петък, 30 септември 2016 г.

Незабавна европейска отбранителна интеграция

Хавиер Солана*

По време на последната среща на върха на ЕС в Братислава, първата без присъствието на британци, бяха направени няколко предложения за подобряване на европейската сигурност. Макар някои участници да имаха различно мнение, дискусиите за подобряването на европейската сигурност бяха интелигентни и необходими: след период на парализа и съмнение за оцеляването на европейския проект, ЕС трябва да се изправи срещу проблемите за сигурността си и да предложи обединителни инициативи.

Европейските граждани все повече смятат сигурността за въпрос с голям приоритет и искат ЕС да покаже по-силно лидерство. Приятелите и съюзниците на ЕС също очакват подобрение на европейската сигурност.

За да се предложи на гражданите на ЕС сигурност в рамките на границите на Съюза се изисква повече стабилност зад граница. Скорошните събития показаха ясно това: бежанската криза разстроила ЕС, например, би могла да бъде по-лесна за управление, ако ситуацията в Сирия беше различна.

Понеже сигурността у дома и зад граница е толкова взаимосвързана, ЕС не трябва да разделя своите политики – идея, която е добре развита в предложената нова „Глобална стратегия” за Съюза, представена наскоро от Върховния представител за външна политика Федерика Могерини.

Традиционно националните държави се защитават от външни заплахи чрез военни средства, като управляват вътрешните си дела на базата на пакет от закони създадени за защита на правата на техните граждани. Днес военната готовност все още е необходима за защита срещу външни заплахи, но вече не е достатъчна. Липсва гражданската гледна точка.

Всички активи нужни за постигане на сигурност трябва да се приспособят към реалността на днешните заплахи и конфликти. Това означава, че военният капаците на ЕС не може да бъде изграден в изолация, а трябва да работи рамо до рамо със своя граждански потенциал (полицейски служби, разузнавателни агенции, съдилища и дори неправителствени организации).

Капацитетът за смесен гражданско-военен отговор на кризи трябва да стане неразделна част от политиките на ЕС, както и на държавите членки. ЕС вече предприе действия, които комбинират военните и гражданските способности. Но трябва да сме наясно, че е необходимо много повече за подобряване на ефикасността на тези действия. Всъщност, Лисабонският договор на ЕС включва множество мерки в тази посока, но повечето все още не са приложени.

Една от причините за това е затрудненията причинени от икономическите проблеми на ЕС след 2008. Но сега тежестта на бежанския проблем налага хуманитарните проблеми и проблемите на сигурността да бъдат опаковани е една паневропейска рамка.

Разделянето на вътрешния от външния капацитет на държавите членки на ЕС вече просто не е работеща формула. За щастие, голяма част от капацитета на държавите членки във вътрешните им политики е на разположение за отбранителните им инициативи.

Например, става все по-ясно, че увеличаването на разузнавателното сътрудничество е от съществено значение. Ако ЕС иска да разшири обхвата на своите отбранителни политики, той ще има нужда от повече ресурси. Но преди всичко съществуващия капацитет трябва да бъде използван по-добре и при повече сътрудничество.

Но такова сътрудничество изисква стратегическо командване на всички свързани със сигурността операции на ЕС, вместо настоящия модел на оперативни центрове изграждани според случая. Нещо повече, за постигне на стратегическа автономия ЕС се нуждае от конкурентна европейска отбранителна индустрия, със значително увеличени инвестиции в разработки и развитие на отбранителни технологии като част от общите усилия.

Планът за развитие на Европейската агенция за отбранителни способности е детайлно разработен и са включени всички тези изисквания. Осъществяването на този план ще позволи оптимална употреба на съществуващите ресурси на страните членки – като по този начин се осигури изгодна икономическа синергия – както и точно установяване на допълнителните ресурси необходими за постигането на целите ни.

Правната рамка за механизма за постоянно, структурирано сътрудничество в областта на сигурността вече съществува, утвърдена в Договора от Лисабон. Договорните клаузи позволяват желанието на държавите от ЕС за подсилване на военното им сътрудничество и бързо разгръщане на съвместни мисии зад граница. Постигането на този механизъм беше част от последните дискусии на Европейския съвет и както изглежда ще бъде най-верният път за задълбочаване на отбранителната интеграция. А ЕС, в който сигурността и отбраната са основни стълбове, би увеличил значително глобалната тежест на Европа.

Някои все още са на мнение, че по-дълбоката отбранителна интеграция може да отслаби други институции, като НАТО, към които страните членки на ЕС принадлежат. Но истината е, че европейската способност да осигури ефективен колективен отговор на кризи, би била добре дошла за НАТО (която ще има повече ресурси на разположение) и ООН.  Интегрирането на отбраната на ЕС ще постигне нещо повече, то би подпомогнало операциите на НАТО, затова групи страни от ЕС, ангажирани с постоянно сътрудничество, биха могли например да участват в Северноатлантическия съвет, управляващият орган на НАТО, като отделна единица.

ЕС е очертан не само като защитник на своите граждани, но и като деец извън своите граници. Отвъд факта, че тези действия са ръководени от международното право, ЕС трябва да насърчи глобалния дебат за недостатъчната прецизност на международните норми пред лицето на днешните нови конфликти.

Дори в ерата на широкоразпространен евроскептицизъм, европейските граждани искат по-решителен подход от страна на ЕС към политиките на сигурността и външните отношения, което е необходимо, полезно и е част от задълженията ни. ЕС преди всичко ще бъде оценяван по действията си, а мирът и сигурността са сред публичните блага, които сме длъжни да осигурим, както в границите си, така и отвъд тях.


*Хавиер Солана е бивш Върховен представител на Европейския съюз за общата външната политика и сигурността, бивш Генерален секретар на НАТО и бивш външен министър на Испания. Понастоящем е президент на ESADE Център за глобална икономика и геополитика, виден член на Brookings Institution, и член на Съвета за глобалния дневен ред за Европа към Световния икономически форум.

четвъртък, 29 септември 2016 г.

Настъпващата анти-национална революция

Робърт Шилър*

През последните няколко столетия светът претърпя редица интелектуални революции срещу разнообразните форми на потисничество. Тези революции се раждат в умовете на хората и се разпространяват – почти в целия свят – не чрез война (което означава, че причините са различни), а чрез езика и комуникационните технологии. В основата си, идеите които те представляват – за разлика от причините за война – стават неоспорими.

Мисля, че следващата такава революция, вероятно по някое време през 21-ви век, ще премахне зависимостта на икономиката от нациите държави. Тя ще се фокусира върху несправедливостта, произхождаща от факта, че, в зависимост от късмета, някои се раждат в бедни страни, а други в богати страни. Колкото повече хора работят за мултинационални компании и се срещат и запознават с много хора от други страни, толкова повече чувството им за справедливост ще бъде засегнато.

