неделя, 30 април 2017 г.

Спасяването на Гърция спасява Европа

Бари Айхенгрийн*

Каквото и да си мислят хората за тактиката на правителството на гръцкия министър-председател Алексис Ципрас в преговорите със страните кредиторки, гръцкият народ заслужава повече от това, което му беше предложено. Германия предлага на Гърция избор между икономически срив и напускане на еврозоната. Двете възможности ще доведат най-вече до икономическа катастрофа, но и не по-малко до политическо бедствие.

Когато през 2007 година написах, че нито една страна-членка не може да напусне доброволно еврозоната, имах предвид икономическите загуби от подобно решение. Гръцкото правителство показа, че разбира това. Свиквайки референдум то демонстрира – както и избирателите – че отхвърля пакета от болезнени и трудни реформи. Ципрас и новият финансов министър Евклидис Цакалотос направиха огромни усилия, за да успокоят гръцките кредитори.

Но когато направих заключението, че нито една страна не може да напусне еврозоната, не можех да си представя, че Германия би принудила друга страна-членка да напусне. Ясно е, че това може да е ефекта от политически нетолерантните и икономически необоснованите условия, поставени от германското финансово министерство.

Идеята на германският финансов министър Волфганг Шойбле за временна „почивка” от еврото е абсурдна. Имайки предвид колабиралата гръцка икономика и нарастващата хуманитарна криза, правителството няма да има друг, при липса на споразумение, освен да пусне печатницата за пари за финансирането на основните социални услуги. Немислимо е страна в подобна ситуация да изпълни условията за въвеждане на еврото – инфлация в рамките на 2% от средната за еврозоната и стабилен валутен курс поне за две години – до края на това десетилетие. Ако се случи „грекзитът”, това няма да е повод за празнуване, а оставки.

Рано сутринта в понеделник европейските лидери се съгласиха  да махнат препоръката за „почивка” от споразумението за спасителната програма. Но тази вратичка, вече отворена, няма да бъде лесно затворена. Евросистемата се оказа доста крехка и нестабилна. Останалите европейски финансови министри ще трябва да отговарят пред своите лидери за подкрепата на предварителното споразумение съдържащо пагубните предложения на Шойбле.

От икономическа гледна точка новата програма е абсурдна, понеже ще потопи Гърция по-дълбоко в депресията. Тя предвижда увеличение на данъците, още орязване на пенсиите и въвеждане на автоматично съкращаване на разходите, ако не са постигнати фискалните цели. И не предлага никакви условия за възстановяване или растеж. гръцката икономика вече е в условия на свободно падане и структурните реформи няма да предотвратят пропадането в спирала.

В споразумението продължава да стои изискването за първичен бюджетен излишък (без плащанията по лихвите), ръст с 3,5% на БВП до 2018, което ще влоши гръцкия икономически спад. Преначертаването на гръцкия дълг, неизменна част от споразумението, няма да подобри с нищо ситуацията, имайки предвид, че лихвените плащания вече са минимални до края на това десетилетие. При задълбочаващата се депресия целите за дефицита няма как да бъдат изпълнени, което автоматично ще доведе до по-нататъшно съкращаване на разходите и до ускоряване на свиването на икономиката.

Рано или късно споразумението ще доведе до „грекзит” или понеже кредиторите ще оттеглят своята подкрепа след като не бъдат изпълнени фискалните цели, или понеже гърците ще с е разбунтуват. Именно такъв изход цели Германия.

Накрая, приватизационният фонд, който е в центъра на новата програма, с нищо няма да допринесе за структурните реформи. Да, Гърция се нуждае от приватизация на неефективните публични предприятия. Но гръцкото правителство е принудено да я направи с пистолет опрян на слепоочието. „Пожарната” приватизация, средствата от която в голямата си част ще отидат за погасяване на задължения, няма да мотивират гръцките парламентаристи или обществеността да приемат с ентусиазъм необходимите структурни реформи.

Гърция заслужава нещо по-добро. Тя заслужава програма, която уважава нейния суверенитет и позволява на правителството да възстанови доверието в себе си. тя заслужава програма способна да стабилизира нейната икономика, вместо да я обезкърви до смърт. И накрая, тя заслужава подкрепа от ЕЦБ, за да остане член на еврозоната.

Европа също заслужава повече. Европейските страни не трябва с чиста съвест да се съгласяват с тази политически разрушителна и икономически абсурдна програма. Те трябва да си припомнят, че Гърция стигна дотук благодарение на тях. Те трябва да продължат да настояват за по-добра сделка. Партньорите не трябва да позволяват европейският проект да бъде жертван на олтара на германското обществено мнение или заради упоритото настояване от страна на германските лидери за спазването на правилата. Ако германското правителство откаже да види светлината в тунела, останалите трябва да намерят пътя напред без него. Френско-германската солидарност може да бъде непоправимо увредена, а френско-германската солидарност скоро да не струва нищо, ако не може да направи най-доброто за това споразумение.

Последно, но не и по значение, германското общество заслужава нещо по-добро. Германците заслужават лидер, който да се изправи непоколебимо срещу екстремизма, а не да го окуражава, у дома или зад граница. Те заслужават една Европа, която може да играе по-значима роля в международните дела. Най-вече, имайки предвид зашеметяващите политически и икономически постижения след Втората световна война, те заслужават уважението и възторга на европейските си съграждани, затова че не възродиха обидата и подозрителността си.


*Бари Айхенгрийн е професор по икономика в Калифорнийския университет, Бъркли; хоноруван професор по американска история и институции в Кеймбриджкия университет; и бивш старши политически съветник на МВФ.

събота, 29 април 2017 г.

Икономика пасваща на фактите

Бари Айхенгрийн*

Професията на икономиста падна първа жертва на глобалната финансова криза от 2008-2009 година. Все пак практикуващите я не успяха да предвидят бедствието, а много от тях, както се видя, не успяха да кажат нищо смислено, когато дойде времето да се формулира някакъв адекватен отговор. Но, както и глобалната икономика, има причини да вярваме, че образът на професията върви към поправяне.

Влиятелните икономически модели бяха дискредитирани от кризата, понеже просто не допускаха възникването й. И предпочитайки доказаните техниките пред интуицията, и теоретичната елегантност пред световните реалности, те не подготвиха икономистите за основната им задача – да предложат подходящите политически съвети в една наистина извънредна ситуация.

Някои твърдят, че решението е да се завърнем към простичките икономически модели от миналото, които дават политически предписания достатъчно доказали се при предотвратяването на подобни кризи. Други настояват, обратно, че ефективните политики днес, изискват от още по-сложни модели , които да обхванат напълно хаотичната динамика на икономиката на 21-ви век.

