петък, 24 февруари 2017 г.

Да разбереш Тръмп

Майкъл Манделбаум*

Да се каже, че администрацията на президента на Съединените щати Доналд Тръмп създава вълнение в първите си седмици е малко. Огромните протести из Съединените щати и по света съпътстваха встъпването му в длъжност и оттогава до сега не са стихнали. В същото време Тръмп вече обяви война на противниковата американска преса и проведе язвителни разговори с лидерите на приятелски настроени страни.

Но за да проумеят в цялост действията на новата администрация, тревожните и смутени наблюдатели вътре в Съединените щати и извън страната, трябва да следват общите правила, а не да се фокусират прекалено върху отделните случаи.

Първо, в началото всяка нова администрация е объркана: препъва се, изпада в неловки ситуации и казва и прави неща, от които по-късно се отрича, или най-малкото съжалява за тях. Някои официални лица няма да се справят със задачите си и ще напуснат правителството след няколко месеца.

Някои грешни стъпки, които се правят в началото на мандата, са заради недостатъците в американската политическа система. Новите президенти влизат в управлението без цялостен екип на разположение и трябва да почакат за одобрението на номинираните за кабинета и за други длъжностни лица – именно хората, които управляват. През първите две седмици на Тръмп, в администрацията му в Белия дом имаше едва няколко съветници. Също както и при неговите предшественици, администрацията на Тръмп ще се настани и ще заработи нормално.

Второто общо правило е да се държи изкъсо външната политика. Заради взаимния институционален контрол вграден в американския конституционен ред, президентите имат много възможности за маневриране в отношенията си с другите страни, за разлика от управлението на вътрешните дела.

Разбира се, първата седмица на Тръмп вещае дълбоки промени във външната политика на Съединените щати. През последните 70 години Съединените щати поддържаха глобалната сигурност чрез своята мрежа от съюзници и запазиха ритъма на международната икономика чрез свободната търговия. По време на кампанията си Тръмп постави под съмнение и двете жизнено важни роли. Ако неговата администрация ги отхвърли напълно светът ще стане по-бедно, по-опасно място.

И все пак повечето външнополитически назначения на новия президент вдъхват доверие. Министърът на отбраната Джеймс Матис е сериозен, опитен и силно уважаван бивщ генерал с широк поглед върху международните дела. Държавният секретар Рекс Тилърсън, макар никога да не е бил на правителствена служба, притежава огромен опит в работата си с други страни, заради поста си на главен изпълнителен директор на Ексон Мобил, голяма мултинационална енергийна компания.

Всъщност, способността на новата администрация да гарантира приемствеността и международната стабилност ще зависи от отказа й да следва политиките установени от нейните предшественици. По време на президентските мандати на Барак Обама, високопоставените служители бяха маргинализирани, а външната политика основно беше определяна от един неопитен президент и от още по-неопитните му млади помощници в Белия дом.

Третият факт, който трябва да имаме предвид е, че най-сериозната опозиция на Тръмп няма да дойде от най-шумните му критици. Обществените протести, разбира се, няма как да свалят от власт администрацията на Тръмп, а дори ще засилят решителността й да следва политиките, които вече повдигнаха много въпроси. Добре е да си припомним, че протестните движения срещу войната във Виетнам бяха дори по-непопулярни от самата война. Също както президентът Ричард Никсън, Тръмп може да се опита да се възползва от общественото отвращение към разрушителните и понякога изпълнени с насилие протести, за да увеличи подкрепата за своите политики.

Друг гласовит източник на опозиционно поведение са водещите медии, които атакуваха администрацията на Тръмп от по-рано и по-силно, от която и да е друга нова президентска администрация в историята. Все още потенциалът на медиите да поставят Тръмп в затруднено положение е ограничен, понеже влиянието им не се простира отвъд щатите по крайбрежието и големите градски центрове, където хората вече са срещу него.

В същото време формалната опозиция на Тръмп – Демократическата партия – е слаба, деморализирана и разделена. Но неговата администрация би могла да се сблъска с яростна опозиция от различни посоки. Да уточня, че той не може да управлява без подкрепата на републиканците в Конгреса, мнозина от които ще осуетяват всяко усилие от негова страна за изоставяне на старите съюзници на Америка.