Това едва ли е нещо нечувано и невиждано. В своята книга „1688: Първата модерна революция”, историкът Стивън Пинкъс доказва убедително, че т.нар. „Славна революция” е най-добрият пример не за свалянето на католическия крал от парламента в Англия, а за началото на световна революция в справедливостта. Тук няма бойни полета. Вместо това има кафенета с възможност за безплатно четене на вестници, които тогава стават популярни като места за информиране по всички въпроси на деня. Както се и случва, Славната революция поставя началото на световното признание на легитимността на групи, които не споделят „идеологическото единство” желано от силен владетел.

Памфлетът на Томас Пейн „Здрав разум”, станал безспорен бестселър в Тринадесетте колонии, когато бива публикуван през януари 1776, бележи началото на друга такава революция, която не е същата онази Революционна война срещу Британия, започнала по-късно същата година, понеже освен че е продавана е също така и четена на глас по църкви и срещи. Идеята че наследствените монарси притежават някакво духовно превъзходство над останалите е решително отхвърлена. По-голямата част от света днес, в това число и Британия, е приела това.

Същото би могло да бъде казано за постепенната отмяна на робството, постигнато в голяма степен не чрез война, а чрез нарастващо признаване от народа на неговата жестокост и несправедливост. Бунтовете в Европа от 1848 в основата си са били протест срещу изборните закони, които са ограничавали избирателното право само до едно малцинство от мъже: притежатели на собственост или аристократи. Правото на глас на жените е следващата стъпка, дошла скоро след тях. През 20-ти и 21-ви век, ставаме свидетели на разширяването на гражданските права до расовите и сексуалните малцинства.

Всички „справедливи революции” от миналото се опират на подобрените комуникации. Потисничеството вирее на почвата на отдалечеността, понеже не срещаш и не виждаш потиснатия.

Следващата революция няма да премахне предразсъдъците към месторождението, но преимуществата на националната принадлежност ще бъдат омекотени. Макар възходът на анти-имигрантските настроения  по света днес да изглежда, че вече е минал зенита си, чувството за несправедливост ще се засилва заради продължаващия растеж на комуникациите. В края на краищата признаването на грешката ще предизвика големи промени.

Засега това признаване все още се сблъсква с патриотичните импулси, коренящи се в социалния договор между гражданите на една нация, които плащат данъци през годините или изпълняват воинския си дълг, за да градят или защитават това, което смятат за свое собствено.

Но най-важната стъпка за справяне с предразсъдъка по отношение на месторождението вероятно не цели имиграцията. Вместо това тя ще се фокусира върху поощряването на икономическата свобода.

През 1948 „теоремата за изравняване на факторните цени” на Пол Самюелсън блестящо разкрива, че в условията на неограничена свободна търговия без разходи за транспорт (и при други идеални предпоставки), пазарните сили биха изравнили цените на всички производствени фактори, в това число нивото на заплащането за всеки стандартизиран вид работа, по света. В един идеален свят, на хората няма да им се налага да се местят в друга страна заради по-високата заплата. В края на краищата, те имат нужда просто да участват в производство на продукция търгувана международно.

След като технологията намали разходите за транспорт и комуникации почти до изчезване, постигането на това равенство е все по-осъществимо. Но за да стигнем дотам трябва да премахнем старите ограничения и да предотвратим изникването на нови такива.

Последните дискусионни все още споразумения за свободна търговия, Транстихоокеанското партньорство (ТТП) и Трансатлантическото търговско и инвестиционно партньорство (ТТИП), са силно критикувани от групи по интереси, които се опитват да ги подчинят на собствените си цели. Но все пак ние се нуждаем – и вероятно ще ги постигнем – от по-добри споразумения.

За постигането на изравняване на факторните цени хората имат нужда от здрава основа за продължителна кариера свързана със страна, в която не просто пребивават физически. Ние също така се нуждаем от защита на губещите от чуждестранната търговия в границите на собствените ни нации-държави. Помощта за търговско приспособяване води началото си от ситуацията в Съединените щати от  1974. През 1995 Канада експериментира с Проекта за добавка към доходите. Европейският фонд за приспособяване към глобализацията, стартиран през 2006, има тъничък бюджет в размер на 150 млн. евро. Президентът на Съединените щати Барак Обама предложи да разшири програмата за помощ за търговско приспособяване. Но, поне засега, това са нещо повече от експерименти и предложения.

В края на краищата следващата революция вероятно ще се опира на всекидневните взаимодействия с чужденци пред компютърните монитори, които може би са интелигентни и скромни хора – хора, които имат съдбата, не по техен избор, да живеят в бедност. Това би трябвало да доведе до постигането на по-добри търговски споразумения, които предполагат възможно развитие на правилата на социалното осигуряване за защита на хората в рамките на една държава във времената на преход  към една все по-глобализирана икономика.


*Робърт Шилър е носител на Нобелова награда за икономика за 2013 година. Професор е по икономика в Йейлския университет и е съавтор на индекса на американските цени на имоти „Кейс-Шилър”.

сряда, 28 септември 2016 г.

Подобрен икономически план за Япония

Джоузеф Стиглиц*

Измина четвърт век от спукването на борсовия балон в Япония – и четвърт век затруднения, като след всяко „изгубено десетилетие” настъпваше следващото. Някои от критиките за икономическите политики на страната са неоправдани. Растежът не е цел сам по себе си; би трябвало да сме загрижени за стандарта на живот. Япония е навлязла в цикъл на забавяне на ръста на населението, а производителността нараства. Ръстът на производителността на човек в работоспособна възраст, особено от 2008 насам, е по-голям от този в Съединените щати и много по-голям от този в Европа.

И все пак, японците мислят, че могат да се справят по-добре. Съгласен съм с тях. Япония има проблеми и с предлагането, и с търсенето, както и с реалната икономика и финансите. За да ги разрешат, страната се нуждае от икономическа програма, която е по-вероятно да проработи, отколкото понастоящем възприетите политически  мерки, които  не успяха да постигнат заложените инфлационни цели, да възстановят доверието или да ускорят  растежа до желаните нива.

За незапознатите, огромните данъци за въглеродните емисии, ако са придружени със „зелено финансиране”, биха стимулирали огромни инвестиции за обновяване на икономиката. Почти сигурно тези стимули биха преодолели ефекта на свиването на паричното предлагане в системата и ефекта на загуба на богатство заради понижената стойност на „въглеводородните активи”. Неблагоприятният ефект върху богатството заради понижаването на стойността на въглеводородните активи би бил малък; а при капиталови активи силно засегнати от липсата на синхрон с новата ценова система, инвестиционното отприщване би било огромно, освен ако нямаме забавяне в затварянето на пропастта.

В този случай парите натрупани от данъци могат да бъдат използвани за намаляване на правителствения дълг; или пък биха могли да бъдат използвани за финансиране на инвестиции в технологии и образование – в това число за мерки за подобряване на продуктивността на предлаганите в Япония услуги. Тези разходи едновременно биха стимулирали икономиката по начин, който най-накрая да извади икономиката от дефлацията.

