сряда, 26 април 2017 г.

Как можем да убием долара?

Бари Айхенгрийн*

Доларът е имал своите възходи и спадове, но все пак спадовете са били преобладаващи в миналото. Зелената валута е загубила повече от една четвърт от стойността си спрямо другите валути, приравнено към инфлацията, само за последното десетилетие. Спадът й от началото на 2011 е около 5%, достигайки до най-ниското равнище откакто бретънуудската система на фиксирани курсове се срина през 1973.

Очевидното обяснение за тази слабост е политиката на Федералния резерв (Фед) на САЩ за почти нулеви лихвени равнища, които поощряват инвеститорите да разменят долари за високодоходни чуждестранни активи. Напълно предвидимо критиците на Фед надигнаха вой. Централната банка, обясняват те, умишлено девалвира долара. Това намалява покупателната способност на валутата и заедно с това жизнения стандарт на американците.

Дори нещо по-лошо, Фед си играе с огъня. Неуспехът й да спаси долара, предупреждават критиците, може да разпали криза на доверието. От някаква гледна точка, толерирането на слабия долар от страна на Фед, може да бъде прието като липса на отговорност за стабилността на цените. Разочарованите инвеститори могат в такъв случай да се разтоварят от своите правителствени дългови книжа. Лихвите по дълговете могат да се изстрелят нагоре. Доларът може рязко да падне. И тогава ще навлезем във финансова буря и дълбока рецесия.
Ужасяващите истории продават вестниците, но в интерес на истината всички упреци към Фед са силно преувеличени. В исторически план, 10-процентен спад на долара се превръща само в еднопроцентов ръст на инфлацията. Това означава, че 5-процентния спад от тази година ще прибави само половин процент към нивата на инфлацията.

И това е при положение, че инфлацията в Съединените щати не беше извън контрол. Цените на храните и горивата може и да са се покачили, но разходите за труд остават закотвени, затова не е изненада, че безработицата в страната е 9%. В тази среда, Фед може да си позволи да поддържа благоразумно пренебрежение към долара.

Докато председателят на Фед Бен Бернанке уверено говореше на дадената наскоро пресконференция за „силния долар”, Фед най-вероятно би предпочел да вижда падането на стойността на зелените пари. Докато вътрешното търсене все още е слабо, препоръките на докторите са за засилване на износа, особено в една слаба икономика. А по-слабия долар е един от начините за достигане до външните пазари.

Нещо повече, онези които предупреждават, че Фед може да не успее да повиши лихвите, ако инфлацията рязко скочи, не разбират, че борбата на Фед с инфлацията има дълбоки културни корени. Всъщност, истината е, че Фед е под толкова силен политически контрол, който му дава искрената увереност, че ще при всички случаи ще успее да възстанови ценовата стабилност.

Ако има някаква заплаха пред долара, тя не идва от монетарната политика, а от състоянието на бюджета. Това, което може да предизвика срив на долара е обстоятелството, че бюджетът на Съединените щати не се изработва от отговорни хора. Политическата партизанщина в Американският конгрес може да провали опитите за увеличаване на тавана на дълга, който може да бъда натрупван, предизвиквайки технически фалит. Това почти сигурно ще накара чуждестранните инвеститори панически да започнат да се отървават от американските съкровищни бонове.

Но дори и този таван скоро да бъде увеличен, Съединените щати пак ще имат твърде малко време да въведат ред в бюджетната си къщичка. Финансовите кризи почти винаги се проявяват във време на избори. В Съединените щати предстои един голям такъв в края на 2012.

Някои критици възразяват, че продънването на американската хазна и сривът на долара не са едно и също нещо.доларът, отбелязват те, са резерван валута за банки по целия свят. Когато банките вземат заеми в големи количества от валутните пазари, за да финансират инвестициите си, те ги заемат в долари. И затова във времена на голяма нестабилност и ликвидна суша, същите тези банки се надпреварват да купуват долари. Всъщност, дори когато проблемите идват от Съединените щати, доларът укрепва. Бяхме свидетели на подобно нещо през лятото на 2007, когато се разрази кризата на вторичните пазари, и отново през 2008, когато се случи фалитът на Лемън Брадърс.

В такъв случай, в краткосрочен план кризата в продажбата на американски съкровищни бонове, би могла да доведе до рефлексивно поскъпване на долара. Но при положение, че имаме задълбочаващи се проблеми на американските финансови пазари, банките по света ще започнат да се оглеждат за алтернатични начини да се самофинансират. Периодът на силен долар ще бъде кратък.

В резултат на това Фед може да преживее най-големия си кошмар. Когато имаме рязък скок на доходността по съкровищните бонове и сриваща се икономическа активност, Фед би могъл да реши да ореже лихвените равнища и да залее пазарите с ликвидност. Но силно обезценен долар би причинил в същото време рязко увеличение на инфлацията, което да го накара да затегне монетарната политика. Хванат в капана на тази дилема Фед може и да не успее да стори нищо за разрешаването на проблемите на Америка.

Бернанке често предупреждава за ужасяващите последици от фискалните проблеми, които могат да се стоварят върху главите ни. Конгресът, както и всеки в Америка, трябва да вземе тези предупреждения на сериозно.


*Бари Айхенгрийн е професор по икономика и политически науки в Калифорнийския университет, Бъркли.

вторник, 25 април 2017 г.

Необходимо е цялостно преструктуриране

Бари Айхенгрийн*

Финансовите пазари вече са почти напълно убедени, че наближава времето за преструктуриране на гръцкия дълг, а европейските политически лидери се опасяват от най-лошото. „Ако се случи най-лошото”, посочи Юрген Старк, член на борда на директорите на Европейската централна банка, „преструктурирането на дълга на член на еврозоната ще последва съдбата на американската банка Лимън Брадърс”.

Но има и друг сценарии, при който гръцкият дълг се преструктурира така, че да не застрашава банковата система.

Най-простият начин да се постигне това е като се позволи дългът на банките в Южна Европа да бъде рекапитализиран. Вторият стрес тест проведен от европейските банкови институции сякаш беше съставен според тази необходимост. Чрез изкарването наяве на тези, които са слаби и тези, които биха устояли, подходящият стрес тест би могъл да намали риска от повторение. Кредиторите ще имат добра информация за това, с кого могат да правят бизнес и с кого да избягват.

Но случващото се в Европа не вдъхва увереност, че следващият кръг от стрес тестове ще бъде по строг от предишните. Рекапитализирането излиза скъпо. Това ще насърчи банковите институции по-скоро да отхвърлят проблема, отколкото да го признаят.

План „Б” може да е разсрочване на падежа на гръцкия дълг. Гръцкото правителство може просто да обяви, че е сменило дълговите книжа с нови, с 30-годишен срок до падежа. При този вариант няма да има нужда от отписване на главница, или както се нарича „подстригване” на кредиторите, а само ще се удължи срока за изплащане. Банките ще бъдат предпазени от признаване на загуби.

Но това все още оставя Гърция с непосилна дългова тежест. Намаляването на тази тежест с 40%, независимо дали под формата на намаляване на лихвата или на главницата, ще изисква и намаляване на дълга спрямо брутният вътрешен продукт (БВП) под 100%, ниво, при което страната ще може да посреща плащанията по задълженията си.

