понеделник, 26 юли 2010 г.

България не може да бъде нито енергиен, нито транспортен център на Балканите


Георги Киряков

Умелата провокация, която отправи Иван Костов миналата седмица към отдавнашната амбиция (със силно популистки и националистически подтекст) на президента Първанов България да стане енергиен център на Балканите, повдигна един нетрадиционен дебат. В студиото на Нова телевизия Костов обясни, че България трябва да изгради своя стратегия и да се превърне не в енергиен, а в транспортен център на Балканите. По думите на бившия премиер българската територия винаги е била такъв център и това трябва да се използва. Подмяната на енергетиката с транспорта обаче не промени популистката и патриотична реторика, а само модифицира съдържателно един напълно безсмислен и лишен от логика и исторически познания дебат. И това е валидно както за енергията, така и за транспорта.

България – енергиен център на Балканите

Първото нещо, което би трябвало да се запита всеки, когато му се подхвърли подобно внушение, е с какви природни ресурси разполага държавата, за да може да мисли върху подобни стратегически приоритети? Отговорът е очевиден, но замъгленият от национален патриотизъм и желание за възраждане на (никога несъществувало) минало величие поглед не дава възможност за трезва преценка на основното обстоятелство и пречка пред реализацията на целта.

България е бедна на енергийни ресурси. Опитите от миналото да се развие петролна индустрия само върху изкарващите по няколко барела на ден кладенци около Плевен докара рафинерията до фалит след 1989 година заради прекалено високата и неконкурентна цена на обработката на петролните продукти. Капацитетът на рафинерията се запълваше частично с прекарван от Съветския съюз евтин (дотиран) петрол, а държавата задържаше работните места заети с пари от бюджета заради невъзможността и нежеланието да преструктурира и спре подобен гигант и образец на социалистическата индустрия.

Вероятността малкото петролни кладенци да са ползвани за целите на пропагандната партийна машина е голяма. Цената за подобна пропаганда се плати от цяло поколение жители на Плевен и околностите – замърсени почви, негодни за земеделие (в един изключително силен земеделски регион), мръсен въздух, откъснати от корените си (земята) хора, масова безработица и огромна емиграция към чужбина и по-перспективни райони от страната, дълбока депресия за останалите да се борят или нямащи друга алтернатива.

Същата беше и си остава съдбата на „петролните полета” около Шабла и Добруджа. Всеки минавал оттам е виждал разрухата и похабената безценна земеделска земя. И само около тези две области с напълно нереалистични прогнози за добив се е направил опит да се развие една индустрия, чиято рентабилност би трябвало да се съизмерва единствено и само с възможностите на Близкия изток или – като идеологическа алтернатива – Русия. Това е първият стълб, около който се е направил неуспешен опит да се изгради енергийната стратегия на България в миналото и около който част от настоящия политически елит се опитва да реставрира един мит.

Вторият стълб, на който се опират опитите за създаване на национална митология, е свързан с газовите находища. Разбира се, залежите са отдавна изчерпани и на тяхно място са изградени съоръжения за съхраняване. Хранилището в с. Чирен е изградено през 1954 година след изчерпване на намиращият се там газ. Капацитетът му е около 3 млрд. куб.м природен газ, което в настоящата икономическа криза е малко повече от годишното потребление на природен газ в България. През 1989 година потреблението е над 8 млрд. куб.м, като през годините плавно намалява до сегашните малко над 2 млрд. куб.м. Но това потребление в годините на комунизма не бива да заблуждава, защото тогавашното производство е било изключително неефективно и енергоемко, а цената на газа е била ниска и политически договорена.

През годините с поскъпването на борсовата цена на газа, а и с ясно заявените и реализирани намерения на Русия да продава на пазарни цени, много от тези производства обявиха несъстоятелност и фалираха. Газът се оказа най-адекватният пазарен регулатор и въпреки опитите на няколко правителства да удържат стабилността на социалистическата индустрия, тя не успя да се съхрани. Сега българското индустриално производство, което успя да се спаси или което стъпи на пазарна твърда почва, ползва природен газ, доставян изцяло от Русия. Тази газова зависимост е валидна и за индивидуалните потребители, и за държавата и остатъчните държавни активи, ползващи газ.

Всъщност битката за чиренското хранилище ще се води между двата алтернативни проекта за пренос на природен газ през наша територия – „Южен поток” и „Набуко”, защото хранилището се оказва ключов разпределителен център по пътя на газа към Европа и европейския газов пазар. Но това значение, което хранилището има, едва ли е силен коз в стратегията за енергийния център на Балканите. По-скоро ни поставя в ситуация да избираме между две злини, в които няма възможност за избор на по-малката.

Интересът на Русия към „Южен поток“ и респективно към чиренското хранилище не е продиктуван от стратегическата важност на маршрута на „Газпром”, защото руснаците винаги са казвали, че има алтернативи – Румъния например. Този интерес е продиктуван от важността на хранилището за проекта „Набуко”, защото неговият маршрут няма друга алтернатива за пряк достъп до европейските енергийни пазари освен преминаване през България. Реализирайки проекта „Южен поток”, Русия блокира реализацията на конкурента „Набуко”, прави го много по-скъп и естествено, неефективен, а инвестицията – трудна за връщане. Докато Русия може стратегически да си позволи да ползва политически, а оттам и финансови лостове, то страните, участнички в „Набуко”, трябва да се съобразяват с инвеститорите, които търсят сигурност на печалбата, възвръщаемост на инвестицията, намаляване на рисковете и избягване на напрежение. А след като Русия не успя да предотврати изграждането на стратегическия петролопровод Баку–Тбилиси–Джейхан, сега ще бъде доста по-внимателна, политически безкомпромисна и агресивна към факторите, представляващи пречка за реализация на „Южен поток” и блокирането на „Набуко”. Заявките и на настоящото българско правителство, потвърждаващи реализирането на този важен за руснаците проект, са напълно неадекватни по отношение на стратегията за енергийния център. Всъщност България отново е въвлечена в решаването на „Източния въпрос”, само че този път залогът не са протоците, а енергийните трасета.

Следващата опора на мита, наречен „България енергиен център на Балканите”, е ядрената енергия. България не притежава находища за добив на количествата уран, необходими за зареждането с ядрено гориво на АЕЦ „Козлодуй”, не притежава и технология за преработка и рафиниране на ценния и опасен материал. Цялото количество уран за ядрените ни мощности се внася отново от Русия още от официалното им откриване на 4 септември 1974 година. Няма и няма да има друга алтернатива за внос на гориво и при изграждането на АЕЦ „Белене”, защото руските технологии са конструирани и годни за експлоатация само на произведения в Русия ядрен материал.

Съмнителни са и перспективите за износа на енергията (произвеждана понастоящем от първата АЕЦ), която ще се произвежда от АЕЦ „Белене”.

Първо, защото основният потребител на енергия от България – Турция, започва строителството на своята първа ядрена централа.

Второ, заради силно нарасналия интерес от производство на енергия от възобновяеми енергийни източници – вятър, слънце, вода, отпадъци и т.н. – инвестицията в които е сигурна заради задълженията на държавите, членки на ЕС, да изкупуват на преференциални цени произведената от тях енергия.

И трето, заради високата цена на инвестицията, бавното й изплащане и заради необходимостта от създаването на инфраструктура за пренос на енергията и за специфична военна защита на съоръженията.

По отношение на последния стълб на енергийната стратегия „България – енергиен център на Балканите” – производство на енергия от местни енергоизточници, също не би могло да се каже, че бихме станали значим регионален фактор. Единственият ресурс, с който държавата разполага, са въглищата. Те обаче са с много ниски показатели за калоричност и високо съдържание на пепел, силно замърсяващи са околната среда, технологиите за производство са остарели и неефективни, а жизненият им цикъл е към края си. Единствената полза от произведената от въглища енергия е за България, и то в периоди на енергийна криза. Енергията от въглища е резервен вариант, който не може да бъде използван продължително и да носи икономически дивиденти на страната в средносрочен и дългосрочен план.

След всичко, казано дотук, става ясно, че България е част от чужда енергийна стратегия и от планове да бъде превърната в алтернативен руски енергиен коридор на Балканите. България няма как да бъде енергиен център, но е стратегически важен фактор за пренос на енергоресурси в дългосрочната руска стратегия. Страната също така е важен фактор в европейската енергийна стратегия за диверсификация на трасета и източници, в опита на ЕС да преодолее твърде голямата зависимост от Русия. Във възобновената студена война, но този път с дрънкане на тръби, а не на оръжия, България отново се оказва заложник и отстояването на националния интерес ще става все по-трудна задача пред управляващите за дълъг период от време.

Източният въпрос не е решен, а съдържателно промяната е само в подхода към воденето на „военни” действия и ползваните оръжия. В тази специфична война не бива да убягва от погледа, че преминаването от виртуално въоръжение към реално е въпрос на аргументация от типа „защита на собствеността”. А собствеността върху тръби, съоръжения и друга инфраструктура може да се окаже удобен повод за реална военна намеса, колкото и да е далечна подобна перспектива и колкото и да изглежда глупава на настоящия етап на развитие на международните отношения. „Великите сили” мислят дългосрочно, а вдъхновение за подобен род дългосрочни замисли дава, както винаги, историята.

Все пак не бива да забравяме, че сме част от голямото европейско семейство. Но това семейство, изградено на доброволни начала, е договорно обвързано и както предоставя правни, финансово-икономически и военни защити, така и изисква минимум лоялност и обвързаност от страните членки. България, като пълноправен член на ЕС, трябва да се съобразява с европейската енергийна стратегия и в преговорите си с Русия да използва този солиден гръб.

България – транспортен център на Балканите

Вторият национално укрепващ и сплотяващ мит беше роден наскоро и все още не е набрал необходимата инерция. Опитът да се измести един мит чрез изграждането на друг е познат, но това не го прави по-полезен и той няма да донесе необходимите електорални дивиденти на авторите си. Популизмът и национализмът не стават по-привлекателни и приемливи само защото са изречени от доказан държавник като Иван Костов. А надпреварата в митотворчеството измества политическия фокус от важните проблеми на настоящето. Да си важен транспортен и логистичен център е не по-малко опасно от това да си енергиен. Но и в този мит, както и в мита за енергийния център на Балканите има голяма доза заблуда.

Транспортните коридори, преминаващи през Балканите, имат богато историческо наследство. А задълбоченото изследване на значението им за развитието на Европа започва твърде късно. Фундаменталният труд на великия френски историк Фернан Бродел „Средиземно море и средиземноморският свят по времето на Филип ІІ” дава възможно най-ясната картина и предоставя безценни аргументи за оборването на мита за България като възможен транспортен и логистичен център на Балканите и в Европа.