Мнозина външни наблюдатели се  тревожат за японския дълг, който лесно може да бъда обслужван при преобладаващите днес ниски лихви, но няма да е така, ако лихвите се повишат до по-нормални равнища. Макар да не вярвам да се случи скоро, не пречи Япония да предприеме две политики за ваксиниране срещу подобни тревоги.

Първо, страната трябва смени част от своя дълг за безсрочни книжа, дългови книжа, които няма да бъдат изплатени, но които носят (малка) лихва всяка година. Това ще прехвърли дълга изцяло върху правителствените отчети. Някои могат и да се разтревожат, че би довело до инфлация, но за клатушкащата се японска икономика, инфлацията е именно това, от което се нуждае. Вярвам, че тревогите относно внезапното увеличаване на лихвите, са силно преувеличени. Но извън тази свръхпредпазливост, правителството би могло да сменя да кажем 5% от дълга си всяка година, освен ако и докато не се появи прекомерен инфлационен натиск.

Алтернативата е правителството да замени дълг за безлихвени пари – продължителна монетаризация на правителствен дълг. Макар монетарното финансиране да е по-вероятно да ускори инфлацията, отколкото замяната на дълг за носещи лихва безсрочни книжа, е трудно да се намери аргумент срещу него: то е просто аргумент за забавяне.

Вторият начин, по който Япония може да защити себе си за рязко покачване на лихвите започва с признанието, че огромна част от парите, които правителството дължи, дължи на самото себе си. Мнозина от Уолстрийт изглежда не разбират, че от значение е само нетният дълг – това, което правителството дължи на останалата част от обществото. Ако правителството изплати парите, които дължи на самото себе си –прехвърляйки ги всъщност на обществото – никой не би усетил разликата. Но онези от Уолстрийт, които следят само съотношението дълг спрямо БВП, рязко биха подобрили отношението си към Япония.

Ако след всичко това, все още има данни за липса на търсене, правителството би могло да намали потребителските анъци, да увеличи данъчното  кредитиране, да разшири програмите си за подпомагане на домакинствата с ниски и средни доходи или да инвестира повече в технологии и образование, финансирайки всичко това с новонапечатани пари. Да повторим, старите икономики трябва да се тревожат за инфлацията; но Япония иска тези „тревоги”  да не са истина.

Япония има много повече от проблем с търсенето. Данните за почасовата производителност предполагат проблем с предлагането, най-явно изразен в сектора на услугите, където впечатляващата изобретателност, изглеждаща толкова нормална за производството, се губи някъде в данните. Естествената ниша за Япония би била технологичното развитие в сектора на услугите – каквото сега е развитието на инструменти за диагностика в здравната индустрия.

Министър-председателят Шиндзо Абе обаче възприе много различен подход, подкрепяйки споразумението за Транстихоокеанското партньорство със Съединените щати и десет други страни от Тихоокеанският басейн.   Абе вярва, че ТТП ще ускори нужните реформи в земеделието на страната (въпреки че, което е най-интересно, никой в Съединените щати не мисли, че това ще помогне и Америка ще се откаже от много съмнителните си земеделски политики). В действителност, подобни реформи биха произвели нищожен ефект върху БВП, просто защото земеделието е много малка част от цялото производство. Въпреки това, подобни реформи остават желателни и осигуряват още едно поле, на което младите японци могат да покажат находчивостта си (макар ТТП да не е най-добрия начин да се погрижи за това).

От друга страна Абе е прав да прокарва политики за интегриране на жените по-пълно и по-равнопоставено в работната сила.  Ако се окажат успешни, тези мерки ще дадат тласък и на производителността, и на растежа.

Дори след четвърт век стагнация, Япония остава третата най-голяма единична икономика в света. Политиките, които могат да помогнат за повишаване на стандарта на живот ще стимулират търсенето и растежа навсякъде в глобалната икономика. Не по-малко важно е, че само като споделя иновативните си продукти и технологии със света, Япония би могла да извърши износ на успешни политики, като същите или подобни политики могат да повишат стандарта на живот и в останалите напреднали страни по света.


*Джоузеф Стиглиц, носител на Нобелова награда за икономика през 2001 и на John Bates Clark Medal през 1979, е професор в Columbia University, съпредседател на Експертната група за измерване на икономическото представяне и социалния напредък към ОИСР, и главен икономист на Roosevelt Institute. Бил е старши вице-президент и главен икономист на Световната банка, и председател на Съвета на икономическите съветници към президента на Съединените щати по време на мандата на Бил Клинтън. През 2000 основава Инициативата за политически диалог, тинк-танк за международно развитие базиран в Columbia University.

вторник, 27 септември 2016 г.

„Брекзит” и паундът в джоба ви

Бари Айхенгрийн*

Първите последици от „Брекзит” са налице и противно на твърденията, те не са добри. През юли, веднага след референдума, потребителското доверие се срина до най-ниските си нива от 1990 насам. Данните за производството и строителството се втурнаха стремително надолу. Макар данните за август да бяха по-добри, е твърде рано да се каже дали подобрението не е просто „отчаяна надежда”.

В този обърнат с главата надолу постреферендумен свят, късче добра новина е падането на курса на лирата на международния валутен пазар. По-ниският курс ще направи британския износ по-конкурентен. Изправени пред по-високи вносни цени, потребителите ще предпочетат да харчат парите си за британски стоки. Това всъщност ще даде тласък на британската икономика.

Въпросът е колко голям е този тласък. Скептиците  предупреждават, че Британия е тежко зависима от износа на финансови услуги, които не са особено чувствителни към цените и че обхвата на растежа на износа на стоки е ограничен от слабото глобално търсене.

Британия е била в подобна ситуация и това е въпросът, върху който историята може да хвърли светлина. През 1931, когато Обединеното кралство се отказва от златния стандарт, лирата стерлинг потъва с 30%. Както и днес, тогава лирата е разчитала силно на износа на услуги  - не само банкови услуги, но също така морска търговия и застраховки. А външната среда е била доста по-неблагоприятна от сегашната.

И все пак, въпреки насрещните ветрове, дефицитът в търговията със стоки пада с една-четвърт между 1931 и 1932. През 1933 балансът при услугите също е закрепен. В онзи момент икономиката вече е навлязла в пътя на възстановяването.

Три обстоятелства правят това възможно. Първо, свръхкапацитетът позволил на компаниите да увеличат производството. Второ, Британия е имала възможност бързо да сключи поредица от благоприятни търговски сделки, договорени със страните от Британската общност на Конференцията в Отава през 1932.Трето, политическата несигурност спада рязко, след като лейбъристкото правителство, масово обвинявано за кризата от 1931, е сменено от доминиран от консерваторите кабинет, при широка обществена подкрепа.

