събота, 20 декември 2014 г.

Защо цените на суровините падат?

Джефри Франкъл*

Цените на петрола паднаха с 40% от юни насам, което е добра новина за вносителите на петрол, но лоша за Русия, Венецуела, Нигерия и други износители. Някои отдават срива в цената на петрола на шистовия бум в Съединените щати. Други са на мнение, че падането е в резултат на неуспеха на ОПЕК да постигнат споразумение за намаляване на добива.

Но цената на петрола е само част от проблема. Пада цената и на желязната руда. Също така и на златото, среброто и платината. Не по различно е положението с цените на захарта, памука и соята. Всъщност повечето цени на суровини изчислявани в долари падат още от началото на годината. Макар че множество специфични фактори влияят на цените на всяка суровина, фактът че спадът е повсеместен – какъвто е и настоящият случай – означава, че в основата на спада са макроикономическите фактори.

Кои макроикономически фактори теглят цените на суровините надолу? Може би е дефлацията. Макар че инфлацията е много ниска, дори минусова в някои страни, причината трябва да е другаде, понеже цените на суровините падат и под най-ниските си нива. С други думи, падат реалните цени на суровините.

Най-популярното обяснение е, че това е заради глобалния икономически спад, намалил търсенето на енергия, минерали и селскостопански продукти. В действителност растежът се забави и прогнозите за БВП в повечето страни беше ревизиран в посока надолу след средата на годината.

Но Съединените щати са голямото изключение. Американският растеж изглежда устойчив и достигна до 4% на годишна база през последните шест месеца. А в Съединените щати цените на суровините паднаха най-значително. Индексът на борсовите цени на Икономист изчислявани в евро всъщност се покачиха през последната година, само цените изчислявани в долари – върху които е съсредоточено цялото внимание – паднаха.

До този резултат ни доведе монетарната политика, важността на която, като определящ фактор за цените на суровините, често се забравя. Затягането на монетарната политика отдавна беше очаквано в Съединените щати, Федералния резерв вече прекрати програмата за количествени облекчения през октомври, а вдигането на краткосрочните лихви ще стане по някое време следващата година.

Това провокира историческа съпоставка. Падането на реалните (инфлационно изгладени) лихвени равнища през 70-те, през 2002-2004 и през 2007-2008 година, беше съпроводено с покачване на цените на суровините, а рязкото покачване на лихвените равнища в Съединените щати през 80-те изпрати цените на суровините изчислявани в долари на дъното.
Има нещо вярно в идеята, че когато Фед „печата пари”, парите потичат по-скоро към закупуването на суровини, а не към други места, което кара цените им да растат и обратното – тези цени падат, когато лихвените равнища се повишат. Но как точно работи механизмът?

Има четири начина, по които реалните лихвени равнища влияят на цените на суровините (като изключим ефекта от нивата на икономическа активност). Първо, високите лихвени равнища намаляват цените на търгуваните суровини като намаляват стимула за добиване днес, а не утре, и като намаляват темпа на добив на петрол, на злато или на изсичане на гори. Второ, високите лихви намаляват желанието за увеличаване на запасите (разбирай петрол в танкерите и резервоарите).

Трето, портфолио мениджърите отговарят на увеличаването на лихвите с освобождаване от договорени количества суровини (които са актив)и прехвърлят освободените средства в съкровищни бонове. Накрая, високите лихвени равнища засилват националната валута като по този начин намаляват цената на международно търгуваните суровини у дома (макар и цената на същата суровина, изчислявана в чужда валута, да не е паднала).

Лихвените равнища в Съединените щати реално не нараснаха през 2014 година, затова нито един от тези механизми все още не е проработил. Но спекулантите мислят с един ход напред и се освобождават от договорени количества суровини днес, в очакване на по-високи лихви през 2015 година и в резултат на това очакваното следващата година намаление на цените се отразява днес.

И четирите канала за влияние вече функционират. Очакванията за затягане на монератната дисциплина от страна на Съединените щати съвпада с намеренията на ЕЦБ и Японската централна банка за увеличаване на монетарните стимули. Това ще доведе до повишаване на стойността на долара спрямо еврото и йената. Стойността на еврото спрямо долара падна с 8% през първата половина на годината, а стойността на йената падна с 14%. Това обяснява защо цената на суровините смятани в долари може да падне, а смятана в други валути може да се повиши.

*Джефри Франкъл е професор в Кенеди скуул ъф гавърмънт към Харвардския университет и е бил член на Съвета на икономическите съветници на президента Бил Клинтън.

четвъртък, 18 декември 2014 г.

Путиновите закони за привличането

Джоузеф Най*

Скритата агресия на руския президент Владимир Путин в Украйна продължава, въпреки западните санкции срещу страната му. Но тези действия не заплашват само икономиката на страната, те намаляват и меката сила на Русия, което има потенциал да доведе до катастрофа. Една страна може да привлече други страни в своята орбита на влияние по три основни начина: чрез агресия, чрез пари или чрез емоции. Путин опита с агресия и получи санкции. Германският канцлер Ангела Меркел, основният събеседник на Путин, изрази своето раздразнение от руската политика спрямо Украйна с изостряне на тона.

Независимо от краткосрочните ползи от действията на Путин в Украйна, в дългосрочен план това ще има негативен ефект, като лиши Русия от достъп до западни технологии, нужни за модернизацията на нейната индустрия и разширяване на разработването на енергийни източници на границата на Арктическия регион.

Колебанията в руската икономика ще продължат да затрудняват Путин при експлоатацията на втория инструмент за упражняване на власт и влияние: парите. Нефтът и газът, най-ценните ресурси на Русия, няма да могат да спасят икономиката, въпреки че Путин подписа споразумение с Китай за доставки на газ през следващите 30 години, тъй като цените на тези суровини се сринаха.

Остана емоционалното привличане, един по-могъщ източник на власт и влияние, отколкото някои очакват. Китай например, прави опити да използва меката сила, за да изгради по-малко заплашителен образ, с надеждата, че това ще обезкуражи и ще разклати основите на оформящата се коалиция, опитваща се да противодейства на растящите й икономически и военни възможности.

Меката сила на страната се опира на три основни стълба: впечатляваща култура, силно одобрявани политически ценности и външна политика пропита от морален авторитет. Истинското предизвикателство е да съчетаеш тези източници на власт и влияние с източниците на твърдата сила, каквито са икономическата и военна мощ и да направиш така, че да се подсилват един друг.

