вторник, 28 септември 2010 г.

Китайските изкушения в паницата на Борисов


„Със стратегическото си географско положение, с пристанищата и летищата си и с железопътната инфраструктура България може да бъде вход за вашата страна и китайските фирми към Западна Европа.” Не, това не е виц. Това е част от разговора между Премиера Борисов и неговия китайски колега Вън Цзябао. Наистина звучи примамливо и обещаващо, също като арабските милиарди на един предишен български премиер и по-предишен цар. Но дали е реалистично и дали отговаря на действителното състояние на националната инфраструктура?
Идеята България да стане логистичен и транспортен център на Балканите и Европа не е нова, но с всяко нейно реанимиране мащабът и обхватът й достигат невиждани размери. Китай наистина е на път да се превърне в новия финансов и икономически център на света, затова изглежда напълно разумно България да отправи своята оферта и да разтвори широко портите си за този „рог на изобилието”. Но докъде се простират нашите възможности и дали националната ни инфраструктура ще издържи подобно натоварване?
Най-големият контейнеровоз в света превозва между 13 500 и 15 800 контейнера на един курс. Ако такъв контейнеровоз пристигне в Пристанище Варна, което обработва по 112 611 контейнера годишно, или приблизително 309 контейнера на ден, ще са необходими 44 дни, за да бъдат разтоварени 13 500-те контейнера и вероятно още толкова, за да бъде натоварен. 88 дни за един контейнеровоз. И пристанището ни ще бъде заето изцяло с обработката само на този кораб. Само от януари до август пристанището в Шанхай е обработило 19,7 млн. контейнера, което прави приблизително по 80 400 контейнера дневно или по 6 контейнеровоза, като описания по-горе, дневно. Един за 88 дни срещу шест за един ден.
В същото време в пристанище Марсилия се обработват 100 млн. тона товари годишно, а в пристанище Ротердам 345,8 млн. тона товари годишно, срещу само 6,8 млн. тона товари годишно в пристанище Варна. И това е едната част на проблема. Несъмнено подобен кораб изобщо не може да влезе в пристанище Варна, заради дълбочината на газене от 15,5 метра при допустима дълбочина на газене на входа на пристанището от 11,8 метра. Таксата за преминаване през Босфора на такъв тип кораб ще е с космически размери. Загубите от 88-дневният престой в пристанището ще са огромни. А превози в по-малки мащаби не са рентабилни. Построяването на подобен кораб струва над 140 млн. долара и всеки ден престой удължава времето за връщане на инвестицията. Това е в разрез с всякаква икономическа логика и никой не би си позволил да губи пари, независимо кой предлага офертата.
Продължаваме нататък като прехвърлим целия този товар върху релсите проследявайки пътя на контейнерите по железопътната ни инфраструктура. Ако предположим, че тези 13 500 контейнера, които се разтоварят от контейнеровоза в пристанище Варна, тръгнат по железните ни пътища, това означава през тези 44 дни да се придвижат 450 товарни композиции с тридесет вагона, което прави по десет композиции на ден. На всеки два часа и половина ще се пуска по една композиция или на всеки 150 километра от пътя между Варна и София, например, ще се движи по един товарен влак. И това в продължение на 44 дни само в една посока, само за един контейнеровоз. В случай че трябва да натоварим същия кораб, това движение ще се удвои в двете посоки, което при железопътна инфраструктура само с една линия при голямата част от трасетата, може да се окаже непосилна логистична задача и ще създаде условия за тежки произшествия с много щети. А и ще амортизира самата инфраструктура с невъобразима скорост. И всичко това без да отчитаме натоварването й от пътничските превози. Натоварването на разпределителните гари ще е огромно. И рано или късно ще се стигне до пълно блокиране на системата.
Дори и да разтоварим железопътната инфраструктура като пуснем една част от товарите по пътищата с тирове, това няма да реши нашите логистични проблеми. Ако пуснем половината от този товаропоток по родните пътища, това ще предизвика катастрофа във всеки смисъл. Един тир превозва един контейнер. Пускането на 150 тира дневно по републиканската мрежа означава по 6 тира на всеки час, или по един на 10 минути. При липса на магистрала, да не говорим че няма и намерение за дострояването й, между София и Варна, това ще направи придвижването до морето и обратно невъзможно. Това е само един контейнеровоз, макар и най-големия, само за 44 дни, само в едната посока. И тук амортизацията ще се случва с бясни темпове, а имайки предвид парите отускани за поддръжка и качеството на ремонтите по ремонтираните участъци, със сигурност можем да кажем, че ролята на България като вход към Европа ще ни докара до финансов и инфраструктурен колапс. Да не говорим, че съществува само един мост над Дунав (все още) и ако насочим товарите натам, това ще блокира трафика през него. Необходимо е да отбележим и състоянито на пътя между Варна и Русе, ако решим да пренасочим трафик към Европа през Румъния. Всяка година по него се правят ремонти и всяка година се налагат нови. Пътят става непроходим през зимата при падането на един по-обилен сняг, двулентов е и в окаяно състояние. Същото е състоянието на пътищата в цяла Северна България, а пътят между Шумен и Ябланица е с огромно натоварване през цялата година, защото свързва двата най-големи български града.
Ако приемем, че китайското правителство реши да се довери на преценката на българския премиер, то бюджетът ще бъде натоварен с непосилни разходи за инвестиции, които при това трябва да се изпълняват качествено и бързо. Никой не може да си позволи да чака с години България да реши проблемите си с корупцията или с липсата на капацитет.
В действителност България няма стратегическо географско положение, що се отнася до трасетата на световния стокообмен. Българската инфраструктура не е пригодна и няма изгледи да стане такава за поемането на ролята на вход за китайските стоки към Европа. Страната ни има конкуренти в лицето на Турция, Гърция, Румъния (дори), Италия, Франция, Испания, Португалия, Холандия, Германия и др., които са далеч пред нас в развитието на инфраструктурата си и са утвърдени търговски партньори на Китай от много години. Ниските данъци може да са добър мотиватор за инвестиции, но с изброените логистични проблеми, които стоят и пред настоящите чужди компании инвестирали у нас, едва ли някой ще си позволи да инвестира в големи проекти свързани с превоз на товари. Дори и за транзитни коридори трудно може да се говори, докато железопътни линии към границата ни все още не са електрифицирани. Докато няма все още една завършена магистрала (която дори да бъде завършена, една немалка част от нея ще е силно амортизирана). Докато между Северна и Южна България няма една нормална връзка, или ако има тя е силно натоварена и с разнебитена настилка, няма един тунел, няма дори проект за магистрален път.
Това, което предлагат пристанищната ни, железопътната и пътната ни инфраструктура по никакъв начин не отговаря на мащабите, с които се работи в Китай и китайците едва ли биха проявили интерес към този „вход” към Европа.
Но пък изглежда много ефектно да се хвърля в пространството подобен фойерверк, нали?

Текстът е публикуван в сайта "Гласове" под заглавие "Да поръчаме китайско!"

вторник, 21 септември 2010 г.

Пенсионната реформа. Оттук накъде?


Пенсионната система не е само избор на модел, но е също така и сложен комплекс от сметки. Както финансови, така и политически. Затова, когато се води дискусия за пенсионната реформа, е нужно да се подхожда внимателно, без излишни емоции и тънки партийни сметки.

Преди 1998 година са правени частични промени в пенсионната система, но те по-скоро са решавали проблемите на деня, и са били без дългосрочна визия. Едно такова решение е било, например, да се изкара пенсионната система от държавата като отделна структура, със свой бюджет. Започналата през 1998 година пенсионна реформа имаше за цел да промени нещата. Въведена е пенсионна система с три стълба по модел предложен от Световната банка. Трите стълба са: задължително пенсионно осигуряване, задължително допълнително и допълнително доброволно пенсионно осигуряване. Задължителното пенсионно осигуряване е всъщност продължение на действаща отпреди това пенсионна система, базирана на разходно-покривния принцип (така наречената pay-as-you-go система), с промяна, чрез която трябваше по някакъв начин да се обвържат вноските на хората с получаваните пенсиите. Осигуряващите се заплащат осигуровки, които се разпределят и изплащат под формата на пенсия на нетрудоспособните. Задъжителното допълнително пенсионно осигуряване е вторият стълб на системата и е базирано на т.нар. фондов или капиталов принцип. Вноските на осигурените лица се превеждат на пенсионни фондове, които инвестират ресурсите в инвестиционни инструменти. С навлизане в пенсионна възраст лицата получават направените вноски плюс дохода получен от инвестициите. Третият стълб, допълнителното доброволно пенсионно осигуряване също се базира на капиталовия принцип, има за цел да даде допълнителен доход на лицата в пенсионна възраст и е изцяло доброволен.

Разходно-покривният модел може да се определи като един вид трансфер на ресурси между поколенията, своеобразен „социален данък”, чрез който младите плащат пенсиите на настоящите пенсионери и разчитат, че когато те остареят и се пенсионират ще има кой да плаща техните пенсии. Но този модел работи само когато сумите удържани на работещите са равни на сумата изплащана от държавния бюджет за пенсии. При дебалансиране на системата, когато сумите плащани от работещите са по-малки от сумите изплащани за пенсии, бюджетът влиза в дефицит, който трябва да се покрива от други бюджетни приходи. По-този начин, ако има недостиг в приходната част, се отварят огромни бюджетни пробойни, запушвани или чрез заеми, които все пак трябва да се връщат един ден; или чрез намаляване на публичните разходи, което при съкращения на работещите в държавната администрация би увеличило безработицата в период на криза; или чрез увеличване на данъчната тежест, което допълнително ще свие потреблението и ще затрудни бизнеса; или чрез печатане на пари и респективно очакване за нарастване на инфлацията (все пак невъзможно в условията на валутен борд); или чрез генерирането на бюджетен дефицит, който може да разклати значително финансовата стабилност на страната и ще се наложи да бъде свиван, ако надвишава определени нива, в следващите години с цената на още съкращения.

Капиталовият модел, който включва другите два стълба на пенсионната система може да бъде определен като индивидуален, за разлика от „социалния” разходо-покривен. Личната пенсионна партида може да бъде инвестирана в различни борсови инструменти с различни нива на риск на инвестициите. Но все пак движението на тези средства и респективно тяхната доходност зависят изцяло от избора на притежателя им. Следенето на партидата, къде и в какви инструменти се инвестира е за сметка на притежателя. Държавата не поема никакъв риск и не носи отговорност за лошите инвестции, т.е. няма задължение да покрива загуби. Този модел е основан на егоизма, в най-добрия смисъл на думата, и не е нужно да се съобразява с демографските тенденции.

