събота, 30 май 2015 г.

Вдъхновение за икономически растеж

Робърт Шилър*

В своята реч при встъпването си в длъжност за първия мандат, в най-тежкия момент на Голямата депресия, президентът на Съединените щати Франклин Делано Рузвелт възторжено се обръща към американците с думите, че „единственото нещо, от което трябва да се страхуваме е самият страх”. Разлиствайки Библията, книга „Изход”, той продължава, казвайки че „Ние не сме поразени от напаст”. Нищо конкретно не бе причинило депресията. Проблемът през март 1933 година беше само в представите на хората.

Същото може да се каже и за настоящата ситуация, седем години след избухването на глобалната финансова криза през 2008, в която за световната икономика е останала малка надежда. Страхът принуждава хората да ограничат разходите си, а фирмите да се въздържат от инвестиции, което води до отслабване на икономиката, засилва страховете на хора и фирми и ги гара да съкращават още разходите си. Така спадът на икономиката се задълбочава, а порочната спирала на отчаянието продължава движението си надолу. Когато се разрази финансовата криза през 2008 година, ние изпаднахме в емоционален ступор.

Това прилича малко на сценична треска. Животът в постоянен страх може да доведе до нерешителност или до загуба на вдъхновение. Ако страхът се материализира, безпокойството се задълбочава, а това влошава представянето. Веднъж задвижен този кръговрат е много трудно да бъде спрян.

Според Google Ngrams, по време на Голямата депресия – в началото на 30-те години на миналия век – в книгите започва да се появява терминът „черна кутия”, свързан предимно с електрониката. Ако поставим микрофон върху високоговорител, накрая ще се появят смущения, които произвеждат оглушителен вой през високоговорителя и това може да продължава безкрай. След това, през 1948 година, великият социолог Робърт Мъртън популяризира фразата за „самосбъдващото пророчество” в свое есе със същото заглавие. Но спомените за Голямата депресия вече са доста избледнели и много хора вероятно не са си и помисляли, че подобни неща биха могли да се случат днес. Сигурно, мислят си те, икономическата слабост трябва да се дължи на някаква по-видима причина от „черна кутия”. Но всъщност не се дължи и най-преките доказателства за това са, че въпреки ударилите дъното лихви, инвестиционната активност е все така нищожна.

Наистина, реалните (инфлационно изгладени) лихви в по-голямата част от света се колебаят около нулата и са там вече повече от пет години. Това е вярно особено за правителствените заеми, но корпоративните лихви също са рекордно ниски. При тези обстоятелства, правителствата обсъждащи планове за строителство, да кажем, на нови магистрали, трябва да са изключително радостни. Ако магистралата струва 1 млрд. долара, като оставим настрана поддръжката и поправките, а предвижданите годишни нетни приходи за обществото са в размер на 20 млн. долара, дългосрочните реални лихвени равнища от 3%, ще направят подобен проект нежизнеспособен, понеже само разходите за изплащането на лихвите биха надвишили ползите. Но ако дългосрочните лихвени равнища са 1%, правителството може да вземе паричен заем и я построи. Това е просто една изгодна инвестиция.

Понастоящем инфлационно изгладената доходност по 30-годишните правителствени книжа е само 0,86%, в сравнение с повече от 4% през 2000-та година. Днес в много страни лихвите са на такива равнища.

Нуждата ни от по-добри магистрали няма да намалява, дори обратното, имайки предвид ръстът на населението, нуждата от инвестиции ще става все по-голяма. Затова не виждам причини да не осъществим истински бум в строителството на магистрали.

Слабият апетит на хората за предприемане на икономически рискове може да не е в резултат само на страха, нито пък само от тревожност, каквато се изпитва при сценична треска. Той може да се дължи на усещането за страх у другите или, че има нещо фундаментално сгрешено в бизнес средата, или че липсва вдъхновение (което може да помогне да преодолеем скритите си страхове).

Няма никакво значение факта, че през 50-те и 60-те години Съединените щати се радват на най-бързия си икономически растеж от 1929 година. Това е времето на големите правителствени разходи за строителството на Междущатската магистрална мрежа, стартирало през 1956 година. Когато мрежата е завършена, страната е можело да бъде прекосявана и да се стига до големите търговски хъбове по високоскоростни пътища със скорост от 120 км/ч.

Може би Националната магистрална мрежа е била по-вдъхновяваща от нещата, с които Рузвелт се е опитал да стимулира излизането на Съединените щати от Голямата депрасия. Чрез неговите Граждански охранителни патрули например, младежите са били рекрутирани за почистване на диви и горски местности. Това е било приятно преживяване – може би се е трупал и опит – за младежите, които са били без работа или на трудовата борса. Но това едва ли може да се нарече вдъхновяващото бъдеще, което да ни помогне да си обясним защо рузвелтовия „Нов курс” се оказал неспособен да сложи край на американската икономическа слабост.

И обратно, очевидното засилване на американската икономика днес е отражение на някакво скорошно въодушевление. Фракинг революцията, разглеждана предимно като произхождаща от Съединените щати, помогна за понижаването на цените на енергоресурсите и премахна американската зависимост от чуждестранния петрол. По същия начин, по-голямата част от резкия технологичен подем в комуникациите през последните години се отрази на иновациите – например в областта на производството на смартфони и таблети, хардуер и софтуер – толкова присъщи на Съединените щати.

По-големите правителствени разходи могат да стимулират още икономиката, допускайки че ще генерира такива нива на въодушевление, каквито са се наблюдавали при изграждането на Междущатската магистрална мрежа. Не е истина, че правителствата по същество са неспособни да стимулират човешкото въображение. 

Това, което се е целяло не е било да се направят кръпки тук или там, а да се направи нещо голямо и революционно. Финансираните от държавата програми за изследване на Космоса по целия свят са силно вдъхновяващи. Разбира се с реализацията на тези програми са били натоварени не правителствени бюрократи, а учени. Но подобни програми, независимо дали са финансирани с обществени средства или не, са въздействали психологически. Хората виждат в тях идея за едно по-добро бъдеще. А с вдъхновението идва и намаляването на страха, който днес, както и по времето на Рузвелт, е основна пречка пред икономическия напредък.

*Робърт Шилър е носител на Нобелова награда за икономика за 2013 година. Професор е по икономика в Йейлския университет и е съавтор на индекса на американските цени на имоти „Кейс-Шилър”.

четвъртък, 28 май 2015 г.

Икономика пасваща на фактите

Бари Айхенгрийн*

Професията на икономиста падна първа жертва на глобалната финансова криза от 2008-2009 година. Все пак практикуващите я не успяха да предвидят бедствието, а много от тях, както се видя, не успяха да кажат нищо смислено, когато дойде времето да се формулира някакъв адекватен отговор. Но, както и глобалната икономика, има причини да вярваме, че образът на професията върви към поправяне.

Влиятелните икономически модели бяха дискредитирани от кризата, понеже просто не допускаха възникването й. И предпочитайки доказаните техниките пред интуицията, и теоретичната елегантност пред световните реалности, те не подготвиха икономистите за основната им задача – да предложат подходящите политически съвети в една наистина извънредна ситуация.

Някои твърдят, че решението е да се завърнем към простичките икономически модели от миналото, които дават политически предписания достатъчно доказали се при предотвратяването на подобни кризи. Други настояват, обратно, че ефективните политики днес, изискват от още по-сложни модели , които да обхванат напълно хаотичната динамика на икономиката на 21-ви век.

