петък, 29 юли 2016 г.

Провалът на свободното движение на хора

Робърт Скиделски*

Потресаващата атака осъществена от френско-тунизийския мъж срещу тълпата в Ница, празнуваща Деня на Бастилията, при която бяха убити 84 души и ранени още стотици, ще даде на лидера на Националния фронт Марин льо Пен огромен тласък за президентските избори следващата пролет. Няма никакво значение дали убиецът, Мохамед Лауеж Булел, има някаква връзка с радикалния ислям. Из целия западен свят се оформи отровна смес от физическа, икономическа и културна несигурност, която разпали антиимигрантски чувства и политики точно в момент, когато дезинтеграцията на постколониалните държави в целия Ислямски полумесец създаде бежански проблем в мащаби невиждани от Втората световна война насам.

За последните 30 и повече години, ключова черта на либерално-демократичните общества беше отвореността им за новодошлите. Само тесногръд човек не би видял, че имиграцията носи ползи и на домакините, и на мигрантите. Затова задачата на политическото лидерство беше да опази това отношение извън преобладаващия дискурс и да улесни интеграцията или асимилацията. За нещастие, по-голямата част от западните елити не успяха да оценят условията за успех.

Въпреки това движението на хора е постоянен спътник на човека в историята, то е било сравнително безкръвно само когато е предизвикано от оскъдица или при разработването на територии. Класически случай е емиграцията от Европа към Новия свят през 19-ти век. Между 1840 и 1914 55 млн. души напускат Европа, за да отидат в Америките – много по-голям брой в сравнение с населението мигрирало от Втората световна война насам. Почти всички са икономически мигранти, принудени да напуснат страните си заради глада и срива на земеделието, и привлечени към Новия свят с обещанието за безплатна земя и по-добър живот.

Когато светът се индустриализира и се препълва с хора, потокът от хора от развити към развиващи се зони се обръща. Бедността и гладът все още гонят мигрантите от земята в бедните страни. Днес обаче причина за желанието за миграция не е безплатната земя, а по-добрата работа в развитите страни.

Това поражда днешните напрежения. След Втората световна война западните правителства прокарват политиките, които целят да балансират икономическите ползи от имиграцията (евтина работна ръка) със защитата на работните места за местните и на начина на живот. Например, между 1955 и 1973 Западна Германия приемат 14 млн. „гастарбайтери”, предимно от Турция. Но макар че са очаквали „гостите” да се приберат у дома след две години, този контрол постепенно отслабва като част от общото придвижване към свободна търговия и свободно движение на капитали.

Покрай икономическите мотиви за миграцията винаги има и други: етнически, религиозни и политически преследвания. Примерите включват изгонването на евреите от Испания през 1492, на хугенотите от Франция през 1685, на германците и други народности от Източна Европа след Втората световна война, на част от палестинците от Израел през 1948 и на индийците от Уганда през 1960-те.

В последните години бежанците се увеличават главно или заради преследване, или заради голямата несигурност последвала от разпад на държавността. Виждаме това на Балканите през 1990-те и в Афганистан и Африканския рог през 2000-те. Петте милиона сирийци днес в Турция, Ливан и Йордания са последния и най-драматичен пример за тези процеси.

За този клас мигранти, мотивиращите фактори са далеч по-важни. Но разграничението между бежанци и икономически мигранти винаги е било неясно. Историята показва, че повечето бежанци не се завръщат в страните си. Отнема твърде дълго време преди усещането за тотална несигурност да утихне. Докато в същото време съблазънта за по-добър живот надделява.

Това обяснява една важна подробност за народните схващния: повечето хора в страните домакини не правят разлика между икономически мигранти и бежанци. И двете групи се разглеждат като претенденти за съществуващите ресурси, не като създатели на нови ресурси. Идването на източноазиатците от Кения по времето на т.нар. кампания за „Африканизация”, предизвиква приемането на антиимигрантското законодателство в Обединеното кралство от 1968.

Този исторически поглед води до три заключения. Първо, антиимигрантските настроения не се основават само на предразсъдъци, невежество или политически опортюнизъм. Антиимигрантския език не е единствено социален конструкт. Думите не са огледало  на нещата „ей оттам”, а са пряко свързани с тези неща. Не можеш да манипулираш нещо без то да съществува. Имаме нищожен шанс да променим думите без да променим реалността, за която те се отнасят.

Второто, ерата на нерегулираните масови придвижвания на население е към своя край. Както показа гласуването за „Брекзит”, европейската политическа класа подцени в голяма степен напреженията причинени от свободното движение през границите – един лозунг на проваления неолиберален проект за максимизиране на пазарно базираните дялове. Критиците на неолиберализма не могат напълно да се съгласят с освобождаването на движението на хора от регулации. Всъщност, фаталният недостатък на свободното движение в ЕС е, че то винаги предполага държавата да управлява това движение. Тази държава не съществува. Даването на хората на европейски паспорт не узаконява единния пазар на труда, поради което „аварийната спирачка” за миграцията в рамките на ЕС е задължителна.

Трето, трябва да приемем факта, че повечето бежанци пристигащи в ЕС, няма да се върнат у дома.

Пътят оттук нататък няма да е лесен. Най-лесните стъпки са онези, които гарантират сигурността на гласоподавателите, в най-тесния смисъл, понеже подобни политики са под контрола на политическите лидери. Тези мерки ще включват не само ограничения върху броя на икономическите мигранти, но също и политики водещи до очаквания за пълна заетост и неприкосновеност на доходите. Само ако икономическата несигурност на гласоподавателите се намали можем да се надяваме на активни политики за асимилиране и интегриране на бежанците, чиито брой западните лидери не могат пряко да контролират.

Нерешеният проблем е как да се намалят тези фактори каращи хората да напускат собствените си държави.

Можем само да се надяваме, че икономическото развитие в Източна Европа – или Мексико – ще уеднакви условията в достатъчна степен, че да сложи край на нетния приток на бежанци от един регион към друг, но слагането на край на притока на бежанци от Близкия изток и Африка е доста по-обезкуражаващо. Възстановяването на реда и създаването на легитимни институции са предварителни условия за икономическо развитие, и ние не знаем как това може да се постигне. В някои случаи това може да означава преначертаване на границите. Но ще е трудно да се случи без години на трудни битки, или на намиране на начин Запада да намали кръвопролитията.

В едно нещо съм убеден: без увеличаване на сигурността за двете страни, политическото насилие ще се разпростира от ислямския свят към най-близките съседи в Европа.


*Робърт Скиделски е почетен професор по политическа икономия в Университета на Уоруик и член на Британската академия по история и икономика. Член е също така и на британската Камара на лордовете. Автор е на тритомната биография на Джон Мейнард Кейнс. Робърт Скиделски започва политическата си кариера в Лейбъристката партия, след това става говорител на Консервативната партия по финансовите въпроси и е изключен от там след като открито се противопоставя на намесата на НАТО в Косово през 1999 година.

сряда, 27 юли 2016 г.