България и в исторически контекст, и сега може и трябва да бъде определяна като второстепенен, дори третостепенен транспортен коридор и логистичен център.
На първо по важност място като трасета за превоз на товари е водният транспорт – океани, морета, реки, като и тук има диференциране. Първостепенна важност се дава на океаните, защото могат да се превозват огромно количество товари само с едно транспортно средство. На следващо място са моретата, като преди големите географски открития, последвали изобретяването на секстанта (ориентацията по звездната карта, дала възможност за денонощно плаване), моретата са били основни търговски пътища (особено Средиземно море). На трето място са реките, по-които е преминавало вторичното разпределение на товаропотока в пътя му към крайния потребител. На последно място е сухоземният транспорт, защото е най-скъп и най-опасен. Все пак той е необходим за достигането до крайните дестинации на пазара. Съвсем съзнателно пропускам в изброяването на транспортните коридори въздушния транспорт, защото той придобива значение едва в последните сто години, а и е ефективен само при високи маржове на печалба между производствена и продажна цена заради твърде големите и икономически необосновани разходи за превоз.

По време на Индустриалната революция Великобритания построява десетки хиляди километри водни канали, пресичащи територията й във всички посоки, за да спести от разходи за превоз на товари. Да, България има излаз на море, но това е „тапата” на Средиземно море. И двете ни големи морски пристанища са само с локално и доста по-малко регионално значение. Много по-важна водна артерия е река Дунав заради прекия достъп до сърцето на Европа. Съсредоточаването на вниманието към нея би било по-разумно от търговска гледна точка. И адаптирането на сухоземната инфраструктура чрез насочване на трасетата към Дунав би донесло много по-дългосрочни икономически дивиденти. Товаропотокът през сухоземната ни инфраструктура е с нищожни размери, сравнен с този в Италия, Франция, Испания, Германия, дори Гърция. Транспортната ни инфраструктура, включително и железопътната, е в окаяно състояние, а това е основание да бъде избягвана при изработката на плановете за превоз на товари на спедиторските фирми. Единственото логично обяснение за необходимостта от изграждането на пътната ни инфраструктура е избягването на преминаването през Босфора заради високите такси за преминаване и претоварването му. Но за сухоземните превози има алтернативни трасета през Гърция, Турция или през Румъния (Констанца).

За да станат ясни разликите в мащабите, ще дам пример с пристанището на Ротердам, което наистина е транспортен център, откъдето тръгват и където пристигат около 30% от товарите, предназначени за европейските пазари. Там работят около 300 хил. души при население на Ротердам от 500 хил., а площта, която заема самият пристанищен комплекс, е три пъти по-голяма от площта на самия Ротердам. Наивно е да се смята, а още по-малко да се твърди, че България е подходяща като териториално разположение и като налична транспортна инфраструктура, за да придобие статут на транспортен и логистичен център с европейско значение. Битката би била разумна и оправдана икономически, ако страната успее да се пребори с конкуренцията на Румъния, Гърция, Сърбия, дори Македония за създаване на регионални логистични центрове. Съществуващата в момента складова площ в България е само от местно значение и частично от регионално. А построяването на основните магистрали е наложително и важно за селското стопанство и туризма. Не и за някакъв въображаем транспортен и логистичен център.

Липсата на пътища (буквално) спъва развитието в най-подходящата за земеделие Дунавска равнина, защото прави произведената там продукция скъпа и неконкурентна. За селското стопанство лесният, бърз и евтин достъп до тържищата е от жизненоважно значение. За съжаление приорити на българските правителства от прехода не бяха нито туризмът, нито селското стопанство, затова и развитието на инфраструктурата беше занемарено и оставено на заден план. Остава да разчитаме на бъдещите планове, което не изпълва с оптимизъм никого – нито бизнеса, нито гражданите на страната.

Както първият мит – за енергийния център, така и вторият – за транспортен и логистичен център, не отговарят по никакъв начин на реалностите. Двата популистки мита са плод на непознаването на историята и пренебрегването на ключови фактори на средата. Авторите им, а и техните апологети трябва да направят сериозна преоценка на мотивите за тяхното лансиране в публичното пространство и да провокират задълбочен дебат, лишен от емоции и желание за надцакване.

Статията е публикувана в електронния сайт "Гласове"

неделя, 25 юли 2010 г.

Златото и икономическата свобода

Алън Грийнспан

Това, което обединява привържениците на силната държавна намеса в икономиката от всички крила, е почти истеричното им противопоставяне на златния стандарт. Изглежда те усещат по-ясно и точно от мнозина защитници на либерализма в икономиката, че златото и икономическата свобода са неразделни, че златният стандарт е инструмент на либерализма, и че те взаимно се предполагат и изискват.
За да се разбере причината за това противопоставяне, най-напред трябва да се разбере специфичната роля на златото в едно свободно общество.

Парите са общият знаменател на всички стопански сделки. Те са стопански продукт, който служи като средство за обмяна –универсално средство, прието от участниците в обменната икономика за заплащане на техните стоки и услуги; следователно, могат да бъдат използвани и като мерило за пазарна стойност, и като средство за съхраняване на стойност, т.е. като средство за спестяване.

Съществуването на подобен стопански продукт е предварително условие за икономика, базирана на разделение на труда. Ако хората не притежаваха някакъв стопански продукт с обективна стойност, който да е общоприет, каквито са парите, те щяха да бъдат принудени да се върнат към примитивната натурална обмяна или да живеят в самозадоволяващи се стопанства и да се откажат от неоценимите предимства на специализацията. Ако хората нямаха средство за запазване на стойността, т.е. средство за спестяване, както дългосрочното планиране, така и обмяната щяха да бъдат невъзможни.

Средството за обмяна, което би било приемливо за всички участници в икономическия процес, не се спуска отгоре с решение. Първо, то трябва да бъде трайно. В едно примитивно общество на оскъдно благосъстояние житото би могло да бъде достатъчно дълготрайно средство, тъй като всякаква обмяна ще се извършва само по време и непосредствено след жътва, без да остава излишък от стойност, който да се пази като принадена стойност. Там, където обаче възникнат съображения за запазване на стойността – както става в по-богатите и по-цивилизовани общества, средството за обмяна е нужно да бъде траен стопански продукт, най-често метал. Металът обикновено се избира, защото е хомогенен и делим: всяка единица е еднаква с всички останали и може да бъде смесена или разделена на произволен брой части. Скъпите бижута за разлика от него нито са хомогенни, нито са делими.

Още по-важно е средството за обмяна да е предмет на лукса. Желанието на човека да притежава лукс е неограничено, така че за луксозни стоки винаги ще има търсене – следователно, те винаги ще бъдат приемливи. Житото е лукс в цивилизациите, страдащи от недохранване, но не и в проспериращите общества. Цигарите обикновено не заместват парите, но точно така стана в Европа след Втората световна война, когато те бяха лукс. Терминът “луксозна стока” внушава оскъдица и висока стойност на единица стока. Ако стоката има висока стойност, тя е лесно преносима – например унция злато се равнява на половин тон чугун.

В ранния стадий на развитие на паричното стопанство могат да се използват няколко средства за обмяна, понеже на горепосочените условия отговарят широка палитра от стопански продукти. Въпреки това, едно от тях бива приемано в по-широк мащаб и така накрая измества всички останали. Предпочитанията какво да се ползва като средство за запазване на стойност се прехвърлят върху най-широко приетото средство, което на свой ред го прави още по-широко прието. Изместваното е прогресивно, докато накрая този стопански продукт се превърне в единствено средство за обмяна. Използването на едно-единствено средство осигурява сериозни предимства по същите причини, по които парите са по-висш стадий от натуралната размяна: те правят възможен обмен в невъобразимо по-голям мащаб.

Дали единственото средство да е злато, сребро, мидени черупки, добитък или тютюн, подлежи на избор, зависещ от контекста и от спецификата на развитие на дадена икономика. Всъщност всички те са играли роля на средство за обмяна в определен момент. Дори в текущото столетие два главни стопански продукта бяха използвани като международни средства за обмяна – златото и среброто, ала златото се превърна в господстващо. Златото винаги е било смятано за луксозна стока благодарение на художествената му стойност и функционалност, както и на относителния недостиг от запаси. То е трайно, преносимо, хомогенно, делимо и следователно притежава значителни предимства пред всички други средства за обмяна. Фактически то е единственият международен обменен стандарт от началото на Първата световна война.

Ако за всички стоки и услуги трябваше да се плаща в злато, би било трудно да се осъществяват големи плащания, а това би ограничило степента на разделение на труда и на специализация в дадено общество. Следователно логично продължение на създаването на средство за обмяна е създаването на банкова система и кредитни инструменти, които да служат като заместител на златото, а също и да бъдат конвертируеми към него.

Една свободна банкова система, основана на златото, е способна да увеличи кредитите и следователно да създаде банкноти (валута) и влогове, съгласно производствените изисквания на икономиката. Отделните притежатели на злато биват убедени да депозират златото си в банка срещу лихва, като същевременно разполагат с богатството си под формата на чекове. Но тъй като ситуации, в които всички вложители биха поискали да изтеглят златото си едновременно, са редки, банкерите могат да държат като резерви в злато едва малка част от всичките депозити. Това им позволява да заемат повече, отколкото е сумата на златния резерв (което означава, че те притежават права върху злато вместо самото злато като обезпечение за кредитите). Ала сумата на заемите, които те могат да осигурят, не се определя произволно – тя подлежи на уточняване, като се вземат предвид както размерът на резервите, така и състоянието на инвестициите.

Когато банките заемат пари, за да финансират продуктивни и печеливши предприятия, заемите се изплащат бързо и нови банкови кредити са налични постоянно. Когато обаче стопанските начинания, финансирани от банките, са по-слабо печеливши и се изплащат бавно, банкерите скоро разбират, че имат повече неизплатени заеми, отколкото са техните златни резерви, и започват да ограничават новото кредитиране, като повишават лихвения процент. Това на свой ред ограничава финансирането на нови предприятия и изисква от текущите длъжници да подобрят финансовите резултати, за да получат заеми за по-нататъшно разширяване. Следователно при златния стандарт като гарант на икономическата стабилност и балансирания растеж служи самата свободна банкова система.

Когато златото е прието като средство за обмяна от повечето или всички страни, неспъван от нищо свободен международен златен стандарт служи да подкрепи разделението на труда и международната търговия в световен мащаб. Дори и единиците за обмяна (долар, фунт, франк и т.н.) да варират в отделните държави, когато всички те биват приравнени към златни мерки, икономиките на отделните страни действат като една – дотогава, докато не бъдат наложени ограничения върху търговията или движението на капитала. Заемите, лихвените проценти и цените следват сходни модели във всички страни. Така например, ако банките в дадена страна раздават кредити твърде свободно, лихвите в нея започват да падат, а това подтиква вложителите да прехвърлят спестяванията си към банки в други държави, където се плащат по-изгодни лихви. Това незабавно предизвиква недостиг на банкови резерви в страната на “лесните” заеми и кара банките да затегнат условията за отпускането им и да се върнат към по-високи конкурентноспособни лихви.

Напълно свободна банкова система и напълно последователен златен стандарт все още не са постигани. Все пак преди Първата световна война банковата система на Съединените щати (и на по-голямата част от света) се основаваше на златото, и въпреки че правителствата се намесваха от време на време, банковата система бе по-скоро свободна, отколкото контролирана. Периодично, вследствие твърде бързо раздаване на заеми, банките стигаха до положение всичките им златни резерви да са изразходвани, лихвите се покачваха рязко, новите кредити спираха, и икономиката влизаше в остра, но краткосрочна рецесия. (В сравнение с депресиите от 1920 и 1932 г. предвоенните икономически спадове наистина изглеждат леки.) Това, което възпираше неконтролируемия стопански растеж, преди той да доведе до типа катастрофа, позната ни от времето след Първата световна, беше ограниченият златен резерв. Периодите на напасване бяха кратки и икономиките бързо възстановяваха солидната основа за продължаване на растежа.