Тръмп също така трябва да се споразумее с опозицията сред бизнес лидерите, които останаха в голямата си част резервирани, но се чувстват все по-отегчени от неговите ядни туитове. В края на краищата бизнес лидерите са длъжни да се грижат за просперитета на компаниите си и ще се опитат да спънат всяка политика, която ги застрашава. Мултинационалните корпорации с техните широкообхватни международни дейности ще възпират действия, които биха могли да разпалят търговска война. Все пак досега не е имало нито един президент републиканец – дори и Тръмп – който да си е позволил да пренебрегне магнатите в американската индустрия и финанси.

Четвъртият урок, който трябва да научим е, че американската демокрация ще оцелее. Плахото противопоставяне срещу надигащият се фашизъм, е неуместно. Основните институции на американското управление са оцелели при много по-големи заплахи от тези, които Тръмп може да предизвика.

Макар Америка през 2017 да остане силно разделена, американците ще си останат твърди защитници на основните принципи на демокрацията: свобода, справедливост и периодични избори, както и защита на политическите, религиозните и икономическите свободи. Малко вероятно е Тръмп да се опита да премахне който и да е от тях, но дори и да се опита, той няма да успее. При напускане на Белия дом Съединените щати в основата си ще си бъдат същите като при влизането му: най-влиятелната демокрация в света.

Накрая, ключов въпрос, върху който трябва да помислим е дали администрацията на Тръмп ще бъде „нормална“. Един нормален президент следва предвидими политики, които са подкрепяни главно от онези гласували за него и са осъждани от онези, които не са. Номинациите на Тръмп за правителството и Върховния съд доказват това.

Администрация действаща отвъд границите на общоприетото ще следва политики, които дори нейните поддръжници и доброжелатели отхвърлят, и които биха нанесли сериозни щети на страната, и на света като цяло.

Дали президентският мандат на Тръмп ще бъде нормален? В тази връзка ще трябва да цитираме всеизвестният отговор на тогавашния лидер на китайските комунисти Чжо Енлай на въпроса на Андре Малро за това какво мисли за Френската революция: „Твърде рано е да се каже“.


*Майкъл Манделбаум е почетен професор по американска външна политика в The Johns Hopkins University School of Advanced International Studies.

петък, 17 февруари 2017 г.

Приключва ли дефлационният цикъл?

Кармен Райнхарт*

До глобалната финансова криза от 2008-2009, дефлацията не беше сред тревогите на политическите технолози и инвеститори в напредналите икономики, с изключение на Япония, която се оказа в продължителен натиск надолу върху цените за почти едно поколение. И днес дефлационните страхове отново изчезват.

Но в средата на 1960-те напредналите икономики са в началото на ера на нарастваш инфлационен натиск, разпален от експанзионистичната фискална и монетарна политика в Съединените щати и силно подкрепен от скока на цените на петрола от 1970-те. Стагфлацията, комбинация от нисък икономически растеж и висока инфлация, се превръща в модна дума в края на същото десетилетие. Най-новите пазарни прогнози се опират не същите тенденции, предвиждайки непрекъснат поход нагоре в цените на петрола и суровините. Инфлацията започва да се разглежда като хронична, а политиците поглеждат към ценовия контрол и политиките по доходите. Реалните (инфлационно изгладени) краткосрочни лихви са на отрицателна територия от доста време в повечето напреднали икономики.

Монументалното затягане на монетарните политики в Съединените щати прокарани от председателя на Федералния резерв Пол Волкър през октомври 1979 прекратяват този дълъг цикъл. Стагфлацията се заменя от нова модна дума: дезинфлация, която точно определя ситуацията в много напреднали икономики, като инфлационните равнища падат от двуцифрените си размери.

Но дезинфлацията не е същото като дефлация. Данните показват, че между 1962 и 1986, нито една от отделните напреднали икономики не записва годишен спад на цените. В много възникващи пазари инфлационните равнища се извисяват до трицифрени нива, в някои случаи и до хиперинфлация. През 1991 Гърция има равнища на инфлацията от около 20%. Дори в исторически ценово стабилната Швейцария по това време инфлацията минава 5%.