Дългът ни към фейсбук поколението

Мохамед Ел-Ериан*

От време на време младите хора се оказват жертва на политическата надменност. Резултатът от референдума за „Брекзит” в Обединеното кралство е поредния пример за зейналата поколенческа пропаст, разпростираща се в политиката, нивата на доходите и конкуренцията.

Почти 75% от гласоподавателите в Обединеното кралство на възраст 18-24 години са гласували за „оставане” в ЕС, само за да им бъде наложено „напускане” от по-възрастните гласоподаватели. И това е само един от няколкото начина, по които икономическото бъдеще на децата на хилядолетието, а и на техните деца, ще бъде решено от други.

Аз самият съм в края на петдесетте и се тревожа, че нашето поколение в напредналия свят ще бъде запомнено – за наш срам и разочарование – като загубило икономическите си перспективи.

В периода предшествал глобалната финансова криза от 2008, ние пирувахме на кредит, чувствайки се все по-задължени да ползваме кредита, за да живеем отвъд възможностите си и да поемаме твърде голям спекулативен финансов риск. Спряхме да инвестираме в действителните двигатели на растежа, оставяйки инфраструктурата ни да се руши, образованието ни системно да изостава, а основите на програмите ни за квалификация на работници и преоборудване да бъдат подкопани.

Позволихме бюджетът ни да бъде взет за заложник на специални интереси, което доведе до фрагментация на данъчната система и без да е изненада за никого, придаде тежест за пореден път на несправедливите, антирастежни тенденции в икономическата система. И станахме свидетели на драматичното влошаване на неравенството, не само на дохода и богатството, но също така и на възможностите.

Кризата от 2008 трябваше да бъде нашата аларма за събуждане. Но не стана. Вместо да ползваме кризата за ускоряване на промените, ние реално се върнахме назад, за да правим още от същото.

Казано по друг начин, ние просто разменихме частните фабрики за кредит за публични такива. Ние заменихме свръхзадлъжнялата банкова система за експериментална ликвидна инжекция сложена от хиперактивни монетарни власти. В същото време, ние свръхзадължихме централните банки, рискувайки тяхната стабилност и политическа независимост, а с това и бъдещата финансова стабилност.

Навлизайки в кризата, ние прехвърлихме частните задължения от банковите баланси към данъкоплатците, в това число и към бъдещите, както и не успяхме да поправим напълно неплатежоспособния финансов сектор. Ние увеличихме неравенството и позволихме на твърде много млади хора в Европа да изпаднат в дълготрайна безработица, рискувайки да ги вкараме от безработица в трайна липса на работни умения и навици.

Накратко, не направихме почти нищо за засилването на двигателите на устойчивия приобщаващ растеж, като по този начин отслабихме потенциала за производство и застрашихме бъдещото икономическо представяне. И усложнихме тези серийни неуспехи с големия си провал в действията си по осигуряване на дългосрочна устойчивост, що се отнася до планетата и социалната сплотеност.

Слабата икономика по естествен път се прехвърли върху обърканата политика, като нарастващи части от населението губеха доверие в политическия елит, в бизнес елитите и в експертните мнения. Получилата се от това политическа фрагментация, както и възход на крайните и антиелитарните движения, направи доста по-трудно да се намери по-подходящ икономико-политически отговор.

За да добавим още несправедливост, днес ние натискаме регулаторната спирачка пред иновациите, които рушат окопалите се и неефективни индустрии, а тази спирачка обзавежда хората и със засилен контрол върху живота им и върху добруването им. Нарастващите ограничения върху компании като Airbnb и Uber засягат особено силно младите, както като производители, така и като потребители.

Ако скоро не сменим посоката, следващото поколение ще се изправи пред самоподсилващи се икономически, финансови и политически тенденции, които ще ги обременят с твърде слаб растеж, твърде голям дълг, изкуствено обезценени цени на активите и тревожни нива на неравенство, както и с остра политическа поляризация. За щастие ясно съзнаваме пред какъв огромен проблем сме изправени, притесняваме се от последиците и имаме добри идеи как да намерим така необходимата изходна точка.

Предвид ролята на технологичните иновации, голяма част от които са благодарение на младите, дори нищожна преориентация на политиките може да има значим и бърз ефект върху икономиката. Чрез един по-всеобхватен политически подход ние сме способни да разкъсаме порочния кръг от икономическа стагнация, социален застой и пазарни сътресения и да постигнем приобщаващ растеж, реална финансова стабилност и по-силна политическа свързаност. Това, от което се нуждаем по-конкретно е едновременен прогрес по прорастежните реформи, по-добро управление на процеса на стимулиране на търсенето, решаването на проблема със свръхзадлъжнялостта и подобряването на регионалната и глобална политическа среда.

Макар силно желани, подобни промени ще се осъществят само при по-голям конструктивен натиск върху политиците. Едва малцина политици са способни да осъществят промени, които носят дългосрочни ползи, често съпътствани от краткосрочни проблеми. А по-възрастните гласоподаватели, които ги подкрепят ще се възпротивят на всяко смислено орязване на своите социални придобивки – като дори са готови, когато усетят заплаха за интересите си, да подкрепят политици популисти и опасно простички решения, каквото безспорно е „Брекзит”.

За нещастие, младите хора са твърде безучастни, когато става дума за политическо участие, особено по въпроси, които директно засягат тяхното благоденствие и благоденствието на техните деца. Все пак три-четвърти от младите гласоподаватели подкрепиха кампанията за „оставане”. Но едва една-трета от тях упражниха правото си на глас. Обратното, участието на хората над 65 беше повече от 80%. Без съмнение, отсъствието на младите хора в секциите остави решението в ръцете на по-старите хора, чиито предпочитания и мотивация бяха различни, макар и по един наивен начин.

Поколението на хилядолетието има впечатляващо предимство в начина си на комуникация, възможностите за пътуване, източниците и разпространението на информация, обединяването на ресурси, взаимодействието с бизнеси и много други. Сега те трябва да намерят по-добър начин да определят чрез избори своето политическо представителство и да го държат отговорно. Ако все пак не го направят, моето поколение – преди всичко поради недоглеждане – ще продължи да взема кредити в огромни количества и то за сметка на тяхното бъдеще.


*Мохамед Ел-Ериан е главен икономически съветник на Алианц груп и член на нейната Международна изпълнителна комисия. Председател е на Съвета за глобално развитие към президента на Съединените щати Барак Обама. Преди това е бил изпълнителен директор и главен инвестиционен съветник на PIMCO. Определен е за един от 100-те глобални мислители на 2009, 2010, 2011 и 2012 на списание „Форин полиси”.

понеделник, 25 юли 2016 г.

Брекзит, Тръмп и губещите от глобализацията

Джефри Франкъл*

Има две политически събития, които днес привличат глобалното внимание – вотът в Обединеното кралство за излизане от ЕС и президентската кампания на Доналд Тръмп в Съединените щати – и са много свързани. Малко над половината британски гласоподаватели избраха „Брекзит”, резултат хвърлил дълга сянка върху политическата система на страната и върху перспективите пред икономиката й. Само разбирането на общото между двете кампании ще помогне на гласоподавателите в Съединените щати да избегнат поемането по същият път през ноември.