Този дебат обаче пропуска главното. Простите модели имат своето място. Те са полезни за правенето на прости, но лишени от интуиция заключения, които отличават макроикономиката от останалите полета на икономическия анализ. Осланяхме се на тези модели, за да обясним например „парадокса на спестовността”, при който индивидуалните решения да се увеличат спестяванията като се намалят разходите и производителността, водят до там, че и населението започва да пести.
В същото време сложните модели могат да са полезни при описване на специални случаи и да ни напомнят, че светът е много сложен и объркан.

Нито един от тези модели обаче не е полезен при оформянето на практически съвет, нужен на взимащите политически решения в условия на криза. И двата модела са твърде изчистени, за да влязат в употреба при анализа на абстракции. За да ги направим работещи са нужни факти.

Всъщност незабелязано за основните действащи лица в този дебат за моделите, е на път една очертаваща се революция. Докато старите членове на икономическия истаблишмънт продължават да спорят за предимствата на съперничещите си аналитични рамки, младите икономисти прилагат нови, важни данни за това как функционира икономиката.

Например старият спор в макроикономиката се фокусираше върху това как цените се влияят от новините за състоянието на икономиката и дали компаниите реагират на промените в потребителските нагласи при определянето на износните цени, които от своя страна се влияят от движенията на валутните курсове.

Днес „огромното количество данни” обещават да подобрят способността ни да разбираме и дори да предвиждаме такива влияния. Едно приложение на този подход, проектът „Милиард стойности” на Масачузетския технологичен институт, използва наистина милиарди изменения в стойностите от сайтовете за продажби на дребно, за да следи инфлацията.

Вторият подход разчита не толкова на огромното количество данни, а по-скоро на новите данни. Икономистите вече използват автоматизираното следене на измененията в данните постъпващи от мрежата или т.нар. „ботове”, за да използват битовете новопостъпваща информация за своите решения.

Уебсайтовете, където се развихря дизайнерското въображение при изработката на лога на компаниите, а наемни редактори предлагат авторските си услуги, са мястото доказващо значимостта на иновациите при решаването на проблемите.

При третият подход се използват исторически данни. Голям брой коментатори са забелязали, че глобалната финансова криза се ползва успешно от икономическата история, понеже тя насочва вниманието към предишни кризи и към прозрения, които могат да бъдат направени със събирането на парченцата история при изследването им. Истината е, че историята на икономиката никога не е преставала да играе своята важна роля в икономическите изследвания. Но финансовата криза служа и като полезно напомняне, че историята е пълна с подобни случаи и с данни за това кои политики работят.

Подобно осъзнаване съвпада с наличното количество данни за функционирането на икономката. Историците на икономиката отдавна извличат информация от църковните регистри, от статистиките за населението и от отчетите на финансовите корпорации. Но работата в прашните архиви става по-лесна с появата на дигиталната фотография, механичните четци на информация и възможността да теглиш данни от разстояние. Големите масиви данни позволяват на икономическите историци да зададат ключовите въпроси – като например как общите икономически условия влияят на решенията на работната сила за участие в пазара на труда на различни места и в различно време – по-ефективно от когато и да било преди.

Това съотнасяне към различни времена и места насочва вниманието ни към четвъртото и последно наблюдение върху значението на новите емпирични проучвания: към институциите. Макроикономическите модели са склонни да пренебрегват ролята на институциите, като се започне от тази на профсъюзите и сдруженията на работниците и се стигне до законовата защита на правата на собственост и механизмите за преразпределение на богатство. Да се отнасяме към тях сериозно означава да вземем предвид дълги исторически интервали, понеже институциите се променят бавно и варират значително във времето. Възобновеното внимание към историята позволява на икономистите да разсъждават по-систематично върху ролята на институциите за макроикономическите резултати.

Това развитие на нещата води до огромни промени в икономиката. Само допреди няколко десетилетия емпиричния анализ  се опираше на сравнително малко и ограничено количество данни. Разбира се все още е нужна аналитична конструкция, която да подпомага осмислянето на данните. Но днес има основания да вярваме, че в бъдеще икономическите изводи и политическите съвети ще се оформят не само въз основа на подобни елегантни конструкции, но и от напасването им към данните.


*Бари Айхенгрийн е професор по икономика в Калифорнийския университет, Бъркли; хоноруван професор по американска история и институции в Кеймбриджкия университет; и бивш старши политически съветник на МВФ.

петък, 28 април 2017 г.

За независимостта на централните банки

Бари Айхенгрийн и Беатрис Уедър*

Балансовите отчети на централните банки по света будят нарастващо безпокойство – най-вече сред управляващите финансовите дела на държавите. Когато Швейцарската национална банка (ШНБ) се отказа от фиксирания курс на франка към еврото миналия месец, причинявайки по този начин значителното поскъпване от 20% на франка, изглеждаше че това е действие продиктувано от страх за стабилността на банката, ако продължи изкупуването на евро и други чуждестранни валути.

По същия начин, критиците на решението за стартиране на програма за количествени улеснения в еврозоната, се притесняват, че Европейската централна банка (ЕЦБ) е изложена на сериозен риск заради дълговите книжа на южните страни членки на еврозоната. Това подтикна съвета на директорите на ЕЦБ да остави отговорността по изкупуването на 80% от тези дългови книжа в ръцете на правителствата и централните банки на отделните страни.

В същото време в Съединените щати защитниците на строгия контрол на Федералния резерв отново надигнаха глава. Подтикнати от значителния ръст на активите и пасивите на Фед, републиканците внесоха законопроект в двете камари на Конгреса задължаващ Фед да разкрива повече информация за своите монетарни и финансови операции.

Но трябва ли наистина централните банки да се тревожат толкова много за печалбите и загубите си? Разбира се, че не трябва!

Естествено централните банкери, както и останалите банкери, не обичат загубите. Но централните банки не са като другите банки. Това е бизнес не ориентиран до такава степен към печалбите. Всъщност те са по-скоро агенции за осигуряване на обществено благо. Първата им задача е да се справят с инфлацията. Втората им задача е да подкрепят растежа на икономиката. Третата задача е да осигуряват финансова стабилност. И четвъртата, най-важна, задача е да поддържат платежния баланс чрез подходящите монетарни политики.

Трябва да се отбележи обаче, че централните банки имат ограничен инструментариум за реализиране на тези задачи.  Това означава, че постигането на тези четири приоритета е ограничено от политиката.

Всъщност ясното разбиране на техните задачи често подтиква централните банки да трупат дългове, което е цената за избягването на дефлацията или за избягването на прекаленото поскъпване на валутите на съответните страни. Чилийската, Чешката и Израелската централни банки например, функционират с отрицателна капиталова адекватност за дълги периоди, без това да застрашава оперативността им.

Причината да няма нежелани последствия е, че централната банка може просто да помоли правителството да я рефинансира като прехвърли загубите в националната пощенска служба например. Всички са щастливи когато трансферният поток поеме в друга посока.

