до октомври 2014 година и министър-председател от 1991 до 1994, когато и договаря присъединяването на страната към ЕС. Бележит дипломат, който служи като специален пратеник на ЕС в бивша Югославия, като Върховен представител в Босна и Херцеговина, като специален пратеник на ООН на Балканите и е съпредседател на Дейтънската мирна конференция. Член е на Съвета за глобалния дневен ред към Световния икономически форум в Европа.