Съединените щати не успаха да постигнат този баланс и това уважение при нахлуването си в Ирак през 2003 година. Макар и военната сила на Америка да бе достатъчна за постигането на бърз разгром срещу силите на Саддам Хюсейн, това намали значително притегателните й сили в много страни. По същият начин, въпреки основаването на „Институт Конфуции” в Манила, който да запознава филипинците с китайската култура и който помогна за избуяването на китайската мека сила, влиянието й значително ще намалее, ако Китай едновременно с това използва твърда сила, за да притиска Филипините в териториалния им спор за плитчините Скарбъро.

Проблемът на Русия е, че тя все още не притежава достатъчно мека сила, с която да оперира. А, както политическият анализатор Сергей Каганов отбеляза през 2009 година, липсата на мека сила у Русия е причина тя да се държи агресивно, както стори във войната си срещу Грузия предишната година.

Разбира се, исторически Русия е притежавала значителна мека сила, заради огромния принос на нейната култура в областта на изкуството, музиката и литературата. Нещо повече, след Втората световна война, Съветският съюз става привлекателна за много западноевропейци, дължащо се предимно на неговия значителен принос в борбата срещу фашизма.

Но Съветите пропиляват с лека ръка своята мека сила след нахлуването в Унгария през 1956 година и в Чехословакия през 1968 година. През 1989 година те се оказват с твърде оскъдна мека сила. Берлинската стена не падна под обстрела на натовската артилерия, а под ударите на чуковете и булдозерите управлявани от хората, променили отношението си към съветската идеология.

Сега Путин прави същата грешка, каквато направиха неговите съветски предшественици. Въпреки декларираното от него през 2013 година, че Русия ще се съсредоточи върху изграждането на мека сила, той не успа да капитализира дадената на Русия възможност от домакинството на Зимните олимпийски игри в Сочи през 2014 година, за да увеличи меката си сила.

Вместо това, още по време на игрите, Путин заповяда полускрита военна интервенция в Украйна, която, в допълнение с говоренето му за руския национализъм, породи сериозно безпокойство сред екссъветските републики. Това доведе до ерозия на путиновите стремежи за основаването на воден от Русия Евразийски съюз, съревноваващ се с Евроапейския съюз.

Много малко чужденци гледат руски филми, а само един руски университет е класиран в световните топ 100, което оставя на Русия твърде малко възможности да възвърне своята притегателна сила. Затова Путин го обърна на пропаганда.

Миналата година Путин преструктурира новинарската агенция „РИА Новости”, уволнявайки 40% от служителите, в това число и относително независимото й управително тяло. Новият ръководител на информационната агенция Дмитри Кисельов, представи през ноември създаването на „Спутник”, финансиран от правителството новинарски хъб в 34 страни, с персонал от 1000 души, включващ радио, социална мрежа и новинарски емисии на местни езици.

Но един от парадоксите на меката сила е, че пропагандата често е контрапродуктивна, понеже е неправдоподобна. По време на Студената война неограниченият културен обмен, какъвто бе Залцбургският семинар, позволил на младите хора да се свържат помежду си, показа че контактите между народите са далеч по-смислени и продуктивни.

Днес, по-голяма част от американската мека сила се произвежда не от правителството, а от гражданското общество – университети, фондации, поп култура. Истината е, че нецензурираното гражданско общество и възможността да се критикуват политическите лидери, позволява на страната да съхрани меката си сила, дори когато останалите страни не приемат действията на нейното правителство.

По този начин във Великобритания БиБиСи успя да запази авторитета си, понеже си позволи да ухапе правителствената ръка, която го храни. В същото време Путин продължава да пречи на развитието на неправителствените организации и гражданското общество.

Путин може и да разбира, че твърдата и меката сила се подсилват една друга, но както изглежда той е неспособен да приложи това свое разбиране в политиката. В резултат на това, способността на Русия да привлича други страни в орбитата си на влияние с друго освен с агресия и пари, ще продължи да намалява.

*Джоузеф Най е бивш помощник секретар по отбраната и председател на Националния разузнавателен съвет на Съединените щати. Той е професор в Харвардския университет и член на Съвета на глобалния дневен ред за бъдещето на управлението на Световния икономически форум.

вторник, 16 декември 2014 г.

Неравенството и американските деца

Джоузеф Стиглиц*

Децата отдавна са признати за специална обществена група. Те не могат да избират своите родители, да не говорим за условията, в които се раждат. Те нямат способността на възрастните да се защитават или да се грижат за себе си. Именно заради това Обществото на народите приема Женевската декларация за правата на детето през 1924 година и заради това международната общност одобри Конвенцията за правата на детето през 1989 година.

За съжаление, Съединените щати не изпълняват задълженията си. Суровата истина е, че те дори не са ратифицирали Конвенцията за правата на детето. Съединените щати, с иградения си образ на благодетел и страна на неограничените възможности, трябва да бъде вдъхновяващ пример за справедливост и добро отношние към децата. Вместо това те са пример за провал, да не говорим, че дори допринасят за глобалната незаинтересованост за правата на децата на международната сцена.

Въпреки че средното америнаско дете не е сред най-лошо живеещите в света, несъответствието между богатството на страната и условията за живот на децата е непропорционално голямо. Около 14,5% от американското населени живее под прага на бедността, но забележете, че 19,9% от децата – повече от 15 млн. – живеят в бедност. Сред развитите страни само Румъния има по-висока степен на бедност сред децата. Нивото в Съединените щати е с 2/3 по-високо от това във Великобритания и повече от четири пъти спрямо нивата в Северните страни. За някои групи ситуацията е дори по-лоша: повече от 38% от чернокожите деца и 30% от испаноговорящите деца живеят в бедност.

Причината не е защото американците не се грижат за децата си. Причината е, че Америка промени политическия си дневе ред така, че да направи разпределението на благата доста несправедливо, потапяйки по този начин уязвимите обществени групи все по-надолу и по-надолу. Растящата концентрация на богатството – и значителното намаляване на данъчната тежест за богатите – означава намаляване на разходите за инвестиции за обществени услуги като образование и защита на децата.

В резултат на това американските деца живетя във все по-голяма бедност и общото им състояние се влошава. Това им състояние е болезнен пример не само за отражението на неравенството върху забавянето на икономически растеж и дестабилизацията – признато дори от организация като Международния валутен фонд – но и за опетняването на образа ни на най-голям благодетел, с който всяко справедливо общество трябва да се гордее.