Но ролята на централната банка не е да бъде на печалба, особено когато тази печалба е за сметка на други, по-важни неща.

Всичко това прави трудно разгадаването на аргументацията зад действията на ШНБ. Рязкото поскъпване на швейцарския франк поставя под риск швейцарската икономика и може да доведе до дефлация и рецесия. Рискът от натрупване на загуби от страна на ШНБ, имайки предвид огромния й резерв в евро, сега, когато ЕЦБ стартира програмата си за количествени облекчения, е много по-голям. И затова ръководството на ШНБ няма оправдание за пренебрегването на задачите по осигуряването на ценовата и финансовата стабилност.

Мотивите на ШНБ, както изглежда, са изцяло политически. Миналата година ШНБ беше въвлечена в продължителен дебат относно свикването на референдум за „златния резерв”, при успех на който ШНБ щеше да бъде задължена да увеличи златните си резерви до 20% като едновременно с това щяха да бъдат ограничени възможностите й да определя монетарните политики. Една от причините за инициативата беше необходимостта от защита на банката от натрупване на загуби. Тази цел допадна особено много на кантоните, отделните административни единици на Швейцарската конфедерация, които много разчитат на трансферите от страна на ШНБ за запълване на бюджетите си.

Инициативата за златния резерв беше отхвърлена, но политическият дебат донесе много разочарования. През януари, с ускоряването на обезценката на еврото, този дебат се разгоря отново. Страховете бяха, че загубите на ШНБ могат да ядосат кантоналните управи до степен заплашваща независимостта на централната банка.
Независимо дали е така или не, политизирането на проблема показа опасността от отклоняването на вниманието на ШНБ от основните й задачи по осигуряване на икономическа и финансова стабилност. Очевидното решение не беше отказът от фиксирания курс на франка и еврото, а промяна на механизмите за финансиране на отделните кантони.

На загрижените за прекалената независимост на ШНБ може да бъде зададен един същностен въпрос: За какво е тази независимост, ако не да пренебрегне мнението на твърдящите, че централната банка не е достатъчно ориентирана към печалби?
Подобни критики се прокрадват и към ЕЦБ, заради плановете за изкупуване на правителствени дългове чрез програмата за количествени облекчения. Задачата на ЕЦБ е да се избегне дефлацията, а не да предпази своите акционери от загуби. 

Съотношението 80/20, означаващо че централните банки на отделните страни ще изкупуват 80% от емитирания правителствен дълг, а останалите 20% ще се изкупуват от ЕЦБ, може и да направи програмата за количествени облекчения привлекателна за Германия, но ще хвърли сянка на съмнение върху единната монетарна политика на еврозоната. В ситуация, в която ЕЦб трябва да направи „всичко необходимо”, за да се справи с дефлацията, това е ненужно усложнение.

Централните банкери са тихо ухажвани когато правят печалби и са шумно критикувани когато трупат загуби. Те трябва обаче да проявят здрав разум и да пренебрегнат и критиките, и ухажванията. Особено сега, когато управляващите финансовите дела на държавите по света имат далеч по-важни проблеми за разрешаване.

*Бари Айхенгрийн е професор по икономика в Калифорнийския университет, Бъркли; хоноруван професор по американска история и институции в Кеймбриджкия университет; и бивш старши политически съветник на МВФ.


Беатрис Уедър ди Мауро е професор по икономика в университета на Майнц.

четвъртък, 27 април 2017 г.

Дефлацията е основният проблем

Бари Айхенгрийн*

Европейската централна банка върви колебливо и несръчно към реализиране на програма за количествени улеснения. Опасността от дефлация – и неефкетивността на досега взетите мерки – я оставят без избор. Въпросът е дали ЕЦБ ще се задейства достатъчно бързо.

ЕЦБ вече се опита да облекчи условията за кредитиране чрез покупка на кошница от висококачествени ценни книжа. Тя закупи кошницата с активи от частния ипотечен пазар с новонапечатани пари, т.нар. гарантиран дълг, и възроди идеята за изкупуване на корпоративен дълг и дългови книжа издавани от Европейската инвестиционна банка. Но е съвършено ясно, че това не е достатъчно. Търсенето на подобни книжа е ограничено, отразява се на банковото кредитиране в Европа и прави пазарите на тези книжа доста предпазливи и нервни. Нарастването на търсенето на тези активи ще отнеме време, с което европейските политици не разполагат.

Поради всички тези причини, изкупуването само на активи от частния сектор няма да позволи на ЕЦБ да постигне поставените цели за увеличение на търговския баланс с 1 трлн. евро. Поставен пред невъзможността да се справи с призрака на дефлацията, президентът на ЕЦБ Марио Драги ще се нуждае от консенсус – даже от единодушие – в Управителния съвет на банката за покупка на правителствен дълг.

Но Драги и колегите му ще стъпват доста внимателно, имайки предвид страховете на Германия, че количествените облекчения е другото име на галопиращата инфлация. Първоначално ЕЦБ ще трябва да изкупи малък обем правителствен дълг, а когато това помогне за предотвратяването на икономическия Армагедон, тя трябва да започне да увеличава покупките. Очакваме да видим първите неуверени стъпки на този процес през януари.

Проблемът е, че този подход „стъпка по стъпка” няма да проработи. Когато грижата е дефлацията, количествените улеснения ще спомогнат само за промяната на очакванията. Когато очакванията за дефлация са устойчиви, както се случва днес в Европа, потребителите и инвеститорите ще се откажат да харчат парите си, понеже цените и разходите им утре ще бъдат по-ниски. Подобни очаквания са самосбъдващо се пророчество, тъй като ограничаването на харченето означава по-ниска инфлация и в най-лошия случай срив на цените.

Дефлационните очаквания могат да бъдат преобразувани в инфлационни такива – като се насърчи харченето – само чрез политики, които предизвикват сътресения и страхопочитание. Нужни са решителни мерки, за да се убедят домакинствата и фирмите, че бъдещето ще е по-различно от миналото. Централната банка трябва да ги убеди, че „ще направи нужното”, както отбеляза Драги през юли 2012 година, за да разтърси обхванатата от дефлационна летаргия икономика.

Именно това се опитва да направи управителят на Японската централна банка Харухико Курода. Но както изглежда ЕЦБ е неспособна да възприеме същия подход, предвид страха и неприязънта на Северна Европа към радикалните монетарни действия.

Противниците на количествените облекчения се тревожат, че това предвещава инфлация – странна позиция, имайки предвид настоящия европейски икономически застой. Те се притесняват, че покупките на гореспоменатите ценни книжа, ще посеят семената на нова финансова буря и банкрут. Това също е неоснователен страх, имайки предвид факта, че финансовите пазари днес са в условията на доста по-строга финансова регулация.