Този дебат обаче пропуска главното. Простите модели имат своето място. Те са полезни за правенето на прости, но лишени от интуиция заключения, които отличават макроикономиката от останалите полета на икономическия анализ. Осланяхме се на тези модели, за да обясним например „парадокса на спестовността”, при който индивидуалните решения да се увеличат спестяванията като се намалят разходите и производителността, водят до там, че и населението започва да пести.

В същото време сложните модели могат да са полезни при описване на специални случаи и да ни напомнят, че светът е много сложен и объркан.

Нито един от тези модели обаче не е полезен при оформянето на практически съвет, нужен на взимащите политически решения в условия на криза. И двата модела са твърде изчистени, за да влязат в употреба при анализа на абстракции. За да ги направим работещи са нужни факти.

Всъщност незабелязано за основните действащи лица в този дебат за моделите, е на път една очертаваща се революция. Докато старите членове на икономическия истаблишмънт продължават да спорят за предимствата на съперничещите си аналитични рамки, младите икономисти прилагат нови, важни данни за това как функционира икономиката.

Например старият спор в макроикономиката се фокусираше върху това как цените се влияят от новините за състоянието на икономиката и дали компаниите реагират на промените в потребителските нагласи при определянето на износните цени, които от своя страна се влияят от движенията на валутните курсове.

Днес „огромното количество данни” обещават да подобрят способността ни да разбираме и дори да предвиждаме такива влияния. Едно приложение на този подход, проектът „Милиард стойности” на Масачузетския технологичен институт, използва наистина милиарди изменения в стойностите от сайтовете за продажби на дребно, за да следи инфлацията.

Вторият подход разчита не толкова на огромното количество данни, а по-скоро на новите данни. Икономистите вече използват автоматизираното следене на измененията в данните постъпващи от мрежата или т.нар. „ботове”, за да използват битовете новопостъпваща информация за своите решения.

Уебсайтовете, където се развихря дизайнерското въображение при изработката на лога на компаниите, а наемни редактори предлагат авторските си услуги, са мястото доказващо значимостта на иновациите при решаването на проблемите.

При третият подход се използват исторически данни. Голям брой коментатори са забелязали, че глобалната финансова криза се ползва успешно от икономическата история, понеже тя насочва вниманието към предишни кризи и към прозрения, които могат да бъдат направени със събирането на парченцата история при изследването им. Истината е, че историята на икономиката никога не е преставала да играе своята важна роля в икономическите изследвания. Но финансовата криза служа и като полезно напомняне, че историята е пълна с подобни случаи и с данни за това кои политики работят.

Подобно осъзнаване съвпада с наличното количество данни за функционирането на икономката. Историците на икономиката отдавна извличат информация от църковните регистри, от статистиките за населението и от отчетите на финансовите корпорации. Но работата в прашните архиви става по-лесна с появата на дигиталната фотография, механичните четци на информация и възможността да теглиш данни от разстояние. Големите масиви данни позволяват на икономическите историци да зададат ключовите въпроси – като например как общите икономически условия влияят на решенията на работната сила за участие в пазара на труда на различни места и в различно време – по-ефективно от когато и да било преди.

Това съотнасяне към различни времена и места насочва вниманието ни към четвъртото и последно наблюдение върху значението на новите емпирични проучвания: към институциите. Макроикономическите модели са склонни да пренебрегват ролята на институциите, като се започне от тази на профсъюзите и сдруженията на работниците и се стигне до законовата защита на правата на собственост и механизмите за преразпределение на богатство. Да се отнасяме към тях сериозно означава да вземем предвид дълги исторически интервали, понеже институциите се променят бавно и варират значително във времето. Възобновеното внимание към историята позволява на икономистите да разсъждават по-систематично върху ролята на институциите за макроикономическите резултати.

Това развитие на нещата води до огромни промени в икономиката. Само допреди няколко десетилетия емпиричния анализ  се опираше на сравнително малко и ограничено количество данни. Разбира се все още е нужна аналитична конструкция, която да подпомага осмислянето на данните. Но днес има основания да вярваме, че в бъдеще икономическите изводи и политическите съвети ще се оформят не само въз основа на подобни елегантни конструкции, но и от напасването им към данните.

*Бари Айхенгрийн е професор по икономика в Калифорнийския университет, Бъркли; хоноруван професор по американска история и институции в Кеймбриджкия университет; и бивш старши политически съветник на МВФ.

вторник, 26 май 2015 г.

Тайният корпоративен преврат

Джоузеф Стиглиц*

Съединените щати и останалия свят са въвлечени в голям дебат за нови търговски споразумения. Такива сделки обикновено са наричани „споразумения за свободна търговия”; всъщност те се отнасят до търговски споразумения изработени в интерес на корпорациите, основно на тези от Съединените щати и Европейския съюз. Днес подобни сделки са представяни по-скоро като „партньорства”, каквото е Транстихоокеанското партньорство (ТТП). Но в действителност те не са партньорства между равни, понеже реално Съединените щати диктуват условията. За късмет „партньорите” на Америка проявяват все по-голяма съпротива.

Никак не е трудно да разберем защо. Тези споразумения отиват далеч отвъд търговията, управлението на инвестициите и интелектуалната собственост, като налагат фундаментални промени на законодателната, съдебната и регулаторната рамки на страните чрез заобикаляне на демократичните институции и процедури.

Може би най-несправедливата – и най-нечестна – част от такива споразумения се отнася до защитата на инвеститорите. Разбира се, инвеститорите трябва да бъдат защитавани срещу мошеническите правителства, присвояващи тяхната собственост. Но тази защита не се отнася до подобни случаи. През последните десетилетия е имало съвсем малко случаи на  присвоявания и инвеститорите, които искат да се защитят, могат да го направят чрез застраховане в Агенцията за застраховане на мултилатералните инвестиции, клон на Световната банка, както и чрез държавни гаранции давани от правителствата на Съединените щати и други страни. Въпреки това Съединените щати предлагат подобни гаранции да залегнат в ТТП, макар че много от нейните „партньори” са изградили правосъдна система и система за защита на собствеността, които са доста по-добри от тяхната собствена.

Истинските намерения, стоящи зад тези гаранции е да се попречи на здравните, екологичните и, да, финансовите регулации да обхващат американската икономика и американските граждани. Компаниите могат да осъдят правителствата да им изплатят пълни компенсации в случай на намаляване на очакваните от тях печалби, заради промени в регулациите.

Това не е просто теоретична възможност. От „Филип Морис” съдят Уругвай и Австралия заради изискването за предупредителни етикети върху цигарените кутии. Разбира се двете страни правят далеч по-малко усилия от Съединените щати  по отношение на включването на графични знаци указващи вредата от тютюнопушенето. И все пак предупредителните етикети имат ефект. Те намаляват желанието за пушене. Затова сега от „Филип Морис” искат да бъдат компенсирани за пропуснати ползи.

В бъдеще, ако открием че някой друг продукт предизвиква здравословни проблеми (като например азбеста), ще бъдем изправени пред правосъдието заради вредите причинени на нас самите, а пък производителят ще може да съди правителството, че го е ограничил при убиването на още хора. Същото нещо би се случило, ако нашето правителство наложи по-строги регулации, за да ни защити от вредните последици от емисиите парникови газове изхвърляни в атмосферата.

