Майкъл Спенс*
Изглежда очевидно, че ако бизнесът инвестира в автоматизация
на производството, работната сила – макар да е възможно да се свие – ще стане
по-продуктивна. Затова е учудващо, че статистиката сочи друго!
В напредналите икономики, където в много сектори има пари и
желание за инвестиране в автоматизация на производството, ръстът на
производителността (измерен като добавена стойност от един зает или на
изработен час) се понижи през последните 15 години. А в годините от началото на
глобалната финансова криза, избухнала през 2008, досега, общият икономически
растеж на тези страни беше доста анемичен – средно едва 4% и дори по-малко.
Едно от обясненията е, че напредналите икономики се
натовариха с твърде много дълг и имат нужда от разтоварване, което доведе до
пресъхване на инвестициите в публичния сектор и потискане на консумацията и
намаляване на инвестициите в частния сектор.
Но намаляването на дълговата
тежест изисква време, което ще ограничи растежа неопределено дълго. В
дългосрочен план, общият икономически растеж зависи от ръста на работната сила
и нейната продуктивност. И затова в главите на политици и икономисти възниква
въпросът: ще бъде ли намаляването на производителността постоянно и ще
продължи ли да влияе на растежа в посока надолу, или това е просто преходен
феномен?
Отговорът не е никак лесен – не заради широката гама от
фактори допринасящи за тази тенденция. За спада на публичните инвестиции вина
носи монетарната политика, която, независимо от своите ползи и загуби, тласка
корпоративния свят към използването на кешовите си резерви за обратно изкупуване
на активи, като реалните инвестиции продължават да остават оскъдни.
В същото време информационните технологии и дигиталните
мрежи автоматизираха голям брой от работните места на белите и сините якички.
Очакванията бяха този преход, достигнал своята критична година в Съединените
щати през 2000, да доведе до безработица (поне докато икономиката се
приспособи), но и да повиши производителността. Но в годините до кризата от
2008, данните за Съединените щати показваха, че производителността вървеше
надолу, а до избухването на кризата безработицата не нарасна толкова много.
Едно от обясненията е, че заетостта в годините преди кризата
се поддържаше от кредитната експанзия подкрепила търсенето. Едва когато
кредитният балон се спука – предизвиквайки рязка пренастройка, вместо
постепенна адаптация на уменията и човешкия капитал, както би се случило в
нормални времена – милиони работници внезапно се оказаха безработни. Изводът е,
че икономическата логика слагаща знак за равенство между автоматизацията и
нарасналата производителност, не се потвърди. Доказването й просто не се случи.
Но зад главоблъсканицата с производителността стои нещо
повече от кризата от 2008. През двете десетилетия преди кризата, секторът от
икономиката на Съединените щати, произвеждащ стоки и услуги за износ – около
една трета от целия износ – не успя да генерира ръст на работните места, макара
да нарастваше по-бързо от нетърговския сектор като добавена стойност.
По-голямата част от загубените работни места в търговския
сектор бяха в производствените индустрии, особено след 2000-та. Макар че част
от загубата е резултат от подобряването на производителността заради
информационните технологии и дигитализацията, по-голямата част се случи когато
компаниите преместиха цели сегменти от веригите си за доставки в други части от
света на глобалната икономика и по-специално в Китай.
Обратното, нетърговският сектор на Съединените щати –
съставляващ две трети от икономиката – отбелязва огромни нараствания на
заетостта в годините преди 2008. Обаче тези работни места – често във
вътрешните услуги – обикновено генерират по-ниска добавена стойност от
работните места в производството, които намаляват. Това отчасти е така, понеже
търговският сектор се ориентира към работници с високи нива на образование и
умения. В този ред на мисли, ръстът на производителността в сектора на
търговията, въпреки структурните размествания в глобалната икономика, е толкова
важен, понеже работниците стават по-ефективни в работата си.
За съжаление на напредналите икономики, увеличаването на
добавената стойност на глава от населението в сектора на търговията изобщо не е
достатъчно, за да се преодолее ефектът от прехвърлянето на работни места от
производството към нетърговските услуги (много от които съществуваха само
заради увеличеното търсене в резултат на кредитната експанзия през спокойните
дни преди 2008). Именно така се подобрява общата производителност.
В същото време, докато развиващите се икономики стават
по-богати, те също ще инвестират в технологии, за да се справят с нарастващите
разходи за труд (тенденция вече наблюдавана в Китай). В резултат на това
връхната точка на глобалната производителност и ръст на БВП най-вероятно са достигнати.
Организиращият принцип на глобалните вериги за доставки през
по-голямата част от следвоенния период беше преместването на производството към
региони с ниско заплащане на труда, понеже трудът е бил и е от най-малко
мобилните икономически фактори (труд, капитал и знание). Това ще си остане
вярно и за услугите с висока добавена стойност, които не се влияят от
автоматизацията. Но за привличащите огромен капитал дигитални технологии,
организиращият принцип ще се промени: производството ще се придвижва в близост
до крайните пазари, които ще се разширяват все повече не само в напредналите
страни, но и в нововъзникващите икономики чрез разширяване на средната класа
в тях.
Мартин Бейли и Джеймс Маника наскоро отбелязаха правилно, че
вече сме виждали подобно движение в миналото. През 1980-те Робърт Солоу и
Стивън Роуч по едно и също време доказаха, че ИТ инвестициите не влияят на
производителността. След това интернет стана общодостъпен, бизнесът се
реорганизира и реорганизира глобалните си вериги за доставки, а
производителността се ускори.
Дотком балонът от края на 1990-те беше лоша преценка на
времето, а не на степента, на дигиталната революция. Маника и Бейли също така
твърдят, че интензивно дискутираното „овеществяване на интернет” е само на
няколко години от промяна на данните за общата производителност.
Организациите, бизнесът и хората трябва да се приспособят
към технологичните промени в структурата на нашите икономики. Тези промени ще
се проточат във времето възнаграждавайки едни и водейки до трудно приспособяване
на други, а последиците върху производителността няма да се появят в данните
още известно време. Но тези, които се адаптират първи, най-вероятно ще спечелят
най-много.
*Майкъл Спенс е носител на Нобелова награда за икономика,
професор по икономика в Нюйоркския университет, изтъкнат гост-член на Съвета за
външни отношения, старши сътрудник в „Институт Хувър” към Станфордския
университет и председател на Съвета за нови модели за растеж към Глобалния
дневен ред на Световния икономически форум. Бил е и председател на независимата
комисия за растеж и развитие, международен орган, който между 2006 и 2010
анализира възможностите за глобален икономически растеж.
Няма коментари:
Публикуване на коментар