понеделник, 31 август 2015 г.

Дипломацията е дълго бягане

Хавиер Солана*

Успешният изход от преговорите по иранската ядрена програма дава отлично потвърждение за съхраняването на вярата в дипломацията. Споразумението – сключено след повече десетилетие преговори – показва ценността на упорството в желанието да се излезе от задънената улица, изглеждаща непреодолима пречка, а това даде надежда на много други инициативи, необходими за постигане на окончателен мир в Близкия изток.

Европейският съюз, инициатор на разговорите, трябва да се гордее със своите усилия. Ролята на Съединените щати също беше забележителна, като се започне от непрекъснатите усилия на държавния секретар Джон Кери, дори на патерици, мине се през слагането на край на 35-годишната безизходица в отношенията между неговата страна и Иран и се стигне до изключително важният натиск упражнен от президента Барак Обама за завършване на преговорите. По същия начин иранският президент Хасан Рохани трябва да бъде поздравен за своята решителност довърши започнатите преди повече от десетилетие действия, когато той беше секретар на иранския Върховен национален съвет по сигурността.

С Рохани се срещнахме през 2003, седейки един срещу друг по време на първите преговори за ядрената програма, когато нашите преговорни екипи бяха съставени единствено от европейци. Изборът на Махмуд Аббас за президент през 2005 прекрати тези разговори и в края на краищата доведе до налагане на санкции. Но все пак аз видях как решителният Рохани искаше да постигне споразумение. И, естествено, когато Рохани смени Ахмадинеджад през 2013, вратите се отвориха.

Рохани ме покани на церемонията по встъпването си в длъжност през август 2013. По време на посещението бях поканен на среща с него и други върховни лидери, в това число Мохамад Зариф, външният министър на Иран и по-късно главен преговарящ на преговорите във Виена. Веднага разбрах, че с тези мъже на иранското кормило, споразумението е възможно.

Споразумението – известно като съвместен широкообхватен план за действие – ограничаваше иранската ядрена програма до нейните мирни цели в замяна на вдигане на международните санкции наложени на страната. През следващите 15 години на Иран няма да бъде позволено да обогатява уран до повече от 3,76% (за производство на ядрена бомба се изисква обогатяване от най-малко 85%). Обогатяването ще бъде позволено единствено в ядрената централа в Натанц – не и в подземните инсталации във Форду. Иран също така ще може да държи запаси от обогатен до 3,76% уран до размер под 300 килограма.

Нещо повече, Планът ще задължи Иран постепенно да намали броя на своите центрофуги, използвани в процеса на обогатяване, през следващите десет години. Също така реакторът за тежка вода в Арак ще трябва да бъде реконструиран за производство единствено на радиоизотопи за медицински и индустриални нужди или за изследвания за друга мирна употреба на ядрена енергия, а отработеното ядрено гориво да бъде транспортирано извън страната.

Най-важното, Иран се ангажира да се присъедини към Допълнителния протокол на Международната агенция за атомна енергия (МААЕ), разрешаващ на организацията 24-часов достъп до всички компоненти на своята ядрена програма в следващите 15 години. МААЕ ще наблюдава също така производството на центрофугите през следващите 20 години.

Споразумението стана възможно понеже иранските събеседници – постоянните страни-членки на Съвета за сигурност на ООН, Гемания и ЕС – успяха да изработят обща позиция по време на процеса, проточил се повече от десет години. Това се отнасяше дори за последните преговори, когато дебатът за санкциите срещу иранската търговия с конвенционални оръжия и балистични ракети заплашваше да разбие съгласието между партньорите. Докато Русия и Китай поддържаха, че подписването на споразумение ще лиши всякакви санкции от правно основание, Съединените щати се опитваха да успокоят колкото се може повече страховете на съседите на Иран.

Консенсусът между проговарящите страни – по една от точките на споразумението отнасяща се за включването на Близкия изток сред постоянните членове на Съвета за сигурност – беше от ключово значение за убеждаването на Иран да вземе преговорите на сериозно. Но, въпреки продължаващото напрежение между Русия от една страна и Съединените щати и Европа от друга, довело до хроничен политически блокаж в Съвета за сигурност, партньорите останаха обединени и оправдаха оптимизма за бъдещето.

Всъщност от значение е също така дали сътрудничеството между постоянните членове на Съвета за сигурност и ЕС може да бъде полезно и занапред по други въпроси. Западът и Русия споделят общи интереси що се отнася до стабилността в Близкия изток, както и Китай, която е силно заинтересована от сигурността на своите енергийни доставки.

Крайно необходимо е също така – но е и най-трудно да бъде постигнато – сближаването между Иран и Саудитска Арабия. Множество от конфликтите в Близкия изток се коренят в противопоставянето между сунитския и шиитския ислям. Сътрудничеството между сунити и шиити ще бъде от жизненоважно значение за побеждаването на екстремизма на Ислямска държава, както и за прекратяването на враждите между воюващите групи в Сирия, Ирак, Йемен и Ливан. Иран трябва да покаже, че е отговорен играч в региона, а не просто поддръжник на властта на шиитите.

Преучредяването на връзките между Съединените щати и Иран без съмнение ще има силен отзвук в Израел и Палестина. Макар споразумението с Иран обективно да прави Израел по-безопасна, министър-председателят Бенямин Нетаняху го смята за историческа грешка.  За да успокои своите традиционни съюзници Съединените щати може – погрешно – да откажат в следващите месеци подкрепа на инициативите за признаване на държавата Палестина. Но е от съществено значение, че ЕС, със своето финансиране и подкрепа за временните палестински институции, няма да отстъпи от решителността си да ги направи постоянни.

Историческото споразумение с Иран е само едно от многото, които ще бъдат нужни за мира и стабилността в Близкия изток. Първото препятствие беше преодоляно. Сега трябва да се справим с останалите.


*Хавиер Солана е бивш Върховен представител на Европейския съюз за общата външната политика и сигурността, бивш Генерален секретар на НАТО и бивш външен министър на Испания. Понастоящем е президент на ESADE Център за глобална икономика и геополитика.

петък, 28 август 2015 г.

Адвокати на депресията

Дж. Брадфорд  Делонг*

В началото на настоящата икономическа криза се придържах към своята теза в разговорите, което понякога предизвикваше аплодисменти, обикновено предизвикваше смях и винаги даваше на хората повод за оптимизъм. На фона на опита на Европа и Съединените щати от 1930-те, казвах аз, политическите технолози не би следвало да повторят грешките на своите предшественици направени по време на Голямата депресия. Този път всъщност направихме нови, различни и както някои се надяват, по-малки грешки.

За лош късмет, това предсказание е изначално погрешно. Не само че политическите технолози в еврозоната уверено вървят слепешката към грешките от 1930-те, те държат да ги повторят по много по-брутален начин, в много по-широк обхват и по много по-странен маниер. Не успях да видя идващото.

Когато гръцката дългова криза избухна през 2010, ми изглеждаше, че уроците на историята са толкова очевидни, че пътят към решението е саморазбиращ се. Логиката беше ясна. Ако Гърция не беше член на еврозоната, най-добре за нея би било да обяви фалит, да преструктурира дълга си и да обезцени валутата си. Но понеже ЕС не искаше Гърция да напусне еврозоната (което винаги е било основна пречка за Европа като политически съюз), на Гърция беше предложена още помощ, подкрепа, дългово опрощаване и подпомагане с плащания като компенсация за предимствата, които може да извлече при излизане от монетарния съюз.

Вместо това гръцките кредитори избраха да натегнат гайките. В резултат на това Гърция изглежда по-зле днес, отколкото ако беше изоставила еврото през 2010. Исландия, която беше ударена от финансовата криза през 2008, е доказателаство за това. Докато Гърция остава затънала в блатото на депресията, Исландия – която не е член на еврозоната – по същество беше възстановена.

Разбира се, както американския икономист Бари Айхенгрийн каза през 2007, техническите детайли правят излизането от еврозоната трудно, скъпо и опасно. Но това е само едната страна на медала.

Използвайки Исландия за пример, загубите за Гърция заради ненапускането на еврозоната са равни на 75% от годишния й БВП – и продължават да нарастват. Трудно ми е да повярвам, че ако Гърция беше напуснала еврото през 2010, спадът на икономиката щеше да възлиза и на четвърт от тези числа. Освен това изглежда също толкова невероятно, че непосредствените щети от напускането на еврозоната днес биха били по-големи от дългосрочните загуби от оставането, имайки предвид настойчивостта на гръцките кредитори да се наложат строги икономии.

Тази настойчивост е отражение на привързаността на политическите технолози в ЕС – особено в Германия – към концептуалната рамка водеща ги последователно към подценяване на тежестта на ситуацията и към препоръчване на политики, които влошават нещата.

През май 2010 гръцкият БВП падна с 4% на годишна база. ЕС и ЕЦБ предполагаха, чв първата спасителна програма ще тласне надолу гръцкия БВП с още 3% от нивата през 2010, преди икономиката да започне да се възстановява през 2012.

През март 2012 обаче реалността се стовари с цялата си тежест. С БВП паднал с 12% от нивата през 2010, втората програма стана неизбежна. В края на годината БВП вече беше по-нисък с цели 17% от нивата през 2010. Гръцкият БВП сега е 25% по-нисък от нивата си през 2009. И докато предвижданията са за възстановяване през 2016, не мен ми се струва, че анализите на търсенето могат да оправдаят тази прогноза.

Основната причина прогнозите да са толкова погрешни е, че тези който ги правят хронично погрешни подценяват влиянието на правителствените разходи върху икономиката – особено когато лихвите са почти нулеви. И дори истинският провал на строгите ограничения, в опит да се рестартира икономиката на Гърция или на останалата част от еврозоната, не успя да убеди политическите технолози да преосмислят своя подход.

Вместо това те го докараха до повторно затъване, заради придържането към теориите, които задълбочават кризите, колкото повече се усилва натиска за структурни реформи. Подобни реформи са необходими, за да се даде тласък на дългосрочния растеж, казват те, и ако този растеж не се случва бързо, то е защото нуждата от тях е по-голяма  от предполагаемото.

Това за съжаление е повторение на случилото се през 1930-те. Както американският коментатор Матю Иглесиас отбелязва, основните ляво-центристки партии в Европа по онова време разбраха, че направеното няма да донесе резултат, но въпреки това не предлагат никаква алтернатива.

„Това е оставено на други партии, с по-примамливи предложения – Хитлер, например – които да заемат мястото им и да кажат, че ако правилата на играта водят до дълги периоди на масова безработица, тогава правилата на играта трябва да бъдат променени.”

