четвъртък, 31 март 2016 г.

От Толстой до Тръмп

Крис Патън*

Една от темите за размисъл на Лев Толстой е била същността и ограниченията на властта. Какво е направило Франция толкова страховит враг, особено за Русия? Именно този въпрос е в основата на великия му роман „Война и мир” – макар Толстой някога да е казвал, че книгата му изобщо не е роман, а изследване на философията на историята.

Що се отнася до границите на властта, Толстой може би трябва да се замисли малко повече върху наречения от британския фелдмаршал Бърнард Монтгомъри след Втората световна война първи закон на войната: „Не тръгвай към Москва”. Зимата се оказва по-страшен противник от германските генерали, помогнали на руснаците в успешната им защита срещу Наполеон (урок, който Хитлер, за късмет, не научил).

Що се отнася до същността на властта, Толстой нито е бил историк на икономиката, нито демограф. Когато „Война и мир” е публикувана през 1869, от другата страна на Беринговия проток са били Съединените щати, купили Аляска от Русия само две години по-рано за едва два цента на акър.

Америка едва започва да изгрява като световна сила по време на възхода на глобализацията в последната трета на 19-ти век, което съвпада със завоюването на Американския Запад. При едва 4-5% от световното население, Америка докарва 20-30% от световното производство и то в първите стъпки на параходите, на железопътните линии и на изграждането на Чикаго.

И така в сърцето на силата на всяка страна е нейната икономическа мощ и съвкупно, и като просперитет на отделните й граждани. Китай, като страна с най-многобройно население, може и да задмине съвкупното богатство на Америка, но доходите на глава от населението там са едва около една-пета от тези в Съединените щати.

Това, което прави Америка толкова просперираща, е способността на страната да мобилизира естествените ресурси на целия континент, както и да поддържа политическа стабилност, в една извънредно рядка комбинация от разумни действия на управляващите и предприемачески инициативи на гражданите. От Александър Хамилтън насам правителството подпомага и стимулира устойчивия икономически растеж. Сред плодовете на това партньорство са изследователските институти и университети от световна класа, както и технологичното развитие, произлизащо от свързаните с отбраната изследвания.

Друга причина за американския успех е, че тя е магнит за най-добрите и най-блестящите умове от целия свят, които допринасят с таланта и енергията си за уникалната американска смесица. И този процес продължава. Демографите предвиждат, че Съединените щати ще са единствената развита страна, която ще претърпи значителен ръст на населението през първата половина на 21-ви век. Макар ръст на световното население да се наблюдава преди всичко в най-бедните страни, мултиезиковото, мултиетническо и мултинационално население на Америка от 320 млн. ще нарасне вероятно с още 100 млн.

Отличаващото се мото на Америка – „Единство в многообразието” (едно от многото, разбира се) – направи от страната най-успешният разказ в световната история.

Имайки предвид всичко това, кандидатурата за президент на Доналд Тръмп без никакво съмнение представлява опасна илюзия. Дори едно от предложенията, за издигане на стена за защита на Америка от света, направено от него, няма как да се случи. Нещо по-важно, има ли някой, който иска това да случи? Докато населението на Америка расте, това на Русия потъва като камък. Колко хора предпочитат повече да живеят в Москва, отколкото в Ню Йорк?

Дневният ред на Тръмп е положен върху една голяма лъжа, в основата на популизма понастоящем тормозещ и Америка, и Европа. Искаме си суверенитета обратно, крещят хората. Искаме да контролираме собствения си живот и собствените си граници. Във Великобритания, която през юни ще проведе референдум за напускане на ЕС, тези чувства са грубо манипулирани от анти-ЕС министри, заблуждаващи относно степента до която т.нар. диктаторски режим в Брюксел се намесва отвъд официалните си задължения.

И твърде много са безспорно заблудени, вярвайки че има просто решение на европейската миграционна криза. Да се изградят стени. Да се върнат по домовете им. Спрете този свят, искаме да напуснем.

Истината е, че натискът върху европейските граници ще продължи, особено ако повечето бедни държави от юг и изток грохнат. Европейците могат да решат този значим проблем на нашето поколение само като работят заедно за изковаването на една съгласувана стратегия по външната политика, сигурността, икономическото развитие и имиграцията, а не като изоставяме съседите си и пренебрегваме техните политики. Трябва да обвържем проблема с неговия първоизточник, да помогнем за възстановяването на провалените държави и да дадем причина на живеещи там да си останат у дома.

Нито Америка, нито Европа трябва да оставят политиката на измислената реалност на популизма. Тяхното не е светът, в който живеем или светът, в който бихме искали да живеем. Това е един измислен свят, но с нерешаването на проблемите ни, той привлича поколение след поколение читатели на романа на Толстой.


*Крис Патън е последният британски губернатор на Хонг Конг и бивш европейски комисар за външните работи. Понастоящем е ректор на Оксфордския университет. 

сряда, 30 март 2016 г.

Новата пропаст между поколенията

Джоузеф Стиглиц*

Електоралните нагласи от двете страни на Атлантика показват нещо интересно. Младите хора гласуват по съвършено различен начин от възрастните. Голямото различие изглежда е разкрито и се базира не толкова на доходите, образованието или пола, а по-скоро на поколението гласоподаватели.

Има си точна причина за това различие. Животът на двете групи – стари и млади – който те понастоящем живеят, е различен. Миналото им е различно, както и техните планове за бъдещето.

Студената война, например, е свършила преди раждането на някои от тях, а други са още деца. Думи като социализъм нямат значението, което са имали някога. Ако социализъм означава създаването на общество, в което разпределението е справедливо – където хората ги е грижа за останалите хора и за околната им среда – нека така да бъде. Да, разбира се, че има и провали в това отношение – или преди половин век – но днешните експерименти нямат нищо общо с тези от миналото. И така, неуспехите на опитите от миналото не ни казват нищо за новите такива.

Възрастните американци и европейци от високата средна класа живяха добре. Когато навлизаха в редиците на работната сила имаше добре платени работни места, които ги очакваха. Въпросът, който задаваха беше какво искат да правят, а не колко дълго ще се наложи да живеят със своите родители преди да си намерят работа, помагаща им да се изнесат. Това поколение очакваше да има сигурна работа, да встъпват в брак млади, да си купи къща – да не говорим за лятна вила – и накрая да се пенсионира с достатъчна пенсия. Най-вече те очакваха да живеят по-добре от своите родители.

Макар днешното старо поколение да се сблъсква с препятствия през целия си път, в голямата си част очакванията им се изпълняват. Те могат да спечелят повече от капиталовложенията си в собствен дом, от това което печелят от труда си. Те със сигурност намират това за странно, но с охота приемат подаръка на нашите спекулативни пазари и често си мислят, че са попаднали на точното място в точното време.

