понеделник, 29 февруари 2016 г.

Виртуално образование в конфликтните зони

Гордън Браун*

Образованието на бежанци и деца в конфликтните зони е едно от най-големите предизвикателства, пред които е изправена международната общност. Техните училища бяха сравнени със земята. Учителите им напуснаха или се борят за оцеляването си. Библиотеките бяха плячкосани или изгорени.

За щастие има решение на проблемите. Все пак в наши дни, завладяващи лекции и богати библиотеки са достъпни на един клик разстояние. Един смел пилотен проект, спонсориран от базираната в Дубай Фондация MBZ, отразява тази действителност. Най-добрите курсове – по математика, науки, чужди езици и литература – могат да бъдат свалени на мобилен телефон и да попаднат в ръцете на учениците. Ако 58-те милиона деца, понастоящем нямащи достъп до училище, не могат да влязат в класната стая, то класната стая трябва да бъде докарана до тях.

Подпомагащи групи вече са се включили в процеса, използвайки интернет за осигуряване на образователни възможности на сирийските бежанци. Норвежката агенция за развитие на сътрудничеството например, обяви международно състезание – наречено eduapp4Syria – за развиване на смартфон приложение, което „да може да постави основите на грамотност по арабски и да подобри психологическото състояние на децата на сирийските бежанци между 5 и 10 годишна възраст”.

По същия начин в Ливан, базираната в Бейрут неправителствена организация за развитие и взаимопомощ Sawa, разви услуга, която предлага на безработните сирийски бежанци шанс за работа като учители по арабски. А в Египет, платформата Nafham позволява на потребителите си да качват образователни видеа по основните 12 предмета в обществените училища в страната.

От чужбина, Бринаският съвет предлага онлайн курсове по английски, чрез програма наречена FutureLearn. А базираната в Силициевата долина неправителствена организация ReBootKAMP съвместно с УНИЦЕФ, предлагат на младите бежанци шанс да учат компютърно програмиране.

Интернет се използва за подпомагане на бежанците да получат по-високо образование. ЕС финансира 3-годишен образователен курс за подготовка на 3100 сирийски бежанци в Йордания и Ливан за университета. А американската организация с нестопанска цел The University of the People предложи 10 хил. сирийски бежанци да получат онлайн университетско образование.

Тези усилия доказват, че с едно натискане на бутона и свиване на пръста, на два милиона деца на бежанци в Ливан, Турция и Йордания, може да бъде предложена възможност за продължат образованието си.

Предимствата на онлайн обучението са разнообразни. Модулните училища са скъпи за изграждане и често неподходящи за образователни цели. Ако това не е приоритет, финансирането ще се освободи за осигуряване на подходящи обучителни материали и учители на място.

Тази промяна във фокуса отваря възможности за участие на частния сектор, чрез революционизиране на начина по който образованието достига до конфликтните зони и в други извънредни ситуации. Khan Academy, Гугъл, Епъл и приблизително 50 други компании осъзнаха тази нужда като осигуриха финансиране за близо 70 млн. долара, евтини таблети, онлайн образователни програми и помощ в логистиката. А през септември изпълнителният директор на Фейсбук Марк Зукърбърг съобщи, че компанията му ще си сътрудничи с Върховния комисариат за бежанците към ООН, за да се подсигури интернет достъп за всички бежанци.

Историята разкрива колко широка коалиция от частния, публичния и неправителствения сектор трябва да се оформи. Частните компании често са по-добре оборудвани за бърза доставка на необходимото и то по-евтино от публичните институции, позволявайки на последните да се фокусират върху своите усилия. Примери за тази динамика са стартъп компаниите и мултинационалните компании, които се присъединиха към Фондация „Бил и Мелинда Гейтс” за подпомагане на откриването на лек срещу Ебола, а предприемачи използваха соларни панели, за да осигурят не мрежово електричество в отдалечени села в Африка.

Но когато става въпрос за осигуряване на образование за деца извън училище, осигуряването на повече възможности чрез технологии ще изисква по-ясна, по-всеобхватна визия. Усилията трябва да бъдат координирани така че инициативите да не се конкурират или да не си пречат една на друга.

Върховният комисариат за бежанците към ООН вече позиционира сили за специални предназначения в Йордания, за да проучат колко компютърни и информационни технологии могат да бъдат доставени за осигуряване на бежанците на достъп до по-високо образование. Глобалната бизнес коалиция за образование предложи да координира образователни организации и техните партньори от частния сектор. А при подготовката на Световната хуманитарна среща на върха в Истанбул през май, частните компании вече започнаха да мобилизират ресурси и да впрягат възможностите си в услуга на иновациите.

Когато библиотеката в Александрия е изгорена през 48 година пр. Хр., човечеството не се връща в пещерите и не спира да се учи. С пепелта си отива само физическото изражение на човешкото познание, но желанието за откривателство и прогрес остава непокътнато. Когато пламъците угасват, нашите предшественици се захващат с възстановяването на загубеното познание.

Този опит се повтаря многократно в историята и трябва да ни подскаже отговорът на разрушаването на библиотеки и училища в Сирия. Вместо да се питаме как децата там да продължат своето образование, трябва да им помогнем да го възстановят и то с най-модерните инструменти, които са ни на разположение.


*Гордън Браун, бивш министър-председател и министър на финансите на Великобритания, е специален представител на ООН за глобалното образование и председател на Международната комисия за финансиране на глобалните образователни възможности.

петък, 26 февруари 2016 г.

Мисли глобално, действай глобално

Георги Киряков

Глобализацията няма алтернатива! Не заради силата на мултинационалните компании. Нито заради влиянието на няколко фамилии, които според всички теории на конспирацията, управляват света от столетия. Дори не и заради глобалните интереси на Съединените щати. Да не говорим за анти/алтерглобалистите, които също разбраха, след  многогодишна съпротива, че глобалните процеси трябва да са необратими. Глобализацията няма алтернатива заради естествения импулс на човека да преследва щастието си във всяка среда на обитание, във всяко време и под всякаква форма. Но както всяко другo нещо в човешката ситуация и глобализацията има своите ограничения и недостатъци, които могат и ще бъдат преодолени.

Глобализацията е естествен процес на свързване между хората. Тя определя в известен смисъл и границите на нашето съществуване на тази планета. Всяка писмена следа, която сме оставили след себе си, е свидетелство за безусловен рефлекс за овладяване, контрол и разширяване на ареалите за съществуване и оцеляване. Но най-съществената характеристика, определяща ни като глобални и глобализиращи същества е желанието ни за обмен – на материални и духовни ценности, необходими за продължаване и утвърждаване на съществуването ни.

Глобализацията е икономически оправдана и желана. Човекът е социално същество и животът с другите е в основата на възхода, утвърждаването и просперитета на всяка човешка цивилизация. Това означава само едно, че въображението ни, ни отвежда отвъд натрупването за индивидуално или родово оцеляване, и ни довежда до желанието за обмен и споделяне на постигнатото, с естествено възникнали в процеса на развитие разменни средства и единици. Да разменяш излишъка от собствения си труд – бил той физически или интелектуален – означава да се приближиш до креативната страна на човешката си природа, да искаш и да даваш повече, отколкото би могъл да изконсумираш и би ти стигнало, за да оцелееш.