За късмет има и друг начин: да се приеме „Планът Брейди”, при който търговските банки, заедно със Съединените щати, Международният валутен фонд и „Парижкият клуб” на държавите кредиторки, преструктурираха и предприеха „подстригване” на дълговете на правителствата в Латинска Америка и Източна Европа в края на 80-те. Двама от съседите ми в Северна Калифорния, Питър Алън и Гари Еванс – и двамата ветерани в прилагането на „Плана Брейди” – обясниха как подобен план може да бъде изпълнен днес.

Първо, новите дългови книжа могат да бъдат така структурирани, че загубите за банките от „подстригването” могат да бъдат прихванати от данъците, намалявайки по този начин ударът върху печалбите им. Тази мярка ще наложи използването на правителствени фискални инструменти за облекчаване на преструктурирането на гръцкия дълг. Но, ако парите на данъкоплатците при всички положения са поставени в риск, както е сега, защо да не бъдат използвани по този креативен начин?

Второ, ЕЦБ би могла да предложи специални условия – „гарантирано финансиране” – по новите дългови книжа, зад а ги направи по-атрактивни за инвеститорите.

Трето, регулациите могат да се използват за съгласуване на гръцката необходимост от преструктуриране сега с искането на банките да изчакват, докато собствените им балансови сметки не укрепнат. При задействането на „Плана Брейди”, счетоводното правило наречено FASB 15 (Financial Accounting Standards Board) позволява преструктурираните заеми да продължат да съществуват на първоначалната си стойност, дотогава докато лихвата и главницата по преструктурираните инструменти се изравни с тези по оригиналния заем. Новите дългови книжа, по които лихвата е фиксирана, ще имат същата счетоводна стойност като старите, по които лихвата е била платена по-рано.

Това специално счетоводно отношение би могло да бъде продължено още, позволявайки на банките да признаят своите загуби, но това трябва да бъде използвано само веднъж.

Четири, новите инструменти трябва да бъдат пригодени така, че да дават и на банките, и на кредиторите сигурност в способността на страната да се справи. По време на действието на „Плана Брейди”, задълженията на страните бяха определени според експортните цени или според съотношението между експортни и импортни цени. За Гърция те трябва да бъдат определени на база на растежа на БВП, което автоматично определеля тежестта на гръцкия дълг според възможностите на страната да го изплаща.

Книжа от този вид сработват навсякъде, особено в скорошното преструктуриране на дълга на Аржентина. Те определено имат противници в лицето на инвеститорите, които казват че аржентинското правителство манипулира статистическите данни. Но Европа има категоричо решение на този проблем. То се нарича Евростат, статистическата агенция на Европейския съюз.

Затова, колкото и да се притесняваме, че могат да докарат ситуацията до случилото се с Лемън Брадърс, европейските политици все пак са способни да изработят решение за справяне с гръцкия дълг, подобно на „Плана Брейди”, за да избегнат подобна съдба.

Хубавото в този случай е, че оглавяващ Парижкия клуб по време на действието на „Плана Брейди” беше не кой да е, а Жан-Клод Трише, сегашният президент на ЕЦБ. Парижкият клуб по времето на Трише уговори 50-процентно намаляване на дълга на Полша, при условие, че банките кредиторки на страната предприемат подобно отписване на дълговете.

Какво по-добро завещание може да остави отиващият си президент на ЕЦБ, от това просто да възстанови бележките си и да обясни на останалите европейски политици как уроците научени от действието на „Плана Брейди” могат да бъдат приложени сега?


*Бари Айхенгрийн е професор по икономика и политически науки в Калифорнийския университет, Бъркли

понеделник, 24 април 2017 г.

Сянката на Бретън Уудс

Бари Айхенгрийн*

Навлизаме е сезона на международните финансови конференции. През март световни лидери се събраха в Нанджинг, Китай, за да обсъдят проблемите на валутните курсове и лихвените равнища. А в началото на април, водещи учени и изследователи в областта на икономиката и бивши политици се срещнаха в Бретън Уудс, Ню Хемпшир, мястото където беше създаден Международният валутен фонд и нашата крепяща се на долара международна финансова система.

Конференцията в Бретън Уудс от 1944 беше белязана от сблъсъка между Съединените щати и Великобритания, съответно представлявани от икономистите Хари Декстър Уайт и Джон Мейнард Кейнс. Великобритания искаше система, в която общата световна парична маса да бъде регулирана от мултилатерална институция, докато Съединените щати, заради собствения си интерес, предпочитаха система основана на долара.

Имайки предвид нейната много по-голяма икономическа и финансова сила, Америка напълно предвидимо спечели. Кейнс не успя в опита си да изгради такъв Международен валутен фонд, който да притежава властта да създаде нова международна резервна валута като алтернатива на долара. Както и не успя да осигури споразумение по мерките, които да биха могли да регулират както излишъците, така и дефицитите на страните, и създаването на международна валута за коригирането им.

Тези неуспехи все още ни преследват. Страните с хронични излишъци от износ като Китай и страните, чиито валути са в широка употреба в света като Съединените щати, не се сблъскват със същия натиск както другите страни, за да им се налага да коригират политиките си, когато се появят икономически дисбаланси.

На срещата в Нанджинг политиците дадоха заявка, че ще решат този проблем. Те натовариха Г-20 със задачата да разработят система от индикатори сигнализираща, когато някоя от страните, в това число Съединените щати и Китай, са поставени в риск от навлизане в криза. И призоваха да се изработи механизъм, в случай че светне предупредителната жълта светлина, при който споменатите страни да могат да бъдат заставяни да променят политиките си.

За жалост, вместо подобни ранни предупредителни сигнали да бъдат разработени преди настоящата криза, те се предлагат за предотвратяване на следващата. Природата на финансовия риск постоянно се мени и то по начин, който е доста трудно да бъде предсказан с използването на индикатори като тези изработени от Г-20. Във всеки случай, единственият начин за налагането на подобни индикатори е чрез „натиск”, но е малко вероятно това да донесе резултати.

Другата доста популярна идея напоследък, която би била напълно неизпълнима, е да се преобразуват кредитите отпускани от МВФ във вид на Специални права на тираж (СПТ) в международна валута, конкурентна на долара. Проблемът е, че СПТ се използват или за уреждане на международните транзакции или като единица, в която да се деноминират международните дългови книжа. Това означава, че няма непубличен пазар на СПТ, а създаването на такъв пазар би било дълъг и труден процес.

И още нещо, ако СПТ тръгне да става истинска международна валутна единица, МВФ трябва да бъде упълномощена да издава емисии от тях по време на криза, както Федералният резерв на Съединените щати обезпечи чуждите централни банки със 120 млрд. долара извънреден кредит, при фалита на Лемън Брадърс. С други думи, МВФ трябва да има правомощията да действа като световна централна банка. Изглежда напълно невъзможно Рон Пол, убеден либертарианец и председател на Сенатската комисия по банките в Конгреса на САЩ, който е категоричен, че дори и Съединените щати нямат нужда от централна банка, да се съгласи да приеме подобно нещо.

Това, което всъщност може да замени днешната долароцентрична международна валутна и финансова система, е триполярна система организирана около долара, еврото  и китайския реминби (юан). Въпреки всички настоящи оплаквания и скърцане със зъби в Европа свързани с нейното бъдеще, еврото си е на мястото. А Китай от своя страна, работи енергично за международното признание на валутата си – и е постигнала доста по-значителен прогрес, отколкото някои хора предполагат.