Но процесът на лечение бе погрешно диагностициран като болест: ако недостигът на банкови резерви е това, което води до спад в бизнеса, обосноваваха се привържениците на намесата в икономиката, защо да не се намери начин да се доставят допълнителни резерви на банките, така че те никога да не изпадат в такова състояние? Ако банките продължат да раздават заеми безкрайно, аргументираха се те, икономически спадове никога няма да се случват. Ето как през 1913 г. се създаде системата на Федералния резерв. Тя се състои от дванайсет регионални банки, които на думи се притежават от частни банкери, но всъщност са подкрепяни, контролирани и финансирани от правителството. Кредитът, предоставен от тях, е на практика (макар това да е незаконно) обезпечен от данъчната мощ на федералното правителство. Формално ние все така останахме в системата на златния стандарт; частни лица все така можеха да притежават злато свободно, и то продължи да бъде използвано като банков резерв. Само че сега, в допълнение към златото, и заем, предоставен от банките на Федералния резерв (“книжен” резерв), можеше да служи като законно средство за плащане на вложителите.

Когато през 1927 г. икономиката на Съединените щати отбеляза слаб спад, Федералният резерв отпечата повече книжни запаси с надежда да предотврати възможен недостиг на банкови резерви. По-катастрофални последици обаче имаше опитът му да подпомогне Великобритания, която губеше злато в наша полза, защото Банк ъф Ингланд отказваше да позволи лихвите да се покачат отново, когато пазарните сили го изискваха (това щеше да има неблагоприятни последици в политически план). Логиката на заинтересованите институции бе следната: ако Федералният резерв налее излишни книжни резерви в американските банки, лихвите в Съединените щати ще паднат до ниво, сравнимо с това във Великобритания, което на свой ред ще преустанови загубата на злато от нейна страна, и ще й спести неудобното положение да трябва да вдигне лихвения процент.

И Федералните наистина успяха: спряха загубата на злато, но при това почти унищожиха световната икономика.

Излишният кредит, който наляха в стопанството, рефлектира върху фондовата борса и предизвика невероятен спекулативен бум. Но вече бе твърде късно: към 1929 г. спекулативният дисбаланс вече бе толкова всеобхватен, че опитът доведе до рязко намаляване на разходите и последваща загуба на доверие. В резултат американската икономика се срина. Великобритания бе засегната още повече, но вместо да осмисли последиците от предишната си лудост, тя изостави златния стандарт изцяло през 1931 г., разкъсвайки напълно останките от тъканта на доверие, и предизвиквайки серия от банкови фалити в другите страни по света. Световната икономика навлезе в Голямата депресия на 30-те години.

Като използваха логика, напомняща тази на предишното поколение, привържениците на силната държавна намеса в икономиката твърдяха, че вината за кредитния бум, който доведе до Голямата депресия, е предимно на системата на златния стандарт. Ако той не съществуваше, смятаха те, изоставянето на плащанията в злато от страна на Великобритания през 1931 г. не би довело до банкови фалити по целия свят. (Иронията е в това, че от 1913 г. ние спазвахме не златен стандарт, а нещо, което би могло да се нарече “смесен златен стандарт”, но накрая златото бе обвинено за всичко.)

Но опозицията срещу златния стандарт на нарастващия брой защитници на социалните държави във всякаква форма бе предизвикана от доста по-дълбоко прозрение: осъзнаването, че златният стандарт е несъвместим с хроничния дефицит (отличителен белег на социалната държава). Ако я освободим от академичния жаргон, социалната държава не е нищо повече от механизъм, по който правителствата конфискуват имането на произвеждащите членове на обществото, за да финансират широка палитра от социални начинания. Значителна част от конфискацията се извършва чрез данъчната система. Но привържениците на силната държавна намеса в икономиката бързо осъзнаха, че ако искат да запазят политическите си позиции, сумата, вземана като данъци, трябва да бъде ограничена, и че трябва да се насочат към програми за мащабно увеличаване на дефицита, т.е. за заемане на пари посредством издаване на облигации, за да финансират разходите по социалните програми в по-голям мащаб.

При златния стандарт сумата на заемите, които една икономика може да поеме, се определя от нейните собствени материални активи, тъй като всеки кредитен инструмент в последна сметка е претенция върху реален актив. Но правителствените облигации не са подкрепени от реално богатство, а само от обещанието на правителството, че ще ги изплати от бъдещи данъчни приходи – а това не може да бъде прието лесно от финансовите пазари. Голямо количество нови правителствени облигации може да бъде продадено на частни лица само при растящи лихви. Следователно при златен стандарт възможността на правителството да трупа дефицит е силно ограничена.

Изоставянето на златния стандарт позволи на привържениците на социалната държава да се възползват от банковата система като средство за неограничено увеличаване на кредита. Те създадоха книжен резерв – правителствени облигации, които под формата на сложна серия от стъпки банките приемат вместо реални активи и третират като фактически депозит, т.е. като еквивалент на това, което преди бе вложение в злато. Притежателят на правителствени облигации или банков депозит, създаден от книжните резерви, смята, че има валидна претенция върху реален актив. Но всъщност в момента има повече неуредени претенции, отколкото реални активи.

Законът за търсенето и предлагането не може да бъде заобиколен. Ако наличният запас пари (претенции) нараства спрямо наличния запас от реални активи в икономиката, това води до увеличаване на цените. Вследствие на това изработеното и спестено от произвеждащите членове на обществото, измерено в стоки, губи стойност. Когато накрая се изготви балансът на икономиката, се вижда, че тази загуба на стойност се равнява на стоките, закупени от правителството за социални или други цели с парите, получени от правителствените облигации, финансирани от банкови кредити.

При отсъствие на златен стандарт не съществува начин спестяванията да бъдат защитени от инфлацията. Не съществува сигурно място за съхраняване на стойността. Ако имаше такова, правителството би трябвало да направи незаконно поддържането му, както се случи със златото. Например, ако всеки реши да превърне всичките си банкови влогове в сребро, мед или някаква друга стока, а след това откаже да приема чекове като платежно средство, банковите влогове ще изгубят покупателната си сила и създаденият от правителството банков кредит ще се превърне в безполезна претенция върху стоки. Финансовата политика на социалната държава изисква създателите на благосъстоянието да нямат начин да се защитят.

Това е мрачната тайна зад тирадите срещу златото на привържениците на социалната държава. Задлъжняването е просто начин за “прикрита” конфискация на благосъстояние. Златото, като пазител на правата на собственост, стои на пътя на този скрит процес. Ако това бъде разбрано, тогава няма да е трудно да се разбере опозицията на привържениците на държавната намеса в икономиката срещу златния стандарт.

Превод: Милена Попова

from: http://atlas-bg.eu/

петък, 23 юли 2010 г.

БСП няма да допусне реализация на „Проекта Първанов”



Процесът на мистификация, наречен „Проекта Първанов”, скоро ще достигне пълния си производствен капацитет. Какви интереси прозират зад това, чии намерения ще бъдат прилежно обслужени, как ще бъде „обработено” за поредн път общественото мнение, не е трудно да се досетим. Трудно ще бъде да оценим предварително последиците от поредния творчески експеримент в българската политика, който е на път да се роди чрез следващия проект на непубличния, ще рече непрозрачен, политически и икономически истаблишмънт (в случая това е съвкупността от засегнати трайно обвързаности между политическата власт и икономически зависими от държавата субекти).
Винаги и във всяко време, когато стане крайно необходимо и жизненоважно да се извършат реформи в институционалното функциониране на държавата, се е появявала група, готова да се съпротивлява с всички позволени и непозволени за политиката средства. Реформи, които разкъсват дълго изграждани връзки и разрушават стари, градени с години лоши навици. Това е валидно с известни уговорки и за демокрациите. България не е изключение от това правило. Проблемът идва от повторяемостта на това събитие, което е последица от редица фактори, сред които и пълната политическа апатия на активната част от българското население. Създаването на политически проекти, плод на лабораторни експерименти, от шепа „книжни плъхове”, в услуга на добре сработен в прехода екип илюзионисти, издълба непреодолима пропаст между мнозинството граждани и т. нар. елит на прехода, и породи базисно недоверие към демокрацията и демократичните институции. Затова и всяко действие свързано с този проект трябва да бъде внимателно следено.
Хипотезите по новия проект могат да се разгърнат в няколко посоки, с което едва ли се изчепва многообразието от възможности, но все пак провокирането на критично мислене по темата би било от полза.
Хипотеза 1. На този етап „Проекта Първанов” ще се ползва като бостанско плашило, в отчаян опит да се възстанови балансът на интереси във властта и да се отслаби огромния институционален натиск, наложен от световната финансова и икономическа криза, върху голяма част от едрия български бизнес. Именно този бизнес през годините си остана основен поръчител на плеядата политически проекти, провалили в голяма степен естественото развитие на процеса на преход от тоталитаризъм към демокрация и от планова към пазарна икономика. А липсата на образованост в „Основи на демократичните правила и процедури” се оказа непреодолимото препятствие пред всички български правителства от ’89 година насам, образованост, която би им позволила да се справят с управлнието на демократичната държава. Нито реформаторската десница, нито демократичната левица успяха да се възползват от лостовете, които държавната власт им даваше, за да се справят с болестите наследени от тоталитарната държава. Компромисите винаги се оказваха решаващи за политическото бъдеще на управляващите и резултатите след всеки избор бяха логично следствие от тази специфична липса на решителност и последователност в действията. Получи се драстично разминаване между намеренията преди и реализацията им след избори.
Хипотеза 2. „Проекта Първанов” все пак може да бъде мислен като заплаха за стабилността и единството на БСП. На този етап той си остава само проект, но сондирането на неговия потенциал е в ход и определено раздвижва сериозно партийните пластове и отляво, и отдясно. Замислян като възможна лява алтернатива на сегашното дясно управление, проектът не само би позволил да се възстанови балансът на интереси в икономиката и политиката, но и би върнал на дневен ред принципа на махалото и двуполюсния модел в класическия му вид. Но това е само при условие, че БСП като партия позволи подобен сценарий да се случи. Досега партията, независимо от критичността на ситуацията, е успявала да се справи с всеки опит за разцепление. Дори в тежките години след управлението на Виденов, БСП удържаше всички центробежни процеси и се възстановяваше напълно до следващите избори. Няма никакви индикации това да не продължи по същия познат начин. Това, което един нов ляв проект трябва да има предвид е, че поставени пред избор между партията и личността, апарата и активистите на БСП винаги са предпочитали и ще предпочитат партията. Затова и досегашните опити за формиране на леви алтернативи, различни от БСП, са се проваляли. Като започнем от Александър Томов, минем през Николай Камов, Илия Божинов, Татяна Дончева (все още не изпитала гнева на социалистите), всичко започваше и свършваше или с връщане в партията майка, или с политическа забрава.
Хипотеза 3. Заплахата за БСП е възможно да идва и от друга посока. Във вътрешнопартийната битка за лидерство, един подобен проект може да се използва умело от обиграните партийни кадри за завоюване на нови позиции и овладяване на стратегически места като трамплин към следваща управленска конфигурация, която да включва БСП. За тези умели партийни апаратчици „Проекта Първанов” би бил ценно оръжие за постигане на стратегически цели. Тази хипотеза се гради на предположението, че спадът в доверието към ГЕРБ продължи до степен, в която при следващи избори десницата, независимо в каква парламентарна конфигурация, няма нужния брой народни представители, за да състави управляващо мнозинство. А от друга страна БСП, ДПС и някакъв въображаем нов центристки или либерален проект, различен от НДСВ, промъкнал се през избирателната бариера, има необходимия брой гласове за съставяне на кабинет.
Хипотеза 4. Самият Първанов също държи политическите си сетива нащрек. Опитът да бъде употребен за нечии чужди политически интереси, може да го изолира напълно от политическия дневен ред и да го пенсионира преждевременно. Подобни опити за ранно пенсиониране бяха направени още при кандидатурата му за първия президентски мандат, когато БСП го кандидатира срещу тогавашния президент Петър Стоянов, за да се отърве от него. Тогава сгрешиха и едва ли сега искат да повторят грешката си. Пък и Първанов би трябвало да е научил урока си от опита на своя предшественик на президентския пост – триумфално завръщане в партийните редици, последвано от катастрофално пропадане и завличане на цялата партия на политическото дъно. Нито БСП, нито Първанов искат подобно развитие на ситуацията.
Първанов трябва да е наясно обаче, че е част от миналото на БСП и е по-вероятно да спъне развитието и възстановяванети й, както и процеса на смяна на поколенията, отколкото да й помогне да излезе от моментната изолация. И самостоятелният партиен проект и завръщането в редиците биха били по-скоро във вреда, отколкото в полза за партията. А за оглавяване отново на партията и дума не може да става. Изборът няма да е лесен, а рисковете са твърде големи при всеки възможен вариант за развитие. Затова и колебанията в каква посока да се поеме, са ясно различими.
Хипотеза 5. Не е за пренебрегване възможността, пускането в ход на идеята за създаването на подобен проект, да е опит за отклоняване на вниманието на управляващите от БСП, което да й даде възможност за поемане на глътка въздух от непрестанните атаки към нея и наследството от управлението й. Но това е хипотеза приближаваща се по-скоро към полето на „теориите на конспирацията”.
Всъщност здравият разум подсказва, че около „Проекта Първанов” гравитират илюзиите на голямо множество политически и икономически субекти без връзка помежду си, с разнородни интереси и цели, всеки търсещ на случаен принцип реализацията им. Желанието за възвръщане на властови, а също така и икономически позиции съчетано с потенциала на подобен проект, дава по-ясна картина на сегашната ситуация. Именно тази специфична припряност в действията на засегнатите субекти, които определих по-горе като политически и икономически истаблишмънт, са повод за тревога. Необмислеността в реакциите може да тласне България назад и в период на криза да задълбочи проблемите. А цената на тази припряност да я платят пак тези, които имат най-малка вина – българските граждани.

