петък, 27 февруари 2015 г.

Измисленият проблем с китайските валутни манипулации

Джефри Франкъл*

Двете политически партии в Америка рядко постигат съгласие, но едно винаги ги обединява и това е гневът им към „валутните манипулации”, особено от страна на Китай. Вероятно пришпорени от последното поскъпване на долара и първите сигнали за спада на нетния износ, демократите и републиканците в Конгреса за пореден път разгледаха възможността за приемане на закон за борба, с така нареченото от тях несправедливо валутно обезценяване. Предвижданите мерки включват компенсаторни механизми засягащи вноса от насрещната страна, въпреки че това би могло да доведе до нарушаване на международните търговски закони.

Този подход е погрешен. Дори да приемам, че е възможно да се установи валутна манипулация, това няма да възпре Китай. При сегашните условия, ако Китай позволи на реминбина да започне да пада свободно, без да се намесва, е по-вероятно това да доведе до поевтиняване, отколкото до поскъпване на долара, затруднявайки производителите в Съединените щати в конкуренцията им на международните пазари.

Но има и още едно фундаментално нещо: от икономическа гледна точка, валутната манипулация или несправедливата намеса, са изключително трудни за определяне. Постепенното обезценяване на реминбина спрямо долара през 2014 година не е доказателство за това, понеже много други валути, най-вече йената и еврото, се обезцениха много по-значимо през последната година. И всъщност средната стойност на реминбина се покачи макар и незначително.

Необходимото условие за валутна манипулация е интервенция на валутните пазари: продажба на местна валута и покупка на чужда валута, за да се запази обменната стойност на по-ниски равнища от очакваните. Вярно е, че Китайската народна банка (КНБ) го е правила многократно през последните десет години. Капиталовите потоци допринесоха за огромните търговски излишъци, а властите купуваха американски долари, като по този начин оказваха натиск върху поскъпването на реминбина. В резултат на това те натрупаха рекордно количество резерви в чуждестранна валута, достигнало 3,99 трлн. долара през юли 2014 година.

Няма причина да смятаме, че тази тенденция ще се обърне скоро. Натискът отдолу върху реминбина в сравнение с долара се отразява пряко на икономическото възстановяване на Съединените щати, което подтикна Федералния резерв да прекрати продължилата дълго програма за монетарни облекчения, докато китайския икономически спад накара КНБ да започне нова програма за монетарно стимулиране.

Подобни икономически условия има и в други държави. Целта на Конгреса да включи валутните резерви в Транстихоокеанското партньорство, голямото споразумение за свободна търговия, което е на финала на преговорния процес, вероятно визира Япония (без Китай). Конгресът може би също така иска да включи и еврозоната в предстоящите преговори за Трансатлантическото търговско и инвестиционно партньорство.

Но минаха вече доста години откакто Японската централна банка или Европейската централна банка започнаха да се намесват на валутните пазари. Всъщност на една неоповестена министерска среща на Г-7 преди две години, се стигна до съгласие по предложението на американското финансово министерство страните да се въздържат от едностранна валутна намеса на валутните пазари. Тези, които обвиниха Япония и еврозоната в започване на валутна война, всъщност имат предвид монетарните стимули приети от централните им банки наскоро, във вид на програми за количествени облекчения. Но, както американското правилтелство добре знае, страните със слаби икономики не могат да бъдат молени да се въздържат от намаляване на лихвите, просто защото те вече страдат от обезценяване на валутите си.

Всъщност Съединените щати трябваше да обясняват на света, че монетарните стимули не са валутни манипулации, когато стартираха своите програми за количествени облекчения през 2010 година. По това време бразилският финансов министър Гуидо Мантега измисли фразата „валутни войни” и обвини Съединените щати, че са основният агресор. Истината е, че Съединените щати не са се намесвали значително на валутните пазари да продават долари от координираната намеса съвместно с „Плаза Акорд” през 1985 година.

Използват се различни критерии за валутна намеса, за да се разбере дали валутата е преднамерено подценена, или както се определя от МВФ „манипулирана” и да се постигне „несправедливо конкурентно предимство”. Единият критерий е несъразмерно голяма търговия или излишъци по търговския баланс. Другият е необичайно ниски стойности на валутата на международните пазари. Но много страни имат големи търговски излишъци или слаби валути. Затова е доста трудно да се каже, че тези критерии са подходящи.

Преди десет години реминбинът сякаш покриваше всички критерии за преднамерено подценяване. Но не такъв е случаят сега. Реалната стойност на реминбина нарасна между 2006 и 2013 година. Последните статистически данни за покупателната сила, показаха нормални нива на стойността на валутата, в страна където доходът на глава от населението е около 10 хил. долара.

И обратно, критерият, с който работи Конгресът на Съединените щати – двустранният търговски баланс – за икономистите е неадекватен (и против правилата на МВФ). Истината е, че китайските търговски излишъци в двустранната търговия със Съединените щати, са по-големи от всякога. Но Китай също така има двустранен търговски дефицит със Саудитска Арабия, Австралия и други износители на петрол и минерали, и с Южна Корея, от която внася компоненти за фабричното си производство за износ. В действителност вносът представлява 95% от стойността на „китайския” износ на смартфони за Съединените щати, а само 5% е китайската добавена стойност. Изводът е, че двустранните търговски баланси имат малко значение.

Конгресът настоява да се приеме закон, който от финансовото министерство на САЩ внасят за разглеждане два пъти годишно, за това кои страни са виновни за валутните манипулации, като двустранните търговски баланси са един от заложените критерии в него. Но Конгресът трябва да внимава какво си пожелава. Ще бъде интересно, ако Китай задоволи искането на Съединените щати да пусне свободно реминбина и в резултат на това да доведе до обезценяване, което рязко да увеличи експортните й предимства.

*Джефри Франкъл е професор в Кенеди скуул ъф гавърмънт към Харвардския университет и е бил член на Съвета на икономическите съветници на президента Бил Клинтън.

сряда, 25 февруари 2015 г.

Ще се рестартира ли Япония?

Кенет Рогоф*

Взетото наскоро от японския премиер Шиндзо Абе решение – да увеличи драстично монетарните стимули, да отложи вдигането на данъка върху добавената стойност и да предизвика предсрочни избори в средата на декември – върна страната в първите редове на политическия дебат. Проблемът е прост. Как старите развити икономики могат да съживят растежа след финансова криза? Решение на този проблем няма.

Вече е ясно, че първият цикъл от реформи на Абе – познат и като Абеномика – не успя да генерира устойчиви равнища на инфлация. Надеждата за трайно възстановяване сега е прекършена след двете последователни тримесечия на отрицателен растеж. Въпросът е дали Абеномика 2.0 ще върне на пътя на растежа и просперитета японската икономика. Моето мнение е, че три от стълбовете на Абеномика 1.0 са добър ориентир: монетарни политики от типа „ще се направи всичко необходимо”, подкрепящи фискални политики и структурни реформи за възстановяване на растежа в дългосрочен план. И макар Централната банка и нейния управител Харухико Курода да предложи от своя старана добра сделка, другите два стълба на Абеномиката наскоро претърпяха неуспех.

Няма кой знае какъв видим ефект от реформите засягащи предлагането, особено за ключовия проблем как да се увеличи обема на работната ръка. Имайки предвид застаряващото и намаляващо население, японското правителство трябва да намери начин да мотивира повече жени да работят, да вкара по-възрастните японци отново в пазара на труда и да разработи по-добри семейни политики. Преди всичко Япония се нуждае от създаването на по-отворена система за привличане на чуждестранни работници.

Необходим е някакъв имигрантски поток. Паникьосано от крайния срок за подготовка на Летните олимпийски игри в Токио през 2020 година, правителството успя да реши проблема с внос на чуждестранни строителни работници и специалисти (макар решението да трябваше да се координира между половин дузина министри). Но въпреки това напредъкът на подготовката върви слабо. Япония отчаяно се нуждае от повече медицински сестри и санитари, за да се грижи за застаряващото си население, но бюрократичната и политическа съпротива срещу имиграцията е дълбоко вкоренена.

Когато за пръв път попитах моите японски приятели от академичните среди относно реформите на Абе по този проблем, те ми казаха, да не се притеснявам и че са на път да се случат. После, след кратка пауза, допълваха, че са на път да се случат, макар и бавно. Съвсем наскоро тази мантра се смени с уверението, че се надяват, че са на път да се случат. Някои все още се надяват. Без структурни реформи, особено на пазара на труда, Абеномиката няма да постигне целите си в дългосрочен план.