Едното общо е, че двете кампании бяха напълно подценени, особено от експертите и отделни фигури от управляващия елит. Така както възможността от „Брекзит” първоначалното беше отхвърлена, малцина от политическите елити, както на републиканците, така и на демократите, вземаха усилията на Тръмп за номинация на републиканците на сериозно.

Другото общо е, че двете кампании се базираха основно на неизпълними, дори абсурдни, обещания. В Обединеното кралство кампанията за „напускане” убеждаваше гласоподавателите, че Обединеното кралство би постигнало успех на единния пазар след оттеглянето си от ЕС и едновременно с това ще ограничи достъпа на европейски работници в Обединеното кралство. Те също така заявяваха, че 350 млн. паунда отиващи всяка седмица в бюджета на ЕС, могат да бъдат пренасочени към недофинансираната национална здравна система.

Само часове след резултата от референдума, лидерите на кампанията за напускане започнаха да отстъпват от обещанията си, предизвиквайки гняв сред гласоподавателите, особено сред онези подкрепили „Брекзит” и убедени от намерението да се ореже имиграцията. А невероятните обещания на Тръмп – в това число обетът му да изгради стена между Съединените щати и Мексико и да върне работните места изнесени отвъд океана – все още изглеждат изпълними за много гласоподаватели.

Тези паралели водят до едно заключение: мнозина гласоподаватели от работническата и средната класа, които се чувстват леви по отношение на глобализацията, са далеч по-гневни от това, което възприемат управляващите елити. Те повече не могат да бъдат пренебрегвани. Вместо това лидерите трябва да намерят решение на тревогите им.

Има печелещи и губещи от глобализацията. Но една общоприета истина в икономиката е, че когато отделните хора са свободни да търгуват, размерът на икономическата баница нараства достатъчно и печелещите, поне на теория, могат да компенсират губещите, подобрявайки по този начин живота на всички.

Скептичните към глобализацията на практика са прави, че компенсациите по-скоро си остават хипотетични. Но впечатлението, че трябва да озаптим глобализацията е проблематично по една проста причина: глобализацията не може да бъде озаптена. Всяко усилие да бъде върнат духа в бутилката не само може да възпламени търговски войни, със сериозни последици за икономическият растеж, но също така може да намали търговията до нивата й отпреди 50 години. Нито един национален лидер не е в състояние да възстанови заетостта в, да кажем, стоманената индустрия до нивото й от 1966.

За щастие има по-добра възможност. Можем да възприемем глобализацията като даденост и да предприемем мерки за компенсиране на онези, които губят по естествени причини.

В Съединените щати мерките, които биха помогнали за постигане на това включват Помощта за търговско приспособяване, програма целяща да помогне точно на онези, които са загубили работните си места заради търговията. По-важните програми – помагащи на изпадналите зад борда заради търговията, технологиите или нещо друго – включват разширяване на програмата за данъчни облекчения за хората с ниски доходи и програмата за здравно застраховане.

Демократите, в това число президентът Барак Обама и Хиларуи Клинтън, вероятната номинация на демократите да го наследи, широко подкрепят тези политики. И естествено републиканците им се противопоставят. Както изглежда Тръмп ще отхвърли подобни усилия, макар да твърди, че е спасител на работническата класа.

Възходът на Тръмп е отражение на задълбочаването на политическата поляризация в Съединените щети през последните осем години. Когато политическата умереност бъде изместена, се влошава политическият диалог, като президентските инициативи биват блокирани от републиканците в Конгреса, дори когато целите им са в съзвучие с републиканските идеи. Това не вещае нищо добро за губещите от глобализацията. Те имат нужда от лидери – от двете партии, в Конгреса и в изпълнителната власт – които заедно да защитават интересите им.

Съвсем доскоро британската избирателна система се възприемаше като чудесно балансираща. Двете най-големи партии до голяма степен действаха при компетентно и последователно лидерство и представяха сравнително добре оформени политически позиции – център дясно за консерваторите и център ляво за лейбъристите. В настоящата среда гласоподавателите могат да базират избора си на актуални проблеми. А при една парламентарна система носещите победа министър-председатели биха работили за реализация на политики, върху които са градили кампанията си.

Но дори „компетентните” британски лидери понякога вземат съдбовно погрешни решения. От въведения от Маргарет Тачър „данък избори”, през подкрепата на Тони Блеър за водената от Съединените щати военна операция в Ирак, до решението на Дейвид Камерън да проведе референдум за „Брекзит”, такива решения подкопават основите на британската система.

Оставащото след Камерън е бъркотия. Новата реколта политици демонстрират нищожна яснота или последователност. При провеждането на следващите избори гласоподавателите могат да се окажат в ситуация да избират между партии, които не съответстват на нито един ясен път за решаване на политически проблем, които Британия трябва да реши – основно дали да търси договаряне за сравнително близко сътрудничество с ЕС или да се отдели напълно.

В този ред на мисли, американските гласоподаватели може би са в по-добра позиция от британските. Макар появата на Тръмп да е показател за това, че американската политическа система се е изродила значително, демократите все още предпочитат политики като застраховка на дохода и универсална здравна застраховка, а републиканците все още им се противопоставят. Затова, през ноември, американските гласоподаватели ще имат възможността да избират по един от водещите проблеми, които ги вълнуват: дали да приемат реалностите на глобализацията като помогнат на привържениците на лявото или да се борят с вятърни мелници, както гласувалите за „излизане”на Великобритания.


*Джефри Франкъл е професор в Harvard University's Kennedy School of Government. Член е на Съвета на икономическите съветници по време на президентския мандат на президента Бил Клинтън.

сряда, 20 юли 2016 г.

Какъв е проблемът с протекционизма?

Бари Айхенгрийн*

Едно нещо е сигурно що се отнася до предстоящите президентски избори в Съединените щати: следващият президент няма да е привърженик на свободната търговия. Предполагаемият кандидат на демократите Хилари Клинтън най-много да е хладен привърженик на по-свободната търговия и в частност на Транстихоокеанското партньорство. Републиканският й съперник Доналд Тръмп е откровено враждебен към търговските договори, което би навредило на свободните американски пазари. Скъсвайки със съвременната традиция на републиканците Тръмп иска да въведе 35-процентово мито върху вноса на коли и части произведени в заводите на Форд в Мексико и 45-процентово мито върху вноса от Китай.

Икономистите са единодушни в твърденията си, че макроикономическите ефекти от плана на Тръмп ще бъдат катастрофални. Отхвърлянето на свободната и открита търговия ще разруши доверието и ще подтисне инвестициите. Останалите страни ще отвърнат с налагането на реципрочни мита потопявайки американския износ. Последиците ще са същите като от Закона за митата Смуут-Хоули, приет от Конгреса на Съединените щати през 1930 и подписан от един предишен президент на републиканците, Хърбърт Хувър – закон довел до Голямата депресия.

