Москва се опитва да разцепи Запада

Европа неуверено върви по ръба. И от това, дали ще продължи да се движи плахо напред, или ще направи грешна крачка вляво или вдясно, ще се определи и нейното бъдеще. Застанали като в менгеме между старите евроатлантически икономически обвързаности, военни задължения и културни традиции и засилващия се натиск, идващ от Русия, администриращите общото европейско пространство политици в Брюксел демонстрират нарастващо притеснение за оцеляването на Европейския проект. Изборът, пред който всеки европеец е изправен, никак не е лесен. Призивът за създаването на „хармонична икономическа общност от Лисабон до Владивосток” според желанията и намеренията на руския премиер Владимир Путин, изразени в негова статия, публикувана в австрийския вестник „Дер Щандарт”, много напомнят подобни призиви от времената след падането на Берлинската стена, свързани с общата евроатлантическа сигурност и интегрирането на Русия в нея.

Но този път става въпрос за нещо много по-различно, а и инициативата вече е в ръцете на Русия и лично на Владимир Путин.

Ако желанието на страните, членки на НАТО, изразено преди повече от десетилетие, за създаване на отбранителен блок, простиращ се от Ванкувър до Владивосток, беше, на първо място, да се успокоят радикалните и войнствено настроени ястреби в руските политически и военни елити, както и да се демонстрира воля за сътрудничество, то сега стъпките на Русия за създаване на общо икономическо пространство заедно със страните от еврозоната не е нищо повече от маневри, целящи да прекъснат старите, крепили столетия Запада връзки и традиции. Възползването от икономическата и като последица от това, военна слабост на Съединените щати, ясно разкрива намеренията на Москва да се вклини и по този начин да раздели съюзниците от НАТО.

Предложението, идващо от Путин обаче, не само е невъзможно да бъде реализирано, но и би навредило на общото европейско икономическо пространство.

С население малко над 140 млн. души и брутен вътрешен продукт в размер на 2,3 трлн. долара, което прави около 16 хиляди долара на глава от населението, един приличен среден доход според европейските критерии, Русия на пръв поглед наистина изглежда като икономически гигант с перспективни пазари и като заслужаващо вниманието на западните инвеститори място.

Все пак тази сила се крепи на няколко основни стълба, каквито са износът на природен газ и нефт и някои основни за западната индустрия суровини. Оставяйки настрана проблема, че това са изчерпаеми ресурси и Русия не може да разчита само на тях, за да поддържа икономиката си за един по-продължителен период от време в растеж, трябва да се отбележи фактът, че все още държавата или контролира, или е собственик на почти всички печеливши бизнеси. Като собственик тя използва влиянието си както за вътрешнополитически, така и за външнополитически цели. Не бива да забравяме, че в последните десет години, откакто Путин е начело на Русия, държавата успя да си върне контрола и да придобие собствеността върху ключови отрасли от икономиката, каквито са добивът на нефт и газ, отнемайки ги именно от западните инвеститори под всевъзможен предлог и в разрез с всички международни икономически и политически договорености.

Учудващ е фактът, че въпреки тези действия от страна на Моска, Европа все пак дружелюбно и на моменти радушно приема всяка протегната от руския колос ръка. Тези действия нито могат, нито трябва да бъдат приемани и оправдавани. Аргументът, че Европа е зависима в голяма степен от вноса на газ и други жизнено необходими за функционирането на икономиките от еврозоната суровини от Русия или че Съединените щати са прекалено слаби и дискредитирани, за да търсим възможности за подкрепа от тях, е опасен и вреден. Да си сътрудничиш със страна, в която човешките права отдавна са загубили цивилизационното си значение, ако изобщо някога са го имали, и да загърбваш партньорството си с най-близкия си приятел, който в продължение на половин столетие ти е осигурявал мира и спокойствието и ти е позволил на тази база да развиеш невиждан дотогава икономически просперитет, е недалновидно. Нито Русия ще бъде благодарна след време за приобщаването си към европейските икономически мрежи, нито Америка ще прости това предателство.

Въпреки слабостта си, предизвикана от поредицата държавни фалити, започнали с Исландия (вече забравен първи сигнал за проблемите), минали като лавина през Гърция, а сега Ирландия, и с лоши очаквания за Португалия и Испания, Европа не бива да променя своите външнополитически приоритети. Западът не е просто географско понятие, то е и културна и цивилизационна идентичност. Западът не е и не бива да бъде мислен като „археологическа находка” от Студената война. В един нестабилен свят, в който авторитарните политически в комбинация с либералните икономически практики стават модели за подражание заради простото наблюдение, че успяват да се справят с възникналите трудности, здравият разум изисква да бъдем внимателни в оценките си.