Това изглежда като далечен спомен на фона на устойчивия спад на цените в Гърция от 2013 насам, както на фона на дълговата криза и срива на производителността. Швейцарската централна банка, от своя страна, се бори с дефлационния ефект от драматичното надценяване на франка от последните няколко години.

Дефлационните сили бяха отприщени от голямото икономическо и финансово разместване породено от дълбоката и продължителна глобална криза, която избухна през 2008. Частното задлъжняване стана устойчиво срещу насрещните ветрове откъм централните банки с техните усилия за възстановяване на инфлацията. През 2009 около една-трета от напредналите икономики отбелязаха спад в цените – един следвоенен връх. В следващите години дефлацията остана висока по следвоенните стандарти, а повечето централни банки последователно намаляваха своите прекомерно сдържани инфлационни цели (около 2%).

Понеже плановете за стимули на Доналд Тръмп са проциклични – възможно е да подобрят сцеплението, когато икономиката на Съединените щати е в пълна или близка до пълна заетост – те отново събудиха очакванията, че инфлацията в Съединените щати е надценена. Всъщност, масовите очаквания са инфлацията да надмине целта от 2% поставена от Фед. Но по-затегнатите монетарни условия е възможно да смекчат амплитудата на инфлационния скок: докато очакванията за ръст на американските лихви да са най-умерената и постепенна „нормализация“ в историята на Фед, устойчивото надценяване на долара би ограничило печалбите от цените за широк кръг вносни стоки и техните вътрешни конкуренти.

Този очакван обрат в поведението на цените не е уникален за Съединените щати. Ако прогнозите на МВФ за 2017 са поне приблизително верни, тази година ще бъде първата от десетилетие, в която напредналите икономики ще отбележат дефлация. Може би дългоочакваните ефекти от историческата монетарна експанзия най-накрая дават плодове. Най-вероятно валутната обезценка в Обединеното кралство, Япония и еврозоната ще се ускори.

Ако 2017 наистина бележи пътя на обръщането на посоката след десетилетие на дефлация, е логично да очакваме, че повечето централни банки няма да са склонни към свръхмерки, особено ако, след десетилетие и повече (а в Япония и по-дълго) на разочарования, инфлацията надхвърли целите си. Още нещо, възгледът че по-високата инфлационна цел (може би от порядъка на 4%) може да се окаже пожелателна (понеже ще оставят на централните банки повече пространство за понижаване на лихвите при настъпване на рецесия в бъдеще) , печели поддръжници в някои академични и политически среди.

Разбира се е възможно да съществува и друг фактор правещ големите централни банки толерантни към по-високата инфлация. Но техните ръководители може да не са склонни да подкрепят това открито: както казвам навсякъде, една стабилна доза умерена инфлация ще помогне за облекчаването на планините от публични и частни дългове, които напредналите икономики натрупаха през последните 15 и повече години.


*Кармен Райнхарт е професор по Международна финансова система в Harvard University’s Kennedy School of Government.

петък, 10 февруари 2017 г.

Четири определености за популистката икономика

Майкъл Спенс*

Успешната икономическа глобализация логично изисква подходящите модели за растеж в отделните страни. Тази динамика е определяща в рамките на 30 години и повече, след Втората световна война: нивата на растеж са сравнително високи за широк кръг страни; ползите от тях са споделени в рамките на същите страни; и възходът на развиващите се страни намали глобалното неравенство. Този период се приема за връх на глобализацията.

Разбира се, глобализацията продължава до 1970-те и след това. Но стоящите зад нея модели на глобализация се променят. Движени от трудовите арбитражи, лежащи в основата на глобализацията и възхода на разрушителните дигитални технологии, работните места в производството за средната класа в напредналите икономики изчезнаха, средните доходи на самата средна класа спаднаха, а работната и подоходна поляризация нарасна, въпреки че ръстът на БВП остана силен. Този нов модел – който продължи да доминира през 1980-те и 1990-те, и се укрепи допълнително след 2000-те – доведе до рязко увеличение на неравенството, отслабвайки основите на глобализацията.

Отговорите на отделните страни се различаваха съществено. Някои предприеха стъпки за намаляване на неравенството, каквито са преразпределението през данъчната система, социалното осигуряване и образователната система, различни видове социална защита и подкрепа за ефективно преквалифициране. Потенциалът на подобни усилия се влияе и оформя от културните норми, институционализираното влияние на труда, нивото на доверие между труда и бизнеса и влиянието на индивидуалното и корпоративното богатство върху политиката.

