петък, 29 януари 2016 г.

Абсурдността на глобалната монетарна система

Рагурам Раджан*

След като 2015 приключи, светът не може да се похвали със силен растеж в много сфери. Времена, в които развитите страни и възникващите пазари се нуждаят от бърз растеж, за да постигнат вътрешна стабилност, са опасни времена. Те са отражение на различни фактори, в това число на нисък ръст на производителността в индустриалните държави, дългова тежест надвиснала заради Голямата рецесия и необходимостта от преработка на експортно-ориентирания модел на растеж на възникващите пазари.

И така, как можем да преодолеем слабото търсене? На теория ниските лихви би трябвало да засилят инвеститорския интерес и да създадат работни места. На практика, ако дълговата тежест означава продължаване на тенденцията за слабо потребителско търсене, реалната възвращаемост на инвестициите може да се срине. Неутралната реална лихва, установена от Кнут Виксел преди век – или простичко казано, лихвата необходима за връщане на икономиката обратно към пълна заетост и стабилна инфлация – може да бъде и негативна. Това обяснява привлекателността за централните банки на неконвенционалните монетарни политики, каквито са количествените улеснения. В най-добрия случай, доказателствата, че тези политики водят до стимулиране на вътрешните инвестиции, са противоречиви.

Друг привлекателен начин за стимулиране на търсенето е да се увеличат правителствените разходи за инфраструктура в развитите страни, обаче повечето от необходимите инвестиции вече са направени. И ако всеки може да види необходимостта от поправянето или възстановяването на съществуващата инфраструктура (мостовете в Съединените щати са добър пример), лошо насочените разходи биха увеличили обществените тревоги при изгледите за увеличаване на данъците, за възможно увеличение на спестяванията на домакинствата и за намаляване на корпоративните инвестиции.

Видя се, че потенциалът за растеж в индустриалните страни беше паднал още преди Голямата рецесия. Бившият министър на финансите на Съединените щати Лари Самърс популяризира фразата „трайна стагнация”, за да опише ситуацията със слабото съвкупно търсене, причинено от застаряващото население, което иска да потребява по-малко и с нарастващия дял от печалбите на свръх богатите, които не желаеха да увеличават своето вече огромно потребление.

Такива структурни причини за слабия потенциал за растеж предполагат нуждата от структурни реформи: мерки, които биха повишили потенциала за растеж чрез стимулиране на по-силна конкуренция, участие и иновации. Но структурните реформи се изправиха срещу корпоративните интереси. Както каза преди време Жан-Клод Юнкер, тогава министър-председател на Люксембург, в пика на кризата с еврото, „Всички ние сме наясно какво да правим, но не знаем как да го направим така, че да бъдем преизбрани след като го направим”.

Ако е толкова трудно да се постигне растеж в развитите страни, защо да не се съгласят на по-нисък растеж? Все пак доходът на глава от населението все още е достатъчно висок.

Един от начините да бъде постигнат е като страните изпълнят задължения си. През 1960-те, индустриалните икономики отправиха големи обещания за социална сигурност към широката публика, по-късно разширени с рисковани фискални ангажименти към работещите в публичния сектор. Нещо повече, растежът е крайно необходим за социалната хармония, понеже младите – които по всяко време могат да излязат на улиците да протестират – трябваше да работят, за да плащат за поетите към по-възрастното поколение ангажименти. И макар технологичните промени и глобализацията да означават повече и по-добри работни места за средната класа и сигурни нива на растеж, е нужен повече растеж, за да се обуздае неравенството.

Накрая, съществува страх от дефлация, каноничен пример за което е Япония, където политиците по всеобщо мнение позволиха изпадането в порочен цикъл на падащи цени, потиснато търсене и продължителен период на муден растеж.

Всъщност тази общоприета мъдрост може би е погрешна. След като японският борсов балон се спука в началото на 1990-те, властите удължиха забавянето като не разчистиха банковата система или не преструктурираха свръхзадлъжнелите корпорации. Но когато Япония предприеха решителни действия в края на 1990-те и началото на 2000-те, растежът на глава от населението можеше да бъде сравнен с този на останалите индустриални страни. Нещо повече, нивата на безработицата бяха срено 4,5% между 2000 и 2004, докато в еврозоната те бяха 6,4%, а Съединените щати 9,4%.

Наистина, дефлацията увеличава реалната тежест на съществуващия дълг. Но ако дългът е прекомерен, целенасоченото преструктуриране е по-добро от стопяването чрез инфлация. Въпреки тези аргументи, духът на дефлацията преследва правителствата и централните банкери. Оттук и дилемата пред индустриализираните икономики: как да помирим политическото желание за растеж с реалността, при която стимулиращите мерки се оказват неефективни, отписването на дългове е неприемливо, а структурните реформи предизвикват твърде много неприятности на правителствата, за да успеят да ги прокарат лесно.

Развитите страни имат само един друг канал за растеж: да повишат износа чрез обезценяване на валутата, постигнато с агресивни монетарни политики. В идеалния случай, страните с възникващи пазари, финансирани от развитите икономики, биха погълнали този износ, инвестирайки в своето бъдеще, като по този начин увеличават глобалното съвкупно търсене.

Но урокът научен от кризата на възникващите пазари от 1990-те, разчитали на чуждите капитали за финансиране на вноса необходим за инвестициите, е опасен. В отговор няколко от тези страни орязаха инвестициите в края на 1990-те и започнаха да трупат излишъци по текущите си сметки, предпочитайки да натрупат резерви в чужда валута, за да запазят конкурентността на валутните си курсове.

През 2015, Бен Бернанке, тогава председател на Фед, изкова термина „глобално пресищане със спестявания”, за да опише излишъците по търговския баланс, особено във възникващите пазари, намерили пътя си към Съединените щати. Бернанке наблегна на техните неблагоприятни последици, особено съсредоточаването на ресурси, довело до имотния балон в Съединените щати.

С други думи, преди глобалната финансова криза от 2008, възникващите пазари и развитите страни бяха оковани в опасна симбиоза от капиталови потоци и търсене, което напомняше за еднакво опасните тенденции отпреди кризата във възникващите пазари от края на 1990-те. В последиците от кризата от 2008, отново наблюдаваме същите тенденции, при които капиталовите потоци от напредналите икономики се изляха във възникващите пазари, предизвиквайки отслабване, което ще се разкрие напълно след затягането на монетарната политика в развитите страни.

В един идеален свят политическата воля за растеж не би трябвало да надхвърля икономическия потенциал. В реалния свят обаче, където задълженията към социалната система, свръхзадлъжнялостта и бедността не могат да изчезван ей така, ние се нуждаем от път за постигане на устойчив растеж. Преди всичко трябва да избягваме политики от типа „не е важно на мен да ми е добре, а на съседа да му е зле”, каквито са неконвенционалните монетарни политики или постоянната валутна интервенция на пазарите, която причинява преди всичко отлив на капитали и ожесточаване на валутното обезценяване.

Изводът е, че многостранните институции като МВФ, трябва да поемат своята отговорност за постигане на стабилност в глобалната система чрез анализ и даване на предпазливи оценки за всяка неконвенционална монетарна политика (в това число и за постоянната намеса на валутните пазари). Настоящата абсурдна система тласка света към ожесточена конкуренция на монетарните улеснения, от която никой не печели.