Днес, добавя Иглесиас, политиците от ляво-център по същия начин „нямат стратегия за промяна на правилата и нямат смелост да развалят играта”. В резултат на това се възцариха „строгите икономии” и отстъпиха лявото пространство на популисти като французойката Марин льо Пен или на италианеца Бепе Грило – чиито икономически предложения са още по-неработещи и неефективни.

Някои може и да вярват, че сме способни да се учим от миналите грешки и че Голямата депресия е била достатъчно значително събитие в европейската история, че политическите технолози да не повторят същите грешки. Но в настоящия момент май се случва точно обратното.


*Дж. Брадфорд Делонг е професор в Калифорнийския университет, Бъркли, изследовател към Националното бюро за икономически изследвания. Бил е помощник асистент на министъра на финансите на Съединените щати по време на администрацията на Бил Клинтън с ресор бюджетни и търговски преговори. Ролята му при намирането на решение на кризата на мексиканското песо през 1994 година, го поставя в челото на превръщането на Латинска Америка в регион на отворените икономики и затвърждава името му на водещ глас в икономико-политическите дебати.

сряда, 26 август 2015 г.

Нова хармония между големите демокрации

Джоузеф Най*

Когато индийският министър-председател Нарендра Моди покани президентът на Съединените щати Барак Обама да присъства на церемонията на Деня на републиката в страната по-рано тази година, това беше сигнал за важна промяна в отношенията между двете най-големи демокрации в света. Още от 1990-те три американски администрации се опитваха да подобрят двустранните отношения, със смесени резултати. През този период годишния търговски стокообмен между страните се покачваше стремително, от 20 млрд. долара до повече от 100 млрд. долара, макар годишният стокообмен между Съединените щати и Китай да възлизаше на шест пъти по-голяма стойност, а политическите отношения бележеха спадове и възходи.

Двете страни имат дълга и нелека история на отношенията помежду си. По дефиниция всеки алианс със суперсила е неравнопоставен, затова усилията за установяване на близко сътрудничество със Съединените щати отдавна срещат съпротивата на традиционната индийска идея за стратегическа автономия. И все пак американците не разглеждат демократична Индия като заплаха. Даже напротив, успехът на Индия е от жизненоважен интерес за Съединените щати, а няколко фактора обещават бляскаво бъдеще за двустранните отношения.

Най-важният фактор е ускоряването на индийския икономически растеж, за който МВФ дава прогнози, че ще надмине 7,5% през 2020. От десетилетия вече Индия страда от т.нар. от някои „Хинду нива на икономически растеж”: по-малко от 1% годишно. По-подходящо обаче би било да бъде наречен „Британски социалистически растеж от 1930-те”. След обявяване на независимостта през 1947, Индия възприема една обърната навътре планова система, фокусирана върху тежката индустрия.

Пазарно-ориентираните реформи от началото на 1990-те промениха този модел и годишният растеж се ускори до 7% при управлението на партия Индийски национален конгрес, преди да падне рязко до 5%. От общите избори през 2014 довела партията "Бхаратя джаната" на Моди на власт, правителството обърна тази тенденция.

И оттогава прогнозите за растежа са стабилни. Индия има нарастваща средна класа от няколко стотин милиона, а английският е официален език за около 50-100 милиона души в страната. С тази солидна основа индийската информационно-технологична индустрия ще играе ключова глобална роля.

Нещо повече, с население от 1,2 млрд. души, Индия е четири пъти по-голяма от Съединените щати и е с перспектива да задмине Китай до 2025. Нейните покачващите се резултати ще бъдат все по-важните само за глобалната икономика, но и за балансиране на китайското влияние в Азия, както и за управлението на глобалните проблеми като климатичните промени, общественото здравеопазване и кибер сигурността.

Индия притежава също така значителни военни сили, с приблизително 90-100 ядрени бойни глави, балистични ракети със среден радиус на действие, 1,3-милионна армия и годишни военни разходи в размер на близо 50 млрд. долара (3% от общите военни разходи в света). А според определенията за мека сила, Индия е установена демокрация с влиятелна диаспора и жизнена национална култура с наднационално влияние. Боливуд произвежда повече филми всяка година от която и да е друга страна и е без конкуренция в сравнение с Холивуд в части от Азия и Близкия изток.

Но не бива да се подценяват проблемите на Индия. Населението само по себе си не е източник на сила без този човешки ресурс да бъде развит и Индия върви далеч зад Китай по отношение на грамотността и икономическия растеж. Въпреки напредъка си, около една-трета от населението на Индия живее в условия на отчайваща бедност, което прави страната дом на една-трета от бедните в света. Индийският БВП в размер на 2 трлн. долара е едва една пета от китайския, което в размер на 10 трлн. долара и едва една девета от американския в размер на 17,5 трлн. долара (измерен като съотношение на валутните курсове).

Също така годишният доход на глава от населението в Индия от 1760 долара е само една пета от Китайския. По-поразителното е, че докато 95% от китайското население е грамотно, то в Индия е едва 74% - и само 65% от жените. Симптом за този проблем е слабото представяне на Индия в международната класация на университетите, в която страната няма нито един в световните топ 100. Износът на високотехнологична продукция от Индия е едва 5% от целия й износ, в сравнение с 30% за Китай.

Индия няма способностите да развия достатъчно сила, за да успее да предизвика глобалното лидерство на Съединените щати през първата половина на този век. Всъщност дори според определението за мека сила скорошното преучване на „Portland Consultancy” в Лондон, постави Индия извън челните 30 държави. Китай е класирана на 30-то място, а Съединените щати на 3-то, зад Обединеното кралство и Германия.

Въпреки това Индия притежава значителни активи, които вече нарушиха баланса на силите в Азия. Индия и Китай подписаха споразумение през 1993 и 1996, което обещаваше мирно уреждане на граничните спорове, довели ги до ръба на войната през 1962, но проблемът отново навлезе в гореща зона, в следствие на китайските действия от последните години.

Индия и Китай са сред основните страни-членки на БРИКС (заедно с Бразилия, Русия и Южна Африка). Но сътрудничеството в рамките на тази група страни е ограничено. Докато индийските официални лица често са предпазливи в изказванията си по отношение на връзките с Китай и предпочитат да разширяват двустранните търговски връзки и инвестиции, техните взаимоотношения по въпросите на сигурността остават напрегнати. Като част от групата на азиатските страни, които ще бъдат балансьори на Китай, Индия вече започна да укрепва своите дипломатически отношения с Япония.

Би било грешка да се изоставят перспективите за подобряване на Американо-Индийските отношения, особено в условията на нарастваща сила на Китай. Икономическият успех на Индия е в интерес на самите Съединени щати. Затова трябва да бъде приветстван отвореният подход на Индия и Бразилия по проблемите на управлението на интернет, особено в период когато Русия и Китай налагат по-авторитарен контрол.

Не бива да се очаква Индийско-Американски съюз в скоро време, имайки предвид общественото мнение в Индия в исторически контекст. Но може да се предвиди, че отношенията през следващите години ще притежават своята уникалност и ще се засилят.


*Джоузеф Най е бивш помощник секретар по отбраната на Съединените щати и председател на Националния съвет по разузнаване. Професор е в Харвардския университет и е член на Съвета на световния дневен ред за бъдещето на управлението към Световния икономически форум.

вторник, 25 август 2015 г.

Гръцката дилема – „подстригване” или „обезглавяване”

Георги Киряков

Гръцкият премиер Алексис Ципрас подаде оставката на своето правителство миналия петък и с това сложи край на продължилото почти осем месеца управление започнало с еуфорията от яростното противопоставяне срещу наложената от тройката (Европейската комисия, Европейската централна банка и Международния валутен фонд) строга фискална дисциплина. И достигнало в края на краищата до приемането на неизбежното – трета спасителна програма за предотвратяване на фалита и очерталото се излизане на Гърция от еврозоната.

Този силно турбулентен период от политическата история на страната ще се запомни най-вече с оказалото се доста наивно очакване за предоговаряне на условията поставени от кредиторите още при първата и втората спасителна програма – съответно през 2010 и 2011 – и с проведения изключително спорен и като цели, и като резултати референдум за отхвърляне на неприемливите, но неизбежни искания за продължаване на затягането на коланите.

Днес, след като оставката на правителството вече е факт, а за исканите експресни избори остава да се определи конкретна дата, се очертаха и новите предизвикателства както пред гръцкия политически елит, така и пред гръцкото общество. А те са не само финансови и икономически, но и политически и социални. Липсата, все още, на съгласие за начина на спасяване на Гърция сред европейските лидери, поражда нови опасения, изразени ясно от наблюдателите и анализаторите на гръцката криза, че драмата ще има продължение и то няма да е с оптимистичен завършек.

Поради това е неразбираемо защо дясната опозиция в лицето на „Нова демокрация” си постави за цел избягването на предсрочните избори и прави опит да състави правителство като привлича на своя страна политически партии от целия политически спектър, в това число Комунистическата партия и отцепниците от СИРИЗА. Това не само няма да реши проблемите с парламентарното мнозинство, но и ще даде негативни сигнали към силно недоверчивите кредитори на страната. Подобен политически егоизъм поставя под съмнение готовността и решителността на страната да преодолее тежката криза и ще спъне процеса на решаващите преговори за реформата на данъчната система, за ранното пенсиониране и за програмата за приватизация.

Нито ПАСОК, нито Нова демокрация имат необходимата легитимност да претендират за власт без избори, не само заради провала си в управлението на кризата от 2010 до 2014, но и заради съмненията за корупция съпътствали изпълнението на предишните две спасителни програми. От друга страна експресният вот може да донесе стабилност на управлението и спокойствие за прокарването на реформите, особено на фона на все още значителната електорална подкрепа за подалия оставка премиер Алексис Ципрас, който през последните два месеца израсна политически и от радикален популист се превърна в отговорен и умерен държавник.

Именно от умереност и отговорност има нужда Гърция, за да реши финансовите си и икономически проблеми. Страната все още страда от прекомерната безработица нараснала през последните години от сравнително умерените за ЕС нива от около 13% до умопомрачителните стойности от 25% (над 50% при младите), сравними само с нивата на безработица в Съединените щати по време на Голямата депресия от 1929. Страната все още е и с най-високото съотношение на дълг спрямо брутен вътрешен продукт в рамките на ЕС, в размер на над 175% в края на 2014, макар че заради подновените плащания към кредиторите то спадна до около 169% от БВП. Гръцкият брутен вътрешен продукт намаля с повече от 25% от 2010 насам, основно заради условията поставени от тройката с първите две спасителни програми, а прогнозите са за нов спад през 2015 и 2016 и незначителен ръст от 2017 нататък.