Несъмнено нито едно от тези условия не съществува днес. Свръхкапацитетът в сектора на търговията със стоки не е много голям. В днешната по-сложна правна среда, би отнело години за договаряне на търговска сделка с ЕС и после с останалите партньори. Политическата несигурност е голяма и няма изгледи едни общи избори скоро да я преодолеят. Инвеститорите имат много поводи  да подходят според принципа „да поживеем, пък да видим”. През 1949 Британия се озовава в същата позиция, при търговски дефицит със Съединените щати, което намалява инвеститорското доверие. През септември същата година лирата стерлинг отново е обезценена, както това става 18 години по-рано, с 30%.

Понеже натискът за по-високи заплати е подтиснат, британският износ става по-конкурентен. Търговският дефицит спрямо страните търгуващи в долари, накарал Съединените щати и останалите страни ползващи валутата им да изчистят международните си задължения, се свива рязко. Текущата сметка по балансовите плащания се обръща от дефицит през 1949 в излишък през 1950, а БВП нараства значително.

И пак три неща правят това възможно. Първо, имало е стабилно търсене в Съединените щати, което се е възстановило след рецесията от 1948-1949. Второ, избухването на Корейската война през 1950 създава търсене на стоки за износ от всякакъв вид. Трето, със създаването на Европейския платежен съюз Обединеното кралство и европейските му партньори се съгласяват да премахнат контрола върху търговията помежду им.

Тук също настоящата ситуация не би била по-различна. Растежът в Съединените щати е далеч от стабилен, а страните от ЕС дадоха ясно да се разбере, че не са се разбързали да договарят търговска сделка с Обединеното кралство.

Трети прецедент възниква през 1967 с обезценяването на лирата стерлинг и отново след интервал от 18 години. Кризата с платежния баланс от 1966-67 отразява тенденцията на ръст на британските заплати по-бърз от този на производителността, от последвалите търговски дефицити и нежеланието за финансиране на позиции, смятани от чуждестранните инвеститори за нестабилни. При този случай обаче отнема две години за подобряване на външнотърговския баланс. При вече ниски нива на безработица, допълнителното време е било необходимо за прехвърлянето на ресурси от социалния сектор към сектора на търговията със стоки.

В промеждутъка чуждестранните инвеститори все още не са склонни да финансират британския дефицит. Виждайки затрудненията при приспособяването, те се притесняват, че лирата ще се срине. Обединеното кралство, неспособно да привлече краткосрочни капиталови потоци, е принудено да заеме от МВФ.

Тази история показва, че валутните курсове са от значение за конкурентоспособността и че обезценяването на лирата помага за увеличаването на конкурентоспособността на британския износ. Но политиците не трябва да се надяват толкова много. Външната среда е неблагоприятна. Ще отнеме време да се прехвърлят ресурси към производството на търгуеми стоки. А един нов пакет от търговски сделки не може да се сключи ей така набързо.

В същото време британските лидери трябва да се справят с продължаващата политическа и социална несигурност. Те трябва да използват не само монетарни политики, но също така и фискални инструменти, да подкрепят разходите и да увеличат стимулите за инвестиции.  Досега обаче те показват, че не разбират спешността на решаването на проблемите.


*Бари Айхенгрийн е професор по икономика в Калифорнийския университет, Бъркли; хоноруван професор по американска история и институции в Кеймбриджкия университет; и бивш старши политически съветник на МВФ.

понеделник, 26 септември 2016 г.

Да спасим бежанците, за да спасим Европа

Джордж Сорос*

Бежанската криза в Европа вече беше запътила Съюза към разпад, когато, на 23 юни, тя бе засилена от британците с вота им за напускане на ЕС. Бежанската криза и бедствието „Брекзит”, породено от същата тази криза, възродиха ксенофобските, националистически движения, които са на път да спечелят серията от предстоящи избори – включващи националните избори във Франция, Холандия и Германия през 2017, референдум в Унгария за бежанската политика на ЕС на 2 октомври, и повтаряне на изборите за президент на Австрия в същия ден.

Вместо да се обединят за преодоляване на тази заплаха, държавите членки на ЕС стават все по-неспособни да си сътрудничат една с друга. Те изпълняват егоистични, вредящи на съседите им мигрантски политики – каквито са строежите на гранични заграждения – които допълнително раздробяват Съюза, сериозно ощетявайки държавите членки и подкопават устоите на глобалните стандарти за човешки права.

Настоящите действия на парче по отношение на бежанската криза, завършили със споразумението постигнато по-рано тази година между ЕС и Турция за спиране на потока бежанци от Източното средиземноморие, страдат от четири фундаментални пропуска. Първо, това не е типично европейско; споразумението с Турция беше договорено и наложено на европейците от германския канцлер Ангела Меркел. Второ, за него липсва достатъчно финансиране. Трето, то превърна Гърция де факто в затвор без съпътстващи съоръжения.

И най-важното, действията не са доброволни. ЕС се опитва да наложи квоти, на които много държави членки се противопоставят сериозно, карайки бежанците да търсят убежище в страни, в които не са добре дошли и не искат да остават, и връщайки в Турция други, които са достигнали Европа  по нелегален начин.

Това е жалко, понеже ЕС не може да оцелее без цялостна политика по миграцията и предоставянето на убежище. Настоящата криза не е еднократно събитие; тя е предвестник на по-силен миграционен натиск в обозримо бъдеще, дължащ се на множество причини. Те включват демографския дефицит в Европа и експлозията на населението в Африка; привидно вечните политически и военни конфликти в регионите около Европа; и климатичните промени.

Споразумението с Турция е проблематично от самото си начало. Най-важното предварително условие на сделката – че търсещите убежище могат легално да бъдат върнати на Турция – е фундаментално сгрешено. Турция не е „сигурна трета страна” за повечето търсещи убежище сирийци, особено след проваления опит за преврат от юли.
Как трябва да изглежда един цялостен подход? Каквато и да бъде окончателната му форма, той трябва да бъде изграден върху седем опори.

Първо, ЕС трябва да приеме значителен брой бежанци директно от фронтовите страни по сигурен и систематичен начин. Това би било далеч по приемливо за обществото, от настоящия хаос. Ако ЕС се ангажира с допускането на приблизително 300 хил. бежанци годишно, повечето действително търсещи убежище биха видели шанса си да достигнат крайната си цел, вместо да ги възпираме да достигат нелегално Европа – усилие, което би ги лишило от легален достъп.

Второ, ЕС трябва да върне контрола по границите си. Това е малка цена на фона на отчуждението и страховете на обществото породени от сцените на хаос.

Трето, ЕС трябва да осигури достатъчно средства за финансиране на цялостната мигрантска политика. Изчислено е, че тя би струвала най-малко 30 млрд. евро годишно за няколко години, а ползите от „спешното финансиране” (разходване на голяма сума пари в аванс, вместо изразходване на същата сума през следващите няколко години) са огромни.