Постигането на консенсус за свободна търговия и отговорно глобално гражданство – което да се противопостави на ограничените схващания – ще подготви почвата за устойчивия растеж, от който светът отчаяно има нужда.


*Рагурам Раджан е гуверньор на Индийската централна банка.

четвъртък, 28 януари 2016 г.

Промените през 2016

Кристин Лагард*

Ноемврийските терористични атаки в Париж и прилива на бежанци в Европа са поредният симптом на огромното политическо и икономическо напрежение в Северна Африка и Близкия изток. И тези събития не са изолирани. Конфликтите се ожесточават навсякъде, а по света има близо 60 млн. изселени хора. Нещо повече, 2015 се очакваше да бъде една от най-горещите години регистрирана досега, с извънредно силно проявление на климатичния феномен Ел Ниньо, което причини свързани с климата природни бедствия из Тихия океан, А очакваната нормализация на основната лихва в Съединените щати, съчетана със забавянето на китайската икономика, допринесе за несигурността и силните икономически колебания по света. Всъщност, станахме свидетели на рязко намаляване на ръста на глобалната търговия, срив на цените на суровините, предизвикал проблеми в суровинно-базираните икономики. Една от причните глобалната икономика да е толкова мудна е, че седем години след фалита на Лимън брадърс, финансовата стабилност все още не е осигурена. Крехкостта на финансовия сектор се проявява в много страни, а финансовите рискове във възникващите пазари нарастват.

При всичко това глобалният растеж през 2016 няма как да не бъде разочароващ и неравномерен. Прогнозите за средния растеж на глобалната икономика също са за отслабването му, понеже потенциалният растеж ще бъде възпрепятстван от ниската производителност, застаряващото население и наследството на глобалната финансова криза. Високата задлъжнялост, недостатъчните инвестиции и слабите банки продължават да са в тежест на някои напреднали икономики, особено в Европа, а много от възникващите икономики продължават да се приспособяват след посткризисния кредитен и инвестиционен бум.

Тази перспектива ще бъде трудно постигната заради някои основни икономически промени, които ще създадат глобални катаклизми, особено при китайския преход към нов модел на растеж и при нормализацията на американската монетарна политика. И двете събития обаче са необходими и здравословни. Те са полезни за Китай, полезни за Съединените щати и полезни за света. Предизвикателството е да успеем да ги управляваме колкото е възможно по-ефективно и по-плавно.

Китай започна осъществяването на дълбоки структурни реформи по вдигане на доходите и жизнения стандарт, стремейки се към „новото нормално” с по-слаб, по-сигурен и устойчив растеж, който разчита повече на услугите и потреблението и по-малко на инвестициите в суровини и производство. Но китайските политици се сблъскват с един деликатен баланс, който изисква провеждането на трудни реформи, но и запазване на търсенето и финансовата стабилност.

Един от непредвидимите ефекти от този преход се видя миналото лято, когато инвеститорските страхове за скоростта на забавяне на китайската икономика оказа по-нататъшен натиск върху пазара на суровини и предизвика голямо валутно обезценяване в няколко страни износители на суровини, разчитащи на китайското търсене. При по-малки инвестиции китайският глад за суровини – понастоящем страната потребява 60% произведената в света желязна руда – ще намалее. Това ще доведе до продължителен период на ниски цени на суровините, в който политиците – особено в големи износители на суровини като Австралия и Бразилия – ще трябва да управляват внимателно.

Вторият значим преход се отнася до решението на Фед да вдигне основната лихва. Макар Фед ясно да показа, че очаква за известно време лихвите да останат ниски, този преход е отражение на по-добрите икономически условия в Съединените щати, което е добре и за глобалната икономика.

Ниските лихви водят до търсене на печалба от инвеститорите, което подкрепи поемането на финансов риск и повиши стойността на активите, правителствените дългови книжа и корпоративните кредити. Затова и Фед е изправен пред деликатен баланс: да нормализира лихвите, но и да минимизира риска от срив на финансовите пазари.

Тук също можем да станем свидетели на потенциален непредвидим ефект. Още преди Фед да вдигне лихвата през декември, перспективите за затягане на американската монетарна политика вече бяха довели до повишаване на финансовите разходи за някои заематели, в това число такива от възникващите и развиващи се икономики.

Това е част от необходимото приспособяване в глобалните финансови условия. Процесът обаче може да се усложни от структурните промени в пазарите с фиксирана доходност, които стават по-малко ликвидни и по-чувствителни – рецепта за пазарна свръхреакция и пазарен срив.

Извън напредналите икономики, страните общо взето са по-добре подготвени за по-високите лихви от преди. И все пак съм притеснена за техните способности да поемат удари. Много възникващи и развиващи се икономики отговориха на глобалната финансова криза със смели контрациклични фискални и монетрани мерки. Чрез използването на тези буфери те успяха да поведат глобалната икономика във време на трудности. А през последните пет години, те донесоха почти 80% от глобалния растеж.

Но тези инициативи бяха придружени като цяло с нарастване на финансовите задължения на частния сектор, а много страни направиха още дългове – голяма част от тях в американски долари. Затова повишаването на лихвата в Съединените щати и по-силния долар могат да разкрият валутни несъответствия, които да доведат до корпоративни фалити – и до тежка зараза, която да се разпространи към банките и правителствата.

И все пак ние знаем, че рисковете съпътстващи тези преходи могат да бъдат управлявани, чрез подкрепа на търсенето, съхраняване на финансовата стабилност и провеждането на структурни реформи. Повечето напреднали икономики, с изключение на Съединените щати и в известна степен на Обединеното кралство, ще продължат да се нуждаят от приспособяващи монетарни политики. Всички напреднали икономики обаче трябва приемат, че има  непредвидими рискове в техните решения и да са сигурни, че се изразяват ясно.

В същото време еврозоната може да подобри своите перспективи чрез развързване на буферите за спасяване на банките на стойност около 900 млрд. евро – една от големите неразрешени последици от финансовата криза. Тази стъпка би позволила на банките да увеличат предлагането на кредити на компании и домакинства, като по този начин увеличават силата на монетарните улеснения, подобряват перспективите за растеж и укрепват пазарното доверие.

Възникващите икономики трябва да подобрят мониторинга върху валутните експозиции на големите компании. Те също така трябва да осигурят финансова стабилност чрез използването на макроикономически инструменти, за да подобрят гъвкавостта на банките при натрупване на корпоративна задлъжнялост и чуждестранен дълг.

На глобално ниво има належаща нужда от завършване и приемане на план за регулаторни реформи, със специален фокус върху подобряването на прозрачността и контрола върху небанковите институции или сенчестите банки. Затова имаме още една голяма задача пред себе си: да подобрим все още непълната система за вземане на решения за системните, глобално действащи финансови институции.

От фискална гледна точка, страните трябва да се придържат към политики, които да са достатъчно гъвкави и подпомагащи растежа. Международният валутен фонд продължава да препоръчва на напредналите икономики да използват фискални стимули за увеличаване на публичните инвестиции, особено в подобряване на инфраструктурата. Един заслужаващ доверие средносрочен фискален план също трябва да стане приоритет, особено за Съединените щати и Япония.