По времето когато председателствах Съвета на икономическите съветници на президента Бил Клинтън, противниците на защитата на природата опитаха да прокарат такива законови промени, наречени от тях „регулаторни пречки”. Те знаеха, че веднъж прокарани ще бъдат блокирани, просто защото правителството няма да има средствата да изплати компенсациите. За щастие ние успяхме да отхвърлим инициативата през съда и през Конгреса.

Но днес същите тези групи се опитват да заобиколят демократичните процедури чрез промушване на същите законови промени в търговските сделки, чието съдържание се държи в тайна от обществото (но не и от корпорациите, които настояват за тях). И само благодарение на теча на информация и от разговорите със загрижени за демократичните процедури правителствени служители, знаем какво се случва.

Фундаментът на американската система на управление е безпристрастният съдебен процес, изграден върху правни стандарти улягали с десетилетия, базиран на принципите на прозрачността, прецедентността и възможността да се обжалва неблагоприятно съдебно решение. Всичко това е оставено настрана, като новите споразумения пледират за частен, непрозрачен, и много скъп арбитраж. Нещо повече, такива споразумения често са претъпкани с конфликт на интереси, като например това, че арбитрите могат да бъдат „съдии” по един случай и адвокати по свързан с него друг случай.

Делата се оказват толкова скъпи, че Уругвай се принуди да се обърне към Майкъл Блумбърг и други богати американци ангажирани със здравната тема, за да защити себе си срещу „Филип Морис”. И, ако корпорациите могат да си позволят да внесат искова молба за завеждане на дело, то други не могат. Ако има нарушение на други задължения – като например на трудови и природозащитни стандарти – гражданите, профсъюзите и групи на гражданското общество няма да имат необходимия ресурс за защита.

Ако някога въобще е имало едностранен, спорен механизъм, който да нарушава основни принципи, то това е този. Затова се присъединих към водещи правни експерти от Съединените щати, сред които такива от Харвард, Йейл и Бъркли, и се подписах под писмото до президента Барак Обама, в което се описват вредите върху нашата правосъдна система, които ще нанесат тези споразумения.

Американските поддръжници на тези споразумения отбелязват, че Съединените щати са били съдени само няколко пъти и не са губили дело. Корпорациите обаче се научиха как да използват такива споразумения в своя полза.

А скъпо платените корпоративни адвокати в Съединените щати, Европа и Япония най-вероятно ще се справят без проблем с нископлатените правителствени адвокати, опитващи се да защитят обществения интерес. Става още по-лошо, корпорациите в развитите страни могат да създават филиали в страните членки, чрез които да инвестират парите си обратно в страната, и когато бъдат дадени под съд, да имат нов канал да блокират регулациите.

Ако е имало нужда от по-добра защита на собствеността, и ако този частен, скъп арбитражен механизъм беше по-висш в публичното право, ние щяхме да променим правото не само в полза на добре въоръжените чуждестранни компании, но също така и в полза на нашите собствени граждани и малкия ни бизнес. Но няма и намек, че случаят е точно такъв. Правилата и регулациите градят типа икономика и общество, в които хората живеят. Те влияят сравнително много на сделките и имат значими последици върху неравенството, един нарастващ проблем за целия свят. Въпросът е дали ще позволим на богатите корпорации да използват скритите клаузи в т.нар. търговски споразумения, за да ни диктуват как да живеем в 21-ви век? Надявам се гражданите в Съединените щати, Европа и в страните по Тихоокеанското крайбрежие да отговорят ясно с „не”.

*Джоузеф Стиглиц е носител на Нобелова награда за икономика и професор в Колумбийския университет. Бил е председател на Съвета на икономическите съветници на президента Бил Клинтън, както и старши вице президент  и главен икономист на Световната банка.

петък, 22 май 2015 г.

Международни правила за киберпространството

Джоузеф Най*

Миналият месец Холандия беше домакин на Глобалната конференция за киберпространството 2015, на която присъстваха почти 2000 представители на различни правителства, на академичните среди, на индустрията и други. Аз председателствах панел за кибер мира и сигурността, включващ вице-президент на Майкрософт и двама министри на външните работи. Тази „многообразна” конференция беше последна от серията усилия за установяване на правила, имащи за цел предотвратяване на възможен кибер конфликт.

Възможността за използването на интернет за нанасяне на вреди вече е доказана. Много наблюдатели са на мнение, че американското и израелското правителства стоят зад неотдавнашните атаки извадили от строя центрофугите на ирански ядрен завод. Някои твърдят, че иранското правителство от своя страна стои зад атаките заразили хиляди компютри на саудитската петролна компания Арамко. Русия е обвинявана за атаките довели до блокиране на електронните услуги в Естония и Грузия. А декември миналата година американският президент Барак Обама приписа атаките срещу Сони пикчърс на правителството на Северна Корея.

Съвсем доскоро киберсигурността беше поле за изява основно на малки затворени общности от компютърни експерти. Когато интернет беше създаден през 70-те години на миналия век, членовете му образуваха виртуално селище, в което всеки познаваше другия, а заедно те разработиха една отворена система, отделяща нищожно внимание на сигурността.

Обаче в началото на 90-те, се появи World Wide Web , обхванал в мрежата си от няколко милиона потребители тогава до почти три милиарда днес. За малко по-малко от едно поколение интернет стана основа на глобалната икономика и управление за целия свят. Очаква се няколко милиарда повече потребители да се присъединят през следващото десетилетие, както и да бъдат използвани десетки милиарди устройства, като се започне от термостатите и се стигне до контрола на индустриалните системи (или т.нар. „интернет на вещите”).

Тази нарастваща взаимозависимост означава уязвимост, от която правителствените и неправителствени играчи могат да се възползват. В същото време, ние сме едва в началото на дебата за значението й за националната сигурност. Стратегическите разработки за киберпространството много наподобяват ядрените стратегии от 50-те години на миналия век:  анализаторите все още не могат да формулират ясно значението на думи като атака, защита, възпиране, ескалация, правила и контрол над въоръжението.

Терминът „кибер война” се използва прекалено свободно за широк кръг поведение, като се започне от обикновено проследяване, атакуване на уебсайтове, шпионски дейности и унищожение. В този случай се използва тълкуването от речника на думата „война”, включваща всяко организирано усилие за „спиране или осуетяване на нещо, приемащо се за заплаха или недобронамереност” (например „война срещу разпространението на наркотици”).

Едно по-полезно определение на кибер война е всяко враждебно действие в киберпространството, което е по-голямо или поне равно като ефект на значително физическо насилие. Определянето дали едно действие се покрива с тези критерии е решение , което само политическите лидери на една страна могат да вземат. Има четири основни категории отнасящите се до кибер заплахи за националната сигурност, всяка от които с различен времеви хоризонт и (по принцип) различни решения: кибер война и икономически шпионаж, които в основни линии се свързват с държавите, и кибер престъпления и кибер тероризъм, които се свързват предимно с недържавни играчи. 

По-големите щети понастоящем се нанасят от шпионажа и престъпленията, но другите две могат да се превърнат в по-големи заплахи през следващото десетилетие отколкото са днес. Нещо повече, с развитието на съюзите и тактиките, категориите все повече ще се пълнят със съдържание.

По време на Студената война идеологическото съперничество ограничаваше сътрудничеството между Съединените щати и Съветският съюз, но и двете страни съзнаваха разрушителността на ядреното оръжие и го докараха до там да развият такива отношение, които да предотвратят военна конфронтация. Тези основни правила на предпазливост включваха непреки сблъсъци, отказ от първа употреба на ядрени оръжия и кризисна комуникация, каквато беше горещата линия между Москва и Вашингтон и реакция в случай на непредвиден инцидент, както и споразумение относно морските инциденти.