Рязкото вдигане (от 5% на 8%) на данъка върху добавената стойност през април 2014 година, също се оказа несполучлива мярка. Никак няма да му бъде лесно на Абе да отложи неизбежното, имайки предвид факта, че е блокиран от широко коалиционно споразумение още отпреди да заеме поста. Но правителството може да се ангажира с по-агресивни фискални стимули, за да противодейства на негативните ефекти в краткосрочен план. Все пак две последователни тримесечия на отрицателен растеж имат обезсърчаващ психологически ефект.

Истината обаче е, че резкия спад е по-скоро илюзорен: предишният икономически бум беше предизвикан от усилията на японските домакинства да се намали значително данъкът върху стоките за дълготрайна употреба, един нюанс, който не се забеляза в обществения дебат. Но голямата картина си остана същата. Така или иначе Абеномиката не успя да преобърне негативната тенденция на дефлацията.

Искам да ви припомня факта, че огромният правителствен дълг и ниските цени на активите на пенсионните фондове, са огромен проблем и само един безразсъден и неук кейнсианец може да посъветва властите да го игнорират. На този етап разбира се, рисковете са илюзорни, особено при лихвени равнища по десет годишните правителствени облигации от порядъка на 0,5%. Но все пак да кажем, че японския дълг е без значение е като да кажем, че високорисковите хедж фондове са напълно сигурни. Рискът може и да е малък, но не е пренебрежим. Помислете какво би се случило, ако Японската централна банка наистина успее да убеди обществото, че инфлацията ще се стабилизира на около 2%. Дали десетгодишните лихви ще останат 0,5%?

Какво ще се случи, ако други фактори – да кажем рязък спад на растежа в бързоразвиващите се пазари – доведат до скок в глобалните лихвени равнища или до ръст на рисковата премия по японския дълг? По принцип Япония може да издържи на подобни шокове без висока инфлация или други извънредни мерки, но ще бъде глупаво да отричаме уязвимостта на страната. Един хедж фонд в такава ситуация може просто да излезе от бизнеса, но това не е възможно за една велика нация.

За фискална стабилност е нужно вдигане на данъка върху добавената стойност и разбира се Япония не трябва да чака международните инвеститори да се усъмнят в нейната воля за действие. Проблемът се корени в липсата на време и в тактиката. Отсрочването на второто повишаване на ДДС изглежда като необходим компромис между натиска върху Абеномиката да се разбърза и поддържането на дългосрочно доверие.

Но това ни връща към дълбоките проблеми на Япония. Само политики за насърчаване на търсенето няма да предотвратят случването на още две изгубени десетилетия, а още по-малко могат да гарантират две златни такива. Демографският срив беше ключовият фактор за избухналата през 1992 година финансова криза в Япония, както и за последвалата продължителна стагнация на икономиката. Япония все още е богата държава, но в класирането според дохода на глава от населението страната вече е доста под много от останалите напреднали икономики – в това число и Обединеното кралство по някои показатели – и далеч под Съединените щати.

Японският опит даде важен урок на Европа, но главният е, че политиките за стимулиране, макар и необходими в краткосрочен аспект, за да се насърчи търсенето, не могат да намерят решение на дългосрочните структурни недостатъци. Ако Абеномика 2.0 се провали в опита за осъществяване на структурните реформи, тя ще се окаже далеч по-лоша от оригиналната си версия.

*Кенет Рогоф е професор по икономика и публични политики в Харвардския университет и носител на наградата на Дойче банк за финансов икономикс за 2011 година. Бил е главен икономист на МВФ от 2001 до 2003 година.

понеделник, 23 февруари 2015 г.

Отживелица ли е военната сила?

Джоузеф Най*

Ще става ли военната сила все по-маловажна през следващите десетилетия? Вярно е, че броят пълномащабните войни между държавите продължава да намаляват, а битките между развитите демокрации са малко вероятни по много причини. Но както каза Барак Обама при получаването на Нобеловата награда за мир през 2009 година, „трябва да си дадем ясна сметка, че няма как да изкореним насилието в рамките на нашия живот. Ще дойде време когато народите – дали самостоятелно или в някакво съглашение – ще употребяват военни сили не само по необходимост, но и по морално убеждение”.

Когато хората говорят за военна сила, те са склонни да я приемат като силов ресурс за водене на война или като средство за сплашване с войници, танкове, бойни кораби и т.н. В края на краищата, независимо дали става въпрос за сплашване или за сблъсък, от значение са само тези военни ресурси. Тук думите на Наполеон идват точно на място, а именно, че „Бог е на страната на големите батальони”. От своя страна Мао Дзедун споделя, че силата е в дулото на оръжието. В съвременния свят обаче, е необходимо много повече ресурси от дулата на оръжията и батальоните и много повече от демонстрация на сила, за да воюваш или да заплашваш с война.

Военната сила освен това е и защита на съюзниците, и помощ за приятелите. Подобна ненасилствена употреба на военната сила може да стане важен източник на мека сила, която да оформя дневния ред, да убеждава правителства и да привлича подкрепа в политически план.

Когато мислят в термините на войната и военната заплаха, много анализатори все още се фокусират единствено върху междудържавните войни и войници в униформи, организирани и екипирани от държави във формални военни единици. Но в 21-ви век „войните” се водят освен между държави и в самите държави, а много от войниците не носят военни униформи. От 226 значими въоръжени конфликта между 1945 и 2002 година, по-малко от половината от битките през 50-те са водени между държави и различни въоръжени групировки. През 90-те обаче, този тип конфликти преобладават.

Разбира се гражданските войни и несиметричните военни конфликти не са нещо ново и се водят според традиционните закони на войната. Новото е нарастването на броя на несиметричните военни конфликти и технологичните промени, които дават в ръцете на малки групи постоянно нарастваща деструктивна сила и могат да заменят оръжията за масово унищожение от предишни времена. Новите технологии издигнаха военното дело на по-високо ниво чрез кибер атаките, при които врагът – държавен или недържавен – може да нанесе (или да заплаши да нанесе) изключителни физически поражения без физически налична армия, пресичаща чужда държавна граница.

Войната и военната сила може и да нямат вече това значение, но не са загубили напълно смисъла си. Напротив, употребата на военна сила възприема нови форми. Военните теоретици пишат за „четвърто поколение военни действия”, при които често няма ясно очертани бойни полета и фронтове като по този начин се размива разликата между гражданско и военно.

Първото поколение от модерните военни действия са отражение на тактиките с редици и колони възникнали след Френската революция. Второто поколение се опира на масираните бомбардировки, а кулминацията е Първата световна война, чието мото е „артилерията побеждава, пехотата превзема”. Третото поколение се ражда от тактиките развити от германците, чиято цел е да се избегне безизходицата от 1918 година, и които Германия усъвършенства чрез Блицкрига, позволил им да сразят френските и британските танкови войски и да завладеят Франция през 1940 година.

Тези промени са движени от идеите и технологиите. Това се отнася и до съвременното четвърто поколение на модерните военни действия, фокусирали се върху пречупването на вражеските общества и политическата воля на правителствата.

Въоръжените групировки възприемат конфликта като единство между политически и несиметрични военни операции за продължителен период от време, които осигуряват контрол върху местното население. Те печелят от това, че на слабите държави им липсва легитимност или капацитет да контролират ефективно собствените си територии. Резултатът е това, което ген. сър Рупърт Смит, бивш британски висш командир в Северна Ирландия и на Балканите, нарича „война сред хората”. В подобни хибридни войни, конвенционалните и неконвеционалните войски, редовни и цивилни, физическото унищожение и информационната война напълно се преплитат.

Макар и вероятността или заплахата от употреба на сила между държавите да става все по-малко вероятна, това не да е гаранция за предотвратяване на горещ сблъсък, и е ситуация, която кара рационалните играчи да се презастраховат. Съединените щати са основен „потребител” на подобен вид презастраховане.

Това води до големия въпрос за ролята на военната сила в световната политика. Военната сила остава важна, понеже тя е в основата на световната политика. Вярно е, че в много взаимоотношения и проблемни точки, употребата на военните сили е трудно или скъпо начинание за държавите. Но фактът, че военните сили са недостатъчни в някои ситуации не означава, че са загубили способността си да изграждат очаквания и да предизвикват политически изчисления.