Страните износителки на суровини, които имат възможности за фискални маневри трябва да ги използват за омекотяване на приспособяването към по-ниските цени. Останалите трябва да разчитат на подкрепящи растежа фискални разходи – например чрез провеждане на данъчни реформи и реформи в областта на енергийните цени, както и чрез пренасочване на разходи, включително към защита на най-уязвимите.

Износителки на суровини като Чили, Колумбия, Норвегия и Ботсвана използваха бума в цените на суровините, за да укрепят фискалните си позиции в случай на шокове. Това им даде възможност за по-голям контрол върху стъпките необходими за фискалното приспособяване, което пък им позволи да съхранят растежа. Това е полезен урок за останалите.

Накрая, всички страни трябва да подобрят собствената си икономическа структура чрез реформиране на трудовите и производствените си пазари, чрез подобряване на инфраструктурата, образователната система и системата на здравеопазването, както и на търговските политики. Изпълнението разбира се изисква опитност и умения от политиците, особено при настоящата фаза на по-нисък растеж и по-голяма несигурност. А имайки предвид общия корен на много от тези проблеми – като климатичните промени, търговията, миграцията и глобалната мрежа за финансова сигурност – нарастването на международното сътрудничество е по-необходимо и по-важно от всякога.

Щастлива бях да видя този дух на сътрудничество при приемането на Целите за устойчиво развитие през септември и отново по време на Конференцията за климатичните промени на ООН в Париж през декември. Също така бежанската криза в Близкия изток и Европа не е просто хуманитарен проблем, това е и икономически проблем, който засяга всички ни. Затова имаме общото задължени да помогнем.

Да, предизвикателствата, пред които ще се изправи светът през 2016, са големи. Но с правилните политики, с правилното лидерство и сътрудничество, ние можем да се справим с тях, от което всички ще спечелим.


*Кристин Лагард е управляващ директор на Международния валутен фонд. Била е финансов министър на Франция от 2007 до 2011, а през 2009 е наречена от „Financial Times” най-добрият финансов министър на еврозоната.

сряда, 27 януари 2016 г.

Клети, клети предприемачи

Георги Киряков

С все още продължаващата неяснота накъде ще поеме глобалната финансова и икономическа криза през настъпилата 2016 година, опасенията за бъдещето на средната класа и на средното и дребно предприемачество като цяло, се засилват, а сигналите идващи от правителствата придържащи се към капиталистическите принципи на функциониране на световната икономика, за провежданата от тях политика за стабилизиране на финансовото и икономическо състояние на държавите им, са меко казано озадачаващи.

Затягането на контрола върху икономическата активност на фирми и граждани, вземането на противоречиви решения, базиращи се на несигурни и недостатъчно категорични данни, както и даването на несправедливо предимство на разполагащите с пари и влияние големи корпоративни субекти, няма как да провокира желание за предприемане на премерен риск, а оттам и за отдавна очакваното икономическо съживяване.

В исторически контекст предприемачеството и предприемачите са съществували и оцелявали при всякакви политически режими, тъй като дали монарха, дали диктатора, дали президента или премиера, са си давали ясна сметка, че това е един от малкото и доста обилни източници на приходи за държавната хазна. А единствените периоди на затруднение за предприемачеството, са били тези на опустошителни войни или грабителски набези.

Затова е общоизвестно, че предприемачеството и предприемачите могат да съществуват само в мирновременни условия и единствено при защита от страна на държавата. Но тази защита също си има своите недостатъци, понеже често, особено в трудни времена, държавата, с лостовете на властта и принудата, е поставяла на изпитание най-активните икономически субекти.

И тук идва следващото условие за гладкото функциониране на икономическата машина. То е справедливото отсъждане при възникнали спорове, отсъждане основаващо се на добре развита законодателна рамка и стабилни правоприлагащи институции, неподвластни на непостоянството и слабостите на индивидуалната воля.

Именно преодоляването на тези слабости и разграждането на спъващия просперитета потиснически ред, определял съдбите на света столетия наред, води след Втората световна война до невиждан в човешката история взрив на свободното предприемачество. Но то е възможно само ако има социален консенсус за посоката на развитие и управление на отделните държави, не и когато този консенсус е нарушен, а управлението си позволява да злоупотребява с властта и да налага волята си, оправдавайки се с извънредните обстоятелства и въобразеното упование в собствените неограничени познания и възможности.

Повече от ясно е, че национално правителство, което си позволява да налага със сила волята си и по този начин да спъва напълно естествения импулс за преследване на лично благоденствие, което е и в основата на свободното предприемачество, а и на създаването и разширяването на средната класа, е вредно за обществото.

Но ако самото общество няма вътрешните сили и енергия да се противопостави на това административно и управленско налагане на воля, достигнало до абсурдната ситуация да определя и изисква нива на икономически растеж, то няма правото да определя политическия дневен ред. А да очакваме от самозабравили се управляващи, с плитко управленско въображение и нищожни познания за функционирането на икономика и управление в една държава, да осъзнаят отговорността си пред обществото, е повече от наивно.

Предприемачеството и предприемачите имат спешна нужда от освобождаване от трупащите се с огромна скорост регулации и ограничения върху свободата на икономическо действие. Но най-вече имат нужда от прекратяване на вредните практики за постигане на несправедливо и непазарно предимство чрез търсене на нерегламетирана близост с политици и институции, което може и да генерира печалби и растеж, но също така генерира корупция, отчаяние, демотивация и рушащи вярата в демокрацията и свободния пазар вредни практики.

Именно възраждането на тези съществували столетия наред зависимости и обвързаности, стои в основата на скоростното стопяване на средната класа в западния свят, на стопяването на икономическия ентусиазъм, на предприемаческия дух, на желанието за поемане на риск. Когато една система предлага в менюто си само едно блюдо, то изборът е сведен практически до нула, а свободата не само не може да продължи да съществува, но и е на път да изчезне. Тези нови форми на робство, при които липсата на избор те прави интертен и без мотив за каквото и да е различно от общоприетото и наложено действие, са добре познати отдавна.

Искаме или не, ще се наложи да предоговаряме условията, при които се съгласихме да започнем да живеем преди четвърт век. Следвайки обаче примерите идващи отвън, може да се окажем в още по-сложна ситуация, не само защото сме незрели икономически, но и защото не искаме да погледнем отвъд тях, да потърсим различен път за решаване на проблемите или най-малко да внесем динамика и идеи в настоящия глобален дебат за бъдещето на икономическия и финансов ред, характреризиращ се със свободна пазарна инициатива, върховенство на закона и отговорно пред избирателите управление, нещо което не е валидно за Китай, даван като пример за успешно съчетание между еднопартиен контрол върху политическите процеси и пазарна конкуренция.

Средното и дребното предприемачество и предприемачи са гръбнакът на всяка икономика, малка или голяма, затова е абсолютно недалновидно прехвърлянето на цялата тежест и отговорност за данъчните постъпления върху тях, докато в същото време демонстративно облагодетелстваш политико-икономически мрежи с особени интереси, но без да имаш легитимно право на това и без санкция на суверена.


Такова поведение е в основата на всяка несправедливост и обикновено води до нежелани за цялото общество последици, до кървави революции и до исторически обрати, довели до световни войни с милиони жертви. Мислехме, че сме стигнали до необратим и невъобразим само преди по-малко от едно столетие консенсус в света, но в последните години сме свидетели на множество опровержения. Не това е пътят, по който искаме да поемем! Или греша?