Новата спасителна програма в размер на 86 млрд. евро, е поредно отлагане на неизбежното, тъй като икономическата база на Гърция е неустойчива, нископродуктивна и преобладаващо сезонна. Липсата на иновативен потенциал, ниското качество на образованието, недостатъчните инвестиции, традициите в избягването на данъци и ширещата се корупция са предпоставки за слабата икономика без перспективи за подобрение на ситуацията, за трагичната ситуация на държавните финанси и като цяло за лошото управление на страната.

И въпреки мрачните перспективи пред управлението на Гърция, особено на фона на критичното състояние на световната финансова система, има достъчно предложения за работещи решения на гръцката дългова криза. Съществуващите разногласия между ангажираните с проблема институции – ЕК, ЕЦБ, МВФ, а в последно време и Европейският стабилизационен механизъм – трябва да бъдат преодолени и да се стигне до компромис. А вариантът за такъв компромис е един.

„Подстригване” на дълга искано от МВФ, което може да бъде осъществено под нова форма, различна от класическото отписване или опрощаване. Макар че федералното правителство на Германия и лидерите на еврозоната категорично изключват възможността за номинално намаляване на дълга, те все пак предлагат да се мисли за удължаване на падежите и непазарно намаляване на лихвите. Европа спешно има нужда от преосмисляне на политиката по този въпрос и от модел на управление на кризата, който да помогне на Гърция да изпълни своите реформи. МВФ е категоричен, че държавен дълг от близо 170 процента от БВП в Гърция не е устойчив. Фондът, заедно с европейските си партньори, бе организатор на първите две спасителни програми и следователно трябва да поеме пълната отговорност за тях, заедно с ЕК и ЕЦБ.

Този специфичен вид преструктуриране на гръцкия държавен дълг трябва да отговаря на четири критерия. На първо място дългът трябва да се направи устойчив, т.е. да се намали тежестта на дълга, за да може гръцкото правителство да го изплаща дори и в трудни времена. На второ място, преструктурирането трябва да има за цел намаляване на колкото се може повече претенции за сметка на германските и европейските данъкоплатци. Това ще стане само ако гръцката икономика се върне на пътя на растежа и държавата започне да генерира високи приходи. На трето място преструктурирането на дълга трябва да бъде проектирано така, че да поддържа растежа във времето. Четвъртият елемент е доверието. Преструктурирането трябва да даде ясен сигнал на гръцкото правителство и гражданите, че Европа има интерес от възстановяването на страната.

Най-добрият вариант, който отговаря на всичките четири критерия, би бил обвързването на лихвените проценти с растежа на икономиката на Гърция (по същество „Брейди план”), а не, както досега – към растежа на еврозоната. Ако гръцкият темп на растеж в дадена година започне да пада, ще паднат и лихвите. Обратно, ако икономиката расте бързо, ще се вдигат и лихвите. Лихвените плащания ще се развиват в крак с темпа на растеж и по този начин автоматично ще вземат предвид платежоспособността на гръцката държава.

Такава БВП индексация на заемите има многобройни предимства. Тя подобрява платежоспособността на Гърция и по този начин намалява риска от неуспех за европейските данъкоплатци. В дългосрочен план не се очаква загуба за кредиторите. Напротив, такава индексация намалява рисковите премии и подобрява платежоспособността и икономическото възстановяване.

Очакванията са здравият разум да надделее, а икономическите реалности да вземат надмощие над политическия егоизъм и популизма. Каквото и да се случи след експресните избори, който и да дойде на власт в Гърция, ще се изправи пред планина от дългове, за чието изплащане се изисква компромис, а не политическо надлъгване.

понеделник, 24 август 2015 г.

От какво се нуждае Гърция, за да успее

Едмунд Фелпс*

Доста икономисти пренебрегват модерната идея, че успехът на страните зависи от иновациите и предприемчивостта. Те възприемат един механистичен подход, при който успехът се крепи на заетостта и където заетостта зависи от „търсенето” – правителствени разходи, потребление на домакинствата и инвестиционни намерения.

Поглеждайки към Гърция, тези икономисти твърдят, че изместването на фискалната политика към „строга дисциплина” – по-малък публичен сектор – води до силно редуциране на търсенето и оттам до депресия. Но това е погрешно тълкуване на историята и преувеличение на силата на правителствените разходи.

Голяма част от спада на заетостта в Гърция се случва заради силното орязване на разходите между 2012 и 2014 – дължащо се без съмнение на изгубеното доверие в правителството. Разходите на гръцкото правителство на тримесечна база скачат до около 13,5 млрд. евро в годините 2009-2012, преди да паднат до приблизително 9,6 млрд. евро през 2014-2015. Броят на заетите достига своя връх от 4,5 милиона през 2006-2009 и пада до 3,6 милиона през 2012. По времето когато Гърция започва да орязва своя бюджет, процентът на безработицата  - 9,6% от работната сила през 2009 – вече се е покачил до настоящите си нива от 25,5%.

Тези данни натежават срещу хипотезата, че „строгата дисциплина” довежда до настоящото тежко състояние на Гърция. Те показват, че отказът на Гърция от високите разходи от 2008-2013 не е причина за настоящата масова безработица.

Други данни също хвърлят сянка на съмнение върху това дали затягането на коланите изобщо е наложено на Гърция. Правителствените разходи несъмнено спадат – но само до обичайните стойности: 9,6 млрд. евро през първата четвърт на тази година всъщност е с по-голяма стойност отколкото е била през 2003.

Именно поради тези причини предпоставките за строгата дисциплина изглеждат погрешни. Гърция не тръгва от минали фискални стандарти; тя се завръща към тях. Вместо да описваме настоящите правителствени разходи като „строги”, ще бъде по-правилно да ги разглеждаме като край на фискално разточителство, кулминирало през 2013, когато бюджетният дефицит на правителството достига 12,3% от БВП, а публичният дълг скача до 175% от БВП.

Школата подкрепяща стимулирането на търсенето би отговорила, че, независимо от наличието на строга фискална дисциплина, нарасналите правителствени разходи (финансирани разбира се чрез емитиране на дълг) биха дали дълготраен тласък на заетостта. Но опитът на Гърция от последните години говори за друго. Огромният ръст на правителствените разходи от 2006 до 2009-2013 донесе ползи за заетостта, но те се оказаха нестабилни.

Същността на проблема е, че правителството трябва да емитира дълг, за да финансира своите извънредни разходи. Имайки предвид границите, до които чуждите инвеститори са готови да купуват тези дългови книжа, би трябвало да ги купуват гърците. В една икономика неподготвена за растеж, богатството на домакинствата сравнено със заплатите би нараснало, а предлагането на труд ще намалее, което ще доведе до свиване на заетостта.

Затова разходите в повече не са лек за гръцките беди, както и по-малкото разходи не са причината. Какъв в такъв случай е лекът? Няма дългово преструктуриране, още по-малко опрощаване на дълг, което ще бъде от полза за постигането на просперитет (под формата на ниски нива на безработица и удовлетворение от работата). Подобни мерки само биха подтикнали Гърция да възстанови правителствените разходи. Тогава безполезният икономически корпоративизъм – клиентелизъм и шуробаджанащина в обществения сектор, както и монополите и окопалите се елити в частния сектор – ще придобие нови сили. Европейската левица може и да подкрепя това, но то едва ли е в интерес на Европа.

Решението трябва да се крие в предприемането на десни структурни реформи. Независимо дали реформите към които се стремят страните членки на еврозоната увеличават шансовете им заемите, които са отпуснали да бъдат върнати, тези страни кредиторки имат политически и икономически интерес от оцеляването и развитието на монетарния съюз. Те също така трябва да бъдат готови да помогнат на Гърция при изчисляването на съответните разходи от правенето на необходимите промени.

Но самата Гърция трябва да поеме отговорността за своите реформи. И вече има окуражаващи сигнали, че министър-председателят Алексис Ципрас е готов да изпълни този ангажимент. Но той ще има нужда от разбиране за необходимите реформи. Гърция ще трябва на всяка цена да демонтира корпоративистката система и практиките, които пречат на иновациите и предприемачеството да си пробият път в страната. Изграждането на творчески настроени иноватори и жизнеспособни предприемачи изисква всеобхватна стратегия изпълнена с дръзки идеи за креативност и откривателство.


*Едмунд Фелпс е носител на Нобелова награда за икономика за 2006 и директор на Центъра за капитализъм и общество към Колумбийския университет.

четвъртък, 20 август 2015 г.

Америка е на грешен път

Джоузеф Стиглиц*

Третата Международна конференция на финансирането за развитие бе свикана наскоро в столицата на Етиопия Адис Абеба. Конференцията се провежда по време, когато развиващите се страни и нововъзникващите пазари показаха възможностите да приличат огромни количества пари за производство. Всъщност задачите, които тези страни са си поставили  - инвестиране в инфраструктура (пътища, електрификация, пристанища и много други) изграждаща градове, които един ден ще станат дом за милиарди и тласкат напред развитието на зелената икономика – са наистина свръх амбициозни.

В същото време няма недостиг на пари чакащи да бъдат вкарани в производителни коловози. Само преди няколко години Бен Бернанке, тогава председател на борда на Федералния резерв на Съединените щати, говореше за глобалното пренасищане със спестявания. Но по това време инвестиционните проекти с голяма социална възвращаемост бяха лишени от финансиране. Това е валидно и с днешна дата. Проблемът тогава, както и сега, е, че световните финансови пазари, вместо да изпълняват ролята си на посредници между спестяванията и инвестиционните възможности, сковаха капиталовите потоци и създадоха риск.

Съществува и друга ирония. Повечето от инвестиционните проекти, от които нововъзникващите пазари се нуждаят, са дългосрочни, каквито са и повечето от наличните спестявания – трилиони в пенсионни сметки, пенсионни фондове и държавно финансирани фондове. Но настоящите все по-късогледи финансови пазари, застават между двете.

Много неща се промениха в последните 13 години, след първата Международна конференция на финансирането за развитие, която беше проведена в Монтерей, Мексико, през 2002. Тогава Г-7 доминираше глобалните икономически решения; днес Китай е най-голямата световна икономика (по паритет на покупателната способност), със спестявания по-големи с 50% от тези на Съединените щати. През 2002 западните финансови институции бяха определяни като магьосници в управлението на риска и разпределението на капитала; днес сме свидетели как те са станали магьосници на финансовите манипулации и други измамнически практики.