четвъртък, 22 юли 2010 г.

Радой Ралин: Жената трябва да се люби по 8 пъти

Иван Бакалов


По това време преди 4 години почина Радой Ралин, личност, известна в България наравно и дори повече от Тодор Живков, управлявал България 33 години. През повечето време на режима Ралин се смяташе за нещо като антипод на Живков и главен негов критик. След смъртта му в. “Таймс” му отдели статия на цяла страница, каквато не е отделял по повод смъртта на нито един българин (виж статията тук). За пръв път Ралин се прочува след изгорената книга с епиграми “Люти чушки”. След нея славата му на дисидент и неудобен сатирик не залязва.
Беше горещ юлски ден, когато го видях за последен път, на болничното му легло в бившата Правителствена болница. Още помня как стиснах едрата му ръка, с пълното съзнание, че е за последен път. Беше ужасно. Някакъв скоротечен рак на синусите, едното му око беше напълно затворено, той говореше тихо, но… невероятно. Започна да разказва пред мен, двамата си сина и Любен Дилов-син някакви сексуални истории. Не можех да повярвам откъде извираше тази сила – едвам говори, задъхва се, но разказва истории за секс. Той, който винаги е бил разказвач на такива истории, нищо от тях не остана написано някъде, освен отделни неща в неговите собствени книги.

Щом се засмееш - туй е като ебането. Не е случайно – С - Сатира - Секс - Смях.
Около година преди смъртта му направих интервю с него почти изцяло на тема секс. Мисля че е подходящо четиво, с което читателят да си припомни този забележителен българин.

- Често се обявяваш против алкохола, в полза на секса. Защо?

- Аз не пия. Аз съм за секса. Пие, който не може. Не мога да обвиня младите сега ,че пият. При това, че и жените пият повече. Може би всички са еднакво недоволни. Сигурно сексът не върви много напредничаво в таз страна. Какво да говорим? Чисто и просто на хората не им е нито до държава, нито до мокрене на котето*.

- Защо ние българите сме малко задръстени по отношение на секса?

- Навремето Васил Чертовенски** го каза много хубаво - Аспарухе, Аспарухе (тегли една псувня), на кръстопът и кучетата не пикаят, ти си взел държава да основаваш… Какво да се прави?



Статията във в. “Таймс” за смъртта на Радой Ралин. Толкова внимание вестникът не е отделял на друг българин в цялата си история.- Какво общо има това със секса?

- Как да няма? Сексът иска, да кажем, здрави връзки. А това да бъдеш на кръстопът – ами … минал си една, отиваш - границата ти е много близко. Не те задържа нещо…

- Не смяташ ли, че българинът има много задръжки в секса, много е консервативен, груб?

- Абе той, българинът, много обича да се емчи, да се ежи – ти знаеш ли кой съм аз? Например хората като са правили въстания, са ги правели с цивилните си дрехи. А пък българинът – ще ушие любимата му някакво знаме, ще си ушие една униформа да прилича я на хусарските униформи, я на някои други чужди, така…изкилифещени…Туй не е ли глупост, дето Ботевите четници, като се качват на кораба – “Тук се слуша мойта воля, аз съм капитан?”. Абе чакай, ти си влязъл конспиративно тук, ще развалиш на човека службата, той ти помага, и ще му казваш “Тук се слуша мойта воля, аз съм капитан!” Ами ако обърнеш кораба? Тогаз какво ще стане?



Епиграма от Ралин с илюстрация от Борис Димовски. Такива епиграми на тема секс се срещат рядко по време на комунизма. Текстът е: “С тази гълъбица плаха/вече десет шефа спаха”, заглавието “Самата невинност”.
- Да оставим комплексите. Само на тях ли се дължат тия примери на груб секс у българина, на сношения с животни по селата…

- Бешков*** навремето разказваше такива истории, които слушал от селяни – лятно време, в горещините, когато цялото село е на нивата… Изведем добитъка на паша, вика, към обед стане жега, животните се скрият на сянка и ние теглим по една патка – юнички, овчици…
После, вика, като не му стигне, вземе някой пъпеш, така, издълбае една дупка и почне пъпеша да оножда … Не случайно думата е оножда, щото тя произлиза от “оно”, от онова, неизвестното…

- Защо неизвестно? Защо “онова” трябва да е неизвестно? Нещо скрито има?

- Ами защото да не стане за смях на селото.

- Ето, самият Бешков разказва такива истории, но не са публикувани.

- Да, разказваше ги и се смееше. Но се вижда през погледа му, че всяка вдовичка го е, така, разчувствала, всяко моменце с бюстче… Абе всичко, що е женско, то вълнува мъжа. Жената я вълнуват сигурно по-малко атрибути, обаче те са пък по-внушаващи. А цялото тяло на жената, цялата кожа, всичко това е вълнувало мъжа.
Дето казваше Васил Чертовенски… не харесваше една актриса. Викам му – защо? Нямала нито един сексуален детайл. И виждаш ли, искат жената да има много детайли вече. Нали?

8 часа работиш, 8 часа почиваш и 8 часа се любиш – 24 часа е това. Осмицата е заложена и във формите на жената.
Абе, щом една арабска жена е направила аткракция с 1001 нощи, какво остава. И то, виждаш, туй става все нощно време.
Но все пак нашите жени са били уморени. Друго е цял ден да блъска на нивата, а друго е цял ден да лежи в харема.

- И след блъскането на нивата, после мъжът й вечерта я е връзвал за леглото…

- Да, точно така (смее се). И й тегли един бой накрая.

- Как се прави секс по български?

- Абе той и сексът ни както другите работи…(смее се).

- Дали хвалбите за българската мъжественост са преувеличени или?

- Самите хвалби са преувеличени. Иначе, обективно, е имало неща достойни за хвалби, но самите хвалби от себе си…

- Българите са със самочувствие на най-големите любовници. Но и италианци претендират, испанци…

- Южните страни претендират. Но всяка претенция няма покритие.

- Учудваше се от някаква книга, в която ставало дума за секса в Родопите.

- Аз се почудих, че там имало толкова дивашки прояви.

- Какви?

- Кръвосмешения - между родовете, между баща и дъщеря, между брат и сестра…Имаше един стар виц, разправят, че бил еврейски: Иска брат от сестра си 200 крони, а тя – що ти са 200 крони? Ами ще ходя при Ребека малко да я … А сестрата му казва – много пари искаш, за 50 крони можеш мен да ме … Чукнал я той и – ей, казва, ти го правиш по-добре от мама. А пък тя му отвръща – да, татко същото ми казва.
Страсти – красти!

- Казваш, че сексът трябва да продължи и в старостта. До каква възраст е възможно?

- Ами може и до 100 години. Има старци, които на стотина година чукат още. Знаеш за Йосиф Петров какво отговори в СДС… То беше така – почват младите членове на ръководството да обвиняват земеделците, че държали много дълги и патосни речи и по този начин излишно затруднявали работата. Трябвало по-млади хора. А те, земеделците, откъде ще ги вземат? И казва Йосиф Петров – ако ни смятате за стари, кажете на жените си да ни поканят една нощ да преспим при тях, за да видят те можем ли, или вие не можете.



Епиграма от книгата “Люти чушки”, със сексуално съдържание. Тексът е: “На бостана спала/ краставици яла”, под заглавие “Школовка”- Значи смяташ, че има примери с жени и мъже и над 90-годишна възраст?

- Да. Особено жената - тя може и след 90-годишна възраст. Дора Габе го доказа това нещо. Багряна го доказа.

- Не смяташ ли, че това е само мълва?

- Ами, мълва! Добри Жотев**** живееше в една стая с Дора Габе в Хисаря, в почивния дом на писателите. “Дорче, Дорче…” А тя -”Почакай слънце”. Там ги знаеха всички и те не се криеха, смятаха го за нещо благородно.

- От каква възраст би трябвало да започва сексът?

- Ами, колкото по-рано започва, толкоз по-хубаво. Защото мъжът няма да онанира. Жената - също. Колкото по-рано, толкоз по-хубаво, че е естествено. Природата иначе нямаше да го създаде.

- Онанизмът може би също е нещо естествено?