вторник, 26 януари 2016 г.

Ще може ли Великобритания да преживее „Brexit”?

Харолд Джеймс*

Приближаващият референдум за продължаване на членството на Великобритания в ЕС, който почти сигурно ще бъде проведен през тази година, може да се окаже поредната голяма катастрофа поразила Европа. Ако, както изглежда все по-вероятно, британските избиратели предпочетат да напуснат, резултатът би бил дълбоко дестабилизране на ЕС – и едно раздробено Обединено кралство.

Проблемът е, че, при затъващият в безкрайна криза ЕС, „Брексит”-ът носи значими интелектуални и емоционални последици. Дори и преди дълговия проблем в еврозоната появил се през 2009-2010, беше ясно за мнозина британци, че за да издържи на ударите, на общата валута й трябваше по-силна интеграция и по-точно някаква форма на фискално обединение. С други думи, за Европа би било по-добре да действа повече като национална държава. Но това е план, който Обединеното кралство никога няма да се съгласи да спазва.

А на емоционално ниво, страхът от огромна по мащаб имиграция, в рамките на ЕС и отвън, разпали популистка враждебна реакция, която настоящата бежанска криза усили. Популисткият отговор се опира на странния, но особено силен аргумент, че Европа – или по-точно Германия – окуражава притока на бежанци.

В същото време, защитниците на продължаването на британското членство в ЕС правят грешките една след друга. Мнозина от тях очевидно крепят надеждите си върху нереалистичното очакване, че биха могли да предоговорят основните договори на ЕС. По-специално те се опитаха да представят случващото се като слабост на основните елементи на европейския интеграционен процес, особено на онези засягащи трудовата мобилност.

Освен това, проевропейският лагер набляга на икономическия шок, който би предизвикал един възможен „Брексит”. Това може и да изглежда разумна стратегия, но страхът е нерационален и може да тласне избирателите към предполагаемата сигурност предлагана от националната държава.

Има ли по-малко подходящ начин за представяне на европейската история от наименованието прието от основната проевропейска лобистка група, а именно „По-силна Великобритания в Европа”? Те ни напомнят най-вече за „болестта луда крава”, едно бавно развиващо се, но фатално дегенеративно заболяване. Дали ЕС не навлиза вече във време на постепенен упадък?

Силата на антиевропейския лагер е много опасна и не само за ЕС. Ако британските избиратели приемат, че структурата на ЕС е толкова дефектна, че повече не искат да бъдат част от нея, те без съмнение критикуват и собственото си обединение, каквото е Обединеното кралство, което включва фискален съюз, но доста проблематичен.

Всъщност е повече от ясно, че Обединеното кралство не е добър пример за национална държаава, която мнозина еврофоби смятат за най-подходяща форма за политическа организация. То по-скоро прилича на „смесена монархия”, която историкът Джон Елиът определя като преобладаваща форма на управление през 16-ти век, когато отделни региони, като Арагон и Кастиля, са мислени като едно цяло.

През 2014 Шотландската национална партия почти спечели популярния референдум за независимост. „Брексит”-ът би укрепил тази кауза, с потенциал да породи подобни чувства в Уелс и Северна Ирландия. Дори в Северна Англия много избиратели биха били привлечени към силното ударение в Шотландия върху социалната държава.

Тези различия не съвпадат с традиционните граници. Вижте разликите между регион Лондон, който все повече прилича на лъскав глобален свръхметрополис и останалата част на страната. С все повече и повече мигранти влизащи в Обединеното кралство, този разрив ще става все по-очевиден. Докато глобален град като Лондон трябва да остане отворен за света – като привлича топ таланти, туристи, обслужващ персонал и може би по невнимание престъпници или дори терористи – по-голямата част от страната може би предпочита да остане затворена.

Това, което британците споделят в настоящия момент е главно нарастващото разочарование от това, което ЕС може да предложи, както икономически, така и в други сфери. Но това не е достатъчно за споделена идентичност. Всъщност, също като ЕС, Обединеното кралство страда от липсата на обща идентичност и история.

Разбира се, това не означава, че липсата на идентичност е важна. Бившият министър-председател Джон Мейджър, нарече Обединеното кралство „страната на дългите сенки по игрищата за крикет, на топлата бира, на невероятните зелени предградия, на любителите на кучета, на чистачите на басейни и, както се изразява Джордж Оруел, ‘на старите моми каращи своите колела към църквата в сутрешната мъгла’...”. Но това, което той в действителност описва е Англия. Всъщност, ключовият елемент на съвременната британска идентичност всички смятат, че принадлежи на Англия, а не на смесицата от същности.

Също така установената или държавна църква е Църквата на Англия, създадена преди почти 500 години, когато крал Хенри Осми решава, че папата не може да решава брачните му проблеми. Институцията наречена Английско наследство се корени в миналото, от предисторическия монумент в Стоунхендж до старинните селски къщи, възвеличени в телевизионните драматизации. Парите се контролират от Английската централна банка, като Шотландия и Северна Ирландия издават свои собствени банкноти, които английските търговци често не приемат.

Когато Хенри Осми предприема действия за ограничаване на влиянието на Рим той заявява, че „Англия е над всичко” – което е първото категорично отстояване на идеята за национален суверенитет – последвано от брутална кампания за изкореняване на старата религия. Но усилията за изграждане на нова, смесена идентичност бързо се провалят. Това прави Обединеното кралство уязвимо за катастрофи – резултат, който един „Брексит” е много вероятно да постигне.


*Харолд Джеймс е професор по история и международни отношения в Принстънския университет и професор по история в Европейския университетски институт във Флоренция, Италия. Специалист е по икономическа история на Германия и по история на глобализацията.

понеделник, 25 януари 2016 г.

Ще победим ислямските екстремисти през 2016

Тони Блеър*

Списъкът на терористичните действия на ислямистите през 2015 се оказа дълъг и изпълнен с жестокости. Всеки месец има регистрирани случаи на хора убити в името на една гибелна идеология.

През януари, около 2 хил. са избити в Бага, Нигерия; кола бомба убива 38 в Сана, Йемен; а други 60 са изклани докато са се молели в джамия в Шикарпур, Пакистан. През юни, повече от 300 души са екзекутирани или осакатени при атаки в регион Дифа в Нигерия, в Кувейт сити и в Сусе, Тунис. А през ноември, загиват почти 200 души при терористични атаки в Сараево, Бейрут и Париж. И така до началото на декември и масовата стрелба в Сан Бернардино, Калифорния.

Разпростиращият се терор не се ограничава само до зверствата свързани с Ислямска държава в Ирак и Леванта (ИДИЛ), това е глобален проблем. Поради тази причина международната общност трябва да изработи цялостна стратегия за борба с ислямския екстремизъм – в която да са съчетани използването на сила, дипломацията и мерки за развитие, за постигане на един по-стабилен свят.

Най-неотложната задача на тази стратегия е да бъде ликвидирана ИДИЛ, което трябва да се случи не само в Сирия и Ирак, но също така и в Либия, и навсякъде другаде, където действат. Дебатът за това как да го направим не трябва да се концентрира върху това дали Запада „трябва да изпрати сухопътни войски”. Всички ние трябва да направим каквото е нужно, за да разгромим групата разпростряла се върху територията на пет държави и обявила новата си държава, управлявана от фанатични идеолози. Понеже съществуването на ИДИЛ е немислимо, една широка съюзническа коалиция – с правилната политическа стратегия – трябва да я унищожи навсякъде.