Призивите за изпълнение на поетите ангажименти от страна на развитите страни да отделят поне 0,7% от брутният си национален доход за помощ за развитие са постоянни. Няколко северноевропейски страни – Дания, Люксембург, Норвегия, Швеция и най-изненадващо Обединеното кралство – посред самоналожената финансова дисциплина – изпълниха обещанието си през 2014. Но Съединените щати (които отпуснаха 0,19% от БНД през 2014) остават далеч, далеч назад.

Днес, развиващите се страни и нововъзникващите пазари казват на Съединените щати и на останалите: ако вие не спазвате обещанията си, махайте се от пътя ни и ни оставете да създадем такава международна архитектура за глобалната икономика, която да работи и за бедните. Не е изненадващо, че съществуващите хегемони, водени от Съединените щати, ще направят всичко възможно да осуетят подобни усилия. Когато Китай предложи Азиатската банка за инфраструктурни инвестиции да помогне за пренасочването на част от глобалните спестявания към места където финансиране е крайно необходимо, Съединените щати потърсиха начин да торпилират усилията. Администрацията на президента Барак Обама претърпя неприятно (и неудобно) поражение.

Съединените щати също така блокират световните усилия към международно върховенство на закона относно дълговете и финансите. Ако дълговите пазари, например, работят добре, трябва да бъде намерен систематичен подход за разрешаване на случаи на държавен фалит. Но с днешна дата все още няма подобен подход. Украйна, Гърция и Аржентина са пример за провала на настоящата международна правна рамка. Огромното мнозинство от страните призовават за създаване на рамка за преструктуриране на национални задължения. Съединените щати остават основната пречка.

Частните инвестиции също са важни. Но новите инвестиционни намерения потънаха в търговските споразумения, които администрацията на Обама договаря през два океана и които указват, че всяка такава чужда инвестиция е белязана от намаляване на способностите на правителствата да налагат регулации относно околната среда, здравето, условията на труд и дори икономиката.

Позицията на Съединените щати засягаща най-дискутираната част от конференцията в Адис Абеба бе особено разочароваща. Докато развиващите се страни и нововъзникващите пазари се отваряха мултинационално, стана все по-важно те да могат да облагат печалбите на тези хипопотами, генерирани от бизнес, който се развиваше на тяхна територия. Apple, Google и General Electric демонстрираха гениалност при избягването на данъчно облагане, което надхвърля разходите им при създаването на иновативни продукти.

Всички страни – развити и развиващи се – губят милиарди долари от данъчни приходи. Миналата година Международният консорциум на разследващите журналисти представи информация за данъчните закони в Люксембург, която разкрива мащаба на избягването на данъци. Докато богати страни като Съединените щати могат да си позволят да демонстрират поведението описано в т.нар. ЛюксембургЛийкс, бедните не могат.

Бях член на международна комисия, независимата Комисия за реформи на международното корпоративно данъчно облагане, проучваща начините за реформиране на настоящата данъчна система. В доклад представен на Международната конференция на финансирането за развитие, постигнахме единодушие, че настоящата система се е провалила и че повърхностни поправки няма да я възстановят. Представихме алтернатива – подобна на начина, по който корпорациите са облагани в рамките на Съединените щати, с печалби разпределени към всеки щат на базата на икономическата активност между щатите.

Съединените щати и други развити страни са насърчавани към далеч по-малки промени от препоръчваните от Организацията за икономическо сътрудничество и развитие, която е клубът на развитите страни. С други думи, от страните, които са най-силни и най-много избягват данъци се очаква да създадат система за намаляване на данъчните измами. Комисията ни обясни защо реформите на ОИСР са повърхностно одраскване на една по същността си фундаментално сбъркана система и която е просто неадекватна.

Развиващите се страни и нововъзникващите пазари, водени от Индия, твърдят че подходящият форум за дискусии по такива глобални проблеми е вече установената група в рамките на ООН, Експертната комисия за сътрудничество по данъчните въпроси, чиито статут и финансиране трябва да бъдат уточнени. Съединените щати се съпротивляват упорито: те искат да запазят сегашното положение, при което глобалното управление се осъществява от и е в полза на напредналите страни.

Новите геополитически реалности изискват нови форми на глобално управление, при което по-силен глас да имат развиващите се страни и нововъзникващите пазари. Съединените щати взеха превес в Адис Абеба, но и доказаха, че се намират от грешната страна на историята.


*Джоузеф Стиглиц е носител на Нобелова награда за икономика и професор в Колумбийския университет. Бил е председател на Съвета на икономическите съветници на президента Бил Клинтън, както и старши вице президент  и главен икономист на Световната банка.

понеделник, 17 август 2015 г.

„Нов курс” за планините от дългове?

Кенет Рогоф*

Признанието на Международния валутен фонд, че гръцкият дълг е нестабилен може да се окаже вододел за световната финансова система. Несъмнено неортодоксалните политики за справяне с дълговата тежест трябва да бъдат взети по-насериозно, дори и в някои напреднали икономики.

Още в началото на гръцката криза се проявиха три основни школи на мисълта. Първата беше на т.нар. „тройка” (ЕК, ЕЦБ и МВФ), които твърдяха, че задлъжняла периферия на еврозоната (Гърция, Ирландия, Португалия и Испания) трябва да бъде третирана чрез политика на строга дисциплина, за да бъде преодоляна краткосрочната ликвидна криза и да не се превърне тя в дългосрочен проблем с несъстоятелността.

Ортодоксалните политики предвиждаха разширяването на конвенционалните мостови заеми към тези страни, чрез което ще им се даде време да решат своите бюджетни проблеми и да започнат структурни реформи целящи да ускорят дългосрочния потенциал за растеж. Този подход „проработи” в Испания, Ирландия и Португалия, но с цената на колосална рецесия. Нещо повече, съществува висок риск от повторение на ситуацията със значителен спад на глобалната икономика. Политиката на „тройката” обаче се провали в опита си да стабилизира и още по-малко да съживи гръцката икономика.

Втората школа на мисълта също описва кризата като чисто ликвиден проблем, но разглежда дългосрочната неплатежоспособност в най-лошия случай като страничен риск. Проблемът не е, че дълговете в страните от периферията на еврозоната са твърде високи, а че някой е позволил те да нараснат толкова.

Анти-остерити лагерът е на мнение, че дори когато частните пазари тотално са загубили доверие в периферията на еврозоната, Северна Европа може по-лесно да разреши проблема чрез презаписване на дълга на периферията под формата на еврооблигации подкрепени в края на краищата от всички (особено от Германия) данъкоплатци в еврозоната. На страните от периферията трябва да бъде позволено не просто да презапишат своите дългове, но също така да предприемат пълномащабна антициклична фискална политика за такъв срок от какъвто сметнат за нужно националните правителства.

С други думи, според „антиостерианците” еврозоната страда от криза на възможностите, а не от криза на доверие. Без значение е, че еврозоната няма централизирана фискална институция и недовършен банков съюз. Без значение са проблемите с морала или несъстоятелността. И са без значение усилията за растеж чрез реформи. Всички длъжници ще бъдат подходящи за финансиране в бъдеще, дори и да не са били винаги подходящи в миналото. Във всеки случай ускореният ръст на БВП ще се погрижи за всичко, благодарение на по-високите данъчни приходи. Европа ще получи безплатен обяд.

Това е напълно разбираема гледна точка, но е наивна в своята абсолютна вяра (пример в това отношение са полемичните текстове на носителят на Нобелова награда за икономика Пол Кругман). По този начин анти-остерити възгледа прикрива някои основни предпоставки и рискове. Всъщност планините от заеми водят винаги до голяма задлъжнялост в периферията на еврозоната водещи до значителни рискове, особено когато кризата избухне.

Политическата корупция, послужила като въртяща се врата между испанското правителство и финансовия сектор, се оказа ендемична. Двуцифрената безработица и монополите в производството все още спъват растежа, а олигарсите притежават непропорционална сила при защитата на своите интереси. В действителност Германия не е способна да гарантира целия дълг на периферията на Европа без риск за собствената си платежоспособност и кредитоспособност, особено в условията на липса на функционираща система на проверки и баланси в една разширена еврозона.

Експанзивните и неограничени гаранции може и да вършат работа, но ако случайно не проработят, икономическата гангрена откъм периферията може да се разпространи и към центъра.

Третата гледна точка на фона на голямата финансова криза е, че европейският дългов проблем трябва да бъде диагностициран като проблем с платежоспособността от самото начало и да бъде преодолян с дългово преструктуриране и опрощаване, в съчетание с умерена инфлация и структурни реформи. Това е и моята гледна точка от самото начало на кризата.

В Ирландия и Испания, частните притежатели на дълг, а не ирландските и испанските данъкоплатци, трябваше да поемат удара от банковия срив. В Гърция трябваше да случи по-бързо и по-голямо отписване на дълг.

Разбира се, националните правителства би трябвало да използват средства на данъкоплатците за рекапитализация северните европейски банки – особено във Франция и Германия – които са заели твърде много на периферията. А тези трансфери ще бъдат необходими за рекапитализация на банките от периферията. В края на краищата обществото би трябвало да осъзнае реалната ситуация, поне докато преструктурираните и рекапитализирани банки са в позиция да започнат да заемат отново.

За лош късмет, твърде много политически технолози в напредналите икономики си позволиха вярата, че неортодоксалните политики са единствено за нововъзникващите пазари. Всъщност напредналите страни в много от случаите прибягнаха към неортодоксалните политики, за да намалят дълговата си тежест. Дълговото преструктуриране ще даде на Европа възможност да се рестартира. Да, съществуват много рискове, както главният икономист на МВФ Оливие Бланшар отбеляза, но управляването на тези рискове е по-разумния подход.

И така, какво трябва да се прави оттук нататък? По-дълбока европейска интеграция, по-стриктни изисквания за активите на банките и по-дълбоки, но все пак израсли на местна почва, структурни реформи са несъмнено ключов елемент от каквото и да е решение. По-нататъшната помощ към европейската периферия все още е крайно необходима.

Но отвъд това, европейският опит трябва да бъде стимул за пълно преосмисляне на глобалната система за управление на държавните фалити. Това означава да се върнем към по-старите предложения за изработването на механизъм за държавен фалит или намирането на начин да се институционализират последните предложения на Фонда, отнасящите се до гръцкия дълг. Няма безплатен обяд в Европа и никога няма да има. Но има много по-добри начини за решаване на проблема с нестабилния дълг.