Предложението на Владимир Путин за създаване на общоевропейско икономическо пространство от Лисабон до Владивосток е арогантно предизвикателство към стабилността на Европа и демонстрация на сила пред един уязвим Европейски съюз. В една своя скорошна статия, публикувана във вестник „Вашигтон Поуст”, Робърт Кейган сподели, че „малко души в света са по-цинични играчи от Владимир Путин... И определено ще използва ситуацията (във връзка с ратифицирането на новия договор СТАРТ), за да извоюва отстъпки от европейците, които отдавна обслужват интересите му, подсилвайки аргументацията си с това, че американците са разрушили всички мостове на трансатлантическото сътрудничество с Русия и че са необходими още отстъпки, за да бъдат възстановени нанесените щети”.

Не бива да храним илюзии за намеренията на Москва да „драсне клечката” на трансатлантическото сътрудничество. Светът рано или късно ще излезе от дълбоката икономическа криза. Затова е важно отсега да сме наясно къде ще се окажем ние, европейците, тогава. Дали попаднали в обятията на десния популизъм или левия авторитаризъм, или ще успеем бавно и уверено да продължим напред, съхранявайки ценностите на демокрацията и традиционните трансатлантически връзки.

Текстът е публикуван в сайта ГЛАСОВЕ

Симеон Дянков в стаята с кривите огледала

България напълно отсъства от световния и европейски икономически дебат. И това ще има изключително лоши последици във времето, когато започне излизането от кризата. Влизането в този дебат разбира се е необходимо на настоящото управление, но е много по-необходимо на българските граждани. Непознаването на действието на икономическите механизми води до повтаряне на едни и същи грешки и отлага с години времето необходимо за възстановяване на икономиката ни. Лошата последица от непознаването на тези механизми обаче е, че правителството успява по този начин да прикрие собствената си икономическа некомпетентност.
Затова и казаното от финансовия министър Симеон Дянков по CNN ще потъне в новините и никой няма да разбере за какво става въпрос. Защото никой не се интересува от икономическите проблеми от една страна, а от друга никой не се разпознава в тях. И когато чуе, че „еврозоната има нужда от страни със стриктна фискална политика като България”, казани от министъра в телевизионно интервю по световната медия, просто ще махне с ръка и ще потъне в драмите на дългия „листопад”.
В четири основни пункта икономическите проблеми на България са идентични с тези на света. Безработицата, свитото потребление на гражданите, инфлацията, липсата на перспективи за възстановяване на икономиките. И всички те са свързани в стегната верига, задушаваща всеки опит за намиране на изход от кризата.
В последните месеци една от основните теми съврзани с постиженият на настоящото правителство беше постоянно намаляващите нива на безработицата. Ако тенденцията се беше запазила така до пролетта, най-вероятно щяхме да стигнем до един от идеалите на комунизма – пълната заетост. Но все пак един от механизмите на икономическата активност в условията на свободни пазари е, че сезонната заетост в някои сектори на икономиката създава временни работни места и логично свива нивата на безработицата, от което неизбежно следва, че с приключването на сезонните дейности, работните места ще бъдат съкратени, а хората ще попаднат в статистиката за нивата на безработицата. Именно това и показаха последните статистически данни – увеличение на нивата. Като трябва да уточним, че това са официалните данни, в които не влизат работещите в сивата икономика, чиито дял нараства с бързи темпове, заради сериозния правителствен натиск за изсветляване на обороти и увеличаване на данъчноосигурителната тежест за бизнеса.