Първото формално споразумение за контрол върху въоръженията беше подписано през 1963 година, което може да бъде разглеждано основно като природозащитно. Второто голямо споразумение е от 1968 година, Договорът за неразпространение на ядрено оръжие, който цели ограничаване на разпространението на ядрени оръжия. Съединените щати и Съветският съюз разглеждат двете споразумения като игра с положителен резултат, понеже включват природата или трета страна.

По същият начин най-обещаващите сфери за ранно международно сътрудничество в областта на сигурността на киберпространството са проблеми възниквали заради трети страни като криминални и терористични организации.

Русия и Китай се стремят към постигане на договореност в рамките на ООН за надзор над интернет. Макар тяхната идея за „информационната сигурност” да е възможно да легитимира авторитарна правителствена цензура, което е неприемливо за демократичните правителства, е възможно да се идентифицират и определят типове поведения, които са незаконни в целия свят. Ограничаването на всички нарушения няма да бъде възможно, но поне трябва да се започне с кибер престъпленията и кибер тероризма. Големите държави имат интерес в ограничаването на щетите и трябва да постигнат съгласие за сътрудничество при разследването и контрола.

Разбира се историческите аналогии са недостатъчни. Очевидно кибертехнологиите са много различни от ядрените технологии, най-вече защото неправителствените играчи могат да ги използват доста по-лесно.

Въпреки това някои институции, формални и неформални, вече управляват базовото функциониране на интернет. Съединените щати планират да засилят влиянието на неправителствената Асоциация за определяне на имената и номерата като й дадат право да наблюдава и ръководи „адресните книги” в интернет. От 2001 година съществува и Споразумението за кибер престъпността към Съвета на Европа, с пряко подпомагане и сътрудничество от страна на Интерпол и Европол, както и на националните полицейски сили. А Групата правителствени експерти към ООН се е заела да анализира международното право свързано с кибер сигурността.

Ще отнеме време, за да се стигне до подписване на споразумения по спорните въпроси, каквито са кибер нахлуванията за цели като шпионаж и подготовка за военни действия. Но все пак неспособността да се постигне цялостно споразумение за контрол върху кибер въоръжаването, означава че скоро няма да бъде постигнат напредък по проблемите. Международните правила видимо се развиват бавно. Развиването на правила за регулация на ядрените технологии отне две десетилетия. Затова и най-важното послание от скорошната Конференция в Холандия беше, че огромната кибер уязвимост днес е по-голяма от всякога.

*Джоузеф Най е бивш помощник секретар по отбраната на Съединените щати и председател на Националния съвет по разузнаване. Професор е в Харвардския университет и е член на Съвета на световния дневен ред за бъдещето на управлението към Световния икономически форум.

сряда, 20 май 2015 г.

Дали Дейвид Камерън ще прекрои Европа?

Карл Билд*

Следващите 18-24 месеца ще са решаващи за оформянето на Европа в следващите десетилетия, а Обединеното кралство пусна хронометъра на този процес. Преизбран със значително – и като цяло неочаквано – мнозинство в Парламента, министър-председателят Дейвид Камерън сега ще трябва да използва мандата си, за да предложи на Европейския съюз пакет от реформи, приемливи за всички страни членки.

В последните години, нещата в Обединеното кралство заприличаха на сцени от филма „Да разлаем кучетата”, а Камерън „клекна” пред натиска на антиевропейското крило в неговата Консервативна партия, само за да задържи про-изолационистката Партия на независимостта на Обединеното кралство (ЮКИП) притисната в ъгъла. Но днес се оказва, че собствената му сила нарасна значително след победата, след като ЮКИП се оказа най-големият губещ от изборите и сега той може да направи крачка напред като се превърне в прагматичен и ангажиран европеец, какъвто в действителност е.

В цяла серия свои речи в последните години, Камерън говори за необходимостта от европейски реформи, които да са фокусирани върху нарастването на конкурентоспособността на ЕС и подобряването на институционалната прозрачност. От пробуждането на руския реваншизъм до хаоса разстилащ се из целия Близък изток, които Камерън споменава в контекста на необходимите промени в Европа днес, се надявам той освен всичко да даде подкрепата си за една по-ефективна обща външна политика и политика за сигурност.

Ако Камерън подготви такъв реформаторски дневен ред за предстоящата среща на Европейския съвет през юни и е готов да по-скоро да слуша, отколкото да говори, той може да задвижи процеси, носещи ползи за цяла Европа. Този ред ще бъде от първостепенна важност за Президента на Европейския съвет Доналд Туск в следващите две години до 2017, които ще минат под председателството на ЕС от страна на Люксембург, Холандия, Словакия и Малта.

Това ще бъде процес, с който 28-те страни членки на ЕС, както и ЕК, на всяка цена трябва да бъдат ангажирани. Само чрез въвличането в този процес на националните институции на страните членки, може да бъде постигнат успех на реформите в ЕС. Следващата година ще бъде период на напрегнати разговори по плана за реформи, който да се надяваме ще бъде приет от всички страни членки на ЕС, понеже Камерън трябва да удържи на думата си за свикване на референдум за ЕС, преди Обединеното кралство да поеме председателството на 1 юли 2017 година.

Засега проучванията на общественото мнение показват, че избирателите в Обединеното кралство биха гласували за оставане в ЕС. Но пък същите тези проучвания не даваха индикации, че общите избори ще дадат на консерваторите мнозинство. Затова никой не бива да си прави илюзии за рисковете съпътстващи един референдум за членството на Великобритания в ЕС. Ясно е, че ЕС е безсилна да повлияе на резултата. Съюзът може да направи обаче това отчасти през следващите 18 месеца като покаже готовността си не само да представи план за реформи, но също така да изработи и други ключови политики, каквито са Трансатлантическото търговско и инвестиционно споразумение със Съединените щати и Единният дигитален пазар. Успехът в тези сфери и икономическите ползи, които ще донесат, ще направи напускането на ЕС много неатрактивно за Обединеното кралство.

Но едно решение на Обединеното кралство да напусне, което може и да се случи, ще отприщи болезнен и сложен процес на преговори за излизане и споразумяване за формите на ново партньорство. Очевидно няма приемливи възможности, а резултатът –  колкото и доброжелателност да влагат двете страни в разговорите – ще нанесе и на Обединеното кралство, и на ЕС много вреди на световната сцена.

Нещо повече, ще бъде доста наивно да очакваме, че останалия ЕС може просто да продължи както преди. Дори напротив, едно Британско оттегляне най-вероятно ще вдъхнови подобни движения и в други страни, с риска за това ЕС, вече отслабен, да се разпадне. И, имайки предвид настоящите му усилия да разедини Европа, можем да сме сигурни, че руският президент Владимир Путин ще направи всичко възможно да насърчи и финансира подобна развръзка.

В следващите месеци и години ЕС също така трябва да намери отговори на предизвикателствата пред нейните източни съседи, особено Украйна, която стои на прицела на путиновия ревизионизъм, както и да намери решение на хаоса в повечето от нейните южни съседи в Близкия изток и Северна Африка. В този ред на мисли, една отслабена и разединена Европа – неспособна да се справи със заплахите стоящи в непосредствена близост до нея – ще стане едно доста несигурно място за живот.