Най-силното възражение срещу количествените облекчения е, че те ще намалят натиска върху европейските правителства за реформи. Според този морално несъстоятелен аргумент, властите ще стартират болезнени реформи в трудовата и производствена сфера в преследване на фискална стабилност, нужна за възвръщане на доверието на инвеститорите, само ако са притиснати до стената. Ако ЕЦБ изкупи емитираните правителствени дългове, правителствата ще могат да облекчат натиска на пазара.

Всъщност онези, които вече са възприели тази гледна точка – най-голямата пречка през радикалните действия на ЕЦБ – грешат в анализите си. В настоящите условия, с нива на инфлацията опасно близки до нула, правителствата не са склонни да правят нищо, което би повишило риска от дефлация. А структурните реформи и фискалните ограничения ще предизвикат дефлация в краткосрочен план.

Фискалните ограничения означават по-малко публични разходи. А по-малкото публични разходи означават намаляване на натиска върху растежа на цените, нещо което Европа не иска в тази дефлационна среда.

Структурните реформи, водещи до нарастване на гъвкавостта на трудовия и производствения пазар също са продефлационни. Увеличаването на гъвкавостта на заплащането на труда в условията на безработица надвишаваща 11%, ще поощри фирмите да орежат заплатите, а намалените разходи за труд ще им позволят да намалят цените в опита им да задържат пазарните си дялове. Дерегулациите, които засилват пазарната конкуренция, водят до понижаване на цените.

При други обстоятелства, това биха били положителни резултати. Всъщност Европа ще извлече значителни ползи от фискалните ограничения и структурните реформи, но в дългосрочен план, не в краткосрочен, когато проблем ти е дефлацията. И европейските правителства добре го знаят.

От това следва, че най-доброто, което ЕЦБ може да направи е вместо да подкпрепя фискалните ограничения и структурните реформи, да пропъди призрака на дефлацията. Само пълномащабни количествени облекчения могат да го направят. Онези, които казват, че подобно безразсъдство ще попречи на фискалната стабилизация и структурните реформи, трябва да знаят какво може да причини дефлацията.


*Бари Айхенгрийн е професор по икономика в Калифорнийския университет, Бъркли. Той е хоноруван професор по американска история и институции в Университета в Кембридж и старши политически съветник в Международния валутен фонд.

сряда, 26 април 2017 г.

Как можем да убием долара?

Бари Айхенгрийн*

Доларът е имал своите възходи и спадове, но все пак спадовете са били преобладаващи в миналото. Зелената валута е загубила повече от една четвърт от стойността си спрямо другите валути, приравнено към инфлацията, само за последното десетилетие. Спадът й от началото на 2011 е около 5%, достигайки до най-ниското равнище откакто бретънуудската система на фиксирани курсове се срина през 1973.

Очевидното обяснение за тази слабост е политиката на Федералния резерв (Фед) на САЩ за почти нулеви лихвени равнища, които поощряват инвеститорите да разменят долари за високодоходни чуждестранни активи. Напълно предвидимо критиците на Фед надигнаха вой. Централната банка, обясняват те, умишлено девалвира долара. Това намалява покупателната способност на валутата и заедно с това жизнения стандарт на американците.

Дори нещо по-лошо, Фед си играе с огъня. Неуспехът й да спаси долара, предупреждават критиците, може да разпали криза на доверието. От някаква гледна точка, толерирането на слабия долар от страна на Фед, може да бъде прието като липса на отговорност за стабилността на цените. Разочарованите инвеститори могат в такъв случай да се разтоварят от своите правителствени дългови книжа. Лихвите по дълговете могат да се изстрелят нагоре. Доларът може рязко да падне. И тогава ще навлезем във финансова буря и дълбока рецесия.
Ужасяващите истории продават вестниците, но в интерес на истината всички упреци към Фед са силно преувеличени. В исторически план, 10-процентен спад на долара се превръща само в еднопроцентов ръст на инфлацията. Това означава, че 5-процентния спад от тази година ще прибави само половин процент към нивата на инфлацията.

И това е при положение, че инфлацията в Съединените щати не беше извън контрол. Цените на храните и горивата може и да са се покачили, но разходите за труд остават закотвени, затова не е изненада, че безработицата в страната е 9%. В тази среда, Фед може да си позволи да поддържа благоразумно пренебрежение към долара.

Докато председателят на Фед Бен Бернанке уверено говореше на дадената наскоро пресконференция за „силния долар”, Фед най-вероятно би предпочел да вижда падането на стойността на зелените пари. Докато вътрешното търсене все още е слабо, препоръките на докторите са за засилване на износа, особено в една слаба икономика. А по-слабия долар е един от начините за достигане до външните пазари.

Нещо повече, онези които предупреждават, че Фед може да не успее да повиши лихвите, ако инфлацията рязко скочи, не разбират, че борбата на Фед с инфлацията има дълбоки културни корени. Всъщност, истината е, че Фед е под толкова силен политически контрол, който му дава искрената увереност, че ще при всички случаи ще успее да възстанови ценовата стабилност.

Ако има някаква заплаха пред долара, тя не идва от монетарната политика, а от състоянието на бюджета. Това, което може да предизвика срив на долара е обстоятелството, че бюджетът на Съединените щати не се изработва от отговорни хора. Политическата партизанщина в Американският конгрес може да провали опитите за увеличаване на тавана на дълга, който може да бъда натрупван, предизвиквайки технически фалит. Това почти сигурно ще накара чуждестранните инвеститори панически да започнат да се отървават от американските съкровищни бонове.

Но дори и този таван скоро да бъде увеличен, Съединените щати пак ще имат твърде малко време да въведат ред в бюджетната си къщичка. Финансовите кризи почти винаги се проявяват във време на избори. В Съединените щати предстои един голям такъв в края на 2012.

Някои критици възразяват, че продънването на американската хазна и сривът на долара не са едно и също нещо.доларът, отбелязват те, са резерван валута за банки по целия свят. Когато банките вземат заеми в големи количества от валутните пазари, за да финансират инвестициите си, те ги заемат в долари. И затова във времена на голяма нестабилност и ликвидна суша, същите тези банки се надпреварват да купуват долари. Всъщност, дори когато проблемите идват от Съединените щати, доларът укрепва. Бяхме свидетели на подобно нещо през лятото на 2007, когато се разрази кризата на вторичните пазари, и отново през 2008, когато се случи фалитът на Лемън Брадърс.

В такъв случай, в краткосрочен план кризата в продажбата на американски съкровищни бонове, би могла да доведе до рефлексивно поскъпване на долара. Но при положение, че имаме задълбочаващи се проблеми на американските финансови пазари, банките по света ще започнат да се оглеждат за алтернатични начини да се самофинансират. Периодът на силен долар ще бъде кратък.