Неравенството в доходите води до неравенство в здравните грижи, в достъпа до образование и до прекомерно излагане на вредното влияние на средата, от което децата страдат много повече от всяка една друга обществена група. Едно от всяко пето американско дете е диагностицирано с астма, нива с 60% по-високи от тези сред децата живеещи добре. Образователните възможности на деца от домакинства с годишен доход по-нисък от 35 хил. долара са повече от два пъти по-ниски спрямо тези на децата живеещи в домакинства с доход над 100 хил. долара годишно.

А някои хора в Американския конгрес искат орязване на ваучерите за храна, от които зависят около 23 млн. американски домакинства, заплашвайки по този начин най-бедните деца с глад. Това неравество в доходите е тясно свързано с неравенство във възможностите. Няма как в страни, в които децата страдат от недохранване, от ограничен достъп до здравеопазване и образование, както и от прекомерно излагане на вредните влияния на околната среда, те да не са и с по-лоши перспективи за живота, спрямо децата на богатите. И понеже жизнените перспективи на американските деца са по-силно зависими от дохода и образователната степен на неговите или нейните родители, отколкото тези на децата от други развити страни, в Съединените щати днес има по-малко равенство на възможностите от която и да е друга развита страна. В най-елитните американски университети например, едва 9% от студентите идват от най-бедната част от населението, докато 74% са от най-богатата.

Повечето общества поемат моралното задължение да помогнат за развитието на потенциала на младите хора. Някои страни дори залагат конституционни задължение за осигуряване на равенство на образователните възможности.
Но в Америка се харчи повече за образование на богатите ученици и студенти, отколкото на бедните. В резултат на това Съединените щати пропиля един от най-ценните си активи, като направи немалка част от младите хора функционално неграмотни – без никакви умения. Американски щати като Калифорния харчат за поддръжка на затворите толкова, колкото за образование, че понякога и повече.

Без мерки за преодоляване на тези проблеми – в това число за предучилищното образование – неравенството във възможностите ще се превърне в доживотно неравенство още преди децата да навършат петгодишна възраст. Тази констатация трябва да пришпори политиците да действат. Ако тези мерки не се вземат спешно, вредните ефекти от неравенството ще се увеличават, а заедно с това и огромната цена, която нашата икономика и нашето общество ще платят. Крайното неравенство наблюдавано в някои страни не е неизбежен резултат от икономическите сили и закони. Правилните политики – по-широки мерки за социална защита, прогресивно данъчно облагане и по-добра регулаторна рамка (особено във финансовия сектор) – могат да преобърнат тази ужасяваща тенденция.

За намирането на политическа воля, която тези реформи изискват, ние трябва да се противопоставим на политическата инерция и бездействие с излагането на суровите факти за неравенството и неговото пагубно въздействие върху нашите деца. Ние можем да се справим с лишенията, които търпят децата и с неравенството на възможностите, като по този начин положим основите на едно по-справедливо и проспериращо бъдеще, отражение на собствените ни ценности. Защо да не можем?
Вредата, която неравенството нанася на собствената ни икономика, политика и общество, е още по-голяма за децата.

Каквато и отговорност да носят родителите за собствения си живот – не работят достатъчно, не спестяват достатъчно или не взимат правилните решения – от това не трябва да страдат децата им. Децата, повече от всеки друг, се нуждаят от защитата давана им от техните основни права, а Съединените щати трябва да бъдат светлият пример за спазването им за всички страни по света.

*Джоузеф Стиглиц е носител на Нобелова награда за икономика и професор в Колумбийския университет. Бил е председател на Съвета на икономическите съветници на президента Бил Клинтън, както и старши вице президент и главен икономист на Световната банка.

неделя, 14 декември 2014 г.

Първо да решим проблема с дефлацията

Бари Айхенгрийн*

Европейската централна банка върви колебливо и несръчно към реализиране на програма за количествени улеснения. Опасността от дефлация – и неефкетивността на досега взетите мерки – я оставят без избор. Въпросът е дали ЕЦБ ще се задейства достатъчно бързо.

ЕЦБ вече се опита да облекчи условията за кредитиране чрез покупка на кошница от вискокачествени ценни книжа. Тя закупи кошницата с активи от частния ипотечен пазар с новонапечатани пари, т.нар. гарантиран дълг, и възроди идеята за изкупуване на корпоративен дълг и дългови книжа издавани от Европейската инвестиционна банка. Но е съвършено ясно, че това не е достатъчно. Търсенето на подобни книжа е ограничено, отразява се на банковото кредитиране в Европа и прави пазарите на тези книжа доста предпазливи и нервни. Нарастването на търсенето на тези активи ще отнеме време, с което европейските политици не разполагат.

Поради всички тези причини, изкупуването само на активи от частния сектор няма да позволи на ЕЦБ да постигне поставените цели за увеличение на търговския баланс с 1 трлн. евро. Поставен пред невъзможността да се справи с призрака на дефлацията, президентът на ЕЦБ Марио Драги ще се нуждае от консенсус – даже от единодушие – в Управителния съвет на банката за покупка на правителствен дълг.

Но Драги и колегите му ще стъпват доста внимателно, имайки предвид страховете на Германия, че количествените облекчения е другото име на галопиращата инфлация. Първоначално ЕЦБ ще трябва да изкупи малък обем правителствен дълг, а когато това помогне за предотвратяването на икономическия Армагедон, тя трябва да започне да увеличава покупките. Очакваме да видим първите неуверени стъпки на този процес през януари.

Проблемът е, че този подход на „малки крачки” няма да проработи. Когато грижата е дефлацията, количествените улеснения ще спомогнат само за промяната на очакванията. Когато очакванията за дефлация са устойчиви, както се случва днес в Европа, потребителите и инвеститорите ще се откажат да харчат парите си, понеже цените и разходите им утре ще бъдат по-ниски. Подобни очаквания са самосбъдващо се пророчество, тъй като ограничаването на харченето означава по-ниска инфлация и в най-лошия случай срив на цените.

Дефлационните очаквания могат да бъдат преобразувани в инфлационни такива – като се насърчи харченето – само чрез политики, които предизвикват сътресения и страхопочитание. Нужни са решителни мерки, за да се убедят домакинствата и фирмите, че бъдещето ще е по-различно от миналото. Централната банка трябва да ги убеди, че „ще направи нужното”, както отбеляза Драги през юли 2012 година, за да разтърси обхванатата от дефлационна летаргия икономика.