Впечатляващата победа на Камерън трябва да бъде разглеждана като възможност да се започне обновяване и реформиране на ЕС в следващите две години. Европейските партньори на Обединеното кралство очакват Камерън да насочи дебата в правилната посока, ако искаме да се случи един силен ЕС, който да се изправи смело пред бъдещето и бъдещите си предизвикателства. Съществува обаче възможност всички планове да се провалят. В тези смутни времена последиците от дезинтеграцията на Европа не трябва да бъдат подценявани.

*Карл Билд е външен министър на Швеция от 2006 до октомври 2014 година и министър-председател от 1991 до 1994, когато и договаря присъединяването на страната към ЕС. Бележит дипломат, който служи като специален пратеник на ЕС в бивша Югославия, като Върховен представител в Босна и Херцеговина, като специален пратеник на ООН на Балканите и е съпредседател на Дейтънската мирна конференция. Член е на Съвета за глобалния дневен ред към Световния икономически форум в Европа.

понеделник, 18 май 2015 г.

Подробен план за възстановяване на Гърция

Янис Варуфакис*

Месеците на преговори между нашето правителство и Международния валутен фонд, Европейския съюз и Европейската централна банка постигнаха малък напредък. Причината е, че всички участници са фокусирани твърде много върху условията по отпускането на следващата финансова инжекция и недостатъчно върху предложенията за устойчиво възстановяване на Гърция. Ако нямаме идея как да излезем от настоящата задънена улица, няма как да си представим оздравяването на гръцката икономика.

Устойчивото възстановяване изисква цялостни реформи, които да разгърнат значителния потенциал на страната чрез преместване на фокуса върху няколко ключови сфери: инвестиции в производство, осигуряване на кредитни линии, иновации, конкуренция, социално осигуряване, публична администрация, правораздаване, пазар на труда, култура и не на последно място демократично управление.

Седем години на дългова дефлация, подсилвана от очакванията за продължително затягане на коланите, пресушиха частните и публичните инвестиции и принудиха затруднените банки да спрат кредитирането. При липсата на финансови възможности на правителството и при свръх задлъжнялост на банките , е важно да се мобилизират докрай съществуващите възможности на държавата и да се отвори кранчето за банково кредитиране на останалите здрави части от частния сектор.

За да се възстановят инвестициите и кредитирането до нива позволяващи бърз ръст на икономиката, Гърция трябва да създаде две нови публични институции, които да работят заедно с частния сектор и европейските институции. Първо, Банка за развитие, която да обединява публични активи и, второ, „лоша банка”, която да даде възможност на банковата система да се отърве от токсичните си активи и да възстанови кредитирането към печелившите, експортно ориентирани фирми.

Представям си Банка за развитие, която да управлява останалите след приватизация държавни активи и други активи (например имоти), чиято стойност лесно може да се повиши (и да бъдат заложени) чрез преработване на правата им на собственост.

Представям си как тя ще свързва Европейската инвестиционна банка и инвестиционния план за 315 млрд. евро (350 млрд. долара) на председателя на ЕК Жан-Клод Юнкер с гръцкия частен сектор. Вместо да бъде разглеждана като бърз начин за запълване на фискалните дефицити, приватизацията трябва да бъде част от едно внушително публично-частно партньорство за развитие.

Представям си също така, че „лошата банка” ще помогне на финансовия сектор, който беше рекапитализиран щедро от изстисканите гръцки данъкоплатци в разгара на кризата, за да свалят бремето от необслужваните заеми и да облекчат финансовото им състояние. Със създаването на банката за развитие, потоците от кредити и инвестиции в страната ще се възстановят и в края на краищата това ще докара печалби, а „лошата банка” ще стане „добра”.

Накрая си представям ефекта от всичко това върху финансовата, фискалната и социалната екосистеми в Гърция. При едно голямо увеличени на цените на банковите активи, държавните разходи от тяхната рекапитализция ще бъдат изплатени, а активите им ще поскъпнат още. В същото време дивидентите от банката за развитие ще бъдат насочени към отдавна изпитващите затруднение пенсионни фондове, които бяха рязко декапитализирани през 2012 година (в резултат на „подстригването” на държателите на гръцки правителствени задължения).

При този сценарий за развитие, задачата по укрепването на социалната система ще бъде решена с обединяването на пенсионните фондове; с увеличаване на постъпленията при повишаването на заетостта; и с връщането на работните им места на всички онези съкратени работници, които пострадаха от безжалостната дерегулация на пазара на труда през тъмните години на недалечното минало.

Можем лесно да си представим възстановяване на Гърция в резултат на подобна стратегия. В свят с изключително ниска възвращаемост, Гърция трябва да бъде разглеждана като великолепна възможност, даваща уникални условия за преките чуждестранни инвестиции. А защо сега ситуацията е различна от тази от преди 2008 година, когато капиталовите потоци разпалиха финансиран с дълг растеж? Как може да бъде избегната още една макроикономическа схема Понци?

По времето когато генерирахме растеж по схема Понци, капиталовите потоци се изляха през търговските банки с цел поощряване на неконтролируемо потребление и през държавата в една оргия от подозрително придобиване и неприкрито разточителство. За да гарантираме, че този път ще е различно, Гърция ще трябва да реформира своята социална икономика и политическата си система. Създаването на нови балони не е идеята за развитие на нашето правителство.

Този път, за разлика от тогава, новата банка за развитие ще постави акцент при отпускането на оскъдните средства, събрани от местни източници, върху внимателно подбрани инвестиции в производство. Това включва стартиращи компании, ИТ компании използващи местни специалисти, включва малки и средни земеделски производители на биохрани, експортно ориентирани фармацевтични компании, включва също така усилия да привлечем международната филмова индустрия в Гърция и да създадем образователни програми, които подчертават предимствата на гръцкия интелектуален продукт и на ненадминатите исторически ценности.

В същото време, гръцките регулаторни органи трябва да си отварят широко очите за практиката на търговските заеми, а дълговата спирачка да предпазва правителството ни от старите, лоши навици, за да не се стига никога повече до влизане в нов първичен дефицит. Картелите, лошите счетоводни практики, полузаконните занимания и бюрокрацията, която традиционно застрашава държавата, трябва час по-скоро да разберат, че нашето правителство е техният най-голям кошмар.

Пречките пред растежа в миналото бяха вредният съюз между олигархичните интереси и политическите партии, скандалното придобиване, клиентелизмът, зависимите медии, прекалено услужливите банки, слабите данъчни служби и бавното съдопроизводство. Тези пречки могат да бъдат преодоляни само чрез осветяване на лошите практики и демократична прозрачност, а правителството ни е твърдо решено да помогне за това.


*Янис Варуфакис е финансов министър на Гърция.

петък, 15 май 2015 г.

Доларът вече е във валутна война

Нуриел Рубини*

В свят със слабо вътрешно търсене в много от напредналите икономики и в нововъзникващите пазари, политиците са изкушени да подпомагат икономическия растеж  и заетостта чрез ръст на износа. За това е нужна слаба валута, както и конвенционални и неконвенционални монетарни политики, които да доведат до желаното обезценяване.

От началото на годината повече от 20 централни банки по света предприеха облекчаващи монетарни политики, следвайки примера на Европейската централна банка и Японската централна банка. В еврозоната страните от периферията се нуждаят от отслабване на валутата, за да намалят дефицитите по външнотърговското си салдо и да подкрепят растежа. Но слабото евро причинено от количествените облекчения ще увеличи значително излишъците по германския търговски баланс, който вече беше достигнал огромния размер от 8% през миналата година. Излишъците по търговския баланс и в други страни от ядрото на еврозоната, доведоха до огромни и все по-големи дисбаланси в монетарния съюз.