Глобализацията обаче е политически ограничавана и застрашавана. Колкото и да е трудно да се разбере, а още по-малко да се приеме, единственото препятствие пред необратимостта на процеса на глобализация е политиката и политическото действие. А парадоксът е, че в основата на това действие също стои човекът. Именно това е обратната, разрушителната страна на човешката природа, която в желанието си за експанзия, породена от страха от другия, и за себеутвърждаване и себеналагане, ни тласка към брутално унищожение на всяко креативно достижение, на всеки подтик за обмен.

Глобализацията трябва да бъде защитавана, контролирана, развивана и задълбочавана. Не заради личните или корпоративни интереси, а заради глобалната необходимост от разпространение и взаимопроникване на идеи, капитали, технологии и култури. Благодарение на глобализацията светът се превърна в глобално село, а на много от глобалните проблеми се намери разумно решение или е на път да се постигне такова. Част от задълбочаващия се процес на глобализация е и дигитализацията на света, и свободата на придвижване, и мобилността на труд и капитал, и разпространението на технологии, и взаимното признаване и влияние на култури.

Глобализацията днес е подложена на ожесточена критика и сериозни атаки от всякакъв характер. Макар Международният валутен фонд да определя през 2000 година четирите основни аспекта на глобализацията – търговия и сътрудничество, капитал и инвестиции, миграция и движение на хора, разпространение на знания и технологии – доста държави и правителства оспорват необходимостта от тях за обществата си, налагайки антипазарен и недемократичен дневен ред, в който политическите съображения и конюнктура са над закона и пренебрегват суверена като върховен носител на властта. Този нов, но по същество стар, ред не води до просперитет, не дава перспектива за развитие, не преследва обществено благоденствие и не допринася за подобряване на стандарта на живот. Той задоволява пагубните фантазии на криещи зад демократичните институции латентни автократи, несъзнателно подкопаващи основите на Западната цивилизация.

Глобализацията е несъвместима с манталитета и разбиранията за държава на българския политически и икономически елит. В България преходът към Западната цивилизованост не се случи по ред причини, а това доведе до разпад на обществената тъкан, до общо усещане за безперспективност, до отчаяние за бъдещето и до няколко емиграционни вълни – не на изток и североизток, разбира се. Неуспехът на цяла поредица правителства от 1989 година насам да изведат страната на пътя на просперитета, на спазването на демократичните принципи, на постигане на свободна пазарна конкуренция, заради морален регрес и придържане към неоориенталски принципи на управление, прогнило от корупция, не зачитащо гражданската воля, подчинило основните канали за комуникация с обществото и унищожило всяко желание за предприемачество у хората, доведе до пълен институционален блокаж и до хазартно заиграване с тоталитаризма и несвободата.

В България единствените добавящи стойност участници в икономическото взаимодействие са онези фирми и граждани, които нямат особено голям досег със средата за правене на бизнес и с държавните институции, иначе задължени по закон да подпомагат, но реално спъващи всяка инициатива. Или онези фирми и граждани, участващи в глобалния обмен на идеи, технологии, капитали и труд. За съжаление политиката у нас тотално е подчинила икономиката на своите интереси, а това е довело и ще води до поредица социални, икономически и политически кризи.


България не участва пълноценно в процеса на глобализация, а страхът от чуждото и чужденеца, все още е преобладаваща емоция сред немалка част от културните, политическите, икономическите и интелектуалните елити. България я няма нито в световните вериги за доставки, нито на картата на технологичните нововъведения, нито на пазарите на труд и капитал в необходимите мащаби, за да може да се впише като пълноценен и равнопоставен играч. Мисленето на елита ни е локално, затова и действията му са локални, а всички отвъд това са „началниците горе”.

четвъртък, 25 февруари 2016 г.

Възможност за спешно финансиране

Джордж Сорос*

На донорската конференция за сирийските бежанци в Лондон, провела се на 4 февруари, беше постигнат голям напредък. Но остава да бъде свършено още много. Международната общност все още значително подценява необходимостта от подкрепа на бежанците, в и извън границите на ЕС. За да се справим с бежанската криза, при положение че ЕС има огромен неизползван капацитет за заемане благодарение на ААА-рейтинга си, трябва да сменим парадигмата.

Вместо да събираме на части недостатъчно финансиране година след година, е време да се заемем с привличането на „спешно финансиране”. Харченето на огромни суми пари сега би било далеч по-ефективно от похарчването на същата сума в продължение на няколко години. Изхарчването наведнъж би ни позволило да се справим с най-опасните последици от кризата – в това число антиимигрантските чувства в приемащите страни, и унинието и маргинализацията сред самите бежанци – по-ефективно. Правенето на големи първоначални инвестиции ще помогне да се откъсне икономическата, политическата и социалната динамика от ксенофобията и недоволството и да се тласне към конструктивните резултати в полза на бежанците и на приемащите страни.

Спешното финансиране често се използва за финансиране на имунизационни кампании. Международната служба за финансиране на имунизации (МСФИ), която заема срещу бъдещ правителствен принос към имунизационните програми, събра милиарди долари през последните няколко години, за да може да реализира колкото е възможно по-скоро кампаниите по ваксинация. В дългосрочен план това ще е по-ефективно от изхарчването на същата сума пари в годишни вноски. МСФИ представлява добър пример за настоящата криза.

Огромният поток от бежанци може да причини паника, която да засегне цялото население, властите и, най-вече самите бежанци. Паниката поражда фалшивото усещане, че бежанците са тежест и заплаха, което води до скъпи и непродуктивни мерки като изграждането на огради и стени, и вкарването на бежанците в лагери, които също носят огорчение и отчаяние сред бежанците.Ако глобалната общност  успее да набере значително финансиране за програмите за решаване на проблема, ще се успокоят както бежанците, така и населението.

Спешните разходи са нужни както за Европа, така и за фронтови държави като Йордания, Ливан и Турция. Нужните инвестиции включват ревизия на политиката на ЕС за предоставяне на убежище и подобряване на граничния контрол. Във фронтовите държави парите ще са нужни за подсигуряване на бежанците с възможности за заетост, здравни грижи и образование. Ако животът на бежанците във фронтовите държави бъде облекчен и повярват, че системният подход е за улесняване на достъпа до Европа, е по-вероятно те да изчакат завръщането си, а не да заливат Европа и да рушат системата. По същия начин, ако бежанската криза може да бъде поставена под контрол, паниката ще утихне и европейското общество ще бъде по-малко склонно да подкрепи анти-мигрантски политики.

Йордания може да послужи като тестови случай. Страната е с 9,5 млн. население и осигурява подслон на 2,9 млн. изселени, като 1,265 млн. от тях са сирийци, и е изправена пред нова вълна сирийски бежанци, бягащи от руските бомбардировки. Комбинацията от достатъчна пряка финансова помощ, засилване на търговските предимства и временно дългово облекчение, е необходима. Една успешна програма за Йордания може да бъде демонстрация на способностите на международната общност да постави бежанската криза под контрол, отваряйки пътя за подобни програми за другите фронтови държави, приспособявани според случая и в зависимост от местните условия.