Съчетаването на социалния и индивидуалния подход при започването на пенсионната реформа през 1998 година е било един вид двойно подсигуряване. По този начин се получи преход както между две системи – социалистическа и пазарно-либерална – така и между поколенията. Икономическите условия тогава не позволяваха изоставяне изцяло на стария задъхващ се социален модел за сметка на изцяло пазарния и индивидуалистичен капиталов модел. С всичките си предимства и недостатъци започната тогава реформа положи основите на така нужната промяна. Но този първи плах опит за примиряване на два икономически модела се оказа с твърде кратък живот. С идването на следващото правителство през 2001 година реформата беше блокирана и в продължение на два мандата се караше с инерцията от дадения първоначално тласък.

Къде сме днес и какви проблеми стоят пред пенсионната система на настоящия етап?

Пенсионната система и бюджетът

Предвидените пари за пенсии в бюджета за 2010 са 7 135 011 400 лв. За социални помощи и обезщетения са планирани 1 085 746 800 лв., а предвидените пари за обезщетения за безработица са разчетени на база 127 000 безработни. Осигурителната вноска за фонд "Пенсии" е намалена с два процента. А ефектът от тази промяна е 393.5 млн. лв.разполагаем доход за домакинствата. Според намеренията на управляващите, през 2011 г. данъците няма да бъдат вдигани, а пенсиите и заплатите няма да се понижават. Според последните данни от националната статистика регистрираните в бюрата по труда безработни са малко над 342 хил. души или 10% от трудоспособното население. Заетите лица са малко над 3 млн. души. Лицата извън работната сила са също малко над 3 млн. души от тях 1,5 млн. са в пенсионна възраст. Обезкуражените (каквото и да значи това) лица са 220 хил. души. Ако това са трайно безработни лица и имайки предвид разчетите за нивата на безработца, то се оказва, че чрез бюджетни трансфери ще бъдат покривани всички разходи за обзщетения, които надвишават предвидените и това с голяма вероятност ще се прехвърли в бюджета за следващата година.Тези данни показват не само, че бюджетът е твърде утежнен откъм социални разходи, но и че един работещ издържа един неработещ, независимо от възрастта му.

Работещият не само плаща данъци и осигуровки, но и е обложен с един вид скрит данък, чрез който издържа всички лица извън системата – деца, възрастни родители с ниски пенсии, временно или трайно безработни нерегистрирали се в бюрата по труда, студенти. Разбираемо е в тази ситуация силното желание на правителството да повиши бюджетните приходи, чрез изкарване на светло на сивия сектор в икономиката или чрез вдигане на необлагаемия минимум. Нервността, която спохожда премиера всеки път, когато стане дума за плащане, обаче, нито ще донесе приходи, нито ще накара работещите и бизнеса да бъдат честни с една държава, която от години са приели и определели като рекетьорска. А и в условията на световна икономическа криза, високи нива на безработица, слаб износ, свиващо се потребление, намаляване на инвестициите, за приходите в бюджета не се очертават светли времена. Проблемът е, че правопропорционално на свиването на икономиката се свиват и алтернативите за пълнене на бюджета, особено след категоричната заявка на премиера, че парите за пенсии няма да се пипат, а няма изгледи приходите да се повишат.

Пенсионната система и младите безработни

Най- висока е отчетената безработицата сред най-младите – 21% - което е два пъти над средната за страната, и е доста по-ниска при възрастните хора над 55 години, с 1,5% под средната за страната.С вдигането на пенсионната възраст ще възникнат няколко проблема. На първо място това ще се отрази пряко на безработицата сред младите, защото работодателите ще предпочетат да плащат ниска заплата на непретенциозен възрастен, готов на всичко, за да се добере най-накрая до пенсия, вместо да се пазарят с много по-работоспособния, но с много по-големи изисквания, мотивиран млад човек. Този своеобразен конфликт обаче ще докара огромни психологически проблеми сред цяла кохорта завършили средно и висше образование и ще създаде предпоставки за дълбока и трайна демотивация за работа още от старта на трудовия път на младите. На второ място е проблемът с квалификациите на възрастните. Живеем във времена, в които технологиите се развиват с часове, а възрастните са слабо подготвени, инертни и невъзприемчиви за овладяването на новостите. Това ще даде пряко отражение не само върху производителността на труда, но и върху конкурентността на производството.

Производство със стари технологии и с уморени, слабо мотивирани възрастни хора, броящи дните си до пенсия, е крайно неефективно. На трето място стои проблемът с работоспособността на възрастния човек, който е много по-податлив към заболявания съпътстващи продължителния трудов стаж, месторабота и възраст. Това ще утежни държавния бюджет двойно. Ще се плащат и пенсиите на вече пенсиониралите се, и болничните на възрастните работници. Третата тежест за бюджета ще дойде от плащането на обезщетения за безработица на младите, които не могат да си намерят работа в тези тежки икономически условия, което, както казах по-горе, ще натовари освен държавния, но и твърде изтънелия покрай кризата и нарасналите лихви по взетите кредити, домакински бюджети. Изправен пред лошата перспектива да не си намери подходяща за образованието работа, младият човек инстинктивно търси спасение в продължаване на образованието. Но това само увеличава финансовата агония на родителите му и ако не са торбите с буркани и зарзават от селските дворове, тази система отдавна да е колабирала. Затова увеличаването на пенсионната възраст и стажа за пенсиониране трябва добре да се премисли и да се остави поне докато не се види края на кризата, въпреки бодрите тримесечни рапорти, че вече сме излезли от нея. Радостната новина е, ако изобщо може това да е радващо, че проблемът с младежката безработица е общоевропейски, а това означава, че със сигурност големите европейски страни помагайки на себе, ще помогнат и на нас.

Пенсионната система и здравния статус на българите

В предишен свой коментар за здравната реформа бях споменал, че здравният статус на българина е много влошен. Това означава, не само че докато са в трудоспособна възраст, хората ще бъдат нископродуктивни и с хронични продължителни заболявания, но и че вече пенсионирали се, те ще боледуват много повече, като по-този начин ще натоварват здравната система с разходи за все повече и все по-скъпи лекарства, повечето от които безплатни за пенсионерите, но излизащи скъпо на държавата. Бюджетът, чрез данъците събирани от работещите ще плаща и пенсиите, и лекарствата на пенсионерите. Така резултатът е: млади, здрави, трудоспособни и силно мотивирани за работа безработни; стари, с отслабнали сили, с хронични заболявания, немотивирани, доработващи години за пенсия възрастни; и болни, бедни и поглъщащи огромни количества скъпи, плащани от държавата лекарства, пенсионери. Нерадостна перспектива и с очакване за още проблеми пред бюджета. Колкото по-дълго живее един човек след пенсия, толкова по-малко вероятно е, внесените от работещите пари за осигуровки да стигат за покриване на разходите по издръжката на пенсионера. А имайки предвид изброените по-горе проблеми пред работещите, не само държавата, но и обществото го чакат нелеки години в близко, а и в по-далечно бъдеще.

Пенсионната система и демографския срив

Демографският срив е общоевропейски проблем още от 80-те години на миналия век. За съжаление той трудно може да се реши чрез инструментите на държавата, независимо от опитите правени това да се случи. Данъчните стимули за млади и многодетни семейства лесно се неутрализират, когато пред младия човек надвисне перспективата за трайна безработица. Демотивацията свързана с трудността за намиране на работа, се прехвърля и при готовността за създаване на семейство. Трудно един млад мъж ще намери необходимите средства, ще положи необходимите усилия и ще бъде мотивиран, без наличието на доход и без постоянно работно място и възможности за кариерно развитие. От друга страна се оказва трудно за една жена да се реши да създаде семейство с мъж, който не е способен да осигурява собствената си прехрана, а какво остава за прехрана на семейство. Тези нагласи блокират естествения процес на развитие в природата и допълнително влошават психическото равновесие на половете. Перспективата е все по-малко бракове, все повече случайни забременявания, все повече самотни майки и неясна демографска картина.

При така очертаната ситуация, изводите няма да са много позитивни. Продължаването на пенсионната реформа на настоящия етап е невъзможно. Но съхраняването на започнатото през 1998 е препоръчително, а продължаването в бъдещи по-добри за икономиката времена задължително. Парите отделяни от бюджета за пенсии и съпътстващи животът в пенсия разходи, ще се увеличават. Младите ще навлизат в основната част от жизнения си път слабомотивирани, разочаровани от държавата, в задълбочаващ се конфликт с възрастните. Възрастните от своя страна ще преминат от трудова в нетрудова възраст болни, немощни, нещастни, неразбиращи и неразбрани, с ниски пенсии и гневни на промените от последните двадесет години. Хората в активна възраст, преживели първата си по-значима икономическа криза, ще загубят социален статус граден с години, а някой ще загубят домовете, вещите и семействата си. Кризата ще отмине след години, възстановяването на световната икономика ще е бавно и ще отнеме толкова години, колкото е отнемало и при предишни кризи, независимо от демонстрирания плах оптимизъм. Но какво ще се случи след кризата, зависи от това, което сегашните управляващи ще заложат като цели за бъдещето. Да, нещата трябва да се решават пожарно. Да, няма време за друго, освен за преодоляване на настоящите всекидневно изникващи отвсякъде проблеми. Но всеки политик с претенции за държавник, трябва да погледне и отвъд хоризонта, защото светът не започва и не свършва с него.

понеделник, 13 септември 2010 г.