Пазарните и икономическите сили зависят от политическата ситуация: в хаотичните условия предизвикани от голяма политическа несигурност, пазарите страдат най-много. Политическата ситуация от своя страна, зависи от законите и институциите, но и от начина, по който се управляват силовите структури. За добре организираната съвременна държава е важен монополът върху легитимната употреба на сила, позволяваща на вътрешните пазари да работят нормално.

В международен план, където редът е разтегливо понятие, тревогите за легитимната употреба на сила, макар и малко вероятна, могат да имат важни последици. Военната сила, заедно със законите и институциите, помага за поддържането на ред, макар и в минимална степен.

Метафорично казано, военната сила е също толкова необходима за осигуряването на политически и икономически ред, колкото е необходим кислорода за дишането: и малко да е под нормалните равнища започва да се усеща липсата му. Появи ли се веднъж, изчезването му лесно се забелязва.

В този ред на мисли, ролята на военната сила в структурирането на световната политика ще остане все така важна и през 21-ви век. Разбира се, военната сила няма същото значение, каквото е имала през 19-ти век, но ще остане решаващ компонент на силата в световната политика.

*Джоузеф Най е бивш помощник секретар по отбраната на Съединените щати и председател на Националния съвет по разузнаване. Професор е в Харвардския университет и е член на Съвета на световния дневен ред за бъдещето на управлението към Световния икономически форум.

петък, 20 февруари 2015 г.

За независимостта на централните банки

Бари Айхенгрийн и Беатрис Уедър*

Балансовите отчети на централните банки по света будят нарастващо безпокойство – най-вече сред управляващите финансовите дела на държавите. Когато Швейцарската национална банка (ШНБ) се отказа от фиксирания курс на франка към еврото миналия месец, причинявайки по този начин значителното поскъпване от 20% на франка, изглеждаше че това е действие продиктувано от страх за стабилността на банката, ако продължи изкупуването на евро и други чуждестранни валути.

По същия начин, критиците на решението за стартиране на програма за количествени улеснения в еврозоната, се притесняват, че Европейската централна банка (ЕЦБ) е изложена на сериозен риск заради дълговите книжа на южните страни членки на еврозоната. Това подтикна съвета на директорите на ЕЦБ да остави отговорността по изкупуването на 80% от тези дългови книжа в ръцете на правителствата и централните банки на отделните страни.

В същото време в Съединените щати защитниците на строгия контрол на Федералния резерв отново надигнаха глава. Подтикнати от значителния ръст на активите и пасивите на Фед, републиканците внесоха законопроект в двете камари на Конгреса задължаващ Фед да разкрива повече информация за своите монетарни и финансови операции.

Но трябва ли наистина централните банки да се тревожат толкова много за печалбите и загубите си? Разбира се, че не трябва!

Естествено централните банкери, както и останалите банкери, не обичат загубите. Но централните банки не са като другите банки. Това е бизнес не ориентиран до такава степен към печалбите. Всъщност те са по-скоро агенции за осигуряване на обществено благо. Първата им задача е да се справят с инфлацията. Втората им задача е да подкрепят растежа на икономиката. Третата задача е да осигуряват финансова стабилност. И четвъртата, най-важна, задача е да поддържат платежния баланс чрез подходящите монетарни политики.

Трябва да се отбележи обаче, че централните банки имат ограничен инструментариум за реализиране на тези задачи. Това означава, че постигането на тези четири приоритета е ограничено от политиката.

Всъщност ясното разбиране на техните задачи често подтиква централните банки да трупат дългове, което е цената за избягването на дефлацията или за избягването на прекаленото поскъпване на валутите на съответните страни. Чилийската, Чешката и Израелската централни банки например, функционират с отрицателна капиталова адекватност за дълги периоди, без това да застрашава оперативността им.

Причината да няма нежелани последствия е, че централната банка може просто да помоли правителството да я рефинансира като прехвърли загубите в националната пощенска служба например. Всички са щастливи когато трансферният поток поеме в друга посока.

Но ролята на централната банка не е да бъде на печалба, особено когато тази печалба е за сметка на други, по-важни неща.

Всичко това прави трудно разгадаването на аргументацията зад действията на ШНБ. Рязкото поскъпване на швейцарския франк поставя под риск швейцарската икономика и може да доведе до дефлация и рецесия. Рискът от натрупване на загуби от страна на ШНБ, имайки предвид огромния й резерв в евро, сега, когато ЕЦБ стартира програмата си за количествени облекчения, е много по-голям. И затова ръководството на ШНБ няма оправдание за пренебрегването на задачите по осигуряването на ценовата и финансовата стабилност.

Мотивите на ШНБ, както изглежда, са изцяло политически. Миналата година ШНБ беше въвлечена в продължителен дебат относно свикването на референдум за „златния резерв”, при успех на който ШНБ щеше да бъде задължена да увеличи златните си резерви до 20% като едновременно с това щяха да бъдат ограничени възможностите й да определя монетарните политики. Една от причините за инициативата беше необходимостта от защита на банката от натрупване на загуби. Тази цел допадна особено много на кантоните, отделните административни единици на Швейцарската конфедерация, които много разчитат на трансферите от страна на ШНБ за запълване на бюджетите си.

Инициативата за златния резерв беше отхвърлена, но политическият дебат донесе много разочарования. През януари, с ускоряването на обезценката на еврото, този дебат се разгоря отново. Страховете бяха, че загубите на ШНБ могат да ядосат кантоналните управи до степен заплашваща независимостта на централната банка.

Независимо дали е така или не, политизирането на проблема показа опасността от отклоняването на вниманието на ШНБ от основните й задачи по осигуряване на икономическа и финансова стабилност. Очевидното решение не беше отказът от фиксирания курс на франка и еврото, а промяна на механизмите за финансиране на отделните кантони.

На загрижените за прекалената независимост на ШНБ може да бъде зададен един същностен въпрос: За какво е тази независимост, ако не да пренебрегне мнението на твърдящите, че централната банка не е достатъчно ориентирана към печалби?

Подобни критики се прокрадват и към ЕЦБ, заради плановете за изкупуване на правителствени дългове чрез програмата за количествени облекчения. Задачата на ЕЦБ е да се избегне дефлацията, а не да предпази своите акционери от загуби. Съотношението 80/20, означаващо че централните банки на отделните страни ще изкупуват 80% от емитирания правителствен дълг, а останалите 20% ще се изкупуват от ЕЦБ, може и да направи програмата за количествени облекчения привлекателна за Германия, но ще хвърли сянка на съмнение върху единната монетарна политика на еврозоната. В ситуация, в която ЕЦб трябва да направи „всичко необходимо”, за да се справи с дефлацията, това е ненужно усложнение.

Централните банкери са тихо ухажвани когато правят печалби и са шумно критикувани когато трупат загуби. Те трябва обаче да проявят здрав разум и да пренебрегнат и критиките, и ухажванията. Особено сега, когато управляващите финансовите дела на държавите по света имат далеч по-важни проблеми за разрешаване.

*Бари Айхенгрийн е професор по икономика в Калифорнийския университет, Бъркли; хоноруван професор по американска история и институции в Кеймбриджкия университет; и бивш старши политически съветник на МВФ.

Беатрис Уедър ди Мауро е професор по икономика в университета на Майнц

понеделник, 16 февруари 2015 г.

Заедно срещу хаоса

Джон Кери*

Няколко години след края на Втората световна война, когато в Съединените щати е подписан Северноатлантическият пакт и взаимоотношенията ни с Европа циментирани, президентът Хари Труман казва нещо простичко, „Колкото по-тясно страните от атлантическата общност работят за мир, толкова по-добре ще бъде за всички хора”.

Десетилетия по-късно доказателствата за правотата му са налице. И колкото повече нашите взаимоотношения се задълбочават и засилват, толкова повече демокрацията, просперитета и стабилността в Европа, Съединените щати и по целия свят укрепват.

И въпреки че днес трансатлантическите взаимоотношения са по-силни отвсякога, няма спор, че настъпва важен момент за нашето партньорство. Изправени сме пред множество изпитания, две от които се нуждаят от особено внимание, понеже поставят под съмнение международното право, многостранните отношения и глобалния ред, които създадохме и поддържахме през последните 70 години.