Подходът предлаган тук би струвал доста повече от това, което държавите членки на ЕС могат да отделят от бюджетите си. Нужни са минимум 40 млрд. евро годишно през следващите 3-5 години, но ще е нужна доста по-голяма сума, за да бъде поставена бежанската криза под контрол. В действителност, липсата на адекватно финансиране е главната пречка пред изготвянето на успешни програми в която и да е фронтова държава, особено в Турция. Ако Германия има не разпределен бюджетен излишък в размер на 6 млрд. евро, то другите страни от ЕС са в дефицит. Германският финансов министър Волфганг Шойбле предложи пан-европейски данък върху горивата, но това ще изисква или единодушно съгласие, или коалиция на желаещите.

Това увеличава ползите от притежаването на ААА кредитен рейтинг от ЕС. Мигрантската криза постави ЕС пред екзистенциална опасност. Всъщност, при тази пропаст между севера и юга, както и при конфронтацията между изтока и запада, ЕС започва да се пука по шевовете. Когато трябва да се мобилизира ААА рейтингът на ЕС , ако не в момент на смъртна опасност за Съюза? Не е като да няма прецедент с този подход. В исторически контекст правителствата са емитирали дългови книжа в отговор на национални кризи.

Отпушването на ААА кредитния рейтинг на ЕС и използването на данъчни разходи, ще има допълнителното предимство на осигуряването на толкова необходимите на Европа икономически стимули. Привлечените суми са предостатъчни, за да са голяма макроикономическа важност, особено ако бъдат похарчени незабавно и произведат мултиплициращ ефект. Растящата икономика ще направи далеч по-възможно да бъдат поети имигрантите, независимо от това дали са бежанци или икономически мигранти. Накратко, спешното финансиране е инициатива, от която всички печелят и трябва да бъде незабавно предприета.


*Джордж Сорос е председател на Soros Fund Management и председател на Фондация „Отворено общество”. Той е пионер на индустрията на хедж-фондовете.

сряда, 24 февруари 2016 г.

Капанът на китайския валутен курс

Бари Айхенгрийн*

От месеци насам китайската валутна политика мъти глобалните финансови пазари. По-точно неяснотата на тази политика размътва пазарите. Китайските власти направиха малко, за да обяснят своите намерения, потвърждавайки убеждението, че не знаят какво правят.

Но да се критикува китайската политика е много по-лесно отколкото да се даде конструктивно предложение. Истината е, че китайското правителство няма полезен ход. Без съмнение, страната би била по-добре при един гъвкав валутен курс, който да премахне възможността за еднопосочни залози на спекулантите и да действа като икономически амортисьор. Но литературата по въпроса за „стратегическото маневриране” – или как да заменим фиксирания курс с по-гъвкав такъв – е пределно ясна, че моментът, в който Китай можеше да премине плавно през този преход  е изпуснат.

Страните могат да се откажат от фиксирания курс плавно само когато има доверие в икономиката, поддържащо вярата, че един по-гъвкав курс може да укрепи валутата, а не да я отслаби. Това някога може и да е било валидно за Китай, но не е валидно с днешна дата.

Това поставя китайските политици в положението на ирландски турист, който пита за посоката за Дъблин и му е отговорено така: „Добре сър, ако бях на ваше място нямаше да тръгна оттук”. Каква тогава е най-малко лошата възможност на Китай? Властите могат да продължат със своята валутна стратегия на обвързване на юана с кошница от чужди валути и да продължат плановете си за преструктуриране и ребалансиране на икономиката. Но да убедиш скептичните наблюдатели, че са обвързани с тази стратегия ще отнеме време, предвид скорошните грешки. В същото време инвеститорите ще залагат срещу тях.

Те вече са го сторили. Бягството на капитали достигна до 100 млрд. долара месечно. Простата аритметика показва, че с 3 трлн. долара валутни резерви, властите могат да удържат не повече от няколко години. Но бягството на капитали може да нарасне драматично в края на процеса. Двугодишният прозорец в този случай е илюзия.

Алтернативата е юанът да бъде оставен да се движи в по-широки граници. Китайската народна банка може да позволи той да се обезцени спрямо кошницата от валути, да кажем с 1% на месец, за да засили конкурентността на китайския износ и успокои тревогите, че валутата е надценена.

Но предвид слабото глобално търсене, този вид умерено обезценяване не може да постигне стимулиране на износа и подкрепа на икономическия растеж. Нещо повече, ако юанът продължи да губи по 1% от стойността си всеки месец, бягството на капитали ще продължи да се ускорява.

Третата възможност е еднократно обезценяване, да кажем с 25%. Това би повишило конкурентните предимства в износа с един замах. Обезценяването на валутата до точка, до която да е значително подценена, подкрепя аргумента, а инвеститорите ще очакват тя да се възстанови.Тогава капиталите ще заприиждат, а няма да изтичат.

Това, разбира се, предполага, че всеки купува с идеята, че едно обезценяване няма да бъде последвано от друго. То предполага, че инвеститорите трябва да са спокойни за обещанието на властите да не предприемат мега обезценяване. Но пренебрегва факта, че китайските предприятия, вече изпаднали в ужасни затруднения, имат дългове за повече от 1 трлн. долара в чуждестранна валута, които стават все по-трудни за обслужване. А това минимизира ужасяващото икономическо влияние на едно мега обезценяване върху страните, с които Китай се конкурира.

Чрез процес на изключване единствената възможност, която остава е затягане на капиталовия контрол. Стриктният контрол може да предпази местните и чужденците от размяната на юани за чужда валута на черния пазар и прехвърляне на постъпленията зад граница.

Защитени от тази финансова „Велика стена”, властите могат да оставят валутният курс да се движи по-свободно и да му позволят да се обезценява постепенно без да предизвиква отлив на капитали. Те биха спечелили времето нужно за предприемането на реформи възвръщащи доверието.

Властите биха могли да ограничат осигуряването на ликвидност за предприятията трупащи загуби, принуждавайки фирмите да махнат излишния производствен капацитет. Биха могли също така да преструктурират проблематичните дългове. Да рекапитализират банките, които ще пострадат финансово от тези реформи. Биха могли и да поправят пострадалата им репутация.

Неколцина наблюдатели, като оглавяващия Японската централна банка Харухико Курода, предложиха Китай да помисли за затягане на контрола. Но повечето икономисти не са склонни да мислят върху тази възможност. Капиталовият контрол може да подкопае усилията на Китай да направи юана международно конвертируем и би затруднил МВФ, който наскоро включи валутата в кошницата с четирите основни валути, заздравявайки своята единица – СПТ (специалните права на тираж).

Най-силното възражение е, че налагането отново на контрол би насочило натиска към реформите. Освободени от натиска на международните капиталови пазари, китайските власти биха отстъпили пред  държавно-контролираните предприятия и местните власти, които биха предпочели да продължи лесният достъп до финансиране и да виждат банките как погасяват техните заеми.

Рискът от връщане назад е реален. Ако се осъществи, времето отделено за капиталовия контрол ще бъде пропиляно. Проблемът в този случай би се прехвърлил, до известна степен, от криза с валутния курс към срив в растежа. Успокоителното за Китай – а и за света – е, че китайските власти разбират, че кризата е чудесна възможност.