Но това, че икономистите са единодушни не означава, че са прави. Когато икономиката е в капана на ликвидността – търсенето е недостатъчно, цените са в застой или падат, а лихвите са почти нулеви – нормалната макроикономическа логика губи почва под краката си. Този извод се отнася до макроикономическите ефекти от митническия протекционизъм като цяло и до закона за митата Смуут-Хоули в частност. Подобна гледна точка защитавах в една академична работа написана – макар да не ми се ще да казвам – преди точно 30 години.

Да си представим следния мисловен експеримент. Президентът Тръмп подписва закон налагащ мита върху вноса от Китай. Това прехвърля разходите на Съединените щати към стоки произведени в местни фирми. И упражнява сериозен натиск нагоре върху американските цени, което е полезно при наличие на риск от дефлация.

Но в отговор президентът Си Дзинпин налага китайски мита, което отпраща търсенето далеч от американските стоки. От гледна точка на американските потребители единственият ефект е, че вносът от Китай (сега основан цел на митата) и американските производители си разменят местата и на двете страни им излиза по-скъпо от преди.

При нормални обстоятелства това би бил нежелан резултат. Но когато дефлацията се зададе, натискът нагоре върху цените е именно препоръчания от доктора лек. По-високите цени поощряват фирмите да увеличат производството , а домакинствата да увеличат разходите си. Те също така намаляват тежестта на дълга. И понеже инфлацията все още е твърде ниска, заради лошите макроикономически условия, няма нужда Фед да увеличава лихвите и да компенсира какъвто и да е инфлационен ефект от увеличените разходи.

За избягване на неправилното тълкуване на този мисловен експеримент, ще поясня: има и друг, по-добър начин за увеличение на цените и за стимулиране на икономическата активност в условията на капана на ликвидността. Очевидната алтернатива на вносните мита е опростяване на фискалната политика. – орязване на данъци и увеличаване на публичните разходи.

Все още темата за митата е важна. Така както митническите бариери не са макроикономически проблем в условията на дефлация или на капан на ликвидността, по-свободната търговия, добре познатият цяр за всичко на икономистите, не е решението. Онези, които търсят лекарството за настоящия проблем с „постоянстваща стагнация” – слаб растеж и инфлация под 2% – не би трябвало да очакват твърде много от благотворните макроикономически ефекти от търговските споразумения. И не трябва да се уповават на старото убеждение,че законът Смуут-Хоули е причинил Голямата депресия, тъй като в действителност не е. Грешното упование, макар и в търсене на добър ефект, не носи нищо добро.

Но законът Смуут-Хоули е имал много други негативни странични ефекти. Първо, той прекъсва операциите в световната финансова система. Свободната търговия и свободните международни капиталови потоци вървят ръка за ръка. Страните заемащи от чужбина трябва да осъществяват износ, за да обслужват дълговете си. Законът Смуут-Хоули и външните отношения правят износа много по-труден. Резултатът от това е растящи неизпълнения по външните дългове, финансово бедствие и пресъхване на международните капиталови потоци.

Второ, търговските войни разпалват геополитическо напрежение. Френската долна камара е оскърбена от американските мита върху френската специална продукция за износ и служи като повод за икономическа война срещу Съединените щати. Обединеното кралство облага вноса от Съединените щати и в същото време дава специални привилегии  на своите бивши колонии и Империята, ядосвайки Хувър и наследникът му Франклин Делано Рузвелт. Канадският министър-председател Макензи Кинг предупреждава за избухването на „погранични конфликти”, дипломатически израз за влошаване на политическите отношения. Усилията за стабилизиране на международната монетарна система и за край на глобалния спад се провалят от тези дипломатически конфликти.

Още по-лошо, британски, френски и канадски лидери се хващат взаимно за гушите във време, в което е трябвало да работят заедно за постигането на останалите общи цели. В края на краищата, отвъд икономическата политика, през 1930-те се появява много по-голяма опасност в лицето на възхода на Хитлер и германското превъоръжаване. Едностранното прибягване към търговски ограничения, чрез затрудняването на дипломатическото сътрудничество, усложнява усилията за оформяне на коалиция на желаещите за сдържане на нацистката заплаха.

Защитата чрез мита може и да не е толкова лоша макроикономическа политика в ситуация на ликвиден капан. Но това не е добра външна политика – нито за Тръмп, нито за когото и да било друг.


*Бари Айхенгрийн е професор по икономика в Калифорнийския университет, Бъркли; хоноруван професор по американска история и институции в Кеймбриджкия университет; и бивш старши политически съветник на МВФ.

понеделник, 18 юли 2016 г.

Лъжа и лидерство

Джоузеф Най*

Този електорален сезон бе белязан от чести обвинения за нечестност. По време на дебата за „Брекзит” всяка страна обвиняваше другата в изкривяване на истината, въпреки че скоростта с която лагерът за „напускане” се отричаше от обещанията си по време на кампанията, а лагерът за „оставане” се придържаше към тях, да внушаваше, че се придържат към нея. В президентската кампания в Съединените щати, Доналд Тръмп, вероятната номинация на републиканците рядко се обръщаше към своят най-голям съперник в първичните избори без да го нарече „лъжецът Тед Круз”.

По подобен начин Тръмп рядко пропускаше възможността да се обърне към Хилари Клинтън, вероятна номинация на демократите, без да използва представката „нечестна”. След последната й внимателно балансирана реч за външната политика, Тръмп отговори като я нарече „световен лъжец”. Но според PolitiFact, носител на Пулицър организация, която проверява истинността на политическите изказвания, 60% от твърденията на Тръмп, в изследваните от тях негови изказвания от началото на кампанията му, са смятани за „неистинни” или изпълнени с полуистини, срещу 12% за Клинтън.

Някои циници просто приемат подобни подмятания между кандидатите като типично политическо поведение. Но това е твърде повърхностно разсъждение, понеже пренебрегва сериозния въпрос  относно честността изисквана от нашите лидери и относно това какъв трябва да бъде собственият ни политически разговор.

Истината е, че може би не искаме политическите ни лидери да изричат чистата истина през цялото време. Във време на война или при контратерористични операции, лъжата може да се окаже необходимо условие за постигане на успех, което разбира се е в наш интерес.

Други случаи са далеч по-малко драматични, но не по-малко важни. Понякога лидерите си поставят цели, различаващи се от тези на по-голямата част от техните последователи; вместо да разкрият това, те предпочитат да заблудят последователите си. Когато подобни действия имат за цел лично облагодетелстване, каквито са случаите на корупция или задоволяване на егото, е лесно и разбираемо да бъдем морални съдници. И обратното, други лидери с различни цели от тези на техните последователи влагат много усилия в образоването на онези, които биха им се противопоставили с различна гледна точка.

В някои случаи лидерите разбират, че е невъзможно да образоват своите последователи по подходящ начин и на време или техните последователи са доста дълбоко разделени, за да постигнат консенсус, който да доведе до устойчиво колективно действие. При тези обстоятелства някои лидери могат да възприемат една патерналистка гледна точка и да решат да излъжат последователите си за това, което смятат, за тяхно добро.