Първото изпитание безспорно е Украйна, където Русия изложи на опасност сигурността в Източна и Централна Европа, най-вече с нелегитимната си окупация на Крим, а сега и с явните си усилия да дестабилизира Източна Украйна. Този проблем ме накара да посетя отново Киев и да се срещна с президента Петро Порошенко, министър-председателя Арсений Яценюк и външния министър Павло Климкин, а германският канцлер Ангела Меркел и френският президент Франсоа Оланд посетиха Киев и после Москва с план за нормализиране на ситуацията. Постигнахме съгласие, че с военни средства това няма как да стане и че проблемът може да се реши само по дипломатически път.

И колкото повече време отнемат тези усилия, толкова повече светът ще бъде принуден да засилва санкциите срещу Русия и нейните протежета. Съединените щати, Франция, Германия и останалите съюзници и партньори ще останат единни в подкпрепата си за Украйна и в защитата на фундаменталния принцип, че международните граници не трябва да се променят силово не само в Европа, но и по целия свят. Нямаме никакво колебание помежду си що се отнася до това базисно убеждение.

Второто голямо изпитание е възходът на войнстващия екстремизъм. Последното видео пуснато от Ислямска държава показа бруталното убийство на заловения йордански пилот и представлява нова форма на нецивилизованост.

А последната седмица Обединените нации съобщиха нещо, което много от нас вече знаят, че тази шайка бандити разпъва на кръст деца, изгаря ги живи и използва психически неуравновесени младежи като атентатори самоубийци.

В Ислямска държава не са единствените екстремисти. Миналият месец пакистански официален представител ми показа множество снимки на военната школа в Пешавар, преди и след като талибаните убиха 145 души (от тях 132 деца) през декември. Основната зала на училището, която преди е била пълна с ученици седящи кротко в столовете си, след това се е превърнала в стая на смъртта опръскана с кръв, осеяна със счупени очила, скъсани книги, раздрани дрехи и бездиханни тела на деца. Училищният директор се опитала да спаси своите ученици. Когато се изправила пред убийците, тя посочила към децата и казала, „Аз съм тяхна майка”. Това били последните й думи.

Светът не може и не трябва да навежда глава пред подобен екстремизъм, където и да се случва, дали в Сахел, Нигерия, Ирак, или в Сирия. Днес международната коалиция бореща се с Ислямска държава се разраства и вече включва повече от 60 активни членове. От септември насам си върнахме 700 кв. км завзета територия. Лишихме екстремистите от възможността да експлоатират – и респективно да печелят от това – 200 петролни и газови инсталации. Разрушихме техните командни структури, обезсилихме пропагандата им, унищожихме половината от върховните им лидери, ограничихме възможностите им за финансиране, нанесохме щети на мрежите им за доставка и деморализирахме личния им състав. Що се отнася до Кобане, намиращ се на границата между Сирия и Турция, който беше застрашен от унищожение след завземането от страна на Ислямска държава на повече от 300 намиращи се в близост до него села. Военните вече контролират големи части от града и както те, така и световните медии очакват лесна победа. И благодарение на дипломатическото сътрудничество между коалиционните партньори, целенасочените въздушни атаки и наземната поддръжка от иракските кюрдски сили, екстремистите бяха прогонени, загубвайки почти хиляда бойци.

Но унищожаването на Ислямска държава е само началото. Битката срещу войстващия екстремизъм няма да бъде спечелена само на бойното поле. Тя ще бъде спечелена в класните стаи, на работното място, в молитвените домове, в общностните центрове, по улиците и в правителствените учреждения. И ще бъде спечелена с успеха на усилията ни да спрем набирането на терористи, да се преборим с нетолерантността, да преодолеем икономическата безнадежност и да се справим със социалното изключване, помогнало на екстемистите при привличането на привърженици, да създадем вдъхващи доверие, видими и силни алтернативи на войнстващия екстремизъм в страните, в които го има.

През последните години стана модерно да се говори вископарно за тези изпитания, които международната система все някак си ще разреши. Искам да изразя категоричното си несъгласие. Всъщност мисля точно обратното. Мисля, че страните трябва да работят заедно за постигането на ново и по-широко търговско споразумение, обхващащо около 70% от световния БВП. Мисля, че страните трябва да работят заедно за преодоляването на проблема с пандемията от Ебола. Мисля, че трябва да работим за постигането на мирно споразумение по заплахата от иранската ядрена програма. Мисля, че трябва да си сътрудничим за постигането на амбициозно глобално споразумение за климатичните промени и да обуздаем насилието на места като Централноафриканската република, Колумбия, Демократична република Конго.

Да, живеем във времена на върховни изпитания. Но виждам как страните по света се борят за премахване на бедността, подобряват здравеопазването за майките, подпомагат изхранването на децата, разширяват достъпа до основно образование и увеличават жизнения стандарт. Много хора достигнаха просперитет невиждан в историята им и въпреки заплахите от войнстващия екстремизъм, процентът на хората загинали от насилствена смърт е на най-ниските си нива. Всичко това се случи или се случва заради стабилността на международния ред. Просто трябва да разпространим тази реалност и в най-отдалечените кътчета на нашата планета.

Имаме късмета да сме потомци на изобретатели, на политически активисти, на хора преборили робството, чумата, угнетеността, тоталитаризма и предотвратили глобална война – хора, които застават безстрашно пред предизвикателствата и се справят с изпитанията.

Сега е наш ред. Изпитанията, пред които сме изправени днес, ни карат да сме подготвени, да сме обединени и да защитим нашето общо бъдеще от атавистичната параноя на терористите и убийците. Бъдещето принадлежи на универсални ценности като цивилизоваността, здравия разум и върховенството на закона.

*Джон Кери е държавен секретар на Съединените щати, бивш сенатор от Масачузетс и бивш председател на сенатската комисия по външни отношения

събота, 14 февруари 2015 г.

Необходим е „хибриден подход“ за решаване на кризата в Украйна

Георги Киряков

На прага ли сме на нова Студена война? Този въпрос започва все по-често да се прокрадва в съзнанието на хората. Той е провокиран от нарастващото напрежение в Украйна и слабите изгледи за прекратяването на конфликта.

Проблемът вече отдавна прехвърли тесните граници на украинската държава и се превърна в световен и цивилизационен. Сблъсъкът на два фундаментални подхода при решаването на международните дела не само носи сериозно напрежение, то провокира и страхове за бъдещето.

Ако до 2008 година икономиката бе водеща тема, а икономистите бяха изместили политиците от световната сцена, то днес политиката възвръща позиции и е на път да преобърне дневният ред до такава степен, че да е трудно връщането назад.

Очевидно е, че Украйна от цел за демократизация се превърна в повод за „смазване на пушките“, а Великите сили възкръснаха от пепелта на миналото.

Сблъсъкът между една по същество триизмерна в мисленето си страна като Русия и четириизмерния Запад, води единствено до взаимно неразбиране на страховете.

Путин и въобще Русия все още са в плен на принципите на „реалполитиката“ на 19-ти век, докато техните западни противници изповядват радикален либерализъм по отношение на международните отношения.

За Путин и Русия като Велика сила от по-стар порядък, всяка потенциална заплаха в близост до собствените й граници е повод за засилване на нервността и емоционално дебалансираните реакции.

За Запада, най-вече за САЩ и отделни страни от ЕС, озападняването на Украйна и други страни от бившия Източен блок се превърна с дългосрочна стратегическа цел и цивилизационна мисия.

На този етап, както изглежда, няма изход от сложната ситуация, затова е нужно създаването на „хибриден подход“.

На първо място Съединените щати и техните съюзници трябва да се откажат от плановете си да интегрират напълно Украйна към евроатлантическите структури и да приемат превръщането на страната в естествен и приемлив за Русия буфер.

Западните политици трябва да се съгласят, че за руснаците и за Путин Украйна е от изключително, не само геостратегическо, значение и няма как там да бъде запазен отявлен антируски режим.

САЩ и ЕС вече имат дълг, след като докараха конфликта до патова ситуация, за изработването на план за спасяване на украинската икономика, която рухна под напора на непрекъсващите от месеци военни действия и наложените от Русия бариери за внос на украински стоки.

Западните съюзници е време да променят поведението си по отношение на управление на международните дела и значително да ограничат опитите си за социално инженерство в Украйна и въобще в света. Досега всяко подобно действие е водело до хаос и разпад на държавите, в които се намесват, а установяването на демокрация във все повече от случаите се оказва мираж.