*Бари Айхенгрийн е професор по икономика в Калифорнийския университет, Бъркли; хоноруван професор по американска история и институции в Кеймбриджкия университет; и бивш старши политически съветник на МВФ.

вторник, 23 февруари 2016 г.

Да поставим Путин на мястото му

Ги Верховстад*

Най-малко шест кризи тестват стабилността на Европа: регионалният хаос причинен предимно от войната в Сирия, потенциалното Британско излизане от Европейския съюз, притока на бежанци в мащаб невиждан от Втората световна война, нерешените финансови предизвикателства, руската експанзия и завръщането на национализма в политиката.

Руският президент Владимир Путин умишлено влоши поне четири от тези кризи. В допълнение на своята авантюра в Украйна той вкара обструкционизъм в европейската политика чрез подкрепата си за популистките и евроскептични партии, изостри конфликта в Близкия изток чрез военната си намеса в Сирия и като последица утежни бежанската криза. ЕС трябва да се събуди за заплахата, която Путин представлява и да започне да се противопоставя на агресията му.

Национализмът ширещ се в Европа, всъщност в голямата си част беше разпален чрез руското финансиране за крайно-десните политически партии, чиито възход попречи на Европа да изкове единен отговор на бежанската криза. В Обединеното кралство про-путиновата партия на независимостта на Обединеното кралство следваше министър-председателят Дейвид Камерън по петите, затова правителството отказа да се ангажира с поемането на справедлив британски дял от бежанците. По същия начин Швеция затвори своите граници, в отговор на рязкото покачване на електоралното доверие в крайно-десните Шведски демократи. Тези криви сметки започнаха да се правят из целия континент.

В същото време Путин подкопа усилията на международната общност за договаряне на политическо решение на конфликта в Сирия, в корена на проблема с бежанската криза. Руската подкрепа за нападението на сирийското правителство срещу Алепо попречи на мирния процес, който зависи от сътрудничеството между глобалните играчи, регионалните сили и умерените опозиционни сили, бомбардирани от Путин.

На 15 февруари най-малко 50 души, в това число жени и деца, бяха убити в ракетна атака срещу училища и болници в Северна Сирия, според ООН. Френското правителство нарече атаката „военно престъпление” – и с пълно право. Русия отрече да е замесена, но на мястото бяха открити фрагменти от руски ракетни системи. Групата „Лекари без граница” потвърди, че само Русия или сирийското правителство могат да бъдат отговорни за атаката.

Нещо повече, битките в околностите на Алепо принудиха 50 хил. души да напуснат района, според Международния комитет на червения кръст. Мнозина от тези отчаяни сирийци – предимно такива, които не са напуснали досега – ще се насочат към Турция, а след това към Европа.

Русия пуска бомби, макар че Путин заяви подкрепата си за спиране на огъня. Несъмнено не може да се вярва на думите му, както показва случващото се в Украйна. При положение, че Съединените щати са обхванати от лудостта на кандидат-президентската си кампания, европейските лидери  се оказаха сами с руската мечка драскаща по вратата им. Време е за незабавни действия.

Първо, европейските правителства на всяка цена трябва да сложат край на руското финансиране за политически партии в Европа. Ако е необходимо ЦРУ трябва да бъде помолено  за подкрепа при разкриването на начините за финансиране. Усилията трябва да бъдат продължени докато изливащите се руски пари към европейските партии не бъдат окончателно спрени.

Второ, ЕС трябва да се подготви за налагане на още икономически санкции срещу Русия. Резолюция 2245 на Съвета за сигурност на ООН, която е подготовка за изработване на пътна карта за сирийския мирен процес, задължава всички играчи, в това число и Русия, да спрат с безразборните атаки срещу цивилни. Ако Русия откаже да изпълни своите ангажименти, трябва да бъдат задействани тези санкции.

Трето, ЕС трябва да работи с Турция и други регионални сили за установяване на зони за сигурност по Турско-сирийската граница, където бежанците от Алепо и от други места са настанени. Макар това да носи някакви рискове, няма друга алтернатива.

Накрая, Европа трябва да престане да улеснява Путин и да изготви общ подход към притока на бежанци. Като част от един извънреден отговор, трябва да бъдат установени европейски гранични сили и бреговата охрана, които да помогнат на Гърция при опазване на собствените й граници, както и при спасяването на човешки животи и канализиране на новопристигащите.

В същото време европейското финансиране трябва да бъде използвано за подобряване на условията в бежанските лагери в Турция, Йордания и другаде и да осигури на живеещите там най-малкото надежда за това, че ще могат да посрещнат най-належащите си нужди. И да, европейските лидери трябва да постигнат съгласие за справедливо поделяне на тези нужди като позволят на бежанците да кандидатстват за убежище в ЕС директно от страните, в които понастоящем пребивават.

Джордж Сорос беше прав, казвайки наскоро, че най-голямата дългосрочна заплаха за стабилността на ЕС е Русия. Но той греши, предполагайки че ЕС ще се огъне под тежестта на множеството кризи, пред които е изправена. Време е Европа да се защити, да впрегне икономическата си мощ и да я използва, за да постави Путин на мястото му.


*Ги Верховстад, бивш белгийски министър-председател, е президент на АЛДЕ в Европейския парламент.

понеделник, 22 февруари 2016 г.

Краят на новото нормално?

Мохамед Ел-Ериан*

Почти веднага след като понятието, че западните икономики се намират в „новото нормално” на слаб растеж привлече всеобщо внимание, съмненията за уместността му започнаха да изникват. Според тях светът може би е на икономически и финансов кръстопът, като посоката, в която поеме ще зависи от ключови политически решения.

В първите дни на 2009 „новото нормално” фактически го нямаше на нито един радар. Разбира се глобалната финансова криза, избухнала няколко месеца по-рано, хвърли световната икономика в хаос, причинявайки свиване на производителността, вълна от безработица и срив на търговията. Дисфункцията беше факт дори в най-стабилните и опитни сегменти на финансовите пазари.

Дотогава инстинктите на повечето хора да определят шока като временен и обратим – едно V-образно пропадане, характеризиращо се с рязък спад и бързо възстановяване. В края на краищата кризата започна в напредналите икономики, които бяха свикнали с управлението на бизнес цикли, а не в страните с възникващи икономики, където доминират структурни и държавни сили.

Но някои наблюдатели вече виждаха сигнали, че този шок може да се окаже по-значителен, като напредналите икономики се окажат в капана на обезсърчаваща и необикновено продължителна тенденция на слаб растеж. През май 2009 аз и колегите ми от PIMCO представихме пред обществото тази хипотеза, наричайки я „новото нормално”.

Концепцията беше посрещната хладно от академичните и политическите среди – един неразбираем отговор, имайки предвид безспорните условия да се мисли и действа циклично. Малцина бяха готови да допуснат, че напредналите икономики биха заложили всичко на грешния модел за растеж, а много по-малко щяха да предположат, че възникващите икономики щяха да срещнат структурни спънки пред растежа, в това число надвисващото и прекомерно неравенство.