В резултат на това Фед може да преживее най-големия си кошмар. Когато имаме рязък скок на доходността по съкровищните бонове и сриваща се икономическа активност, Фед би могъл да реши да ореже лихвените равнища и да залее пазарите с ликвидност. Но силно обезценен долар би причинил в същото време рязко увеличение на инфлацията, което да го накара да затегне монетарната политика. Хванат в капана на тази дилема Фед може и да не успее да стори нищо за разрешаването на проблемите на Америка.

Бернанке често предупреждава за ужасяващите последици от фискалните проблеми, които могат да се стоварят върху главите ни. Конгресът, както и всеки в Америка, трябва да вземе тези предупреждения на сериозно.


*Бари Айхенгрийн е професор по икономика и политически науки в Калифорнийския университет, Бъркли.

вторник, 25 април 2017 г.

Необходимо е цялостно преструктуриране

Бари Айхенгрийн*

Финансовите пазари вече са почти напълно убедени, че наближава времето за преструктуриране на гръцкия дълг, а европейските политически лидери се опасяват от най-лошото. „Ако се случи най-лошото”, посочи Юрген Старк, член на борда на директорите на Европейската централна банка, „преструктурирането на дълга на член на еврозоната ще последва съдбата на американската банка Лимън Брадърс”.

Но има и друг сценарии, при който гръцкият дълг се преструктурира така, че да не застрашава банковата система.

Най-простият начин да се постигне това е като се позволи дългът на банките в Южна Европа да бъде рекапитализиран. Вторият стрес тест проведен от европейските банкови институции сякаш беше съставен според тази необходимост. Чрез изкарването наяве на тези, които са слаби и тези, които биха устояли, подходящият стрес тест би могъл да намали риска от повторение. Кредиторите ще имат добра информация за това, с кого могат да правят бизнес и с кого да избягват.

Но случващото се в Европа не вдъхва увереност, че следващият кръг от стрес тестове ще бъде по строг от предишните. Рекапитализирането излиза скъпо. Това ще насърчи банковите институции по-скоро да отхвърлят проблема, отколкото да го признаят.

План „Б” може да е разсрочване на падежа на гръцкия дълг. Гръцкото правителство може просто да обяви, че е сменило дълговите книжа с нови, с 30-годишен срок до падежа. При този вариант няма да има нужда от отписване на главница, или както се нарича „подстригване” на кредиторите, а само ще се удължи срока за изплащане. Банките ще бъдат предпазени от признаване на загуби.

Но това все още оставя Гърция с непосилна дългова тежест. Намаляването на тази тежест с 40%, независимо дали под формата на намаляване на лихвата или на главницата, ще изисква и намаляване на дълга спрямо брутният вътрешен продукт (БВП) под 100%, ниво, при което страната ще може да посреща плащанията по задълженията си.

За късмет има и друг начин: да се приеме „Планът Брейди”, при който търговските банки, заедно със Съединените щати, Международният валутен фонд и „Парижкият клуб” на държавите кредиторки, преструктурираха и предприеха „подстригване” на дълговете на правителствата в Латинска Америка и Източна Европа в края на 80-те. Двама от съседите ми в Северна Калифорния, Питър Алън и Гари Еванс – и двамата ветерани в прилагането на „Плана Брейди” – обясниха как подобен план може да бъде изпълнен днес.

Първо, новите дългови книжа могат да бъдат така структурирани, че загубите за банките от „подстригването” могат да бъдат прихванати от данъците, намалявайки по този начин ударът върху печалбите им. Тази мярка ще наложи използването на правителствени фискални инструменти за облекчаване на преструктурирането на гръцкия дълг. Но, ако парите на данъкоплатците при всички положения са поставени в риск, както е сега, защо да не бъдат използвани по този креативен начин?

Второ, ЕЦБ би могла да предложи специални условия – „гарантирано финансиране” – по новите дългови книжа, зад а ги направи по-атрактивни за инвеститорите.

Трето, регулациите могат да се използват за съгласуване на гръцката необходимост от преструктуриране сега с искането на банките да изчакват, докато собствените им балансови сметки не укрепнат. При задействането на „Плана Брейди”, счетоводното правило наречено FASB 15 (Financial Accounting Standards Board) позволява преструктурираните заеми да продължат да съществуват на първоначалната си стойност, дотогава докато лихвата и главницата по преструктурираните инструменти се изравни с тези по оригиналния заем. Новите дългови книжа, по които лихвата е фиксирана, ще имат същата счетоводна стойност като старите, по които лихвата е била платена по-рано.

Това специално счетоводно отношение би могло да бъде продължено още, позволявайки на банките да признаят своите загуби, но това трябва да бъде използвано само веднъж.

Четири, новите инструменти трябва да бъдат пригодени така, че да дават и на банките, и на кредиторите сигурност в способността на страната да се справи. По време на действието на „Плана Брейди”, задълженията на страните бяха определени според експортните цени или според съотношението между експортни и импортни цени. За Гърция те трябва да бъдат определени на база на растежа на БВП, което автоматично определеля тежестта на гръцкия дълг според възможностите на страната да го изплаща.

Книжа от този вид сработват навсякъде, особено в скорошното преструктуриране на дълга на Аржентина. Те определено имат противници в лицето на инвеститорите, които казват че аржентинското правителство манипулира статистическите данни. Но Европа има категоричо решение на този проблем. То се нарича Евростат, статистическата агенция на Европейския съюз.

Затова, колкото и да се притесняваме, че могат да докарат ситуацията до случилото се с Лемън Брадърс, европейските политици все пак са способни да изработят решение за справяне с гръцкия дълг, подобно на „Плана Брейди”, за да избегнат подобна съдба.

Хубавото в този случай е, че оглавяващ Парижкия клуб по време на действието на „Плана Брейди” беше не кой да е, а Жан-Клод Трише, сегашният президент на ЕЦБ. Парижкият клуб по времето на Трише уговори 50-процентно намаляване на дълга на Полша, при условие, че банките кредиторки на страната предприемат подобно отписване на дълговете.

Какво по-добро завещание може да остави отиващият си президент на ЕЦБ, от това просто да възстанови бележките си и да обясни на останалите европейски политици как уроците научени от действието на „Плана Брейди” могат да бъдат приложени сега?


*Бари Айхенгрийн е професор по икономика и политически науки в Калифорнийския университет, Бъркли

понеделник, 24 април 2017 г.

Сянката на Бретън Уудс

Бари Айхенгрийн*

Навлизаме е сезона на международните финансови конференции. През март световни лидери се събраха в Нанджинг, Китай, за да обсъдят проблемите на валутните курсове и лихвените равнища. А в началото на април, водещи учени и изследователи в областта на икономиката и бивши политици се срещнаха в Бретън Уудс, Ню Хемпшир, мястото където беше създаден Международният валутен фонд и нашата крепяща се на долара международна финансова система.