Именно това се опитва да направи управителят на Японската централна банка Харухико Курода. Но както изглежда ЕЦБ е неспособна да възприеме същия подход, предвид страха и неприязънта на Северна Европа към радикалните монетарни действия.

Противниците на количествените облекчения се тревожат, че това предвещава инфлация – странна позиция, имайки предвид настоящия европейски икономически застой. Те се притесняват, че покупките на гореспоменатите ценни книжа, ще посеят семената на нова финансова буря и банкрут. Това също е неоснователен страх, имайки предвид факта, че финансовите пазари днес са в условията на доста по-строга финансова регулация.

Най-силното възражение срещу количествените облекчения е, че те ще намалят натиска върху европейските правителства за реформи. Според този морално несъстоятелен аргумент, властите ще стартират болезнени реформи в трудовата и производствена сфера в преследване на фискална стабилност, нужна за възвръщане на доверието на инвеститорите, само ако са притиснати до стената. Ако ЕЦБ изкупи емитираните правителствени дългове, правителствата ще могат да облекчат натиска на пазара.

Всъщност онези, които вече са възприели тази гледна точка – най-голямата пречка през радикалните действия на ЕЦБ – грешат в анализите си. В настоящите условия, с нива на инфлацията опасно близки до нула, правителствата не са склонни да правят нищо, което би повишило риска от дефлация. А структурните реформи и фискалните ограничения ще предизвикат дефлация в краткосрочен план.

Фискалните ограничения означават по-малко публични разходи. А по-малкото публични разходи означават намаляване на натиска върху растежа на цените, нещо което Европа не иска в тази дефлационна среда.

Струкутрните реформи, водещи до нарастване на гъвкавостта на трудовия и производствения пазар също са продефлационни. Увеличаването на гъвкавостта на заплащането на труда в условията на безработица надвишаваща 11%, ще поощри фирмите да орежат заплатите, а намалените разходи за труд ще им позволят да намалят цените в опита им да задържат пазарните си дялове. Дерегулациите, които засилват пазарната конкуренция, водят до понижаване на цените.

При други обстоятелства, това биха били положителни резултати. Всъщност Европа ще извлече значителни ползи от фискалните ограничения и структурните реформи, но в дългосрочен план, не в краткосрочен, когато проблем ти е дефлацията. И европейските правителства добре го знаят.

От това следва, че най-доброто, което ЕЦБ може да направи е вместо да подкрепя фискалните ограничения и структурните реформи, да пропъди призрака на дефлацията. Само пълномащабни количествени облекчения могат да го направят. Онези, които казват, че подобно безразсъдство ще попречи на фискалната стабилизация и структурните реформи, трябва да знаят какво може да причини дефлацията.

*Бари Айхенгрийн е професор по икономика в Клифорнийския университет, Бъркли. Той е хоноруван професор по американска история и институции в Университета в Кембридж и старши политически съветник в Международния валутен фонд.

петък, 12 декември 2014 г.

Година на задълбочаващи се различия

Мохамед Ел-Ериан*

През идната година „различията” ще бъдат водеща световна икономическа тема и ще бъдат употребявани както по отношение на икономическите тенденции, така и по отношение на политиките и общото състояние на държавите. В течение на годината тези различия ще стават все по-трудни за преодоляване, поставяйки политиците пред следния избор: да се справят с пречките, които отдавна спъват ефективността на действията или да рискуват икономиките на техните страни да се дестабилизират.

Движещата се на различни скорости световна икономика ще бъде белязана от четири групи страни. Първата група, водена от Съединените щати, ще се радва на продължаващо подобрение в икономически план. Пазарът на труда при тях ще стане устойчив, ще се създават работни места, а заплащането на труда ще възстанови предкризисните си нива. Ползите от икономическия растеж ще се разпределят по-равномерно в следващите две години, макар че ще останат непропорционално разпределени в полза на онези, които и сега печелят добре.

Втората група, водена от Китай, ще запази настоящия си растеж, по-нисък от средния от последните години, но ще продължи да се развива структурно. Тези страни постепенно ще преориентират настоящия си модел на икономически растеж, за да го направят по-устойчив – едно усилие, което ще бъде периодично разколебавано от нестабилността на световните финансови пазари, без обаче да доведе до катастрофа. Те ще работят и за задълбочаване на вътрешно пазарните си връзки, подобрявайки регулаторната рамка, давайки повече свобода за инициатива на частния сектор и разширявайки обхвата на пазарно ориентираните икономически дейности.

Третата група, водена от Европа, ще изпитва затруднения, заради продължаващата икономическа стагнация, водеща до социални и политически разочарования в някои страни и затрудняваща регионалните политически решения. Слабият растеж, дефлационният натиск и свръхзадлъжнялостта ще възпрепятстват инвестициите, накланяйки везните в негативна посока. В най-затруднените икономики безработицата, най-вече сред младите, ще остане упорито висока.

Последната група обхваща „непоставените в основната схема” страни, чиито размер и свързаност имат важно значение за устойчивостта на системата. Най-прочутият пример е Русия. Изправен пред задълбочаващ се икономически спад, сриваща се валута, бягство на капитали и търговски дефицит причинен от свиващия се износ, президентът Владимир Путин ще трябва да промени подхода си към Украйна, да възстанови отношенията си със Запада, за да вдигне санкциите и да изгради по-устойчива и разнообразна икономика.

Алтернативата е да се опита да отклони народното недоволство у дома чрез разширяване на руската военна намеса в Украйна. Този подход най-вероятно ще доведе до нов кръг санкции и контрасанкции, които ще вкарат Русия в по-дълбока рецесия – това вероятно ще предизвика политическа нестабилност или рисковани външнополитически действия – и ще задълбочат икономическите проблеми на Европа.

Бразилия е друга известна страна от тази последна група. Президентът Дилма Русеф, доста смирена след трудно спечелените наскоро президентски избори, показа готовност да подобри макроикономическото управление на страната, включително като се възпротиви на желанието за връщане към държавната планова икономика, потенциалните ползи от която са несравнимо по-малки от дългосрочните вреди и непредвидимите последици. Ако успее в начинанието си, Бразилия може да привлече Мексико в стабилизирането на Латинска Америка през 2015, помагайки на региона да преодолее разрушителните ефекти върху венецуелската икономика, причинени от падащите цени на петрола.