Например когато лидерът на мнозинството в Сената Линдън Джонсън излъгва поддръжниците си от юга, за да прокара Закона за човешките права през 1957. Шарл де Гол не разкрива стратегията си за алжирската независимост, когато идва на власт през 1958, понеже знае че ако го направи ще я обрече на провал. Джон Кенеди въвежда в заблуждение обществото за изтеглянето на американските ядрени бойни глави от Турция при сделката, сложила мирен край на Кубинската ядрена криза от 1962.

Още нещо, Франклин Рузвелт излъгва американското общество за германската атака срещу американски разрушител, за да може да преодолее съпротивата на изолационистите и да помогне на Британия преди Втората световна война. А Уинстън Чърчил някога каза, че истината може да бъде „толкова ценна, че трябва винаги да бъде обградена от лъжа”.

Фактът че лидерските цели понякога могат да оправдаят нарушаването на нормите за честност, не означава че всяка лъжа е равна на другите или че трябва да нарушаваме моралните си норми при всеки случай. Макиавелистката заблуда често е част от стратегия, например, при постигането на сделка или дори убеждаването на група хора да приемат новите цели. Но все пак намеренията са от значение. Заблудата, която обслужва собствените интереси се превръща в стратегия, която от полезна за другите може да окаже себична манипулация.

Дори и някой да допуска, че заблудата понякога може да е необходима, този някой все пак ще опита за важността на целта, за наличието на алтернатива за постигането й, но независимо дали заблудата може да се превърне в прецедент или пример за подражание, тя наврежда на различни хора и на самия вземащ решението (независимо дали неговото поведение ще бъде разкрито и обяснено по-късно). В своята книга „Кога президентите лъжат” историкът Ерик Алтерман прави заключението, че лъжата на президентите „неизбежно се превръща в чудовище, което унищожава създателя си”.

А президентите могат да създадат лоши прецеденти. Когато Рузвелт излъгва за германската атака срещу разрушителя Гриър през 1941, той сваля задръжките за последващата силно украсена версия на Джонсън за атаката на северновиетнамците срещу американски военни съдове, което довежда до Резолюцията за залива Тонкин от 1964.

Всичко това улеснява много лидерите при извинението им, че изричат благородна лъжа за доброто на своите последователи, когато всъщност те просто лъжат заради политическо или лично удобство. Всичко това е от изключителна важност за една демокрация и ние внимателно трябва да изучим природата на подмяната на целите и значението, което политиците им придават. Всъщност може да се окажем в ситуация, в която да одобряваме изричането на лъжа от страна на политиците, но тези случаи трябва да останат редки, а всяка представена ни цел внимателно обмисляна.

Именно заради това е грешка на циниците да свеждат реториката на Тръмп просто до едно от нещата, които политиците правят. Ако PolitiFact и други подобни организации са прави, политиците не са едни и същи, когато става въпрос за лъжа. Тръмп е направил много повече лъжливи изказвания от доста от своите опоненти, а едва малцина биха преминали теста за лоялност към избирателите. Една независима и силна преса, която проверява истината е от жизненоважно значение за запазването на целостта на демокрацията. Но за това са нужни и избиратели, които не приемат цинизма и девалвацията на политическото говорене.


*Джоузеф Най е бивш помощник секретар по отбраната на Съединените щати и председател на Националния съвет по разузнаване. Професор е в Харвардския университет и е член на Съвета на световния дневен ред за бъдещето на управлението към Световния икономически форум.

петък, 15 юли 2016 г.

Политическите разломи на глобализацията

Нуриел Рубини*

Близките резултати на вота в Обединеното кралство за напускане на ЕС си има специфични британски причини. И е също така като прословутото канарче във въглищна мина, сигнализира за силна популистка/националистка враждебна реакция – най-вече в напредналите икономики – срещу глобализацията, свободната търговия, данъчните убежища, трудовата миграция, пазарно-ориентираните политики, наднационалните власти и дори технологичните промени.

Всички тези тенденции намаляват заплатите и заетостта за нискоквалифицираните работници в оскъдните откъм работни места и залети от капитал напреднали икономики. Потребителите в напредналите икономики печелят от намаляването на цените на предлаганите стоки. Но ниско и някои средно квалифицирани работници губят доход като средните им заплати падат, а работните им места са застрашени.

Във вота за „Брекзит”, разделителните линии бяха ясни: богати срещу бедни, спечелили срешу загубили от търговията/глобализацията, квалифицирани срещу неквалифицирани, образовани срещу по-малко образовани, млади срещу стари, градско срещу селско население, основани на разнообразието срещу хомогенни общности. Същите разделителни линии се очертават и в останалите напреднали икономики, включително в Съединените щати и континентална Европа.

С по-гъвкавите си икономики и трудови пазари, Обединеното кралство и Съединените щати се възстановяват по-добре от континентална Европа що се отнася до БВП и заетост от началото на глобалната финансова криза през 2008. Създаването на работни места е във възходящ тренд, а нивата на безработицата падна под 5%, макар че реалната заплата не нарасна много.

Днес в Съединените щати Доналд Тръмп е герой за гневните работници застрашени от търговията, миграцията и технологичните промени. В Обединеното кралство, гласуването за напускане на ЕС беше силно повлиян от страха от имигрантите идващи от страни в ЕС с ниски заплати (или всеизвестния „полски водопроводчик”), които отнемат работните места и публичните услуги на гражданите.

В континентална Европа и еврозоната, обаче, икономическите условия са доста по-лоши. Средната безработица се задържа около 10% (и на по-високи нива в страните от периферията на еврозоната – над 20% в Гърция и Испания), като младежката безработица е над 30%. В повечето от тези страни създаването на нови работни места е мудно, реалните заплати падат, а двойствените пазари на труда означават, че във формалния сектор обхванатите от профсъюзите работници имат по-добри заплати и повече социални придобивки, докато по-младите работници имат несигурна работа, отплащаща им се по-слабо, нямат сигурност за работното си място и им се предлагат по-малко или никакви социални придобивки.

В политически аспект затрудненията от глобализацията са в две посоки. Първо, партиите на статуквото от дясно и ляво, които от поколения насам подкрепят свободната търговия и глобализацията, бяха предизвикани от популистки, народняшко/националистки антиелитарни партии. Второ, партиите на статуквото бяха разкъсани – а някои от тях разрушени – отвътре, докато антиглобалистките постигнаха невиждан възход и отправиха предизвикателство към идеологическия консенсус.

Партиите на статуквото отдавна са контролирани от основните печеливши от глобализацията: притежатели на капитал; опитни, образовани и дигитално грамотни работници; градските и космополитни елити; и обединените в профсъюзи бели и сини якички. Но те също така включват работници – бели и сини якички – които са сред губещите от глобализацията, но въпреки това са останали лоялни, или защото са социално и религиозно консервативни, или понеже лявоцентриските партии са формални поддръжници на профсъюзните организации, правата на работниците и на социалните програми.

След началото на финансовата криза от 2008 губещите от глобализацията започнаха да организират и откриват антиелитарните си герои както отляво, така и отдясно. Отляво губещите в Обединеното кралство Съединените щати, особено младите хора, намериха своите герои в традиционните лявоцентристки партии: Джереми Корбин в Лейбъристката партия в Обединеното кралство и Бърни Сандърс в Демократическата партия в Америка.