Удобната безпаметност


Задочен отговор на Татяна Ваксберг на кометара й в сайта „Гласове”

Забрава се нарича лекарството за неприятните спомени от минали времена на несвобода, всякакви форми на насилие, унижение и икономическа нищета. За България това лекарство обаче е по-необходимо отколкото за останалите посткомунистически европейски държави, защото ако там е имало някаква форма на съпротива, която в повечето известни случаи е била по-скоро призив за връщане към чистотата на комунистическите идеали и оспорване на марксистката легитимация на онези режими, то тук у нас дори и такава съпротива е нямало. Едва в края на този период, когато вече беше ясно, че системата се разпада, имплодира, хора като Иван Костов си позволяваха от страниците на вестник „Работническо дело” да дисидентстват. Но това не беше дисидентстване призоваващо към смяна на режима и въвеждане на демократични правила и пазарна икономика. И те не бяха такива дисиденти, каквито създадоха профсъюза „Солидарност” в Полша.
Действията им бяха твърде закъснял опит да се провокира дебат за реформиране на системата – дебат воден в останалите страни от Източния блок тридесет-четиридесет години по-рано – и връщането на легитимността на режима, сериозно накърнена след отказа на Москва да поддържа реда и да съхрани влиянието си със сила. Пред лицето на разпада на обществото и при липсата на солидния гръб на съветската армия, за тогавашните управници не оставало нищо друго, освен да потърсят някакъв компромис и да примирят комунизма с пазара, въвеждайки някаква форма на ерзац пазарни взаимоотношения, разбира се строго контролирани от държавата. Такива бяха тези дисиденти.
Тези дисиденти, чиито действия все пак можем да оправдаем и извиним, защото са били хора като всички останали, са си все същите. А като такива са твърде подвластни на емоциите и страховете си. Ако общото настроение е било, че режимът е непоклатим и ако такива сигнали са идвали „отгоре”, не можем да очакваме саморазрушително поведение, което би ги отпратило завинаги в политическото небитие, а вземайки примери от близката история, дори и по-лошо. Това провокира и естествения въпрос, за вечното очакване на инструкции отгоре. Кой би разрешил излизането на какъвто и да било материал, особено в „Работническо дело” (органът на ЦК на БКП), особено за толкова деликатната тема каквато е реформата на икономическата система, ако не е поръчано или най-малкото недвусмислено разрешено от най-високо?
Именно на тези дисиденти обаче се падна честта да изведат България от блатото на тоталитарната държава, не само икономически, а и политически, но те не го направиха. И именно от тях се очаваше да бъдат по-твърди в действията си спрямо извършените в онзи период икономически и политически престъпления. Вземайки предвид съмненията в тяхната демократична легитимност, дошла едва по-късно, когато падна Берлинската стена, няма как да очакваме да има осъдени за каквито и да било действия оттогава.
Все пак е справедливо да припомним, че съучастник на дисидентите в оправдаването на тези престъпления е както българския народ, демонстрирал пълно нежелание за съпротива на режима, така и Запада, защото именно този Запад се ръкостискаше с Чаушеску и Тито, само заради това, че се противопоставяха на Москва и ги легитимираше с изрази като:„може да са комуняги, но са наши комуняги”. Докато в същото време не пропускаха срещи със съветските ръководители, когато се налагаше и беше „във взаимен интерес”. Няма как да очакваме подкрепа от народа за съдаване на институти за национална памет, които да установят истината, или да търсим помощ от Запада, защото и в двата случая съвестта е много гузна. Затова е царяло невъзмутимо спокойствие сред висшия партиен апарат, затова никой не е вярвал, че режимите в сферата на влияние на Москва могат да бъдат разклатени. При тези обстоятелства как да разчитаме на дисидентите да потърсят отговорност, когато нито народът, нито Запада би ги подкрепил. Трудно е да се вземе подобно решение без подкрепа, особено в условията на демокрация.
Тези дисиденти сега се опитват да поучават, да посочват с пръст, да забиват морални жалони. Но те са същите, които доволно се ползваха от всички облаги на онзи режим и са в основата на всяко страдание и лишение съпътствало периода на прехода от планова към пазарна икономика и от тоталитаризъм към либерална демокрация. Същите, които постоянно се оправдават когато са в управлението, но със завиден замах критикуват когато са в опозиция. И винаги застават зад бутафорните образи на реформатори, визионери, държавници, сравнявайки се с Аденауер, Кол, Чърчил, Тачър, Дьо Гол, Рейгън. И е смешно и жалко, че сега подкрепят Берлускони и се възхищават на Блеър и Саркози.
Това което обаче винаги им е липсвало е трезвостта на ума, чувството за дълг и политическата смелост. Стигна се дотам да критикуват правителство, което ревностно поддържат и да твърдят, че не са опозиция, докато в същото време всячески подкопават усилията на мнозинството (доста спорни и неадекватни, разбира се) да се справи с икономическата криза. Те продължават да бъдат дисиденти в сърцата и умовете си, така както са били научени, но това дисидентство днес изглежда несъстоятелно и смешно, а е и вредно.
Тяхното политическо време неумолимо изтича и е по-разумно да им помахаме за сбогом и да забравим, отколкото да търсим реванш и да водим безплодни дебати за миналото. Особено във време, когато динамиката на политическите процеси в света е толкова ускорена, че ако не поддържаме темпото, може да се окажем в дълбока изолация.

http://www.glasove.com/article-9786.php

четвъртък, 9 септември 2010 г.

1938 през 2010


*Пол Кругман

Ситуацията днес е следната: американската икономика е засегната от финансовата криза. Политическите действия на президента ограничиха щетите, но бяха твърде предпазливи и безработицата все още остава катастрофално висока. Очевидно са необходими още действия. Все още обществеността е недоверчива към правителствените мерки и това изглежда ще накара демократите да направят някои отстъпки преди предстоящите частични избори за Конгреса.

Годината е 1938, а президент Франклин Делано Рузвелт. Разбира се, Голямата депресия е приключила. Въпреки това е поучително, макар и обезсърчаващо да се върнем назад и да се вгледаме в състоянието на Америка от онези години. Поучително, защото и дума не може да става за сравнение между същностните характеристики на тогавашното възстановяване и доминиращите настоящия обществен дебат спорове около сегашното. Обезсърчително, защото не се случва нищо, което да ни напомня за чудото от 1940 година.
Днес условията са доста по-различни от тогавашните и не ни се иска да правим паралели, но се налага.

Икономистите от икономическия екип на Обама обещаха да не повтарят грешките от 1937-а, когато Рузвелт оттегля фискалните стимули доста прибързано, а твърде постната и краткосрочна програма сега прави именно това: стимулите успяха да възстановят растежа за кратко време, но влиянието им върху нивата на безработицата се оказа нищожно, да не кажа никакво. И както някои от нас се опасяват, неадекватният първоначален икономически план на администрацията вкарва както нея, така и нацията в политически капан. Продължаването на стимулирането е крайно необходимо, но в очите на обществото провалът на първоначалния план за скорошно възстановяване дискредитира действията на правителството в желанието му за създаване на работни места.

Накратко, добре дошли в 1938 година

Историята от 1937 година, когато катастрофалното решение на Рузвелт да се вслуша в гласовете на онези, които казват, че е време рязко да се съкрати дефицитът, е добре известна. Това, което е по-малко известно, е степента, до която грешните изводи, направени от хората, съобразили се с това решение, повлияват върху по-нататъшния развой на рецесията: загубили вяра във фискалната експанзия, гласоподавателите не желаят повече продължаването на Новия курс.

Данните от допитване на „Галъп” от 1938 година са показателни. На въпрос дали правителството трябва да увеличи разходите, за да се пребори с резкия икономически спад, 63% отговарят – не. И изборите през тази година се оказват катастрофа за демократите, които губят седемдесет места в Камарата на представителите и седем в Сената.

Тогава започва Втората световна война.

От икономическа гледна точка Втората световна война е основание правителствените разходи да се увеличат в такива мащаби, а дефицитът да набъбне до размери, които при други обстоятелства не биха били одобрени по никакъв начин. По време на войната правителството взема заем в размер горе-долу два пъти по-голям от БВП на Щатите през 1940 година; този заем е приблизително равен на около 30 трилиона сегашни долара. Ако някой преди войната беше предложил да похарчи дори и частица от тази сума, хората биха реагирали така, както реагират днес. Те биха предупреждавали за натрупването на смазващ дълг и за галопираща инфлация. Те също така биха казали, с право, че Депресията в голямата си част е причинена от огромните задължения, и биха заявили, че проблемът не може да бъде решен с емитиране на още дълг. Но какво става всъщност?

Увеличаването на дефицита води до икономически бум, а този бум полага основите на дълготраен просперитет. Общият дълг – публичен и частен – като процент от БВП, благодарение на растежа в действителност пада, а инфлацията намалява реалната стойност на останалите дългове. И след войната, благодарение на подобреното състояние на частния сектор, икономиката става способна да се развива самостоятелно, без бюджетни дефицити.
Икономическите поуки са ясни; когато икономиката е дълбоко засегната, обичайните правила не се прилагат.

Режимът на строги икономии е в разрез с личния интерес. Това ще рече, че когато по едно и също време всеки се опитва да си върне дълга, резултатът е депресия и дефлация и дълговите проблеми дори се увеличават и влошават. И обратно, за нацията като цяло харченето е възможност, дори необходимост, която да го освободи от дълга. Временно нарастване на бюджетния дефицит сега, в умерена степен, разбира се, може да облекчи проблемите, предизвикани от предишна свръхзадлъжнялост.

Но историята от 1938 г. показва също така колко е трудно да приложим тези идеи сега. Дори при управлението на Рузвелт не е имало достатъчно политическа воля да се направи необходимото, за да се сложи край на Голямата депресия – окончателното й разрешаване всъщност е оставено на случайността.

Надявах се, че този път ще го направим по-добре. Но се оказва, че политици и икономисти по същия начин, както тогава, са пропилели десетилетия, забравяйки уроците на тридесетте, и са твърдо решени да повторят всички стари грешки. И е леко смущаващо да знаем, че големите победители в частичните избори е възможно да са точно тези хора, които ни вкараха в тази бъркотия и направиха всичко по силите си, за да блокират действията, които можеше да ни изкарат от нея.

Винаги помнете: тази криза може да бъде оздравителна. Всичко това трябва да внесе мъничко интелектуална яснота и повече политическа воля. Надявам се да открием тези добродетели в не толкова далечното бъдеще.

*Пол Кругман е професор по икономика и интелектуални въпроси в Училището за публични и международни въпроси "Удроу Уилсън", Принстън, Сентенъри, професор в Лондонското училище по икономика и колумнист на "Ню Йорк Таймс". През 2008 Кругман печели Нобеловата награда за икономика за неговите приноси за Новата търговска теория и Новата икономическа география.

Анализът е публикуван в "Ню Йорк Таймс".


Превод от английски Георги Киряков

четвъртък, 2 септември 2010 г.

Здравна реформа не се прави с рекет и изнудване


Въпреки медийно наложената мания по здравословен и природосъобразен начин на живот, малцина се замислят за собственото си здраве, преди да се разболеят. Обикновено здравите физически и психически общества са и икономически проспериращи.

И докато в миналото грижата за личното здраве е била отговорност на отделния индивид, то от 50-те години на миналия век, с възникването на „социалната държава”, тази отговорност в огромна степен е приоритет на правителствата. Чрез събиране на повече данъци и справедливото им разпределяне здравеопазването се превръща в един от стълбовете на съвременните държави, наред с образованието, пенсионното осигуряване, инфраструктурата и др. Разбирането на важността на здравето в обществото осигури огромното икономическо предимство на Запада след Втората световна война и ускори възстановяването на Европа само в рамките на период от двадесет години.

Дали обаче има подобно разбиране за политическите и икономическите измерения на здравето на хората в България през последните двадесет години?

Свиването на разходите за здравеопазване, оправдавано с икономическата и финансова криза, подсказва, че това правителство няма намерение и воля да гарантира дори минимума от полагащите се срещу платените от гражданите данъци здравни грижи. Няма как да бъде оправдано запазването на всички бюджетни привилегии на МВР например, паралелно с ожесточената битка за орязване на бюджетите за здраве. Това показва, че все още министър-председателят не разбира механизмите на действие при разпределение на благата, но за сметка на това добре е научил всички популистки похвати за поддържане на висок рейтинг. Популисткият импулс наистина носи електорални дивиденти, но той е краткосрочен и гарниран с предизвестен провал.