Но икономиката не се съвземаше. Дори обратно, слабият растеж и високата безработица не просто продължиха с години, но тройния ефекта на неравенството (доходи, богатство и възможности) също се влоши. Последиците се разпростряха отвъд икономиката и финансите, обтегнаха регионалните политически отношения, увеличиха националните политически проблеми и подпомогнаха възхода на антиелитарните партии и движения.

При очакванията за V-образно възстановяване, все по-трудно за постигане, „новото нормално” най-накрая спечели всеобщо одобрение. През това време то се сдоби с няколко нови етикета. Управляващият директор на МВФ Кристин Лагард предупреди през октомври 2014, че напредналите икономики са изправени пред „новата посредственост”. Бившият финансов министър на Съединените щати Лари Самърс предначерта ера на „всеобща стагнация”.

Днес, не е необичайно да се каже, че западът може да се окаже за дълго в равновесие на нисък растеж. Все още, както обясних в новата ми книга „Последна възможност: Централните банки, нестабилността и избягването на следващия срив”, нарастващите вътрешни напрежения и противоречия, заедно със свръхдоверието в монетраната политика, нарушават това равновесие.

Всъщност, при наличието на раздуващи се финансови балони, природата на финансовия риск се изменя, неравенството се задълбочава а нетрадиционните – и в някои случаи екстремистки – политически сили продължават да набират сила, а затихващото влияние на неконвенционалните монетарни политики достигна своите граници. Прогнозата, че тези политики ще са способни да запазят работата на икономическите двигатели, дори и на по-ниска скорост, изглежда все по-малко вероятна. Вместо това, изглежда че световната икономика ще стигне до следващия си кръстопът, който според мен ще достигнем в следващите три години.

Това може и да не се окаже толкова лошо. Ако политиците изработят по-цялостен отговор, те могат да вкарат своите икономики в коловозите на стабилността и просперитета – на силен приобщаващ растеж, на намаляващо неравенство и на реална финансова стабилност. Подобен политически отговор би трябвало да включва прорастежни структурни реформи (като по-големи инфраструктурни инвестиции, ревизия на данъчното облагане и модернизация на трудовия пазар), по-отговорна фискална политика, решаване на проблема със свръхзадлъжнялостта и подобряване на глобалното сътрудничество. , Това, ведно с технологичните иновации и с развързване на корпоративните кешови наличности, би разгърнало производствения капацитет, би довело до по-бърз и по-приобщаващ растеж, би успокоило цените на активите, които сега са изкуствено завишени.

Алтернативният коловоз, върху който светът все още се движи заради продължаващата политическа неадекватност, води до задънената улица на икономическата рецесия, по-голямото неравенство и опасната финансова нестабилност. Освен че ще навреди на икономическото добруване на настоящите и бъдещите поколения, този резултат би подкопал социалното и политическото сцепление.

Няма нищо предначертано в двата пътя, по които бихме поели. Всъщност, както и стана, изборът е отчайващо невъзможен за предсказване. Но в идващите месеци, когато политиците се изправят пред нарастваща финансова нестабилност, ще видим някои догадки как нещата ще се случат.

Надеждата е, че те ще ни насочат към един по-систематичен – а и по-ефективен – политически подход. Страховете са, че политиките няма да се дистанцират достатъчно от прекомерното упование на централните банки и ще се върнат към „новото нормално” с всичките му ограничения и чувство за безизходица, като период на относително спокойствие и благоденствие.


*Мохамед Ел-Ериан е главен икономически съветник на Алианц груп и член на нейната Международна изпълнителна комисия. Председател е на Съвета за глобално развитие към президента на Съединените щати Барак Обама. Преди това е бил изпълнителен директор и главен инвестиционен съветник на PIMCO. Определен е за един от 100-те глобални мислители на 2009, 2010, 2011 и 2012 на списание „Форин полиси”.

петък, 19 февруари 2016 г.

Голямото бягство от Китай

Кенет Рогоф*

От началото на 2016 прогнозите за голямо обезценяване на китайския юан са надвиснали над глобалните пазари като Дамоклев меч. Това води до политическа дестабилизация. Малцина наблюдатели се съмняват, че Китай ще трябва да остави курса на юана да се движи свободно през следващото десетилетие. Въпросът е какви драми ще се случат по време на сблъсъка между политическите и икономическите императиви.

Би изглеждало странно страна натрупала 600 млрд. долара търговски излишък през 2015 да трябва да се притеснява за слабата си валута. Но комбинацията от фактори, в това число забавящият се икономически растеж и постепенното облекчаване на забраните за задгранични инвестиции, отприщи истински порой от капиталови потоци извън страната.

На частни лица сега е позволено да изнасят до 50 хил. долара годишно от страната. Ако само един на 20 китайски граждани се възползва от тази възможност, китайските резерви в чужда валута ще бъдат ликвидирани. В същото време китайските компании с огромни кешови наличности използват всички налични средства да изнесат парите си навън. Идеалният законен начин е да заемаш в юани и да връщаш в чужда валута.

Не толкова законният начин е да издаваш фалшиви или раздути фактури – основен начин за препиране на пари. Например китайските износители могат да пишат по-ниска продажна цена на американския вносител от получената като разликата тайно се депозира в долари в американска банкова сметка (а тази сума би могла да бъде използвана за покупка на Пикасо).

Именно по тази причина китайски фирми купуват толкова много американски и европейски компании, а препраните пари остават в „семейството”. Китайците не са измислили тази идея. След Втората световна война, когато разрушена Европа е поставена под строг валутен контрол, нелегалните капиталови потоци изтичащи от континента често съставляват 10% от стойността на търговията, че дори и повече. Като една от най-големите страни търговци е почти невъзможно за Китай да удържи контрола върху износа на капитали, когато стимулите за изтегляне са стана;и толкова големи.

Всъщност, въпреки гигантските търговски излишъци, Китайската народна банка беше принудена да се намеси силно в подкрепа на валутния курс, което до голяма степен е причина за намаляването на валутните резерви с 500 млрд. долара през 2015. При този пробит капиталов контрол китайското ковчеже с 3 трлн. долара не би било достатъчно за удържане на укреплението кой знае колко дълго. В действителност, колкото повече хора се тревожат, че валутният курс ще падне, толкова по-бързо искат да изнесат парите си от страната. От друга страна страхът е изключително важен фактор тласкащ китайските стокови пазари надолу.

Съществуват много пазарни спекулации, че китайците ще предприемат голямо по размер еднократно обезценяване, да кажем от порядъка на 10%, за да отслабят юана достатъчно за облекчаване на натиска върху валутния курс. Но освен да подхрани симпатиите към Доналд Тръмп, който вярва, че Китай е нечестен търговец, това може да се окаже много опасен избор на стратегия за едно правителство, на което финансовите пазари не вярват. Основният риск е, че голямо обезценяване ще бъде тълкувано като знак за забавяне на китайската икономика, по-голямо отколкото хората си представят, а в този случай парите ще продължат да изтичат.