В резултат на това светът ще бъде значително по стабилен. Наличието на алтернативи на долара ще означава, че притежателите на международно признатите валути ще усещат финансова сигурност и стабилност. Когато Съединените щати отново станат уязвими заради финансовата си невъздържаност, няма да получават същото чуждестранно финансиране така свободно, както са го получавали досега. В края на краищата, централните банки трупащи резерви в чуждестранна валута ще имат алтернатива на доларовите си запаси и така няма да се усещат толкова обвързани с Америка.

Резултатът ще бъде по-стабилен финансово свят. Всъщност основна причина за финансовата криза от 2007-2008 беше голямото несъответствие между многополюсната глобална икономика  и все още доминираната по това време от долара валутна и финансова система.

Добрата новина е, че това ще се промени през настоящото десетилетие, връщайки международния монетарен ред обратно в границите на икономическите реалности. Лошата новина е, че десет години са дълго време.  Ако най-новата история е някакъв ориентир, спасението е на три кризи разстояние.


*Бари Айхенгрийн е професор по икономика и политически науки в Калифорнийския университет, Бъркли

неделя, 23 април 2017 г.

Китай забавя ход

Бари Айхенгрийн*

Докато богатите страни в света все още търпят ефектите от финансовата криза, глобалната икономика стана зависима от нововъзникващите пазари за поддържането на растежа. Все повече износителите на машини и техника, на енергоресурси и на суровини за производството започват да гледат на Китай и на другите бързо растящи икономики на развиващите се страни като на ключ към повишаване на търсенето.

Но китайските властта вече алармират, че икономиката им забавя ход. В края на февруари, премиерът Вън Цзябао предупреди, че се планира годишният растеж на БВП през следващите пет години да е 7%. Това представлява значително намаляване от нивата от 11% отбелязани през последните пет години до 2010.

Трябва ли да приемем насериозно тази цел за растеж от 7%? Все пак в сравнение с поставени цели за последните пет години за растеж в рамките само на 7,5%, китайските власти не демонстрират никаква склонност да слагат юзди на икономиката, когато растежър надхвърля предварително поставените цели. Напротив, те необуздано раздаваха банкови кредити, точно когато световното търсене беше най-слабо през 2008 година. И станаха пословично известни с нежеланието си да позволят на юана да поскъпне като един от вариантите за удържане на ръста на износа.

Разбира се, напълно безполезно е да критикуваме предишните китайски политики. Растежът на страната не беше някакво краткотрайно чудо. Политиките провеждани след 2008 година позволиха на Китай да избегне последствията от глобалната рецесия. И няма нищо изненадващо в действията на властите, които всъщност обещават по-малко от това, което могат да изпълнят.

Дали китайските лидери отново подценяват възможностите за икономически растеж? Или може би техните прогнози за по-бавен растеж са просто поредната макиавелистка маневра за отклоняване на чуждестранния натиск за вдигане на стойността на юана?
Няма причина да мислим така, защото този път китайските власти наистина се тревожат, че забавянето е на прага им.

Китай успяваше да расте толкова бурно, заради възможността да привлича огромен брой стоящи без работа хора от земеделските райони и да ги вкарва във фабриките. Също така правеше огромни инвестиции, някъде от порядъка на 45% от БВП. И стимулираше износа чрез поддържането с всички възможни средства на ниска стойност на валутата си.

Но в резултат на чуждестранния и вътрешния натиск, Китай ще трябва да възстанови баланса на своята икономика като премести фокуса на вниманието си от производството и експорта към услугите и вътрешното потребление. При всички положения китайските работници ще започнат да предявяват претенции за по-високи надници и намаляване на работната седмица. Повече консумация ще означава по-малко инвестиции. Всичко това предполага забавяне на растежа.

Китайските власти отлично разбират, че се задават промени. Всъщност те показват своето разбиране в последния си пет годишен план, оповестен по-рано този месец.
Затова въпросът е не дали китайският растеж ще се забави, а кога. В едно скорошно изследване Куано Шин от Корейския университет и аз проучихме 39 случая, в които бързо растящи икономики с доход на глава от населението поне 10 хил. долара, са изпитали остър и продължителен икономически спад. Открихме че бързо растящите икономики забавят ход когато доходът на глава от населението достигне до 16 500 долара, измерено по цени в Съединените щати през 2005 година. Ако Китай беше продължил да расте с по 10% годишно, тя щеше да достигне този праг през 2014 година.

Разбира се не може да се каже, че има някакъв железен закон за забавянето. Не всички бързо растящи страни забавят ход, когато достигнат някакъв определен праг на дохода на глава от населението. Забавянето идва по-скоро в страни с по-висок процент на възрастните хора отколкото на тези в активна възраст, които в случая с Китай нарастват, благодарение на нарасналите житейски перспективи и на политиката за едно дете наложена през 70-те години на миналия век.

Забавянията също така са по-вероятни в страни, където делът на производствения сектор надвишава 20%, което поражда необходимост от преливане на работници от сферата на услугите, където продуктивността е по-ниска. Това също го има в случая с Китай, и се отразява на предишния успех в разширяването на производствената база на страната.

Най-удивителното е, че забавянето настъпва по-рано в икономики със системно подценявана валута. Една от причините е, че страните разчитат, че ниските стойности на валутата им може да сработва като механизъм за провокиране на бурен растеж в ранните стадии на развитието, когато страната разчита на мигрирането на своята работна сила от земеделието към фабриките, но този механизъм спира да работи на по-късен етап, когато растежът започне да се основава на иновациите.

Накрая, поддържането на стойността на валутата на ниски нива, може да причини дисбаланси и излишъците в експортно ориентираното производство да намалеят, както се случва в Корея през 90-те години на миналия век, което прави забавянето на растежа още по-вероятно.

Поради всички посочени причини забавянето на растежа в Китай няма как да не се случи. Въпросът е дали светът е готов за това и дали другите страни вървящи по стъпките на Китай ще захранват света с икономическата динамика, която бяхме свикнали да търсим и да очакваме от Народната република.


*Бари Айхенгрийн е професор по икономика и политически науки в Калифорнийския университет, Бъркли

събота, 22 април 2017 г.

Защо Китай трябва да се тревожи от случващото се в Египет?

Бари Айхенгрийн*

Строго икономическата интерпретация на събитията в Тунис и Египет може би е твърде повърхностна – и все пак икономистите се подведоха по нея. Според тази интерпретация е вън от всякакво съмнение, че разместването на пластовете в двете страни – а и навсякъде в арабския свят – в огромна степен се дължи на неспособността на правителствата да разпределят справедливо националните богатства.

Проблемът не е в неспособността да се осигури икономически растеж. И в Тунис и в Египет властите водеха стриктна макроикономическа политика и отвориха икономиките си за световните пазари. Реформите там категорично дадоха  резултати. Средният годишен растеж от 1999 година е около 5,1% в Египет и 4,6% в Тунис – разбира се това не е китайски стил растеж, но въпреки това може да се сравнява с нововъзникващи пазарни сили като Бразилия и Индонезия, които сега се разглеждат като икономически успешни.

Разбира се, проблемът е, че ползите от растежа едва се процеждаха надолу до недоволните млади хора. Делът на работещите под 30 години в Северна Африка и Близкия изток е по-висок от която и да било друга страна по света. Техните икономически перспективи са твърде ограничени. Завършилите университетска образователна степен намират едва няколко възможности за реализация в банковия или финансовия сектор. Всеки който е посещавал региона се е убедил лично в качествата на изключително грамотните и вискообразовани местни екскурзоводи.