Днес очакванията на младите хора, независимо дали участват в разпределението на доходите, са обратните. Те са изправени пред несигурност за работата през целия си живот. Повечето завършващи колеж ще си търсят работа с месеци преди да си намерят – често само след като са били на един или два неплатени стажа. И се смятат за късметлии, понеже техните по-бедни връстници, някои от които са се представяли по-добре в училище, не могат да си позволят да изкарат година или две без доходи и нямат връзките да си осигурят първоначален стаж.

Сегашните завършили университет млади хора са обременени с дългове и колкото по-бедни са те, толкова повече дължат. Затова никой не ги пита каква работа предпочитат. Те просто искат каквато и да е работа, която да им позволи да изплатят студентските си заеми, често обременили ги за 20 и повече години. По същата причина купуването на собствен дом е далечна мечта.

Тези трудности означават, че младите хора не се замислят много-много за пенсионирането си. А ако го правят, те се притесняват единствено за това, колкото трябва да спестят, за да живеят един сносен живот (отвъд скромните пенсии) и то на фона на почти постоянните свръхниски лихви.

Накратко, днешните млади хора гледат на света през лещите на междугенерационната справедливост. Децата на високата средна класа може и да се справят по-добре, тъй като ще наследят богатството на своите родители. Макара да не харесват тази форма на зависимост, те не харесват повече алтернативата: „равен старт”, при който картите сочат, че придобивките им ще са същите като на ниската средна класа.

Това неравенство изобщо не може да бъде лесно обяснено. Не е като тези млади хора да не са работили здраво: трудностите засягат онези, които са прекарвали дълги часове в учене, отличаване в училище и в правене на „правилните” неща. Чувството за социална несправедливост – провокирано от икономическата игра – се засилва когато същите тези млади хора виждат банкерите, които предизвикаха финансовата криза, причината за продължаващата икономическа слабост, как получават мега бонуси, като почти никой не е понесъл отговорността за грешките си. Мащабната измама бе извършена, но някакси се оказа, че извършителят е неизвестен. Политическите елити обещаха, че „реформите” ще донесат безпрецедентен просперитет. И наистина го направиха, но за онзи 1% на върха. Всички останали, в това число и младите, получиха безпрецедентна несигурност.

Трите реалности – социална несправедливост в безпрецедентни мащаби, огромно неравенство и загуба на доверие в елитите – определят сегашния ни политически момент и има защо.

Повече от същото не е отговорът. Именно поради тази причина лявоцентристките и дясноцентристките парии в Европа губят. Америка е в особена позиция: републиканските кандидати за президент се надпреварват по демагогия и безумни предложения, които биха влошили нещата, а пък двамата кандидати на демократите предлагат възможности, които – само ако минат през Конгреса – биха направили нещата различни.

Макар реформите предлагани от Хилари Клинтън или Бърни Сандерс бъдат да бяха приети, възможността финансовата система да мами вече доведе до там животът да се приема за несигурен. И двамата имат предложения за дълбоки реформи, които биха променили финансирането на висшето образование в Америка.

Но трябва да се направи повече, за да стане възможно притежаването на жилище не само от онези, чиито родители могат да си го позволят, както и да се направи пенсионното осигуряване достъпно, имайки предвид капризния стоков пазар и светът с близки до нулата лихви, в който живеем. Най-важното е, че младите няма да открият гладък път до трудовия пазар без икономиката да започне да се представя по-добре. Зад „официалното” ниво на безработицата в Съединените щати, от 4,9%, стои доста по-високото ниво на скритата безработица, която държи заплатите ниски.

Няма да успеем да решим проблемите, ако не ги признаем. Младежите ни го направиха. Те усещат липсата на междугенерационна справедливост и са прави да се гневят заради това.


*Джоузеф Стиглиц, носител на Нобелова награда за икономика през 2001 и на John Bates Clark Medal през 1979, е професор в Columbia University, съпредседател на Експертната група за измерване на икономическото представяне и социалния напредък към ОИСР, и главен икономист на Roosevelt Institute. Бил е старши вице-президент и главен икономист на Световната банка, и председател на Съвета на икономическите съветници към президента на Съединените щати по време на мандата на Бил Клинтън. През 2000 основава Инициативата за политически диалог, тинк-танк за международно развитие базиран в Columbia University.

вторник, 29 март 2016 г.

Мирът в Колумбия ще се отплати

Хуан Мануел Сантос*

Колумбийците са на път да сложат край на най-стария и единствения останал въоръжен конфликт в Западното полукълбо. След повече от пет години на преговори с FARC (Революционните въоръжени сили на Колумбия), можем да кажем, че сме стигнали до необратима фаза, слагаща край на почти 50-годишната жестока и скъпоструваща война.

Всеки мой предшественик през последните 5 десетилетия се опитваше да постигне мир с FARC, най-големите и най-стари партизански сили съществували в Латинска Америка. И всички те се провалиха. Защо настоящият мирен процес се оказа успешен?

Преди всичко това беше добре планиран и внимателно проведен процес, започнал при определени условия. Първо, трябваше да променим отношението към военните сили на колумбийската държава. Второ, трябваше да убедим лидерите на FARC, че е в техен личен интерес да влязат в сериозни преговори и че никога няма да постигнат целите си чрез насилие и партизански действия.

Последно, но не по значение, постигнахме радикална промяна във външната си политика, която доведе до подобряване на отношенията ни със съседите и с останалия регион. Това осигури подкрепата им за нашите инициативи и сложи началото на мирния процес. Стартирахме тайни преговори преди почти четири години, за да изработим кратък и фокусиран дневен ред, както и ясни процедури (отсъствието на които беше основно препятствие в предишните преговори) позволили ни – предполагайки че ще постигнем споразумение – да сложим край на конфликта. Това беше първият път, когато FARC се съгласява на подобни действия.

Резултатът от тази фаза беше постигането на дневен ред от пет точки. Развитие на провинциите, политическо участие, пресичане на трафика на наркотици, справедливост за жертвите и слагане на край на конфликта, който да включва разоръжаване, демобилизация и реинтеграция или т.нар. РДР.

Спазвайки договореното в рамковото споразумение от Осло през октомври 2012, започнахме откритата фаза на преговорите в Куба. Страната домакин и Норвегия бяха гарантите, а Венецуела и Чили подпомагаха процеса. На по-късна фаза Съединените щати и Европейския съюз изпратиха специални пратеници, присъединили се към разговорите.

Още от началото основно правило на преговорите стана, че нищо не е договорено докато всичко не е договорено. Понастоящем сме постигнали договореност по всички точки освен по РДР. За да избегнем старите грешки, се поучихме от провалите на предишните мирни преговори в Колумбия, както и от мирните преговори водени по света.

Подбрахме също така група международни съветници с практически опит в постигането мир, за да ни помогнат да се ориентираме в бурните води на процеса. Днес мога да кажа, че постигането на мир е много, много по-трудно от спечелването на война, но все пак постигнах и двете, първо като министър на отбраната и днес като президент.