- Ами защо ще бъде естествено, като се самозадоволява само единият, а Бог го е предвидил и за мъжа, и за жената?

- Защо смяташ, че сексът трябва да замени алкохола? Не може ли да ги има и двете?

- Защото сексът е най-първичният, първо се е появил той, после са открити всички възбудителни ли било, упояващи ли растения, съставки ли, минералчета ли…Обаче не са човешки. А той е най-човешкото нещо. Алкохолът е измислена работа. Важното е, че сексът не може да се имитира. Не може да има секс менте. Той е истински, естествен.



Радой Ралин с поета Атанас Далчев през 60-те години. Снимка: Личен архив
- По колко пъти трябва да се прави секс?

- Тази работа е - апетитът идва с яденето. Не може сексът да не те окуражи, да не ти даде апетит. Сексът е преди всичко апетит. Това е естественият, нормалният апетит.

- Значи препоръчваш повече секс, по-малко алкохол.

- Никакъв алкохол, никакви опиати, а само естественото желание да се любят едни други мъжът и жената. Това е.
Аз често пъти оправдавам изневярата. От една страна тя е зло. От друга – ела зло, че без тебе по-зло. Той мъжът, като види, че другата не е по-добра, се връща пак към първата. Или ето сега случката с Клинтън. Имаше една такава песен – не е важно кой мъж кръшка, а кой се връща. След изневярата мъжът може спокойно да й каже – Пенке ли, Монке ли – подобрих си впечатленията за тебе. Сега това, кажи ми, не е ли едно вече не животинско, ами нещо съзнателно отношение към секса? Затова трябва и да се прощава на кръшкачите.

- Колко трае любовта?

- Според това колко я помниш. А всеки секс се помни цял живот. Може ли някой, като му говорят за секс, и той да не се ухили. Виж, като говорим за секс, как се усмихва всеки, който ни слуша. Погрознява ли като се смее? Не погрознява. Сексът украсява хората.

- Смяташ ли, че българинът днес е по-разкрепостен в секса от предишните поколения?

А всеки секс се помни цял живот. Сексът украсява хората.
- Той е по-разкрепостен на думи само. А едно нещо като се прави само на думи, значи има потиснати комплекси.

- Дали и сега по селата има такива примери на секс с животни?

- Абе как да няма, всичко има. Където животът е при тебе, обгърнат с цялата си голота, щеш не щеш, ще започнеш да му подражаваш. Ти да не мислиш, че господ им е прошепнал на хората как да правят секс? Те, като са гледали животните как се любят, са опитали и те. Значи, човек не се учи от друго, ами от подобните си, от сексоподобните си.

- Ти имаш една теория, че жената трябва да се люби 8 пъти?

- Тя трябва да се люби по 8 пъти, за да свикне с това нещо, свикне ли вече, тя цял живот ще продължи. А иначе - още се бои, дърпа се. Или пък, ако не се дърпа, друго ще намери – чакай, че ми се скъса това, или чакай да направя онова, ще падне нещо, винаги ще стане нещо, тя да ядоса мъжа и той да увехне като лале, както казваше в своя хубав роман и още по-хубав филм “Строго охранявани влакове” чешкият писател Храбъл.

- А защо точно 8 пъти?

- Защото така е разделено – 8 часа работиш, 8 часа почиваш и 8 часа се любиш – 24 часа е това.
Осмицата е заложена и във формите на жената.
И после - така и жената научно почва да гледа на въпроса – ето на, единицата, на единица не върви. Трябва да стане двойка. И двойката - първа степен нищо не прави, на втора степен стават 4, а трета степен става 8. Трябва да стане 8 за да имат и деца, да имат и удоволствие. Математиката трябва да се казва матриматика, от матри, майка. Защото тя е създала науката, тя е майка на науката, матри, матрица, матер, от там излиза всичко, материя - всичко от майчинството излиза. Майчинството може да стане само от един мъж, като я обладае той 8 пъти, като го поддържа това нещо до дълбока старост, няма остаряване.

- Смяташ, че благодарение на секса, се удължава живота?

- Удължава се, разбира се. Първо - по-малко болни дни има. Някои хора казват – аз ако не се любя, нито яденето ми ядене след това, нито спането ми - спане. Само като будала се скитам из улиците. А иначе – нахранено тяло, нахранени сетива, нахранена душа. Всичко нахранено. Така е.



Радой Ралин (вдясно) с Валери Петров по време на войната 1945 г. Снимка: Личен архивКаквито и теории да разправят за естетиката, никой не може да ме разубеди, че сексът е създал естетиката. Като гледаш туй тяло опънато, като гледаш този крак преметнат, като гледаш друга част заоблена… като гледаш всеки молекул просто, всяко движение от секса – ами това е една естетика. Като събереш съвкупност от всички тези отделни движения - ето, обобщава ти защо това трябва да бъде тук, другото трябва да бъде там и защо трябва да има някои органи, които трябва да се показват, а други, които трябва да се крият. Туй сексът го създава, сексът не те учи на хаос, няма хаос при секса. Сексът има една съзвучност. Сексът е подсетил човека на две неща – първото - да създаде музиката, щото има ритъм в туй нещо. И второ – не е верно, както смятат древните гърци в легендата за Прометей, че светкавица, пратена от боговете, запалила дърво, а той взел огъня. От триенето идва огъня. Започнали са дърва да трият, защото къде повече триене, отколкото в един секс?

- Значи и музиката, и огънят са създадени от секса?

- Разбира се. Да не говорим пък вече за поезията.

- Може ли да се направи разграничение между любовна лирика и сексуална поезия?

- Абе виж, една любовна лирика няма ли в нея секс, то се същото в една комедия да няма смях. И да няма грях. Че каква комедия ще бъде тя?
Няма ли грях и смях, няма комедия.

- Кои от нашите писатели и поети цениш най-много в това отношение?

- Ами Кирил Христов. Той е най-голям майстор. И броят на жените му го потвърждава, и броят на хвалбите му още повече го потвърждава, и оригиналният начин, по който той ги разказва тез работи. Той наблюдава всички фантастични възможности от това естество. Аз, когато редактирах единия му том, избирах между различните му варианти… На едното място пише “Розалия, три дена вече стават…, не мога повече, не ме мъчи…очите твои мира ми не дават, тез черните очи… а тя – ох, да знае, ще ни заколи и двамата мъжът ми…” Или друго: “Родена между два вулкана…” Толкоз е модерно – рисуваш жената чрез природата - родена между два вулкана. Ами как няма да избухва и тя? Ами като върви само за това ще мисли… Жената - тя е един кипеж постоянен. И имаш ли ти в ръцете си този кипеж, получава ли той емоционален пълнеж, става чудо…



Оцеляла страница от книгата “Люти чушки”, изгорена в пещта на Полиграфическия комбинат. - Какво мислиш за проституцията? Трябва ли да се разреши?

- Абе, виж какво - всяко нещо, свързано с несвободата, угнетява. И не мога да го приема. Заради свободата. А иначе, когато една жена така тръгне с един мъж, и се разприказват сладко-сладко – ами да поседнем малко… Докато ти ги видиш, те свършили работата…”Ами чакай бе, нали щеше да викаш”, пише Чудомир. “Ох, каза, къде е оня глас…Няма го вече…”

- Защо свързваш проституцията само с несвобода?

- За пари, за пари… Те , не че сами искат, ами икономиката ги кара да се отдават на тази професия, иначе ще я правят безплатно. Иначе ще бъде чисто и просто симпатия, любов.

- Кога написа първата си епиграма?

- Първата епиграма я написах още в отделенията. Имаше един министър на финансите. У нас най-ругани са министрите на финансите, щото нито могат да намерят пари да платят външните ни задължения, репарациите, които имаме да плащаме от войните…Защото това “Напред на нож!” - в една война то се плаща. Друго е да минеш през нея просто храбро, ама да не счупиш нито един прозорец, да не откраднеш нито една дюля и да не събориш нито една керемида. Тогаз – ашколсун. Обаче наште смятат, че – победихме ги, като изгорят няколко курника, като запалят някъде и накоя къща или дюкяна на някой от еврейската махала… И виждаш, че след това българите ги плащат. Плащат ги ексек гиби. А друго е, когато, ето така, знаят те, че си храбрец. Жените те посрещат винаги с отворени обятия. Къде си видял посрещачите да са с белезници? Няма такава картина в света.

- И каква беше първата епиграма?

- Първата беше за тоз министър - направих му една карикатура и отдолу писах “Снага суха, глава – куха”. Това беше. Бях в трето отделение. Тя излезе в “Българан”.

- Мислеше ли тогава, че ще станеш сатирик?

- А, не. Сатирик - туй понятие после го разбрах. Първо разбрах понятието комунист, какво значи, и бедност, и богатство…После другите неща почнах да ги разграничавам и да виждам, че най-лесно проникват идеите чрез сатирата, чрез смеха. Щото едно нещо да го осъзнаеш от философите, трябва да го осмислиш. А смехът е – като се засмееш, ти значи си го осмислил, че туй е или глупост, или голяма истина. Щом се засмееш - туй е като ебането.
Не е случайно – С - Сатира - Секс - Смях.

- Защо у нас се смята за голям цинизъм понятието “ебане”? В други езици се среща кажи-речин на всяка втора дума, а у нас – срамно?

- Има 365 синонима, колкото са дните в годината, на този глагол, на сексуалния глагол. Аз мисля, че той се е породил в славянобългарската държава още, но не като сексуално понятие, а се е появил първо като криминално понятие. Да кажем – обсебват нещо, крадат го - криминално понятие. Об-себват, об-себ-е, прави я за себе си жената, и тя го прави за себе си. Об-себвам я, об-себе, да ме об-с-еб-е. Значи от там е произлязло “ебе” – от “обсебвам”.

- Мислиш ли, че има наистина 365 синонима? Не са ли много?

- Как ще са много? Бутнах й го, блъснах й го, връцнах й го, цръкнах й го, плюх й в колибата, съдрах й перденцето, навлякох й го… Сетне - чукна я, бутна й го, клекна му, наврях й го… Абе толкова са. Аз ги имам тук някъде написани всичките, трябва да ги намеря.

- Кажи една сексуална епиграма, коятона времето не са ти публикували.

- Ами трябва да видя по тетрадките тук, все ще намеря нещо…Чакай да се сетя… Имаше на времето една шефка, като тази сега – Надето Михайлова. Тогава бях написал такава епиграма: “Тази личност некултурна,/ кой на тоя пост я турна?/ Кой ли? – то се знае – вожда,/ та нали я той опложда”.
Най-кратките са само като смениш една буква.
Аз снощи измислих една нова дума – СтаропиКалище (смее се). Така, като смениш само една буква – старопиКалище. Става, нали? (смее се). Или това - Мадона не иска пенсия:
Венериното палаво дете/ от обществото пенсия не ще,/ тя пак с мерак ще продължава/ мъже от сой да нажежава
Туй може да се пусне някъде, нали?

————————-

* “Мокриш ли котето?” – традиционният шеговит въпрос със сексуален подтекст, с който Радой Ралин поздравява познати и приятели при среща.
** - Васил Чертовенски – сатирик от в. “Стършел”, починал през 60-те години, приятел на Радой Ралин.
*** - Илия Бешков, български художник, есеист, изкуствовед, професор в Художествената кадемия.
**** - Добри Жотев, български писател.