Но в изостаналото модерно производство много млади работници с малко придобити умения и ниско образование са влезли в сивия сектор. Корупцията е навсякъде. Издигането в обществото зависи само от личните връзки каквито имат синовете на военните офицери и политиците, но много малко от останалите.

Разбира се може да се направи простата аналогия, че икономика с голям икономически растеж каквато е китайската, скоро ще се изправи пред подобни проблеми. Но трябва да внимаваме, защото би могла да се окаже подвеждаща. Предоставяйки липсващата политическа свобода, легитимността на китайските управляващи ще остане да се крепи само на способността им да осигуряват подобряване на жизнения стандарт и нарастване на икономическите възможности на населението. Досега населението нямаше от какво да се оплаква. Но това може да се промени и то много бързо.

Първо, там има нарастващ проблем с безработицата и непълната заетост сред висшистите. От 1999, когато китайското правителство започна да подпомага значително висшето образование, броят на завършилите нарасна седем пъти, но броят на работните места изискващи висши умения и са добре платени си остана почти същият.

Според докладите страната гъмжи от отчаяни висшисти, които не могат да си намерят удовлетворяваща работа. Вестниците и блоговете споменават за „мравуняци” от наскоро дипломирали се, живеещи в тесни помещения в големите градове на страната в напразно търсене на работа.

В известна степен тази безрадостна картина е отражение на тромавата образователна система на Китай. Студентите прекарват цели четири години в университетите учейки строго специализирани дисциплини, с надеждата да станат счетоводители или компютърни специалисти. В резултат на това, те придобиват съвсем малко умения, които могат да бъдат приложени в случай че не намерят търсената от тях работа. Има също така тенденция да се насочват студенти в области като инженерните науки, след като китайската икономика вече се преориентира от производство към услуги.

Това означава, че Китай се нуждае от спешна реформа в образованието. Това означава също така да се осигурят на студентите условия за развитие на повече и по-гъвкави умения, повече общи познания и да се насърчат да мислят критично и креативно.

В Китай съществува и проблем с ниско образованите и с минимални умения вътрешни мигранти от по-малките и неиндустриализирани области на страната, за които остава нископлатената и второкласна работа в градовете. Непритежаващите разрешение за пребиваване в градовете дори са третирани още по-зле като са лишени от защита на работното място и от привилегиите, които имат работниците притежаващи подобно разрешение. И понеже днес може да са тук, а утре да ги няма, те не придобиват никакви умения за определен вид работа.

Затрудненията, които срещат вътрешните мигранти подчертават нуждата  то реформа на въведената система за необходимост от разрешение за пребиваване в определено населено място. Няколко области и градове вече я премахнаха, без това да е довело до катастрофални последици. Би било добре и останалите да последват техния пример.

Накрая, Китай трябва да помисли сериозно върху своите корупционни проблеми. Личните връзки остават от ключово значение за напредване в кариерата. Наскоро мигриралите от вътрешността на страната и завършилите образователна степен във второкласните университети изобщо нямат такива връзки. Ако те продължават да виждат как децата на висшите правителствени ръководители успяват безпроблемно, тяхното недоволство ще нараства.

Способността на недоволните млади – в частност младите завършили университет – да използват социалните мрежи за да се самоорганизират беше мощно демонстрирана наскоро в Тунис, Египет и в останалите страни от Африка и Близкия изток. Миналият месец все още беше възможно за египетското правителство да спре целия интернет трафик, а за китайските власти да блокира китайската дума за „Египет”в китайския еквивалент на Туитър Сина. Но в социална мрежа, каквато е банката, регулираните винаги остават една стъпка напред пред регулиращите. Подобно закриване ще бъде изключително трудно за постигане в бъдеще.

Ако китайските официални власти не канализират бързо обществения гняв и не пресекат потенциалните източници на недоволство, те неминуемо ще бъдат изправени пред бунтове с искания за свалянето им – бунтове много по-всеобхватни и по-решителни от студентските протести на площад Тянанмън през 1989 година, които те успяха да потушат.

*Бари Айхенгрийн е професор по икономика и политически науки в Калифорнийския университет, Бъркли.

петък, 21 април 2017 г.

Назад към 60-те

Бари Айхенгрийн*

Надигналото се недоволство срещу инфлационните ефекти от американската монетарна политика добива застрашителни размери, въпреки че все още те едва се долавят в Съединените щати. Бързо растящите нови икономики водят ожесточена борба да не бъдат изместени от изливащите се капиталови потоци. Бележити политически функционери, изпаднали в отчаяние пред възможните последици от нефункциониращата монетарна система, неотдавна започнаха да споменават за възможно връщане към златния стандарт.

Тук не става дума за 2011, а за 1964 година. Това означава, че вече сме го преживявали.
През 1964 съществуваха бързорастящите икономики на Европа, настигащи Съединените щати, което беше невъзможно според Федералния резерв. В резултат на безразсъдната експанзионистична политика на Америка, казваха от Фед, страната се оказа залята от външно финансиране. Съединените щати станаха „износител на инфлация”.

Официалните власти в Америка твърдяха обратното, че входящите финансови потоци са отражение на недоразвитите европейски капиталови пазари. Инфлационният проблем на Европа е вторичен резултат от нежеланието на централните банки на европейските държави да затегнат по-агресивно политиката си и от колебливостта им да оставят валутите да поскъпнат, дало отражение на дългосрочния им план за експортно ориентиран растеж.
Всичко е преходно, както биха се изразили французите.

Това което всъщност биха казали французите от времето на генерал Шарл Де Гол е, че трябва да се откажем от декретните пари за сметка на златния стандарт. В такъв случай Съединените щати е трябвало да затегнат финансовата дисциплина. Но французите никога не успаха да обяснят как точно може да стане възстановяването на златния стандарт, или как това е трябвало да се преведе в цени и икономическа стабилност, като имаме предвид нестабилността на борсовите цени на златото и катастрофалните последици от златния стандарт  - не само във Франция – през 30-те.

С други думи, дебатът е бил също толкова объркващ и объркан, колкото е и днес. Единственият положителен ефект е бил стартът на усилията за реформи на международната финансова система. Затова сега, когато френското правителство – пак ли те! – пое ангажимент да постави проблемите на международната финансова система в центъра на своето председателство на Г-20 през 2011 година, това връща лошите спомени от 60-те.

Тогава, международните монетаристи се фокусираха върху създаването на нова форма на международен валутен резерв, което всъщност представляват специалните права на тираж на Международния валутен фонд. Идеята е била чрез въпросните специални права на тираж, МВФ да може да подпомага развиващите се икономики, правещи опит да натрупат резерви, като алтернатива на резервите си в долари. Съединените щати нямаше да могат повече да финансират дефицита си безпроблемно. Американският диктат вероятно щеше да бъде преодолян, ако не беше гладът за ликвидност на световната икономика.

Тези усилия се провалиха напълно. Специалните права на тираж никога не станаха атрактивна алтернатива на долара, само скромно допълваха долара и останалите национални валутни единици в международна употреба. Понеже не приеха МВФ да стане световна централна банка, членовете на фонда поставиха непреодолими препятствия пред създаването на специалните права на тираж. Пазарът на деноминирани в специални права на тираж финансови инструменти просто не успя да се развие, като по този начин ограничи действието им само в рамките на централните банки.