Настоящият мирен процес има няколко направления. Поставихме жертвите (повече от 7,5 млн. според наши сметки) и системата за гарантиране на техните права в центъра на решението на конфликта. Съгласихме се да приемем специално законодателство и трибунал, за да гарантираме, че отговорните за военните престъпления ше бъдат разследвани, съдени и осъдени съгласно Римските договорености на Международния наказателен съд. Това е първият път, когато партизанското движение се съгласи да се разоръжи и да бъде обект на наказателно преследване.

Мирът в Колумбия ще донесе реални ползи за един свят раздиран от въоръжени конфликти и изпълнен с копнеж за прекратяването им. Въпреки че сме страната отделила най-много средства в борбата с наркотиците – война, която се оказа, че е възможно да бъде спечелена – все още сме водещият световен износител на кокаин. Този неприятен факт се дължи главно на партизаните, които дълго продължиха защитата на основния си източник на доходи.

Мирът ще промени това, понеже FARC се съгласи да помогне в замяна на легализиране на посевите с кока. Без опасността от атаки на партизаните нашите смели войници, полицаи и цивилни сътрудници могат да си вършат работата без заплахата от снайперисти и пехотни мини.

Що се отнася до околната среда, количеството петролни продукти излети в нашите реки и океани заради терористични атаки срещу петролопроводите ни е изчислено на повече от 4 млн. барела през последните две десетилетия. Това е 14 пъти повече от разлива на „Ексон Валдес”. Нещо повече, в една страна с най-голямото био разнообразие в света на квадратен километър, близо 4,4 хектара  дъждовни гори са унищожени заради конфликта. На всичко това трябва да бъде сложен край – и, надявам се, да го възстановим – с приключването на конфликта.

Поради тази причина ние колумбийците сме много благодарни за подкрепата на целия регион и на света. Понастоящем, няма нито една страна, която да не застава зад мирния процес. Доказателство за това бе резолюцията на Съвета за сигурност на ООН, който одобри единодушно изпращането на мисия за изпълнение и надзор на РДР.

Въпреки традиционните недоброжелатели, предимно местни, много от които се противопоставят на процеса по политически причини, съм напълно уверен, че ще пратим конфликта в историята. Промяната на заобикалящата ни среда е нашият дълг към бъдещите поколения. Когато постигнем споразумение, когато спрем да се избиваме един друг след повече от половин век война, ще свалим от плещите си тежкото бреме, спъвало развитието ни и ще се наслаждаваме на възможността да отворим нова глава на просперитет и развитие на страната си.


*Хуан Мануел Сантос е президент на Колумбия.

понеделник, 28 март 2016 г.

Авторитарен ли е руският национален характер?

Робърт Шилър*

Руската агресия срещу Украйна и руското мълчаливо съгласия за пряк правителствен контрол върху новинарските медии кара много хора да се чудят дали руснаците са предразположени към авторитаризъм. Въпросът изглежда напълно разумен. Но съм научил от опита, че трябва да сме много внимателни когато си правим заключения за националния характер от отделно събитие.

През 1989 бях поканен на икономическа конференция в Москва, по това време още Съветски съюз, спонсорирана съвместно от съветския тинк-танк IMEMO (понастоящем наречен Институт за световна икономика и международни отношения „Примаков”) и Националното бюро за икономически изследвания на Съединените щати. Тази съвместна конференция бе част от един исторически пробив, резултат от размразяването на съветско-американските отношения. Съветските икономисти изглеждаха ентусиазирани по отношение на прехода към пазарна икономика и бях поразен колко открито те говореха с нас по време на кафе-паузата и вечерята.

Но все пак съветските учени изразиха сериозни съмнения по време на конференцията, че собственото им общество някога би позволило на свободният пазар да функционира. Индивидуалните пазарни действия, казаха те, ще бъдат атакувани от обществото като погрешни, несправедливи и нетърпими.

Срещнах се с един млад икономист от IMEMO, Максим Бойко, и се впечатлих от искреността и интелигентността му. (В последствие той стана руски зам.-министър председател и министър на държавната собственост по време на мандата на Борис Елцин, напуснал руското правителство преди Владимир Путин да дойде на власт и наскоро пристигнал в Съединените щати, където изнася лекции по икономика в Харвард и Браун.) Проведохме оживен разговор. Казах му, че много американци също смятат капиталистическите практики за несправедливи. Тогава значи ли това, че нагласите в двете страни са различни?

Изглежда никой дотогава не е провеждал изследване за тези нагласи. През 1989 обаче, това беше възможно. На място решихме да проведем внимателно подготвено изследване с въпросник за сравняване на нагласите към свободните пазари.

След като поработихме над тънкостта на превода и възможните негативни асоциации, които да изкривят отговорите на респондентите, изготвихме комплект от на практика еднакви въпросници на руски и английски. Проведохме изследването (с помощта на украинския социолог Владимир Коробов) в Ню Йорк и Москва през 1990 и публикувахме резултатите в „Преглед на американската икономика” през 1991 и в списанието на IMEMOMEIMO” през 1992.

Разликите в нагласите към свободния пазар, които открихме, бяха незначителни и беше трудно да се направи заключение от тях по отношение на авторитаризма и демокрацията. Например, имаше следният въпрос: „По време на празник, когато има засилено търсене на цветя, цената им обикновени скача. Справедливо ли е продавачите на цветя да вдигат цената им?”. Както предположиха икономистите от IMEMO, повечето (66%) отговорили на този въпрос в Москва смятаха, че е несправедливо. Но имаше и една изненада: в Ню Йорк резултатът беше почти същият (68% също бяха на мнение, че е несправедливо).

Затова решихме миналата година да проверим дали днес съществува същото сходство между Москва и Ню Йорк, или дали, предвид връщането към авторитаризма в Русия понастоящем, нагласите към пазарите са станали по-негативни. Проведохме аналогично проучване в двата града през 2015. Представихме резултатите от него пред годишната среща на Американската икономическа асоциация този януари.

При въпроса с цветята получихме много малко различаващ се резултат в Москва (67% казаха, че вдигането на цените по време на празник е несправедливо). В Ню Йорк, обратното, общественото мнение беше станало доста по-пропазарно (55% казваха, че вдигането на цените е несправедливо).

За изследването си през 2015, с Бойко решихме да проверим нагласите към самата демокрация. За щастие, успяхме да открием едно изследване проведено през 1990 от политолозите Джеймс Гибсън, Реймънд Дъч и Кент Тедин в Москва, което, също като нашето, ползваше стари слогани за оценка на базисни ценности. Макар че те не бяха правили сравнение с Ню Йорк, решихме да го включим през 2015.

За огромна изненада, голяма част от резултатите свързани с демократичните ценности не подкрепяха идеята, че руснаците предпочитат силно авторитарно управление. Например, във въпросника от 1990 на респондентите е зададен въпросът дали са съгласни със следното твърдение: „Пресата трябва да бъде защитавана законодателно от правителствени репресии”. Само 2% изразяват несъгласие през 1990. През 2015 руснаците са значително по склонни да изразят несъгласие (20%), което подсказва упадък на демократичните ценности. Но истинската изненада беше в резултатите от 2015 в Ню Йорк, в отговор на същия въпрос: 27% несъгласни. Нюйоркчани се оказват по-малко подкрепящи свободната преса от днешните московчани!