Време е западната общественост, от която българите сме неразделна част, да си зададе резонните въпроси.

Искаме ли нова Студена война, с всички непредвидими последици от подобно открито и враждебно противопоставяне?

Можем ли да изтърпим всички негативи, които икономиките ще понесат от налагането на санкции и контрасанкции, в един силно нестабилен и в икономическо, и в политическо отношение свят?

Трябва ли да настояваме, че западната цивилизация е от по-висок еволюционен ред и с този аргумент да го налагаме със силата на принудата, а често и оръжията?

Сигурни ли сме, че светът от времето на хегемонията на Великите сили и Студената война беше по-справедлив, носеше повече стабилност и гарантираше просперитет?

Накрая, смятаме ли, че военното противопоставяне и демонстрацията на сила е работещият подход в тази ситуация, или все пак бихме предпочели разумния диалог и силата на аргументите?

Отговорите на тези въпроси са ясни. Оттук нататък е въпрос на политическа и обществена воля те да се наложат като дневен ред на света.

Убеден съм, че никой няма нужда от нова Студена война, още по-малко от ескалация на напрежението, която да доведе и до по-сериозни сблъсъци.

сряда, 11 февруари 2015 г.

Бъдещето на военните сили

Джоузеф Най*

По време на последната годишна среща на Световния икономически форум в Давос, взех участие в панел на специалистите по отбрана, в който дискутирахме бъдещето на военното дело. На него обсъдихме един проблем от ключово значение. За какъв вид война трябва да са подготвени военните днес?

Правителствата са доста неподготвени когато им се наложи да отговорят на този въпрос. След Виетнамската война например, въоръжените сили на Съединените щати изглежда не си научиха урока от партизанската война и се наложи да го учат отново в Ирак и Афганистан, но по-трудния начин.

Американската военна намеса в тези страни е пример за още едно ключово предизвикателство пред съвременната война. Както наскоро отбеляза в свое интервю бившият американски секретар по отбраната Чък Хейгъл, по време на война, „нещата могат изведнъж да излязат от контрол” така че да принудят военните да прилагат все повече сила, без това да е влизало в първоначалните им планове. На този фон схващането, че само с употребата на сила могат да се трансформират разкъсваните от конфликти общества в Близкия изток и на други места, е опасна заблуда.

Но въпреки че войната и военните сили не са с предишното си значение, не са и съвсем изоставени, а просто са се приспособили към новото „поколение” правила и тактики.

Първото „поколение” модерна война се характеризираше с битки водени от многочислени войски и употребата на Наполеоновите формации. Второто, чиято кулминация е Първата световна война, се характеризираше с употребата на огромна огнева мощ и се изразяваше с казаното за битката при Вердюн през 1916 година: артилерията извоюва, пехотата превзема.

Третото „поколение” – а именно изпълненият перфектно от германците метод на „светкавичната война”, използван през Втората световна война – наблягаше повече на маневрите, отколкото на силата, а военните използваха обходни маневри, за да заобиколят врага и да го ударят в гръб, след което го атакуваха и фронтално.

Четвъртото „поколение” военни действия отива стъпка напред използвайки децентрализирания подход с неясна фронтова линия. Вместо ясна фронтова линия, те създават общество в обществото, като по този начин навлизат дълбоко в обществената тъкан и разрушават политическото единство. Някои са склонни да добавят и пето „поколение”, при което технологиите, каквито са дроновете и координираните кибер атаки, позволяват войниците да бъдат на хиляди километри от своите цивилни цели.

Доколкото отделните „поколения” подлежат на някаква класификация, при тях има една обща характеристика, и тя е: макар и неясно очертан военен фронт и цивилно население зад него.

Бързата промяна върви в посока от междудържавни войни към въоръжени конфликти с участието на недържавни актьори като бунтовнически групи, терористични мрежи, милиции и криминални организации.

По-смущаващото е обаче взаимодействието между тези групи, които понякога получават дори държавна подкрепа. Революционните въоръжени сили на Колумбия – най-старата партизанска групировка в Латинска Америка – сключва съюзи с нарко картелите. Някои талибански групи в Афганистан и в други държави са развили доста близки връзки с наднационалната терористична мрежа Ал Кайда. Бунтовниците от източна Украйна се сражават рамо до рамо с руски войски (без опознавателни знаци).

Такива организации често се възползват от държави, в които липсва легитимност или възможности за ефективно администриране на собствените им територии, започвайки някакъв микс от политически и военни действия, чрез които, за определено време, те придобиват насилствен контрол върху местното население. Резултатът е това, което генерал сър Рупърт Смит, бивш британски командващ военните сили в Северна Ирландия и на Балканите, нарече „война сред хората” – вид война, в която рядко се разчита на конвенционални военни действия водени с традиционни оръжия.

Подобни хибридни войни се водят с употребата на широк спектър от оръжия като далеч не всички притежават огнева мощ. Въоръжени с камерата на всеки мобилен телефон или компютър – имайки предвид огромните възможности на социалните мрежи – информационното съперничество е станало решаваща част от съвременната война, както се вижда от последните войни в Сирия и Украйна.

В хибридната война, конвенционалните и неконвенционалните сили, военни и цивилни, физическото унищожение и информационните манипулации напълно се преплитат. В Ливан през 2006 година, Хизбула надви Израел чрез добре подготвени клетки съчетаващи пропаганда, конвенционални военни тактики и ракети изстрелвани от гъсто населени градски зони, постигайки по този начин, според мнозина наблюдатели, политическа победа. Съвсем наскоро Хамас и Израел влязоха в стълкновение, провеждайки въздушни и наземни операции в гъсто населената Ивица Газа.

Този вид война изникна преди всичко в отговор на съкрушителното американско превъзходство в конвенционалните сили получено след разпада на Съветския съюз, потвърдено от победата през 1991 година в иракската война, в която жертвите от американска страна бяха едва 148, както и от намесата в конфликта в Косово през 1999 година, завършил без нито една жертва за американската армия. Изправени пред подобна асиметрия, противниците на Америка – и държави, и недържавни актьори – започнаха да развиват неконвенционални тактики.

В Китай например, военните плановици разработиха стратегия за „неограничена война”, включваща електронни, дипломатически, кибер, терористични, икономически и пропагандни инструменти за заблуда и изтощение на американската система. Както отбеляза един китайски официален военен представител, „първото правило на неограничената война е, че няма правила”.

От своя страна, терористичните групи, разбрали че няма как да победят с конвенционални оръжия в пряк сблъсък, се опитват да използват властта на правителствата срещу самите тях. Чрез сцени на насилие Осама бин Ладен освен че оскърби и раздразни Съединените щати, принуждавайки ги да реагират по такъв начин, че да разрушат изградения си положителен образ, успя да отслаби силните съюзнически връзки с мюсюлманския свят и в края на краищата изтощи военните им сили, а в известен смисъл и обществото им.

Ислямска държава сега използва подобна стратегия, смесвайки безмилостни военни операции с подстрекателска кампания в социалните мрежи, придружена от фотографии и видео с брутални екзекуции, в това число и обезглавявания на американски граждани както и граждани на други западни държави. Тези действия мобилизираха враговете на Ислямска държава, но и вдъхновиха нарастващ брой хора и групи да се присъединят към нея.

Непредсказуемото развитие на военното дело поставя сериозни предизвикателства пред военните плановици. За някои слаби държави вътрешните заплахи имат ясен произход и поставят ясни цели. Съединените щати от своя страна трябва да продължат да подкрепят конвенционалните си военни сили, които си остават важен възпиращ фактор в Азия и Европа, но и са длъжни да инвестират повече в разширяването на алтернативните военни способности, както показаха конфликтите в Близкия изток. Във времена на непредсказуеми промени Съединените щати – и други големи военни сили – трябва да са подготвени за всичко.

*Джоузеф Най е бивш американски помощник-секретар по отбраната и председател на Националния съвет по разузнаване на Съединените щати и е професор в Харвардския университет.

понеделник, 9 февруари 2015 г.

Какъв е гръцкият План Б?