Следващият етап от преговорите през 60-те, беше фокусиран върху усилията обменните курсове да се направят по-гъвкави. В резултат от тези усилия – отговор на постоянно трупащите се търговски излишъци в Германия и Италия и трупащият се търговски дефицит в Съединените щати – вниманието към преговорите за специалните права на тираж нарасна много и те се проточиха до 1968 година.

Но, докато някои страни се наслаждаваха на близо две десетилетия експортно ориентиран растеж като резултат от поевтиняването на валутите им спрямо долара, имаше и сериозна съпротива срещу успеха. Докато МВФ, в свой широкоразпространен доклад за движението на валутните курсове от средата на 70-те години, подкрепи принципите за по-голяма гъвкавост, фондът не успя да предложи нови идеи за придвижване на страните в тази посока и да аргументира добре необходимостта от санкции срещу страните, които се възпротивиха. Международните дисбаланси продължиха да нарастват докато системата не се срина през 1971-73 година.

Френското правителство наскоро представи част от плановете си за реформи за 2011 година, потвърждавайки категорично, противно на по-ранните спекулации по темата, че специалните права на тираж няма да бъдат във фокуса на вниманието и няма да играят водеща роля в техните усилия. Дори нещо повече, администрацията на президента Саркози ще разработи механизми за прокарване на промени в международната валутна система, в които доларът, еврото и реминби да играят водеща роля в световен мащаб.

Това е стъпка напред, защото показва че уроците на историята са научени. Но французите не демонстрират готовност за налагане на санкции срещу страните с перманентни търговски излишъци, които не се отказват от контрола върху курсовете на валутите си. Липсата на подобни санкции спомогна за провала на Бретънуудската система и продължава да бъде наша основна слабост в настоящата ситуация – неслучайно представяна като Бретън Уудс 2.

Без санкции, които да контролират световните дисбаланси, френската стъпка напред ще се окаже стъпка към пропастта. Някъде във въздуха между двата ръба на пропастта, не е най-доброто място, където световната икономика трябва да бъде.


*Бари Айхенгрийн е професор по икономика и политически науки в Калифорнийския университет „Бъркли”.

четвъртък, 20 април 2017 г.

Само обединени можем да бъдем силни

Барак Обама и Дейвид Камерън*, „Вашингтон Поуст”

Преди седемдесет години, когато нашите сили започват да преобръщат хода на Втората световна война, британският премиер Уинстън Чърчил пътува до Вашингтон, за да координира общите усилия. Победите ни на бойното поле доказват „какво може да бъде постигнато, когато британците и американците работят с обединени сили”, казва той. „Всъщност оставам с усещането, че ако успеем да запазим това сътрудничество, няма да има какво да ни се опре, нито на бойното поле, нито след това, изправени пред сложните проблеми на мира”.

Запазвайки го, постигнахме не само победа в тази война, но и изградихме институциите укрепили международния мир и сигурност. Съюзът между Съединените щати  и Великобритания е дълбоко вкоренен в сърцата ни и се основава на историята, традициите и споделените общи ценности. Но това което прави нашите отношения специални – а също така уникални и ценни – е че вървим заедно през толкова много предизвикателства. Просто казано, ние сме напълно предвидими един за друг, както и нашият съюз е предвидим за света.

Като водещи световни икономики, ние си сътрудничим тясно с нашите партньори от Г-8 и Г-20, за да можем да осигурим работни места за хората, за да укрепим глобалното възстановяване, за да подкрепим нашите европейски приятели в разрешаването на дълговата криза и да обуздаем безразсъдните финансови практики, нанесли огромни щети на данъкоплатците ни. Поехме ангажимент да разширим търговските си отношения и инвестициите в подкрепа на създаването на милиони работни места в нашите две страни.

Като двете най-големи страни донори за международната мисия в Афганистан, можем с гордост да заявим, че нашите войски постигнаха много за разгромяването на „Ал Кайда”, за пречупването волята на талибаните и за подготовката на афганистанските сили за сигурност. Но както показаха последните събития, това все още остава една трудна мисия. Отдаваме почит на огромната саможертва на нашите сили и заради тях трябва да продължим мисията.

В рамките на следващите няколко дни, ще се консултираме относно подготовката за срещата на върха на НАТО в Чикаго, където алиансът ще изработи следващата фаза от преходния период, за който постигнахме договореност в Лисабон. Това включва промяна на поддържащата роля в Афганистан и поемането на пълна отговорност за сигурността до 2014 от страна на афганистанските сили за сигурност и гарантиране, че НАТО ще поеме ангажимент Афганистан никога повече да не може да бъде убежище на „Ал Кайда” за подготовка и осъществяване на атаки срещу наши граждани.

Като членове на международната общност, ще останем обединени в усилията си за налагане на твърди санкции срещу иранския режим, заради неспазването на неговите международни ангажименти. Вярваме, че сега е времето и мястото за намиране на дипломатическо решение и за координиране на дипломатическите усилия с Китай, Франция, Германия и Русия. Междувременно, откакто Съединените щати  наложиха строги санкции, а ЕС подготви налагането на ембарго върху вноса на ирански петрол, на Техеран се наложи да направи труден избор – или да изпълни международните си ангажименти или да си понесе последиците.

Като две нации защитаващи човешките права и достойнството на всички хора, ние продължаваме да подкрепяме смелите граждани из целия Близък изток и Северна Африка, които отстояват своите универсални права. Присъединявайки се към мисията за защита на либийския народ миналата година, ние подкрепихме усилията му за изграждане на демократични институции и провеждането на свободни и честни избори през тази година. Осъждаме ужасяващото насилие на сирийския режим срещу невинни граждани и ще предприемем спешни хуманитарни действия за осигуряването на храна и медикаменти на нуждаещите се. С нашите международни партньори ще продължим да затягаме примката около Башар Асад и неговата клика и ще работим с опозицията  и пратеника на ООН и Арабската лига Кофи Анан върху план за прехода след падането на Асад от власт.

Като две от най-богатите нации в света ние ще поемем нашата отговорност като лидери за да осигурим развитие, даващо възможност на хората да живеят достоен живот, да са здрави и проспериращи. Ще удвоим усилията си за спасяване на човешки животи в Сомалия, ще инвестираме в земеделието, за да можем да повишим продоволствената сигурност в целия развиващ се свят. Ще работим за подобряването на здравето на майките и ще сложим край на детската смъртност. Потвърденият ангажимент за животоспасителните дейности на Глобалния фонд за СПИН, туберкулоза и малария, дава резултат и вече се вижда краят на пандемията от СПИН. Чрез междуправителствените програми за партньорство ние се стремим да направим правителствата на двете страни по-прозрачни и отговорни.

Накрая, като хора живеещи свободно заради саможертвата на мъжете и жените в униформа, ще работим заедно както никога преди, за да се погрижим за тях, когато се завърнат у дома. С новото дългосрочно сътрудничество за подпомагане на възстановяването на ранените войници, за помагане на ветераните при прехода към цивилния живот и подкрепата за семействата им, ние доказваме че нашите задължения към войниците и ветераните остават и след края на битката.

Нашите военни и граждани отдавна знаят какво може да бъде постигнато, когато британците и американците работят заедно, ръка за ръка, и защо това остава жизненоважно партньорство, както за нашите две страни, така и за света като цяло. Също както поколенията преди нас, ние се стремим да го запазим. Нашата сила е във вярата в нашата кауза и в доверието помежду ни и сме убедени, че заедно можем да постигнем всичко.