Светът все още трескаво търси полезен ход за излизане от икономическата криза. Крехкото равновесие, съществуващо на този етап, е без посока на движение. И всяка провокация, независимо дали икономическа или политическа, каквато се случи преди дни с обстрела на южнокорейския остров от страна на Северна Корея, може да тласне света до ръба тежък икономически колапс. Свитото потребление от страна на хората, докара много фалити на, на пръв поглед непоклатими бизнеси. Но то докара и държавите до сериозна изнервеност и е на път да породи трудноразрешими конфликти, политическа нестабилност и да възроди забравените практики на държавния протекционизъм. Митът за новото световно консуматорско общество рухна отведнъж. Отлично познаните механизми действали от столетия отново излязоха на преден план и възродиха позабравени дебати. Но свиването на потреблението с фалитите докарва и безработица, а тя от своя страна изцежда резервите на държавата, която или трябва да трупа дефицит, защото няма от къде да вземе пари за плащане на обезщетения на безработните, или да търси начин да създаде максимално добри условия за бизнес, за да намали безработицата. Но това, при положение, че световните пазари не консумират, а предлагането многократно превишава търсенето, за малка икономика като българската, е трудна задача. Оцеляването може да се окаже невъзможно и затова е крайно необходимо не само да повишим качеството на произвежданата в страната ни продукция, не само да направим цената на тази продукция конкурентна, но и да създадем условия за бизнес на всеки с предприемачески дух, а не да създаваме черен пазар на покупко-продажба на политическо влияние с бизнес намерения.
Напоследък започна да се обръща доста сериозно внимание на повишаването на цените на много от основните продукти. Този негативен сигнал предполага, че световната криза навлиза в друго опасно поле. Преди три десетилетия подобен феномен, на комбинацията между свито производство и потребление и покачаващи се цени, беше наречен стагфлация. Но ако тогава това се случваше само в няколко страни, днес то обхваща целия свят и е на път да ни закове обратно към дъното, от което икономиките се опитват безуспешно да се оттласнат повече от година. В България покачващите се нива на инфлацията без да се наблюдава повишаване на потреблението, ще намали сериозно покупателната способност на гражданите на фона на твърдите обещания на правителството, че няма да пипа пенсии и заплати в публичния сектор и няма да намалява данъчната тежест и да облекчава условията за правене на бизнес. И дано правителството не си представи увеличените нива на спестяванията на гражданите като сигнал за излизане от кризата, защото това е точно обратен сигнал, за задълбочаване на страховете за бъдещето и трупане на извънредни запаси за по-тежки времена. И управляващите не трябва да мислят как да изкарат тези спестявания от банките и да ги вкарат в държавната хазна чрез всевъзможни данъчни трикове, а да поощрят предприемчивостта и вкарат тези пари в реалната икономика.
В комбинация увеличаващата се безработица, свитото потребление и инфлацията правят перспективите пред възстановяването на икономиките, в това число и българската, доста мъгляви и неясни. А в ситуация, в която големите икономики са в огромно затруднение и не могат да намерят изход от кризата за собствените си страни, те обикновено прибягват до сила – икономическа или политическа. За малките магарета остава възможността да стоят настрана или да се обединят в „блок на малките магарета”, за да оцелеят. Стриктното следване на правилата налагани от ЕС и еврозоната е единственото спасение за България. Но все още високите нива на корупция, несправянето с битовата престъпност, здравите връзки между едрия бизнес и държавната машина, тромавата и неподготвена за регулиране на пазарните взаимоотношения съдебна система, спъват нормалното развитие на икономиката ни. Именно на това трябва да наблегне една администрация и едно управление, особено дясно, а не на шумни арести и ефектни имена на провеждани акции. Сигурността и спокойствието на гражданите наситина са важни за нормалното функциониране на икономиката, но да се разчита само на това е наивно.
Време е и Симеон Дянков, и Бойко Борисов да излязат от стаята с кривите огледала и да престанат да ни приканват да влезем и ние, защото ще свикнем да живеем с кривите образи, което ни гарантира трудни времена дори и когато останалият свят ще е излязъл отдавна от кризата.