Но победата над ИДИЛ ще бъде само първата, и най-важна, стъпка към постигане на желания изход в Сирия, което означава уреждане на ситуацията позволяващо на страната да се развие и да уважава своите малцинства – но без Башар ал-Асад да остава на власт. За такъв резултат ще е нужно предимство на масата за преговори, поради което помощта за нашите съюзници на територията на Сирия е от жизненоважно значение.

Нещо повече, ИДИЛ е просто най-опасната проява на един екстремизъм, който измъчваше света от десетилетия. Ние сме длъжни да изградим международни сили способни да победят екстремистите навсякъде където – и всеки път когато – те се опитат да стъпят.

Особено за Европа това ще означава огромни средства. Заплахата за сигурността от ИДИЛ не чука на вратата ни, тя е в домовете ни и ние имаме голям интерес от бързото й премахване. В по-дългосрочен план трябва да приемем, че проблемът самата екстремистка идеология. Има сравнително малко джихадисти следващи ИДИЛ и нейната пасмина, но много повече хора симпатизират на тяхната философия за света.

Ислямът, като практика и разбиране на едно огромно мнозинство вярващи, е мирна и уважавана религия. Тя е допринесла много за човешкото съществуване и прогрес. Но не можем да продължаваме да отричаме същността на проблема, пред който сме изправени. В много мюсюлмански страни, огромен брой хора вярват, че ЦРУ или евреите стоят зад терористичните атаки от 11 септември 2001. В същото време мюсюлмански духовници с милиони последователи в туитър по целия свят проповядват, че неверниците и изменниците трябва да бъдат убити или призовават за джихад срещу евреите.

Центърът за религии и геополитика към моята фондация, проследява всекидневно този екстремизъм, а изследваният му си заслужават да бъдат прочетени. Те показват ясно, че за изкореняването на тази идеология ще е нужно да копаем надълбоко.

С тази цел станах защитник на постигането на международно споразумение за „Глобален ангажимент за образование”: всеки човек и всяка страна да имат отговорността да съдействат за културната и религиозна толерантност и да изкоренят културните и религиозни предразсъдъци в собствените си образователни системи.

Трябва също така да подкрепим онези, които оборват екстремистката доктрина. Много смели и задълбочени теолози – като този от джамията ал-Азар в Кайро или като мавританския шейх Абдула бин Бая – показват как истинното изучаване на исляма води до помирение със съвременния свят.

Този съюз с мюсюлманските лидери, които са готови да поведат битка срещу изкривяванията на своята религия, е съдбоносен. Понякога гледаме на Близкия изток като на място, което трябва да избягваме. Но – ако се налага да си спомним – касапницата от 13 ноември в Париж показа безполезността на идеята за ненамеса.

Вместо това трябва да мислим за Близкия изток и исляма като за регион и религия в процес на преход: Близкият изток се придвижва към върховенство на закона и към религиозно толерантни общества, а исляма към своите основания като религия на прогреса и хуманността. Ако гои гледаме по този начин, те на са неща, които трябва да се избягват, а битка на живот и смърт, в която са заложени собствените ни фундаментални интереси.

Следователно, ние трябва да подкрепим тези усилия за едно по-либерално бъдеще за Близкия изток и исляма. Държавите от региона на Персийския залив, Египет и Йордания са наши съюзници, затова където те срещат трудности при модернизацията, ние трябва заедно да им се притечем на помощ.

Накрая, през настоящата година трябва да осъзнаем стратегическата важност на решаването на Израело-палестинския конфликт. Това не е важно само от гледна точка на справедливостта, но също така би могло да допринесе за подобряване на международните и междурелигиозните отношения – и мощно да препотвърди принципите на мирното съвместно съществуване, на които се крепи международният ред.

Длъжни сме да изковем такава външна политика, която да въплъщава уроците научени в периода след 11 септември. Подобна политика би признала нуждата от активен ангажимент – премислен през собствения ни опит.

Битката срещу екстремизма ще изисква сила и смелост. Ще изисква също така и образование, чрез което нашите граждани и влизащите в страните ни да разберат смисъла на ценностите ни и защо сме готови да ги защитаваме. Ще изисква и сътрудничество – не само в хаотичния свят на истинската световна дипломация.

Това е битка, която ще спечелим. Ислямските фанатици, които искат да унищожат нашата цивилизация, се опитват да изопачават своята религия. И сигурно ще успеят. Огромното мнозинство от хората по света искат мирно съвместно съжителство. С тяхната подкрепа и решителност духът на мира – отвъд политиката, идеологията и религията – ще победи.


*Тони Блеър е министър-председател на Обединеното кралство от 1997 до 2007. 

петък, 22 януари 2016 г.

Европейският въпрос на 2016

Нуриел Рубини*

Навръх новата година, сме изправени пред свят, в който геополитическите и геоикономическите рискове се множат. Голяма част от Близкия изток е пламнала, подклаждайки спекулациите, че дългоочакваната сунитско-шийстка война (също като тридесетгодишната война в Европа между католици и протестанти) може би наближава. Китайският възход разпали значителен брой териториални спорове в Азия и предизвиква американското стратегическо лидерство в региона. А руското нахлуване в Украйна очевидно се превърна в полу-замразен конфликт, но такъв който би могъл да бъде запален наново по всяко време.

Съществува риск от нова епидемия, като избухналите птичи грип, свински грип, ебола и други инфекциозни заболявания, проявили се през последните години. Кибер войната също е новопоявяваща се заплаха, а недържавните играчи и групи са в състояние да предизвикат конфликт от Близкия изток до Северна и Субсахарска Африка. Последно, но не и по важност, климатичните промени вече причиняват значителни щети с екстремни метеорологични условия, ставащи все по-чести и смъртоносни.

Европа е тази, която би могла да стане епицентър на геополитиката през 2016. Ще припомня, че излизането на Гърция от еврозоната само беше отложено, не предотвратено, като все още пенсионната и други структурни реформи могат да предизвикат сблъсък между страната и нейните европейски кредитори. „Грексит”-ът, в този случай, може да се окаже началото на края на монетарния съюз, като на инвеститорите остава да се чудят коя страна членка – вероятно дори и от ядрото (например Финландия) – ще бъде следващата напуснала.

Ако „Грексит”-ът се случи, излизането на Обединеното кралство от ЕС е по-вероятно. В сравнение с преди години, вероятността за „Брексит” нарасна по няколко причини. Скорошните терористични атаки в Европа направиха Обединеното кралство дори по-изолационистки настроено, както и заради мигрантската криза. При лидерството на Джереми Корбин, лейбъристите са по-евроскептични. А министър-председателят Дейвид Камерън сам се натика в ъгъла с искането си за реформи на ЕС, които дори германците – които симпатизират на Обединеното кралство – не могат да приемат. За мнозина в Британия ЕС изглежда като потъващ кораб. Ако се стигне до „Брексит” ефектът на доминото е неизбежен. Шотландия може да реши да се раздели с Обединеното кралство, което ще доведе до разпад на Великобритания. Това може да вдъхнови други сепаратистки движения – като се започне от Каталуня – докарвайки нова мощна вълна с искане на независимост. А северните страни членки на ЕС могат да решат, че след като Обединеното кралство вече е вън, те също биха били по-добре, ако напуснат.