*Барак Обама е президент на Съединените щати, а  Дейвид Камерън е премиер на Великобритания

сряда, 19 април 2017 г.

Битката за Бахрейн

Барак Барфи*

Силното желание за промени, вдъхновило революциите в Тунис и Египет, сега застигна и Бахрейн. Но случващото се в Манама се различава от масовите протести, които събориха дългогодишните авторитарни управления в Северна Африка. Въпреки, че с действията си управляващото религиозно малцинство, заедно с напълно преданите на монархията сили за сигурност, сериозно намалиха възможността за мирна смяна на режима.

Докато Тунис и Египет са сравнително хомогенни държави – мюсюлманите сунити съставляват повече от 90% от населението там – сунитите в Бахрейн, които всъщност представляват кралското семейство и политическия и икономически елит на страната, са не повече от една трета от жителите на страната. Останалата част са шиити. Всяка от тези групи има различни, да не кажа коренно противоположни, интереси.

Шиитите искат политически реформи, които да отразяват техния статус на мнозинство. Малцинството сунити обаче, иска такива социо-икономически промени, които да съхранят статуквото. И докато протестиращите в Египет намериха общ език в настояването за свалянето на президента Хосни Мубарак, бахрейнците едва ли ще успеят да постигнат съгласие по съдържанието на лозунгите.

Управляващата фамилия Ал-Халифа едва ли ще отстъпи властта си доброволно. За да се съхрани, режимът не може да разчита само на външни сили за сигурност, предани единствено на кралското семейство. Привлечени от Йордания, Пакистан и Йемен, те едва ли ще бъдат съгласни да бият и убиват протестиращи, защото знаят, че всяка смяна на върха е поражение не само за управляващата фамилия Ал-Халифа, но е също така поражение за самите тях.

Всъщност силите за сигурност на Бахрейн вече проявиха жестокост при атаките срещу протестиращите, убивайки шестима. Но имайки предвид балансът на силите в обществото и случилото се на Перления площад в Манама кръвопролитие, е малко вероятно сцените от Кайро, където протестиращите застанаха рамо до рамо с войниците и се качваха по танковете, да бъдат повторени в Бахрейн.

Нещо повече, докато в Египет, една исторически стабилна страна, бяха достатъчни осемнайсет дни хаос, за да се убедят военните, че редът може да бъде възстановен само чрез изгонването на Мубарак, бахрейнците имат доста повече опит със социални бунтове, отколкото имат египтяните и тунизийците. Политическата нестабилност се е превърнала в начин на живот в Бахрейн. От вълненията през 20-те, последвани от административни реформи, до работническите протести през 50-те, страната е привикнала с това. В резултат на това е почти невъзможно противопоставянето да хвърли в паника управляващите и е още по-малко вероятно да бъдат убедени, че кралят трябва да абдикира, за да спаси страната.

Законодателните органи и тяхната роля в тези три страни също се различават. В Тунис и Египет авторитарните режими не позволяват възникването на пространство за политически дебат и изразяване на различно мнение. Когато се разбра, че властта на Мубарак се изплъзва от ръцете му и е застрашена от неговите противници нямаше кой да я поеме, защото опозиционните партии се оказаха дезорганизирани, с малко политически опит и с много слаба подкрепа в обществото. Тези партии не можеха да формулират някаква единна позиция и да направят конкретни предложения. Вместо това, те заеха твърдолинейни позиции, оставяйки Мубарак да търси решения за излизане от безизходицата.

Но тук в Бахрейн положението е различно. Опозиционните партии са активни от десетилетия и имат важно място в законодателния орган. Водещите опозиционни групи като Ал-Уифак, притежават 18 места в четиридесет местния парламент. При разговорите с опозицията, монархията ще има пред себе си опитни политици, готови на дълги преговори. И при широката подкрепа от своите избиратели, Ал-Уифак може да спомогне много за намаляване на напрежението.

Крал Хамад има много други възможности на разположение. Понеже гражданите имат толкова много поводи за оплакване, той може да направи доста, за да ги успокои. Той може да удовлетвори шиитските оплаквания, че са дискриминирани като им предложи повече позиции в правителството. Той може да обещае да инвестира държавни средства в техните западнали общности. Той може да успокои шиитите и сунитите като им построи домове. Той може да умиротвори двете фракции като сложи край на политиката по натурализиране, даваща право на гражданство на сунити родени извън страната, което руши шиитското мнозинство. И накрая той може да освободи министър-председателят Халифа бин Салман ал Халифа, който изтощи голяма част от двете общности по време на 40-годишното си управление.

Накратко, управниците на Бахрейн имат много ходове, а международния отговор на бунтовете както изглежда ще подсили още режима. Бахрейн е преди всичко ключов американски съюзник и е приютил Пети флот на американските военоморски сили, който патрулира в Персийския залив и държи Иран под напрежение. Докато Съединените щати държат юздите на силите за сигурност на бахрейнското правителство, е очевидно, че няма да искат смяна на режима. Задържането на военоморска база ще бъде техен основен приоритет и в края на краищата ще бъде в основата на отговора им на ситуацията в Бахрейн.

От Саудитска Арабия също може да се очаква да направи всичко по силите си, за да предотврати падането на ал Халифа. Бахрейн е най-лоялното кралство в региона и саудитците се страхуват, че шиитските бунтове могат да се разпространят към източните региони на страната, където шиитското малцинство подклажда опозиционни настроение доста отдавна. От години саудитците подкрепят режима в Бахрейн като му дават безплатен петрол и пълнят бюджета. Когато бунтовете избухнаха, Саудитска Арабия веднага изпрати военни сили за подсилване на не добре въоръжените сили на Бахрейн.

Промяната ще се отрази добре на Близкия изток. Но тъй като в Бахрейн има твърде много социални напрежения, режимът е готов да прибегне до брутално насилие, за да смачка всеки бунт, а международната общност е готова да обърне поглед,  то протестиращите в Манама трябва да се подготвят за поражение.


*Барак БАрфи е изследовател към Фондация „Нова Америка”.

вторник, 18 април 2017 г.

Нефункционално разоръжаване

Бан Ки-мун*

Още преди да е започнала сесията на Конференцията по разоръжаването на ООН в Женева, бъдещето й вече е поставено на карта. Докато отделните страни и някои граждански инициативи продължават своята усилена работа, Конференцията е в застой. Способността й да се справи с проблема – въпреки голямата легитимност, която притежава – е поставена в риск.

КР (Конференция по разоръжаването), както е по-известна, отдавна служи като единствения многостранен форум в света при преговори за разоръжаване. Някои от нейните най-впечатляващи постижения включват Споразумението за премахване на биологическите и химическите оръжия, Договорът за неразпространение на ядрено оръжие и Договорът за пълна забрана на ядрените опити. Голяма част от този напредък беше постигнат по време на Студената война, като доказателство, че е възможно да бъдат създадени глобални правни норми, дори във време на дълбоко политическо разделение.

 Но днес, не всичко е наред с КР. Тя функционира на принципа на консенсуса, но държавите членки имат различни приоритети. Някои искат преговори за ядрено разоръжаване, други искат забраната на производството на ядрен материал за военни цели, а трети все още настояват такъв договор да включва и съществуващите оръжия. Някои искат договор гарантиращ  на държавите непритежаващи ядрено оръжие, че няма да бъдат заплашвани с употреба на ядрено оръжие, други настояват за договор възпиращ ядрената надпревара в космоса.