Най-голямата разлика между Москва и Ню Йорк идва от отговорът на твърдението: „По-добре ли е да живеете в общество със строг ред, отколкото да се даде на хората повече свобода, която те могат да ползват за разрушаване на обществото”. През 1990 67% от московчани се съгласяват с това твърдение, а 76% са съгласните през 2015, докато в Ню Йорк през 2015 едва 36% са съгласните. Може би това е най-важната и най-отличителна разлика между Москва и Ню Йорк в цялостното ни изследване.

Като цяло, макар да има разлики, резултатите не дават категорична подкрепа на идеята, че последните събития обясняват разликите в дълбоките нагласи към свободните пазари и авторитаризма. Погрешно е да се описва Русия като коренно различна от Запада. През 1991 направихме извода, че руският национален характер не е пречка пред изграждането на пазарна икономика в Русия и се оказахме прави. Надяваме се, че отново ще се окажем прави, и че националният характер няма да попречи на Русия някой ден да стане истинско демократично общество.


*Робърт Шилър е носител на Нобелова награда за икономика за 2013 година. Професор е по икономика в Йейлския университет и е съавтор на индекса на американските цени на имоти „Кейс-Шилър”.

петък, 25 март 2016 г.

Страхът от фискалното страшилище

Бари Айхенгрийн*

Световната икономика видимо потъва, а политическите технолози, от които се очаква да я управляват, се оплетоха здраво. Поне такива са резултатите от срещата на върха на Г-20, проведена в Шанхай в края на миналия месец.

Международният валутен фонд, едва що намалил прогнозите си за глобалния растеж, предупреди събралите се на форума на Г-20, че предстои още едно намаляване. Въпреки това, всички сигнали пристигнали от срещата бяха успокоителни изявления за подготвяните структурни реформи и избягването на политики ощетяващи партньорите.

Да повторим още веднъж, монетарните политики останаха – ако трябва да използваме познатия израз – единственият играч на терена. Централните банки запазиха лихвите ниски за цели осем години. Те експериментираха с количествени улеснения. С последното си кривване, те намалиха реалните лихви до негативни стойности.

Мотивацията е ясна: някой трябва да направи нещо, за да държи световната икономика над водата и централните банки са единствените агенти способни да действат. Проблемът е, че монетарната политика изнемогва. Никой няма представа дали лихвите могат да продължат да бъдат намалявани.

Дори напротив, негативните лихви започнаха да увреждат здравето на банковата система. Таксуването на банките за привилегията да поддържат резерви увеличава разходите им за правене на бизнес. Тъй като домакинствата могат да изтеглят авоарите си от трезорите, за банките е трудно да таксуват вложителите заради това, че държат активите си там.

В една слаба икономика, обаче, банките имат нищожна възможност да прехвърлят разходите си като определят по-високи лихви по заемите. В Европа, където експериментът с ниските лихви продължава с пълна сила, затрудненията на банките са видими.

Решението е повече от очевидно. То е да се реши проблемът на недостатъчното търсене не чрез опитите за по-нататъшно охлабване на монетарните условия, а чрез увеличаване на публичните разходи. Правителствата трябва да отделят средства за инвестиции в научни изследвания, в образование и инфраструктура.

Понастоящем подобни инвестиции са твърде малки, особено при тези ниски лихви. Носещите ползи публични инвестиции също така биха увеличили възвращаемостта от частните инвестиции, като стимулират фирмите да осъществяват нови проекти.

Затова е притеснително да видим отказът на политическите технолози, особено на тези в Съединените щати и Германия, дори да помислят върху подобни действия, въпреки подходящите фискални условия (предвид рекордно ниската доходност по съкровищните бонове и на практика всеки друг икономически индикатор. В Германия идеологическата омраза към бюджетните дефицити се задълбочава. Тя се корени в следвоенната доктрина на „социаллиберализма”, защитаващ тезата, че правителството трябва да следи за спазването на договорите и да осигурява подходяща конкурентна среда, но и да избягва прекалената намеса в икономиката.

Придържането към тази доктрина предпази следвоенните германски политици от изкушения като тези на Хитлер и Сталин. Но цената беше висока. Социаллибералното ударение върху личната отговорност насърчи една непремерена враждебност към идеята, че действията свързани с индивидуалната отговорност не произвеждат автоматично желания краен резултат. С други думи, тя просто изразяваше германската свръхчувствителност към макроикономиката.

Застаряването на германското население го накара спешно да започне масово да спестява за пенсия чрез увеличаване на излишъците. А извънредното натрупване на бюджетен дефицит, последвало германското обединение през 1990 само утежни, а не реши, структурните проблеми на обединена Германия.

В края на краищата враждебността към използването на фискалната политика, както много други неща в Германия, може да бъде проследена назад до 1920-те, когато бюджетните дефицити водят до хиперинфлация. Обстоятелствата днес може и да е напълно различни от тези през 1920-те, но все още си стои вината от онези времена, която всеки германски ученик научава от най-ранна детска възраст.

Съединените щати не претърпяват хиперинфлация през 1920-те – нито пък в което и да е друго време в историята си. Но през голяма част от тези два века нейните граждани си остават подозрителни към властта на федералното правителство, в това число правото да трупа дефицити, което си е базов федерален прерогатив. От обявяването на независимостта до Гражданската война това подозрение е най-силно в Американския юг, където то се корени в страха, че федералното правителство може да отмени робството.

В средата на 20-ти век, по време на движението за граждански права, отново южняшкият политически елит е този, който се противопоставя на силовата употреба на федералната власт. Започвайки през 1964, в съответствие с политиката за изграждане на „Ново общество” на президента демократ Линдън Джонсън, правителството заплашва да прекрати федералното финансиране за здравеопазване, образование и други щатски и местни програми на всички власти, които не приемат законодателството и съдебните решения за десегрегация.

Резултатът беше създаването в Юга на солиден Републикански блок и даването на възможност на неговите лидери да противодействат на всяко упражняване на федерална власт, с изключение на изпълнението на договорите и на конкуренцията – една враждебност, която видимо включваше контрацикличните макроикономически политики. Добре дошъл социаллиберализъм в американски стил. Волфганаг Шойбле и Тед Круз. Идеологическите и политическите предразсъдъци дълбоко вкоренени в историята ще трябва да бъдат преодолени, за да се сложи край на настоящата стагнация. Ако от един продължителен период на подтиснат растеж следва криза, не е ли точно сега моментът да се справим с него?

*Бари Айхенгрийн е професор по икономика в Калифорнийския университет, Бъркли; хоноруван професор по американска история и институции в Кеймбриджкия университет; и бивш старши политически съветник на МВФ.

четвъртък, 24 март 2016 г.