Що се отнася до тероризма, големият брой израсли в Европа джихадисти означава, че проблемът за Европа не е дали ще се случи друга атака, а кога и къде. А продължаващите атаки могат рязко да снижат бизнес и потребителското доверие и да забавят крехкото европейско икономическо възстановяване.

Който си мисли, че мигрантската криза също така представлява и екзистенциална заплаха за Европа, е прав. Но проблемът не са милионите новопристигнали в Европа през 2015. Проблемът е повече от 20-те милиона настанени във временни лагери, отчаяни и бягащи от насилието, гражданските войни, провалените държави, пустинизацията и икономическия срив в големи части от Близкия изток и Африка. Ако Европа не успее да намери координирано решение на този проблем и да подсили общите си външни граници, Шенгенското споразумение ще отиде в историята, а вътрешните граници между страните членки на ЕС ще бъдат възстановени.

В същото време затягането на бюджетните колани и умората от реформите в страните от периферията на еврозоната – както и сред страните членки на ЕС извън еврозоната като Унгария и Полша – се сблъскват с умората от спасяването им в страните от ядрото. Популистките партии от ляво и дясно – с тяхната споделена враждебност към свободната търговия, миграцията, мюсюлманите и глобализацията – стават все по-популярни из цяла Европа.

Сириза е на власт в Гърция, коалиция от леви партии управлява в Португалия, а изборите в Испания могат да доведат до значителна политическа и управленска дестабилизация. Опасните анти-имигрантски, анти-мюсюлмански партии стават все по-популярни в ядрото от европейски страни, в това число в Холандия, Дания, Финландия и Швеция. Във Франция крайно десният Национален фронт беше близо до победа и взимане на властта в няколко региона в началото на миналия месец, а нейният лидер, Марин льо Пен, може да се представи по-добре на президентските избори през 2017.

В Италия министър-председателят Матео Ренци също е подложен на атаки от две анти-европейски, популистки партии, чието влияние нараства според социологическите сондажи. А в Германия лидерството на канцлера Ангела Меркел е застрашено, заради нейният смел, но противоречив ход да позволи на почти милион търсещи убежище да влязат в страната.

Накратко, пропастта между това, от което Европа се нуждае и това, което европейците искат нараства и тази пропаст предвещава големи неприятности през 2016. Еврозоната и ЕС са изправени пред многобройни заплахи, всяка една от които изисква колективен отговор. Но това, което виждаме е, че държавите членки все повече възприемат един национален подход, което подкопава способността за общоевропейски решения (мигрантската криза е трагичен пример за това).

Европа се нуждае от повече сътрудничество, интеграция, споделяне на риска и солидарност. Вместо това, както изглежда европейците са готови да прегърнат национализма, балканизацията, разделението и раздробяването.


*Нуриел Рубини е професор в NYU’s Stern School of Business и председател на Roubini Global Economics. Бил е старши икономист по международните въпроси в Съвета на икономическите съветници на Белия дом по време на администрацията на Бил Клинтън. Работил е за Международния валутен фонд, за Федералния резерв на САЩ и за Световната банка.

четвъртък, 21 януари 2016 г.

Да посрещнем Четвъртата индустриална революция

Енрике Пеня Нието*

Настоящата ера на иновации, в която новите технологии унищожават цели икономически сектори със спираща дъха скорост, бе наречена Четвърта индустриална революция. Именно тя е темата на годишната среща на Световния икономически форум в Давос, Швейцария – и има защо. През следващите години обхватът и темпото на въвеждане на иновации ще преобрази начинът ни на производство, разпространение и потребление. За да максимизираме ползите  ние трябва на всяка цена да предприемем незабавни стъпки за подготовка на нашите икономики и общества, с фокус върху три ключови сфери: образование, бизнес среда и свързаност.

Развитието на човешкия капитал е от жизненоважно значение за икономическия успех и Мексико не е изключение. Именно заради това моето правителство се фокусира силно върху подобряването на образованието на всички нива. Например наскоро стартирахме програма за развитие на „Образователна инфраструктура”, частни инвестиции позволяващи ни да съберем приблизително 3 млрд. долара за подобряване на условията в началните училища през следващите три години. В допълнение през настоящата учебна година ще предоставим таблети на почти половината от 2,3 милиона завършващи пети клас в Мексико.

Работим също така и да осигурим на настоящото и бъдещото поколение нужните умения за навлизане на пазара на труда. Миналата година повече от 110 хил. студенти в Мексико завършиха образователни степени в сфери като инженерните науки, производството и строителството – високо уважавани специалности в някои от най-развитите страни, в това число Франция, Германия и Обединеното кралство.

За да затвърдим този прогрес ние увеличихме публичните инвестиции в науката и технологиите в университетите и националните изследователски центрове из цялата страна. Само за последните три години броят на учените в нашата Национална изследователска мрежа нарасна с 26% и почти удвоихме публичните разходи за научни изследвания, развитие и иновации. Разбирайки жизненоважното значение на връзките между правителство, индустрия и академични изследвания, увеличихме броя на местата за трансфер на технологии, подкрепящи развитието на нови продукти и бизнеси в сфери като биотехнологиите, енергията и информационните технологии.

В същото време ще работим неуморно за подобряване на бизнес и инвестиционната среда. За незапознатите ще кажа, че сме направили големи крачки напред към макроикономическа стабилност. Централната ни банка преследва независима монетарна политика, която да осигурява ценова стабилност и ниска инфлация. Доказателство за това е, че през ноември инфлацията на годишна основа, 2,21%, беше най-ниската в историята на Мексико. А дългът ни остава нисък и управляем. Съотношението дълг към БВП за 2015 достигна  46,9% – много под средното за Латинска Америка ниво от 55,6% - и ще се стабилизира на ниво от 47,8% през настоящата година.

Проведохме също така и енергийна реформа, която да снижи разходите за производство на електронергия, премахна ежемесечните увеличения на цените на бензините и разшири обхвата на газовата инфраструктура из цялата страна, което повиши конкурентността. За пръв път от десетилетия дейностите на целия енергиен сектор да отворени за частни капитали – стратегия, която ще привлича приблизително 12,6 млрд. долара инвестиции всяка година. По същия начин вкарването на чужди инвестиции в сектора на телекомуникациите понижи цените на фиксираните и мобилните услуги, което подобри качеството и покритието.

Имайки предвид факта, че микро, малките и средни предприятия да основни двигатели на мексиканската икономика, ще използваме дигитални услуги, за да направим по-бързо и по-лесно за предприемачите да започнат свой собствен бизнес и ще им осигурим достъп до финансиране от търговските банки. Нашата Програма за кредитиране на младите предоставя на предприемчивите възможност за заеми над 9 хил. долара, чрез които да подпомогнат разрастването на бизнеса си, като общата сума може да достигне 150 хил. долара.

Третата ключова стъпка при подготовката на нашата икономика за Четвъртата индустриална революция е свързаността. Мексико е една от малкото страни, която официално признава правото на своя народ на достъп до интернет. Досега сме покрили 65 хиляди публични места като училища, библиотеки и площади със свободен достъп до интернет. Това ще ни помогне да постигнем целите си за осигуряване на високоскоростни интернет услуги за 70% от домакинствата и 85% от микро, малките и средните фирми.