Текстът е публикуван в сайта ГЛАСОВЕ

Възраждането на двуполюсния свят е в ход

Срещата на Г-20, проведена в края на миналата седмица в Сеул, напълно оправда напрегнатото очакване за поредната позиционна битка между големите икономики. Всички предварителни прогнози за резултатите от тази среща се характеризираха с дълбок песимизъм относно перспективите за излизане от най-опустошителната финансова и икономическа криза от почти един век насам. Но тази криза, освен че разклати сериозно доверието в досегашния модел на пазарни взаимодействия, породи и сериозни размествания в областта на международните отношения. С пораснало самочувствие се оказаха страни, които доскоро бяха едни от най-бедните и получаващи най-големия дял от международните помощи. А този факт неизбежно доведе и до нов стил на поведение от тяхна страна на срещите на върха.
Светът е в криза и търси нови подходи, които да намерят отговор на настоящото икономическо и политическо бедствие. Търсенето на изход, както изглежда, повдигна дебат за промяна в начина на действие на една система слягала в продължение на десетилетия. И срещата на върха в Сеул се оказа поредният етап от този болезнен процес.
„САЩ опитаха да приложат една идея твърде бързо, в момент, когато основата за сътрудничество не е толкова стабилна, колкото беше по време на кризата”, сподели след приключване на форума шефът на Международния валутен фонд Доминик Строс-Кан, и добави, че „чувството за единство пред лицето на разгръщащата се икономическа криза отслабна по време на фазата на възстановяването.” И наистина бързането от страна на Съединените щати беше съвсем ясно заявено на заключителната пресконференция, на която Президентът Обама сложи край с думите, че закъснява за самолета. Припряността в действията на американския президент издава сериозни опасения за състоянието на икономиката на страната и търсенето на адекватни решения за нейното стабилизиране.
Какви са все пак предизвикателствата стоящи пред света и по които страните участнички на срещата на върха в Сеул не можаха да намерят верните решения?
На първо място определено остава проблемът със световните търговски дисбаланси. „Ако богатите страни не консумират и искат икономиката им да разчита на износ, светът ще банкрутира, защото няма да има кой да купува. Всеки иска да продава.” Това изявление на вече бившия бразилски президент Луис Инасио Лула да Силва, категорично илюстрира предизвикателствата, пред които се изправят страните от първата двадесетица на света. От една страна това е желанието на закъсалите големи икономики да увеличат собствения си износ, за да укрепят икономиките си и да създадат нови работни места, а от друга страна е агресивното желание на новоизгрелите световни икономики да задържат постигнатия с много усилия и проведени болезнени реформи икономически растеж и да запазят положителния си търговски баланс.
Това поставя втория голям проблем, а именно възникналите от горните напрежения валутни войни. В стремежа си да увеличат износа от своите страни, богатите и доминиращи от векове западни икономики, в това число и Съединените щати, се опитват да обезценят валутите си, за да може производството да стане конкурентоспособно в условията на свиващи се пазари и обедняло вследствие на финансовата и икономическа криза световно население (разбира се предимно от богатите страни). Но от другата страна отново се оказват държави като Китай, Индия, Бразилия, Турция, всички до една с огромен за мащабите си и за мащабите на кризата икономически растеж, които нямат никакво намерения да отстъпят трудно извоюваното си място сред големите световни икономики. Затова и когато Съединените щати наляха преди седмица допълнително 600 млрд. долара в подкрепа на икономиката си, нямаше държава в света, която да не реагира бурно против тези действия, но и в същото време да очаква напрегнато реакцията на пазарите. Тази стъпка, направена непосредствено след частичните избори в Америка и преди срещата на Г-20 в Сеул, беше категорична заявка, че администрацията на Обама няма никакви намерения да прави компромис с възстановяването на страната си. Това действие в голяма степен беше причина за разочароващите резултати от срещата на Г-20 и остави света във вакуум до следващата такава среща.
И естествено, тук идва ред на третия голям проблем останал нерешен и на този форум. Напрежението в международните отношения, възникнало като резултат от финансовата и икономическа криза и предизвиканото от това сериозно отслабване на влиянието на Съединените щати в определянето на политическия дневен ред на света. Силно нарасналото влияние на Китай, както заради нейния „успешен” икономичски модел, така и заради нейните военни възможности, накара много от враговете на Америка да заложат твърдо на Китай в битката срещу смазващото й допреди време влияние. Не по-малко безпокойство буди нарасналото доверие към Турция в Близкия изток. Тази новост накара американската администрация да предприеме безпрецедентни маневри на международната сцена в опит да задържи и укрепи влиянието си не само в този регион, но и навсякъде по света, като дори се стигна до там, че американският посланик в България Джеймс Уорлик си позволи да даде индулгенции на „омразната” доскоро партия на турското малцинство у нас ДПС, в опит да спечели ключови съюзници със сериозни контакти сред управляващите в Турция елити. Засиленото влияние на Китай, на Турция и все още силното влияние на Русия на международната сцена, обаче накара страни като Индия и други държави от Източна Азия, да поемат протегната от Америка ръка, за да се защитят от неблаготворното и агресивно налагано напоследък влияние на Китай в този район на света. Така, макар и частично, балансът беше възстановен, но с това тази игра на нерви не е приключила и също както горепосочените точки на напрежение, обещават горещо бъдеще за света в близките десетилетия.
Светът, както и преди две десетилетия, във времената на Студената война, се оказа в положение да избира между два модела на икономически и политически взаимоотношения. Възраждането на двуполюсния свят е в ход. И всяка страна в света е поставена пред дилемата накъде да поеме. Макар и членове на Европейския съюз и НАТО, за България съвсем не може да се каже категорично, че е избрала своя път. Лъкатушенето между трудните демократични промени и носталгията по комунистическото минало, между твърдата заявка за окончателно обръщане към Запада и поддаването на откровените изнудвания от страна на Русия по въпросите на енергийните проекти, между желанието за повече свобода и права и сантимента по стабилното лидерство на управляващите страната преди ’89 година, не дава основание за оптимизъм. Но оптимизъм все пак има и той се крие в идващото поколение граждани необременени от спомени за „златната ера” и непознаващи нищо друго, освен западната мода в музиката, облеклото, киното и правенето на бизнес.