Липсващият разговор върху „Доклада на ЕК”

Георги Киряков

В основата на всяка нормално функционираща демократична система е добрата конституционна уредба. Там са разписани както властовите взаимоотношения , взаимовръзки и взаимни преплитания и контрол, така и институционалното функциониране на държавата. Конституцията полага не само политическите основи на демокрациите, защото конституция формално имаше и в комунистическа България, но и икономическите основи, върху които се градят и които регулират икономическите взаимоотношения между субектите на пазарни взаимодействия.

Защо е особено важно фокусирането на доклада на ЕК относно напредъка на България по механизма за сътрудничество и проверка, върху съдебната и административната системи? Защото това са системите, от които в най-голяма, дори решаваща, степен зависи гладкото функциониране на пазара, ще рече икономическото благоденствие на обществото. И натискът върху тези две институционални структури от страна на ЕК е логичен и разбираем, не само защото все още сме страна в преход, но и защото това е поредното правителство, което не иска да вникне в дълбоките основания за възникването на подобен механизъм, а както се разбра от доклада и за неговото продължаване с още една година.

Администрацията в една държава има за основна цел да улеснява, да разяснява, да координира и да свързва своите работодатели – данъкоплатците, в единна система, в общ организъм, гарантиращ стабилността и общото икономическо благоденствие и съхраняване на общността. Тя няма за цел да брани интересите на шепата управляващи, да защитава малцината, за сметка на мнозината. Администрацията предоставя услуги на гражданите, а не изпълнява заповеди на управляващите. Все още българската държавна администрация ощетява ползвателите на услугите й, защото е останала с впечатлението, затвърдено в годините на прехода, че е подчинена на правителството, сякаш това правителство е с божествена легитимност, а не е там поставено от гражданите след редовни или някаква друга форма на избори (предсрочни, частични и т.н.). Затова администрацията е нужно да бъде възпитана и обучена на този вид общуване и взаимоотношение, който зачита достойнството на гражданите, които в случая се явяват не просто ползвател на услуги, но и основен работодател.

Именно заради това, наследено и затвърдено, лошо и преобърнато отношение към гражданите в нащата страна, ЕК във всеки доклад препоръчва реформа в администрацията и запазва възможността за продължаване на мониторинга по механизма за сътрудничство и проверка. И именно това липсваше като коментар от страна както на управляващите, така и на опозицията. Това мълчание е изумително и провокира иронични подмятания за интелектуалния капацитет на политиците в България. За дълбоко съжаление тази неподготвеност оставя дълбоки следи и травматизира българското общество, оставяйки го с усещането за ощетеност и правейки индивидите нещастни (според всички социологически проучвания от последните години).

Не по-малък и незначим е проблемът в съдебната власт. Нейната основна задача, освен да бъде съдник за престъпленията, което в доклада е отбелязано като основен недостатък свързан с липсата на ефективни присъди срещу ключови фигури от организираната престъпност, е и да бъде арбитър на нарушения баланс на всички законно-установени взаимоотношения от всякакво естество и да отсъжда справедливо. Това е особено важно за спорове от финансово-икономическо естество. Мудността и неадекватността на съдебната система затормозява и забавя икономическото развитие на страната ни.

Съдебната система, съсредоточила се в собствените си, вътрешни проблеми, неспособна и с ниско КПД, в много случаи и обвинявана в административна немощ, ражда повече конфликти, отколкото окончателни съдебни решения. Как трябва да бъде определена система, която има подобен баланс между брой вътрешни конфликти и брой произнесени ефективни, адекватни и най-вече справедливи присъди? Съсредоточаването на дебата единствено и само върху наказателния процес, свързан с престъпления от всякакъв характер, означава, че все още сме твърде далеч от реформа на съдебната система по същество. Защото съдът не е орган, който само наказва престъпници за тежки престъпления. Това разбира се е нужно, но нито е единствено, нито е достатъчно. Огромна част от делата са изправящи неправди от общ, административен характер, регулиращи икономически взаимоотношения.

Но явно дотолкова сме затънали в корупционни практики и проблеми с организираната престъпност, че изцяло сме пренебрегнали наистина важната част от правораздаването. И това е втората линия, по която ЕК отправя сериозни критики и ще продължи механизма, защото все още не вижда развитие и констатира неразбиране на същността на проблема. Вярно е, че престъпността се бори с повече воля и прилагане на законите, но за икономическия растеж е нужно и доверието и спокойствието на икономически активните граждани, че няма да бъдат ощетени, заради неспособни, неграмотни и корумпирани съдии. Разбира се, че е нужно да бъде овладяна организираната и общата престъпност, но не за сметка на останала част от задълженията на съдебната система.

Докладът на ЕК не дава добра оценка за управленския капацитет и действия на правителството, то констатира воля и желание. Ясно и категорично се казва, че механизмът за сътрудничество и проверка продължава. Това е оценка за умствения потенциал и нивото на познаване на добрите демократични практики. Разбира се, че този доклад е по-добър от миналогодишния, но докато там липсата на воля и желания нямаха нищо общо с познаването на добрите практики, защото те умишлено бяха ерозирани и блокирани, то тук, в този доклад и за това правителство, ясно подчертавам, впечатлението е че липсва всякакво разбиране за демокрацията, за институционалните взаимоотношения, за разделението на властите.

Държава се управлява не само с воля и желание, но и с познание за принципите на функциониране на демокрацията. Все още ЕК не вижда напредък в тази област и ще продължи да ни води за ръка през лабиринта на западното разбиране за демокрацията и либералните пазарни взаимоотношения.

сряда, 21 юли 2010 г.

Затягайте предпазните колани*

Глобалната икономика, изкуствено подсилвана след рецесията от 2008-2009 г. с помощта на масивни монетарни и фискални стимули и спасителни инжекции, се отправя тази година към рязко понижение, тъй като ефектът от тези мерки изтлява.

Нещо по-лошо, не бяха отстранени фундаменталните ексцесии, които раздухаха кризата – прекалено много дългове и лоши кредити в частния сектор (домакинства, банки и други финансови институции, както и голяма част от корпоративния сектор).

Преструктурирането на задълженията в частния сектор едва е започнало. В същото време има ново масово задлъжняване в публичния сектор на развитите икономики с техните огромни бюджетни дефицити и натрупване на публичен дълг, движен от автоматични стабилизиращи механизми, контрациклични кейнсиански фискални стимули и невъобразимата цена на

прехвърляне върху обществото на загубите на финансовата система.

В най-добрия случай предстои ни продължителен период на анемичен растеж в развитите икономики, като промяната в структурата на дълговете на домакинства, финансови институции и правителства ще започне да помага на потреблението и инвестициите.

В глобален план държавите, които са харчили твърде много - САЩ, Великобритания, Испания, Гърция и др. - сега се нуждаят от преструктуриране на натрупаните дългове и харчат, потребяват и внасят по-малко.

Но пък в същото време страните, които са спестявали прекалено много - Китай, развиваща се Азия, Германия и Япония - не отделят повече средства, за да компенсират спада в харченето на горната група държави. Затова възстановяването на глобалното търсене ще е слабо и ще натисне още по-надолу ръста на глобалната икономика.

Вече видимо в данните за второто тримесечие на 2010 г. -

глобалното забавяне ще се задълбочи през второто полугодие

Фискалните стимули ще изчезнат с налагането на програми за свиване на разходите в повечето държави. Корекциите при складовите наличности, които подсилваха растежа в продължение на няколко тримесечия, ще последват тази линия. Ефектите от данъчните политики, които откраднаха търсенето от бъдещето - например стимулите за купувачите на коли или домове, ще изтлеят с края на тези програми.

Положението на пазара на труда е лошо

създават се малко нови работни места, а сред потребителите се разпространява усещане за нещо нездраво.

Вероятният сценарий за развитите икономики - дори да избегнем втори срив под формата на буквата W - е мъчително възстановяване, приличащо на буквата U. В САЩ годишният растеж вече падна под очакваното през първата половина на 2010 г. (2.7% през първото тримесечие и мижавото 2.2% между април и юни). Ръстът ще се забавя тепърва - до 1.5% през втората половина на тази година и ще продължи да спада през 2011 г.

На каквато и буква от азбуката да заприлича в крайна сметка представянето на американската икономика,

това, което се задава, ще бъде усетено като рецесия

Хилаво създаване на работни места и продължаващ ръст на безработицата, по-големи циклични бюджетни дефицити, нов спад на цените на жилищата, по-големи загуби за банките от ипотеки, потребителски и други кредити и риск Конгресът да приеме протекционистични мерки срещу Китай могат да бъдат само някои от елементите.

В еврозоната перспективата е още по-лоша

Ръстът може да е почти нулев към края на годината, тъй като ще се задействат фискалните ограничения и фондовите пазари ще паднат. Рязкото увеличение на спредовете в държавната, корпоративната и междубанковата ликвидност ще оскъпят капитала, а растящото избягване на несигурност, нестабилността и рисковете, свързани с държавите, ще подкопаят допълнително доверието на бизнеса, инвеститорите и потребителите.

Отслабването на еврото ще помогне на външния баланс на Европа, но ползите ще бъдат повече от обезсмислени от щетите върху износа и перспективите за растеж в САЩ, Китай и възникващите азиатски икономики.

Дори Китай показва признаци на забавяне благодарение на правителствените усилия да се избегне прегряване на икономиката. Забавянето в развитите държави заедно с отслабващото евро ще подкопаят допълнително китайския ръст и ще го докарат от малко над 11% до около 7% в края на годината. Това е лоша новина за растежа на износа в останалата част от Азия, както и за богатите на суровини държави, които все повече са зависими от китайския внос.

Важна жертва ще се окаже Япония

където анемичният растеж на реалните доходи задушава вътрешното търсене и износът за Китай ясно показва колко малък е този ръст. Япония също страда от нисък потенциал за растеж, дължащ се на липсата на структурни реформи и неефективни правителства (четирима премиери за четири години), огромен публичен дълг, неблагоприятна демографска тенденция и силна йена, която става още по-силна заради избягването на глобални рискове.

Сценарият, в който американският ръст се свива до 1.5%, еврозоната и Япония са в стагнация и китайският растеж остава под 8%, може и да не води към глобално свиване, но подобно на описаното за САЩ ще се усеща като такова.

Всеки допълнителен шок може да бутне тази нестабилна глобална икономика отново към пълна рецесия. А потенциалните източници на такъв шок са безброй. Може да се влошат проблемите с държавния риск в еврозоната и това да доведе до нов кръг от корекции на цената на активите, глобално бягство от поемане на рискове, нестабилност и финансово отстъпление.

Един порочен кръг от корекции в цените на активите и слаб растеж заедно с изненадващи свивания на икономиките, които в момента пазарите още не са оценили, може да доведе до нов спад на цените на активите и дори до по-слаб растеж - една динамика, която на първо място вкарва глобалната икономика в рецесия.

Не е изключен и израелски военен удар срещу Иран в следващите 12 месеца. Ако това се случи, цените на петрола може рязко да скочат нагоре, както стана през лятото на 2008 г., и това също да задвижи глобална рецесия.