Спорът от последните месеци с лекарското съсловие не намери разумно решение и е на път да ескалира. Бойко Борисов трябва да разбере, че това не е спор между него и шепа гласоподаватели, а ситуация, в която на карта е заложено здравето на хората, а оттам и на икономическия просперитет на държавата.

Здравната реформа и пенсионната система

Здравната реформа е задължителна най-малкото заради влошаващия се здравен статус на българите. Преки последици от този влошен статус в краткосрочен и средносрочен план ще има върху пенсионната система.

Болният човек е преди всичко нетрудоспособен, нископроизводителен и в тежест на бюджета. А здравият освен за собственото си здраве ще плаща и за лечението на болните. И когато стигне до пенсионна възраст (може да звучи цинично, но с увеличението й тази възможност силно намалява), може да се окаже, че в рамките на трудовия си стаж българите са взели повече пари от бюджета – за болнични и лечение – отколкото са внесли като здравни осигуровки. Относително по-здравите ще бъдат принудени напълно несправедливо да плащат не само пенсиите на пенсионерите, ако се запази сегашният солидарен модел на пенсионно осигуряване, но и лечението и безплатните им лекарства. Тези хора ще плащат също и за болничните и лечението на временно или трайно нетрудоспособните. И ако сега един работещ издържа трима пенсионери, то може да се окаже, че след време един работещ ще издържа дузина пенсионери и почти толкова болни или с намалена трудоспособност български граждани. Естествено, такава държава няма да издържи подобно съотношение и или ще внася свежа, млада и здрава работна ръка отвън, или ще фалира.

Здравната реформа и училището

Кой следи здравния статус на учениците в българското училище и как се интегрират децата със специфични заболявания, изискващи специални грижи, в нормална училищна среда?

След като премахнаха лекарските и стоматологичните кабинети в училищата, се образува огромен здравен вакуум и грижата за здравето на учениците стана отговорност изцяло на родителите. Но родителите не са специалисти по здравни грижи и много от хроничните заболявания, които причиняват временна или постоянна нетрудоспособност в бъдеще, не се откриват в ученическа възраст, а след като вече е станало твърде късно.

Ранното идентифициране и диагностика на гръбначните изкривявания, затлъстяването вследствие на нездравословното хранене, различни психологически проблеми, предизвикани от силно стресовата училищна среда (истинско недоумение буди масовото съкращаване на щатове за педагогически съветници и психолози, оправдавано с делегираните бюджети и липсата на пари), алергии, предизвикани от ниската хигиена, е задължение на принципалите на училищата – общините или държавата – и родителите с право губят търпение, когато им се търси отговорност за неща, които не са от техните компетенции и за които те разчитат на училищата.

Връзката между общинските (респективно държавните) болници и училищата трябва да бъде възстановена и редовните профилактични прегледи възобновени. Тук дори не искам да споменавам, че за деца със специфични здравословни проблеми и специфични изисквания, които нямат умствени затруднения, няма кой да полага грижи.

Учителите не желаят и не са мотивирани да обръщат специално внимание, а назначаването на отделен щатен възпитател за тази дейност е невъзможно. Така тези деца или са оставяни да се оправят сами, или за тях се грижи родител или роднина, което затруднява адаптацията им в училищната среда. А да ги вкарат в специализирани училища от ранна детска възраст е жестоко и е показател за нецивилизовано и нехуманно отношение.

Обществото ни е далеч от идеята за толерантно отношение към тях. Това ранно вкарване в рамки и слагане на етикет „инвалид” оставя дълбоки травми и тези деца излизат от училище неуверени и самотни.

Здравето трябва да се следи и съхранява още от училищата. Голяма част от учениците имат изградени силно нездравословни навици и постъпват в трудовия си живот с влошен здравен статус. Превенцията на здравето в училищата е неотложна задача, която трябва да върви паралелно с реформите в науката, висшето и средното образование. Само с ябълки, доставяни чрез неясни и миришещи на корупция конкурси, здраве не се гради, пък и не всеки подрастващ обича ябълки. Недопустимо е правителството да решава, че с ябълката приключва и ангажиментът му.

Здравната реформа и правителството

В настоящия момент премиерът Борисов се опитва да вкара спора с медиците в една ниша с болезнени рефлекси, натрупвани в последните двадесет години. Несъразмерно високите заплати на някои лекари в някакви болници на фона на некачественото здравеопазване и лошото отношение на лекарите към пациентите. Тези атаки обаче са несъстоятелни и трябва да си зададем въпроса колко души в България са способни да присадят черен дроб или сърце на сравнително ниска спрямо европейските равнища цена? Лекарите, които са способни да направят подобно нещо, не само са си заслужили високите заплати, но и държавата им дължи почит и уважение. И докато премиерът се учи да управлява в движение, то един лекар не само трябва да учи, но и да практикува с години, за да му се позволи да извършва сложни операции. Премиерът управлява по телефона, обикновено в почивките на двете полувремена на махленското мачле. Той, разбира се, носи отговорност като министър-председател, но има възможност да раздава задачи на цяла армия администратори, работеща за разсейване на тази отговорност.

Хирургът, извършващ сложни и животоспасяващи операции, продължаващи понякога над десет часа, е длъжен да бъде най-компетентният и след това отговаря с репутацията си за резултата от операцията. И докато след един или два мандата премиерът ще си отиде и няма да носи отговорност освен пред историята или в случай че е направил големи поразии – пред съда, то „скъпоплатеният” хирург при една грешка не само рискува живота на пациента, но и своята свобода. Защо премиерът Борисов не споменава за хилядите честни специалисти, някои със статут на национални консултанти по различни заболявания, които от години получават унизително ниски за квалификациите и познанията си заплати и не се оплакват. Не дължим ли и на тези хора уважение и най-вече адекватна заплата? Докато българските правителства имат подобно отношение към лекарите, заявките на последните за работа в чужбина ще растат, а докладите за състоянието на здравната ни система ще са все с негативен нюанс.

Здравната реформа не се ограничава само до намаляване на „високите заплати” и плащането на здравни осигуровки от 48 хил. завършили средното си образование. Този популистки подход е унизителен не само за лекарското съсловие и потърпевшите ученици, но и за всички граждани. Вместо настоящото правителство да съсредоточи вниманието си върху собствената си отговорност за здравето на населението, то се опитва да изнудва, извива ръце, рекетира и обвинява тези, които са водеща част от държавната система за здравни грижи.

Възползването от негативното отношение на българите към здравната система, за състоянието на която вина имат всички български правителства на прехода, включително и настоящото, не е трайно решение на проблема с влошения здравен статус. Това подло и популистко използване и управляване на нагласите е скандално и трябва да бъде прекратено. С началото на активния политически сезон Бойко Борисов и неговото правителство спешно трябва да се заемат със своите задачи, а не да се опитват да отнемат насила, оправдавайки се с кризата, или да бягат от отговорност. И заплахата с връщането на Станишев и Доган да не се ползва като универсална заплаха, защото алтернативи винаги могат да се появят.

Текстът е публикуван в електронния сайт "Гласове"

сряда, 1 септември 2010 г.

Законодателна реформа на политическите финанси

Проект на Център за либерални стратегии и Институт „Отворено общество”

Доклад на експертна група: Даниел Смилов, Център за либерални стратегии и Софийски университет; Милена Паунова, Център за правни инициативи; Живко Георгиев, BBSS Gallup International; Димитър Димитров, Софийски университет; Георги Ангелов, Институт „Отворено общество”; Георги Ганев , Център за либерални стратегии и Софийски университет.

2010 г.

Обобщение на основните предложения:

• Предоставяне на партиите на достатъчно законни средства за дейноста им: В настоящата ситуация това е възможно чрез запазването на бюджетната субсидия на нива, които биха намалили натиска за набиране на нерегламентирани частни средства. Настоящият доклад предлага изчисления на необходимата държавна подкрепа. На базата на тези изчисления, ние твърдим, че увеличаването на бюджетната субсидия за партиите в началото на 2009 г. бе положителна стъпка. Поради съображения, свързани с настоящата финансова криза, увеличената субсидия не трябва да се преосмисля по принцип, макар че временно намаление в размер от 10-15% не е немислимо.
• Същевременно, необходимо е да се търсят финансови стимули за партиите да разширяват членската си база и да набират средства от малки дарения. Те не бива да разчитат единствено на държавата и да се „отчуждят” от избирателите си. За да се избегне подобна зависимост ние предлагаме част от полагащата се субсидия за всяка партия – между 10-20% - да се дава като съфинансиране за всеки лев набран от малки дарения (например тези до 500 лева) и членски внос.
• Необходимо е партиите да развиват свой собствен експертен капацитет, а да не разчитат само на наети външни експерти и агенции. Затова предлагаме 10% от държавната субсидия да се предоставя срещу развити проекти за усилване капацитета на аналитичните звена към партиите, стипендии за техни кадри, образователни мероприятия за персонала, детайлно развитие на програми и стратегии, конференции и др.
• Таван за набиране на частни средства: Вместо забрана за корпоративните дарения, по-удачно би било да се въведе т.нар. релативен таван на частните дарения. Предлагаме партиите да не могат да набират частни дарения (на годишна база), които надхвърлят годишната субсидия за най-голямата парламентарна партия. Един такъв гъвкав таван би осигурявал състезателност, без да свежда политическата надпревара до корпоративна подкрепа за дадена партия. Същевременно, по-високият таван за частни дарения ще стимулира партиите да извадят своите донори на светло.
• Постоянен интернет-базиран регистър на частни дарения: Експертната група се солидаризира с идеята за постоянен, единен регистър на частните донори на партиите – физически и юридически лица. Важното е този регистър да дава лесен достъп на гражданите до името и размера на дарението на всеки донор (за дарения над 100 лева). Регистърът трябва да има търсачка и да е в състояние да обобщава информация по предварително зададени категории.
• Външен контрол: До 2009 г., контролът, който Сметната палата осъществяваше върху финансирането на партиите, бе изключително документален. Промените в нормативната база през 2009 г. увеличиха правомощията на Сметната палата: сега тя може да извършва одит, при който да прави фактическа проверка на отчетите на партиите, включително да изисква достъп до служебни помещения, информация и документи от партиите или трети лица. Все още няма държавен орган, който да контролира фактическото състояние на нещата (в реално време) по време на кампании, обаче. За да съществува ефективен фактически контрол, ние предлагаме създаването на мониторингов отдел към Централната избирателна комисия, който да има достатъчно прерогативи и ресурси, за да осъществява проверки на финансирането на партиите. Този отдел трябва да работи в тясно сътрудничество със Сметната палата.
• Медийно-рекламно регулиране: Необходима е изработката на специален и детайлен „етически кодекс” за политически кампании в българските медии. Това е задължение на медийната гилдия, която трябва да поеме ясен ангажимент за спазване на детайлни правила, гарантиращи обществения интерес в отразяването на политическата надпревара.Що се отнася до държавната регламентация, необходимо е при едно значително повишаване на държавната субсидия да се въведат ограничения на парите за политическа реклама в централните телевизии. В противен случай рискът е голяма част от тази субсидия да се изразходва за скъпо-струващи 30-секундни клипове, чийто ефект върху политическия процес е спорен. Нашите предложения са в две посоки. От една страна, възможно е да се въведе забрана за закупуване на политическа реклама в централните телевизии в размер по-голям от 10-20% от държавната субсидия за най-голямата партия. Алтернативното предложение е държавата да закупува с 10-20% от общата субсидия за политическите партии медиен пакет, който след това да разпределя между партиите.