Различното икономическо представяне ще доведе до различни подходи на централните банки, като натискът за разширяване на монетарните политики се засилва, особено в системно важните развити икономики. Американският Федерален резерв, вече преустановил мащабното изкупуване на дългосрочен дълг, обещава да повиши лихвените нива през третото тримесечие на 2015 година.

Обратно, Европейската централна банка ще изпълни собствена версия на количествените улеснения, представяйки през първото тримесечие на годината пакет от нови мерки, за да реши фискалните си затруднения. Японската централна банка ще „натисне газта на монетарните стимули докрай”.

Разбира се, в тази ситуация на теория няма граници пред задълбочаването на различията. Проблемът е, че плаващите валутни курсове понастоящем представляват просто механизъм за съгласуване и различието между пазарните стойности и базата им ще стане толкова голямо, че цените ще бъдат уязвими от пристъпи на нестабилност.

В Съединените щати комбинацията между силна икономика и негъвкава монетарна политика ще повиши стойността на долара – който и сега е достатъчно силен – спрямо еврото и йената. Заедно с още няколко страни готови да подкрепят поскъпването на валутите си, тенденцията към поскъпване на долара ще остане устойчива спрямо всички валути, което има потенциал да доведе до вътрешнополитически сътресения.

Нещо повече, докато става все по-трудно за валутните пазари да изпълнят ролята си на свързващо звено, търканията между страните може да нараснат. Това може да наруши необичайното спокойствие, което напоследък е обзело пазарите на ценни книжа.

За късмет има начин предвижданото задълбочаване на различията през 2015 да не доведе до икономически и финансови катаклизми. Всъщност повечето правителства – особено тези в Европа, Япония и Съединените щати – имат подходящите инструменти да намалят нарастващото напрежение, освобождавайки по този начин производителният потенциал на своите икономики.

Избягването на разрушителния потенциал на задълбочаващите се различия не е въпрос на политически мерки, понеже вече има широко, макар да не е всеобхватно, съгласие сред икономистите относно мерките, които трябва да се предприемат на национално, регионално и глобално равнище. По-скоро всичко опира до изпълнението им, а това изисква големи и постоянни политически усилия.

През следващата година натискът върху политиците да преодолеят рисковете от задълбочаването на различията ще нараства. А последствията от евентуално бездействие ще се прострат далеч отвъд 2015 година.

*Мохамед Ел-Ериан, Главен икономист на „Алианц груп” и член на Международния й изпълнителен съвет, е Председател на Световния съвет за развитие на президента Барак Обама.

сряда, 10 декември 2014 г.

Съзряването на германската външна политика

Йошка Фишер*

Обединението на Германи, преди близо 25 години, отново постави в сърцето на Европа една силна държава, чието мостоположение, икономически потенциал и, да, история, породиха подозрения за възкресяване на амбициите за доминация. Основните европейски лидери от онова време – в това число Джулио Андреоти, Маргарет Тачър и Франсоя Митеран – се тревожеха, че Германия ще направи опит за ревизия на резултатите от двете световни войни. За германските политическите кръгове от 90-те, тази тревога изглеждаше уродлива и абсурдна. Но края на германското разделение означаваше и край на Студената война с нейния двуполюсен световен ред, и сега, когато светът се бори с нарастващото напрежение в регионалните конфликти (в Украйна, Близкия Изток и Югоизточна Азия), липсата на нов ред става видима и генерира опасност.

Опасенията от завръщането на духовете на историята са неоснователни, а Германия е най-малко замесена. Въпреки че световната финансова криза и нейните ефекти върху Европа на практика превърнаха Германия в икономически гигант, това не е роля, която тя е търсела или искала. Обединена Германия остава мирна и демократична, признаваща всички граници със своите съседи и остава непоколебим член на НАТО и ЕС.

Но докато Германия днес не е заплаха за своите съседи и за европейския ред, то това не винаги е било така. През първите седемдесет години на своето обединение през 1871 Германия укрепва - в голяма степен сама срещу Франция – своята политическа и военна доминация в Европа. Загубата в Първата световна война води до радикализация при Адолф Хитлер и завършва с катастрофален разгром и разделяне на Германия.

Западна Германия, основана през 1949, беше суверенна сила според всички външнополитически категории. Началото на Студената война доведе до пълна интеграция на младата западногерманска демокрация в западния блок, под непосредственото опекунство на три западни съюзници – Великобритания, Франция и Съединените щати.

Интеграцията със Запада даде тласък на германското единство. Неутралитетът в замяна на обединение не получи подкрепа в голяма част от Федералната република, а още по-малко сред съюзниците. Но успешната интеграция със Запада предполагаше и помирение с Франция, старият враг и съсед. Германия също така трябваше да преодолее моралната катастрофа от времето на нацизма. Главната външнополитическа цел беше възвръщането на уважението на международната общност и после постигне на окончателно обединение. Тези цели бяха в основата на подкрепата на Федералната република за европейска интеграция, нейният подход към Източния блок и помирението с бившите врагове и жертви на нацизма – особено евреите.

Когато обединението стана факт, 3 октомври 1990, Германия възстанови пълния си суверенитет. Оттогава се мъчи да го изпълни със съдържание.

Основните европейски сили вече не искат да играят специална роля в рамките на НАТО и се въздържат от участие във военни операции извън собствените си граници. Правейки това те създават стратегически вакуум в сърцето на Европа и повдигат въпроса за това дали страната не трябва отново да поеме по собствен път, този път като мост между Изтока и Запада. Германия трябва да намери такова решение, което да задоволи както пацифизма на мнозинството германци, така и военните ангажименти към НАТО.

Крехките основи на германската външна политика станаха по-ясни покрай последствията от финансовата криза избухнала през 2008 година. Макар основните демократични партии да се съгласиха след 1990, че приемствеността и предвидимостта във външната политика на Германия са приоритет, това не попречи на Германия да се противопостави на европейския отговор на кризата и да настоява за национални решения, които да бъдат координирани с ЕС.

Като най-силна икономика в Европа, Германия неочаквано се оказа в ролята на водач. Но това се оказа недостатъчно да се приложат уроците от собствения й опит – особено притесненията за ценовата стабилност и опасността от хиперинфлация – на останалата част на Европа. Германското правителство все още бърка успешната рецепта на Федералната република с много различните нужди на икономиките на водещите сили на континента. В резултат на това ЕС е в перманентна криза, характеризираща се с икономическа стагнация и висока безработица.