Но, вместо компромис и стремеж към реализиране на най-доброто, има пълна парализа. Прокрадна се искрица надежда през 2009, когато усещането за парализа накара Конференцията да постигне съгласие по работната програма. За съжаление обаче, дневният ред не успя да се реализира. В резултат на това КР не успя да постигне никакъв значителен напредък  за последните 15 години. Ние просто не трябваше да позволяваме да загубим цяло десетилетие.

Бъдещето на КР е в ръцете на държавите членки. Но дневният ред на разоръжаването и неразпространението на ядрено оръжие е твърде важен, за да позволим КР да се занимава със спорове, които са предмет на други преговори. Миналия септември свиках среща на високо равнище на ООН, за да намерим начин да съживим работата на КР и да придвижим напред многонационалните преговори по разоръжаването.

Участниците – включващи голям брой външни министри – бяха единодушни в мнението, че членството в КР е привилегия. Както и че е необходим консенсус. Не може заради една или две страни работата на организацията да бъде блокирана.

Посланието беше ясно: не можем да си позволим повече да казваме, че всичко е просто бизнес. Членовете на КР трябва най-накрая да разберат, че бъдещето на Конференцията е поставено на карта. Задънената улица, в която се намираме отдавна, увеличава риска някои страни да поставят проблемите на друго място.

В края на краищата колкото по дълго продължава безизходицата, толкова повече се увеличава риска от възникването на сериозни негативни последици за международната сигурност, от задълбочаване на ядрените заплахи, както от съществуващия ядрен арсенал, така и от разпространението му, а също и от възможността да попадне в ръцете на терористи.

Настоявам КР да приеме дневен ред базиран или на постигнатия през 2009 година консенсус, или под някаква друга форма. Съгласно моята молба, настоявам страните членки на ООН да повдигнат въпроса по време на предстоящата Генерална асамблея, която ще се проведе през юли. Този дневен ред прави настоящата сесия на КР от ключово значение за нейното бъдеще.

Потвърждаването на дневния ред на КР дава перспективи пред възобновяването на преговорите по проблемите на разоръжаването. Предишни споразумения по обхвата и действието на договорите не трябва да стават предварително условие за започване на разговори – или да бъдат извинение за отхвърлянето им – както и единствен предмет на преговорите.

Сегашната безизходица все още създава трудности пред постигането на следващите стъпки в разоръжаването, като изключим миналогодишния успех на Конфренцията за неразпространението на ядрени оръжия и засиленото внимание към проблемите на ядрената безопасност. В момент когато светът е съсредоточен върху постигането на целите по разоръжаването, КР трябва да се възползва от ситуацията.

Навремето Шекспир е написал, че „човешката природа е непостоянна”. Непостоянството в процеса по разоръжаване е все по-видимо, затова КР е на път да претърпи пълен провал. И може наистина да се провали, ако не поеме своите отговорности и не се задейства.


*Бан Ки-мун е бивш генерален секретар на ООН.

понеделник, 17 април 2017 г.

Нобеловата икономика срещу социалдемокрацията

Авнер Офер*

От елитите, които управляват съвременното общество, само икономистите си имат Нобелова награда, чиито последни носители, Оливър Харт и Бент Холстрьом, съвсем наскоро бяха обявени. Каквато и да е причината за уникалното положение на икономистите, ореолът вървящ с наградата може – а и често го прави – да оправдава политики вредящи на обществения интерес, например като създава неравенство и прави по-вероятни финансовите кризи.

Но икономиката не владее цялото поле. Една различна гледна точка за света води до разпределение на около 30% от БВП – обезщетения за безработица, здравни осигуровки, образование и пенсии – в повечето напреднали икономики. Този поглед върху това как обществото трябва да бъде управлявано – социалната демокрация – не е просто политическа ориентация, той е също така и метод на управление.

Класическата икономика предполага, че обществото е движено от себични индивиди разменящи на пазара, чиито избори се регулират ефикасно от „невидимата ръка”. Но тази доктрина няма стабилни основи нито в теорията, нито в практиката: предпоставките й са нереалистични, моделите, които подкрепя, са непоследователни, а предвижданията й често са погрешни.

Нобеловата награда за икономика е учредена от Шведската централна банка, „Риксбанк”, през 1968. Времето не е случайно избрано. Новата награда изниква покрай продължителния конфликт между интересите на по-заможните от стабилните цени и интересите на всички останали от намаляването на несигурността чрез данъчно облагане, социални инвестиции и помощи. Кралската шведска академия на науките връчва наградата, но Швеция също така е и напреднала социалдемократична държава.

През 1950-те и 1960-те, „Риксбанк” се сблъсква с шведското правителство по въпроса за урпавлението на кредита. Правителствата дават приоритет на заетостта и жилищното строителство. „Риксбанк”, водена от самоуверения управител Пер Йосбринг, се тревожил за инфлацията. Като разплата за ограниченията върху властта й, „Риксбанк” в края на краищата учредява Нобелова награда за икономика като суетен проект по случай своята тристагодишнина.

Вътре в Академията на науките, една група икономисти от център-дясното са овладели процеса по подбор на носителите на наградата. Лауреатите обхващат изключителни примери за икономически познания. Анализът на тяхното влияние, вкусове и наклонности показва, че Нобеловия комитет запазва критерия за справедливост при строгия баланс между дясно и ляво, формалисти и емпирици, Чикагска школа и Кейнсианци. Но нашето изследване показва също така, че професионалните икономисти като цяло са привърженици на лявото.

Властелинът на наградата  е икономистът от Стокхолмския университет Асар Линдбек, който се отрича от социалдемокрацията. През 1970-те и 1980-те Линдбек се намесва в шведските избори обръщайки макроикономическата теория срещу социалдемокрацията и предупреждавайки, че високите данъци и пълната заетост водят до катастрофа. Намесата му отклонява вниманието от гибелната политическа грешка направена по това време: дерегулацията на кредита, което довежда до дълбока финансова криза през 1990-те и предвижда глобалната криза, избухнала през 2008.

Загрижеността на Линдбек е същата като тази на МВФ и на Финансовото министерство на Съединените щати. Настойчивостта на основни действащи лица за приватизация, дерегулация и либерализация на капиталовите пазари и търговията – т.нар. Вашингтонски консенсус – обогатява бизнес аи финансовите елити, води до остри кризи и подкопава растежа във възникващите икономики.

На Запад приоритетите хармонизирани с индивидуалистичните егоистични норми в основата на Вашингтонския консенсус създават плодородна почва за процъфтяване на корупцията, неравенството и недоверието към управляващите елити – непредвидени последици от рационалния избор и първенството на индивида. С появата в напредналите икономики на безредици, които преди се свързваха единствено с развиващите се страни, шведският политолог Бо Ротстейн се обръща към Академията на науките  (на която е член) с призив за премахване на Нобеловата награда за икономика, докато не бъдат преодолени тези последици.

Социалдемокрацията не е  толкова задълбочено изучена в икономическите си аспекти. Тя представлява набор от политики, които са извънредно успешни при притискането до стената на икономическата несигурност. Въпреки, че е подложена на безмилостни атаки от десетилетия, тя си остава необходимост при осигуряването на обществени блага, които пазарите не могат да предоставят ефективно, безпристрастно или  в достатъчни количества. Но липсата на формална интелектуална подкрепа означава, че дори определящите се като социалдемократически партии не разбират напълно как точно работи социалдемокрацията.