Най-дълбоките разломи се появиха в дясноцентристките партии. Тези партии – Републиканците в Съединените щати, Торите в Обединеното кралство и дясноцентристките партии из цяла Европа – се сблъскаха с вътрешнопартийни бунтове срещу собствените си лидери.  Възходът на Доналд Тръмп – обявил се срещу свободната търговия, миграцията, мюсюлманите и откворен народняк – е отражение на неудобния факт за елита на републиканците: средният избирател на партията е от онези, които по-скоро са загубили от глобализацията. Подобен бунт се наблюдава и при консерваторите в Обединеното кралство, като губещите от глобализацията се сляха с партията на „Напускащите” в кампанията за референдума или прехвърлиха верността си към популистите от антиевропейската Партия за независимост на Обединеното кралство.

В континентална Европа, където многопартийните парламентарни системи преобладават, политическата фрагментация и дезинтеграция са доста по-дълбоки, отколкото в Обединеното кралство и Съединените щати. В периферията на ЕС антиелитарните партии са по-скоро в ляво: Сириза в Гърция, Движение пет звезди в Италия, Подемос в Испания, левичарските партии в Португалия. В ядрото на ЕС такива партии са по-скоро в дясно: Алтернатива за Германия, Националния фронт във Франция, както и подобни крайно десни партии в Австрия, Холандия, Дания, Финландия, Швеция и в други страни.

Но въпреки растящият брой, организацията и мобилизацията на губещите от глобализацията, глобализацията сама по себе си не е осъдена на гибел. За незапознатите, тя продължава да носи нетни ползи както за напредналите, така и за възникващите пазари, поради което губещите все още представляват малцинство в повечето от напредналите икономики, докато възползващите се от глобализацията са – ако времената са спокойни – мнозинство. Всъщност дори „губещите” се възползват от по-ниските цени на стоки и услуги, постигнати чрез глобализация и технологични иновации.

И заради това популистките и антиелитарните партии все още са политическо малцинство. Дори Сириза, веднъж дошла на власт, върна педала на газта и трябваше да приеме строгите ограничения, понеже излизане от ЕС би й струвало много повече. А последните общи избори в Испания, проведени три дни след референдум за „Брекзит”, предполагат че, въпреки високата безработица, строгите ограничения и болезнените структурни реформи, проевропейските сили си остават мнозинство.

Дори в Съединените щати призивите на Тръмп са ограничени, заради демографските ограничения на електоралната му база.  Дали може да спечели президентските избори през ноември е много неясно.

Поради тази причина проевропейските, дясноцентристки и лявоцентристки коалиции остават на власт в по-голямата част от ЕС. Рискът анти-ЕС партиите да дойдат на власт в Италия, Франция и Холандия – както и в ред други – нараства, но все още остава малко вероятно.

Накрая, икономическата теория предполага, че глобализацията може да е от полза за всички, докато печелившите компенсират губещите. Това може да приеме форма на пряка компенсация или повече безплатни или почти безплатни обществени блага (например образование, преквалификации, здравни грижи, обезщетения за безработица и прехвърлими пенсии).

За работниците, които приемат по-голяма трудова мобилност и гъвкавост, докато креативното разрушение премахва някои работни места и създава други, подходящите схеми трябва да заменят дохода загубен заради транснационалната безработица. В континенталния ЕС, партиите на статуквото остават на власт понеже техните страни поддържат доста обхватна система за предоставяне на социални блага.

Съпротивата срещу глобализацията е реална и нараства. Но тя може да бъде овладяна и управлявана чрез политики, които компенсират работниците заради понесените от тях вторични щети и загуби. Само чрез задействането на такива политики губещите от глобализацията ще започнат да мислят, че и те в края на краищата ще се присъединят към групата на спечелилите.


*Нуриел Рубини е професор в NYU’s Stern School of Business и председател на Roubini Global Economics. Бил е старши икономист по международните въпроси в Съвета на икономическите съветници на Белия дом по време на администрацията на Бил Клинтън. Работил е за Международния валутен фонд, за Федералния резерв на САЩ и за Световната банка.

четвъртък, 14 юли 2016 г.

Стратегия за обединяване и съхраняване на Европа

Федерика Могерини*

Целта – че дори оцеляването – на Европейския съюз е поставена под въпрос както никога преди. Но истината е, че европейските граждани и светът имат нужда от един силен ЕС както никога досега.

През последните години все повече региони от Европа стават все по-нестабилни и по-несигурни. Нещо повече, кризата в рамките и отвъд границите на ЕС пряко засяга живота на европейските граждани.

В тези трудни времена един силен ЕС трябва да мисли стратегически, трябва да споделя една визия и да действа заедно. В дните след като Обединеното кралство гласува да „напусне” ЕС, ние европейците ще трябва да преосмислим начина на функциониране на нашия Съюз. Но и сме пределно наясно за какво трябва да работим. Знаем какви са принципите ни, интересите ни и приоритетите ни. Не е време за политическа несигурност. ЕС се нуждае от стратегия, която съчетава обща визия с общи действия.

Нито една от страните членки на ЕС, действайки сама, няма силата да се справи със заплахите, пред които е изправена Европа. Нито пък сама може да се възползва от възможностите давани от днешната глобална икономика. А като Съюз с повече от половин милиард граждани, потенциалът на Европа е несравним с нищо.

Мрежата ни от дипломатически мисии е широка и проникваща, и покрива всяко кътче на земното кълбо. Икономически ние сме в челната тройка на света, само след Китай и Съединените щати. Ние сме първостепенен търговски партньор и чуждестранен инвеститор за почти всяка страна в света. Заедно страните членки на ЕС инвестират повече в сътрудничеството за развитие от целия останал свят.

Ясно е също така обаче, че ние в Европа не използваме целия този потенциал, или поне не все още. Огромно мнозинство от нашите граждани разбира, че трябва да поемем колективна отговорност за ролята си в света. Нашите партньори също очакват ЕС да играе основна роля, в това число на глобален източник на сигурност.

ЕС може да отговори на нуждите на своите граждани и да направи партньорствата си работещи само ако всички работим заедно и обединени на всички нива – институциите на ЕС и националните правителства. Именно това е целта на Глобалната стратегия за европейската външна политика и политика за сигурност, която наскоро представих на лидерите на държавите членки, както и на ЕС и Европейския съвет.

Тази стратегия, която е първа за ЕС от повече от десетилетие, се фокусира върху отбранителните способности и антитероризма, както и върху възможностите за работа, социалното включване и човешките права. Тя се ангажира с изграждане на мира и силата на държави и общества вътре в и около Европа.

ЕС винаги се е гордеела със своята мека сила и ще продължи да го прави, понеже сме най-добрите в това. Но идеята, че Европа е предимно „гражданска сила”, не отразява справедливо реалната ситуация. Например, ЕС понастоящем участва в 17 военни и граждански операции по света. На отдалечени места като Афганистан и Конго, в Грузия и Сахел, Молдова, Сомалия и Средиземноморието, хиляди мъже и жени служат под европейски флаг. В днешна Европа, меката и военната сила вървят ръка за ръка.