Кенет Рогоф*

Финансовите пазари посрещнаха победата на новата крайна левица на изборите в Гърция по напълно предвидим начин. Но, макар победата на партия Сириза да запрати стойностите на гръцките акции и дългови книжа на дъното, сигналите за зараза на останалите страни в затруднение от периферията на еврозоната, са слаби. Испанските 10-годишни облигации например все още се търгуват при лихви по-ниски от тези по американските съкровищни бонове. Въпросът днес е колко дълго ще се запази това относително спокойствие.

Новото популистко правителство на Гърция най-общо казано няма друг избор освен да се придържа към програмата за структурни реформи на своите предшественици или най-много да постигне умерено разхлабване на фискалната дисциплина. Въпреки това политическите, социалните и икономическите измерения на победата на Сириза са твърде значими, за да бъдат пренебрегнати. Всъщност, невъзможно е да се изключи напълно едно шоково отказване на Гърция от еврото, при това с далеч по-слаб контрол в самата Гърция, от където и да е другаде. Някои политици от еврозоната са уверени, че гръцки отказ от еврото, шоков или умерен, няма да представлява понататъшна опасност за останалите страни от периферията на еврозоната. Може и да са прави! Ако се върнем назад до 2008 година, ще видим, че американските политици мислеха, че колапсът на една инвестиционна компания като Беър Стърнс, е подготвила пазарите за фалита на друга – Лемън Брадърс. Знаем как се случиха нещата.

Истината е, че съществуват няколко важни политически и институционални предпоставки от началото на 2010 година, когато гръцката криза за пръв път се разгърна в пълнота. Новият банков съюз, колкото и да е несъвършен, и Европейската централна банка, обещали да спасят еврото като направят „всичко необходимо”, са в основата на стабилността на монетарния съюз. Друга ключова иновация е въвеждането на европейския стабилизационен механизъм, който като МВФ има възможностите да извършва големи финансови операции по спасяване.

И все пак, дори при наличието на тези нови институционални опори, глобалните финансови рискове от дестабилизацията на Гърция остават значителни. Не е трудно да си представим как новите безразсъдни гръцки лидери неглижират германската решимост да не се допусне отписване на дългове или да се предоговорят пакетите за структурни реформи. Не е трудно също така да си представим как европейските бюрократи подценяват политическата динамика в Гърция.

Във всеки случай, по-голямата част от тежестта по приспособяването към новата ситуация ще падне върху плещите на Гърция. Всяка недобросъвестна страна, която е притисната до стената, трябва да направи огромни жертви, дори и всички стари дългове да й бъдат опростени. А гръцката недобросъвестност беше епохална. В самото начало на дълговата криза през 2010 година, бюджетният дефицит на правителството достигна невероятните 10% от националния доход.

Когато кризата избухна с пълна сила и Гърция изгуби достъпа до частното кредитиране, „тройката” (МВФ, ЕЦБ и ЕК) осигури огромно количество дългосрочно финансиране. Но дори и гръцкият дълг да беше напълно изтрит, имайки предвид основния дефицит възлизащ на 10% от БВП, за балансиран бюджет беше нужно голямо затягане на коланите, водещо неминуемо до рецесия. Германците бяха прави, когато казаха, че оплакванията срещу „бюджетната дисциплина” трябва да бъдат отправени към предишните гръцки правителства. Именно тези правителства увеличиха вътрешното потребление до много неустойчиви равнища и направиха приземяването болезнено.

Въпреки това Европа трябва да бъде много по-щедра при отписването на дълг и спешно да намали размера на краткосрочните плащания. Но, първо, е необходимо да се справи с дългосрочната дестабилизация и, второ, е от съществено значение да се подпомогне растежа.

Да си го кажем направо: за настоящите затруднения на Гърция обаче не са виновни само гърците. (А още по-малко гръцките младежи, на които им трябват няколко допълнителни години, за да завършат училище, понеже учителите им са постоянно в стачка).

Вина има преди всичко решението на страните от еврозоната да присъединят Гърция към единната валута през 2002 година, което решение беше доста безотговорно, а Франция носи основната вина заради решаващата си подкрепа. Тогава Гърция не покриваше нито един от основните критерии за сближаване, освен това имаше огромни дългове, а и беше сравнително доста икономически и политически изостанала.

На второ място, по-голямата част от финансирането на гръцкия дълг дойде от германските и френските банки, които извличаха огромни печалби като заемаха евтини пари от собствените си правителства и от Азия. Те изливаха тези пари в нестабилни държави, чиято фискална стабилност се основаваше на вярата, че при затруднения ще бъдат спасени от останалите страни членки.

И на трето място, партньорите на Гърция в еврозоната имаха на разположение силен лост за влияние, който обикновено липсва при преговорите между суверенни държави. Ако Гърция не приемеше поставените условия за поддържане на членството й в зоната на единната валута, тя рискуваше да бъде изхвърлена заедно с това и от Европейския съюз.

Даже след двата спасителни пакета, е нереалистично да очакваме гръцките данъкоплатци да започнат да си връщат огромните дългове в скоро време – не и при нива на безработица от 25% (и над 50% при младежите). Германия и останалите северноевропейски ястреби, са прави да настояват Гърция да се придържа към поетите ангажименти за структурни реформи, за да може някой ден да се случи сближаването с останалите страни от еврозоната. Но за да постигнат това са длъжни да направят по-големи отстъпки по отношение на дълговите плащания, чиято тежест все още създава значителна политическа несигурност за инвеститорите.

Няма значение, че отстъпките за Гърция създават прецедент, който може да бъде използван от други страни. Рано или късно, и други периферни страни ще се нуждаят от помощ. Много хора се надяват, че Гърция няма да бъде принудена да напусне еврозоната, и че временна мярка каквато е пълният контрол върху капиталите може да се окаже крайно необходима за предотвратяване на финансов хаос. Еврозоната трябва да продължи да бъде гъвкава, ако не иска да се пречупи.

*Кенет Рогоф е професор по икономика и публични политики в Харвардския университет и бивш главен икономист на МВФ от 2001 до 2003 година.

петък, 6 февруари 2015 г.

Нестандартната истина

Нуриел Рубини*

Кой можеше да си помисли, че шест години след началото на глобалната финансова криза, повечето напреднали икономики все още ще се носят по течението на нестандартни монетарни политики? Нито една централна банка не е имала намерение да прилага настоящите мерки (политика на нулеви лихви, количествени облекчения, кредитни облекчения, агресивно управление, отрицателни лихви по депозитите, неограничена намеса на валутния пазар) преди 2008 година. Днес те са станали основен инструмент за политиците.

За последната година и половина Европейската централна банка одобри своя собствена версия на агресивно управление, след това премина към политика на нулеви лихви, а в последствие използва кредитните облекчения преди да реши да опита с отрицателните лихви по депозитите. През януари банката одобри пълна програма за количествени облекчения, а централните банки на по-малките напреднали икономики, каквато е Швейцарската национална банка, опряха до подобни нестандартни политики.

Единият резултат от тази глобална монетарно-политическа активност беше бунтът на псевдоикономистите и пазарните разбирачи през последната година. Тази група от „австрийски” икономисти, радикални монетаристи, „познавачи” на златото и биткойн фанатици нееднократно предупреждаваха, че при подобно мащабно увеличение на глобалната парична маса ще се стигне до хиперинфлация, американският долар ще рухне, цените на златото ще хвръкнат до небето и накрая настоящите валути ще бъдат наследени от дигитални крипто-валутни двойници.

Нито едно от тези страховити предсказания не се сбъдна. Инфлацията е ниска и продължава да пада в почти всички напреднали икономики, дори нито една централна банка от напредналите икономики не успя да постигне поставената цел за инфлация от 2%, а повечето понастоящем се борят да избегнат дефлацията.

Нещо повече, стойността на долара спрямо йената, еврото и валутите на повечето бързо развиващи се икономики, се покачи значително. Цените на златото, след спада от 2013 година, се сринаха от 1900 долара за тройунция до около 1200 долара за тройунция. А биткойн-а беше най-зле представящата се валута в света през 2014 година, като стойността й падна с почти 60%.

Ясно е, че повечето апокалиптици имат повърхностни познания по икономика. Но това не означава, че гледната им точка не продължава активно да влияе на публичния дебат. Затова си струва да се запитаме защо техните предсказания се оказаха толкова погрешни.