Четвърто, ЕС трябва да изгради общностен механизъм за защита на границите, за определяне на критерии за търсещи убежище и за разпределяне на бежанци. Единните европейски действия за бежанците биха премахнали стимулите пред пазара на бежанци и би възстановил доверието сред страните членки.

Пето, доброволният механизъм за разпределение на бежанците е необходимост. ЕС не може да принуди страните членки да приемат бежанци, ако не го искат, или пък бежанците да бъдат изпращани в страни, в които са нежелани. Схема като тази използвана в Канада би била полезна както за самите бежанци, така и за приемащите общности.

Шесто, ЕС трябва да предложи далеч по-голяма подкрепа на страните приемащи бежанци и трябва да бъде по-щедра в подхода си към Африка. Вместо да използва фондовете за развитие, за да обслужва собствените си нужди, ЕС трябва да предложи наистина внушителна сделка фокусирана върху нуждите на получаващите финансиране страни. Това означава създаване на работни места в собствените страни на бежанците, които биха намалили желанието за миграция към Европа.

Последната опора  е възможността за създаване на подходяща среда за икономическите мигранти. Имайки предвид застаряващото население на Европа, ползите от миграцията далеч надхвърлят разходите за интегриране на имигрантите. Всички обстоятелства са в подкрепа на тезата, че мигрантите са способни да допринесат много за иновативността и развитието, ако им се даде  шанс да го сторят.

Изпълнението на тези седем принципа, предлагани за една по-голяма сделка и друг път, е съществено за успокояването на обществените страхове, за намаляване на неконтролираните потоци на търсещи убежище, за установяване на взаимно полезни отношения със страните от Близкия изток и Африка и за посрещането на международните хуманитарни задължения на Европа.

Бежанската криза не е единствената криза, пред която Европа е изправена, но е най-належащата за разрешаване. А ако бъде постигнат съществен напредък по проблемите на бежанците, това би направило останалите проблеми – от продължаващата гръцка дългова криза, през преодоляването на „Брекзит”, до предизвикателствата предлагани от Русия – много по-лесни за преодоляване. Всички парчета от пъзела трябва да си паснат идеално, иначе шансовете за постигане на успех са малки. Но след като съществува печеливша стратегия, всеки който иска ЕС да оцелее трябва да застане зад нея.


*Джордж Сорос е председател на Soros Fund Management и предсеадтел на Фондация „Отворено общество”. Той е пионер на индустрията на хедж-фондовете.

сряда, 21 септември 2016 г.

Разходите за инфраструктура трябва да са приоритет за следващия президент

Лорънс Самърс*

Днес съществува консенсус относно това, че Съединените щати трябва значително да увеличат нивата си на инфраструктурни инвестиции. Икономисти и политици с всякакви убеждения са все по-съгласни, че по-големите инфраструктурни инвестиции могат да създадат качествени работни места и да осигурят икономически стимули без да поставят под риск политиките на „лесни пари” в краткосрочен план. Те също така разбират, че инфраструктурните инвестиции могат да разширят производствения капацитет в средносрочен план и да облекчат обслужването на огромната дългова тежест, която в противен случай ще бъде прехвърлена към следващото поколение.

Настояването за инфраструктурни инвестиции е отдавна, но става все по-силно с всяка изминала година, след като правителствените разходи за обслужване на дълговете падат и се пренебрегва повишената възвращаемост от приходите от увеличаването на правителствените харчове. Откакто стана по-ясно, че растежът няма от само себе си да се върне до предкризисните си нива, нарасна неотложността от политически действия.

Така както инфраструктурната катастрофа в Чернобил беше сигнал за слабостта на Съветския съюз от последните му години, така трудните въпроси за американското бъдеще изникват след всеки срутил се мост, след всяка загуба на интелектуален капацитет при децата заради оловото във водата, заради системата за контрол на въздушното движение, която не ползва GPS технологията  и заради лющещата се боя в хиляди училища.

Въпросът сега не е дали Съединените щати трябва да инвестират повече в инфраструктура, а каква трябва да бъде политическата форма. Затова ще поставя важните въпроси и моите отговори на тях.

Колко точно трябва да инвестираме? В обозримо бъдеще няма опасност Съединените щати да прекалят с инвестициите в инфраструктура. Нарастване на инфраструктурните инвестиции с 1% от БВП в рамките на десетилетие би се равнявало общо на 2,2 трлн. долара и ще даде възможност за сравнително бързо подобрение на занемарената инфрастурктура и започването на нови проекти. Това обаче все още оставя Съединените щати далеч зад части от Европа и Азия, що се отнася до инфраструктурата.

Какви са най-големите приоритети? Най-бързата, най-високата и най-сигурна възвращаемост може да бъде открита там, където инфраструктурата е занемарена. Например лошата поддръжка на американските пътища налага разходи на американските шофьори равни на данък от 75 цента върху галон бензин. Разходите за поддръжка не налагат обстойно планиране или одобрение на регулатори, затова могат да бъдат бързо реализирани. И по естествени начин ще бъдат насочени към зони, в които инфраструктурата се ползва най-интензивно.

Как трябва да бъдат финансирани тези инвестиции? Има необорими доказателства, че инфраструктурните инвестиции се изплащат чрез разрастване на икономиката и разширяване на данъчната основа. McKinsey Global Institute е изчислил, че възвращаемостта от инфраструктурни проекти е 20%.  Ако възвращаемостта е само 6% и правителството прибира около 25 цента от всеки долар от БВП, правителството ще печели 1,5 цента от всеки инвестиран долар. Това далеч надхвърля реалната цена на заема, дори при хоризонт над 30 години. Дълговото финансиране на нови инфраструктурни инвестиции през следващите няколко години би било напълно оправдано.

Ако обаче намерението е да се събират приходи за финансиране на инфраструктурни инвестиции, най-добрият подход трябва да включва такса за употреба. Това означава, че увеличените летищни такси ще помогнат за финансиране на летищата, а тол таксите за изминати мили биха помогнали за финансирането на подобренията на пътищата и магистралите. Трябва също така да се помисли за сключването на споразумение за капиталови разходи за подобрение на инфраструктурата, за да могат разходите по проектите да бъдат разсрочени във времето, вместо всичко да се струпа по време на строителството.

Какво е ролята на частния сектор? Някои инфраструктурни приоритети, като например замяната на въглищните електроцентрали с такива с възобновяема енергия, разширяването на достъпа до широколентов интернет и строежа на тръбопроводи, категорично трябва да са отговорност на частния сектор. Политическата рамка, която  обуславя процеса на вземане на решения и намалява непредвидимостта би помогнала за стимулирането на инвестициите в тези сектори.

Трябва да съществува възможност за  експериментиране с различни подходи, което би мобилизирало частен капитал за ползване при подобряване на публична инфраструктура, каквато са летищата и пътищата. Обаче реалността, че правителствените разходи по заемите са много по-ниски от възвращаемостта търсена от инвеститорите в инфраструктура от частния сектор, трябва да служи като предупреждение. Би било жалко, ако, за да избегнем дефицита, големия дял от субсидиите бъде даден на частни финансови оператори. Само ако изпълнението на строителните работи и поддръжката на инфраструктура е по-добре реализирано от частния сектор, отколкото би било изпълнено от публичния сектор, би била оправдана приватизацията на тези дейности.