За разлика от пазарите, които възнаграждават богатите и успелите, социалдемокрацията се основава на принципа на равенството на гражданите. Това създава усещане за „уравниловъчно” социално третиране, но съществуват много начини този ефект да бъде ограничен. Понеже икономиката е непреодолима, а социалдемокрацията е необходима, двете доктрини се променят, за да се напаснат една към друга, което не означава, че  бракът им е най-щастливия.

Както при много нещастни бракове, разводът не е възможен изход. Много икономисти отговарят на провалите на основните доктрини на дисциплините си като пристъпват към емпирични изследвания. Но за да е валиден резултата, трябва да се жертва главното: произволните контролирани проби под формата на вътрешни експерименти не могат да заменят теоретичните постановки на социалното благо. Правилният начин да си признаем това е като подбираме по-внимателно получателите на Нобелова награда.


*Авнер Офер е почетен професор по история на икономиката в Oxford University, преподавател в  All Souls College и член на Британската академия на науките.

неделя, 16 април 2017 г.

Пуерто Рико е в криза

Ане Крюгер*

Пуерто Рико би трябвало да бъде бижуто на Карибите. Но не е. Туризмът е в застой от десетилетия, а туристите се тълпят по другите карибски курорти. Европейските фирми правещи бизнес със Северна и Южна Америка откриват своите корпоративни офиси в Маями, в Панама сити и на други места и много рядко избират Пуерто Рико. Днес островната икономика, след десетилетие вцепенение, запада с ускорени темпове, а жителите се изнасят към континентална Америка. Публичният дълг се покачва стремглаво, а правителството заявява, че не може да го изплаща.

За разлика от Гърция, Пуерто Рико не е държава (което значи, че подходяща за финансиране от МВФ). Нито пък е отделен щат от Съединените щати. Всъщност е нещо средно между двете. Макар да има своя собствена конституция, тя е част от територията от Съединените щати, пуерториканците са граждани на Съединените щати, а островът е субект според федералните закони на Съединените щати, ако няма друго предвидено.

Предимствата на този смесен статут включват сигурността и предвидимостта на американското върховенство на закона, възможността за федерално субсидиране и привилегировано данъчно облагане. Пуерториканците, които не са служители на американското правителство не плащат федерален данък общ доход, а островните облигации са освободени от федерални, щатски и местни данъци.

Но в тази система съществуват и недостатъци. Например Пуерто Рико е субект според закона „Джоунс”, който налага използването на много скъпите американски кораби и екипажи за всички морски превози към и от континента. Островът също така трябва да се съобразява с федерално определената минимална заплата, въпреки че нивото на доходите е около половината от това на най-бедните американски щати. А пък общините не могат да се ползват от предимствата на Глава 9 от Кодекса за фалитите на Съединените щати.

Настоящите затруднения на Пуерто Рико се коренят в постепенното оттегляне, започнало през 1996, от предишните ангажименти по американското корпоративно данъчно облагане на компаниите ситуирани на острова. Капиталоемките компании, особено фармацевтичните фирми, започнаха да напускат пуерториканската икономика отбелязала нищожен ръст след 1996, а реалният (инфлационно изгладен) БВП продължава да пада от десетилетие насам.

Мнозина пуерториканци, неуспяващи да си намерят работа на острова, се преселват на континента, което е довело до свиване на населението и работната ръка с 1,5% само през тази година. Нещо повече, заетостта в Пуерто Рико е под 40%, в сравнение с 62% на континента.

За тези провали има много виновни. Но основната отговорност трябва да се подели между пуерториканското и американското правителство.

Цяла поредица пуерторикански правителства приемаха, че островната икономика е в „рецесия” и се опитваха да стимулират икономическата активност чрез увеличаване на правителствените разходи. Ниските лихви означаваха, че дефицитите могат да се финансират чрез емитиране на огромно количество дълг. Дълговете нараснаха дотолкова, че пазарите почти напълно се затвориха за нови покупки.

Въпреки усилията да орежат разходите и да вдигнат събираемостта, настоящите и бъдещите задължения (без пенсионните разходи) далеч надхвърлят всяко възможно нарастване на бюджетните приходи. Имайки предвид свободата, с която пуерториканците се ползват при достъпа си до континента, всяко увеличени на данъците едва ли ще доведе до нарастване на приходите.

Правителството на Съединените щати също е виновно. Неприложимостта на Глава 9 прави дълговото преструктуриране извънредно трудно. Нещо повече, Пуерто Рико има задължения по Закона за здравните грижи и съответно трябва да се разплаща, въпреки че докторите на острова се компенсират за по-ниските тарифи от тези на континента (и правителството да Пуерто Рико трябва да покрива по-голяма част от разликата). Същото се отнася и до някои други социални разходи.

Ниските нива на заетост са резултат от сравнително ниската производителност на неквалифицираните пуерторикански работници. Компаниите не могат да се съревновават в фирмите, които плащат много по-ниски заплати на съседните острови. Суровата истина е, че минималната заплата, която е около 55% от средната, ще спъне създаването на работни места (и икономическия растеж); минималната заплата в Пуерто Рико е едва 77% от средната, заради федералното законодателство.

Семейство, в което само един член работи на минимална заплата, не може да наеме къща за по-малко 1100 долара на месец, като същевременно получава около 1700 долара социални помощи. Не е изненадващо в такъв случай, че хората или напускат острова, или получават социални помощи и работят в сивата икономика.

За преодоляването на кризата в Пуерто Рико ще е необходимо възстановяване на растежа, изработването на устойчива фискална политика и преструктуриране на дълга. Изпълнението на първото от тези неща, заедно с намаляване на прекомерните правителствени разходи, би помогнало за постигането на второто.

За властите в Пуерто Рико това ще означава островът да стане по-отворен към бизнеса, което да включва премахването на обременяващите регулации на трудовия пазар. Също така правителството на Съединените щати може да изключи Пуерто Рико от Закона „Джоунс”, да го включи към Глава 9 за несъстоятелността и да приведе социалните услуги и изискванията за пазара на труда на острова към разумни нива.

Всяко едно от тези политически действия изисква наличието на политическа воля. Губернаторът на Пуерто Рико, Алехандро Гарсия Падила, събра работна група за изработване а пет годишна програма за възстановяване на растежа и стабилизация на фиска. Законопроектите за включването на Пуерто Рико в действието на Глава 9, бяха вкарани за обсъждане в Конгреса.

Тези и други обсъждани понастоящем мерки, обещават да подобрят перспективите пред Пуерто Рико. Но това ще изисква съгласувани и решителни действия по всички фронтове.

Пуерто Рико не е Гърция. Няколко последователни правителства на острова предложиха бюджети, за които мислеха, че са балансирани, но разбраха, че недостатъчният растеж води до по-ниски приходи и по-високи разходи от предвидените. Но това все пак е територия на Съединените щати и правителството на страната трябва да поеме своята част от отговорността за подобряването на перспективите пред острова.


*Ане Крюгер е бивш главен икономист на Световната банка и бивш първи зам.-управляващ директор на МВФ. Тя е професор по международна икономика в School of Advanced International Studies, Johns Hopkins University и старши сътрудник в Центъра за международно развитие към Станфордския университет.