Конференцията в Бретън Уудс от 1944 беше белязана от сблъсъка между Съединените щати и Великобритания, съответно представлявани от икономистите Хари Декстър Уайт и Джон Мейнард Кейнс. Великобритания искаше система, в която общата световна парична маса да бъде регулирана от мултилатерална институция, докато Съединените щати, заради собствения си интерес, предпочитаха система основана на долара.

Имайки предвид нейната много по-голяма икономическа и финансова сила, Америка напълно предвидимо спечели. Кейнс не успя в опита си да изгради такъв Международен валутен фонд, който да притежава властта да създаде нова международна резервна валута като алтернатива на долара. Както и не успя да осигури споразумение по мерките, които да биха могли да регулират както излишъците, така и дефицитите на страните, и създаването на международна валута за коригирането им.

Тези неуспехи все още ни преследват. Страните с хронични излишъци от износ като Китай и страните, чиито валути са в широка употреба в света като Съединените щати, не се сблъскват със същия натиск както другите страни, за да им се налага да коригират политиките си, когато се появят икономически дисбаланси.

На срещата в Нанджинг политиците дадоха заявка, че ще решат този проблем. Те натовариха Г-20 със задачата да разработят система от индикатори сигнализираща, когато някоя от страните, в това число Съединените щати и Китай, са поставени в риск от навлизане в криза. И призоваха да се изработи механизъм, в случай че светне предупредителната жълта светлина, при който споменатите страни да могат да бъдат заставяни да променят политиките си.

За жалост, вместо подобни ранни предупредителни сигнали да бъдат разработени преди настоящата криза, те се предлагат за предотвратяване на следващата. Природата на финансовия риск постоянно се мени и то по начин, който е доста трудно да бъде предсказан с използването на индикатори като тези изработени от Г-20. Във всеки случай, единственият начин за налагането на подобни индикатори е чрез „натиск”, но е малко вероятно това да донесе резултати.

Другата доста популярна идея напоследък, която би била напълно неизпълнима, е да се преобразуват кредитите отпускани от МВФ във вид на Специални права на тираж (СПТ) в международна валута, конкурентна на долара. Проблемът е, че СПТ се използват или за уреждане на международните транзакции или като единица, в която да се деноминират международните дългови книжа. Това означава, че няма непубличен пазар на СПТ, а създаването на такъв пазар би било дълъг и труден процес.

И още нещо, ако СПТ тръгне да става истинска международна валутна единица, МВФ трябва да бъде упълномощена да издава емисии от тях по време на криза, както Федералният резерв на Съединените щати обезпечи чуждите централни банки със 120 млрд. долара извънреден кредит, при фалита на Лемън Брадърс. С други думи, МВФ трябва да има правомощията да действа като световна централна банка. Изглежда напълно невъзможно Рон Пол, убеден либертарианец и председател на Сенатската комисия по банките в Конгреса на САЩ, който е категоричен, че дори и Съединените щати нямат нужда от централна банка, да се съгласи да приеме подобно нещо.

Това, което всъщност може да замени днешната долароцентрична международна валутна и финансова система, е триполярна система организирана около долара, еврото  и китайския реминби (юан). Въпреки всички настоящи оплаквания и скърцане със зъби в Европа свързани с нейното бъдеще, еврото си е на мястото. А Китай от своя страна, работи енергично за международното признание на валутата си – и е постигнала доста по-значителен прогрес, отколкото някои хора предполагат.

В резултат на това светът ще бъде значително по стабилен. Наличието на алтернативи на долара ще означава, че притежателите на международно признатите валути ще усещат финансова сигурност и стабилност. Когато Съединените щати отново станат уязвими заради финансовата си невъздържаност, няма да получават същото чуждестранно финансиране така свободно, както са го получавали досега. В края на краищата, централните банки трупащи резерви в чуждестранна валута ще имат алтернатива на доларовите си запаси и така няма да се усещат толкова обвързани с Америка.

Резултатът ще бъде по-стабилен финансово свят. Всъщност основна причина за финансовата криза от 2007-2008 беше голямото несъответствие между многополюсната глобална икономика  и все още доминираната по това време от долара валутна и финансова система.

Добрата новина е, че това ще се промени през настоящото десетилетие, връщайки международния монетарен ред обратно в границите на икономическите реалности. Лошата новина е, че десет години са дълго време.  Ако най-новата история е някакъв ориентир, спасението е на три кризи разстояние.


*Бари Айхенгрийн е професор по икономика и политически науки в Калифорнийския университет, Бъркли

неделя, 23 април 2017 г.

Китай забавя ход

Бари Айхенгрийн*

Докато богатите страни в света все още търпят ефектите от финансовата криза, глобалната икономика стана зависима от нововъзникващите пазари за поддържането на растежа. Все повече износителите на машини и техника, на енергоресурси и на суровини за производството започват да гледат на Китай и на другите бързо растящи икономики на развиващите се страни като на ключ към повишаване на търсенето.

Но китайските властта вече алармират, че икономиката им забавя ход. В края на февруари, премиерът Вън Цзябао предупреди, че се планира годишният растеж на БВП през следващите пет години да е 7%. Това представлява значително намаляване от нивата от 11% отбелязани през последните пет години до 2010.

Трябва ли да приемем насериозно тази цел за растеж от 7%? Все пак в сравнение с поставени цели за последните пет години за растеж в рамките само на 7,5%, китайските власти не демонстрират никаква склонност да слагат юзди на икономиката, когато растежър надхвърля предварително поставените цели. Напротив, те необуздано раздаваха банкови кредити, точно когато световното търсене беше най-слабо през 2008 година. И станаха пословично известни с нежеланието си да позволят на юана да поскъпне като един от вариантите за удържане на ръста на износа.

Разбира се, напълно безполезно е да критикуваме предишните китайски политики. Растежът на страната не беше някакво краткотрайно чудо. Политиките провеждани след 2008 година позволиха на Китай да избегне последствията от глобалната рецесия. И няма нищо изненадващо в действията на властите, които всъщност обещават по-малко от това, което могат да изпълнят.

Дали китайските лидери отново подценяват възможностите за икономически растеж? Или може би техните прогнози за по-бавен растеж са просто поредната макиавелистка маневра за отклоняване на чуждестранния натиск за вдигане на стойността на юана?
Няма причина да мислим така, защото този път китайските власти наистина се тревожат, че забавянето е на прага им.

Китай успяваше да расте толкова бурно, заради възможността да привлича огромен брой стоящи без работа хора от земеделските райони и да ги вкарва във фабриките. Също така правеше огромни инвестиции, някъде от порядъка на 45% от БВП. И стимулираше износа чрез поддържането с всички възможни средства на ниска стойност на валутата си.