Как можем да бъдем сигурни, че инвестициите ще бъдат ефективно направени? Има оправдан скептицизъм относно качеството на инфраструктурните инвестиции и няма магическа пръчица, с която този проблем да бъде решен. Прозрачността като принцип възприет от администрацията на Обама по отношение на програмата за фискални стимули трябва да стане норма. В допълнение, прогресивните защитници на значителното увеличение на инвестициите трябва да се примирят с консервативните скептици и, в контекста на нарасналите разходи, да се съгласят на опростяване на регулациите, както и на изискванията, които проектите трябва да покрият, за да се направи анализ на разходите и приходите. Минимизирането на разходите трябва да стане основна цел при одобряването на инфраструктурните проекти.

Всяка година, в която позволяваме инфраструктурата ни да се руши увеличава дълговата тежест, която нашето поколение ще остави на следващото. Няма още дълго да имаме възможността да заемаме дългосрочно при почти нулева лихва. Какъвто и да е резултатът от изборите, програмите за големите инфраструктурни инвестиции ще трябва да бъдат приети от президента и Конгреса най-късно до пролетта на 2017.


*Лорънс Самърс е професор в и последния президент на Harvard University. Бил е финансов министър на Съединените щати от 1999 до 2001 и икономически съветник на президента Барак Обама от 2009 до 2010.

вторник, 20 септември 2016 г.

Голямото замразяване на доходите

Лаура Тайсън*, Ану Мадгавкар**

В наши дни дебатът за неравенството често се фокусира върху непропорционалното натрупване на доход и богатство в много малък дял от домакинствата в Съединените щати и други напреднали икономики. Малко отбелязвана  – но все пак остро – е тенденцията на падане или замразяване на доходите при мнозинството домакинства.

През по-голямата част от периода след Втората световна война, до 2000-те, устойчивият ръст на БВП и на заетостта в напредналите икономики означаваше, че почти всички домакинства се радват на повишаващи се доходи, преди и след данъчно облагане. В резултат на това поколение след поколение израстваше в среда по-добра от тази на своите родители. Но според ново изследване на McKinsey Global Institute (MGI), тази тенденция вече не е гарантирана.

През последното десетилетие ръстът на доходите падна рязко, на половина за повечето домакинства в развитите страни, като тези на самотните майки или на невръстните родители, на нискообразованите работници, са сред най-силно засегнатите. Реалният доход от заплати и капитал на домакинствата в този дял от подоходното разпределение е бил по-нисък през 2014, отколкото през 2005, за почти две-трети от домакинствата в 25 напреднали икономики – или повече от 500 млн. души. И обратното, от 1993 до 2005 по-малко от 2% от домакинствата в тези икономики са имали същите или намаляващи доходи.

Увеличаването на правителствените разходи и по-ниските данъчни ставки намаляват ефекта от замразените или падащи пазарни доходи върху разполагаемите доходи. Въпреки това, 20-25% от домакинствата са изправени пред замразяване или падане на разполагаемия доход от 2005 до 2014, в сравнение с по-малко от 2-та процента за предходните 12 години.

Големият виновник за този обрат е дълбоката рецесия и бавното възстановяване след икономическата криза в напредналите икономики от 2008. От 1993 до 2005 растежът на БВП допринасяше с около 18 процентни пункта за средния ръст на доходите на домакинствата в Съединените щати и Европа; тези числа се сринаха до едва 4 процентни пункта от 2005 до 2014.

Но следкризисното падане на растежа далеч не е единственият проблем. (Ако беше, последното десетилетие просто би било аномалия.) По-дългосрочни фактори като слабите инвестиции, забавянето на растежа на работната сила и рязкото забавяне в ръста на производителността намалиха ръста на доходите за средното домакинство в повечето напреднали страни в сравнение с периода 1993-2005.

Демографските промени – в това число промяната в структурата на семейството, ниската раждаемост и застаряването на населението – доведоха до намаляване както на размера на домакинствата, така и на броя на работещите възрастни във всяко едно домакинство. Промените в пазара на труда – движени от технологичните промени, глобализацията на работните места за работници с ниска и средна квалификация и ръстът на договорите на непълно работно време или временните трудови договори – доведоха до спад на дела на заплатите в националния доход и разпределението на този доход сред домакинствата стана все по-неравномерно. Нито една  от  тези тенденции няма изгледи скоро да се обърне. Даже напротив, някои от тях дори ще се засилят.

Изследването на McKinsey потвърждава ролята на тези дългосрочни фактори за ерозирането на доходите на мнозинството домакинства. То показва, че реалните пазарни доходи на повечето домакинства остават замразени или падат, макар общият растеж да е останал положителен в периода 2005-2014.

В Съединените щати, по-специално, възможността на труда да запази дела си от националния доход, както и домакинствата с ниски и средни доходи да запазят своя дял от  общия доход, ерозира значително. В резултат на това реалният ръст на средният  разполагаем доход се забавя с 9 процентни пункта от 1993 до 2005 и с още 7 процентни пункта от 2005 до 2014.

Швеция, в която средното домакинство получава по-голям дял от печалбата от ръста на производителността за периода 2005-2014, обърна тази негативна тенденция. В отговор на забавянето на растежа през последното десетилетие, шведското правителство си взаимодействаше с работодателите и профсъюзите за намаляване на работните часове и съхраняване на работните места. Благодарение на тази намеса, пазарните доходи паднаха или бяха замразени едва за 20% от домакинствата. А щедрите нетни социални разходи означават, че разполагаемият доход нараства за почти всички домакинства.

Разбира се, Съединените щати също се намесиха след кризата, приемайки пакет от социални стимули през 2009, който, заедно с останалите разходи,  увеличи ръста на средния разполагаем доход с 5 процентни пункта. Спадът с четири процентни пункта на средния пазарен доход се превърна в еднопроцентово повишение на средния разполагаем доход. Но това не промени факта, че от 2005 до края на 2013 пазарният доход падна за 81% от домакинствата в Съединените щати.

По същия начин, скорошно изследване на възпитаника на Университета „Бъркли” Еманюел Саез показва, че реалният пазарен доход за 99% на дъното на подоходната пирамида в Съединените щати нараства през 2014 и 2015 до нива невиждани от 1999. Въпреки това, от края на 2015, реалният пазарен доход за тази група се възстанови едва до две-трети от загубите натрупани по време на рецесията от 2007-2009. С други думи, макар разполагаемият доход да не е паднал нито в Швеция, нито в Съединените щати, подходът на Съединените щати не е  компенсирал спада на пазарните доходи, което Швеция успя да предотврати.