Няма да има лесен начин за подобряване на комуникацията с пазарите, докато Китай се учи как получава достоверни икономически данни. Получи се голяма новина, когато беше обявено, че БВП на Китай през 2015 е 6,9%, по-малко от официалната цел от 7%. Тази разлика трябваше да бъде пренебрежима, но пазарите я възприеха като изключително важна, понеже инвеститорите повярваха, че нещата трябва да са много зле, след като правителството не е успяло да нагласи числата така, че да постигне своите цели.

Добър начин за властите да започнат би бил избирането на комисия от икономисти, която да даде по-реалистични и достоверни исторически данни за БНП, като по този начин постеле пътека за по-достоверни данни за БНП занапред. Вместо това, идеята на правителството за облекчаване на натиска върху валутния курс е да обвърже юана с кошница от 13 валути, а не само с американския долар. Това е добра идея на теория, но на практика, обвързването с кошница от валути може да породи хронични проблеми с прозрачността.

Нещо повече, обвързването с кошница от валути ще има повече проблеми от простото обвързване с долара. Вярно е, че еврото и йената паднаха спрямо долара през последните няколко години. Ако доларът отстъпи през 2016 обаче, обвързването с кошница от валути ще предполага по-силен курс юан-долар, което може да се окаже безполезно. Правителството също така трябва да покаже, че възнамерява да упражни по-силен натиск върху нелегалните капиталови потоци, но няма да му е лесно да върне обратно духа в бутилката.

Днес животът би бил много по-лесен, ако Китай по-бързо се беше придвижил към гъвкав валутен курс, когато времето беше подходящо, както някои от нас съветвахме преди повече от десетилетие. Може би властите ще успеят да успокоят нещата през 2016, но е по-вероятно юанът да продължи своя път надолу, повличайки глобалните пазари със себе си.


*Кенет Рогоф е професор по икономика и публични политики в Харвардския университет и носител на наградата на Дойче банк за финансов икономикс за 2011 година. Бил е главен икономист на МВФ от 2001 до 2003 година.

четвъртък, 18 февруари 2016 г.

Пет истини за тероризма

Джоузеф Най*

Американската политика беше пленена от терористите. През декември 2015 социологически сондажи показаха, че при един от всеки шест американци, почти 16% от населението, припознават тероризма като най-важният национален проблем, което е с 3% повече от предишния месец. Това е най-високият процент американци споменаващи тероризма от десетилетие, макар и да са все още доста по-малко от 46-те процента измерени след терористичните атаки от 11 септември 2001.

Ефектът от тази промяна в общественото мнение е особено силен в първичните избори за кандидат за президент на Републиканската партия. Тя определено даде тласък на кандидатурата на Доналд Тръмп, чиято анти-мюсюлманска риторика бе особено силна (да не кажа подстрекателска). Някои политици започнаха да наричат битката срещу тероризма „Трета световна война”.

Тероризмът е проблем за Съединените щати, както атаките в Сан Бернардино, Калифорния, през декември показаха. Но той се разду извънмерно, както от кандидат-президентите, така и от новинарските медии, потвърждавайки поговорката, че „насилието продава”. За да разберат тероризма, американците – и останалите – трябва да имат предвид следните съображения.

Тероризмът е форма на театралничене. За терористите е по-важно да задържат вниманието и да поставят проблемите си на преден план, отколкото броят на убитите от тях. Ислямска държава са се усъвършенствали в това. Варварските обезглавявания, които показват и разпространяват из социалните медии са направени така че да шокират и отчайват, и така да привличат внимание. Чрез преувеличаване на ефектите и чрез правенето от всеки терористичен акт на водеща новина, ние играем по тяхната свирка.

Тероризмът не е най-голямата заплаха, пред която са изправени хората в напредналите страни. Тероризмът убива далеч по-малко хора отколкото автомобилните катастрофи или цигарите. Всъщност тероризмът дори не е голяма заплаха – или даже малка от тази гледна точка. По-вероятно е да бъдете убит от светкавица, отколкото от терористи.

Експерти изчисляват, че американският годишен риск да бъдете убит от терористи е едно към 3,5 милиона. Ако сте американец е по-вероятно да умрете от инцидент във вана (един на 950 хиляди), от домашен уред (един на 1,5 милиона), от елен (един на два милиона) или на пътнически самолет (един на 2,9 милиона). Шест хиляди американци годишно умират пишейки или говорейки по телефон докато карат. Това е няколко пъти по-голяма възможност, отколкото да умрете от тероризъм. Радикалните ислямски терористи убиват по-малко американци, отколкото атаките на недоволни работници и училищни стрелци. Тероризмът не е Трета световна война.

Глобалният тероризъм не е нов феномен. Обикновено е нужно поне едно поколение време за надигане на вълна от тероризъм. В началото на 20-ти век, анархисткото движение убива немалко държавни глави заради утопичните си идеи. През 1960-те и 1970-те „новата левица” Червените бригади и Фракция Червена армия отвлича самолети отвъд националните граници, и пленява и убива бизнес и политически лидери (както и обикновени граждани).

Днешните джихадистки екстремисти са внушаващ респект политически феномен покрит в религиозни одежди. Мнозина лидери са традиционни фундаменталисти, но хората, чиято идентичност беше изтръгната от корен заради глобализацията и които търсят своята идентичност във въобразената общност на чистия ислямски халифат. Унищожаването им ще изисква време и усилия, но религиозната природа на ИД ограничава обхвата на посланията й. С атаките си на сектантска основа тя не може да се обръща към всички мюсюлмани, още по-малко към индусите, християните и останалите. ИД рано или късно ще бъде победена, както бяха победени останалите транснационални терористични групи.

Тероризмът е като джиу джицу. По-малките актьори използват силата на по-големите, за да ги победят. Нито една терористична организация не е силна колкото една държава и едва няколко терористични движения са успели да я победят. Но само ако успеят да пречупят гражданите на държавата, те могат да се надяват да победят. Ал-Кайда усоя да примами Съединените щати в Афганистан през 2001. ИД се роди върху отломките на американското нахлуване в Ирак.

За да бъде победен тероризмът е нужна разумна сила. Разумната сила е способността да се комбинира мощта на военната и полицейската сила с меката сила привлекателността и убеждаването. Твърдата сила е необходима, за да бъдат убити или заловени твърдолинейните терористи, малцина от които са предразположени към привличане или убеждаване. В същото време меката сила е необходима, за да привлече онези от периферията, които твърдолинейните се опитват да привлекат на своя страна.

Именно поради тази причина вниманието към обясняването на американските действия в социалните мрежи е толкова важно и необходимо, колкото и прецизните въздушни удари. Враждебната риторика, която отчуждава мюсюлманите и намалява желанието им да дават изключително важна разузнавателна информация, излага всички ни на опасност. Затова анти-мюсюлманските позиции на някои от настоящите президентски кандидати са толкова вредни.

Тероризмът е сериозен проблем и заслужава да е топ приоритет за нашите разузнавателни, полицейски, военни и дипломатически агенции. Той е важен компонент от външната политика. И е от изключителна важност да държим оръжията за масово унищожение далеч от ръцете на терористите.

Но не трябва да падаме в капана на терористите. Нека действията на главорезите се разиграват в празна зала. Ако им позволим да се качат на сцената на публичния ни дебат, ще подкопаем качеството на обществения си живот и ще изкривим до неузнаваемост приоритетите си. Нашата сила ще бъде използвана срещу самите нас.