В Япония количествените облекчения бяха първата „стрела” от арсенала на „Абеномиката”, програмата за реформи на премиера Шиндзо Абе. Стартирането й рязко отслаби йената и вече доведе до увеличаване на търговските излишъци.

Натискът за поскъпване върху американския долар заради количествените облекчения стартирани от ЕЦБ и ЯЦБ, се засилва. Доларът поскъпна значително и спрямо валутите на други напреднали страни-износителки на суровини като Австралия и Канада, както спрямо валутите на много от нововъзникващите пазари. За тези страни падането на цените на петрола и суровините доведоха до обезценяване на валутите им и помогна за предпазване на растежа и заетостта от негативните ефекти на по-слабия износ.

Доларът поскъпна също така спрямо валутите на нововъзникващите пазари с икономически и финансови проблеми: с двуцифрени фискални и търговски дефицити и политическа нестабилност.

Дори Китай миналата година позволи за кратко нейната валута да поевтинее спрямо долара, а забавения растеж на производителността може да изкуши правителството да предприеме мерки за по-голямо обезценяване на реминбина. В същото време търговските излишъци нараснаха отново, отчасти понеже Китай пусна огромните си запаси от суровини – като стоманата – на световните пазари.

Съвсем доскоро политиците в Съединените щати не се притесняваха много заради силния долар, защото перспективите пред растежа на Америка бяха по-добри от тези в Европа и Япония. Даже в началото на годината се появи надежда, че вътрешното търсене в Съединените щати тази година ще бъде достатъчно силно, за да поддържа растеж на БВП близък до 3%, въпреки силния долар. Ниските цени на петрола и новите работни места, мислеха те, ще тласне разполагаемия доход и потреблението нагоре. Капиталовите разходи (извън енергийния сектор) и вътрешните инвестиции ще се увеличат, ако растежът се ускори.

Но нещата днес изглеждат доста различно, а колебанията в официалния разменен курс в Съединените щати стават все по-отчетливи. Доларът поскъпва по-бързо от очакванията, а както показват данните за първата четвърт на 2015 година, влиянието на това поскъпване върху нетния износ, инфлацията и растежа, ще бъде по-голямо и по-силно от заложеното в статистическите модели на изследователите на тези процеси. Нещо повече, силното вътрешно търсене не се случи, ръстът в потреблението се оказа слаб през първата четвърт, а капиталовите разходи и вътрешните инвестиции бяха още по-зле.

И така Съединените щати бяха въвлечени във „валутните войни”, за да избегнат по-нататъшно поскъпване на долара. Управляващите Фед започнаха да говорят за долара като за фактор влияещ силно на нетния износ, на инфлацията и на растежа. А управляващите в Съединените щати стават все по-критични към Германия и еврозоната, заради възприемането на политики отслабващи еврото и избягването на такива – като например временните фискални стимули и по-бързото увеличение на заплатите – които да стимулират вътрешното търсене.

И още нещо, вербалното недоволство ще бъде последвано от политически действия, защото по-слабият растеж и ниската инфлация – отчасти предизвикана от силния долар – ще накарат Фед да отложи и да забави прекратяването на политиките на нулеви лихви. Това ще обърне тенденциите и ще върне стойността на долара в нормални граници, ще подсили растежа и ще вдигне инфлацията.

Валутните търкания накрая могат да доведат до търговски търкания, а валутните войни до търговски войни. А това е предвестник на неприятности за Съединените щати, особено когато се опитват да приключат преговорите по голямото споразумение за Транстихоокеанско партньорство (ТТП). Несигурността относно това, дали администрацията на Обама е способна да привлече достатъчно гласове в Конгреса за ратифициране на ТТП, сега ще се задълбочи заради предложения закон за налагане на митнически ограничения на страните, които практикуват „валутни манипулации”. Ако тази свързаност между търговските и валутните политики бъде прехвърлена и в ТТП, азиатските страни могат да откажат да се присъединят.

Светът би бил по-добър, ако повечето правителства възприемат политики за стимулиране на растежа чрез стимулиране на вътрешното търсене, а не експортни мерки от типа „не е важно на мен да ми е добре, важно е на съседа да му е зле”. Но за това е нужно по-малко да разчитаме на монетарни политики и повече на подходящите фискални политики (като увеличаване на разходите за инфраструктура). Дори политиките по доходите, които разчитат на увеличаване на заплатите, а по този начин и на потреблението, са по-добър катализатор на растежа отколкото валутното обезценяване (което води до намаляване на реалните заплати). Сборът от всички търговски баланси в света е равен на нула, което означава, че не всички страни са нетни износители, а оттук че валутните войни в края на краищата са игра с нулев резултат. Ето защо въвличането на Америка в тази свада беше само въпрос на време.

*Нуриел Рубини е професор в Стърн скуул ъф бизнес към Нюйоркския университет и председател на Рубини глобал економикс. Бил е старши икономист по международните въпроси в Съвета на икономическите съветници на Белия дом по време на администрацията на Бил Клинтън. Работил е за Международния валутен фонд, за Федералния резерв на САЩ и за Световната банка.

сряда, 13 май 2015 г.

Рисковото възстановяване на Америка

Мартин Фелдстийн*

Икономиката на Съединените щати се доближава до пълната заетост или може би вече е там. Но благосклонния американски тренд на заетостта е съпътстван от значително нарастване на рисковете във финансовия сектор, дължащи се на силно охлабената монетарна политика, въведена за постигането на настоящото икономическо възстановяване.

Общите нива на безработицата паднаха до само 5,5%, а безработицата сред завършващите училище в едва 2,5%. Нарастването на инфлацията, което се случва обикновено при достигането на подобни нива на безработицата, временно се забави при падането на цените на петрола и заради 20-процентовото нарастване на стойността на долара. По-силният долар не просто води до по-ниски вносни цени, но също така упражнява силен натиск надолу върху цените на местното производство, конкуриращо се с вносното. Затова инфлацията ще нараства в следващите години.

Завръщането към пълната заетост е отразено в стратегията  за „неконвенционална монетарна политика” на Федералния резерв – комбинация от мащабно изкупуване на дългосрочни облигации, познато като количествено облекчение и обещанието да се запазят краткосрочните лихви на нива близки до нула. Ниските нива на всички лихви, резултат от същата политика, принуждават инвеститорите да купуват ценни книжа и така да повишават цените на жилищата. В следствие от тези действия нетното богатство на американските домакинства нарасна до 10 трлн. долара през 2013 година, което доведе до увеличаване на потребителските разходи и бизнес инвестициите.

След много бавното възстановяване в началото, реалният брутен вътрешен продукт започна да нараства на годишна база с повече от 4% през втората четвърт на 2013 година. Потребителските разходи и бизнес инвестициите се движеха на същите нива през 2014 година (с изключение на първата четвърт, заради лошото време и изключително тежката зима). Този силен растеж увеличи работните места и доведе икономиката до пълна заетост.

Но неконвенционалните монетарни политики на Фед създадоха и големи рискове във финансовия сектор, както и за икономиката като цяло. Извънредно ниските лихви, поддържани и днес, карат инвеститорите да поемат несъразмерни рискове, за да постигнат по-големи печалби за портфолиата си, често в отговор на търсена възвращаемост по пакети от пенсионни и застрахователни договори.