Последиците от този неуспех са дългосрочни. Замразяването или падането на реалните доходи не само действа като спирачка за потребителското търсене и растежа на БВП. Те също така разпалват политическо и социално недоволство, като гражданите губят доверието си в съществуващите икономически структури.

Изследванията на MGI във Франция, Обединеното кралство и Съединените щати разкриват, че хората, чиито доходи не нарастват и които не очакват подобрение, са склонни да разглеждат търговията и имиграцията в много по-негативна светлина, от онези, които се радват на или очакват подобрение. Вотът за „Брекзит’ в Обединеното кралство и опозицията в двете партии срещу споразуменията в Съединените щати, са ясен сигнал за това.

Последните дебати за неравенството на доходите в Съединените щати и други развити страни се съсредоточиха върху рязкото увеличение на доходите за малцина. Но замръзналите или падащи доходи за мнозина добавят различен нюанс към дебата – и търсене на различен тип решение, наблягащо на ръста на заплатата за мнозинството при разпределянето на богатството. При положение, че повечето домакинства продължават да страдат от замразени или падащи доходи – и при положение, че младото поколение е на път да стане по-бедно от своите родители – подобно решение е крайно необходимо.

*Лаура Тайсън, бивш председател на Съвета на икономическите съветници към президента на Съединените щати, е професор в Haas School of Business на Калифорнийския университет, Бъркли, страши съветник в Rock Creek Group и член на Съвета за глобалния дневен ред за половото равенство към Световния икономически форум.

** Ану Мадгавкар е съдружник в McKinsey Global Institute.

понеделник, 19 септември 2016 г.

Образованието и невидимите деца

Гордън Браун*

В своя роман от 1952 „Невидимият човек”, покойният Ралф Елисън описва по невероятен начин чернокожите американци като безмълвни, изстрадали и напълно незабележими сред мнозинството бяло население. През 2016 има нова – и глобална – невидима класа: 260-те милиона момчета и момичета, на които днес им е отказан достъп до основно образование.

Днешните невидими жертви са децата бежанци приютени в палатки, бараки и коптори, които никога няма да се зарадват на първия си ден в училище. Те са сред милионите 9-12 годишни деца  осъдени на детски труд и сред  милионите млади момичета обречени на детски брак, на които е отказано образование, просто заради пола им. Осигуряването на  по-добро бъдеще на тези деца е битка за човешките права на нашето време.

Отпадналите от училище деца са изгубени заради нежеланието да инвестираме в образование. Има също така обаче още 600 млн. момчета и момичета, които посещават училище, но са необразовани. В страните с ниски и средни доходи половината от учениците в начален курс не придобиват елементарна грамотност и умения за смятане.

Общо взето, 900 млн. от 1,44-те  млрд. деца достигат до зрелост необразовани или нискообразовани. Според едно изследване, което предстои да излезе, на Международната комисия за финансиране на глобалните образователни възможности (Образователната комисия), председателствана от мен, на членовете на това изоставено мнозинство им липсват уменията нужни им да постигнат успех в нашия бързо променящ се глобален трудов пазар.

Във взаимосвързания свят на бъдещето децата ще се нуждаят от обучение в информационните технологии и умения за работа с компютър, ако искат да си намерят печеливша работа. Обаче в страните с ниски доходи, където технологиите са най-необходими за подобряване на образователните услуги и приобщаващия растеж, едва 10% от децата посещават училище с достъп до интернет.

За да бъде затворена тази образователна пропаст, подходът „това е просто бизнес” е недостатъчен. Истината е, че до 2030 – годината, в която Програмата за устойчиво развитие на ООН обещава да постигне целта за всеобщо основно образование – 1,5 млрд. възрастни нямя да имат по-високо образование от началното. Още по-лошо, половината от младите хора по света  все още ще навлизат в редиците на  трудоспособните без особена квалификация и вероятно ще претърпят продължителен период  на безработица.

От години международната общност провежда срещи на върха с обещанието да удвои усилията си в образованието. Но отново и отново не успява да изпълни обещанията си, като по този начин лишава следващото поколение от най-ценния дар, който може да даде. През 2002 13% от задграничната помощ за развитие отива за детско образование. Днес числото е 10%, а в страните с ниски доходи тя възлиза на не повече 17 долара средно на дете.

Отнасяйки се несправедливо към децата по света, ние пилеем най-ценния неограничен ресурс, който имаме. Нещо повече, ние трябва да подготвим сцената за съвременния сценарий за страшния съд, понеже едно цяло поколение необразовани, отчуждени млади хора ще се присъединят към екстремистки и терористични организации.

За щастие не е тайна как да бъдат подобрени образователните резултати: най-добрите училища наемат посветени на професията и компетентни учители и администратори, и преподават знания съобразени с бъдещите нужди на децата. Нещо повече, интернет позволява на най-бедните деца в най-отдалечените зони достъп до най-добрите библиотеки и учители в света. В една контролирана и отговорна система ние можем да обвържем бъдещите инвестиции с постигнатите резултати и да превърнем всяка класна стая в образователен център за всяко дете.

Що се отнася до тази цел, Образователната комисия – включваща лидери от правителствените, академичните, бизнес и икономическите среди – съвсем наскоро публикува пътна карта и предложи глобален бюджет за осигуряване на висококачествено основно и средно образование. Данните ни сочат, че ако развиващите се страни се ангажират с прокарването на реформи, с които да постигат резултатите на успешните страни, като Виетнам например, те могат да осигурят образование за всички до 2030.

За да  успее нашата програма, глобалните инвестиции в образование трябва да нараснат постепенно от 1,2 трлн. долара днес, до 3 трлн. долара през 2030. А страните с ниски и средни доходи трябва да модернизират образователния си сектор като увеличат вътрешните си инвестиции до 5,8% от бюджетните разходи, с 1,8% повече от настоящите.

Ако страните искат да се ангажират с това, те не бива да се провалят при предоставянето на универсално образование заради липса на пари. За да обезпечи тези пари, Образователната комисия предлага подробен план за реформи на настоящата глобална рамка за финансиране на образованието и ще свърже международните банки за развитие в подкрепа на образованието и освобождаването на нови ресурси.

Образованието е най-ефективната инвестиция, която можем да направим, затова икономическите аргументи за увеличаване на финансирането няма как да са по-ясни. Целта на Образователната комисия е да направи от сегашните и утрешните деца „учещо поколение”. Ако постигнем целта си, очакваме БВП на глава от населението в страните с ниски доходи да бъде 70% по-висок през 2050 от сегашния.

Ако обаче светът тръгне по пътя на бездействието и парализата, предвиждаме че това ще струва на глобалния БВП 1,8 трлн. долара до 2050. Тежестта на тези разходи ще падне върху страните с ниски доходи, където 25% от населението все още ще  живее в извънредна бедност. Такива са количествените измерения на пренебрегването  на невидимото поколение млади хора. Останалите вреди, във вид на пропуснати възможности и опустошени и пропилени животи, е невъзможно да бъдат изчислени, но биха били тревожно големи.