Но в резултат на чуждестранния и вътрешния натиск, Китай ще трябва да възстанови баланса на своята икономика като премести фокуса на вниманието си от производството и експорта към услугите и вътрешното потребление. При всички положения китайските работници ще започнат да предявяват претенции за по-високи надници и намаляване на работната седмица. Повече консумация ще означава по-малко инвестиции. Всичко това предполага забавяне на растежа.

Китайските власти отлично разбират, че се задават промени. Всъщност те показват своето разбиране в последния си пет годишен план, оповестен по-рано този месец.
Затова въпросът е не дали китайският растеж ще се забави, а кога. В едно скорошно изследване Куано Шин от Корейския университет и аз проучихме 39 случая, в които бързо растящи икономики с доход на глава от населението поне 10 хил. долара, са изпитали остър и продължителен икономически спад. Открихме че бързо растящите икономики забавят ход когато доходът на глава от населението достигне до 16 500 долара, измерено по цени в Съединените щати през 2005 година. Ако Китай беше продължил да расте с по 10% годишно, тя щеше да достигне този праг през 2014 година.

Разбира се не може да се каже, че има някакъв железен закон за забавянето. Не всички бързо растящи страни забавят ход, когато достигнат някакъв определен праг на дохода на глава от населението. Забавянето идва по-скоро в страни с по-висок процент на възрастните хора отколкото на тези в активна възраст, които в случая с Китай нарастват, благодарение на нарасналите житейски перспективи и на политиката за едно дете наложена през 70-те години на миналия век.

Забавянията също така са по-вероятни в страни, където делът на производствения сектор надвишава 20%, което поражда необходимост от преливане на работници от сферата на услугите, където продуктивността е по-ниска. Това също го има в случая с Китай, и се отразява на предишния успех в разширяването на производствената база на страната.

Най-удивителното е, че забавянето настъпва по-рано в икономики със системно подценявана валута. Една от причините е, че страните разчитат, че ниските стойности на валутата им може да сработва като механизъм за провокиране на бурен растеж в ранните стадии на развитието, когато страната разчита на мигрирането на своята работна сила от земеделието към фабриките, но този механизъм спира да работи на по-късен етап, когато растежът започне да се основава на иновациите.

Накрая, поддържането на стойността на валутата на ниски нива, може да причини дисбаланси и излишъците в експортно ориентираното производство да намалеят, както се случва в Корея през 90-те години на миналия век, което прави забавянето на растежа още по-вероятно.

Поради всички посочени причини забавянето на растежа в Китай няма как да не се случи. Въпросът е дали светът е готов за това и дали другите страни вървящи по стъпките на Китай ще захранват света с икономическата динамика, която бяхме свикнали да търсим и да очакваме от Народната република.


*Бари Айхенгрийн е професор по икономика и политически науки в Калифорнийския университет, Бъркли

събота, 22 април 2017 г.

Защо Китай трябва да се тревожи от случващото се в Египет?

Бари Айхенгрийн*

Строго икономическата интерпретация на събитията в Тунис и Египет може би е твърде повърхностна – и все пак икономистите се подведоха по нея. Според тази интерпретация е вън от всякакво съмнение, че разместването на пластовете в двете страни – а и навсякъде в арабския свят – в огромна степен се дължи на неспособността на правителствата да разпределят справедливо националните богатства.

Проблемът не е в неспособността да се осигури икономически растеж. И в Тунис и в Египет властите водеха стриктна макроикономическа политика и отвориха икономиките си за световните пазари. Реформите там категорично дадоха  резултати. Средният годишен растеж от 1999 година е около 5,1% в Египет и 4,6% в Тунис – разбира се това не е китайски стил растеж, но въпреки това може да се сравнява с нововъзникващи пазарни сили като Бразилия и Индонезия, които сега се разглеждат като икономически успешни.

Разбира се, проблемът е, че ползите от растежа едва се процеждаха надолу до недоволните млади хора. Делът на работещите под 30 години в Северна Африка и Близкия изток е по-висок от която и да било друга страна по света. Техните икономически перспективи са твърде ограничени. Завършилите университетска образователна степен намират едва няколко възможности за реализация в банковия или финансовия сектор. Всеки който е посещавал региона се е убедил лично в качествата на изключително грамотните и вискообразовани местни екскурзоводи.

Но в изостаналото модерно производство много млади работници с малко придобити умения и ниско образование са влезли в сивия сектор. Корупцията е навсякъде. Издигането в обществото зависи само от личните връзки каквито имат синовете на военните офицери и политиците, но много малко от останалите.

Разбира се може да се направи простата аналогия, че икономика с голям икономически растеж каквато е китайската, скоро ще се изправи пред подобни проблеми. Но трябва да внимаваме, защото би могла да се окаже подвеждаща. Предоставяйки липсващата политическа свобода, легитимността на китайските управляващи ще остане да се крепи само на способността им да осигуряват подобряване на жизнения стандарт и нарастване на икономическите възможности на населението. Досега населението нямаше от какво да се оплаква. Но това може да се промени и то много бързо.

Първо, там има нарастващ проблем с безработицата и непълната заетост сред висшистите. От 1999, когато китайското правителство започна да подпомага значително висшето образование, броят на завършилите нарасна седем пъти, но броят на работните места изискващи висши умения и са добре платени си остана почти същият.

Според докладите страната гъмжи от отчаяни висшисти, които не могат да си намерят удовлетворяваща работа. Вестниците и блоговете споменават за „мравуняци” от наскоро дипломирали се, живеещи в тесни помещения в големите градове на страната в напразно търсене на работа.

В известна степен тази безрадостна картина е отражение на тромавата образователна система на Китай. Студентите прекарват цели четири години в университетите учейки строго специализирани дисциплини, с надеждата да станат счетоводители или компютърни специалисти. В резултат на това, те придобиват съвсем малко умения, които могат да бъдат приложени в случай че не намерят търсената от тях работа. Има също така тенденция да се насочват студенти в области като инженерните науки, след като китайската икономика вече се преориентира от производство към услуги.

Това означава, че Китай се нуждае от спешна реформа в образованието. Това означава също така да се осигурят на студентите условия за развитие на повече и по-гъвкави умения, повече общи познания и да се насърчат да мислят критично и креативно.

В Китай съществува и проблем с ниско образованите и с минимални умения вътрешни мигранти от по-малките и неиндустриализирани области на страната, за които остава нископлатената и второкласна работа в градовете. Непритежаващите разрешение за пребиваване в градовете дори са третирани още по-зле като са лишени от защита на работното място и от привилегиите, които имат работниците притежаващи подобно разрешение. И понеже днес може да са тук, а утре да ги няма, те не придобиват никакви умения за определен вид работа.

Затрудненията, които срещат вътрешните мигранти подчертават нуждата  то реформа на въведената система за необходимост от разрешение за пребиваване в определено населено място. Няколко области и градове вече я премахнаха, без това да е довело до катастрофални последици. Би било добре и останалите да последват техния пример.