Факторът страх за глобалните пазари

Кенет Рогоф*

Големите пазарни колебания от миналата година се дължат в голямата си част на реални рискове и несигурност за фактори като китайския растеж, европейските банки и пресищането с петрол. През първите два месеца на настоящата година мнозина инвеститори бяха изпаднаха в паника, че дори Съединените щати, с най-утешителния растеж в света, могат да попаднат в рецесия. Всъщност, сред експертите участващи в месечното изследване на Wall Street Journal, 21% са на мнение, че рецесията се подава зад ъгъла.

Не бих отрекъл, че съществува риск. Достатъчно силният удар върху китайския растеж или върху европейската финансова система, би могъл определено да потопи глобалната икономика от слаб растеж към рецесия. Една още по-плашеща мисъл е, че по това време следващата година, американското президентство може да се превърне в истинско телевизионно шоу.

Днес, от макроикономическа гледна точка, основите не изглеждат толкова зле. Нивата на заетостта са стабилни, потребителското доверие е солидно, а петролният сектор все още не е толкова голям в сравнение в БВП, че да причини ценови срив и да постави на колене икономиката на Съединените щати.  В действителност най-недооценяваният двигател на пазарни емоции днес е страхът от още една голяма криза.

Съществуват известни паралели между днешните затруднения и пазарните усещания в десетилетията след Втората световна война. И в двата случая има извънмерно търсене на сигурни активи. (Разбира се, финансовите ограничения също играят голяма роля след войната, когато правителствата удавят частните инвеститори с дълг чрез лихви под пазарните.)

Даже в десетилетието след Втората световна война, когато известният икономист Джон Кенет Гълбрайт изказва мнението, че светът може да навлезе в нова депресия, пазарите изпадат в силна нервна възбуда. Хората все още си спомнят как американският фондов пазар спада с 90% в първите години на Голямата депресия. Ако се върнем през 1950-те, няма да е трудно да си представим, че нещата могат отново да се объркат. Въпреки това, светът успя да се измъкне от серия катастрофи, в това число от две световни войни, от глобална грипна епидемия и разбира се от самата Голяма депресия. Преди шестдесет години, перспективата от ядрена война също изглеждаше доста реална.

Днес хората трябва да си спомнят за това колко дълбоко и колко бързо пазарите на активи могат да пропаднат. След финансовата криза от 2008 американските борсови индекси паднаха с повече от 50%. Пазарите на активи в някои други страни се сринаха значително повече: Исландия например, потъна с над 90%. Нищо чудно, че последният пазарен срив удари 20%, но много от хората се чудеха колко по-лошо може да стане – и дали страховете от нова рецесия ще се превърнат в самосбъдващо се пророчество.

Идеята е, че инвеститорите са толкова силно притеснени от рецесия и че борсите потъват толкова, че мечите нагласи завладяват реалната икономика и водят до още по-голямо намаляване на разходите, провокирани от страхът от спад. Може и да са прави, макар че пазарите надценяват влиянието им върху реалната икономика.

От друга страна, фактът че Съединените щати успяваха да се движат напред въпреки глобалните насрещни ветрове, предполага че вътрешното търсене е стабилизирано. Но това сякаш не впечатлява пазарите. Дори онези инвеститори, които остават предпазливи оптимисти за американската икономика се притесняват, че Федералният резерв на Съединените щати ще разгледа растежа като причина да продължи с увеличаването на лихвените равнища, създавайки огромни проблеми на възникващите икономики.

Разбира се, има и друго обяснение за колебливостта отвъд страха. Най-простото е, че нещата наистина са толкова зле. Може би индивидуалните рискове не са с такава големи като тези през 1950-те, но са повече, а пазарите стартират от много по-раздута позиция.

Нещо повече, финансовата глобализация задълбочи значително свързаността, засилвайки ефектите от шоковете. Има огромни предпоставки за нестабилност и слабост на световните дългови пазари, като настоящите монетарни улеснения разкриват дълбоко вкоренените проблеми под повърхността. Някои вече посочиха липсата на ликвидност на водещи пазари като причина за огромните ценови флуктуации. На нестабилния пазар една малка промяна в търсенето или предлагането понякога може да наложи голяма ценова амплитуда за възстановяване на равновесието.

Най-убедителното обяснение, обаче, е, че все още пазарите се страхуват, че кога се появят външните рискове, политици и политически технолози няма да са способни да се справят с тях. Когато всички слабости причинени от финансовата криза се разкрият, политическата парализа може да се окаже най-дълбока.

Някои казват, че правителствата  не направиха достатъчно да подкрепят търсенето. Макар това да е вярно, то не е цялата истина. Най-големият проблем тежащ на света днес е грозният провал на повечето страни в осъществяването на структурни реформи. Имайки предвид настоящото движение на ниска предавка на ръста на производителността, както и спадът на глобалното население в дългосрочен план, предлагането, а не липсата на търсене, е истинската пречка пред напредналите икономики.

В дългосрочен план именно факторите на предлагането са тези, които ще определят растежа на страната. И ако страните не успеят да проведат дълбоки структурни реформи след една криза, ще е трудно да видим резултата от тях. Превръщането на управлението в телевизионно риалити шоу, с хвърляне на едно око към рейтингите, няма да помогне работата бъде свършена.


*Кенет Рогоф е професор по икономика и публични политики в Харвардския университет и носител на наградата на Дойче банк за финансов икономикс за 2011 година. Бил е главен икономист на МВФ от 2001 до 2003 година.

сряда, 23 март 2016 г.

Идва ли краят на перфектната буря за пазарите?

Мохамед Ел-Ериан*

По-рано тази година финансовите пазари по света бяха връхлетени от перфектна буря – силен спад подклаждан от необичайна концентрация на по-малки смущения. Финансовата несигурност нарасна, което разтревожи инвеститорите. Пазарите се качиха на влакчето на ужасите, достигайки най-ниските си нива. Доходността по правителствените дългове потъна, а кредиторите се озоваха в необикновената позиция да се налага да плащат за привилегията да държат дори по-големи количества правителствен дълг (почти една-трета от общите).

Колкото повече продължаваха тези колебания, толкова по-голяма ставаше заплахата за глобалната икономика, вече доведена до структурна слабост, до неравенства на доходи и богатство, до пределна свръхзадлъжнялост, до недостатъчно съвкупно търсене и до недостатъчна политическа координация. И ако сравнителното спокойствие се завърна на финансовите пазари, трите причини за колебанията все още не са се разсеяли.

Първо, увеличаващите се сигнали за икономическа слабост на Китай и серията от нехарактерни политически залитания там все още са повод за повишена тревога за общото здравословно състояние на глобалната икономика. Имайки предвид това, че Китай е втората най-голяма икономика в света, няма да отнеме много време на властите в Европа да снижат прогнозите си растежа, а за МВФ да ревизира надолу очакванията за глобалния растеж.