Грешката им се корени в объркването на причината и следствието. Причината за все по-честото прибягване от страна на централните банки до нестандартните монетарни политики е, че възстановяването след 2008 година е доста анемично. Подобни политики са необходими в борбата с дефлационния натиск, причинен от нуждата от болезнено съкращаване на силно нарасналия публичен и частен дълг.

В повечето напреднали икономики например, все още има огромни производствени излишъци, като производството и търсенето са доста под капацитета си, затова и фирмите имат ограничени възможности за въздействие върху цените. В тези страни съществува също така и доста стагнирал пазар на труда. Твърде много безработни се борят за твърде малко работни места, като в същото време търговията и глобализацията в съчетание с технологичните иновации, които не се нуждаят от работна ръка, значително свиват работните места и доходите и водят до ново намаляване на търсенето.

Нещо повече, имотният пазар, в който бумът доведе до разорение (в Съединените щати, Великобритания, Испания, Ирландия, Исландия и Дубай), все още е в застой. А балоните на други пазари (например в Китай, Хонг Конг, Сингапур, Канада, Швейцария, Франция, Швеция, Норвегия, Австралия, Нова Зеландия) носят нови рискове и спукването им ще повлече цените на имотите надолу.

Пазарите на суровини също могат да са източник на антиинфлационен натиск. Шистовата революция в Северна Америка намали цените на петрола и газа, а забавянето на китайската икономика доведе до намаляване на търсенето на широк спектър от суровини, в това число на желязна руда, мед и други индустриални метали, сега предлагани в изобилие след години на високи цени, стимулирали инвестициите в нови мощности.

Забавянето на китайската икономика, дошло след години на свръхинвестиране в недвижими имоти и инфраструктура, причинява глобално пресищане с индустриални продукти и със стоки за широко потребление. Сега, когато вътрешното търсене в тези сектори се свива драстично, излишният капацитет в производството на стомана и цимент в Китай – предлагам само тези два примера – ще доведе до нов дефлационен натиск върху глобалните индустриални пазари.

Нарастването на подоходното неравенство чрез преразпределение на доходи от тези, които харчат повече към тези, които спестяват повече, допълнително ще свие търсенето. В резултат на това имаме асиметрично нагаждане между икономиките кредиторки със свръхизлишъци, които не са подложени на пазарен натиск да харчат повече, и свърхзадлъжнелите икономики кредитополучателки, които са подложени на сериозен пазарен натиск да спестяват повече.

Оказва се, че живеем в свят, в който има твърде много предлагане и твърде малко търсене. Резултатът е постоянен антиинфлационен, ако не и дефлационен, натиск, въпреки агресивните монетарни мерки.

Способността на нестандартните монетарни политики да се справят с дефлацията, отчасти се дължи на факта, че същите тези политики отслабват валутата като по този начин подобряват износа и увеличават инфлацията. Това обаче е игра с нулев резултат, която просто прехвърля дефлацията и рецесията върху други икономики.

Може би най-важна е пълната липса на свързаност с фискалната политика. За да бъдат ефективни, монетарните стимули трябва да са съпътствани от временни фискални стимули, понастоящем липсващи във всички по-големи икономики. Дори нещо повече, еврозоната, Обединеното кралство, Съединените щати и Япония се стремят към различна степен на фискална дисциплина и консолидация. Наскоро МВФ правилно отбеляза, че част от решението за свят с твърде голямо предлагане и твърде малко търсене, са публичните инвестиции в инфраструктура, която е в окаяно състояние в повечето напреднали и бързо развиващи се икономики (с изключение на Китай). С дългосрочни лихви близки до нула в повечето напреднали икономики (а някои случаи дори отрицателни), инфраструктурните разходи са задължителни. Но множеството политически ограничения – особено факта, че фискално затегнатите икономики орязват първо капиталовите разходи и едва след това разходите за заплати в публичния сектор, субсидиите и другите текущи разходи – възпрепятстват така необходимите инфраструктурани подобрения.

Всичко това е рецепта за продължаващ слаб растеж, трайна стагнация, липса на инфлация и дори дефлация. Именно по тези причини, при липсата на подходящи фискални политики за справяне с намаленото съвкупно търсене, нестандартните монетарни политики ще останат основните фигури на макроикономическата сцена.

*Нуриел Рубини е професор в Стърн скуул ъф бизнес към Нюйоркския университет и председател на Рубини глобал економикс. Бил е старши икономист по международните въпроси в Съвета на икономическите съветници на Белия дом по време на администрацията на Бил Клинтън. Работил е за Международния валутен фонд, за Федералния резерв на САЩ и за Световната банка.

сряда, 4 февруари 2015 г.

Гръцко погребение за германската дисциплина

Йошка Фишер*

До неотдавна, германските политиците уверено заявяваха, че кризата с еврото е приключила. Германия и ЕС, казваха те, устояха на бурята. Днес вече знаем, че това е била просто още една грешка в представата за настоящата криза. В основата и на тази грешка, както на всяка предишна, е пожелателното мислене – и пак Гърция разби илюзиите.

Още преди лявата партия Сириза да постигне съкрушителна победа на провелите се наскоро национални избори в Гърция, беше ясно, че кризата е далеч от развръзка и че има опасност да се влоши. Фискалната дисциплина – политика на съкращаване на разходите и нулеви дефицити – просто не работи. В една свиваща се икономика съотношението дълг спрямо БВП по-скоро се увеличава, отколкото пада, а страните в затруднение спасили се от депресията, страдат от огромна безработица, от обезпокоителни нива на бедност и от липса на надежда.

Предупрежденията за пълен политически блокаж бяха пренебрегнати. Притиснато от дълбоко вкоренения страх в Германия от инфлация, правителството на канцлера Ангела Меркел упорито заявява, че болезненото свиване на разходите е задължително условие за възстановяване на икономиката. ЕС няма друг избор освен да се съобрази. Сега, след като гръцките избиратели изхвърлиха изтощения и корумпиран елит на своята страна и предпочетоха да се доверят на партия, която призоваваше за край на затягането на коланите, настъпи пълен политически блокаж.

Победата на Сириза, освен че отбелязва началото на следващата глава от кризата на еврото, ще задълбочи политическата - може би екзистенциалната – криза в Европа. Неочакваното едностранно прекратяване от страна на Швейцарската национална банка на споразумението за обвързване на курса на швейцарския франк с този на еврото, случило се на 15 януари, макар да не представлява непосредствена финансова заплаха, предизвика невъобразима психологическа буря, която предизвика огромна загуба на доверие. След тези действия на ШНБ еврото е по-застрашено отвсякога. А последвалото решение на ЕЦБ за изкупуване на правителствен дълг на страните от еврозоната в размер на повече от 1 трлн. евро, макар да е правилно и необходимо, още повече ще намали доверието.

Резултатите от изборите в Гърция бяха ясни преди повече от година. Ако сега преговорите между „тройката” (ЕК, ЕЦБ и МВФ) и новото гръцко правителство постигнат успех, резултатът ще бъде взаимно щадящ компромис и за двете страни. Ако не бъде постигнато съгласие обаче, Гърция ще фалира. И макар че никой не може да каже предварително какво ще означава един гръцки фалит за еврото, то при всички положения това носи риск за бъдещето на общата валута. А е абсолютно сигурно, че при една мегакатастрофа, в резултат на разпада на еврозоната, Германия няма да бъде пощадена.

Компромисът де факто ще означава разхлабване на дисциплината, което носи значителни вътрешни рискове за Меркел (макар и далеч по-незначително, отколкото при провал на еврото). Меркел, въпреки огромната си популярност у дома и в собствената си партия, разбира ясно пред какво е изправена. Тя трябва да направи доста повече, въпреки доверието към нея.

В края на краищата обаче тя може да няма избор. Имайки предвид въздействието на резултатите от гръцките избори върху политическия процес в Испания, Италия и Франция, където настроенията срещу фискалната дисциплина са доста силни, натискът върху финансовите министри на страните от еврозоната – и от ляво, и от дясно – ще нарасне значително. В тази ситуация не е нужно да си пророк, за да предвидиш, че последната глава от кризата на еврото ще разбие на пух и прах германската политика на строги икономии – освен ако Меркел не предприеме прекомерен риск като остави еврото да се провали.