Руското завръщане към милитаризма на Изток от Европа както изглежда ще причини сериозни размествания на пластовете. И така сигурността за териториалната цялост на Германия изведнъж отново е заложена на карта. Нещо повече, политиката на руския президент Владимир Путин носи директна заплаха за фундаменталните европейски принципи, които са в основата на германската външна политика от десетилетия.

Няма нищо случайно в това, че една от основните цели на Путин е да отдели Германия от Запада (или поне да я неутрализира). Но германският канцлер Ангела Меркел претърпя забележителна промяна. Въпреки че тя остава готова за разговори с Кремъл, нейният ангажираност с единството на Запада остава непоклатима.

Това стана ясно от последната й реч в Сидни, в която тя скъса с „политиката на малки крачки”, водена от нея от началото на кризата на еврото през 2008 година. Тя ясно посочи заплахата, която Путин представлява за Европа и тя не е свързана само с Украйна.

Това беше забележителна реч. Изправени пред настоящата криза в ЕС и Източна Европа тази реч остави надежда, че германската външна политика най-накрая ще намери своя собствен ритъм.

*Йошка Фишер е външен министър на Германия и вицеканцлер от 1998 до 2005 година, период белязан от твърдата подкрепа на Германия за интервенцията в Косово през 1999, последвана от противопоставянето му на войната в Ирак. Фишер навлиза в политиката след участието си в антиправителствените протести от 60-те и 70-те години на миналия век и играе ключова роля в основаването на Германската зелена партия, която ръководи повече от две десетилетия.

понеделник, 8 декември 2014 г.

Защо Путин направи завой?

Харолд Джеймс*

Политиката на руския президент Владимир Путин към „близката чужбина” и Запада беше напълно погрешно разбрана. Вместо да съсредоточат вниманието си върху по-широка геополитическа основа – в частност върху последиците за глобалната политика от финансовата криза от 2007-2008 – коментаторите превърнаха политиката на Кремъл в психодрама, която може да бъде разбрана само чрез дълбоко вникване в руската душа. Това доведе до дълбоко погрешното схващане за мотивите на Путин да направи рязък завой от модернизацията, помирението и дори прозападните му позиции към агресивния ревизионизъм.

Бяха лансирани и две други дълбоко погрешни схващания за настоящата външна политика на Русия. Първото, предложено от т.нар. симпатизанти на Путин в Германия е, че руската политика е логичен отговор на западната стратегия за обкръжаване. Напредването на Изток от страна на НАТО и ЕС, твърдят те, беше ненужна провокация. Истината е, че никой друг освен Джордж Кенан, авторът на американската стратегия за сдържане от времето на Студената война, не се противопостави на разширението на НАТО на Изток през 1990 година.

Тази теория разбира се има своите ограничения. За незапознатите, тя се базираше на твърдението, след падането на Берлинската стена и разпада на Съветския съюз, че Западът е обещал НАТО да не се разширява. Дори Михаил Горбачов, по време на честванията на 25-тата годишнина от премахването на Стената, обвини Запада в неспазване на обещанията направени през 1989 година, като вместо това „се възползва от слабостта на Русия” през 1990, за да предяви претенция за „еднолично лидерство и доминация в света”, включително чрез разширяването на НАТО.

Но в действителност Западът никога не е обещавал да не разширява НАТО. Факт е, че през пролетта на 1990 година Съединените щати изложиха силния аргумент, че Обединена Германия не може да бъде част от две различни системи за сигурност.

По-същественото обаче е, че през 1990 година Русия не показа почти никакви притеснения за разширяването на европейските икономически и отбранителни структури в бившите сателити на Съветския съюз в Централна и Източна Европа, нито в придобилите независимост бивши съветски републики. Ако имаше такива, Кремъл вероятно нямаше да чака почти две десетилетия, за да отговори подобаващо.

Второто популярно обяснение за завоя на Путин е, че той е ирационален, и че външната политика на Русия е просто част от развинтеното въображение на един човек, който не знае къде се намира. Но това повдига един очевиден въпрос. Как човек, възприет като най-напредничавия и стабилен лидер от Цар Александър II насам – човек определен от американския президент Джордж Буш-младши през 2001 като „откровен и заслужаващ доверие” – внезапно става по-луд дори от Разпутин?

По-добро обяснение може да бъде открито ако проследим хронолигията на завоя в руската външна политика, започнал през 2008 година с Грузинската криза. Когато Грузия, която флиртуваше с желанието за членство в НАТО, предприе военни действия срещу сепаратистите в Южна Осетия, етнически анклав, чието правителство беше подпрепяно от Кремъл от повече от десет години, Русия започна пълномащабна военна операция, за да защити региона. Русия също така подкрепи своите представители в Абхазия, друга отцепила се провинция. Кризата, предхождана от масово издаване на руски паспорти на грузинци, бе предупредителен сигнал за военното разгръщане на руски войски в Крим с оправданието за защита на руски граждани.

Може да се твърди, че завоят става видим още по-рано. На Мюнхенската конференция за сигурност през 2007 Путин представя своя нов образ, изтъквайки потенциала на новите бързоразвиващи се икономики – Бразилия, Индия, Китай и Русия – да предложат алтернатива на, според неговите собствени представи, еднополюсният световен ред. Много наблюдатели бяха шокирани от това изявление и определиха речта доказателство за неговата нестабилност и ирационалност. Следващата година се разрази финансовата криза, което затвърди убеждението на Путин, че неговата оценка е била пророческа. Кризата, според него, е била доказателство, че дните на американската глобална доминация, са приключили.

Истината е, че преди кризата, Русия беше прегърнала принципите на глобалния капитализъм, признавайки нуждата от сътрудничество с многонационалните корпорации за модернизиране и разнообразяване на икономиката, основана на добива на суровини и енергийни ресурси. След настъпването на кризата обаче, нямаше какво повече да се спечели от глобалните пазари – особено сила и власт. Напротив, най-добрата възможност за Русия беше да започне да си сътрудничи с други страни, възприели модела на държавния капитализъм, най-вече с Китай.

Путиновото тълкуване на кризата беше подкрепено от политическото развитие в Америка и Европа. В Съединените щати бе избран президент, който имаше намерение да възстанови глобалната ангажираност на Америка. Когато избухнаха революциите на Арабската пролет, отговорът на Съединените щати беше слаб и объркан, люшкащ се между продемократичната реторика и подкрепата на антиислямистките автократи. Това позволи на Путин да се представи, особено в Сирия, като основен говорител на геополитическия прагматизъм.