Накрая,

изчерпва се инструментариумът на политиците

Допълнително наливане на пари може да няма ефект, в повечето развити икономики не остана пространство и за нови фискални стимули, силно ще бъде ограничена и възможността за защита на финансови институции, които са твърде големи, за да бъдат оставени да се провалят, но и твърде големи, за да бъдат спасени.

Така че с изпаряването на оптимистичните илюзорни надежди за V-образно възстановяване развитият свят ще следва в най-добрия случай едно продължително U-образно възстановяване, а в някои случаи - еврозоната и Япония - това ще се проточи до L- образна почти депресия. Избягването на втора вълна на рецесията ще бъде трудно.

В един такъв свят възстановяването на възникващите пазари - голямата надежда на глобалната икономика - ще пострада, защото никоя държава не е икономически остров. Всъщност ръстът в много развиващи се пазари - като започнем с Китай - ще бъде силно зависим от измъкването от кризата на развитите икономики.

Затягайте предпазните колани, защото ни предстои път с доста друсане.

*Нуриел Рубини е председател на Roubini Global Economics (www.roubini.com), преподавател в Stern School of Business, New York University и съавтор на книгата Crisis Economics.
Текстът е публикуван във в. Дневник

Тексът е предоставен от Project Syndicate, заглавието е на редакцията

вторник, 20 юли 2010 г.

За Черните дупки, демокрацията и Бойко Борисов

За политиката в демократичен режим на управление наличието на „черни дупки” е задължително условие за гладкото й функциониране. Както във Вселената, където попадането в черна дупка означава невидимост за страничен наблюдател, така и в политиката, изпълниш ли условията приближили те до „черна дупка”, ставаш невидим за гласоподавателите. Факторите, докарващи до предела на политическата невидимост, винаги са били константа. Разминаване между обещано и изпълнено, желано и реално, преминаване на границите на икономическа и политическа търпимост към демонстрацията на управлнска немощ, са докарали главоболие на немалко български политически лидери. И няма застахователен риск, който да си позволи да поеме подобна тежест и непреодолима сила на гравитацията, каквато е в „политическата черна дупка”. Защото границите на човешката сетивност са приближени и крайни и когато нещо изпадне от видимия хоризонт, е логично да бъде забравено и да не му се обръща внимание.
Стигнало ли е настоящото правителство и министър-председателят Бойко Борисов до „хоризонта на политическите събития”, отвъд който няма връщане и си обречен на частична или пълна електорална невидимост?
Според общата теория на относителността, на гениалния физик Алберт Айнщайн, на хоризонта на събитията втора космическа скорост е равна на скоростта на светлината. Преведено на политически език това би трябвало да означава, че скоростта, с която Бойко Борисов осъществява реформите, усвоява средства от европейските фондове, управлява парите на данъкоплатците, овладява корупцията и се справя с организираната престъпност, се изравнява с очакванията, желанията и индивидуалните егоистични жизнени планове на българските граждани, създадени от горепосочения. Или, оттук нататък, „спортната форма” на премиера ще определи политическата му съдба. Ако забави скоростта пропадането в черна дупка е сигурно. Но проблемът не е само в ускорението, а и в предела на способността да тича с необходимата скорост. Както скоростта на светлината е константа и няма нищо по-бързо от нея във видимата Вселена, така и скоростта на управление на процеса на взимане на решения си има предел, отвъд който или правиш непоправими грешки, или изоставаш от нагласите, очакванията и желанията на гражданите. Във всички случаи настъпва момент в политическия време-пространствен континуум, в който неизбежно се „свличаш” отвъд „хоризонта на събитията”.
Социологията в послените месеци дава основание да се предполага, че Бойко Борисов е достигнал предела на човешките си възможности и оттук нататък единственото, което може да чака е завихрянето около собствения хоризонт на политическите събития и изчезването му отвъд него. С всяко свое действие през тази една година от началото на управлявания от него кабинет, премиерът непоколебимо и последователно, с усещане за неизбежност се оказва силно привлечен от гравитационното поле на „черната дупка на демокрацията”, в която преди него попаднаха СДС, остатъци от която все още се реят хаотично из политическото пространство. Попаднаха и НДСВ след вихрено и необуздано нарастване, довело до невиждана имлозия, изкарала ги от парламента. За съжаление там не попадат ДПС, не попадат и БСП, все политически сили заслужили си през годните подобна съдба, но винаги избягвали приближаването до хоризонта на собствените си събития, ползвайки за оттласканване от ръба и отдалечаване големите тела на пропадащите, с който ход са ускорявали пропадането им.
Плаването в необятната, непредвидима, неконтролируема, хаотична и опасна политическа вселена на демокрацията е трудна задача, с която се справят само най-добрите плувци, започнали своето обучение още преди да са навлезли в нея. Тренировките на сухо, бавната и методична подготовка се оказаха решаващи за способността на доста от политическите лидери на българския преход да се справят с хаотичните и отвеждащи наникъде политически течения. Големите плувци с ореол на шампиони Иван Костов и Ахмед Доган, вече могат да предприемат стъпки към оттегляне и да въздъхнат с облекчение. За младите таланти остава задачата да се поучат от опита и да ползват най-доброто от шампионския стил. За останалите, да чакат неизбежното. Демокрацията не търпи неподготвените за нея!

понеделник, 19 юли 2010 г.

Парламентарен цирк ли е промяната в изборното законодателство?