1. Увод
1.1 Партийното финансиране като проблем
Финансирането на политическите партии в България заслужено има славата на една от най-непрозрачните области на нашия обществен живот. Въпреки многократните опити за реформа, ситуцията и в момента е тревожна. Според съществуващите анализи, малка част от средствата за политически цели се набират и изразходват по предвидените в законите начини. Това е и впечатлението на широката общественост, което допринася за критично ниските нива на доверие в партийната система като цяло. Един кратък списък на проблеми е достатъчен, за да разкрие сериозността на положението:
Набиране на средства от нерегламентирани източници: Законодателството в момента предвижда множество ограничения на източниците и размера на набираните средства. Цялостният ефект от тези разпоредби не е впечатляващ, обаче. Партиите в крайна сметка разчитат на ограничен кръг големи, корпоративни донори и пренебрегват източници, като членски внос и малки дарения. Появиха се и партии, формирани около един бизнесмен, който изцяло е отговорен за финансирането им. Тези развития подсказват, че действащата регулация на практика не работи. Заобикалянето на ограниченията (чрез разбиване на големи дарения на определен брой подставени лица или чрез кешови и нерегистрирани дарения) става особено опасно, като се има предвид интереса на организирани престъпни групи от политическа протекция. Нямаме гаранции, че част от парите, които циркулират в политическата система, не са с криминален произход.
Изразходване на средства над определените от законите нива: По преценка на специалисти и на базата на проведени мониторингови проекти, може да се констатира, че официално обявяваните разходи на партиите са само малка част от цената на политиката в България. Това не е специфично български феномен, но в една среда, пропита от перцепции за корумпираност на политическата сфера, този проблем добива особена острота. Освен това, България е страна с висок ръст на покачване на цените в редица области: това няма как да не се отрази и на „цената на политическото”, каквито и неясноти да има при нейната калкулация.
Ползване на финансови и нефинансови ресурси на трети лица: една от най-сериозните трудности при финансирането на партиите от частни източници е проблемът с т.нар. трети лица или „независимото изразходване на средства”. Става дума за директното закупуване или предоставяне от трети лица на стоки и услуги в полза на дадена партия. Този въпрос е труден за регулация, защото от една страна координацията между партии и трети лица трябва да се докаже, а от друга страна не е ясно кой е oправомощеният орган, занимаващ се с такъв вид контрол у нас.
Закупуване на гласове: В последно време партиите и кандидатите преминаха към масово директно закупуване на гласове, което е нова демонстрация на отчуждението на гражданите от политическото. Безнаказаността и високата възвращаемост на инвестицията, както и ниската мобилизационна сила на идеологиите и лоялността към политически идеи, доведоха до възникването на този пазар, който определено не е типичен за една консолидирана демокрация. Политическият патронаж и клиентелизъм, както и директната материална облага се превръщат в основен инструмент за електорална мобилизация, което показва, че сме се запътили към модели като „pork barrel politics” и “machine politics”, известни от историята на САЩ, с всичките им съпътстващи проблеми, като корупция, връзки с организираната престъпност и развихрен популизъм.
Злоупотреба с публични медии – скрит пазар на рекламата в частни медии: Въпреки прогреса в областта на регулирането на публичните медии, все още съществуват възможности за злоупотреба в полза на управляващите. Все по-значим става и проблемът в частните медии, обаче, които търгуват своята подкрепа за политическите сили на пазар, който не се отличава нито с прозрачност, нито с честна конкуренция.

1.2. Законодателната реформа и гражданското общество
На фона на тези проблеми, промените в законодателството по финансиране на партиите са крайно наложителни. От една страна, една нова регулация на партийното финансиране е необходима като естествено продължение на съществуващите инициативи по отношение на проблема конфликт на интереси и борбата с корупцията. Намаляването на партийната зависимост от концентрирани корпоративни или индивидуални интереси е ключова за решаването на тези два сериозни проблема пред българското общество. От друга страна, реформата е необходима с оглед на по-доброто функциониране на представителните структури на българската демокрация, сред които политическите партии играят централна роля.
От особена важност, обаче, е предложенията за реформа в една толкова чувствителна сфера да бъдат изработени по открит и делиберативен начин, за да не остане впечатлението, че са плод на някакви тясно партийни интереси. Водени от това разбиране, Институт „Отворено общество” и Център за либерални стратегии инициираха сформирането на група от независими експерти (представители на гражданското общество и академичната общност), чиято задача бе да изработи доклад с предложения за законодателни промени, предлагащи иновативни решения на проблеми, които са останали извън фокуса на политическите дебати. Част от задачата на тази група бе да вземе участие в един задълбочен дебат между основните партии, експерти, медии и други представители на гражданското общество, като се търси максимален консенсус около законодателни решения, които отговарят на следните принципи:
• Състезателност на политическия живот, която позволява представителство на плуралистични интереси;
• Стабилност на партийната система;
• Избирателни кампании, основани на честна надпревара за гласове между партии и кандидати;
• Прозрачност на политическите финанси и отговорност за нарушения;
• Достатъчно финансиране на партиите от легитимни източници;
• Нарастване на дела на средствата набрани от малки дарения и членски внос и елиминиране на зависимости от малък брой големи донори;
• Вътрешно-партийна демократична отговорност и отчетност по отношение на партийните финанси.
• Реформата не трябва да се мисли като еднократен (предизборен) акт, с който определени политически играчи се опитват да решават тактически задачи. Важно е да се създаде и запази един постоянен интерес към правната регулация на тази област, тъй като тя е много динамична и непрекъснато се появяват нови проблеми: не бива да се очаква, че дадена законодателна реформа може да реши тези проблеми веднъж завинаги. И партиите и донорите са доста „креативни” в измислянето на хитроумни начини на заобикаляни на една или друга разпоредба. Затова е необходимо да се осъществява постоянен мониторинг, да се създадат експертно-граждански „обсерватории”, които да следят отблизо развитието на проблемите в областта на партийното финансиране.

1.3 Предложенията на експертната група
В настоящия доклад, експертната група се обедини около следните основни идеи за законодателна промяна:
• Предоставяне на партиите на достатъчно законни средства за дейноста им: В настоящата ситуация това е възможно най-вече чрез запазване на увеличената през 2009 г. бюджетната субсидия до нива, които биха намалили натиска за набиране на нерегламентирани частни средства. През 2009 г. бюджетната субсидия беше увеличена от 2% на 5% от минималната работна заплата за текущата календарна година. Това увеличение беше разумно и не бива да се отменя, като антикризисна мярка. Временна редукция в рамките на 10% за 2010 г. може да се обмисли, обаче, най-вече като политически знак на солидарност на партиите с усилията за съкращаване на бюджетния дефицит.
• Същевременно, необходимо е да се мисли за финансови стимули за партиите да разширяват членската си база и да набират средства от малки дарения. Те не бива да разчитат единствено на държавата и да се „отчуждят” от избирателите. За да се избегне подобна зависимост ние предлагаме част от полагащата се субсидия за всяка партия – между 10-20% - да се дава като съфинансиране за всеки лев набран от малки дарения (например тези до 500 лева) и членски внос.
• Необходимо е партиите да развиват свой собствен експертен капацитет, а да не разчитат само на наети външни експерти и агенции. Затова предлагаме 10% от държавната субсидия да се предоставя срещу развити проекти за усилване капацитета на аналитичните звена към партиите, стипендии за техни кадри, образователни мероприятия за персонала, детайлно развитие на програми и стратегии, конференции и др.
• Таван за набиране на частни средства: Вместо да се въвежда забрана за корпоративните дарения, по-удачно би било да се въведе т.нар. релативен таван на частните дарения. Предлагаме партиите да не могат да набират частни дарения (на годишна база), които надхвърлят годишната субсидия за най-голямата парламентарна партия. Един такъв гъвкав таван би осигурявал състезателност, без да свежда политическата надпревара до корпоративна подкрепа за дадена партия. Същевременно, по-високият таван за частни дарения ще стимулира партиите да извадят своите донори на светло.
• Постоянен интернет-базиран регистър на частни дарения: Експертната група се солидаризира с вече публикувани предложения за постоянен, единен регистър на частните донори на партиите – физически и юридически лица. Важното е този регистър да дава лесен достъп на гражданите до името и размера на дарението на всеки донор (за дарения над 100 лева). Регистърът трябва да има търсачка и да е в състояние да обобщава информация по предварително зададени категории. Този регистър би трябвало да се поддържа от сметната палата, като партиите се задължат да подават информация към него с минимални забавяния след получаването на дадено дарение.
• Външен контрол: В момента, няма държавен орган, който да контролира фактическото състояние на нещата по време на кампании. За да съществува ефективен фактически контрол, ние предлагаме създаването на мониторингов отдел към Централната избирателна комисия, който да има достатъчно прерогативи и ресурси, за да осъщесвява проверки на финансирането на партиите и кандидатите по време на кампании. Служителите на този отдел ще имат за задача да сигнализират в реално време за съмнения за извършени нарушения, като в определени случаи сезират Сметната палата, прокуратурата и други релевантни органи. Този мониторингов отдел ще даде възможност да се ограничат случаите, в които трети лица плащат директно партийни по своя характер мероприятия: последващ контрол много трудно би могъл да установи подобен проблем.
• Медийно-рекламно регулиране: Необходима е изработката на специален и детайлен „етически кодекс” за политически кампании в българските медии. Това е задължение на медийната гилдия, която трябва да поеме ясен ангажимент за спазване на детайлни правила, гарантиращи обществения интерес в отразяването на политическата надпревара.Що се отнася до държавната регламентация, необходимо е при едно значително повишаване на държавната субсидия да се въведат ограничения на парите за политическа реклама в централните телевизии. В противен случай рискът е голяма част от тази субсидия да се изразходва за скъпо-струващи 30-секундни клипове, чийто ефект върху политическия процес е спорен. Нашите предложения са в две посоки. От една страна, възможно е да се въведе забрана за закупуване на политическа реклама в централните телевизиил Тази забрана може да е пълна (както във Великобритания, например) или частична – покриващи рекламни поръчки в размер по-голям от 10-20% от държавната субсидия за най-голямата партия. Алтернативното предложение е държавата да закупува с 10-20% от общата субсидия за политическите партии медиен пакет, който след това да разпределя между партиите.