Засега няма индикации в тази посока. Вече няма значение кой - „тройката” или гръцкото правителство – ще направи първата стъпка към преговори, понеже гръцките избори нанесоха сериозен удар на Меркел и нейната стратегия за стабилизиране на еврото чрез затягане на коланите. Съчетанието между намаляване на дълговете и структурни реформи, както вече знаем, изхабява прекалено бързо демократично избраните правителства, понеже изискват прекалено тежки жертви от своите избиратели. А без растеж няма как да се случат структурните реформи, колкото и да са наложителни.

Това е урокът на Гърция за Европа. Въпросът сега е не дали германското правителство ще научи този урок, а кога. Ще трябва ли нещо подобно да се случи с испанските консерватори на предстоящите парламентарни избори в страната, за да слезе Меркел на земята?

Само растежът ще реши бъдещето на еврото. Дори Германия, най-голямата икономика в ЕС, има огромна нужда от инвестиции в инфраструктура. Ако правителството й не престане да гледа на „нулевите дългове” като на Светия граал и вместо това инвестира в модернизацията на транспортната инфраструктура на страната, в общинската инфраструктура и в дигитализацията на домакинства и индустрия, еврото – и Европа – ще получи силен тласък.

Нещо повече, една широкообхватна програма за публични инвестиции може да бъде финансирана със заеми на изключително ниски (а в Германия дори отрицателни) лихви.

Единството на еврозоната и успеха на крайно необходимите структурни реформи – защо не и оцеляването й – сега зависи от това дали ще се пребори с липсата на растеж. Германия има възможности за фискални маневри. Посланието от изборите в Гърция е, че Меркел трябва да ги използва преди да е станало твърде късно.

*Йошка Фишер е бивш германски външен министър и вицеканцлер в периода 1998-2005 година.

понеделник, 2 февруари 2015 г.

Еврозоната се нуждае от нещо повече от „количествени облекчения”

Мартин Фелдстийн*

Въпреки че Европейската централна банка стартира по-голяма от очакваното програма за количествени облекчения, дори нейните защитници се страхуват, че тя няма да е достатъчна за вдигане на реалните доходи, за намаляване на безработицата и за снижаване на съотношението правителствен дълг към БВП. И с право се страхуват.

Но първо да съобщя добрата новина: очакванията покрай количествените облекчения ускориха обезценяването на еврото на международните пазари. По-слабото евро ще стимулира износа на страните от еврозоната – от които почти половината участват активно на външните пазари – а това ще повиши БВП-то й. Обезценяването на еврото също така ще увеличи цените на вносните стоки, а оттам и нивата на инфлацията, което ще отдалечи еврозоната от дефлацията.

За съжаление това може да се окаже недостатъчно. Успехът на количествените облекчения в Съединените щати се случи благодарение на специфичните условия, които бяха доста по-различни от наблюдаваните днес в Европа. Всъщност страните от еврозоната не трябва да спират реформаторския си устрем, успокоявайки се с това, че продажбите на дългови книжа от страна на ЕЦБ ще им реши проблемите. Но дори и тези страни да не успеят да преодолеят политическите пречки пред прокарването на структурните промени в условията на труда и стоковите пазари, които да повишат производителността и конкурентоспособността, те могат да приемат политики за повишаване на съвкупното търсене.

Трябва обаче да е ясно, че прекомерната задлъжнялост на основните страни от еврозоната изключват употребата на традиционните кейнсиански политики – увеличаване на бюджетните разходи и намаляване на данъците – за повишаване на търсенето чрез увеличение на бюджетния дефицит. Но правителствата на страните от еврозоната могат да променят данъчната рамка по начин, който да стимулира частното потребление без да се намаляват нетните приходи или да се повишава бюджетният дефицит.

Първо, трябва да разберем защо, въпреки че количествените облекчения успяха да стимулират растежа и заетостта в Съединените щати, това може да се окаже неподходящо за еврозоната. Ефектът на количествените облекчения върху търсенето в Съединените щати е в резултат на състоянието на финансовите пазари по времето, когато Федералният резерв започна мащабните покупки на активи през 2008 година. По онова време лихвения процент по десет годишните съкровищни бонове беше близо до 4-те процента. Агресивната програма на Фед по изкупуването на съкровищни бонове и ангажимента да запази краткосрочните лихвени равнища ниски за дълъг период от време свалиха дългосрочните лихви до около 1,5%.

Рязкото падане на дългосрочните лихвени равнища накараха инвеститорите да купуват активи, покачвайки по този начин цените на акциите. Ниските лихви по ипотеките от своя страна се оказаха стимул за възстановяване на цените на имотите. През 2013 година, широкият индекс на цените на активите на „Стандарт енд пуърс” нарасна с 30%. Комбинацията от високи цени на активите и високи цени на имотите повиши нетата стойност на активите на домакинствата с 10 трлн. долара през 2013 година, което се равнява на около 60% от годишния БВП.

Това от своя страна доведе до увеличаване на потребителските разходи, подтиквайки бизнеса да увеличи производството и възнагражденията, което означаваше повече доходи и още повече потребителски разходи. В резултат на това реалният (инфлационно изгладен) ръст на БВП се ускори до 4% през втората половина на 2013 година. След кратка пауза заради лошото време, през първата четвърт на 2014 година, БВП продължи да расте и достигна до повече от 4% на годишна база.

По този начин успехът на количествените облекчения в Съединените щати помогна на Фед да поддържа ниски дългосрочните лихви. Обратно, дългосрочните лихви в еврозоната вече са извънредно ниски, като лихвите по десет годишните правителствени книжа в Германия и Франция са 50 базисни пункта, а в Италия и Испания са само 150 базисни пункта.

Това означава, че ключовият механизъм, който проработи в Съединените щати, няма да проработи в еврозоната. Ако все пак курсът на еврото спрямо долара продължи да пада от сегашното равнище от 1,15 долара за едно евро (каквото беше преди одобряването на плана за количествени облекчения) до практически паритет или дори до по-ниски нива, това ще помогне, но няма да е достатъчно.

За щастие обаче количествените облекчения не са единственият инструмент в ръцете на политиците. Всяка страна от еврозоната може да променя данъчните си правила, за да стимулира бизнес инвестициите, строителството на жилища и потребителските разходи без да увеличава бюджетния си дефицит и без да иска разрешение от Европейската комисия.

Как можем да стимулираме бизнес инвестициите? Чрез данъчно кредитиране или чрез намаляване на сроковете за амортизация на дълготрайните материални активи на фирмите, като по този начин ще се увеличи възвращаемостта на инвестицията. Намалените по този начин данъчни приходи, могат да бъдат компенсирани с увеличаване на корпоративния данък.

Също така търсенето на нови жилища може да се повиши като на собствениците се признаят за разходи плащанията на лихвите по ипотечните заеми (както стана в Съединените щати), или като се въведе данъчно кредитиране за ипотечните разходи. Данъчно кредитиране за покупка на жилище като временна мярка ще ускори жилищното строителството, носейки по-голяма полза в краткосрочен аспект и по-малка в дългосрочен. В този случай загубата на данъчни приходи може да бъде компенсирана чрез повишаване на индивидуалните данъци.

Един ангажимент за повишаване на ДДС с два процентни пункта годишно през следващите пет години също би насърчило днешното потребление, имайки предвид повишаването на цените в бъдеще. Намаляването на реалните доходи причинено от увеличението на ДДС може да бъде компенсирано чрез комбинация от намаляване на данъците върху личните доходи, намалявайки общата данъчна тежест, и чрез увеличаване на бюджетните трансфери.

Въпреки че страните от еврозоната не могат да изравняват лихвените си равнища или валутните си курсове, те могат да сменят данъчните си правила, за да стимулират харченето и търсенето с подходящите политики, разбира се с възможни различия в отделните страни. Националните политически лидери трябва да разберат, че количествените облекчения не са достатъчни и да започнат да мислят за това, какво е нужно да се направи, за да се стимулира харченето и търсенето.

*Мартин Фелдстийн е професор по икономика в Харвардския универститет и почетен президент на Националното бюро за икономически изследвания. Председателствал е Съвета на икономическите съветници на президента Роналд Рейгън от 1982 до 1984 година. През 2006 година е назначен в Консултативния съвет за външно разузнаване към президента Джордж Буш, а през 2009 е назначен в Консултативния съвет за икономическо възстановяване към президента Барак Обама. Понастоящем той е в борда на директорите на Съвета за външни отношения, на Тристранната комисия и на Г-30, неправителствена международна организация, която се занимава с търсенето на отговори на глобалните икономически проблеми.