Но свързаността не е само дигитална, материалната инфраструктура също е от жизненоважно значение. Мексико вече изгради производствен капацитет и е един от най-големите производители в света на телевизори, превозни средства, авточасти, компютри и мобилни телефони. Подобрената инфраструктура би ни позволила да повишим стойността  и разнообразието на нашите експортно-ориентирани индустрии.

Затова ще отпуснем повече от 460 млрд. долара за изграждане и модернизиране на хиляди километри пътища и магистрали, както и за разширяване и подобряване на градската и извънградската железопътна система. Други големи инфраструктурни проекти включват новото международно летище в Мексико сити и разширяване на пристанищата, което почти ще удвои съществуващия капацитет на тези разположени по крайбрежието на Тихия океан и в Мексиканския залив. В дългосрочен план ще направим Мексико логистична платформа от световна величина.

Накрая, Мексико се ангажира да продължи да подкрепя чуждестранната търговия, която е мощен двигател на растежа. През последните три години разширихме мрежата си от споразумения за свободна търговия с включването си към Тихоокеанския съюз и напоследък към Транстихоокеанското партньорство. Това прави общо 13 споразумения за свободна търговия, осигуряващи преференциален достъп до 52 страни с 1,3 млрд. потенциални потребители.

Правителството ни вече взе важните решения за подготовката на мексиканската икономика за това, което предстои и ги подкрепи с конкретни действия. Ние сме задължени да надграждаме над този прогрес, за да можем да посрещнем предизвикателствата, включващи увеличаващо се търсене на широк кръг професионалисти със специализирано образование и спешната нужда от подобряване на свързаността, особено в отдалечените селски райони (където живее 9% от населението на Мексико).

Длъжни сме да предоставим на нашите граждани и на бизнеса подходящите инструменти, от които се нуждаят, за да се възползват от предимствата давани от Четвъртата индустриална революция и за да сме сигурни, че следващите поколения също ще могат да развият пълния си потенциал в един бързо променящ се свят.


*Енрике Пеня Нието е президент на Мексико.

сряда, 20 януари 2016 г.

Голямото безпокойство продължава

Джоузеф Стиглиц*

2015 година беше трудна навсякъде. Бразилия изпадна в рецесия. Китайската икономика изпита първият си сериозен трус след почти четири десетилетия главоломен растеж. Еврозоната успя да избегне хаоса в Гърция, но състоянието близко до стагнация се запази, допринасяйки за това, което със сигурност ще бъде наречено загубено десетилетие. За Съединените щати 2015 се очакваше да бъде годината, в която най-накрая ще бъде затворена страницата на Голямата рецесия, започнала през 2008. Вместо това възстановяването в Съединените щати продължава да е посредствено.

Освен това, Кристин Лагард, управляващ директор на МВФ, нарече настоящото състояние на глобалната икономика Новата посредственост. Други, връщайки се назад към дълбокия песимизъм последвал края на Втората световна война, се опасяват че глобалната икономика може да се плъзне към депресия или най-малко към продължителна стагнация.

В началото на 2010, в моята книга „Свободно падане”, в която описвам събитията довели до Голямата депресия, предупредих че без подходящи отговори, светът рискува да се плъзне към т.нар. от мен Голямо безпокойство. За нещастие се оказах прав. Не правихме нужното и се оказахме точно там където се опасявах, че ще стигнем.

Икономиката на тази инерция е лесно разбираема, а пък и има леснодостъпно лекарство. Светът е изправен пред недостиг на съвкупно търсене, което е комбинация от нарастващо неравенство и безумна вълна от фискални ограничения. Онези на върха харчат далеч по-малко от тези на дъното, поради което парите се движат нагоре, а търсенето надолу. А страни като Германия, които поддържат постоянно излишъци по търговския си баланс, допринасят съществено за ключовия проблем с недостатъчното съвкупно търсене.

В същото време Съединените щати страдат от мека форма на фискални ограничения, преобладаващи в Европа. Истината е, че в обществения сектор на Съединените щати са заети с 500 хил. души по-малко, отколкото преди кризата. При нормално разширяване на заетостта в управлението от 2008 насам, щеше да има още 2 млн. заети.

Нещо повече, голяма част от света ще бъде изправен – с много пречки – пред нуждата от структурни трансформации: от производството към услугите в Европа и Америка и от експортно ориентирания растеж към движената от вътрешното търсене икономика на Китай. По същия начин, повечето икономики разчитащи на природните си ресурси в Африка и Латинска Америка не успяха да натрупат резерви по време на бума на цените на суровините, подкрепен от китайския стремеж за създаване на диверсифицирана икономика, и сега страдат от последиците от силно понижените цени на техния основен износен продукт. Пазарите никога няма да са готови да проведат такива структурни трансформации сами.

Съществуват огромни непосрещнати глобални нужди, които биха могли да дадат мощен импулс на растежа. Инфраструктурата сама по себе си би могла да поеме трилиони долари инвестиции, не само в развиращия се свят, но също така и в Съединените щати, където има недостиг на инвестиции в ключова инфраструктура от десетилетия. Освен това целият свят има нужда от надграждане, за да се справи с реалностите на глобалното затопляне.

Макар нашите банки да бяха върнати до разумно здравословно състояние, те демонстрираха , че не са напълно готови да изпълнят своите цели. Те се представят отлично в експлоатацията и пазарната манипулация, но се провалиха в изпълнението на основните си функции на посредници. Между дългосрочните спестители (например държавните здравни и пенсионни фондове) и дългосрочните инвестиции стои късогледият и нефункционален финансов сектор.

Бившият председател на Борда на Федералния резерв на Съединените щати Бен Бернанке веднъж каза, че светът страда от „пресищане със спестявания”. Това може би е най-удобният случай да се използват световните спестявания за инвестиции в калпаво направени жилища в пустинята Невада. Но в реалния свят има недостиг на финансиране, като дори за проекти с голяма социална възвращаемост честно не може да се осигури финансиране.

Единственият лек за световното безпокойство е нарастването на съвкупното търсене. Завишеното преразпределение на доход би помогнало, така както и дълбоките реформи на собствената ни финансова система – не просто за да я предпази от това да навреди на останалите, но също така и да накара банките и другите финансови институции да правят това, което се очаква от тях да правят: да свързват дългосрочните спестители с дългосрочните инвестиционни нужди.

Но за решаването на някои от най-важните световни проблеми ще има нужда от правителствени инвестиции. Такива разходи са необходими за инфраструктура, образование, технологии, околна среда и подпомагане на структурните трансформации, необходими във всяко кътче от Земята.

Препятствията, които среща глобалната икономика не се коренят в икономиката, а в политиката и идеологията. Частният сектор създаде неравенство и опустошение на околната среда, което сега трябва да преодоляваме. Пазарите не са в състояние да разрешат тези и други критични проблеми, които сами създадоха, или да възстановят просперитета сами. Затова са нужни активни правителствени политики.