*Джоузеф Най е бивш помощник секретар по отбраната на Съединените щати и председател на Националния съвет по разузнаване. Професор е в Харвардския университет и е член на Съвета на световния дневен ред за бъдещето на управлението към Световния икономически форум.

сряда, 17 февруари 2016 г.

Новото ненормално в глобалната икономика

Нуриел Рубини*

От началото на годината световната икономика бе подложена на нова атака от тревожни колебания на финансовите пазари, белязани от рязко падащи цени на ценните книжа и на други рискови активи. Причина за това са различни фактори: притеснения за твърдото приземяване на китайската икономика, тревожност, че растежът в Съединените щати е несигурен по време, когато Фед започна да увеличава основните лихви, страховете от ескалация на саудитско-иранския конфликт и сигналите – най-вече заради рязко падащите цени на петрола и суровините – за многото слабости в глобалното търсене.

Има и още. Спадът в цените на петрола – в едно с пазарната неликвидност, увеличението на задлъжнялостта на американските енергийни фирми и на енергийните фирми и клатещите се правителства в страните износителки на петрол – поражда страхове от сериозни кредитни събития (фалити) и системни кризи на кредитните пазари. А съществуват и очевидно нестихващи тревоги за Европа, заради излизането на Британия от ЕС (Брексит), което е все по-вероятно, както и за популистките партии отдясно и ляво, които печелят все повече доверие из целия континент.

Тези рискове нараснаха заради някои мрачни средносрочни тенденции предвиждащи посредствен растеж навсякъде. Всъщност световната икономика през 2016 ще продължи да се характеризира като „новото ненормално”, ако гледаме производителността, икономическите политики, инфлацията и движението на ключови цени на активи и на финансовите пазари.

Затова въпросът е какво точно прави днешната глобална икономика ненормална?

Първо, потенциалният растеж в развитите и възникващите страни спадна заради тежестта на големите частни и публични дългове, заради бързото амортизиране (включващо по-високи нива на спестяване и по-ниските инвестиции) и заради разнообразни съмнения за възвращаемостта на капиталовите разходи. Нещо повече, много технологични иновации не бяха въвлечени в повишаването на ръста на производителността, скоростта на структурните реформи остана ниска, а проточилата се циклична стагнация подкопа основите на производствените умения и тези на човешкия капитал.

Второ, същинският растеж е анемичен и под своите потенциални възможности заради болезнения процес на намаляване на дълговата тежест случващ се под повърхността, първо в Съединените щати, после в Европа, а сега в силно задлъжнелите възникващи пазари.

Трето, икономическите политики – особено монетарните такива – ставаха все по-неконвенционални. Всъщност, разликите между монетарните и фискални политики ставаха все по-размити. Преди десет години кой беше чувал за термините „политика на нулеви лихви”, количествени улеснения, кредитни улеснения, дръзко ръководство, отрицателни лихви по депозитите на банките или от намеса за предотвратяване на зараза? Никой, понеже те не съществуваха.

Но днес тези неконвенционални инструменти на монетарната политика са норма в повечето напреднали икономики, че дори в някои възникващи пазари. А скорошните действия и сигнали на Европейската централна банка и Японската централна банка засилиха опасенията, че са на път да се проведат още неконвенционални политики.

Някои се съмняват, че тези неконвенционални монетарни политики – и съпътстващото ги раздуване на счетоводните баланси на централните банки – са начин за девалвация на конвертируемите валути. Резултатът, казват те, може да бъде галопираща инфлация (че дори хиперинфлация), рязък скок на дългосрочните лихви, срив на стойността на американския долар, скок в цената на златото и други суровини и заместването на обезценяването на конвертируемите валути с криптовалути като биткойна.

Вместо това – и това е четвъртото уточнение – инфлацията все още е твърде ниска и пада в напредналите икономики, въпреки неконвенционалните политики на централните банки и раздуващите се счетоводни отчети. Предизвикателството пред централните банки е да се опитат да повишат инфлацията, ако не и да избегнат навлизане в дефлация. В същото време дългосрочните лихви продължиха да падат през последните години, стойността на долара се качи, цените на златото и суровините паднаха рязко, а биткойна беше най-слабо представящата се валута на 2014-2015.

Причината ултраниската инфлация да си остава проблем е, че традиционната причинно-следствена връзка между паричното предлагане и цените беше прекъсната. Една от причините за това е, че банките обвързаха допълнителното парично предлагане с изискване за свръх резерви, вместо да ги дават на кредит (казано с езика на икономиката парите спряха да се въртят).

Нещо повече, нивата на безработицата останаха високи, което означава ниска покупателна сила на работниците. Застоят на производствените пазари в много страни все още е твърде голям, както и огромната разлика между настоящата и очакваната производителност и ценовата политика на фирмите (проблемът със свръхкапацитета изострен заради свръхинвестирането в Китай).

А сега, последвано от големия спад в цените на имотите в страните претърпели бум и след това рухване, цените на петрола, енергията и други суровини се сринаха. Ще наречем това петата аномалия – резултат от забавянето в Китай, наводняването с енергоресурси и индустриални метали (заради успешните проучвания и свръхинвестирането в нов производствен капацитет) и силния долар, което доведе до намаляване на цените на суровините.

Скорошния пазарен смут предизвика свиване на глобалния балон на активите надут от количествените улеснения, макар разширяването на неконвенционалните монетарни политики да го подхранваше доста отдавна. Реалната икономика в много напреднали и възникващи икономики е сериозно болна, и все пак, съвсем наскоро, финансовите пазари достигнаха висините, подкрепени от допълнителните улеснения на централните банки. Въпросът е още колко Уол стрийт и улицата ще се разминават.

Истината е, че това разминаване е едно от проявленията на ненормалността от последните години. Другото е, че финансовите пазари не реагираха кой знае колко, поне засега, нито на нарастващите геополитически рискове, в това число разбира се тези произлизащи от Близкия изток и европейската криза на идентичността, нито на надигащото се напрежение в Азия, нито на нарастващите рискове от една по-агресивна Русия. И така, колко дълго това състояние на нещата – при което пазарите не просто пренебрегват реалната икономика, но също така и омаловажават политическите рискове – може да удържи?

Добре дошли във времето на „Новото ненормално” за растежа, инфлацията, монетарните политики и цените на активите, и се чувствайте като у дома си. Както изглежда ще се задържим дълго тук.

*Нуриел Рубини е професор в NYU’s Stern School of Business и председател на Roubini Global Economics. Бил е старши икономист по международните въпроси в Съвета на икономическите съветници на Белия дом по време на администрацията на Бил Клинтън. Работил е за Международния валутен фонд, за Федералния резерв на САЩ и за Световната банка.

вторник, 16 февруари 2016 г.

Колко точно дълг е твърде много?

Робърт Скиделски*

Има ли „безопасно” съотношение дълг/приход за домакинствата или дълг/БВП за правителствата? В двата случая отговорът е да. И в двата случая е възможно да се каже колко точно е това съотношение. Въпреки всичко, това се превърна в най-спешния макроикономически въпрос в момента, което се дължи не само на спираловидно натрупващите се дългове от домакинства и правителства от 2000 насам, но също – и по-важно – на засилените страхове след като се разкри размерът на правителствените дългове.