2. Аргументация
Европейските модели за финансиране на партиите имат подчертан егалитарен уклон – те се опитват да създадат равни условия за политическа надпревара за партии, които се ползват със сходни нива на обществена подкрепа. Начините това да се постигне са най-общо два. От една страна, съществуват модели, при които държавата предоставя сериозни субсидии на партиите – като Германия, например. От друга страна, възможно е държавата да наложи ограничения върху изразходването на средства за политически кампании, като същевременно предостави и свободен достъп до публичните електронни медии. Пример за такъв модел е Обединеното кралство, където също така е забранено закупуването на допълнително време за политическа реклама в електронните медии, с цел сваляне на общите разходи и създаване на равни условия за надпревара. Повечето от останалите европейски модели са комбинация на изложените два подхода: в нашите предложения ние също предлагаме смесен модел на държавно и частно финансиране, който използва и държавна субсидия и различни инструменти за ограничаване на нарастването на цената на кампаниите.

2.1 Публично финансиране
Въпросът с финансирането на политическите партии е тясно свързан със стимулите за тяхното поведение при вземане на политически решения. Правенето на политика става все по-скъпо в България и съответно финансирането на тази дейност е един от най-важните проблеми пред българските партии. Същевременно именно по този въпрос съществува значителна възможност за макро-обществен конфликт на интереси. От една страна политическите партии имат интерес да представляват значителен брой граждани, за да имат съответна политическа тежест и участие в органите на властта. От друга страна, необходимостта от финансиране на дейността им ги поставя в зависимост от богати, но малко на брой донори, като при тези отношения политическите партии имат интерес да прокарват дневния ред на тези донори дори когато той е в ущърб на интересите на значителен брой граждани.
Идеята за публичното финансиране на дейността на политическите партии цели да елиминира именно този конфликт на интереси, като разкачи нуждата на партиите от финансиране от съответния малък брой богати донори, или поне направи зависимостта от донори значително по-малка.
В тази идея определено има смисъл, но сведена към практически съображения, тя поражда набор от въпроси, които трябва да бъдат разгледани. Те могат да бъдат разделени в две основни групи.
Първо, въпроси за размера на публичната финансова помощ. Този размер може да бъде разглеждан в съотношение с общия държавен бюджет, или в съотношение с някакво разбиране за „нормалните” разходи за политическа дейност. Особено важен въпрос от тази група е този за публичния образ на тази субсидия – дали тя ще изглежда адекватна или прекомерна в очите на публиката, която поначало не е настроена позитивно към политическия елит. В тази посока един рационален подход е да се определи, колкото и условно да е това, някаква конкретна представа за това колко струва дейността на една сравнително голяма и редовно представена в парламента българска партия, като тази единица мярка бъде използвана за основа за преценка на необходимостите и на другите партии. След като това бъде направено, на базата на съществуващите бюджетни и стопански реалности могат да се разработят два варианта – на относително по-щедро и на относително по-скромно публично финансиране на разходите на партиите.
Второ, въпроси за фокуса на публичното финансиране, в смисъл на това дали то да е общо, или да е диференцирано по отношение на специфични аспекти на работата на политическите партии. Основната ос, спрямо която специфичните дейности на политическите партии могат да бъдат диференцирани, е дали става въпрос за дейности свързани с конкретна изборна кампания, или става въпрос за дейности свързани с текущо провеждане на политическия процес – генериране, анализ и обсъждане на идеи за политики, връзки с обществеността, различни публични прояви. Тук възможните варианти за фокуса на публичното финансиране на политическите партии са два. Първият е да се финансира изобщо дейността, без да се прави разлика дали партията ще реши да изхарчи тези пари за кампании или за текуща политическа дейност. Вторият е публичното финансиране да регламентира два различни режима на отпускане на пари за партиите: за обща текуща дейност и отделно за финансиране на кампании.
В общи линии, според отговорите на тези групи въпроси, могат да бъдат очертани четири варианта на финансиране на политическите партии. Това са вариантите на относително щедро или умерено финансиране с общ или диференциран фокус.

2.1.1 Най-обща начална сметка на цената на политиката в България
Основните разходни пера в бюджета на една политическа партия във време извън предизборна кампания включват поддръжка на централния партиен апарат и неговите мероприятия, на местни организации на партията и комуникация, както вътрешнопартийна, така и с обществото като цяло. За една относително голяма партия с постоянно присъствие в парламента, това означава присъствие във всички общини, значимо присъствие в областните и другите по-големи градове и немалък апарат в регионалните центрове. Това означава апарат от няколко хиляди човека, чиито конкурентни заплати за състоянието на пазара на труда изискват разход от 4-6 милиона лева годишно. Приемайки, че разходите за труд са около половината от общите разходи, това означава бюджет от около 12 милиона лева годишно.
Отделно, по време на предизборни кампании партиите правят ударни разходи, като най-скъпи са кампаниите за местни избори, след тях парламентарните, и най-евтини се очертава да бъдат кампаниите за Европейски парламент. Общо за един парламентарен цикъл тази разходи могат да се определят на няколко десетки милиона лева.
Резултатът от общата сметка е, че финансовите нужди на голяма и солидно представена партия в рамките на нормален четиригодишен цикъл са за около 20-25 милиона лева годишно, като те не са равномерно разпределени – в години с предизборни кампании те са значително по-големи, докато в години без кампании са нормално на половина на тази сума. В рамките на тази сума може да се разположи и публичното финансиране на партиите в двата възможни сценария за размера му – щедър и умерен.
Това означава, че цената за един спечелен глас на парламентарни избори в България е около 20-25 лева: една голяма партия с един милион избиратели „струва” минимум около 20 милиона лева годишно.
Тези числа може да ни звучат астрономически, но въпросът е какво става, ако тези пари се набавят единствено от легални и нелегални частни източници. Първо, тъй като частното финансиране у нас е предимно от големи корпоративни донори, стига се до зависимост на партията от представители на големия бизнес. Второ, тъй като сенчестия бизнес е най-заинтересуван да дава пари, той успешно навлиза в политиката. Трето, партиите не могат да развиват собствени кадри, нямат ресурс да правят програми и да инвестират в собствена идеология. Така че, те си набавят всичко това от най-евтиното, което пазарът предлага. Затова партийните програми започват да си приличат, идеологиите биват заменени с евтини PR продукти, експертите, които се ползват, обикновено имат слаба връзка с идеите на партията и работят по договор и на парче. И накрая, липсата на ресурс води партиите до сложни взаимоотношения и търговия с влияние с големите медии, които на практика започват да диктуват партийната мода. В една такава ситуация, партиите лесно се превръщат във виртуални организации – публичен образ без собствени идеи, членска маса, идеология и експертен екип. Всичко което те имат е взето под наем, като въртележката на наемателите е толкова ускорена, че става абсурдно дори да се говори за партийна система у нас.

2.1.2 Вариант 1: Щедро финансиране с общ фокус
При щедър сценарий, държавният бюджет осигурява на партиите около 75-80 % от общите им финансови нужди, включително текущи дейности и финансиране на предизборни кампании. Това означава около 15-20 милиона лева годишно за голяма партия. При вариант на финансиране с общ фокус, тези средства се предоставят на партията всяка година и тя ги харчи както намери за добре, но без на получава допълнително финансиране в изборни години.
От гледна точка на критерий за финансиране, необходимо е тази сума да бъде пресметната като левове за получен глас на избори. При приблизително милион гласа за голяма партия, това означава около 15-20 лева годишна субсидия за получен глас. В отношение с моментното състояние на икономиката, 20 лева са около 4 % от текущата средна месечна заплата в страната, според данните на НСИ.
Съотнасянето на критерия за бюджетна субсидия за партиите към средната, а не примерно към минималната заплата или към заплатите в обществения сектор, се дължи на факта, че минималната заплата и заплатите в обществения сектор се определят административно от управляващото мнозинство и ако държавната субсидия бъде определена като процент от нея се създава стимул за изкуствено надуване на минималната заплата, за да се получи по-голяма субсидия. Доколкото средната работна заплата зависи само косвено от законодателната и изпълнителната власт, подобен стимул отсъства, когато тя бива използвана за основа на критерия за публично финансиране на партиите.
Разбира се, и в този случай остава стимул да се оказва натиск от страна на партиите върху НСИ да публикува завишени данни, което още веднъж доказва значението на съществуването и фактическото прилагане на законовата рамка, регламентираща предпазването на НСИ от политически натиск.















Един критерий от 4 % от средната месечна заплата, или 0.33 % от средната годишна заплата в икономиката за бюджетна субсидия за получен глас на парламентарни избори създава и динамичност на получаваните от партиите публични средства, която следва комбинираната динамика на средната цена на труда в икономиката и на избирателната активност, като създава сериозен стимул у партиите да работят за повишена избирателна активност. В този смисъл, този критерий в голяма степен елиминира необходимостта сумите за партийно финансиране да се преразглеждат всяка година на законодателно ниво.
В случая с относително щедрото финансиране на партиите с публични средства стои въпросът с публичните възприятия за неговия размер. Ако публиката има негативно отношение към тази сума, то ползите от въвеждането на принципа на публичното финансиране могат да бъдат силно намалени и дори изцяло засенчени от вредите от евентуално засилване на недоверието и враждебността към политиците и оттам към държавата и нейното управление.