*Гордън Браун, бивш министър-председател и министър на финансите на Великобритания, е специален представител на ООН за глобалното образование и председател на Международната комисия за финансиране на глобалните образователни възможности.

събота, 17 септември 2016 г.

Култът към личността в един глобализиран свят

Харолд Джеймс*

В днешната глобална култура, в която простите модели помагат да се осмислят толкова сложни проблеми, германският канцлер Ангела Меркел и руският президент Владимир Путин, въплъщават различни архетипи на национално лидерство. Както много други преди тях, тези култови личности често толкова ярко се отличават – като Ин и Ян – че представляват категоричен избор само между две алтернативни гледни точки.

Това несъмнено е било валидно в предишни периоди на политически и икономически трудности. Например, като последица от Първата световна война и разпада на демократичната политическа система, голяма част от света поглежда или към Бенито Мусолини в Италия, или към Владимир Ленин в Русия, за да се ориентират в бъдещето.

През 1920-те Мусолини е обвиняван от  множество чужди наблюдатели, че планира да създаде най-добрата организация на обществото, такава която да се справи с анархията и саморазрушението, присъщи на традиционния либерализъм. При Мусолини Италия все още е била интегрирана към световната икономика, а държавния корпоративизъм, със своя акцент върху предполагаемото хармонизиране на интересите на капитала и труда, за мнозина изглежда като вестител на бъдещето без класови конфликти и тежки политически противоборства.

В Германия членовете на праволинейната националистическа десница, както много други, приветства Мусолини, а след това и младия Адолф Хитлер, който моли за автограф Дучето (популярното име на Мусолини), след като той идва на власт през 1922. Всъщност Хитлер използва т.нар. „Марш към Рим” на Мусолини като модел за своя „Бирен пуч” в Бавария през 1923, който той се е надявал да се превърне в първа крачка към завземането на властта в цяла Германия.

Фашисткият  интернационализъм на Мусолини вдъхновява последователи по целия свят, от британския Съюз на фашистите на Осуалд Моузли до Желязната гвардия на Корнелиу Зеля Кодряну в Румъния. Дори в Китай, кадетите от Военната академия „Вампо” се опитват да създадат китайско Движение „Сини ризи”, сродно с черноризците на Мусолини и паравоенните „Кафяви ризи” на Хитлер, СА.

През този период пример за Мусолини е бил Ленин, стълб за международното ляво движение. В целия свят левите определят себе си по степента на одобрение или неодобрение на жестокостта на съветския лидер. Също като Мусолини, Ленин има претенцията на строител – във всичките му смисли – на безкласово общество, в което политическите конфликти ще останат в миналото.

Днешните лидери са обладани от политиките на глобализацията и в този дебат Меркел и Путин – чиято тактика малко наподобява тази на Мусолини и Ленин – представляват двете възможни посоки занапред: съответно откритост и защитеност. В Европа политическите лидери се характеризират чрез отношенията си един с друг. Унгария и Турция са уязвими от руските геополитически машинации. Но техните лидери , унгарският министър-председател Виктор Орбан и турският президент Реджеп Тайип Ердоган, се присъединиха към международната общност на привърженици на Путин.

В същото време Марин льо Пен, лидер на крайнодесният „Национален фронт” във Франция, която най-вероятно ще стигне до балотаж на президентските избори през следващата година, се определя като противоположност на Меркел. За Льо Пен Меркел е императрица използваща ЕС, за да наложи волята си върху цяла Европа и особено върху нещастният френски президент Франсоа Оланд. Също така германската щедрост по отношение на политиката на Меркел към бежанците е повод за внос на „роби”.

В Обединеното кралство Найджъл Фараж, бившият лидер на Партията на независимостта на Обединеното кралство (UKIP), заема същата позиция. Меркел, убеден е той, е най-голямата заплаха за мира в Европа след Путин.

От друга страна британският министър-председател Тереза Мей копира Меркел, най-малкото нейният стил на преговори. Първата й голяма политическа реч напълно пренебрегна юнския референдум за „Брекзит”, който я доведе на власт, и обеща да прокара т.нар. „работническо представителство” – участие на работници в управителните органи на компаниите – което е ключов елемент от социалния договор в Германия.

Путин и Меркел са постоянни отправни точки не само в Европа. В Съединените щати, кандидатът за президент на републиканците Доналд Тръмп – който удостои Путин с титлата първокласен лидер – наскоро обиди своя опонент, Хилари Клинтън, наричайки я „Американската Меркел” и пусна Туитър хаштаг със сравнения на Меркел и Клинтън. Също както Льо Пен и UKIP, Тръмп се опита да постави имиграционната политика на Меркел в центъра на политическия дебат.

Една очевидна интерпретация на дихотомията Меркел-Путин е, че тя олицетворява половите архетипи: Меркел предпочита „женствената” дипломация и приобщаване, докато Путин предпочита „мъжкото” съревнование и противопоставянето. Друга интерпретация е, че Путин представлява носталгията – връщане към едно идеализирано минало – докато Меркел се опира на надеждата: вяра, че светът може да се оправи чрез ефективно политическо управление.

Усилията на Путин очевидно са насочени към обединяване на Евразия в един блок на социален консерватизъм, политически авторитаризъм и ортодоксална религиозност като формално оръжие на държавата. Неговото е просто подобрена версия на трите стълба на политиката предложени от  теоретика и царски съветник от 19-ти век Константин Победоносцев, а именно: ортодоксалност, самодържавие и народност.

Меркел изгря като противоположност на Путин и като глобална култова личност по време на дълговата криза в еврозоната, когато бе определена по-скоро като национален защитник на германските икономически интереси и отново през лятото на 2015, когато се противопостави на критиките на собствената си мигрантка политика, казвайки че Германия е „силна страна” и че „ще устои”.

Разбира се, тази „нова” Меркел винаги си е била такава. През 2009 тя открито смъмри бившия папа Бенедикт, затова че не е дал „задоволително обяснение” за решението си да заклейми отхвърлянето на Холокоста от страна на  църквата, а през 2007 решава да приеме Далай Лама, въпреки официалните възражения на  Китай.

Меркел и Путин изгряват като политически личности по времето на достигането на глобалзацията до кръстопът. Докато Тръмп, следвайки Путин, иска намиране на алтернатива на глобализацията, Меркел иска да я спаси чрез силно лидерство, компетентно управление и потвърждаване на универсалните ценности и човешките права.

Глобалните култови личности от 1920-те вдъхновяват с призиви за насилствена смяна на политическия ред. Днес този тип призиви са зад гърба ни. Но изборът между приобщаваща интеграция и разграничаващ раздробяване все още живее в нас.


*Харолд Джеймс е професор по история и международни отношения в Принстънския университет и професор по история в Европейския университетски институт във Флоренция, Италия. Специалист е по икономическа история на Германия и по история на глобализацията.