Това означава преодоляване на дефицитния фетишизъм. Напълно логично е за страни като Съединените щати и Германия, които могат да заемат на негативни дългосрочни лихви, да направят нужните инвестиции. По същия начин в повечето други страни нивата на възвращаемост от публичните инвестиции далеч надхвърлят разходите по финансирането. За тези страни, за които заемането е затруднено има изход, базиращ се на отдавна установения принцип за коефициента на балансирания бюджет: нарастването на правителствените разходи свързано с вдигане на данъците стимулира икономиката. За нещастие много страни, в това число и Франция, се ангажираха със съкращаване на бюджетните разходи.

Оптимистите казват, че 2016 ще бъде по-добра от 2015. Те могат и да се окажат прави, но разликата ще е едва забележима. Без да разрешим проблема с недостатъчното глобално съвкупно търсене, Голямото безпокойствие ще продължи.


*Джоузеф Стиглиц е носител на Нобелова награда за икономика и професор в Колумбийския университет. Бил е председател на Съвета на икономическите съветници на президента Бил Клинтън, както и старши вице-президент  и главен икономист на Световната банка.

вторник, 19 януари 2016 г.

Година на държавни фалити?

Кармен Райнхарт*

Когато става въпрос за държавен дълг, терминът „фалит” често се разбира погрешно. Фалитът почти никога не налага пълно и дълготрайно неизпълнение на цялото количество дълг. В действителност дори някои руски дългове от царско време все пак са платени (макар само частично) след революцията от 1917. Всъщност неплащането – „фалит” според агенциите за кредитен рейтинг, когато има замесени частни кредитори – обикновено подбужда разговор за дългово преструктуриране, което може да включва удължаване на матуритета, орязване на лихвите по плащанията, гратисни периоди или намаляване на номиналната стойност (т.нар. „подстригване”).

Ако историята е учител, подобни разговори ще възникват често през 2016.
Както много други особености на глобалната икономика трупането на дълг и фалита имат склонността да навлизат в цикли. От 1800 глобалната икономика е понесла няколко такива цикли, като делът на независимите държави претърпели преструктуриране през всяка една от годините оттогава се колебае между нула и 50%. От друга страна едно или две десетилетия затишие за фалитите не е нещо необикновено, а всяко затишие предвещава неизменно нова вълна от фалити.

Последният цикъл фалити включва дълговите кризи на възникващите пазари от 1980-те и 1990-те. Повечето страни разрешиха своите външни дългови проблеми в средата на 1990-те, но значителен дял от страните в групата със средни доходи остана в хронично неизпълнение към официалните си кредитори.

Както явния фалит или преструктурирането на дългове към официалните кредитори, подобни неизпълнения често се замитат под килимчето, вероятно заради това, че е възможно да повлекат страните длъжници с ниски доходи и сравнително малки доларови сметки. Но това не отхвърля възможността те да се окажат проводници на нови кризи, когато страните които никога не са изпитвали затруднение да изплащат дълговете си, понасят тежестта на неблагоприятните глобални условия.

Истината е, че глобалните икономически условия – каквито са колебанията на цените на суровините и промените на основните лихви от страна на големи икономически сили като Съединените щати или Китай – играят основна роля при изпадането в криза по държавния дълг. Както разкрива последната ми работа, съвместно с Винсент Райнхарт и Кристоф Требеш, върховете и спадовете в циклите на международните капиталови потоци са особено опасни със своето разпространение на фалити и пресъхването на буйните капиталови потоци.

Със започването на 2016 има ясни сигнали за сериозни дългово/фалитни вихрушки на хоризонта. Вече можем да видим белите гребени на първите високи вълни.

За някои правителства основният проблем произлиза от вътрешно-дълговата динамика. Украинската ситуация определено е опасна, макар, предвид уникалните условия, в най-добрия случай да не могат да се направят по-общи заключения от настоящата траектория на развитие.

Ситуацията на Гърция, обратното, като цяло е твърде позната. Правителството продължи да трупа дълг докато тежестта не стана непоносима. Когато данните за свръхзадлъжнялостта станаха ясни, спря новото кредитиране, което доведе до невъзможност за обслужване на съществуващите задължения. Миналият юли, в условията на тежки преговори с нейните кредитори – ЕК, ЕЦБ и МВФ – Гърция обяви неплатежоспособност по своите задължения към МВФ. Това направи от Гърция първата – и засега единствена – напреднала икономика някога пристъпвала към подобни действия.

Но, както е в повечето случаи, случилото се не може да се определи като цялостен фалит, а повече като първа стъпка към ново споразумение. Европейските партньори на Гърция накрая се съгласиха да предоставят допълнителна финансова подкрепа, в замяна на обещание от страната на правителството на гръцкия министър-председател Алексис Ципрас да проведе трудни структурни реформи и да направи значителни съкращения на бюджетните разходи. За съжаление, изглежда тези мерки успяха не толкова да решат гръцката дългова криза, колкото да я забавят.

Друга икономика в сериозна опасност е автономния щат Пуерто Рико, който неотложно се нуждае от цялостно преструктуриране на 73-милиардният си държавен дълг. Скорошните споразумения за преструктуриране на част от дълга са едва началото. В действителност те дори не са подходящи за изключването на цялостен фалит.

Добре е да се отбележи обаче, че докато подобно „кредитно събитие” очевидно е голям проблем, кредиторите може би преувеличават неговото потенциално външно влияние. Те обичат да казват, че въпреки че Пуерто Рико е автономен щат, а не държава, неспособността му да обслужва дълговете си ще стане лош прецедент за останалите американски щати и общини.

Но този прецедент се случи преди много време. През 1840-те, девет американски щати спряха обслужването на дълговете си. Някои от тях накрая възстановиха пълната стойност, други го направиха с отстъпки, а няколко изобщо отказаха да платят голяма част от дълга си. През 1870-те, поредният рунд от фалити погълна единадесет щати. Западна Вирджиния обявява фалит и преструктурира дълга си до 1919.

Някои от най-големите рискове се крият във възникващите икономики, които страдат основно от безкрайните промени в глобалната икономическа среда. По време на китайския инфраструктурен бум, беше от изключителна важност огромният обем погълнати суровини, което тласна цените им нагоре и, по този начин, растежът  в световните износителки на суровини, в това число на възникващи икономики като Бразилия. Като прибавим към това увеличеното кредитиране от Китай и огромния прилив на капитали движен от ниската основна лихва в Съединените щати, възникващите икономики просперираха. Глобалната икономическа криза от 2008-2009 разстрои, но не унищожи, този бърз растеж, а възникващите пазари се радваха на необичайна липса на криза в десетилетието до началото на 2013.

Но действието на Федералния резерв на Съединените щати по увеличаването на основната лихва, заедно с бавния растеж (и намаляването на инвестициите) в Китай и срива на цените на петрола и суровините, доведе до пресъхване на изобилния поток от капитали. Напоследък много валути на страни с възникващи пазари се свлякоха рязко, увеличавайки разходите по обслужването на външните си доларови задължения. Приходите от износ и от публичния сектор спаднаха, водейки до увеличение на негативния баланс по текущата сметка и до фискални дефицити. Растежът и инвестициите се забавиха почти повсеместно.

Историята ни подсказва, че възникващите пазари ще бъдат въвлечени в голямата криза. Разбира се, те могат да се окажат по-издръжливи от своите предшественици. Но не трябва да разчитаме на това.


*Кармен Райнхарт е професор по международна финансова система в Harvard University's Kennedy School of Government.