Европейската дългова криза – и видимата неспособност на европейските лидери да предприемат координирани действия – даде на Кремъл подходящото оръжие. Имайки предвид, че европейската задлъжнялост и дефицити са доста по-ниски от тези в Съединените щати и Япония, логиката подсказваше, че ще успее да избегне разделението и парализата.

Нещо повече, Путин повярва, че икономическата криза е накарала Запада да възприеме традиционното геополитическо мислене на Съветския съюз. Както Степан Коткин пише в новата биография на Сталин, Съветската политика е строго рационална.

Голямата депресия убеждава Сталин, че отделните капиталистически фракции ще започнат война помежду си през 1938-39 и нацистката агресия потвърждава анализа му. Но предвижданията на Сталин не се сбъдват след провала на Хитлер, когато противоположните интереси не водят до сблъсък между Съединените щати и Великобритания.

Докато западните политици и икономисти се опитваха да предотвратят настъпването на Втората голяма депресия, Путин вече работеше с хипотезата за нейното неизбежно случване. За Запада справянето с настоящия геополитически безпорядък ще бъде доста по трудно от възстановяването на силно пострадалите им икономики.

*Харолд Джеймс е професор по история и международни отношения в Принстънския университет и професор по история в Европейския университет във Флоренция

четвъртък, 4 декември 2014 г.

Възобновяването на валутните войни

Нуриел Рубини*

Скорошното решение на Националната банка на Япония да увеличи обхвата на количествените облекчения е сигнал, че сме на прага на нов епизод от валутните войни. Усилията на Японската национална банка да обезцени йената е подход в стил „не е важно на мен да ми е добре, важно е на съседите да им е зле”, което провокира политически реакции не само в Азия, но и в целия свят.

Централните банки на Китай, Южна Корея, Тайван, Сингапур и Тайланд, опасяващи се да не загубят конкурентното си предимство спрямо Япония, разширяват също обхвата на количествените облекчения в своите монетарни политики или скоро ще го направят. Европейската централна банка и Централните банки на Швейцария, Швеция, Норвегия, както и на няколко Централно европейски страни вероятно също ще предприемат действия в тази посока или ще използват други неконвенционални политики, за да предотвратят поскъпването на собствените си валути.

Всичко това ще доведе до увеличаване на стойността на американския долар, в момент в който растежът в Съединените щати е възстановен, а Федералния резерв дава индикации, че е готов да повиши лихвените равнища през следващата година. Но ако глобалният растеж остане на сегашните слаби равнища, а доларът остане твърде силен, Фед може да реши да забави увеличението на лихвите и да го направи с по-бавни темпове, за да предотврати прекомерно засилване на долара.

Причината за този валутен хаос е ясна. В среда на свръхзадлъжнялост на публичния и частния сектор, монетарната политика става единствения подходящ инструмент за стимулиране на потреблението и за растеж. Фискалните ограничения влошават проблема с дълговете като допълнително забавят растежа. Орязаните публични разходи намаляват съвкупното търсене, а намалените субсидии и повишените данъци намаляват разполагаемия доход и оттам индивидуалното потребление.

В еврозоната, внезапното пресъхване на капиталовите потоци към периферията и фискалните ограничения наложени с подкрепата на Германия, ЕС, МВФ и ЕЦБ ще възпрепятстват в голяма степен растежа. В Япония извънредното нарастване на преките данъци унищожават възстановяването постигнато през тази година. В Съединените щати извънредните данъчни и други тежести, както и политиката на увеличаване на бюджетните разходи, доведоха до рязък скок на дефицита през 2012-2014 година. А в Обединеното кралство самоналожените фискални ограничения намалиха растежа през последната година.

В глобален мащаб, неравномерното съотношение между задлъжнели икономики и икономики с излишъци ще доведе до нова рецесия и дефлация. Страните, които харчат повече, спестяват по-малко и трупат дефицити по текущите си сметки са притиснати от пазарите да харчат по-малко и да спестяват повече. Затова не е изненада, че техните търговски дефицити се стопяват. Но повечето страни, които са спестявали повече и са харчили по-малко, продължават да пестят повече и да харчат по-малко, а излишъците по текущата им сметка продължават да нарастват, предизвиквайки по този начин намаляване на глобалното търсене и подкопаване на растежа.

Докато фискалните ограничения и прекомерните различия между икономиките продължават да вземат своята тежка дан от икономическото развитие, монетарната политика носи отговорността за слабия растеж причинен от обезценката на валутите увеличаването на нетния износ. Но последиците от валутните войни в голяма степен са игра с нулев резултат. Ако една валута е по-слаба, друга трябва да бъде по-силна, а ако търговският баланс на една страна се подобрява, на друга неизбежно се влошава.

Разбира се монетарните стимули не са чиста игра с нулев резултат. Стимулите могат да ускорят растежа като покачат цените на активите (ценните книжа и имотите), намалят разходите по частните и публични задължения и ограничат риска от спадане на настоящата и очакваната инфлация. Имайки предвид бюджетните дефицити и частната задлъжнялост, липсата на достатъчно монетарни стимули през тази година може да доведе до повторение и потретване на рецесията (както се очертава например в еврозоната).

Но цялостната политика е нерационална със своят твърде фокусиран върху фискалната стабилност поглед и прекомерно използване на неконвенционални монетарни политики (които стават все по-неефективни с времето). По-добрият подход за напредналите икономики е да охлабят фискалните ограничения за кратко и да инвестират повече в добавяща стойност инфраструктура, в комбинация с по-ясни ангажименти за фискална стабилизация в средносрочен и дългосрочен план, както и не толкова агресивни монетарни стимули.

Може и да карате колата към стената, но не може да го правите пиян. В свят, в който съвкупното частно потребление е слабо, а неконвенционалните монетарни политики накрая водят до скъсване на тетивата, нуждата от охлабване на фискалната дисциплина и бюджетните инвестиции в обществена инфраструктура добавяща стойност е належаща.

Такива разходи водят до възвращаемост, която определено е по-висока от лихвените равнища в повечето напреднали икономики днес, а пък и нуждата от подобрение на инфраструктурата в напредналите и развиращите се икономики е огромна (с изключение на Китай, която инвестира прекомерно в инфраструктура). Нещо повече, публичните инвестиции стимулират както търсенето, така и предлагането. Те не само пряко засилват съвкупното търсене, но и увеличават производствения потенциал чрез нарастване на разполагаемия производствен капитал.