Текстът е публикуван в сайта ГЛАСОВЕ

Изборен кодекс за лична употреба

Въпреки сериозното забавяне, Изборният кодекс миналата седмица най-накрая беше депозиран в деловодството на Парламента. Сега предстоят сериозни дебати не само в пленарна зала, но и в обществото. Обемът от близо двеста страници заедно с мотивите е предизвикателство за всеки изкушен от темата, както и заявка че вносителите са подходили с необходимия респект към тази важна за демокрацията ни материя.
Разбира се за експертите по изборно законодателство няма да е трудно да се ориентират в на пръв поглед плашещото количество членове, алинеи и точки. Трудно ще бъде на онези, в чието име се твърди, че се правят тези радикални промени.
Предложението за изработване на Изборен кодекс не е ново. Първият внесен проект датира от 2002 година, но както идеята, така и реализацията имаха кратък живот и бяха плод на политическа сделка в основната управляваща по онова време партия НДСВ. Очакванията този път са не само настоящият проект да бъде окончателно одобрен, но и да премахне всички възможности за манипулиране, извън волята на избирателите, на изборния резултат.
Дали тези очаквания ще бъдат оправдани ще стане ясно по време на дебатите в Парламента и преди обнародването на Кодекса в Държавен вестник. Но на първо четене, въпреки че са направени доста ключови промени, заложени в предварителните намерения на управляващите, са останали доста от възможностите позволяващи манипулации и административен произвол на всички равнища от държавната и изборната администрация.

Съдържателните промени

1. Въпреки че това е една от най-спорните поправки, защото предизиква ожесточени дебати и позволява доста спекулации за извличане на електорални дивиденти, увеличаването на изискването за уседналост на дванадесет месеца (с уговорката, че за следващите местни избори изискването ще е за десет месеца, заради необходимостта от технологично време за влизане на Кодекса в сила), ще прекрати в голяма степен практиката за наливане на гласове в смесените райони в полза на ДПС. Пак с цел да се уязви ДПС, но този път чрез езикова дискриминация, е изискването за задължително владеене на български език от членовете на РИК, ОИК и СИК. Това вероятно е едно от условията на Атака, за да подкрепи приемането на Изборния кодекс. Друг много спорен текст е изискването за председатели и секретари на ЦИК, РИК и ОИК да се назначават само юристи, което може да бъде атакувано като дискриминационно и да породи ожесточени дебати.
2. Както беше анонсирано доста отдавна проблемът с постоянната изборна администрация е решен като ЦИК се избира с мандат от пет години, а не както досега за всеки отделен избор. Но е допусната сериозна грешка при определянето на състава на ЦИК, както и на СИК и ОИК. Да се дава възможност свои представители в комисиите да имат партии с представителство в европарламента, но не представени в националния парламент, а да се отказва такава възможност на партии с депутати в националния парламент, които не могат да съставят самостоятелна парламентарна група, е доста спорно решение, което твърде вероятно ще бъде наречено „анти-РЗС”.
3. Едно от най-важните неща, за които от години се вдига много шум и никое правителство не събра смелост да го реши (или просто нямаше желание да го направи), е проблемът с изчистването на избирателните списъци като се предлага те да се съставят според прогнозни данни предоставяни от Националния статистически институт на база последното преброяване. Така близо 900 хил. гласа, голяма част от които според много изследвания се разпределяха пропорционално между партиите от управляващата коалиция, остават в историята на изборите и могат да бъдат вече само обект на изследвания върху изборните машинации.
4. Изпълнено е и друго изискване на партиите, страдали през годините от административен произвол по места, заради рехавото си парламентарно представителство или заради честите размествания на парламентарните партийни конфигурации, което даваше основания на много кметове да отказват представителство в комисиите на основание ограничен брой места. Сега, с увеличаването на броя на членовете на комисии, този важен дискусионен проблем ще бъде решен. Въпреки че е необяснимо защо партии с представителство в европейския парламент ще имат право на поне един представител в ЦИК, РИК и ОИК, а няма да имат право на един представител в СИК-овете. Така се поражда сериозно съмнение в намеренията на сегашните управляващи и подкрепящите управлението партии, че се готвят да овладеят контрола над секционните комисии, където възможностите за фалшификации винаги са били най-големи. И тук както и в другите комии, възможността за партии с представители, но без представителство в националния парламент, да излъчват свои членове в комисиите, е блокирана.
5. Забраната за издаване на удостоверения за гласуване на друго място за предстоящите местни избори също поражда сериозно недоумение и възниква въпросът защо за местни избори подобна практика е забранена, а за останалите не е. И тук мнозинството в парламента може да бъде упрекнато в разминаване със справедливостта и в опит за служебно спечелване на важните местни избори.
6. С много условности, към важните промени в изборното законодателство може да бъде причислена и възможността за електронно гласуване по интернет. Даването на тази възможност ще позволи наистина на всеки, независимо дали е в пределите или извън пределените на страната, след изискваната според този закон регистрация, да гласува. Но възможността за манипулиране на резултатите остава, въпреки че във всички проведени дискусии по темата за гласуването чрез интернет уверенията бяха, че такава опасност няма. Все пак, имайки вече опита на много демократични избори в страната ни, остава подозрението, че всичко при преброяването на тези специфични електронни гласове ще зависи от избраната чрез конкурс от държвата фирма преброител, от програмата, която ще се ползва за регистриране на подадените гласове и най-накрая от контрола, който ще бъде осъществяван не само от съответните комисии, но и от гражданското общество.