Парламентарен цирк ли е промяната в изборното законодателство?
Политическият циркаджилък е една от специфичните особености на българския преход, хванала дълбоки корени в душите и сърцата на поредица от партийни лидери. Неразбираемо защо това се приема за печеливша електорална тактика. Вероятен отговор би могъл да бъде, защото медиите толерират подобно шутовско поведение, и защото, за да изведат политическите тези до абсурд, винаги им трябва подобен политически персонаж. За съжаление винаги са се намирали усърдни кандидати да изиграят тази роля, но и винаги публиката е реагирала положително на подобни циркаджийски номера. Това разбира се винаги е давало основание политиката да бъде възприемана като цирк от гражданите, което пък е удобен повод за политиците хем да се разправят с политическите си опоненти, хем да отклоняват общественото внимание, чрез техниките на пиара, към цирковия манеж, нежели към актуални проблеми и затруднения в управлението.
Въвеждам темата за промените в изборното законодателство по този изпълнен с ирония начин, тъй като наистина един важен политически процес се превръща в пълен цирк от поредното българско правителство. Няма разумни аргументи, които да оправдаят поведението на Яне Янев след всеки избор – оспорване на изборните резултати и истерично искане за касиране на избора, само защото партията му не е получила това, което е очаквала или пък е дала несъразмерно много пари за получените гласове. Но най-вече, за да може да се появи в медиите и да затвърди образа на циркаджия, с какъвто се свързва от доста време българският политик. Това разбира се, откроява умереността и разумността на членовете на всяка комисия заела се с нелеката задача да изработи и подложи на публичен дебат поредния законов текст за регулиране на изборния процес. И всеки път резултатът да е един и същ – бавене до дупка, докато изтощени, огорчени и разочаровани българските граждани преглътнат поредната доза пожарни и разбира се козметични промени, обслужващи управляващата партия.
Но да се върнем към темата за промените на изборното законодателство. Подготовката на цялостен Избирателен кодекс е наистина трудна задача. А натрупаният през двадесетте години на прехода опит в избори би трябвало да е дало поне дузина възможни текстове, а и доколкото си спомням предложение за приемане на изборен кодекс е правено още в далечната 2002 година, когато на 25 септември се внася проектът. И тогава, както и сега управляващите нямаха никаква сметка да утвърдят солидна изборна практика, предпазваща от възможни изборни манипулации и фалшификации. И тогава, както и сега носеха от девет кладенеца вода, за да аргументират ненавременността, сложността, времеемкостта на изработване на такъв текст. И тогава, както и сега съдадоха временна парламентарна комисия, с единствената цел да забавят процеса, включвайки взаимоизключващи се предложения на всевъзможни участници от най-широк спектър на заинтересовани групи. Как после да не вярваме на приказката, че ако не искаш един проблем да бъде решен, трябва да създадеш съответна комисия за решаването му.
Завихрилия се спор в публичното пространство през миналата седмица относно направено предложение да се санкционират интернет сайтове, блогове и социални мрежи за клевета срещу политик в предизборни кампании, така както това е регламентирано за вестниците, радиата и телевизиите, отприщи поредица от оправдания на членове на комисията. Най-гласовита се оказа председателят на парламентарната правна комисия Искра Фидосова. Но от нейното категорично отричане и оправдание, стана ясно, че подобно предложение всъщност има, потвърдено и от министъра на транспорта Александър Цветков. Просто това което се отнася до другите медии, трябва да се отнася и за интернет и всички публикации в него, в това число личните мнения под статии, позиции на отделни хора в техните блогове, дори подхвърляния в социлните мрежи.
Давам този конкретен пример, за да попитам това ли се оказа всъщност най-значимия проблем на изборното ни законодателство (което не означава, че не е проблем за свободата на словото), че се наложи да се захванат точно сега с него? Дали г-жа Фидосова и управляващите след като обещаха предизборно, новите изборни правила да са готови до края на 2009 година, се сетиха, че имат да решат, преди да стигнат до клеветите в интернет, куп други наследени през годините проблеми от изборите? Защо отново се премълчава темата за изчистване на избирателните списъци, откъдето по оценка на много анализатори и изследователи се генерират доста от мандатите за всяко мнозинство и откъдето ДПС на всеки избор успява да принажда нови гласове, за да може след това да твърди, че без нея управление на държавата не може да се случи? Защо на всеки избор се позволява да се легитимира купуването на гласове, чрез всякакви схеми, включително чрез застъпничеството, регулирано законодателно и даващо безкрайни възможности за покупко-продажба на гласове? Защо не се позволява на неправителствени организации да присъстват на броенето на гласовете в секциите, а местни дерибеи, председатели на секционни комисия ги гонят и заплашват след края на изборния ден. Именно след заключването на вратата стават всички фалшификации, и не регионалните преброителни центрове ще решат този проблем. Всичко може да бъде сложено в урната преди да отпътува за тези центрове, включително да се подмени и урната. Защо години наред партиите ползваха всякакви канали, за да стигнат до контролирани гласове, които купуваха с парите дадени от местни феодали или национални олигарси, а после се чудеха как да връщат услугите? И всеки път говореха за прекратяване на тези практики, но имаха предвид монополизирането им, т.е. поставянето им в услуга само на един субект. Прекратяването важеше за другите. Защо позволиха на местните олигарси да си направят собствени партии, с цел да прескочат рекета на националните партии? Защо например не се премахне едномандатния национален избирателен район, чрез който се получават най-големите изкривявания при разпределението на мандатите? Какъв е смисълът на многомандатните избирателни райони след като мандатите не се разпределят в тях според цената на един мандат. Така кандидат на една партия получил във Варна седем хиляди гласа се оказва извън парламента, докато друг кандидат от същата партия с две хиляди гласа получени във Видин става депутат. Защо не се говори за ново райониране на избирателните райони според концентрацията на население? Оправдание с нуждата от промяна на много закони за целта не ми изглежда разумно. Защо накрая не се промени изискването за пределна численост на членовете на секционни или районни избирателни комисии, за да може и извънпарламентарни партии да участват в процеса на контролиране на изборите. Досегашната практика дава възможност на кметове по собствена преценка, обикновено силно политизирана, да изключват представители дори на парламентарно представени партии с аргумента, че гласуваната численост на комисията не позволява да бъдат включени представители на определена партия. Има голямо множество подобни детайли, върху които както обикновено никой не дебатира, но които винаги са в основата на възможностите за фалшификации и манипулации и дават възможност на партии като РЗС да оспорват легитимността на изборите поставяйки под съмнение и разклащайки доверието в демократичните изборни практики.
Докато в партиите има нагласи за възползване от тези модели и лоши изборни практики, едва ли ще има и сериозни промени. Но няма да се случат промени и когато от ангажираните граждански организации се отбягват нерешените проблеми като просто се прескачат сякаш не съществуват и се влиза в нова битка преди да има резултат от предишната.
Твърдя все още, че проблемът няма да се реши чрез въвеждането на електронно и интернет гласуване. Електронното, защото се изисква време и средства за оборудването на секциите с подобни апарати, а също така отчитането на гласовете, макар да се твърди, че ще става в реално време, може да бъде манипулирано чрез някоя „гениална” програма. А през интернет, защото се изисква минимална компютърна грамотност от избирателите, което е все още проблем в България. Според данни на Министерството на транспорта над 1 300 000 души нямат достъп до интернет поради липса на доставчици в населените места. Пък и опитът с интернет гласуването в други страни сочи, че процентът на гласувалите е пренебрежимо малък в сравнение с класическите методи – пуснат в урна плик с бюлетина. Добре е да знаем, когато говорим и настояваме за въвеждане на интернет гласуване, че се съпоставяме със страни компютризирали и вкарали в интернет голяма част от предлаганите административни и банкови услуги. Добре е да знаем също така, че основният контингент гласуващи в България и определящи в голяма степен резултатите от изборите, са не само компютърно неграмотни, но и плашещи се от новите технологии. И друг важен въпрос трябва да бъде поставен по темата за интернет гласуването. Апологетите на този метод изтъкват аргумента, че така ще се даде възможност на стотици хиляди български граждани зад граница да упражнят своето право на глас. Това може да се подложи на дълбоко съмнение, имайки предвид факторите накарали тези хора да напуснат пределите на страната, един от които е именно политическия елит. Как да ги убедим да гласуват, като лицата, заради които са напуснали, се появяват на всеки избор?
Проблемът е, че партии готови да се откажат от лошите практики по време на избори, се страхуват, че няма да прескочат изборната бариера, ако не се възползват от всички възможности. Проблем е също и стадният инстинкт, че след като другите го правят, трябва да го правят и те. Особено когато това е печеливша стратегия. Проблем е, че голяма част от българските политици са научили само това от демокрацията, те просто не знаят друг начин. Проблем е, че искат да печелят избори по този начин. Проблем е, че единствената цел на участието в избори е бързото лично забогатяване, с мисълта, че те не са „най-големите балъци”, а примери много напоследък, кой от кой по-фрапиращи – от положилите пионерско начало Несебър и Созопол, през Банско, Разлог и Петрич, та до срамните Приморско и Царево. Проблем е, че партиите и партийните лидери предават опита си на следващото поколение политици, от които търсят индулгенции за извършените престъплния. Не е проблем наличието или не на електронно и интернет гласуване.
Какво е добре и трябва да бъде направено?
Освен изчистването на избирателните списъци и регламентацията при издаването на удостоверения за гласуване на друго място, е добре да се помисли и за прозрачността на процеса на броене на ниво секционни избирателни комисии. Разширяване на упълномощените лица, които могат да присъстват на процеса на броене. Натоварване с допълнителни законови правомощия като например задължителен подпис върху секционните протоколи. Задължително сканиране на оригиналния протокол и раздаването му на всички присъстващи във формата на файл (намирам това за по-разумно от закупуването на електронни апарати за гласуване). Въвеждане на правило да не се подписват предварително от когото и да било секционните протоколи, преди в него да бъдат прехвърлени от черновата окончателните данни, като за подобни действия се носи административна отговорност с големи парични санкции. Трябва да се подобри значително процеса на предварителни обучения на членовете на секционни комисии, защото огромна част от грешките в протоколите се правят заради тежка некомпетентност. Да се въведе кръстосана проверка на данните от членовете на комисии и от имащите право да присъстват на броенето и право да получат протоколи. Да се даде възможност и на други освен на председателя и секретаря на комисия да придружават изборните книжа до ОИК или РИК. Да се гарантира здравето и сигурността на желаещите да присъстват на броене в други секции, особено в малки населени места, места с преобладаващо ромско население или население от друг етнос. Разбира се да се номерират бюлетините чрез национален идентификационен код и за всяка община и секция да се знае от кой до кой номер бюлетини са предвидени. Могат да се изброяват още ред други конкретни предложения. И при това тези предложения са правени през годините. Защо никой не е пожелал да има контрол върху този процес на ниво секции е ясно за българските граждани. Същевременно се вкарват в оборот всевъзможни глобални и кардинални решения на изборното законодателство – изборни кодекси, контрол на финансовите потоци, ограничение за финасиране до опредлена сума и от определена категория бизнес субекти, интернет и електронно гласуване, клевети и наказания за клеветниците, изборен туризъм, гласуване в чужбина и т.н., проблеми разбира се важни, но не и единствени.
Влизайки в крайно неприсъща роля на пророк, ще затвърдя едно категорично убеждение, което не е само мое. И тази парламентарна комисия няма да реши проблемите на изборното законодателство по същество. Дори и да има Избирателен кодекс, той ще възпроизведе досегашните лоши практики. Ще остави достатъчно вратички, за да може да продължат фалшификациите и манипулациите и ще прехвърли проблема на гърба на следващите управляващи, които ще се заемат със същия ентусиазъм с „крайно наложителните” промени, но ще постигнат същите резултати. Защото желанието е едно и също – нищо да не се променя.

събота, 17 юли 2010 г.

За „демократите” и демокрацията

Макар проблемът възникнал след акцията на МВР срещу електронната библиотека Chitanka.info да не е в дневния ред на обществото, той повдигна много тревожни въпроси относно някой фундаментални човешки права и системното им, нарастващо напоследък, нарушаване от страна на управляващите. Рецивиращото от години ограничаване на достъпа до информация и нарушаване на човешки права от страна на държавни органи буди искрено съмнение в публичните изяви на водещите политици. Демократичната „патерица”, с която демонстративно политическият елит проси власт на избори се оказва бутафория, зад която ясно прозират силно тоталитарни възгледи.
Случката от миналата седмица ми припомни една отминала незабелязано, изпусната случайно реплика на Иван Костов от парламентарната трибуна. В своето изказване той спомена, че ако е поставен в ситуация да избира между свободата и сигурността, би избрал сигурността. И това изказване отново беше в контекста на резултатите от поредната полицейска акция. С това косвено се оправдава всяко действие на МВР, дори то да е в разрез с основни човешки права, но и развързва ръцете на държавата да си позволява категоризиране на хора и накърняване на човешкото им достойнство. Да се нарекат група ентусиасти-доброволци престъпници, едва ли е сиптом за демократизация на силовите институции. Това отново поставя на дневен ред въпроса за реформиране на системата на МВР, която очевидно си остава основен инструмент в ръцете на политическия елит, да държи гражданите далеч от властта и от нейните тайни. Реформата на МВР цикли от години и досега всеки опит, ако изобщо е имало такъв, да бъде изчистена и да се превърне от орган за репресия и ограничаване на свободата, в орган гарантиращ сигурността и спокойствието на гражданите, се е провалял заради систематични вътрешни съпротиви. Този факт е един от ясните сигнали, че преходът първо не е завършил, и второ, че има изгледи да завърши едва когато този начин на мислене за ролята на МВР, бъде променен. Стратегията за „Полиция в близост до обществото” не само е погълнала огромен финансов ресурс без никакъв видим резултат, тя е пропиляла и време, забавила е крайно необходимия за нормализирането и влизането в демократични рамки процес на промяна на мисленето за ролята на полицията.
Вината, подчертавам вината, на политическия елит за това състояние на МВР, е голяма. И в този контекст изказването на Иван Костов от парламентарната трибуна е неразбираемо. Или той е тоталитарен тип лидер, наметнал демократична дрешка, или е пропуснал няколко въвеждащи лекции по функциониране на силовите институции в демократичен режим на управление. Не случайно фокусирам вниманието върху лидера на ДСБ, защото той е от малкото хора, които добре разбират механизмите на държавното управление и употребата им за различни цели, в повечето случаи в услуга на гражданите, но не рядко и за собствени политически нужди. Това означава само едно. Той е длъжен като коректив на това управление, не просто да посъветва настоящите управляващи, особено Цветан Цветанов като министър на вътрешните работи, също и Бойко Борисов, човек с рефлекси на силовак. Но и да възрази остро срещу подобен род полицейски акции, опитващи се да приравнят създателите и поддържащи електронната библиотека, с престъпници отговорни за убийства, отвличания, рекет и т.н. Действие недопустимо по всички демократинчни стандарти и потвърждаващи ниската политическа култура, да не кажа пълната липса на такава, на сегашните управляващи. Мълчанието на Иван Костов след акцията е напълно неразбираемо, неразбираемо е и мълчанието на демократите от Синята коалиция след всяка акция на МВР и прокуратурата, в която не само се нарушават човешки права и демократични процедури, но и това нарушение публично се показва и се представя като борба с организираната престъпност. Оказва се, че това е борба и с демокрацията. (Едва ли е уместно в случая да споменавам мълчанието на останалите партии, защото през последните двадесет години те по-скоро подкопаваха основите на демокрацията, нежели да ги градят и утвърждават.) Тази пълна липса на коменатар на недемократичните действия на МВР, от страна на ДСБ, СДС и техните лидери, е крайно осъдителна. Особено, ако мълчанието е провокирано от непопулярност на изразяването на подобен упрек. Плъзгането само по теми, които няма да дразнят гласоподавателите или по теми, по които управлаващите акумулират гражданско недоволство, е популистко поведение и не кореспондира със заявения и утвърден във времето образ на реформатори. Последователността и устойчивостта на политическия морал на демократите за силна България се поставя под съмнение. И ако искат на следващите избори да запазят и малкото си останали привърженици, е добре да се замислят отсега и да се заявят категорично дали ще отстояват до край ценностите на демокрацията, чието производно са човешките права, или ще се извиват според нагласите на общественото мнение. Именно онова обществено мнение, с което съветват управляващите, да не се съобразяват когато трябва да се извършват болезнени реформи или да се режат публични разходи.
А иначе конфликтът между създателите на интернет библиотеката и група известни книгоиздатели е напълно измислен и едва ли ще помогне на книгоиздателствата в битката им с т. нар. от тях „интелектуално пиратство”. Става въпрос за поредната порция употреба на връзките с властта от страна на шепа издатели, за разправа с „конкуренцията”. И е смешно МВР да се поддаде на подобен натиск. Или не е знаело какво върши, което е напълно разбираемо, тоест може да бъде оправдано, или върши услуги, позволяващи създаването на картел в книгоиздаването.