*Кенет Рогоф е професор по икономика и публични политики в Харвардския университет и носител на наградата на Дойче банк за финансов икономикс за 2011 година. Бил е главен икономист на МВФ от 2001 до 2003 година.

четвъртък, 13 август 2015 г.

„Дълговият Олимп”, или разпада на общоевропейската тъкан

Георги Киряков

Европа е преживяла множество катаклизми в дългата си политическа история. Виждала е раждането, възхода и упадъка на империи. Ставала е арена на ожесточени религиозни войни вътре в самото християнство и срещу исляма. Опустошавана е на два пъти в кървави военни конфликти, каквито са Първата и Втората световна войни. 

Накрая устоя на едно от най-тежките си изпитания, а именно двуполюсното идеологическо противостоене, докарало света до ръба на ядрения апокалипсис. Но въпреки това е оцеляла, а народите които я населяват неведнъж са се опитвали да създадат общоевропейски политически и икономически ред за осигуряване на устойчивост и равновесие в един поначало конфликтен свят.

Затова и за никой не е учудващо, че с края на втората голяма война Европа предприема решителни крачки към окончателното усмиряване на този унищожителен бяс на верското, етническото, идеологическото и икономическото противопоставяне.

Дали обаче на този последен голям общоевропейски проект няма да бъде сложен край?

Световната финансова и икономическа криза избухнала през 2008 се оказа мощен катализатор на процеси, които западните демокрации мислеха за отминали и необратими, а кризата с гръцкия правителствен дълг, чиито първи индикации се появяват през 2010, може да се окаже симптом за тежко заболяване като освен това разкри сериозните пукнатини в една неустойчива система на икономически и политически взаимоотношения, изградена върху нестабилните основи на многоизмерния и осеян с конфликтни точки континент.

Реакциите на европейския политически елит съпътствали поредния епизод от гръцката дългова драма отново очертаха дълбоките културни, религиозни и политически различия, забравени за дълги години в десетилетията след Втората световна война. И така неизплатимият гръцки дълг провокира нежелани и неразбираеми емоционални изблици, доведе до взаимни обвинения, и върна развитието на общия ни европейски проект години назад, във времената на трудното преодоляване на взаимното недоверие, нежеланието за сътрудничество и страхът от доминация налагана чрез сила.

Затова изчистването на проблема и установяването на отговорността за сегашната ситуация е от особено важно значение за бъдещето на Европа.

А проблемът се корени в модела на функциониране на съвременната финансова и икономическа системи. В годините след падането на Берлинската стена се роди нездравата вяра, че е настъпил краят на историята (по Фукуяма), а западният политически и икономически ред, т.е. демокрацията и пазарната икономика, са безалтернативни.

За западните икономики животът на кредит от изключение стана правило, а стимулирането на безграничната и безкритична консумация доведе до натрупването на планини от дългове – частни и публични –, докарали неизбежно до срива от 2008 година. В желанието си да настигнат потребителския потенциал на големите европейски икономики страни като Гърция, Испания, Португалия, Ирландия и Италия докараха финансовото си състояние до точка на пречупване, отвъд която просперитетът отстъпи мястото си на остеритета.

Дълбоките различия в икономическата база между ядрото и периферията на Европейският съюз бяха пренебрегнати при създаването на общата европейска валута, за сметка на политическия компромис и волята за създаване на устойчив модел на съжителство в толкова шареното културно, верско и етническо многообразие на континента. Очевиден е обаче дефицитът на дългосрочен, стратегически поглед върху възможните последици от един тежък финансов и икономически срив, довел до призиви за ограничаване на правомощия на основният изпълнителен орган на ЕС – Европейската комисия – отправени от Германия.


В тази ситуация, в която правото отново се връща в ръцете на силния, заслужилия, можещия, изобщо привилегирования и богопомазания, събуждането на стари спомени може да се окаже неизбежно, а това ще доведе до началото на разпада на общата европейска тъкан. Претенцията на която и да е отделна страна-членка на ЕС да лидерства само заради факта, че е успяла чрез пестеливост и/или здрав разум да се справи с тежката посткризисна ситуация на целия континент, е лош знак и сигнал за натрупващо се напрежение между отделните страни. Отново имаме разделение по оста център-периферия. Отново имаме разделения Север-Юг. Отново се възраждат обидни културни стереотипи за мързеливите нации, които си заслужават съдбата. Отново силният икономически има правото да налага дневния си ред, основан на успеха - успех между другото изграден на гърба на цяла Европа и всички европейци - но в края на краищата базиран на голям исторически компромис.

петък, 7 август 2015 г.

За добродетелите на сдруженията

Роджър Скрутън*

Резюме. Американците с право ценят високо свободата на сдружаване като необходимо условие за наличие на гражданско общество, необхванато от държавата. Правната защита на сдруженията приема, че сдружаването е естествена част от човешкия живот. Добруването на отделната личност зависи от „свързаността помежду ни”, и правната защита на сдруженията е дълбоко залегнала в англо-американската юриспруденция основно по тази причина. Днес много хора изразяват скептицизъм, че сдруженията трябва да се ползват от правна защита, защото виждат как в съдилищата защитават безотговорно поведение, дори когато формата на съдружие  е измамна. Тези примери за недобросъвестност не би трябвало да се използват за оправдание на посегателството върху подробно разписаното право на сдружаване, а значимостта на „първичните общности” за американския начин на живот не може да бъде подценявана.

Скорошното решение на Върховния съд на Съединените щати по случая „Hobby Lobby” повдигна важни въпроси относно правото на сдружаване.(1) Този случай е обект на тълкуване от един единствен федерален закон, Закона за възстановяване на религиозните права от 1993 година. Според този закон, допускащ упражняване на религиозна дейност, „стопанските сдружения с ограничен брой държатели на дружествени дялове”, се разглеждат като отделни субекти. Досега статутът на сдружените индивиди в американското право не беше субект по този закон, като правото на сдружаване беше част от конституционните права, наред с правото на договаряне, на предявавяне на искове за нанесени вреди и на труд.(2)

Какво точно означава „сдружение”? Могат ли изобщо да бъдат сравнявани правата и задълженията на едно сдружение с правата и задълженията на отделния гражданин?

Тези въпроси засягат освен дълбоко юридически проблеми, като изправянето на сдружения пред съда съгласно Член III от Конституцията, но и дълбоко политически проблеми относно правото на федералното правителство да ограничава дейността на сдруженията, влизаща в разрез с привидно дадените на Конгреса от Конституцията отговорности. Тези въпроси обаче са свързани и с дълбоко моралните проблеми относно мястото на свободното сдружаване и на членството в сдружение в живота на човека.

Американците ценят високо свободата на сдружаване, смятайки я за необходимо условие за наличие на гражданско общество, необхванато от държавата. Те инстинктивно са долавяли през дългата история на доброволчеството, че са длъжни да се посветят на стабилността на страната си във време на мир и на защитата й във време на конфликт. Но те също така ясно съзнават, че има криминални организации, конспиративни съдружия, мафии и подривни групи, и стават по-подозрителни от всякога към сдруженията – особено към големите такива – някои от които служат повече като параван, за да могат техните директори да избегнат правните последици, които не биха могли да избегнат като обикновени хора.

Затова е полезно да поразсъждаваме какво характеризира сдружението и за същинските социални ползи, произтичащи от съществуването му. Съответства ли идеята за сдружаването като такова на „сдружението” като субект на американското право? Защо трябва да осигуряваме правна защита на всяко сдружение?

Идеята за сдружаването

В американското право формите на съдружие ползват оригиналния английски модел, където то се определя като създадено с определена цел обединение на базата на предоставен от държавата лиценз за извършване на дейност. Съдружията не са свободни сдружения на граждани, но са свързани с права, определени от държавата. През 19-ти век, обаче, става все по-необходимо сдруженията да могат да добият статут на отделни юридически лица. Тогава хората са могли да се сдружават с определена цел и това съдружие е трябвало да бъде разглеждано като отделно юридическо лице със съпътстващите права и задължения, независимо дали отделните участници са искали официално позволение от държавата.

Промените в американското и британското право са ставали според случая и съдилищата не са правили никакъв компромис, нито на базата на някаква установена философия по отношение на сдружението като такова, нито на базата на връзката между сдружението като такова и индивидуалните характеристики на съставляващите го.(3) Доказано е обаче, че това е спонтанно развитие, отнасящо се до реалния стремеж на индивидите за сдружаване и осигуряване на защита на спонтанните форми на социален живот. Коментарите по този въпрос в англо-американската литература са двусмислени.(4) Някои юристи се придържат към теорията за „правната фикция”, други към идеята, че сдруженията са сводими само до своите членове. Представата, че сдруженията са „изкуствени постройки”, а не част от тъканта на живота – по-скоро обикновен правен инструмент, позволяващ ни да опростим отношенията между хората, за да бъдат изразени по-истински, макар и по-тромаво, заради договорите, които ги обвързват – е естествена за хората, разглеждащи институциите като временни или заменими, като не по-трайни от споразумението за тяхното създаване, и подлежащи на обяснение и оправдание с индивидуалните нужди и индивидуалните цели, но тази гледна точка не подобава на историческото развитие на нашата цивилизация.

Важно е да наблегнем на това, че правната идея за обединяването не е сърцевината на сдружаването само по себе си, а само защитаваща го обвивка. Сдружението само по себе си изпълва със съдържание и предшества всяка правна дефиниция и всички определени със закон права и задължения. А по-нататък определените със закон права и задължения подпомагат ръста на частните сдружения и повлияват на индивидуалните права и задължения.

Идеята за сдружението като такова е далеч по-стара от модерните форми на съдружие, а основите й лежат дълбоко в природата ни на политически същества. Средновековното общество не е съставено от индивиди. То е съставено от епископства, абатства, рицарски ордени, университети, училища, гилдии, съдилища и парламенти. Когато модерната концепция за индивида извоюва своето челно място по време на Ренесанса и Реформацията, то не е за да остане единствена сред руините на един атомизиран свят, а за да изгради нови институции, сравними в много отношения с разрушените от Реформацията. Обществото е съставено както преди от училища, университети, църкви, клубове и ордени, както и от възникналите в Холандия и Великобритания през 17-ти век необичайни институции – дружествата с ограничена отговорност, застрахователните дружества, капиталовите дружества и стоковите борси – които отделят търговските сдружения от индивидите, които са ги създали и могат да ги прехвърлят в наследство с целия контрол върху тях.