Нерешените проблеми

1. Първият „пропуск”, които прави впечателние, е свързан с преференциалното гласуване. Допускането на възможност за отбелязване на преференция за два вида избори – за народни представители и за представители в Европейския парламент – и пропускането на такава възможност за избора на общински съветници, събужда подозрението, че мнозинството от ГЕРБ в Народното събрание, в това число Атака и Синята коалиция, са замислили приемането на този Кодекс като осигуряване на служебна победа на следващите избори. Освен това няма как да не направи впечатление, че следващите избори са именно местните, за които партиите очевидно са предпочели да запазят контрола си при подреждането на кандидатските партийни листи. Така те от една страна неутрализират възможността за неконтролирани самоинициативи на успели да се проврат в листите мести фактори от политиката и бизнеса, а от друга страна предотвратяват всяка възможност за самоубийствена вътрешнопартийна конкуренция. Този „пропуск” на възможността за преференциии за следващите избори не е нищо повече от поредното късогледство на поредното парламентарно мнозинство. Конюнктурните промени в законите затвърждават впечатлението, че всичко се прави не за улеснение и успокоение на гласоподавателите, а заради тънките сметки правени от партийните централи на управляващите.
2. Важен елемент от изборния процес, на който отново не се обръща никакво внимание е възможността за административен произвол в секционните комисии. Там практиката в досегашните избори е била да не се допускат представители на партии без парламентарно представителство при отварянето на урните и броенето на гласове, въпреки изричните законови текстове, позволяващи подобно присъствие. Така се отваря възможност за комисиите да произвеждат изборни парадоски като тези на частичните избори за кмет на столицата от миналата година, където имаше фрапиращи случаи за фалшификация на вота. Допуска се също така възможността и изборните резултати да се подменят при пренасянето им между населените места и общинския, респективно областния център.
3. Друг проблем, който отчасти посочих по-горе е дискриминативното отношение към партии с представители, макар и без представителство, в националния парламент. Този рефлекс от типа „да им натрием носа” винаги е бил пречка при опитите да се внесе ред в изборния процес. Проблем е също така допускането на членове на ЦИК, РИК и ОИК за партии с европейско, но без национално представителство, а недопускането на възможността за същите партии да имат членове на секционни комисии, по-точно определянето на минимална квота за участие на техни представители за всеки отделен район в рамките на само два процента от броя на комисиите в района.
4. Едно от основните опасения при този опит за прокарване на цялостно и трайно изборно законодателство, беше че просто досега съществуващото законодателство за отделните избори ще бъде събрано в един текст. За съжаление тези опасения се оказаха основателни, и като изключим някой важни нововъведения, резултатът е точно такъв – три в едно. Но в този случай това е очаквано недобра комбинация, заради възпроизвеждането на всички недостатъци на старите отделни закони.
5. И тук както и в отделните закони се допуска възможността мнозинствата в комисиите, особено в секционните да бъдат от партии, които са в неформална коалиция в парламента. Въпреки че изрично е записано в Кодекса, че партия или коалиция от партии не може да има мнозинства в комисиите, то никъде не се ограничава възможността управляващата и подкрепящите управлението партии, да не могат да имат такова мнозинство. Така на следващите избори ГЕРБ, Атака и Синята коалиция, ще имат мнозинствата в огромна част от комисиите, така както тройната коалиция имаше на предишните избори. Възпроизвеждането на подобни порочни практики е още едно основание да се съмняваме в добрите намерения и на това мнозинство за трайни и честни промени в изборните технологии.
6. Всъщност се оказа, че първите реакции срещу новия Изборен кодекс дойдоха от Синята коалиция и са свързани с премахването на избираемостта на районните кметове на градовете с районно деление. Но тази реакция се оказва ограничена само в рамките на София. Този поглед върху проблема обаче не може да скрие раздразнението им, че на следващите местни избори ще бъдат лишени и от малките си възможности за влияние и осигуряване на работни места за партийните активи по места. Все пак трябва да припомним, че до предните местни избори районните кметове се назначаваха и това положение беше удобно докато на кметския пост бяха „наш’те хора”. Връщането на тази практика не е фатално, а оставянето на избираемостта би имала смисъл, само ако се увеличат правомощият на районните кметове и им се даде възможност да влияят върху определянето на дневния ред на района, в това число контрол върху определянето на местните данъци и такси, което е мисия невъзможна. Но както изглежда ГЕРБ има намерение да осъществи пълен контрол върху процесите ставащи в Столична община. Затова е по-разумно Синята коалиция да се съсредоточи върху по-важните пропуски в Кодекса като например желанието на ГЕРБ да лиши населените места с под 500 души население от възможността да избират кметовете си. Но това е много малко вероятно да се случи, защото са райони с традиционно влияние на БСП и ДПС, където сините нямат пробив.