2.1.3 Вариант 2: Щедро финансиране с диференциран фокус
При щедър сценарий партиите получават всяка година по около 0.33 % от средната годишна заплата за получен глас. При диференциран фокус на финансирането те се разделят на две половини. Първата се отпуска редовно всяка година и служи изрично за покриване на текущи политически дейности и издръжка на партиите, докато втората се отпуска конкретно за предизборни кампании, т.е. няколко месеца преди датата на съответните избори, като сумите са различни за различните видове кампании – местни, национални и европейски.
Спрямо сценария на щедро финансиране с общ фокус, подходът с диференциран фокус има няколко плюса. Първо, текущото финансиране е два пъти по-малко, което ще създаде по-благоприятни обществени нагласи. Второ, задължително условие за получаване на половината от финансирането е активно участие на избори. Трето, този начин на финансиране гарантира, че партиите ще имат пари за кампании и съответно ще имат по-малък стимул да изпадат във финансова зависимост от донори в тази връзка. Това не е гарантирано в такава степен при варианта на общо финансиране, защото тогава партиите могат да изхарчат цялата си субсидия за текущи нужди и пак да им се налага при кампания да търсят финансиране от другаде.
Основният минус при този подход е необходимостта от надзор върху целевото изразходване на средствата. Ще бъде необходимо да се институционализира апарат, който да следи (включително да разследва) постоянно финансите на партиите, да разработи съответни критерии и стандарти, да налага съответни санкции. От една страна, това ще бъде скъпо, докато от друга неговата ефективност не е гарантирана. Този минус, обаче, може в значителна степен да бъде елиминиран като възражение срещу диференцирания сценарий, ако подобен апарат се създаде независимо от варианта на финансиране.
2.1.4 Вариант 3: Умерено публично финансиране на партиите
Вариантът на умерено публично финансиране на политическите партии означава изразходването на приблизително два пъти по-малко средства в сравнение с по-щедрия вариант. Това прави около 2 % от средната месечна заплата (при моментната ситуация на пазара на труда това е около 10 лв.) годишно за получен глас, което се сумира в случая на голяма добре представена партия до около 10-12 милиона лева годишно.
При подобно ниво на финансиране границите между варианти с общо и с диференцирано финансиране се размиват. В сравнение с вариантите на по-щедро финансиране умерената публична субсидия ще покрива значително по-малка част от бюджета на партиите и съответно в много по-малка степен ще елиминира необходимостта те да се финансират от други източници. При това положение, дори и да бъде наложена диференциация при изразходването на публични средства, основните нейни плюсове ще бъдат отслабени. При умерено финансиране евентуалните негативни обществени възприятия ще са притъпени независимо от това дали това финансиране е общо или диференцирано, стимулите за политическа активност са сравнително по-малки, а алтернативно финансиране остава същностно необходимо.
При това положение изводът е, че при избор на вариант с умерено финансиране на партиите, удачното решение е това финансиране да е общо и партиите сами да решават към какви дейности да го насочват.
При този вариант основните плюсове са по-малкото натоварване на бюджета и непораждането на негативна реакция в обществото към политическия елит.
Основните минуси са, че при този вариант фундаменталните цели на въвеждането на нов специализиран регламент за финансиране на политическите партии – намаляване на зависимостта им от донори със специфични интереси и увеличаване на стимулите им да обхващат при формулиране на политиките си интересите на по-широки части от обществото – ще бъдат постигнати в по-малка степен.

2.1.4 Схема за съфинансиране при част от субсидията и проектно финансиране Една по –усложнена формула за разпределение на държавната субсидия би могла да „награждава” не само електоралните партии, но и тези, които успяват да набират малки дарения и членски внос (което е индикатор за по-широка обществена подкрепа). Подходящ е немският модел, например, при който партиите получават държавно съфинансиране за всеки лев набран от малки дарения и членски вноски:










У нас част от държавната субсидия – между 10-20% - може да бъде разпределяна по този начин.
Тъй като в България партиите рядко отделят внимание на образование на кадри, изработване на детайлни програми и развиване на експертен капацитет, възможно е част от държавната субсидия – да речем 10% - да бъде заделена за проектно финансиране за развитието на програми в тази посока – програма за стипендии на студенти, създаване на изследователски звена, подготовка на детайлни програмни документи, семинари, обучение на членове и т.н. Съществуването на такива програми би подпомогнало преминаването на партиите от наемно-виртуален към по-земен и реален модус на съществуване.
Конкретни предложения по отношение на публичното финансиране:
- Годишната субсидия да покрива покрива около 50-75% от нормалните разходи на една политическа партия, която е минимум около 20 лева за всеки глас на парламентарни избори. През 2009 г. бе възприета формула на финансиране, която до голяма степен отговаря на изработените от нашата група критерии: Закон за политическите партии Чл. 27. (1) (Изм. - ДВ, бр. 73 от 2006 г., изм. - ДВ, бр. 6 от 2009 г.) Общата сума, предвидена за субсидиране на политическите партии и коалиции, се определя ежегодно в закона за държавния бюджет на Република България в зависимост от броя на получените действителни гласове на последните парламентарни избори, като за един получен глас се предвижда субсидия в размер 5 на сто от минималната работна заплата за страната за текущата календарна година.Тази формула – която води до 12 лева за получен глас - е добра за настоящия момент и не бива да се променя. Временни редукции на бюджетната субсидия от около 10% са допустими, по конюнктурни съображения;
- Схемата на разпределение на субсидията да се изработи така, че да не замразява партийната система и да стимулира събирането на членски внос и малките индивидуални дарения.
- Субсидия да получават и непредставени в парламента партии, но успели да наберат 0,5 -1% от гласовете на парламентарни и европейски избори;
- Субсидията се разпределя между партиите като се отчита: изборен резултат; членски внос, суми набрани от малки дарители. Държавата ‘добавя’ по един лев за всеки лев набран от малки дарения и членски внос;
- За да не се ощетяват малките партии, първите 100,000 гласа може да носят по-голяма финансова тежест – за тях партията може да получава повишена субсидия;
- Да се остави 10% от субсидията за проектно финансиране за изграждане на експертен потенциал и образователни програми за партиите.

2.2 Частно финансиране
С постановяването на правила за набиране на финансиране различно от бюджетната субсидия, е наложително да бъдат решени два основни проблема – как да се гарантира публичността на всяко дарение в реално време преди края на предизборната кампания и какви тавани за отделното индивидуално или корпоративно дарение магат да бъдат приети като разумни, при условие, че отговарят на условия, които са постановени в законите.
За да бъде предотвратен достъпа до политиката на „мръсни пари” е задължително общите правила за данъчна и търговска тайна да бъдат премахнати по отношение на дарения за предизборни кампании. Това ще направи възможно проследяването на историята на постъпващите в кампания пари, а също и да се правят разследвания от гледна точка на „възникването” на интереса на дарителя към подкрепа за една или друга политическа партия и легитимирането му като дейност в обществена полза.
Гражданските дарения могат да бъдат индивидуални и колективни. Индивидуален дарител може да бъде всеки гражданин, който няма данъчни задължения и няма влязла в сила присъда за финанасови злоупотреби. Спорен е въпросът какви да бъдат таваните на индивидуалните дарения. Постановяването на ниски тавани (примерно 100 или 200 лева) не отговаря на реалните значими различия в индивидуалните доходи. Прекомерно високите тавани (десетки хиляди левове)е психологически не съвдем приемливо. Най-приемливо би било установяването на подвижна граница – например дял от платения за предходната година ДОД от дарителя. Ако се определи таван от 10%, ще могат да бъдат съвместени дарения в широки граници. Освен този гъвкав таван, може да се предвиди и абсолчтен таван от, да речем 30,000 лева. Съществуването на един такъв таван ще ограничи възможностите за „рекетиране” на дарители от политически лица.
Важно е да се подчертае, че отговорността за спазване на правилата в тази част е на всеки индивидуален дарител. Санкциите трябва да бъдат индивидуални, т.е глоби, като даренията подлежат на връщане. Колективни дарители могат да бъдат първичните партийни организации на партиите, които по смисъла на предложените промени в Закона за партиите трябва да се регистрират. Колективни дарения са регламентирани дори в САЩ, където не съществуват първични партийни организации. Там се регистрират Political Action Committees (PACs), които по определен ред правят колективни дарения. Логично е да бъде постановен разумен таван на отделното колективно дарение. В противен случай колективните дарения ще се превърнат в елементарен начин за изпиране на незаконни доходи.
В модерните законодателства се насърчават индивидуалните малки приноси. Както стана вече дума, немското законодателство предвижда (в определени граници) „награждаване” на партии, които изпълнят изискването за набиране на малки индивидуални дарения, чрез допълнителна субсидия равна на сумата набраната от малки дарения (по смисъла на закона). Тъй като това е на практика финансовата връзка между гражданите и партиите, би било разумно допълнителната субсидия да бъде предназначена за развитие на тези връзки. Допълнителната субсидия може да бъде целево предназначена за програми за развитие на връзките на партиите с гражданското общество (семинари, проекти за гражданска просвета, секторно насочени програми, изследвания и подобни).
За корпоративните дарения могат да бъдат наложени ограничения свързани с данъчната изрядност на юридическото лице, местната му регистрация и надежността или неговата история на съществуване. Колкото до таваните за отделно дарение е добре те също да бъдат постановени като дял от платения от фирмата данък печалба за последната финансова година. Освен това може да съществува, както казахме, и абсолютен таван за дарения. Даренията, които нарушават изброените изисквания подлежат на връщане, а в случай, че дарителите нарушават законите за пране на пари се наказват по предвидения за това ред.
Забраната за корпоративно финансиране не би могла да бъде ефективна, защото най-вероятно ще доведе до практики, които ще я заобикалят. По-важно е да се създадат норми, които ще ограничат достъпа на незаконни пари, отколкото да се постанови забрана, която номинално и по-скоро лицемерно ще прокламира отсъствието на връзки между предприемачите и политиците, която в условията на пазарна икономиса не подлежат на отричане. Трябва да се има предвид, че България е страна с ниски доходи – основните пари за частно финансиране на партиите така или иначе идват от фирми, а не от частни лица. Една забрана за фирмено финансиране би довела просто до канализирането му през индивидуални дарители. Да не забравяме, че страните в които корпоративното финансиране е забранено обикновено имат голяма средна класа (САЩ и Франция) и в тях културата на дарителството е много развита (особено САЩ).
Открити остават два въпроса. Първият е необходимо ли е специфично законодателство, регламентиращо финансирането на предизборни кампании, т.е. отделянето на текущото годишно финансиране на партиите от това предназначено за предизборни кампании. Отговорът на този въпрос е по-скоро положителен, защото това е едно от условията за достатъчно точна оценка на изразходваните преди избори бюджети. Ако всеки регистриран кандидат или партия/коалиция е задължен да използва за целите на кампанията една сметка, оценките ще бъдат достатъчно надеждни. Вторият въпрос е на коя институция ще бъде възложено да контролира бюджетите на предизборните щабове. Най-просто е това да бъде изборната администрация, която съответно трябва да бъде нормативно и материално подготвена, за да може да извърши подобна дейност.
Ще се наложат следните промени в законодателството: (1) По-ранно назначаване на изборна администрация или създаването на постоянна структура в нейните рамки, която технически да подготви дейността; (2) По-ранна регистрация на партиите, коалициите и кандидатите, за да има достатъчно време за развитие на компанията по набиране на средства в предизборните фондове; (3) Прекратяване на фондонабирането преди края на предизборната на кампания.
Ако подобен подход намери достатъчна подкрепа е неизбежно да бъде написан специален закон или нова глава в изборния закон, която да създаде новите правила.
Конкретни предложения по отношение на частното финансиране:
• Да се преосмисли забраната на корпоративни дарения. (Закон за политическите партии Чл. 24. (Изм. - ДВ, бр. 6 от 2009 г.) Политическите партии не могат да получават: ...2. средства от юридически лица и от еднолични търговци; Тази забрана едва ли ще се окаже ефективна в дългосрочен план и ще доведе до нови форми на заобикаляне, както и на проблеми с прозрачността.
• Единна сметка за политическите партии. Това е инструмент, който улеснява контрола на партийните финанси. Той не води автоматично до по-голяма прозрачност, обаче – например, единната сметка функционира в Русия от средата на 90те години на миналия век.
• Публичен постоянен електронен регистър за дарители: постоянен, единен регистър на частните донори на партиите – физически и юридически лица, базиран в интернет. Важното е този регистър да дава лесен достъп на гражданите до името и размера на дарението на всеки донор (за дарения над 100 лева). Регистърът трябва да има търсачка и да е в състояние да обобщава информация по предварително зададени категории.
• Релативен таван на даренията набирани от партиите: Вместо да се въвежда забрана за корпоративните дарения, по-удачно би било да се въведе т.нар. релативен таван на частните дарения. Партиите да не могат да набират частни дарения (на годишна база), които надхвърлят годишната субсидия за най-голямата парламентарна партия. Един такъв гъвкав таван би осигурявал състезателност, без да свежда политическата надпревара до корпоративна подкрепа за дадена партия. Същевременно, по-високият таван за частни дарения ще стимулира партиите да извадят своите донори на светло.
• Ограничения на даренията като процент от платени данъци.
• Наред с „гъвкавите” ограничения предложени по-горе, може да има и абсолютен таван от да речем 10,000 лева или подобна сума (в този смисъл настоящата уредба на чл. 23 (2) от Закона за политическите партии е удачна);
• Да се прецизира дефиницията на дарение, така че да обхваща и различните форми на нефинансови дарения.