Ние сме свързващи се създания и чрез свързването помежду си създаваме общества, клубове, първични общности, като по този начин насищаме тези колективни същности със собствените си морални качества.

Това е вярно дори за бизнеса, а фирми, които не успяват да създадат чувство за принадлежност или макар и незначителен повод за гордост, ще страдат от силна демотивация на работната сила. Случаят „Hobby Lobby” подчертава този факт и ни напомня за твърде много фирми в Америка – особено за онези семейни фирми, неделима част от живота на общността, в която са ситуирани – които са не просто сдружения с цел преследване на печалба, а и истински морални опори на живота на своите членове. Изводът е, че ограничаването на правната защита на сдруженията ще нанесе вреди и на отделните индивиди, и на обществото като цяло.

Възгледът ни за сдружението като морална същност, равна на индивида, беше опорочен от събитията в последните години и най-вече от световната банкова криза от 2008 година. За много хора сдружението вече изглежда като маска, зад чието прикритие отделни индивиди могат да избягат от своята отговорност, плащайки си на всичкото отгоре безобразно големи бонуси за постигнати резултати, докато в същото време безотговорните им действия са докарали други до просешка тояга.

В отговор на ситуацията, някои хора са изкушени от ислямските възгледи(5), според които не съществува такова нещо като сдружение с права и задължения и където „ограничената отговорност” просто е начин да избягаш от задължение и където, при всички случаи, спекулациите с лихви по заемите и застраховките при неустойка са просто начин да се върви против волята Божия и следователно са забранени за всички, които Му служат вярно. Според тази гледна точка правните форми на съдружието, обособена част от институционалната рамка на Запада, са фатално белязани от високомерието и богохулството, което застрашава същата тази институционална рамка във всичките й форми.

Колкото и примамлив да е радикалният подход, той води до отказ от дългата традиция на натрупване на знание в областта на юриспруденцията, от която западните икономики са зависими още от 17-ти век. Банковите катастрофи в последно време не са причинени от несъвършенствата в законодателството, отнасящо се до сдруженията. В голяма степен те са резултат от загубата на честността и отговорността, а банките станаха по-скоро жертви, отколкото причинители на кризата. Те ни показват също така, че формите на съдружие са създадени, за да изразят и защитят нещо друго, а именно желание за общо представителство на група хора. Така както изневеряващият съпруг, също както и изневеряващата съпруга, нарушава „брачната клетва”, директорът на корпорация, който си гласува бонус, докато работниците плащат цялата цена за фалита на фирмата, мами фирмата, както мами и членовете й.

Една от причините за подозрителността към формите на съдружие в наши дни е, че колкото по-голямо е то, толкова по-лесно се оказва за отделни лица да избегнат поемането на отговорност за ролята си в тях и по-лесно да използват правната рамка, за да скрият недобросъвестни практики от членовете. В подобна ситуация оправданието с правната защита се размива, точно защото истинското, органично съдружно тяло липсва или е незавършено.

Вместо да се фокусираме върху особените, гнили елементи в групата, ние трябва да обсъдим съдбата на здравите, малки сдружения, за които изградената правна рамка добива смисъл. Когато Алексис дьо Токвил хвали природния гений на американския народ да изгражда общности, разглеждайки ги като противотежест на „тиранията на мнозинството”, това е понеже, както отбелязва той, ценностите, моралът и отговорността на американците са оформени от институциите, които са съградили, и клубовете, към които са се присъединили.(6) Едмънд Бърк разсъждава в същата посока, когато проследява развитието на английската форма на подредба на обществото до „първичните общности”, в които се градят социалните умения на отделния гражданин,(7) а Георг Вилхелм Фридрих Хегел вменява подобна роля на сдруженията като сърцевина на гражданското общество.(8)

Сдруженията и моралният живот на общността

От философска гледна точка се поставя въпросът за същността на сдружението, който няма нищо общо с въпроса за сдружението като правен субект. Английското право отдавна различава съществуването на „сдружение, което няма правен статут”, а безпристрастното понятие за доверие в известна степен възниква, за да определи съпътстващите го права и задължения. В Съединените щати съществува подобно понятие в правото, отнасящо се до бизнес партньорствата.

И така, за да разберем защо формата на съдружие е важна и какъв е залогът, трябва да изследваме дълбокия смисъл на сдружаването за моралния живот на общността, независимо от това дали правото изрично им дава статут на отделно лице или не.

Има известно количество философска литература по този въпрос,(9) макар, честно казано, да не е редно да се влиза в спор с англо-американската традиция, в която, с няколко изключения, преобладава „методологическият индивидуализъм” на Карл Попър. Според Попър, към всички социални единици трябва да се отнасяме като към направени от хора и да се опитаме да обясним по-големите промени в социалния ред от гледна точка на действията, желанията и нуждите на индивидите. Приписването на воля, познание, права и задължения на една общност е нарушаване на методологическите предпоставки, на които се опира теоретичната социология.(10)

Има обаче една научна разработка, чиито достойства са, че скъсва радикално с англо-американската традиция: „Към теологията на сдружаването” на Майкъл Новак. Тази книга необяснимо защо беше пренебрегната в дискусиите от последно време, макар да има пряка връзка с разбирането за мястото на сдружението в човешките общности от религиозна гледна точка.(11) По тази причина, след като я представя накратко, по-надолу ще се върна към нея.

В нея са описани три основни вида естествени сдружавания или групирания:

  1. Сдружавания създавани с точно определена цел: особено с бизнес цел, т.е. за търгуване с продаваем продукт;
  2. Сдружавания създавани заради ползите от самото членство, каквито са клубовете и дискусионните групи; и накрая
  3. Сдружавания, които, макар и натоварени с точно определена цел, са нещо повече от значението си, притежават нравственост и собствена индивидуалност и будят възхищение именно заради това, което са.
Парадните армейски формирования са примери за третия вид сдружаване; както и обществените (и частни) училища в Англия. Църквите също се отнасят към тази категория, а през изследванията на църквите, където в дискусиите за надарената с морални качества общност в Англия и Шотландия през 19-ти век се включва и философията на правото.(12)

В случая на сдружаването за точно определена цел често има договорна обвързаност между членовете, но много малко сдружения са от чисто договорен характер. Обикновените бизнеси представляват и търсят нещо повече от формализирани договорни отношения и този факт постепенно ги довежда до трудовото право, с неговите клаузи за несправедливо уволнение, за поведение на работното място, както и за пенсионните и социалните осигуровки, договорени между страните, независимо от това дали са залегнали в договорите. Също както брачното и семейното право, трудовото право е отражение на възгледа, че задълженията се трупат поради сдружаването; че тези задължения не са договорни; и че хората не просто се съгласяват да влязат във фирмата, но също така и да станат зависими от нея.

Отчасти на такива основания, подобни сдружения се сдобиват с индивидуалност. Хората инвестират в тях без да са се договорили за това. Те са заместител на приятелството. Техните членове се дразнят един от друг, отиват късно на работа, а някои си тръгват по-рано, за да гледат болното си дете или за да се утешават един друг по време на несгоди. Фиксират си специални дни и си организират офисни партита на работното място, а много фирми правят молитвени дни или определят часове за медитация.

Това може да се каже и по друг начин: колкото и да са целеустремени нашите сдружения, те бързо могат да се натоварят с допълнителни очаквания, отиващи отвъд първоначалното намерение за създаването им. Истинската цел на човешкия живот във всичките му форми е сдружаването като завършеност в себе си и колкото повече нашето сдружение се изпълва със смисъл, ще влиза в хармония със себе си, за да придобие нецелените и самоподдържащи се характеристики като любов и приятелство. Именно по този начин един бизнес става „ние”, първо лице множествено число, което може да е обичано и мразено, от което да се възмущаваме  и което да почитаме, независимо от неговото правно основание като носител на юридически права и задължения.

Това, разбира се, се отнася с пълна сила и за другите видове сдружавания, които описах по-горе. Чрез клубовете и общностите, хората израстват като социални същества, упражнявайки и преодолявайки своя инстинктивен конкурентен импулс и радвайки се на взаимно признание, което укрепва собствената им автономия. Благодарение именно на тези видове сдружаване, хората по-лесно изграждат своята ценностна система: свързването в общност е като „завръщане у дома”.

Придобиване на моралeн облик

Емпириците и индивидуалистите подчертават, че едно сдружение, по какъвто и начин да е създадено, никога не може да е нещо повече от хората, които са го съставили и излагат довода, че докато сдружението не може да съществува без своите членове, членовете могат да съществуват без сдружения, затова отделният човек е първичният, действителният градивен елемент на обществото, той е в този смисъл „онтологично предшестващ”.

Тази позиция обаче се гради на една несъстоятелна теория за личността. Вярно е, че сдруженията се сдобиват със свой собствен облик, заради хората, които са ги създали, но също така е вярно, че индивидите притежават някакви личностни качества именно заради сдруженията, към които принадлежат. На въпроса кое е първо – индивидите или сдруженията – трудно може да се отговори, след като веднъж сме осъзнали, че личността е във всичките си форми социален продукт, резултат от отношението „аз-ти”, което подтиква хората към взаимно познание.(13)

Личността, в пълния й смисъл, включва устойчиво осъзнаване на своите права и задължения. Това е нещо повече от биологично съзнание: то идва чрез културните наслагвания, чрез взаимното състрадание и чрез разбирането, че аз съм самият себе си и едновременно с това, че другият е също като мен. Личността бива постепенно изтръгвана от света чрез сдруженията, които създаваме и това ни прави отговорни към другите. Със сдобиването с качествата на морални същества и респективно с права и задължения, автоматично придобиваме и това, което Франсис Хърбърт Брадли нарече „статус” в социалния свят.(14) Различните форми на сдружаването – от „най-простото” обединение в семейство, през междинното сдружаване в клубове и съвместни начинания, до напълно „завършените” форми на сдружаване в гражданско общество и държава – са инструменти на личностното ни израстване и без тях нямаше „да сме това, което сме”.(15)

Чрез добродетелите на моралния облик на сдруженията се изграждат и личностните качества на индивида (и обратно). Сдруженията са като настойници на своите членове, търсейки признаване на надличностни права и задължения.