И какво от това

Повтарят се грешките допускани от всички парламентарни мнозинства, макар и да се твърди, че този път промените не се правят в 12 без 5.
Хоризонтът на събитията и за тези управляващи не надхвърля следващите избори.
Прави се опит за поредно заблуждаване на българските граждани, че с настоящите промени в изборното законодателство, се прекратяват всички вредни и ощетяващи гласоподавателите практики.
Модерните методи и форми за гласуване отново са оставени за реализация в по-доброто бъдеще, с оправданието, че са все още експериментални, но всъщност с мисълта да се съхранят всички вредни стари практики.
Затвърждава се убеждението, че всяко парламентарно мнозинство ще търси служебна победа, извън оредяващата си обществена подкрепа.
И отново ще се стигне до ситуация, при която приетите с фанфари закони, ще се преправят тихомълком, докато не дойде следващото мнозинство, което да повдигне темата за вредните изборни практики и вината на предишното мнозинство за това.

Текстът е публикуван в сайта "Гласове"

Америка на кръстопът

Тази седмица предстоят важни за бъдещето на Америка частични избори за Конгрес. Подмяната на една трета от представителите в Сената и целия състав на Камарата на представителите, според прогнозите на всички наблюдатели, ще донесе нова и различна конфигурация в разпределението на силите, която може да създаде доста неприятности на Президента Барак Обама. Разбира се никой нямаше да се вълнува толкова от този факт, ако не ставаше въпрос за все още най-голямата икономика в света. Влиянието на американската икономика и политика върху целия свят на този етап е още твърде голямо и икономическото възстановяване все още силно зависи от сигналите идващи от Съединените щати. Затова и проследяването на събитията случващи се отвъд океана е от изключителна важност както за Европа, така и в частност за нашата страна.
Америка е изправена пред два сериозни проблема. Първият е свързан с доста песимистичните и предпазливи напоследък прогнози за икономическото й възстановяване, а вторият е свързан със загубата на доверие в политическата й система, не само сред самите американци, но и в световен мащаб. И двата проблема пораждат силно безпокойство и дават поводи на критиците и противниците й да считат тази слабост като първи сигнал за упадъка на Съединените щати като велика сила. Този постамерикански свят, както вече се определя от някои анализатори, ще бъде белязан от една страна от търсенето на нов център и нова опора при определянето на политическия дневен ред на света, и от друга страна от междуцарствието, което винаги е съпътствано от хаос и разруха в процеса на уравновесяване на силите, докато се укрепят новите световни баланси. Разбира се, това са размисли за едно твърде далечно бъдеще, затова е добре да съсредоточим вниманието си към настоящето.
Два ключови показателя за състоянието на американската икономика се изтъкват напоследък. Единият е темпът на нарастване на брутния вътрешен продукт, а другият, определян като изключително важен, е ръстът на спестяваният на домакинствата. Ако за първото четиримесечие на 2009 година растежът на БВП на Щатите е достигнал обнадеждаващите пет процента, то през останалите две на същата година е отчетен застой и връщане назад, а през първото и второто четиримесечиена 2010 година, БВП е забавял сериозно темпа на нарастване съответно до 3,7 процента през първото и до 1,7 процента през второто. При домакинските бюджети се отчитат доста тревожни данни. Увеличаването на спестяванията от два процента след данъчно облагане през 2007 година до около шест процента в последните месеци, значително ще влоши перспективите през възстановяването на растежа на БВП, въпреки индикациите за увеличаване на покупателната способност на населението. Според Мартин Фелдстийн, професор по икономика в Харвард и Председател на Съвета на икономическите съветници на Президента Рейгън, „ако спестяванията продължат да нарастват със същото темпо и за в бъдеще, както става през последните три години, общият растеж на БВП ще обърне тенденцията си към негативна само след няколко четиримесечия”. Заключението на професор Фелдстийн напълно противоречи на твърденията на министър-председателят Бойко Борисов и финансовия министър Симеон Дянков, свързани с увеличените спестявания