Подобно преследване на печалба  тласка цените по всички дългосрочни дългови книжа до нестабилни нива, стеснява възможностите за кредитиране на покупки на корпоративни книжа и на дълг в нововъзникващите пазари, увеличава средната цена на наемите на търговски площи и рязко повишава съотношението цени-печалби на стоковия пазар с повече от 25% от нейното историческо средно равнище. Тази среда на ниски лихви освен това принуди кредиторите да поемат извънредни рискове, за да запазят печалбите. Банките и другите кредитори разширяват кредитирането обхващайки и нискокачествени кредитополучатели, и кредитополучатели с големи дългове, и дават заеми при занижени критерии за кредитополучатели (т.нар. „заеми при облекчени условия”).

Нещо повече, ниските лихви създават нов проблем: ликвидно несъответствие. Добрите финансови условия по кредитите подхраниха огромното нарастване на емисиите корпоративни книжа, много от които държани от взаимни фондове или от търгувани на борсата фондове. Тези инвестиционни фондове са убедени – и правилно – че са напълно ликвидни. Те могат да обърнат активите си в кеш с еднодневно предизвестие. Но в този случай взаимните фондове и фондовете търгувани на борсата трябва да продадат корпоративните книжа. Не е ясно обаче кой би се решил да купува, особено след приемането през 2010 година на закона Дод-Франк за реформиране на финансовата система, ограничил банките в действията им и увеличил изискванията за капиталовата адекватност, което увеличава разходите по притежаваните дългови книжа.

Въпреки че тече разговор за компенсацията на тези рискове с благоразумни макро политики, няма съществуващи политики в Съединените щати, с изключение може би на увеличените изисквания за капиталова адекватност, които да са наложени на търговските банки. Няма и политики за намаляване на рисковете в „сенчестите” банки, застрахователните компании или взаимните фондове.

Именно заради това Фед сега иска да въведе „нормализираща” монетарна политика. Някои членове на Федералната комисия за свободния пазар (органът за изработване на решения на Фед) по тази причина се страхуват, че увеличаването на краткосрочните лихви по държавните облигации ще доведе до значително покачване на дългосрочните лихви, предизвиквайки загуби за инвеститорите и кредиторите, и вредни ефекти за икономиката. Други се опасяват, че, дори при липса на такива финансови шокове, настоящото силно икономическо представяне няма да продължи, когато лихвите бъдат повишени. Членове на Комисията настояват лихвите да се поддържат ниски, за да може нивата на безработицата да паднат още, въпреки прогнозите за увеличаване на инфлацията и по-нататъшно увеличаване на рисковете за финансовия сектор.

В края на краищата членовете на Комисията трябва на всяка цена да разберат, че не могат вечно да отлагат вдигането на лихвите, и че веднъж започнали да ги вдигат, те трябва сравнително бързо да вдигнат и лихвата по държавните облигации до 2%. Собственото ми предположение е, че Комисията ще започне с вдигането на лихвите през септември, и че лихвите по държавните облигации ще достигне 3% някъде през 2017 година.

*Мартин Фелдстийн е професор по икономика в Харвардския универститет и почетен президент на Националното бюро за икономически изследвания. Председателствал е Съвета на икономическите съветници на президента Роналд Рейгън от 1982 до 1984 година. През 2006 година е назначен в Консултативния съвет за външно разузнаване към президента Джордж Буш, а през 2009 е назначен в Консултативния съвет за икономическо възстановяване към президента Барак Обама. Понастоящем той е в борда на директорите на Съвета за външни отношения, на Тристранната комисия и на Г-30, неправителствена международна организация, която се занимава с търсенето на решения за глобалните икономически проблеми.

понеделник, 11 май 2015 г.

Демокрация срещу растеж?

Харолд Джеймс*

Настоящата слабост на Европа разпали отново старият дебат върху формите на управление подпомагащи по-доброто икономическо представяне. Дали авторитарните режими, със способността си да налагат непопулярни решения, са по-резултатни в създаването на растеж? Или пък либералните демокрации, със своята система на взаимен контрол и властови баланси, носят по-значим материален просперитет?

Това е спор, който през последните десетилетия както изглежда беше спечелен от първите. През 80-те години икономическото представяне на Чили, по време на диктатурата на генерал Аугусто Пиночет и в Сингапур, при управлението на доброто и все пак авторитарно управление на Лий Куан Ю, беше впечатляващо. В същото време демократичните страни в индустриализирания свят се бореха с рецесия и стагнация.

В Европа се роди определението „евросклероза”. Демокрациите според политическите изследователи, бяха уязвими откъм натиск за запазване на растежа на всяка цена. Авторитарните режими – особено онези, които не се отдават на разграбване на своите страни – се оказват в по-изгодна позиция да прокарат политики осигуряващи дългосрочен икономически успех.

Тази гледна точка изгуби тежестта си с падането на Берлинската стена. Рухването на комунизма и изоставянето на централното планиране в Източна Европа доведе до нов подход в мисленето, като голяма част от гласоподавателите показаха, че са готови на временна саможертва, ако това означава да се прокарат реалистични програми за реформи без корупционен потенциал. В Латинска Америка политиците от ляво прегърнаха пазарните принципи като най-добрият начин да задоволят своите властови амбиции и да върнат растежа. През 90-те години демокрациите изглежда надделяха.

Но войната между двете форми на управление продължаваше. От началото на този век, свръхголемият растеж на Китай още веднъж ни напомни за ползите от авторитаризма.

Успехите на Китайската комунистическа партия при управлението на турбуленциите на глобалната икономическа криза със замах, привлякоха вниманието на онези, които искаха да последват примера им. Лидери като руския президент Владимир Путин, като турския президент Реджеп Таийп Ердоган, като египетския президент Абдел Фатах ас-Сиси и унгарския президент Виктор Орбан бяха убедени, че цената на икономическата стабилност понякога се плаща със загърбване на демокрацията.

Изглеждащата безкрайна криза на еврото доведе някои европейски лидери до същата позиция. В началото на кризата Жан-Клод Юнкер, настоящият председател на Европейската комисия, се прочу с изказването си, че „всички ние знаем какво да правим, но не знаем как да бъдем преизбрани, ако го направим”. През май 2010 година, европейските лидери решиха да не налагат самоцелни реформи в Гърция и призоваха Международния валутен фонд не толкова да отпуска финансови ресурси, колкото да наложи дисциплиниращ механизъм. Съвсем наскоро германският финансов министър Волфганг Шойбле оспори този подход, черпейки вдъхновение от опита, като каза, че „Франция трябва да бъде доволна, ако някой се нагърби със задачата да накара парламента” да предприеме реформи. Истината разбира се е, че авторитарните системи – независимо дали успехът им в придържането към подхода за предотвратяване на безотговорни политики е краткотраен – са неустойчиви в дългосрочен план. Липсата на отчетност неизбежно води до корупция и неефективност – проблем, с който Китай се бори в момента.

Предизвикателствата пред демокрациите е да развият механизми позволяващи им да намерят стабилни дългосрочни политически решения и да съхранят едновременно с това демократичния процес. Общественият консенсус подкрепи трудните реформи в Източна Европа през 90-те години и показа, че гласоподавателите могат да разберат и приемат промените, когато не виждат алтернатива. (От друга страна кризата в Гърция показа, че гласоподавателите ще откажат да направят жертви, ако са убедени, че има друг изход.)