За съжаление, политическата икономия на фискалната дисциплина води до понижаване на резултатите. Във фискалната криза, в която се намираме, първите орязвания на разходите удрят точно публичните инвестиции, понеже правителствата предпочитат да запазят настоящите – и често неефективни – разходи за заплати и помощи за публичния сектор и субсидиите за частния сектор. В резултат на това, глобалното възстановяване остава слабо в повечето напреднали икономики (с частични изключения в Съединените щати и Великобритания), а вече и в основните бързоразвиващи се страни, където растежът рязко се понижи през последните две години.

Правилните политики – охлабване на фискалната дисциплина, повече публични инвестиции и по-малко уповаване на монетарните стимули – са обратните на тези, които се практикуват понастоящем в големите икономически играчи. Няма защо да се чудим, че глобалният икономически растеж е толкова разочароващ, понеже днес всички сме японци.

*Нуриел Рубини е професор в Стърн скуул ъф бизнес към Нюйоркския университет и председател на „Рубини глоубъл икономикс”. Бил е старши икономист в Съвета на икономическите съветници на Белия дом по време на президентския мандат на Бил Клинтън.

вторник, 2 декември 2014 г.

Обществен избор и общо благо

Амартя Сен*

Човешките същества винаги са живели в групи и личният им живот неизбежно е зависим от груповите решения. Но последиците от груповите решения могат да бъдат плашещи, особено ако се вземат предвид интересите и тревогите на отделните членове на групата. Е, как тогава да вземем общо решение?

Един диктатор, който иска да контролира всяка стъпка от живота на хората няма да се съобразява с предпочитанията на когото и да било. Но подобна власт е много трудно да бъде извоювана и удържана. И още нещо, диктатурата от какъвто и да е тип лесно може да бъде разпозната като твърде лош начин за управление на обществото.

Затова по причини от етически и практически характер, социалните учени отдавна търсят начините за съчетаване на интересите на отделните индивиди претворени в едно или друго решение, дори когато обществото не е съвсем демократично. Например, в IV век пр. Хр. Аристотел в Гърция и Каутиля в Индия разработват в станалите класически писания „Политика” и „Икономика”, различните възможности на обществения избор.

Изследването на обществения избор като научна дисциплина сама по себе си става в края на XVIII век, когато е разработена теорията за избора от френските математици Борда и Кондорсе. Интелектуалната атмосфера от онова време е силно повлияна от европейското Просвещение, с неговия фокус върху причините за изграждането на обществения ред и решението на проблема с обществената чувствителност към индивидуалния избор.

Но теоретичните търсения на Борда, Кондорсе и останалите социални мислители, често са водели до обезкуражаващи резултати. Например, т. нар. „изборен парадокс” открит от Кондорсе, разкрива, че управлението на мнозинството става невъзможно, когато различните възможности за избор се победят една друга, а последната победена победи първата.

Теорията за обществения избор в своя съвременен и систематичен вариант дължи много на докторската дисертация от 1950 година на Кенет Ароу, от Колумбийския университет.

Тезата на Ароу съдържа прочутата „теорема на невъзможността”, поразяваща с аналитичната си простота и елегантност. Теоремата на Ароу доказва, че дори при най-добри условия за вземане на общо решение на базата на индивидуалните предпочитания, хората няма да бъдат доволни от него. Книгата, базирана на докторската му дисертация, озаглавена „Обществен избор и индивидуални ценности” и излязла през 1951, веднага става класика.

Икономисти, политолози, морални и политически философи, социолози, че дори и масовата публика бързо забелязват смайващите последствия. Два века след като идеята за обществения разум завладява просвещенската мисъл, тя е напълно и безвъзвратно дискредитирана.

Важно е да се разбере защо и как се стигна до „невъзможността” на Ароу. Критичният поглед върху формалните доводи, на които се крепи теоремата, показва, че опирайки се само на предпочитанията на отделните хора, това затруднява съчетаването на твърде разнопосочните проблеми на обществения избор. Набавянето на нужната информация се затруднява от комбинирания ефект на на пръв поглед очевидните аргументи, използвани в неформални разговори.

Важно е, особено за вземането на решение свързано с общото благо, да направим сравнение между печалбите и загубите за различните индивиди и да определим какво печели и какво губи всеки от тях, което трудно би могло да бъде изведено от съществуващите социални алтернативи. Важно е също така да проучим, коя група предпочитания ще бъде проблем за различните типове изборни процедури.

Без съмнение, „теоремата за невъзможността” на Ароу играе огромна творческа роля в изследването на предимствата на демокрацията, което отива далеч отвъд простото броене на гласове. Обогатяването на информационната банка на демокрацията и засилването на взаимодействието между индивидите може да допринесе значително за усъвършенстването на демократичния процес, а също така ще доведе до увеличаване на общественото благосъстояние.

По този начин теорията за обществения избор става всеобхватна дисциплина, поставяйки широк кръг от въпроси. При какви обстоятелства би могло едно управление на мнозинството да вземе ясни, недвусмислени и неоспорими решения? Колко подходящи са различните изборни процедури за произвеждането на неоспорими резултати? Как можем да определим състоянието на обществото като цяло имайки предвид огромните различия в интересите на всеки негов член?

Как при това положение, ще можем да нагодим индивидуалните права и свободи като същевременно отдадем заслуженото и на общите предпочитания на индивидите? Как можем да измерим бедността при различното усещане за затруднение и мизерия на различните хора в едно общество? Как можем да достигнем до социално остойностяване на публично благо каквото е околната среда?

Отговорът на тези въпроси се крие в теорията на справедливостта базирана на прозренията и аналитичните резултати очертани от теорията за обществения избор. Освен това, резултатът от изследванията базирани на теорията за обществения избор помогна на някои изследвания несвързани директно с тази теория – например за изследването на формите и значението на неравенството на половете, или на причините за и предотвратяването на глада.

Достиженията и значението на теорията за обществения избор са огромни. Но въпреки подриването на идеята за обществения разум от страна на „теорията за невъзможността” на Ароу и огромното количество литература по темата, тя все още упражнява огромно влияние върху способността ни да мислим рационално за колективното вземане на решение, от които зависи нашето оцеляване и нашето удовлетворение.

*Амартя Сен е носител на Нобелова награда за икономика