Второ, все още има основателни съмнения за ефективността на централните банки, една група от институции влияеща върху взимането на политически решения, която беше активно ангажирана с подкрепа на устойчивия икономически растеж. В Съединените щати съмненията се съсредоточават върху готовността на Фед да остане „неконвенционален”. Навсякъде обаче остават съмненията за способностите на централните банки да формулират, комуникират и привеждат в действие политическите решения. Например, въпреки наблюдавания активизъм на монетарните власти при даването на окуражителни сигнали за политическа ефективност, пазарите бяха смутени от решението на Японската централна банка да следва ЕЦБ при поемането на курс  по-дълбоко на негативна територия.

Трето, системата загуби някои важни предпазни колани, които трябва да бъдат възстановени. Има значително по-малко „толеранс”, когато се пристъпва към купуване, при положение че напускащите инвеститори са се скупчили на изхода. На петролните пазари, някога мощния ОПЕК картел отстъпи от ролята си на бързо реагиращ при спад, което означава да намалява добива, за да спре безконтролния спад на цените.

Всеки от тези три фактора сам за себе си би привлякъл вниманието на търговците и инвеститорите по света. Настъпващи спонтанно, те дестабилизират пазарите. Дневните колебания нарастват фактически във всеки елемент на глобалните финансови пазари. Обратните ценови движения стават по-чести, като по-уязвимите единици повличат по-здравите. А съотношенията на пазарите на активи се оказват по-нестабилни.

Всичко това е в контекста на една икономика на Съединените щати, която продължава да бъде мощен двигател на създаването на работни места. Но пазарите не са гласували за най-последните икономически развития в Съединените щати. Вместо това те бяха принудени да оценяват устойчивостта на цените на финансовите активи, които, преситени от ликвидност, значително се отличиха от основните икономически фундаменти.

В резултат на тези колебания, пазарите наскоро възстановиха по-стабилното си положение. Разбира се фундаменталното дългосрочно предизвикателство, да се позволи на пазарите да преоценят активите до нормалните им равнища по един сравнително систематичен начин – и, да си го кажем честно, без причиняване на икономически вреди, които в противен случай биха експлодирали в дори по-несигурни финанси – остава.

Всъщност, колкото по-чести са пристъпите на финансова нестабилност в следващите месеци, толкова по-големи ще са рисковете, което ще накара потребителите да станат по-предпазливи в разходите си и ще принудят компаниите да отложат по-голямата част от своите инвестиции в нови производствени площи и оборудване. И ако тази тенденция продължи и се разпространи, дори Съединените щати – една сравнително здрава икономика – би била принудена да ревизира надолу очакванията си за икономическия растеж и корпоративните печалби.

Трайното стабилизиране на днешните пазари е важно, особено за система, която вече е поела твърде големи финансови рискове. Това ще изисква политическа намеса породена от по-отговорно поведение на част от политиците от двете страни на Атлантика – такава, която гарантира така необходимия преход от предоверяването на централните банки към по-разнопосочен политически подход, който да се справи с икономическия троен ефект от структурните, дълговите и тези на слабото търсене препятствия (и то в контекста на по-засилена глобална политическа координация).

Ако тази намеса се случи, нейните благоприятни ефекти върху осигуряването на приобщаващ растеж и действителна глобална стабилност биха били засилени от продуктивното разгръщане на кешовите резерви в счетоводните баланси на компаниите и от впечатляващите технологични иновации, които бяха специфични само за определени сектори и фирми, но които днес имат широкоразпространен ефект върху икономиката. Ако намесата не успее, финансовите колебания случили се по-рано тази година не само ще се завърнат с пълна сила, но и ще се превърнат в проводник на значителен риск от рецесия, по-голямо неравенство и продължителна финансова нестабилност.


*Мохамед Ел-Ериан е главен икономически съветник на Алианц груп и член на нейната Международна изпълнителна комисия. Председател е на Съвета за глобално развитие към президента на Съединените щати Барак Обама. Преди това е бил изпълнителен директор и главен инвестиционен съветник на PIMCO. Определен е за един от 100-те глобални мислители на 2009, 2010, 2011 и 2012 на списание „Форин полиси”.

вторник, 22 март 2016 г.

Само Тръмп може да надцака Тръмп

Томас Фридман

Доналд Тръмп върви уверено по политическата сцена. Шеметният му възход е първостепенен урок по лидерство, а именно че повечето гласоподаватели не слушат с ушите си. Те слушат със сърцата си. Ако лидерът успее да се свърже с тях през емоциите, отговорът им е: „Не ме занимавай с детайлите. Вярвам на инстинктите ти”. Ако лидерът не успее да се свърже през емоциите, той или тя няма да може да привлече вниманието им. Те ще продължават да питат: „Би ли повторил какво каза?”
Съперниците на Тръмп в Републиканската партия продължават да мислят, че ако просто изкарат малко повече подробности за него, избирателите ще загърбят Доналд и ще се обърнат към някой от тях. Но не можеш да накараш избирателите да чуят нещо, което не искат да чуят.

Мнозина приемат Тръмп през емоциите си и чувстват, че този човек разбира болката им, дори и да не е точно така. Много от неговите поддръжници са от движението #белимъженасреднавъзраст, за които днешните забързани времена са неестествени и за които подкрепата за Тръмп е начинът им да кажат „Сега чувате ли ме добре?” и да го изкрещят на всички онези, които пренебрегват болката им, особено традиционните републикански елити. Те не се интересуват от подробностите за Тръмп. Те харесват сърцатостта му.

И нищо чудно. Същите тези елити на „Голямата стара партия” продадоха собствените си души и партията си толкова много пъти на шарлатани и плутократи, че да се чудиш как още не са я пуснали за продажба с намаление в eBay: „Продава се душата на републиканската партия. Почти опразнена. Преди това душата е продавана на Сара Пейлин, на анархистите от Чаеното парти, на Ръш Лимбо, на Грувър Нордквист, на оръжейното лоби, на петролната индустрия, на Кох брадърс, на Шелдън Аделсън и на Фокс нюз. Изгодна сделка. Няма по-добра оферта.”

Обикновено разумни хора, като Мит Ромни, пренебрегват собствените си инстинкти и приемат тази измет от самоопределили се за водачи на републиканците, всеки от които успя да си откъсне отделно парче от онова, което би трябвало да са републиканските принципи – климатичните промени са измама; абортите, дори в случай на изнасилване и кръвосмешение, са недопустими; дори носенето на оръжие трябва да бъде защитено, без значение колко деца са убити; данъците трябва винаги да се намаляват, а социалните програми да се орязват, без оглед на икономическата ситуация; „Обамакеър” трябва да бъде унищожена, макар да се основава на републиканска идея; а Ирак беше успех, макар да се оказа катастрофа.

Републиканската партия стана едно скупчване на идеи, които се вкостеняват с годините, без партията да се запита: В какъв свят живеем днес? И как Америка да съжителства по най-добрия начин с него като прилага консервативните ценности и пазарните решения?