Според доклада от 2015 на McKinsey Global Institute, домакинските дългове в много напреднали икономики са се удвоили, като достигат повече от 200% от доходите им, между 2000 и 2007. Оттогава домакинствата в най-тежко ударените от икономическата криза от 2008-2009 страни не задлъжняха много повече, но дълговото съотношение на домакинствата в повечето напреднали страни продължи да расте.

Големият подем на правителствен дълг последва колапса от 2008-2009. Например дългът на британското правителство нарасна от едва 40% от БВП през 2007 до 92% днес. Постоянните усилия на тежко задлъжнелите правителства да се справят с дефицитите увеличиха още повече дълговото съотношение чрез намаляване на БВП, както стана в Гърция, или чрез забавяне на възстановяването, както се случи в Обединеното кралство.

Преди съвременните финанси да направят лесно да се живее назаем, поемането на дългове се счита за неморален акт. „Нито вземай, нито давай”, предупреждава шекспировия Полоний своя син Лаерций. Очакванията за непрекъснат икономически растеж донесоха нова надежда. Ипотечният заем, непознат допреди век, днес формира 74% от домакинските дългове в развитите страни (и 43% в развиващите се). Банките отпускат кредити, а домакинствата ги усвояват, с надеждата, че утре ще е по-добре от днес.

По същият начин правителствата се научиха да балансират бюджетите си, с изключение на военновременните. Но те също започнаха да очакват, че ще има постоянно повишаване на приходите и дори свалиха данъците. Затова изглеждаше благоразумно да се заемат пари като се залага бъдещето.

Днес, след като толкова много домакинства и правителства са изправени пред тежки финансови проблеми, това вече не е толкова сигурно. Единственото сигурно е, че „безопасното” дългово съотношение зависи от контекста.

Нека разгледаме Дания и Съединените щати. През 2007 съотношението дълг/доходи при домакинствата в Дания достигна 269%, докато пикът в Съединените щати беше 125%. Но равнището на фалитите на домакинствата в Дания беше незначителен, докато в Съединените щати, където, в условията на рецесия, почти четвърт от ипотеките се оказаха „под водата”, а някои притежатели на домове предпочетоха стратегически фалит, предизвиквайки по-нататъшен натиск надолу върху цените на имотите и навредиха на останалите задлъжнели домакинства.

Това може да се дължи на разпределението на длъжниците. В Дания домакинствата с високи доходи заемат повече отколкото печелят, а условията за ипотечни заеми останаха трудни (ипотеките покриваха 80% от стойността на имота). В Съединените щати домакинствата с най-ниски доходи (тези на дъното на социалната стълбица) имаха по-високо съотношение дълг/доходи от 10-те процента на върха, а ипотеките се раздуваха като балонче от дъвка. В Съединените щати, както и в Испания и Ирландия, банките и домакинствата станаха това, което колумнистът на Financial Times Мартин Улф нарече „силно задлъжнели спекуланти на активи с фиксирани доходи”.

Що се отнася за правителствения дълг, съотношението дълг/БВП на Япония е 230%, в сравнение с Гръцкия, който е 177%. Но последиците за Гърция са много по-тежки, отколкото в Япония. Видът на кредиторите е от ключова важност. Повечето от японските държатели на дълг са национални (ако не и Централната банка) и имат интерес от политическа стабилност. Повечето гръцки държатели на дълг са чуждестранни банки. И така, ако кризата на доверие се появява много по-скоро за дългове държани от чужденци, няма стъпки, които да бъдат предприети за ограничаване на правителствата да заемат от вътрешни източници.

Днес ние знаем, че очакването за непрекъснат растеж е една заблуда. Но правителствата се забавиха във въоръжаването за следващата криза. Благоразумните макро инструменти като контрацикличните капиталови разходи и изискванията за резерви към банките бяха обезсилени от безусловните интереси на финансовата индустрия. И докато правителствата се опитват (макар и неефективно) да намалят своите нетни пасиви, те стимулират домакинствата да увеличават дълговете си, за да подкрепят възстановяването на „здравословния” растеж.

Докладът на McKinsey използва общоприети данни от МВФ и ОИСР, за да прогнозира, че, с всеизвестните изключения на Германия, Гърция и Ирландия, съотношението дълг/БВП в напредналите икономики се движи в посока нагоре. Това изглежда като предупреждение. Но голямото предупреждение се основава на често повтаряната измислица, че правителствените разходи са непродуктивни и са в тежест за следващите поколения. Всъщност бъдещите поколения ще спечелят повече от настоящите от инвестициите на правителствата в инфраструктура, затова е логично те да осигурят средствата за повечето от тях.

Намерението за натрупване на дълг е важно. Дълговите кризи са по-вероятни, ако дългът се използва за покриване на текущи разходи. Но днес, когато реалните лихви са почти нулеви или отрицателни, дали е подходящо правителствата да взимат кредит за капиталови разходи. Държателите на дълг не трябва да се притесняват за дълга, ако той допринася за повишаване на производствения капацитет.

Всички настоящи правителства се стремят към фискални излишъци, за да намаляват дълга. Това е добре, но как да се постигне. В условията на непълно възстановяване и застой в растежа, повишаването на данъците или съкращаването на социалните разходи е погрешен подход. Фискалната консолидация изисква предприемането на действия за повишаване на растежа на БВП.

В дългосрочен план това може да се постигне само чрез повишаване на производителността. А правителствата могат да помогнат като съкратят сроковете на дългосрочните планове. Те разчитат на печатането на пари, за да компенсират дефлационния ефект от своите фискални политики. Но както McKinsey отбелязва, „Ликвидността...не може да се превърне в инфлация когато търсенето е слабо, желанието да бъде увеличена е голямо, а банките все още са силно контролирани”.

Експанзионистичната фискална политика е табу, понеже има опасност да предизвика по-нататъшно увеличение на националния дълг. Но всичко зависи от това как правителствата представят своите сметки. През 2014 Централната английска банка държеше 24% от правителствения дълг на Обединеното кралство. Ако пренебрегнем този факт, съотношението дълг/БВП на Обединеното кралство щеше да бъде 63%, а не 92%.

Затова е по-разумно да се съсредоточим върху нетния дълг на правителствените заеми от централната банка. Правителствата трябва да бъдат готови да признаят, че те нямат намерение да връщат дълговете, които дължат на своите собствени банки. Монетарното финансиране на правителствени разходи е една от тези идеи табу, които със сигурност печелят подкрепа, но както изглежда забавят икономическото възстановяване.


*Робърт Скиделски е почетен професор по политическа икономия в Университета на Уоруик и член на Британската академия по история и икономика. Член е също така и на британската Камара на лордовете. Автор е на тритомната биография на Джон Мейнард Кейнс. Робърт Скиделски започва политическата си кариера в Лейбъристката партия, след това става говорител на Консервативната партия по финансовите въпроси и е изключен от там след като открито се противопоставя на намесата на НАТО в Косово през 1999 година.