на българите. Според българския премиер това е признак за възстановяване на икономиката ни и индикатор за забогатяването на населението. Подобни заблуждаващи изявления не само демонстрират непознаване на икономическата теория и практика, не само са вредни за икономиката ни, но и са показателни за апетитите на държавата да сложи ръка върху тези пари чрез всевъзможни данъчно-осигурителни трикове и демонстрация на сила от страна на полицията. Правя това отклонение заради драстичното разминаване в оценките за икономическото ни развитие и това, което идва като информация за състоянието на американската в частност и световната икономика като цяло.
На този фон резултатите от изборите в Съединенните щати тази седмица могат да се окажат сериозна спънка пред икономическото възстановяване както на света, така и на Европа, в това число и България.
Доминиран от републиканците Сенат ще има възможност да блокира всяко едно намерение на президентската администрация за прокарване на програми за възстановяване. Също както и ще дава повод на Президента Обама да налага вето на всяка една инициатива идваща от републиканците и противоречаща на намеренията му, и в разрез с предизборните обещания.
Така навлизаме във втория значим проблем пред Америка в навечерието на частичните избори. А именно сериозното обществено напрежение породено от безпрецедентното и пагубно, според мнението на значителна част от анализаторите, поведение на политиците по време на кампанията. Изострянето на политическия език в съчетание с популистките призиви и от двете страни на политическото поле, карат американците да търсят алтернативи, които може да се окажат дори по-вредни. Показателен пример в тази посока е т.нар. Движение „Чаено парти”, което всички определят като голямата изненада на тези избори. Появата му е резултат от разочарованието на голяма част от американските граждани от политиката. Според проучване на общественото мнение повече от 48 процента от гражданите биха искали да бъдат сменени всички членове на Конгреса, дори и тези, за които самите те са гласували на последните избори, а 77 процента определят партиите като „вдигащи излишен шум”. Според анализаторите, за американците „политиката не изпълнява своите задачи, защото политическите лидери не могат да си осигурят широка обществена подкрепа”. А тази подкрепа е нужна, за да може да се търси консенсус за болезнените мерки, които трябва да се вземат за преодоляване на икономическата криза. Вместо това партиите затвърждават и задълбочават различията, като по този начин подлагат на риск социалния мир. Партиите се оказват в ожесточена надпревара подтикваща ги да дават неизпълними и нереалистични обещания и да създават прекалени очаквания. Естественият резултат от тези действия е нарастване на недоволството и разочарованието сред хората. За съжаление перспективите не са добри, което ще даде отражение и върху вътрешната, и върху външната политика на американското правителство. Тази слабост на Съединените щати ще се използва най-вече от противниците на Америка, но също така и от желаещите да заемат нейното място като световен лидер – Китай, Русия и други по-малки, но с огромни амбиции страни. Тази слабост обаче ще бъде и повод за отстъпление от ценностите на демокрацията и ще даде нови сили на многобройните авторитарни режими по света да надигнат глава и да отхвърлят категорично този модел на управление. България е все още твърде уязвима страна, не само заради доста близкото в историята й тоталитарно минало, но и заради близостта с авторитарна Русия и засилващата влиянието си мюсюлманска Турция. Затова утвържадването на демокрацията трябва да се приеме като ключов приоритет от правителството наравно с мерките за излизане от кризата. За съжаление в последните месеци индикациите са да се върви точно в обратната посока.
Очакванията да настъпи хаос след изборите в Съединените щати са твърде пресилени, но все пак трябва внимателно да следим процесите ставащи там. Те твърде много приличат на това, което се случва и у нас напоследък и един трезв поглед ще ни даде рецептата най-малко да не повтаряме техните грешки. Но ако не успеем да научим урока си, следващата година може да се окажем дори в по-лоша предизборна ситуация от американците.

Текстът е публикуван в сайта "Гласове"