Това е същността на бойскаутите например, тъй като те са отбори и клубове, появили се първоначално в училището и църквата. Индивидуалността дължи много и на семейството и общността, а чрез осъзнаването на този дълг, той или тя придобиват представата изобщо за моралния дълг: морален дълг, произлизащ независимо от наличието на съгласие или несъгласие с него и следователно съдържащ се дълбоко в природата на нещата. Оттук идва и важността на втория и третия вид сдружаване, споменати по-горе, които поддържат недоговорни отношения между членовете и чийто смисъл не е да бъдат договорно обвързани.

Неотдавнашните дискусии, в които фирмите се свеждат единствено до своя ръководител, са пример за несъстоятелността на този хегелиански аргумент и всъщност повдигат най-важния въпрос, приемайки свободно договарящите се индивиди за своя отправна точка. Личността, твърдят хегелианците, е белязана изцяло от свързаността в членство, което я принуждава да признае и уважава институционалността като такава. Без тази свързаност, личността не би могла да придобие автономност, необходима за всяко договорно начинание.(16)

Това може да бъде илюстрирано като хвърлим поглед към американския опит. Всяка една идентичност в Америка е свързана с права, гарантирани от Хартата за правата. Нашият жизнен опит като личности е граден и променян от правната култура. Това е противно на характеристиките на вече изградения облик, в който виждаме солидната основа за влизане в договорни отношения един с друг, тъй като и нескрепеният с подпис договор може да съдържа всички права и задължения между две страни.

По друг начин казано, не можем да отделим в мисълта си човека от неговите недоговорни задължения и от групите, пораждащи тези задължения, и все още да го смятаме за напълно автономен, рационален субект, какъвто си го представя либералното въображение. Субектността си остава ирационална дотогава, докато не се уталожи и не бъде поведена от чувството за ценност, развито само в общуването един с друг. Това е същото чувство за ценност, което обяснява целта на сдружаването и следователно обяснява смисъла му, а смисъл без цел е безсмислица.

Идеята за ценност

Откъде всъщност идва идеята за ценност? Несъмнено тя идва от нуждата да бъдеш „зачетен”, което е самият дар на сдружаването. Недоговорните задължения ни въвеждат в моралния живот, изправяйки ни лице в лице с другите.

Прочее, сдруженията неизбежно се сдобиват със собствен облик, което освен всичко друго ги подпомага при даруването им на своите членове. Те имат особен характер и ясно разпознаваеми правила и образци за подражание; те могат да бъдат обект в междуличностни отношения, т.е. да бъдат обичани и мразени, да бъдат възхвалявани и порицавани; можете да се срамувате от тях или да сте им благодарни; можете да им се доверявате или да не им се доверявате; и т.н. Можете дори да поверите живота си на тях, даже на най-малобройните, както мнозина са го правили.

Когато разглеждаме сдруженията по този начин, не подхранваме някаква въображаема измислица. Ние просто разкриваме социални реалности, а появата на инструменти като справедливото право на собственост и юридическото лице, е просто правно признание на тези реалности. Това не е отрицание на уникалността на човешката индивидуалност, тъй като е очевидно, че сдружението е „ние”, а не „аз”. То не може да бъде обект на плътско желание каквото е сексуалното влечение, насочено пряко към въплътена същност, както и не е нормално да се стреми към отвъдното, за разлика от човека.

Американското право признава това чрез отказа си за даване на конституционни права на сдруженията, каквото се съдържа в Петата поправка, отнасяща се до правото да не можеш да бъдеш съден само въз основа на направени самопризнания. Дори и да е така обаче, една философска или правна система, която не признава сдружението като живеещо собствен живот, просто отказва да признае собствената ни човешка същност.

Защитата на Майкъл Новак за теологичността на сдружаването произлиза от чувството, че правото не създава съдружието, а само го признава. Новак вярва, че съдружното тяло по някакъв начин е въплъщение на Светия дух, а сдруженията притежават белезите на божествено благоволение: най-добрите измежду тях са съзидателни, свободни, целомъдрени и проницателни (техният първоначален капитал), поемат споделени рискове и възпитават отговорно отношение в членовете.

Всички характеристики, които им приписва Новак, са степенувани и всички те трябва да бъдат уталожени, ако искат да бъдат приемлива част от демократичния ред. Правният инструментариум е развит не само за защита на сдруженията и техните активи, но също и за обуздаването им, и когато сдруженията станат прекалено големи и твърде анонимни, то персоналните им характеристики изчезват. В подобни случаи креативността им угасва, губят цялата си проницателност и стремеж към нововъведения, поемат все по-малко и по-малко рискове, започват да зависят от субсидии и подаяния, и потвърждават справедливите критики в популярната култура.

От друга страна обаче, когато обсъждаме мястото на сдруженията в модерното политическо тяло, ние не бива да се фокусираме върху чудовищата, които са „твърде големи, за да фалират”, а върху „първичните общности” на Бърк и Токвил – сдружаванията, зависещи от самите себе си и даруващи се на своите членове. Семейна фирма като Hobby Lobby се движи по ръба на този вид сдружаване. Тя не ще бъде и не е била движена от мотив за печалба, но пък предлага някакъв вид членство на своите работници и се опитва да съществува според ценности, различни от онези, измерими в икономически термини. Тя е, в истинския смисъл на думата, по-голяма от сумата от отделните си части и трябва да се отнасяме към нея подобаващо.

Посегателството срещу свободата на сдружаване

Същността на този проблем ще стане по-ясна, ако осъзнаем, че Просвещението само по себе си е непрестанна атака срещу свободата на сдружаване от страна на държавата. И има две основни причини за това.

От една страна държавата е ревнив господар, горящ от нетърпение да премахне всеки конкурент за властта, който може да заплаши нейния монопол върху принудата. Една добра причина правителството да иска да си освободи полето на властта именно като премахне малките сдружения, каквито са уличните банди или паравоенните групи, е че ако не го направи, тези организации могат да запълнят всеки вакуум във властта, точно както се случва в т.нар. провалени държави.

От друга страна партиите могат да използват държавата, за да потискат мнения и действия, засягащи всякакви морални, религиозни или доктринални съмнения, независимо дали тези мнения или действия са или не са криминални във всичките значения на думата. Този специфичен вид „пленяване” насърчава правителството да изтласква естествено възникващите сдружения от нечисти, а не от чисти подбуди.
В наши дни, държавата никога не е била по-застрашителна заради намерението си да унищожи свободните сдружения, като по този начин прави самата себе си враг на гражданското общество и трасира пътя към налагането на тоталитарен контрол. Всъщност унищожаването на първичните общности обикновено се оказва първата политическа цел на всяко революционно правителство.

На 18 август 1792 година революционното управление във Франция издава декрет, според който „една истински свободна държава не трябва да търпи в себе си каквото и да е сдружение, нито пък такова, макар създадено поради обществена необходимост, приета от Отечеството”.(17) Това е подготовката за затварянето на частните училища и отнемането на активите на местните клубове и общества, израснали покрай църковните общности, независимо дали за подпомагане на бедните или просто като места за общуване и за богослужение. Така се случва една „деперсонализация” на различните общества, като сдруженията губят индивидуалността си и са сведени просто до места с концентрация на власт, която държавата си връща обратно. Процесът на отнемане на „личността” по-късно е съживен от Владимир Ленин чрез апарата на Потьомкинската институция. Всички сдружения е трябвало да бъдат овладени от Комунистическата партия и да се подчинят на нея. Те не запазват автономията си, а всеки опит да го направят е пресичан със сурови наказания.

Особено важни, разбира се, са били църквите, понеже са обхващали всички сфери на човешкия живот. Руската православна църква е принудена да се подчини на Партията. Онези църкви, които не са били проникнати от Партията, са мачкани, а всички общностни действия, извършвани от свещениците, различни от богослужението, са забранени.(18)

Други институции със свой морален авторитет – университети, училища, клубове и общества –са или премахнати, или превърнати в Потьомкински копия. Частната благотворителна дейност е обобществена и след това премахната. Една от най-поразителни черти на комунизма, с която се сблъсках в края на 70-те години в Източна Европа, беше, че благотворителността се смяташе за нелегална дейност. (Ангажирах се с благотворителност на два пъти и така започна животът ми на криминално проявен.)

Янош Кадар, през първата си година като министър на правосъдието, след като комунистите овладяват Унгария през 1948 година, е отговарял лично за унищожаването на над 5 хил. сдружения – не само малки бизнеси, но и шахматни клубове, духови оркестри, дискусионни кръжоци, читални, женски институти, църкви, скаутски организации и училища. Всички сдружения са били погълнати и контролирани от държавата. Това се оказва осъщественото пророчество на Фридрих Енгелс: „Управлението на хора трябва да се превърне в управление на вещи и в ръководство на процесите на производство“(19) като всички субекти, организации и хора, са сведени до вещи, прости инструменти в партийната машина за тотален контрол.

Резултатът е едно напълно инструментализирано общество, в което всяко сътрудничество е подчинено на голямата цел – да се „построи комунизма”. Гражданите в комунистическата държава са като войници в армия, събрани заедно, за да може държавата да бъде единствената връзка между тях. Те са действали под шапката на една командна система без обвързаности, без любов към миналото, без наследена идентичност или култура, без каквато и да е привързаност, която би могла да се съревновава с голямата цел. С други думи, с унищожаването на сдруженията, неподправената индивидуалност умира.

Всички сдружения (ако могат да бъдат наречени така) са обхванати от системата за издаване на заповеди отгоре надолу, наложена от Партията, а тази система е пряко свързана с официалната цел, в която, както се оказа, никой не е вярвал. Задачата на тайната полиция е била да контролира и, ако е възможно, да предотвратява възникването на свободни сдружения, затова обществото е било тотално сковано от подозрение и страх. Хората са могли да бъдат спокойни, доколкото на него или на нея е било разрешено, само в личния си живот, зад гърба на огромната машина, издаваща заповеди, но всички сдружения могат да се случат само под ръководството на Партията. Гражданинът в комунистическата държава е бил идеалният homo economicus, подтикван от личния си интерес за постигане на цел, в която не е вярвал. Различни идентичности и мотивации не са били допускани.