Цинизмът на днешната Републиканска партия не може да бъде по-ярко илюстриран от това, което Марко Рубио, Джон Кейсик (иначе добър човек) и Тед Круз декларират, че те биха подкрепили партийната номинация, дори и да е Тръмп, точно след като са казали на избирателите, че той е един противен човек. Нищо чудно, че толкова много републиканци гласуват за Тръмп, заради страстността му. Нито един от останалите кандидати на републиканците я няма.

Макар подкрепата за него да е слаба, демократите лековато пренебрегват Тръмп като свой враг. Но той все още има в ръката си три силни коза, които не е изиграл. Той ще ги изиграе на общите избори.

Единият коз е, че ако спечели номинацията няма да има проблем да се придвижи към центъра и да привлече независимите и малцинствата. Той няма да има проблем да играе ролята на умерен обединител – и много хора ще го последват, казвайки: „Защо да не му дадем шанс? Той казва, че може да ни направи победители”. Наистина Мексико ще трябва да си плати за стената, ще каже Тръмп, но ще бъде на „вноски”. Да се депортират 11 млн. имигранти? Хайде стига, не знаете ли какви са сумите отпускани за имигрантите? Да изгоним всички мюсюлмани? Да, разбира се, ние не може да изгоним всички верски общности, но Тръмп даде обещание да бъде по-неотстъпчив за визовите режими с определени страни. Никога ли не сте чели „Изкуството за постигане на компромис”?

Вторият му коз е, че с позицията, която е заел по проблема с тероризма, ако, да не дава Господ, се случи терористична атака на наша почва до деня на изборите, Тръмп ще извлече огромни политически дивиденти. Внимавайте. Видяхме как една добре планирана терористична атака преобърна изборите в Израел.

Третият му коз е, че всъщност върви по петите на Хилари Клинтън по начин непознат досега и че ще удовлетвори и ще върне обратно много от разочарованите републиканци, чиято омраза към Хилари е безгранична. „Чухте ли какво каза Тръмп за Хилари миналата нощ? Че се издигнала на гърба на Бил! Затова ще гласувам за него.” И отново, внимавайте.

Но Тръмп има и два жокера, освен трите коза. Един от уроците, които научих докато бях в Близкия изток е, че единственото хубаво нещо на екстремистите е, че не знаят кога да спрат – и накрая често сами се прецакват. Вижте Саддам Хюсейн.

Тръмп вече достигна висоти недостигани от другите кандидати, дори кавайки ни, че е голям задник. Един ден той може да стигне твърде далеч (ако не е стигнал вече) и да прекъсне емоционалната си връзка с избирателите. Другият жокер на Тръмп е, че сред харесващите страстта му са расисти и фашисти с желание за насилие на митингите му. Един ден те могат да прекрачат границата и да сътворят нещо толкова глупаво, толкова нацистко, че хората да се отвърнат от него.


Накратко, само Тръмп може да надцака Тръмп. Не разчитайте засега на това, но и не го отхвърляйте като възможност.

понеделник, 21 март 2016 г.

Измерване на щастието

Охуд Ал Руми*

За мен бе огромно удоволствие да се присъединя към честванията на тазгодишния международен ден на щастието. Но, ако трябва да бъда честна, фокусът на вниманието ми е върху останалите 364 дни от годината. Все пак съм се заела с щастието.

Съществуват множество инициативи и се полагат усилия по целия свят, за да погледнем отвъд БВП и данните за образованието или за болничните легла при измерването на успеха в управлението и развитието на една страна. В страна прекарала последните пет десетилетия в изграждане на икономика от нулата, правителството, на което служа, знае добре това и макар данните да показват напредъка, те не ни разкриват цялата картина – или нещо близко до нея.

През 2011 ООН призова държавите членки да поставят повече ударението върху щастието и благоденствието, когато работят за постигане и измерване на социалното и икономическото развитие. От тогава насам много от страните започнали да поставят щастието в основата на управленските си цели, постигнаха значими резултати. Тук, в Обединените арабски емирства, ясно осъзнаваме, така както са осъзнали и останалите, че се нуждаем от стандарти за управление, които реално да изразяват разбиранията ни за успех. Въпросът, който си задаваме, не е дали предоставяме подходящите услуги и икономическа политика на нашия народ, а дали правим хората щастливи. Разбира се, последното изисква осигуряването на първото, но то също така означава да се отиде отвъд статистиката, за да се разбере, че всички ние сме човешки същества със своите надежди, страхове и стремежи.

Щастието е сериозен ангажимент в ОАЕ, затова вниманието към него прониква във всички действия на правителството, включително в усилията ни да стимулираме компаниите от частния сектор да прибавят ценността му във всекидневните си операции. Това налага формулирането и изработването на национални стратегии, програми и политики за увеличаване на щастието и за измерване на постигнатото на тази база.

Но какво точно наричаме щастие? Това не е нито мимолетен момент на наслада, нито е непроменящо се условие. Това е състояние на съществуване отвъд удоволствието, едно състояние на благоденствие и радост от живота.

Щастието означава ти и твоето семейство да се чувствате сигурни, че има отворени възможности за вас и вашите деца и че можете да разчитате в огромна степен на загриженост, на достойно съществуване и на справедливост в собственото си общество. Щастието не е дадено свише, ние трябва да полагаме усилия за постигането му. Но, както виждате, ролята ни в правителството е да създадем такава среда, която позволява на щастието и на позитивните нагласи към живота да процъфтяват.

Препятствията и неудовлетвореността от живота не винаги означават загуба на щастие, то зависи от това какво вие – и останалите, които ви помагат – правите за преодоляване на тези препятствия. Щастието означава желание да помогнеш на другите, както и да поемаш отговорност за собствените си решения, да бъдеш конструктивен и оптимистичен. В десетгодишната ми работа в правителството никога не ми се е случвало да не бъда посрещана с усмивка, с уважение и с позитивно настроение. Щастието е нещо индивидуално и емоционално.

Щастието не може да бъде налагано насила. То трябва да бъде стимулирано и възпитавано. То изисква промяна в нагласите, с фокус върху постигането на конструктивен резултат. То се постига както на индивидуално, така и на общностно ниво.

Как ние, в ОАЕ, ще го постигнем? Рано е да каже – все пак съм на този пост от едва един месец. Но вече сме изготвили 100-дневен план и конкретен списък със задачи за изпълнение. Определихме крайни срокове за оформянето на политиката на цялото правителство и започнахме да създаваме структури за координиране на правителствените служби и за определяне на новите подходи за обслужване и осигуряване на услуги. Също така развиваме стандарти и подходящите инструменти за формулиране и измерване на щастието.

Покрай усилията ни да поставим преследването на щастието в основата на националните приоритети, трябва да насърчим частния сектор да се присъедини към нас. В един от най-разнообразните пазари на труда – ОАЕ е дом на хора от над 200 националности – на всяка цена трябва да сме сигурни, че, отвъд осигуряването на подходяща правна и регулаторна рамка, предприемачите в нашата страна действат не само на базата на ясно изразен личен интерес.