2.4 Външен фактически контрол
Промените през 2009 г. увеличиха значително прерогативите на Сметната палата. Към Закона за политическите партии бе прибавена отделна глава, която разшири значително възможностите й за фактически контрол, а не само документални проверки. Виж специално следните разпоредби:
Чл. 35. (Изм. - ДВ, бр. 6 от 2009 г.) (1) В 6-месечен срок от изтичането на срока за получаване на годишните финансови отчети Сметната палата извършва одит за съответствие с изискванията на този закон и на Закона за счетоводството на финансовата дейност, приходите, разходите и управлението на предоставеното имущество на политическите партии, които през предходната година са:
1. получавали държавна субсидия;
2. ползвали предоставени им помещения - държавна или общинска собственост;
3. участвали в избори, ако такива са провеждани.
(2) При извършване на одита по ал. 1 органите на Сметната палата имат право:
1. на свободен достъп до служебните помещения и до всички документи, отчети, активи и пасиви, свързани с финансовата дейност на политическите партии;
2. да изискват в определени от тях срокове справки, заверени копия от документи и друга информация във връзка с извършването на одитите, включително на електронен носител;
3. да изискват устни и писмени обяснения от длъжностни лица, включително от бивши длъжностни лица, по факти, които са констатирани при одитите, както и по въпроси, които са свързани с тяхната дейност;
4. да изискват справки, заверени копия от документи и друга информация от физически лица, юридически лица и еднолични търговци извън съответната политическа партия, свързани с възможни случаи на незаконна дейност;
5. да изискват и да получават информация от всички органи в страната, както и достъп до базите им от данни във връзка с изпълнение на одита.
(3) При отказ за предоставяне на информация по ал. 2, т. 4 председателят на Сметната палата има право да издаде заповед за извършване на проверка на юридическото лице или на едноличния търговец във връзка с отказаната информация. При възпрепятстване на проверката от юридическото лице или от едноличния търговец Сметната палата сезира органите на прокуратурата.
(4) Събраните писмени доказателства при проверката по ал. 3 са неразделна част от документацията за извършения одит.
Чл. 35а. (Нов - ДВ, бр. 6 от 2009 г.) (1) След изтичането на срока по чл. 34, ал. 6 органите на Националната агенция за приходите извършват действия по компетентност по реда на глава петнадесета от Данъчно-осигурителния процесуален кодекс по отношение на политическите партии, които получават държавна субсидия и които не са подали в срок отчетите си пред Сметната палата.
(2) Националната агенция за приходите извършва действията по ал. 1 в сроковете по чл. 114, ал. 1 и 2 от Данъчно-осигурителния процесуален кодекс.
(3) След изтичането на сроковете по ал. 2 изпълнителният директор на Националната агенция за приходите изпраща на Сметната палата информация за предприетите от нея действия, включително за издадените ревизионни актове.
(4) Сметната палата публикува на интернет страницата си доклада от одита по чл. 35, ал. 1 и получената информация от Националната агенция за приходите в срок до един месец от приемането на доклада, съответно получаването на информацията по ал. 3.

Дори и след тези промени, обаче, нито един държавен орган към момента не се занимава с мониторинг на конкретните разходи на партии и кандидати по време на кампании. Например, ако мероприятие на партия директно бъде покрито от трето лице, ако партия получи от донор мобилни телефони, бил-бордове или автомобили, на практика няма орган, който да провери дали тя е включила тези ресурси в своите отчети. Тази липса размива и абезсилва контрола на финансирането на партиите просто театър за медии и избиратели.
Необходимо е да се създаде орган на външен контрол, който да има прерогативи и ресурси да извършва фактически проверки и разследвания, на базата на които да налага глоби, а при престъпления, да може бързо и ефикасно да отнася случаите до прокуратурата. Сметната палата изглежда не е подходящото място за разполагане на такова звено за мониторинг, поради основно документалния и последващ характер на нейната работа. В много страни по света постоянно действащи избирателни комисии изпълняват такива функции – може би този модел ще е най-удачен и у нас. Важно е тези комисии да са независими от партиите от мнозинството, за да не се стигне до политически злоупотреби спрямо опозицията. Има модели, като френския и португалския, например, при които и съдебната система е включена в контрола на партийното финансиране – може и у нас да се помисли за такъв вариант. Особен случай ни предлагат Литва и Латвия, където специални антикорупционни агенции с разследващи функции са натоварени с този контрол.

• Да се създаде отдел за мониторинг на реални разходи на партии и кандидати по време на кампании. Този отдел би могъл да бъде към избирателните комисии. При съмнения за нарушение, този отдел ще има задължението да сезира Сметната палата или прокуратурата (в зависимост от характера на нарушението). Отделът трябва да може да изисква документи, да може да привиква партийни служители за изясняване и обяснения, да може да налага глоби.
• Отделът за мониторинг да изработва цялостен доклад за всяка кампания, даващ сведения за нейната реална цена, разходите на отделните партии и кандидати, съблюдаването на закона от всяка партия. Този доклад да бъде взет под внимание при одитната дейност на Сметната палата.;
• Да се въведат санкции, обвързани със загуба на субсидия и загуба на депутатски места в определен регион при особено големи нарушения на изборното законодателство.







2.5 Медиен достъп
Няма съмнение, че поне 20% от разходите по една предизборна кампания са за политическа реклама и PR в медиите, ползване на PR услуги и социологически изследвания. Около този елемент от кампанията през последните години се натрупаха ред лоши практики:
- непрозрачни финансови трансфери по посока от партии към медии, PR агенции и консултанти, социологически агенции;
- непрозрачни форми на „дарителство” към партии под формата на платени от трети лица или дарени услуги;
- изместване на предизборна активност и разходи и извън (т.е. преди) що-годе регулирания период на самата предизборна кампания;
- все по-активното използване на черния PR и неговите основни агенти - жълтата преса и анонимната журналистика, които са извън правна и етична регулация.

Естествено, разходите и приходите на партиите по подобни практики няма да се появят в техните финансови отчети след края на изборния процес. Една част от това скрито измерение остава такова поради крайно нерелевантни на реалностите лимити за допустимите разходи по едни парламентарни или други избори (2-3 млн. лв.).
Допускаме, че ако тази стойност се доближи до пазарната цена на участието в избори, част от скритите разходи ще излязат на светло. Допускаме също, че част от лошите практики биха били ограничени, ако медиите, PR и социологическите агенции разработят и/ или спазват етичните си кодекси за участие в изборен процес (при все, че оптимизмът ми е минимален).
От идеите в публичното пространство определени надежди у някои буди предложението да се създаде публичен регистър за PR и социологическите агенции, с които всяка една партия работи по време на избори. Навярно партиите ще склонят да направят публични част от тези си партньорства, но няма никакви пречки тази част да се минимализира за сметка на значително по-голяма невидима част.
Изключително трудно е да се осигури еднакво благоприятна медийна среда за всички партии. Партийно пристрастните медии (TV или преса) или влиятелни журналисти не могат да бъдат лишени от свободата на словото, нито от свободата да продават услугите си на отдавна функциониращия пазар, където партии и политици са сред основните клиенти.

Конкретни предложения по отношение на медиите:
• Да се повиши лимитът за допустими разходи в изборна кампания, като по този начин се стимулират партиите да излязат на светло.
• Специален етически кодекс за медии по време на кампания.
• Да се обмисли и възможността за забрана за закупуване на ефирно време в радиа и телевизии.
• Не повече средства от 10-20% от годишната субсидия на най-голямата партия да може да бъде изхарчена за политическа реклама в национални телевизии (и радиа).
• Алтернативното предложение е държавата да закупува с 10-20% от общата субсидия за политическите партии медиен пакет, който след това да разпределя между партиите.

3. Заключение
В заключение трябва да се подчертае отново, че реформата на партийните финанси не може да бъде третирана като еднократен акт. На първо място, промяната на Закона за политическите партии няма да бъде достатъчна за реализацията на предложените идеи. Необходимо е да се проведе по-мащабна реформа, която да засегне и избирателното законодателство, нормативната рамка на Сметната палата и т.н. На второ място, необходим е един постоянен мониторинг на ефектите от новото законодателство. Партийните финанси са динамична област, в която действащите лица бързо откриват начини за адаптиране, а понякога и заобикаляне на съществуващото законодателство. Затова е неодбходимо то периодично да се преосмисля. За да е възможен и ефективен един такъв процес, нужно е в него да участва независим от политическите партии орган (като предлаганата независима контролна комисия). Също така, трябва да се активизира и гражданското общество, което да помага на един такъв орган с мониторингови проекти по спазването на нормативната рамка. Не на последно място, политическите партии би трябвало да преразгледат и своята вътрешна политика и да да създадат повече гаранции за прозрачност в тази област. Един такъв комплексен подход със сигурност би имал по-големи шансове за успех в реформата на политическото финансиране.
Обмисляният в момента избирателен кодекс е подходящ повод за една подновена дискусия по принципите на политическото финансиране. Доверието на гражданите в политическите партии зависи от честността и прозрачността на политическите пари. Разгледаните в този доклад предложения целят укрепването на демокрацията в България, чрез рационализиране на механизмите на партийно финансиране.

Докладът е публикуван като прикачен файл на страниците на в-к "Култура"