Нарастващата враждебност между държавата и американските „първични общности”

Истината е, че нормалният, истински свободолюбивият човек не желае да поеме в тази посока. Въпреки това ние тук в Америка трябва да сме наясно с нарастващата враждебност между държавата и първичните общности. Това е заради желанието да се живее в едно уравниловъчно общество и да се контролират хората в интерес на господстващата идеология, равнодушна към спонтанния порив за сдружаване.
Например, по законен път в страната бяха почти премахнати мъжките клубове.(20)

Дори и да искат мъжете да се събират с други мъже, понеже така им харесва и заради това създават мрежи за подкрепа и взаимопомощ, днес те могат да го правят само по разрешен от държавата начин с изискването да няма дискриминационни бариери. Причината за подобно законодателство е идеологическа и е част от кампаниите на феминистките организации да преустроят обществото според своите радикални и всеобхватни възгледи. Антидискриминационното законодателство налага такъв държавен контрол върху всички професии и така работодателите не могат да делят работниците на базата на расова, религиозна, семейна принадлежност и дори (все по-често) на базата на сексуална ориентация, и отново причината изглежда е в непогрешимостта на либералната съвест.

С други думи, има нарастващ брой спуснати отгоре регулации върху сдруженията, което е равносилно на наложена от държавата изначална подозрителност към тях. Днес сдруженията се нуждаят от купища разрешителни, ако искат да съществуват, а тяхната морална същност е под прякото наблюдение на пазителите на обществения морал – морал, който по своя характер е по-скоро светски, егалитаристки, либералистки и в по-широк смисъл антихристиянски. Провалът на правната защита на сдружените индивиди в действителсност вреди на частното сдружение и вреди на личното благоденствие и личната свобода. Именно това е целта на онези, които с примери за наистина неприятни злоупотреби със системата подклаждат абсолютно популистки гняв срещу частните сдружения.

Спуснатият отгоре морален авторитет не винаги надделява в съдилищата, както видяхме в случая Hobby Lobby и както станахме свидетели на още един интересен случай през 2010 година, случаят с бойскаутите и тяхната сграда във Филаделфия. Бойскаутите си построяват сграда със собствени средства върху собственост, принадлежаща на града Филаделфия. След завършването на строителството през 1929 година, сградата става собственост на града, но е оставена да бъде обитавана от бойскаутите. Повече от 80 години бойскаутите не плащат наем на града, но поддържат и обновяват сградата – докато градът решава да ги изгони, заради отказа на скаутите да наемат комадири на скаутски дружини, които са хомосексуалисти, нарушавайки по този начин антидискриминационните закони на града.

В края на краищата скаутите спечелиха правото на собственост върху своята сграда, но бяха близо до загубата.(21) Става все по-ясно обаче, че моралността на либералния елит е вградена във федералното законодателство, понякога чрез тълкувателни решения на Върховния съд върху Конституцията.

Както е било в случая с Френската революция, първата цел под подозрение са първичните общности: сдруженията, изградени от обикновените хора, обединени около някаква споделена цел или пък просто за да бъдат заедно. Такива съдружия отразяват и оформят ценностния израз на човешката ситуация и затова естествено са разглеждани като провокация от същите онези, които пожелаха да наложат контрол върху обичаите на сдружените граждани.

Това е особено вярно днес, когато ценностите носени от първичните общности често са в противоречие с отдалечените и безсърдечни визии за едно „по-добро общество”, като оформилите се във въображението на либералните законодатели. При пусканите слухове за поведението по време на родео и лов на лисици, за поведението при къмпингуване в мъжка компания и на религиозни сбирки, за поведението в стрелковите клубове и по време на стрелба по гълъби, такива законодатели могат да изпитат остра нужда да спрат на всяка цена подобни неща. В една цивилизована и разумна страна, биха казали те, тези забавления трябва да бъдат строго контролирани, и без да си дават сметка, че техният светски и по общо мнение „включващ” морал може да е отблъскващ за селска Америка, така както селска Америка е отблъскваща за тях, те без да се замислят вграждат своите предразсъдъци в законодателните си инициативи.

Разбира се, може да се поеме и по друг път. Консервативният законодател силно желае затварянето на казината и заложните къщи и е силно обезпокоен от плановете за строителство на джамии в неговата общност или за отварянето на училища за медитация. За него тези частни сдружения са заплаха за всичко, което осмисля животът му. Затова той често препрочита класически либерални мислители като Джон Стюарт Мил и се опитва да открие някакви наченки на разграничаване на легитимната от нелегитимната употреба на сила от страна на държавата за контрол и забрана на свободното сдружаване.

„Обамакеър”*  хвърли ръкавицата на свободата на сдружаване

Може би това обяснява някои от мотивите, стоящи зад Закона за здравни грижи. Принуждаването на бизнесите да осигуряват контрацептиви, стерилизации и хапчета за аборт безспорно се представи като част от плановете за осигуряване на „здравни грижи”. Тази принуда издевателства над много добродетелни частни сдружения. The Little Sisters of the Poor, група милосърдни сестри католички, например казват, че бидейки принудени да плащат здравни осигуровки за подобни услуги, принудата да плащат нарушава правата им според Закона за възстановяване на религиозните свободи. Понеже съдебният процес се отнася до „съществените ограничения” поставени върху религиозните практики на Little Sisters, това може да обезсмисли съществуването на самото сдружение.

Мисля, че при тях идеята за съдружното тяло добива пълния си смисъл, което ни напомня, че сдруженията не са просто произволно събиране на хора, които държавата може насилствено да оформя и руши. Те са даруването на свобода и отговорност. Те са „спойката помежду ни” и ние утвърждаваме техния морален облик чрез правото, понеже те вече го притежават. Те наследяват правата и задълженията на членовете си, но също така оформят тези права и задължения заради въплъщаваните от тях стремежи.

Ако законодателите ни разберат точно това, те също така биха разбрали, че не е възможно да се постъпва със сдруженията така сякаш имат просто инструментална значимост, и че правата и свободите им не се ограничават с правата и свободите на отделния човек.

Накрая, ако Американската конституция наистина е гарант за създаването на общество, съставено от свободни индивиди, тя също така трябва да защитава и сдруженията като носители на морален облик. Трябва ясно да се разбере, че докато сдруженията често имат някаква цел, те са освен това, като отделни личности, цел сама по себе си с претенцията за признаване и защита, която да поставя ограничения върху произвола на законодателната власт. Да се пренебрегне това е заплаха не просто за правата на сдружението но също така и за живота на отделния човек.

*Философ, естет, писател, понякога и композитор, Роджър Скрутън е роден в Линкълншър, Англия, през 1944 г. Написал е над тридесет книги, между които два романа и няколко учебника; композирал е две опери. 
Получава основното си образование в Кралското граматическо училище в Хай Уикъмб (1954–1961), откъдето е награден със стипендия за Кеймбридж. Завършва етика като бакалавър (1965) и магистър (1967). Защитава докторската си теза в областта на естетиката. Завършва право в Лондон, но отказва да се яви на изпита за правоспособност. Преподава философия в университети във Франция, Англия и Америка. Един от основателите и главен редактор на британското консервативно списание „Солсбъри Ревю" в продължение на 18 години.  Става член на борда на Консервативното философско общество, имащо за задача да удържа консервативната партия в Англия в правилната посока. Скрутън изиграва значима роля в образованието на чешките дисиденти от времето на Студената война. Контрабандно им доставя учебници и книги, дори изнася нелегално лекции в Прага и Бърно. Успява да помогне на някои от тях да запишат задочно обучение по теология в Кеймбридж.

(1) Burwell v. Hobby Lobby Stores, Inc., Nos. 13-354 & 13-365 (U.S. June 30, 2014), може да се види на: http://www.supremecourt.gov/opinions/13pdf/13-354_olp1.pdf.  
(2) По някои от темите тук, виж Brandon L. Garrett, The Constitutional Standing of Corporations, 163 U. Pa. L. Rev. 96–163 (2014).
(3) По някои от философските проблеми засегнати тук, виж Roger Scruton & John Finnis, Corporate Persons, 63 Proc. of the Aristotelian Soc’y 239–74 (1989), available athttp://www.sci.brooklyn.cuny.edu/~schopra/Persons/ScrutonFinnis.pdf.  
(4) Възгледите на Блекстоун относно субектите са типични, като той отбелязва, че корпорациите имат свой облик, въпреки че не са точно личности. William Blackstone, Commentaries on the Laws of England (1765–69).
(5) За ефекта върху ислямското право от липсата на концепция за сдружаването, виж Malise Ruthven, Islam in the World (2d ed. 2002). On the waqf as a charitable trust, see Jonathan Benthall & Jerome Bellion-Jourdan, The Charitable Crescent: The Politics of Aid in the Muslim World (2010).
(6) Alexis de Tocqueville, Democracy in America 489 (Harvey Mansfield & Delba Winthrop, trans. 2000).
(7) Edmund Burke, Reflections on the Revolution in France 69 (1790).
(8) Виж, T. M. Knox, прев., Hegel’s Philosophy of Right §308-11 (1942).
(9) Обобщил съм някои от аргументите в Scruton & Finnis, Corporate Persons, supra note 3.
(10) Sir Karl Popper, The Poverty of Historicism (1945). Виж също така Joseph Heath, Methodological Individualism, The Stanford Encyclopedia of Philosophy (Nov. 16, 2010),http://plato.stanford.edu/entries/methodological-individualism/.  
(11) Michael Novak, Toward a Theology of the Corporation (1981).
(12) Дискусията е много добре обобщена от John Neville Figgis, Churches in the Modern State (2d ed. 1914).
(13) По тази тема, виж Roger Scruton, The Face of God (2012).
(14) F. H. Bradley, My Station and Its Duties, in Ethical Studies (2d ed. 1927).
(15) Friedrich Nieztsche, Ecco Homo: How One Becomes What One Is.
(16) Тази тема е подробно разработена в Scruton, Corporate Persons, supra note 3.
(17) F. W. Maitland, Moral Personality and Legal Personality, in Collected Papers 312 (H. A. L. Fisher ed., 1911).
(18) Виж Timothy Ware, The Orthodox Church (1993).
(19) Friedrich Engels, Socialism, Utopian and Scientific (1901).
(20) Убеден съм, че Първата поправка защитава точно този вид действия от държавни регулации, дори и в т.нар. антидискриминационно законодателство.  Виж, Boy Scouts of America v. Dale, 530 U.S. 640 (2000) (решение поддържащо, че Първата поправка зашитава правото на сдруженията да изключват нежелани членове, каквито са хомосексуалистите, чието присъствие „накърнява способността на групата за защитава обществени или лични позиции”). Но ситуацията е сложна, а законодателните усилия несъмнено допринесоха за налагането на културата на неодобрение на подобен вид сдружаване.

(21) Виж Cradle of Liberty Council v. City of Philadelphia, 851 F.Supp.2d 936 (E.D. Pa. 2012).