Стратегията показва амбициите за стратегическа независимост на ЕС , която е необходима за гарантиране на общностния интерес на нашите граждани, както и на нашите принципи и ценности. Наясно сме, че тези приоритети могат да бъдат най-добре защитени когато не сме сами, а в една международна система основаваща се на мултилатерализъм и правила, а не на глобален полицай и самотни воини.

Поради тази причина ЕС ще продължи да задълбочава трансатлантическите връзки и партньорството си с НАТО, като в същото време се свързваме с нови участници и изграждаме нови формати за реализация на Стратегията. ЕС ще инвестира в регионални институции и в сътрудничество между региони и вътре в тях. Също така ще съдействаме за реформа на глобалното управление, което да посрещне предизвикателствата на този век.

Като правим това, ние се ангажираме практически и принципно със споделянето на глобалните отговорности с нашите партньори и допринасяме за тяхното укрепване. Двете десетилетия на разрастване на глобалната несигурност ни даде един важен урок: слабостта на моя съсед и на съседа на моя партньор отслабва мен самия. Затова трябва да се отървем от илюзията, че международната политика може да бъде само игра с нулев резултат.

Решителното действие ще направи всяка страна членка на ЕС  - както и всеки гражданин на Съюза ни – по-богата. Но всяка една цел очертана тук може да бъде постигната само чрез една наистина обединена и ангажирана Европа. Свързването на всички наши култури в едно за постигането на споделените ни цели и обслужване на общия ни интерес е всекидневно предизвикателство, но то също така е и нашата най-голяма сила: именно разнообразието ни прави силни.

Нашите интереси всъщност са общи европейски интереси и единственият начин да ги постигнем е чрез общи средства. Заради това всички европейци и всички държави членки на ЕС имат колективна отговорност за укрепване на нашия Съюз.

Народът на Европа се нуждае от общи цели и действия на държавите членки. Един нестабилен свят има нужда от по-уверен и отговорен ЕС, снабден с настояща и бъдеща външна политика и политика за сигурност. Новата Глобална стратегия ще ни води към Съюз, който реално посреща нуждите на своите граждани, оправдава надеждите им и стремежите им. Един Съюз изграден върху успеха от 70 мирни години. Един Съюз достатъчно силен да допринесе за мира и сигурността в нашия регион и по света.


*Федерика Могерини е Върховен представител на ЕС за външна политика и политиката за сигурност, и вице-президент на ЕК. Тя е бивш министър на външните работи и международното сътрудничество на Италия.

понеделник, 11 юли 2016 г.

Как Пуерто Рико може да се възстанови

Хосе Антонио Окампо*

Икономиката на Пуерто Рико се свива от почти десетилетие – в една от най-лошите рецесии в съвременната история сред икономиките, които не са претърпели вътрешен конфликт. Всъщност, нейният рязък спад отдавна надмина този на, да кажем, Балтийските държави, които също понесоха рязко свиване като последица от глобалната финансова криза от 2008. Защо икономиката на Пуерто Рико не се отлепя от дъното?

Ситуацията в тази република на Съединените щати определено изглежда ужасно. Пуерто Рико е втората след Гърция, в която нивото на БНП се свива (14% от 2006 до 2015). Инвестициите намаляха с повече от 30% от 2006 насам, а заетостта с повече от 20%. Изправенo пред малко възможности за работа, около 1% от островното население мигрира към континенталните щати всяка година.

Една ключова разлика между кризата в Пуерто Рико и тази в Гърция и Балтийските държави е, че започва преди глобалната финансова криза. Действително, икономиката не е преживявала силен ръст от средата на 1970-те, когато доходът на глава от населението все още съставлява едва една-трета от този в Съединените щати. Последващият икономически спад доведе до разширяване на подоходната пропаст. В известен смисъл Пуерто Рико е ранен пример за икономика, която зацикля в т.нар. капан на средния доход.

Фискалната ситуация в Пуерто Рико също се влошава още преди кризата. Дългът на публичния сектор, който се върти около 60% от БНП през 1980-те и 1990-те, започва да нараства в началото на 2000-те и достига до 76% от БНП през 2006. Намаляването на правителствените приходи, причинено от кризата, влошава дълговия проблем, макар реалните (инфлационно изгладени) първични правителствени приходи (без да се включват лихвените плащания) да падат с над 20% през сегашното десетилетие. Понастоящем дългът надвишава БНП – без да вземаме предвид сметката за недофинансираните пенсионни задължения.

Въпреки продължителния упадък, на властите отне няколко години, за да разберат размера на дълговия проблем. Чак през юни 2015 губернаторът Алехандро Гарсия Падила призна „смъртоносната спирала”, в която републиката влиза, допускайки че дълговете са „неизплатими”. Предприети са някои действия, започнали със създаването от страна на финансовото министерство на Съедините щати на „Пътна карта за действията на Конгреса”, прокарана миналия ноември, която призовава за цялостно предоговаряне на дълга. Този месец, Камарата на представителите на Съединените щати най-накрая одобри закон по този въпрос, който сега Сенатът трябва да одобри.

При цялата мощ на американското правителство, има надежда че републиката може все пак да избегне рецесия. Но както показва анализът на Центъра за нова икономика на Пуерто Рико и Инициативата на Колумбийския университет за политически диалог, трябва да бъдат изпълнени две условия.

Първо, Пуерто Рико се нуждае от план, който „рязко да намали дълговата тежест, да се отложат дълговите плащания, което да позволи на икономиката да отбележи отново ръст и да създаде възможности за допълнителни публични инвестиции за възстановяване на икономическия растеж”. Второ, островът се нуждае от ефективна стратегия за растеж, която да постави икономиката на устойчив път на развитие.

Този резултат е далеч от гарантиран – не само заради предложеното от Конгреса законодателство, което зависи от, честно казано, неоколониалния Надзорен съвет. Съветът не включва избрани от властите в Пуерто Рико представители, нито пуерториканското правителство ще определя формата на дълговото преструктуриране.

Нещо повече, дори да бъде постигнато бързо и цялостно решение на дълговата криза, стимулирането на растежа няма да е лесно. Тъй като Пуерто Рико не може да прокарва самостоятелно монетарни или валутни политики, а настоящите й бюджетни ограничения изключват активни фискални политики, затягането на коланите ще продължи.

Все пак, както е подчертано в „Пътната карта” на финансовото министерство на Съединените щати, „Строгата финансова дисциплина сама по себе си не е пътят към възстановяването”. Предвид това, Пуерто Рико ще трябва да потърси широко поле за откриване на ключа към следващата фаза на растеж и развитие.

По-специално, правителството в сътрудничество с частния сектор и гражданското общество, трябва на всяка цена да открие възможностите за нови производствени дейности, особено в секторите основани на образованието, които се възприемат широко като основа за преодоляването на капана на средния доход. Данъчните стимули също могат да изиграят роля за подкрепа на растежа, но само като част от ясна стратегия – не безразборно прилагани, както се е случвало в миналото.

