петък, 25 септември 2015 г.

Писна ни от Фед

Джоузеф Стиглиц*

В края на август всяка година, централните банкери и финансисти от целия свят се срещат в Джаксън Хол, Уайоминг, за икономическия симпозиум на Федералния резерв на Съединените щати. Тази година, участниците бяха привествани от голяма група предимно млади хора, сред които имаше и много афро- и латино-американци.

Групата беше там не толкова да протестира, колкото да информира. Те искаха да накарат събралите се политически технолози да разберат, че техните решения се отразяват на обикновените хора, а не само на финансистите, които се тревожат само как инфлацията се отразява върху акциите им или какво ще причини вдигането на основната лихва на техните инвеститорски портфейли. На зелените им фланелките беше изписано посланието, че за американците като тях самите, възстановяването е илюзия.

Дори днес, седем години след избухването на глобалната финансова криза, известна като Голямата рецесия, „официалната” безработица сред афро-американците е над 9%. Според по-широката (и по-подходяща) дефиниция, която включва заетите на непълен работен ден търсещи работа на пълен и работещите бедни, нивото на безработицата в Съединените щати достига до 10,3%. Но за афро-американците – особено за младите – нивата са далеч по-високи. Например за афро-американците на възраст 17-20 години, завършили средно образование, но не продължили в колеж, нивата на безработицата са над 50%. „Недостигът на работни места” – разликата между днешните нива на заетост и тези, които би трябвало да бъдат – е повече от три милиона.

При толкова много хора извън пазара на труда, натискът надолу върху заплатите няма как да не се отрази на официалната статистика. Само за тази година, реалните заплати на неподлежащите на контрол работници паднаха с близо 0,5%. Това е част от дългосрочна тенденция, която обяснява защо доходите на домакинствата от средата на подоходната скала са по-ниски от тези преди четвърт век.

Намаляването на заплатите също така помага на обяснението защо официалните изявления на Фед, които икономиката вече приема за нормални, са посрещани с подигравки. Може би това е вярно за съседите на ръководителите на Фед. Но, при положение че нарастването на доходите от началото на американското „възстановяване” се стича единствено при най-богатия 1%, това не се отнася до останалите общности. Младите хора в Джаксън Хол, представители на движението, естествено наречено, „Писна ни”, са свидетелство за това.

Има категорични доказателства, че икономиките се представят по-добре при строго контролиран пазар на труда и, както показа МВФ, по-ниски нива на неравенство (а обратното обикновено води до по-високо неравенство). Разбира се, финансистите и корпоративните ръководители, плащащи по 1000 долара за участие на срещата в Джаксън Хол, виждат нещата по различен начин. Ниските заплати означават високи печалби, а ниските лихви означават високи цени на акциите.

Фед има две основни задачи – да съдейства за пълната заетост и за ценовата стабилност. Той се справя повече от добре с втората, отчасти защото не се справя толкова добре с първата. Затова е неразбираемо защо политическите технолози искат да вдигнат основната лихва на срещата на Фед през септември?

Обичайният аргумент за вдигане на лихвите е, за да се охлади прегрялата икономика, в която инфлационният натиск е станал твърде силен. Очевидно не такъв е случаят в настоящата ситуация. Напротив, при тази стагнация на заплатите и при силен долар, инфлацията е доста под поставените от Фед цели за 2%, да не споменаваме 4-те процента, за които много икономисти (в това число и бившия главен икономист на Фед, Оливие Бланшар) призовават.

Инфлационните ястреби казват, че инфлационният дракон трябва да бъде тръшнат преди да ни е достигнал с огнения си дъх. Нежеланието да се действа бързо, означава да бъдем погълнати от пламъците му след една или две години. Но при настоящите обстоятелства, по-високата инфлация би била полезна за икономиката. Всъщност няма риск от това икономиката да прегрее толкова бързо, че Фед да не успее да се намеси, за да предотврати прекомерна инфлация. Каквито и да са нивата на безработицата, при които инфлационният натиск става значителен – един ключов за политическите технолози въпрос – ние знаем, че те са далеч по-ниски от днешните.

Ако Фед се фокусира прекалено върху инфлацията, това ще влоши положението с неравенството, което от своя страна ще влоши цялостното икономическо представяне. Заплатите се колебаят по време на рецесия и ако Фед вдига основната лихва всеки път когато има сигнали за ръст на заплатите, делът на работниците ще падне – и никога няма да възстанови изгубеното по време на спада.

Аргументите за вдигането на основната лихва се фокусират не върху благополучието на работниците, а върху това на финансистите. Притеснението е, че в среда на ниски лихви, ирационалността на инвеститорите в „преследването на печалба” води до изкривявания във финансовия сектор. В една добре функциониращата икономика, хората очакват евтините капитали да са основа за здравословен растеж. В Съединените щати работниците са молени да жертват средствата си за прехрана и благосъстоянието си, за да защитят охранените финансисти от последиците от собственото им безразсъдство.

Фед трябва както да стимулира икономиката, така и да укротява финансовите пазари. Добрите регулации обикновено означават повече от предотвратяване на това банковият сектор да ни навреди (макар че Фед направи твърде малко за това преди кризата). Те също така означават приемането и прилагането на правила, които ограничават потоците спекулативни пари и насърчават финансовия сектор да играе конструктивна роля в икономиката ни чрез предлагането на капитали при основаването на фирми и чрез предоставянето на възможности на успешните фирми да се разширяват.

Често ми се случва силно да симпатизирам на управляващите Фед, понеже им се налага да правят предпазливи изявления в среда на значителна нестабилност. Но сегашните им изявления не са от най-предпазливите. Напротив, те са по-скоро безумни. Сега не му е времето за затягане на кредитирането и за охлаждане на икономиката.


*Джоузеф Стиглиц е носител на Нобелова награда за икономика и професор в Колумбийския университет. Бил е председател на Съвета на икономическите съветници на президента Бил Клинтън, както и старши вице-президент  и главен икономист на Световната банка.

Няма коментари:

Публикуване на коментар