В страни с по-неорганизирани и обуздани сили – особено Съединените щати и Обединеното кралство – неравенството в доходите, богатството и възможностите стават по-силно изразени. Липсата на какъвто и да е политически отговор, ведно с очевидното пренебрежение към онези, чиято сила за влияние върху икономиката нараства, събуди дълбок гняв сред най-уязвените.

Отвъд проблемите с преразпределението, които много страни срещат, Япония, части от Европа и някои развиващи се страни, са изправени пред слаб растеж и постоянно високи нива на безработица. В европейския случай тези проблеми се коренят в една система с малко предпазни клапани и механизми за приспособяване.

Но си остава фактът, че продължаващият неприобщаващ растеж напоследък преобразява икономиката, в подобна ситуация излизането от порочния кръг е задача на политиката, но често по драматичен начин. Извън развитите демокрации, постоянните грешки при приобщаването са почти винаги унищожителни за дългосрочния растеж и развитието, и често водят до насилие и гражданско неподчинение – тенденция, която Докладът за растежа на Комисията за растежа и развитието разкри преди няколко години.

Във функциониращите демокрации политическата драма обикновено остава ограничена до изборите и референдумите – както британският вот за напускане на ЕС и президентските избори в Съединените щати, спечелени от популисткия аутсайдер Тръмп. Недоволните избиратели отхвърлят системата, която произвежда дефицити. Това е нормален и здравословен отговор. А при липсата на сериозни тектонични размествания в динамиката на растежа и на политиките, може да видим още от тях през следващите няколко години в Европа – особено във Франция, Италия и Германия.

Може да се окаже твърде късно да се убедят избирателите да не отхвърлят съществуващата система, но все още има време за изграждане на ефективна алтернатива. Потенциалната опасност за невъобразима дестабилизация, която мнозина по света усещат, е че ние по природа сме несъвместими с идеалната държава. С тези предразсъдъци, склонности и табута, които изличавахме, може да се окаже напълно възможно да създадем нещо по-добро.

Да погледнем към Съединените щати. Новите модели за растеж и политиките поемат в много посоки, в това число в отхвърляне на мултилатерализма, за сметка на билатерализма или протекционизма; в промените в имиграционните политики; в разширяващите се програми за инвестиции и фискални стимули; в регулаторните промени; в данъчните реформи; или в мерките за конкурентоспособността на образованието, обучението и здравните грижи. Съществуват рискове и потенциални ползи във всички тези сфери, а резултатите ще зависят от цялостния пакет от политики.

Макар потенциалните комбинации да са смущавани от тази ситуация, все пак няколко неща са ясни. Първо, когато става дума за инвестиции, потребителски разходи и ръст на заетостта, очакванията и доверието са от съществено значение. Подхвърлянията, че един по-ясен и балансиран отговор ще допринесе значително и ще има положителен ефект, макар и краткотраен, в зависимост от изпълнението. Нарастването на очакванията се отразява на финансовите пазари, макар мнозина, в това число и аз, да вярват, че настоящите оценки на активите да са твърде оптимистични.

Второ, изглежда възможно номиналният растеж в Съединените щати да нарасне, макар лежащият под повърхността микс от инфлация и реален растеж вече да е сигурен. Това е от значение, понеже ще оформи отговорът на Федералния резерв, въздействайки на цените на активите в Америка и не само.

Едната възможност е увеличените публични и частни инвестиции да започнат да обръщат негативния тренд на производителността, като генерират реален растеж. Но връщането на блокирането в Конгреса би могло да омекоти тази тенденция и да обуздае очакванията, макар фактори ограничаващи растежа като демографията, все още да не са изчезнали.

Трета характеристика на новия модел за растеж на Америка е възможно да добави натиск върху големи компании при поддържането на своята репутация в самите Съединени щати. Още преди инаугурацията си, Тръмп се опита да повлияе на избора на компаниите за местата им на производство, в това число заплашването с налагане на вносни мита върху продукти произведени в, да кажем, Мексико. Макар Тръмп да сключи сделка да запази част от работните места в Съединените щати, каквото е споразумението с Carrier, неговата по-силна тактика е да застрашава имиджа на известните компании, в това число и Туитър.