В тази връзка Комисията за растежа на Пуерто Рико предложи Центъра за нова икономика (ЦНИ) да играе ключова роля. Тази Комисия, според ЦНИ, може да се окаже авангарда при формулирането и разгръщането на комбинация от подходящи програми, политики и инвестиции в краткосрочен и средносрочен план, като част от цялостна рамка за развитие.

Разбира се, Съединените щати също имат роля в стратегията за растеж на Пуерто Рико. За незапознатите, имайки предвид потенциала на Пуерто Рико като основен морски превозвач и логистичен хъб, Съединените щати трябва да освободят острова от задълженията му по закона за крайбрежното корабоплаване.

Нещо повече, както се подчертава в доклада на Центъра за нова икономика и Инициативата за политически диалог, основните социални програми на Съединените щати трябва да престанат да дискриминират Пуерто Рико. Това означава еднакво отношение що се отнася до федералните програми за здравни грижи и включването в подоходните програми за данъчно кредитиране. Едни от най-ефективните програми за борба с бедността, които премахват спънките за работа в „светлия” икономически сектор.

Такива обсъждания, колкото по-свързани са с рамката за дългово преструктуриране, толкова повече осветляват проблемната природа на подчинения политически статут на Пуерто Рико. Но, вместо да преосмислят този статут, наскоро Съединените щати го препотвърдиха, както чрез Надзорния съвет на Камарата на представителите, така и чрез последното решение на Върховния съд отменящо решението за дългово преструктуриране одобрено от Законодателното събрание на Пуерто Рико.

Пуерториканците вече са изправени пред значителни по брой предизвикателства, с които да се борят. Неоколониалното отношение в законите на Съединените щати е последното нещо, от което имат нужда.


*Хосе Антонио Окампо, бивш зам.-генерален секретар за икономика и социални дейности и бивш министър на финансите на Колумбия, е професор по професионални практики и член на Комисията за глобална мисъл в Columbia University.

петък, 8 юли 2016 г.

„Брекзит” и глобализацията

Кармен Райнхарт*

Референдумът за „Брекзит” на Обединеното кралство разклати финансовите пазари и пазарите на активи по целия свят. Както и в предишните епизоди на заразни финансови смутове, победата на гласувалите за „напускане” изпрати плашливите глобални инвеститори към обичайните тихи пристани. Доходността по американските съкровищни бонове нарасна, а доларът, швейцарският франк и йената поскъпнаха, най-вече спрямо лирата.

Когато стана ясно, че лагерът за „оставането” губи, стремителното падане на паунда изглежда гонеше историческото 14-процентовото обезценяване от кризата на лирата през 1967. Но стремителното падане, на което сме свидетели днес на глобалните капиталови пазари не е нещо уникално що се отнася до „Брекзит” епизода.

Уникалното, а и на практика от огромно значение, е безпрецедентния натиск на „Брекзит” върху останалите страни (или региони) за „излизане” от техните политически и икономически договорености – независимо дали Шотландия и Северна Ирландия от Обединеното кралство или Каталуня от Испания. Границите на настоящите национални държави могат да бъдат преначертани или да бъдат издигнати наново, ако недоволните държави членки отстъпят пред вътрешния националистки импулс и се откажат от многогодишния експеримент по европейско обединение. (А както показва президентската кампания на Доналд Тръмп в Съединените щати, този импулс се разпростира и в Европа.)

Със своите систематични негативни ефекти върху финансите, търговията трудовата мобилност, „Брекзит” представлява огромна спънка пред глобализацията. Ненадейният резултат от „Брекзит” вероятно няма да се разпространи толкова бързо, както при други финансови кризи, каквито са финансовия срив от 2008 или азиатските епизоди от 1997 и 1998. Но последващите ефекти няма да утихнат толкова скоро.

Британската търговия, финанси и имиграционни споразумения са твърде сложни и твърде ангажиращи, за да бъдат предоговорени в кратки срокове. В същото време много презгранични транзакции на стоки, услуги и финансови активи е по-вероятно да се запазят. Дори и да няма следващ „изход” някъде другаде в Европа, един продължителен период на несигурност на глобалните капиталови пазари е много вероятен.

Струва си да припомним, че глобализацията не е започнала с това поколение. Последната част на 19-ти век, въпреки технологичните си ограничения, е бил ера на разширяваща се глобална търговия. Основните вълни на имиграция радикално променят демокрафския пейзаж на Съединените щати и останалите части на Северна и Южна Америка. Лондон става домакин на бързо разрастващата се глобална финансова индустрия, положила началото си във времето на победните за британия Наполеонови войни.

Първата световна война слага край на тази ранна вълна на глобализация и макар да се връща към мира, светът никога не се възстановява в действителност. Икономическата депресия от 1920-те години в Британия и от 1930-те в останалия свят, довежда до глобална вълна от протекционизъм, политики обърнати навътре, както и до конкурентно обезценяване с цел унищожаване на съседа.. Последният пирон в ковчега на глобализацията е закован още преди избухването на Втората световна война. Макар да не е основна или отделна причина за световния срив, има всеобщо разбиране сред икономистите и историците, че тогавашните политици влошават още повече и без това лошата ситуация.

След Втората световна война глобалната интеграция най-накрая се възобновява, първо в търговията, а след това, особено от 1980-те насам, и във финансите. През този период лондонският финансов център се събужда  от дългата си дрямка и помага на Обединеното кралство да стане един от стълбовете на новата, дълбоко интегрирана международна политическа икономия. Преди глобалната финансова криза от 2008-2009, повечето показатели за глобалната търговия и финанси достигнаха нови върхове, а европейското обединение допринесе значително за това. Но с началото на кризата, презграничните финансови потоци в Европа се свиха като силно задлъжнелите икономики от еврозоната започнаха да губят достъп до международните капиталови пазари, а тревогите за частната и публичната платежоспособност заеха водещо място.

Финансовата криза причини най-стремглавия спад в световната търговия след Голямата депресия от 1930-те. А глобалната търговия все още не е възстановила предишната си траектория: от 2008 насам обемът на износа нарасна едва с около половината от средните годишни равнища от предкризисния период (3,1%). Европа от своя страна претърпя даже по-рязък спад.

Глобалната финансова криза нанесе поразяваш удар върху глобализацията, особено в търговията и финансите. Сега „Брекзит” нанася поредния си удар, добавяйки трудовата мобилност към списъка.

Финансовите пазари не работят особено добре. При положение, че светът вече изпитва анемичен растеж и ниски нива на инвестиции, всеки адекватен план за ограничаване на щетите трябва да включва гъвкави клаузи на нови правила на играта за Британия и нейните отношения с ЕС. Всяко закъснение ще причини по-нататъшно раздразнение и нарастване на несъгласието зз регулаторните политики от членовете на ЕС. Последното нещо, от което се нуждаем е навлизане в спирала на отмъщение в един политически развод, който единствено ще подпомогне задълбочаването на вече разширяващите се пукнатини в глобалната икономика.


*Кармен Райнхарт е професор по международна финансова система в Harvard University's Kennedy School of Government.