Както БВП не е единственото доказателство за успеха на която и да е страна, така печалбата не е единствено доказателство за успеха на една компания. В нашия взаимосвързан и социален свят, където мнението, новините и информацията пътуват със скоростта на светлината, щастието е конкурентно предимство. Всъщност, то е в центъра на всеки фирмен успех.

Ние живеем в един труден регион. Близкият изток обикновено не се свързва с щастието. Днес лошите новини идващи от нашия регион засенчват добрите. И да, всички страстно желаем за себе си и за най-обичаните от нас да преуспяват и да дадат най-доброто от себе си.

Именно от този дух сме обладани и чрез неговата прослава и укрепване ние искаме да предложим мир, сигурност, толерантност, позитивизъм и уважение. Ние можем да работим заедно за създаването на среда, в която хората наистина да благоденстват и да се стремят да развият своя човешки потенциал. Всички ние можем да бъдем част от една общност обединена от желанието да споделяме щастието.


*Охуд Ал Руми е министър на щастието на Обединените арабски емирства.

петък, 18 март 2016 г.

Иранската икономика след изборите

Хасан Хакимян*

Последните победи на проправителствените реформистки кандидати на парламентарните избори в Иран дадоха на президента Хасан Рохани благоприятни средносрочни възможности. Но големите икономически предизвикателства остават. И през идните месеци тези предизвикателства ще бъдат определящи за фронтовите линии между президента и неговите твърдолинейни предшественици, вътре и извън парламента.

Всички избори оставят след себе си победители и победени, и скорошните избори в Иран не са изключение. Но, в този случай, има причина да вярваме, че икономическите въпроси бяха основният двигател на политическа промяна, както доказа огромният брой избиратели през изборните помещения. Дори след юли, когато Иран подписа безпрецедентното ядрено споразумение с петте постоянни членки на Съвета за сигурност на ООН и ЕС, народните очаквания за подобряване на състоянието на икономиката достигнаха високи нива.

Рохани ясно осъзнава важността на икономическите очаквания. Всъщност, именно те го изстреляха на президентския пост през 2013. Последната президентска кампания за пореден път почерпи сила от обещанието за поправяне на съсипаната икономика след години на тежки икономически санкции и вътрешнополитически хаос. Именно поради тази причина той си постави голямата цел да постигне споразумение с външния свят, която да затвори ядреното досие и да положи основите на пътя към икономическо възстановяване.

Икономиката, която Рохани наследи от своя предшественик, Махмуд Ахмадинеджад, беше разстроена след годините на щедро разпределение на петролните приходи сред привържениците на президента и след стагфлацията, предизвикана от т.нар. от вицепрезидента на Съединените щати Джо Байдън „най-тежки икономически санкции в историята”. През 2013, годината в която Рохани пое президентството, инфлацията достигна 40%, а БВП се сви с 6%.

Бедите за Рохани се засилиха заради икономическата дестабилизация, последвала въвеждането на цялостни финансови ограничения, отрязали Иран от международната банкова система. Неспособен да продава петрол и изправен пред блокиране на операциите на централната банка, наложено от Съединените щати и ЕС, Рохани срещна голямото предизвикателство да се опита да рестартира растежа и да обуздае галопиращите цени.

Рохани постигна някакъв успех при намаляването на инфлацията, която днес е в рамките на 13%. Но възстановяването на растежа все още е непосилна задача. Предвижданията на МВФ са, че БВП или ще се остане на сегашните равнища, или ще се свие през тази година, с което иранската икономика може да се окаже в нов период на рецесия.

Когато обаче санкциите бъдат вдигнати, МВФ предвижда, че ръстът на БВП може да достигне приблизително 5% през следващата година – ниво, което може да направи от Иран най-добре представящата се икономика в Близкия изток. Постигането на това ниво на растеж ще бъде от особено значение за създаването на работни места. Иран отдавна страда от двуцифрени нива на безработица, като официалната младежка безработица е повече от 25%.

Но на пътя стоят няколко препятствия. Първото е срива на петролните цени, които потънаха със 70% от средата на 2014 насам. Подобно нещастие се случи и през 1999, когато президентът Мохамад Хатами се опита да осъществи свой собствен реформистки експеримент и цените паднаха под 10 долара за барел. Тогава, както и сега, първите две години на реформистката администрация бяха пропиляни заради неблагоприятните външни развития на международните петролни пазари.

Последната криза беше подпомагана от фактори свързани с търсенето и с азиатската финансова криза. Този път, фактори свързани с предлагането доведоха до глобално пресищане с петрол, със същия резултат. Неспособни да разберат това, теоретиците на конспирацията могат да бъдат оневинени за предупрежденията, че сегашното реформаторски настроено президентство има пръст в спада на международните цени на петрола.

Основните предизвикателства пред Рохани обаче са вътрешни. Той произлиза от сложната иранска следреволюционна институционална архитектура, която се основава на лабиринта от структури за взимане на решение, преплетен от институции и агенции създадени да гарантират съгласуваността с ислямските принципи и революционните стандарти. През последните десетилетия тази система доведе до огромна политическа фрагментация, дори до разгаряне на фракционни битки на всички нива. В този властови лабиринт Рохани води интензивни битки с консервативните си противници – битка, която е далеч от края си.

В същност, икономическото лекарство на Рохани – опитващ се да отвори икономиката за чуждестранната търговия и инвестициите, и проведе икономически реформи за насърчаване на частния сектор да следва вдигането на санкциите – е в конфликт с възгледите на консервативните ирански хардлайнери. За т.нар. „Принципиалисти” – защитаващи „затворената икономика”, базирана на годините ограничения, белязани от самозадоволяването и разчитането на вътрешни ресурси – желанието на Рохани да обяви Иран за „отворен за бизнес” и да стимулира чужденците да поемат активна роля в иранската икономика, предизвиква повече тревоги дори от ядреното споразумение.

Намаляването на властта на принципиалисткия блок в следващия парламент без съмнение е силно послание, отправено от младежкия електорат в Иран. Това е в съзвучие с казаното от американския президент Бил Клинтън през 2005: Иран е единствената страна с избори, при които „либералите или прогресистите, печелят от две-трети до 70% от вота в шест поредни избора. Няма друга страна в света за която мога да кажа това, с изключение на моята”.

Десетилетие по-късно без съмнение ще открие, че тази тенденция продължава. Но макар принципиалистите да изглеждат победени, те далеч не са извън играта, за което свидетелства задаващата се битка за икономическото бъдеще.

Без съмнение Рохани ще се изправи пред най-трудните предизвикателства. Неговата изборна победа може да провокира съпротива чрез нарастващ натиск да задоволи народните очаквания. Но както и Хатами разбра, когато изгуби от Ахмадинеджад през 2005, растежът и икономическото възстановяване не идват през разходи за задоволяване на желанието на избирателите за по-голямо равенство и социална справедливост.


*Хасан Хакимян е директор на Лондонския институт за Близкия изток и преподавател по икономика в Лондонския университет.