Накрая, Китай трябва да помисли сериозно върху своите корупционни проблеми. Личните връзки остават от ключово значение за напредване в кариерата. Наскоро мигриралите от вътрешността на страната и завършилите образователна степен във второкласните университети изобщо нямат такива връзки. Ако те продължават да виждат как децата на висшите правителствени ръководители успяват безпроблемно, тяхното недоволство ще нараства.

Способността на недоволните млади – в частност младите завършили университет – да използват социалните мрежи за да се самоорганизират беше мощно демонстрирана наскоро в Тунис, Египет и в останалите страни от Африка и Близкия изток. Миналият месец все още беше възможно за египетското правителство да спре целия интернет трафик, а за китайските власти да блокира китайската дума за „Египет”в китайския еквивалент на Туитър Сина. Но в социална мрежа, каквато е банката, регулираните винаги остават една стъпка напред пред регулиращите. Подобно закриване ще бъде изключително трудно за постигане в бъдеще.

Ако китайските официални власти не канализират бързо обществения гняв и не пресекат потенциалните източници на недоволство, те неминуемо ще бъдат изправени пред бунтове с искания за свалянето им – бунтове много по-всеобхватни и по-решителни от студентските протести на площад Тянанмън през 1989 година, които те успяха да потушат.

*Бари Айхенгрийн е професор по икономика и политически науки в Калифорнийския университет, Бъркли.

петък, 21 април 2017 г.

Назад към 60-те

Бари Айхенгрийн*

Надигналото се недоволство срещу инфлационните ефекти от американската монетарна политика добива застрашителни размери, въпреки че все още те едва се долавят в Съединените щати. Бързо растящите нови икономики водят ожесточена борба да не бъдат изместени от изливащите се капиталови потоци. Бележити политически функционери, изпаднали в отчаяние пред възможните последици от нефункциониращата монетарна система, неотдавна започнаха да споменават за възможно връщане към златния стандарт.

Тук не става дума за 2011, а за 1964 година. Това означава, че вече сме го преживявали.
През 1964 съществуваха бързорастящите икономики на Европа, настигащи Съединените щати, което беше невъзможно според Федералния резерв. В резултат на безразсъдната експанзионистична политика на Америка, казваха от Фед, страната се оказа залята от външно финансиране. Съединените щати станаха „износител на инфлация”.

Официалните власти в Америка твърдяха обратното, че входящите финансови потоци са отражение на недоразвитите европейски капиталови пазари. Инфлационният проблем на Европа е вторичен резултат от нежеланието на централните банки на европейските държави да затегнат по-агресивно политиката си и от колебливостта им да оставят валутите да поскъпнат, дало отражение на дългосрочния им план за експортно ориентиран растеж.
Всичко е преходно, както биха се изразили французите.

Това което всъщност биха казали французите от времето на генерал Шарл Де Гол е, че трябва да се откажем от декретните пари за сметка на златния стандарт. В такъв случай Съединените щати е трябвало да затегнат финансовата дисциплина. Но французите никога не успаха да обяснят как точно може да стане възстановяването на златния стандарт, или как това е трябвало да се преведе в цени и икономическа стабилност, като имаме предвид нестабилността на борсовите цени на златото и катастрофалните последици от златния стандарт  - не само във Франция – през 30-те.

С други думи, дебатът е бил също толкова объркващ и объркан, колкото е и днес. Единственият положителен ефект е бил стартът на усилията за реформи на международната финансова система. Затова сега, когато френското правителство – пак ли те! – пое ангажимент да постави проблемите на международната финансова система в центъра на своето председателство на Г-20 през 2011 година, това връща лошите спомени от 60-те.

Тогава, международните монетаристи се фокусираха върху създаването на нова форма на международен валутен резерв, което всъщност представляват специалните права на тираж на Международния валутен фонд. Идеята е била чрез въпросните специални права на тираж, МВФ да може да подпомага развиващите се икономики, правещи опит да натрупат резерви, като алтернатива на резервите си в долари. Съединените щати нямаше да могат повече да финансират дефицита си безпроблемно. Американският диктат вероятно щеше да бъде преодолян, ако не беше гладът за ликвидност на световната икономика.

Тези усилия се провалиха напълно. Специалните права на тираж никога не станаха атрактивна алтернатива на долара, само скромно допълваха долара и останалите национални валутни единици в международна употреба. Понеже не приеха МВФ да стане световна централна банка, членовете на фонда поставиха непреодолими препятствия пред създаването на специалните права на тираж. Пазарът на деноминирани в специални права на тираж финансови инструменти просто не успя да се развие, като по този начин ограничи действието им само в рамките на централните банки.

Следващият етап от преговорите през 60-те, беше фокусиран върху усилията обменните курсове да се направят по-гъвкави. В резултат от тези усилия – отговор на постоянно трупащите се търговски излишъци в Германия и Италия и трупащият се търговски дефицит в Съединените щати – вниманието към преговорите за специалните права на тираж нарасна много и те се проточиха до 1968 година.

Но, докато някои страни се наслаждаваха на близо две десетилетия експортно ориентиран растеж като резултат от поевтиняването на валутите им спрямо долара, имаше и сериозна съпротива срещу успеха. Докато МВФ, в свой широкоразпространен доклад за движението на валутните курсове от средата на 70-те години, подкрепи принципите за по-голяма гъвкавост, фондът не успя да предложи нови идеи за придвижване на страните в тази посока и да аргументира добре необходимостта от санкции срещу страните, които се възпротивиха. Международните дисбаланси продължиха да нарастват докато системата не се срина през 1971-73 година.

Френското правителство наскоро представи част от плановете си за реформи за 2011 година, потвърждавайки категорично, противно на по-ранните спекулации по темата, че специалните права на тираж няма да бъдат във фокуса на вниманието и няма да играят водеща роля в техните усилия. Дори нещо повече, администрацията на президента Саркози ще разработи механизми за прокарване на промени в международната валутна система, в които доларът, еврото и реминби да играят водеща роля в световен мащаб.

Това е стъпка напред, защото показва че уроците на историята са научени. Но французите не демонстрират готовност за налагане на санкции срещу страните с перманентни търговски излишъци, които не се отказват от контрола върху курсовете на валутите си. Липсата на подобни санкции спомогна за провала на Бретънуудската система и продължава да бъде наша основна слабост в настоящата ситуация – неслучайно представяна като Бретън Уудс 2.

Без санкции, които да контролират световните дисбаланси, френската стъпка напред ще се окаже стъпка към пропастта. Някъде във въздуха между двата ръба на пропастта, не е най-доброто място, където световната икономика трябва да бъде.


*Бари Айхенгрийн е професор по икономика и политически науки в Калифорнийския университет „Бъркли”.