Някои определят усилията на Тръмп – и в частност нападките му срещу Туитър – повече като стил, отколкото като негова същност, от които няма да има никакъв дългосрочен качествен ефект. Може и да се окажат прави. Но, при всички положения, Тръмп както изглежда отправя по-дълбоко послание към взимащите решения в корпорациите. Въпреки собствените резултати от бизнеса на Тръмп – които опонентите му ще изтъкнат, включващи множество фалити и неплащания към партньори и работниците им – е възможно той да се опитва да промени бизнес и инвестиционната култура, което е в защита на интересите на капитала, корпорациите и акционерите, и кара работещите да се чувстват заменими.

Четвъртата тенденция, на която ще обърнем внимание е продължаващият поход на дигиталните технологии. Тук обаче е и границата на сигурните неща: администрацията на Тръмп дава малко, или не дава никакви сигнали за това как ще подходи по въпроса с подкрепата за приспособяването на работната сила.

В следващите месеци ще научим повече за това дали последния тласък нагоре на икономическия оптимизъм ще има здрава основа. Дали усилията на Тръмп за справяне с избягването на данъци и за ускоряване на растежа и заетостта ще имат дългосрочно влияние. И дали протекционизмът ще надделее. Само тогава ние ще можем да определим дали Тръмп наистина е направил правилният икономически избор за недоволните американски работници.


*Майкъл Спенс е носител на Нобелова награда за икономика, професор по икономика в Нюйоркския университет, изтъкнат гост-член на Съвета за външни отношения, член на управителния борд на „Институт Хувър” към Станфордския университет и председател на Съвета за нови модели за растеж към Глобалния дневен ред на Световния икономически форум. Бил е и председател на независимата комисия за растеж и развитие, международен орган, който между 2006 и 2010 анализира възможностите за глобален икономически растеж.

петък, 3 февруари 2017 г.

Борсовите илюзии в Съединените щати

Робърт Шилър*

Спекулативните пазари винаги са податливи за илюзии. Но виждаме, че глупостта на пазарите не дава ясно предимство при прогнозирането на резултатите, понеже промените в силата на илюзиите са трудни за предвиждане.

В Съединените щати има две важни илюзии появили се наскоро на финансовите пазари. Едната е внимателно подхранваното усещане, че президентът Доналд Тръмп е бизнес гений, който може да приложи своите умения за постигане на сделка, за да направи Америка отново велика. Другата е естествено възникнала илюзия: границата на Дау Джоунс от 20 хил. пункта. DJIA беше на над 19 хил. пункта през ноември, а безкрайните нови истории се ограничаваха до достигането на бариерата от 20 хил. – която би могла да бъде премината в момента на публикуването на този коментар. Каквото и да се случи, Дау 20 хил. все още ще има психологическо влияние върху пазарите.

Тръмп никога не е бил ясен и последователен относно това какво ще прави като президент. Данъчните съкращения са ясни, а стимулите могат да доведат до по-високи цени на активите. По-ниските корпоративни данъци естествено водят до по-високи цени на акциите, докато намаляването на данъците върху личните доходи може да доведе до повишаване на цените на имотите (макар да е възможно да бъде заменено от други промени в данъчната система).

Но не само предложените от Тръмп данъчни промени са тези, които обясняват промените в психологията на пазарите. Съединените щати никога не са имали президент като него. Той не е само актьор, като Роналд Рейгън, той също така е вдъхновяващ автор и говорител, той е и знаково име в областта на недвижимите имоти, и е силен в постигането на сделки. Ако някога разкрие в пълнота финансовата си информация, или ако неговото семейство се възползва от влиянието му като президент за подобряване на собственото си положение, той може да се докаже и като успешен бизнесмен.

Най-подходящия за сравнение с Тръмп сред бившите президенти на Съединените щати може да е Калвин Кулидж, един краен данъчен ястреб в защита на бизнеса. „Основно занимание на американците е бизнесът“, е категоричен Кулидж, макар финансовият му министър, Андрю Мелън – един от най-богатите хора в Америка – да защитава данъчните съкращения за богатите, което е „намалило“ ползите за некъсметлиите.