Парламентарният дебат е ефективен начин за изковаване на дългосрочни приоритети, но политиците трябва да ни убедят, че необходимите решения няма да бъдат взети на коляно или да се отстъпи от тях. В годините след Голямата депресия например имаше широк консенсус в Съединените щати, че свръхнамесата на Конгреса е причина за катастрофалното увеличение на вносните мита, наложени със закона Смуут-Хоули. Според този закон търговската политика е най-добре да бъде под прякото ръководство на президента, понеже президентската администрация е по-неподатлива на електорален натиск.

По същия начин европейският дебат относно подходящата фискална рамка е най-добре да бъде решен чрез референдум, в следствие на публична дискусия върху дългосрочна и устойчива стратегия. Но изработването на решението е най-добре да бъде поверено на страните членки.

Независимо дали на европейско равнище или на равнище страни членки, властта за осигуряването на дългосрочен икономически растеж трябва да бъде ясно делегирано на агенции, които са легитимирани от демократични процедури, а не да бъдат плод на нечии приумици. Устойчивата алтернатива на демократичното взимане на решение не е в авторитаризма, а в изработването на механизми гарантиращи, че спокойните дебати няма да бъдат изместени от спешни отговори на ненадейни кризи.


 *Харолд Джеймс е професор по история и международни отношения в Принстънския университет и професор по история в Европейския университетски институт във Флоренция, Италия. Специалист е по икономическа история на Германия и по история на глобализацията.

петък, 8 май 2015 г.

Заплахата от упадъка на Русия

Джоузеф Най*

Докато Европа решава дали да продължи санкциите си срещу Русия, агресивната политика на Кремъл към Украйна продължава с неотслабваща сила. Русия отдавна е в упадък, но все още представлява съвсем реална заплаха за международния ред в Европа и света. Всъщност упадъкът на Русия може да направи този ред още по-опасен.

Няма спор, че това което се случва в Украйна е руска агресия. Твърденията на президента Владимир Путин, че руски войски не са участвали във военни действия, бяха опровергани наскоро, когато руски войник в Донецк потвърди пред руската емисия на БиБиСи, че те играят решаваща роля в завоеванията на бунтовниците. Руски офицери, потвърди той, пряко командват широкомащабни военни операции в Източна Украйна, които включват обсадата и овладяването на важния транспортен център Дебалцево през февруари.

Но заплахата, която представлява Русия се простира далеч отвъд Украйна. Все пак Русия е държава с достатъчно ракети и ядрени бойни глави, способни да унищожат Съединените щати. Макар икономическото и геополитическото й влияние да избледнява, страната няма намерение да се отказва от своя ядрен статут. Русия не просто възкреси тактиките от времето на Студената война за необявено изпращане на военни самолети във въздушното пространство на Балтийските страни и над Северно море, но също така отправи скрита ядрена заплаха към страни като Дания.

Оръжията не са единствената сила на Русия. Страната извлича максимална полза от огромните размери на природни си богатства и образованото си население, включващо голям брой опитни учени и инженери.

Но Русия изпитва сериозни затруднения. Тя си остава „еднопланова икономика”, в която енергийните ресурси формират 2/3 от износа. А населението й продължава да се топи – не само защото мъжете в Русия умират средно на 65 години, цяло десетилетие по-рано от другите развити страни.

Макар либерализацията да е способна да излекува болестите на Русия, подобен дневен ред е малко вероятно да бъде одобрен в една затънала в корупция страна и при това определено нелиберално лидерство. Но Путин все пак успя да изгради неославянска идентичност, утвърждаваща се преди всичко чрез подозрителност към западното културно и интелектуално влияние.

Вместо да развива стратегия за дългосрочно развитие на Русия, Путин възприе един реакционистки и опортюнистичен подход – който може и да е успешен, но не и в дългосрочна перспектива – за да се справи с вътрешната несигурност, привиждайки външни заплахи и отслабвайки съседите си. Той започна неконвенционална война със Запада и в същото време завърза близки отношения на Изток, което е все по-вероятно да направи от Русия младши партньор на Китай, без достъп до западни капитали, технологии и договори, нужни за излизането й от кризата.

Но проблемът на Русия не е само Путин. Макар Путин да култивира национализма в Русия – според преподавателя от Харвардския университет Тимъти Колтън, на последната среща на дискусионния клуб „Валдай”, Путин нарекъл сам себе си „най-големият националист” в страната – той все пак го направи на предварително подготвена и благодатна почва. Имайки предвид, че и други високопоставени фигури – например Дмитрий Рогозин, който миналия октомври подкрепи призива за връщане на Аляска – са също отявлени националисти, наследникът на Путин едва ли ще бъде либерал. Покушението срещу бившия вицепремиер  и опозиционен лидер Борис Немцов подсилва това предположение.

Затова, както изглежда, Русия ще продължи да упада – изход, който не би трябвало да е повод за чествания на Запад. Държави в упадък – като Австро-Унгарската империя през 1914 година – са склонни да поемат по-големи рискове и така стават още по-опасни. При всички случаи една преуспяваща Русия може да предложи повече на международната общност в дългосрочна перспектива.

В същото време Съединените щати и Европа са изправени пред дилема. От една страна е важно да отговорят на путиновата провокация към фундаменталния принцип, че държавите не могат да използват сила при нарушаването на териториалния интегритет на други държави. Макар санкциите да не промениха ситуацията в Крим или да не доведоха до изтеглянето на руските войници от Украйна, те затвърдиха принципа като показаха, че той не може да бъде нарушаван безнаказано.

От друга страна е важно Русия да не бъде изолирана напълно, имайки предвид общия интерес със Съединените щати и Европа, свързан с ядрената сигурност и неразпространението на ядрени оръжия, с тероризма, космоса, и Иран и Афганистан. Никой няма сметка от една нова Студена война.

Помиряването на тези цели няма да е лесно, особено като се има предвид продължаващата криза в Украйна. По време на февруарската Конференция за сигурност в Мюнхен, много американски сенатори защитиха въоръжаването на Украйна – подход, който ще влоши ситуацията като се има предвид превъзходството в конвенционалните военни сили притежавано от Путин там. Германските лидери, начело с Ангела Меркел, се противопоставиха на този подход, който ще доведе до разцепване на Запада и ще засили позицията на Путин в бъдеще.

Други участници по време на конференцията казаха, че Западът може да промени правилата на играта чрез отстраняване на Русия от SWIFT, международна система за изчистване на банковите разплащания. Но критиците отбелязаха, че това ще навреди и на SWIFT, и на Запада, чиито банки ще загубят стотици милиарди долари, притежавани от Русия в тях. Според тях руснаците са предупредили неформално, че това би било „реално ядрено предизвикателство”. Изработването и прилагането на стратегия удържаща ревизионистичното поведение на Путин, която да препотвърждава дългосрочните международни ангажименти на Русия, е едно от най-важните предизвикателства, пред които са изправени Съединените щати и нейните съюзници днес. Засега политическият консенсус е за продължаване на санкциите, за подкрепа на украинската икономика и за консолидирането на НАТО (резултат, който Путин без съмнение не предвиди). Оттук нататък всичко е в ръцете на Путин.


*Джоузеф Най е бивш помощник секретар по отбраната на Съединените щати и председател на Националния съвет по разузнаване. Професор е в Харвардския университет и е член на Съвета на световния дневен ред за бъдещето на управлението към Световния икономически форум.