Икономиката на Съединените щати по времето на администрацията на Кулидж е била доста успешна, но бумът приключва безславно през 1929, малко след края на мандата му, като фондовата борса претърпява крах и започва Голямата депресия. През 1930-те, на 1920-те се е гледало с тъга, но също така и като на време на фалшификации и измами.

Разбира се историята не е съдбовна, а Кулидж е само един наблюдател – едва ли може да бъде определен като солидна база за сравнение. Нещо повече, за разлика от Тръмп, Кулидж и Мелън са били спокойни и умерени в поведението си.

Но добавяйки ефекта Тръмп върху целта Дау 20 хил., се получава една мощна илюзия. На 10 ноември 2016, два дни след като Доналд Тръмп е избран, Дау Джоунс достига ново рекордно равнище – и оттогава постига още 16 дневни рекорда, всеки от тях подсилен от новинарите.

Това звучи като добра новина за Тръмп. Всъщност Дау вече беше ударил девет рекордни равнища преди изборите, когато Хилари Клинтън се предполагаше, че ще спечели. В номинални измерения Дау е със 70% нагоре от върха си през януари 2000. На 29 ноември 2016 беше обявено, че S&P е достигнал рекордни нива спрямо миналия септември. Предишният рекорд е отбелязан преди повече от десет години, през юли 2006.

Но тези числа са илюзорни. Съединените щати има национална политика за общата инфлация. Федералният резерв на Съединените щати си е поставил „цел“ за инфлация от 2%, според дефлатора за личните разходи за потребление. Това означава, че всички цени ще трябва да се покачат с около 2% за година, или 22% за десетилетие.

Дау се е покачил едва с 19% в реално (инфлационно изгладено) изражение от 2000 насам. 19% нарастване за 17 години е разочароващо, а националният индекс за цените на имотите, който Кейс и аз създадохме, е все още с 16% под своя връх от 2006 в реално изражение. Но никой не се вглежда в тези инфлационно приравнени числа.

Фед, също както и други централни банки по света, постоянно понижава стойността на валутата, за да предизвика инфлация. Гугъл показва, че употребата на термина „целева инфлация“ започва да нараства експоненциално от началото на 1990-те, когато целта обикновено е била далеч под същинската инфлация. Идеята, че ние всъщност искаме умерена положителна инфлация – „ценова стабилност“, а не нулева инфлация – сякаш започва да се оформя като политика някъде по време на рецесията от 1990-1991. Лорънс Самърс твърди, че обществото проявява „ирационална“ съпротива срещу намаляването на номиналните заплати, което някои биха понесли в режим на нулева инфлация.

Много хора изглежда не разбират, че инфлацията е променлива мерна единица. За лош късмет, въпреки че целевата инфлация от 2% е в голяма степен добротворна политика, хората са склонни да изпитват твърде много въодушевление от нея. Ървинг Фишър нарече тази фиксация върху ръста на номиналните цени „илюзията на парите“ в своя епохална книга от 1928.

Това не означава, че записваме нови рекорди на спекулативните пазари всеки ден. Движенията на цените на акциите имат склонността да се приближават до това, което икономистите наричат „произволен ритъм“, като цените отразяват малките дневни шокове, движещи се около границата между позитивно и негативно. А произволният ритъм проявява склонност да се задържа за дълги периоди, когато те са доста под предишните си върхове. Шансът за постигане на нов рекорд скоро е незначителен, предвид на това колко продължително цените би трябвало да растат. Но веднъж достигнали нови рекордно високи нива, цените е далеч по-вероятно да достигнат нови рекорди, вероятно не още през следващите дни, но в рамките на кратък интервал от време.

В Съединените щати комбинацията от Тръмп и последователността от нови рекорди в цените на активите – да го наречем ефектът Тръмп – ще затвърди илюзията крепяща настоящия пазарен оптимизъм. За онези, които не са толкова притиснати да заемат прекалено рискови позиции на пазарите, ще бъде интересно (дори полезно) да наблюдават как илюзията се превръща в ново схващане – такова, което предполага много различни нива за спекулативните пазари.


*Робърт Шилър е носител на Нобелова награда за икономика за 2013 година. Професор е по икономика в Йейлския университет и е съавтор на индекса на американските цени на имоти „Кейс-Шилър”.