петък, 9 март 2018 г.

Сделката с ЧЕЗ донесе сериозен проблем за репутацията на Борисов


- Ако случаят ЧЕЗ-Инерком е тест за управлението, какво показа той?

- Нито управляващите, нито премиера Бойко Борисов, предвидиха, че този случай ще се развие по такъв начин и ще се разрасне до такава степен. Надцениха собствените си възможности и подцениха ситуацията. Бяха убедени, че по време на европредседателството вниманието ще е фокусирано върху по-важни теми като Западните Балкани, външнополитическите инициативи на Бойко Борисов, а не една тема, представена като рутинни отношения между два частни икономически субекта. Вероятно това подценяване не им позволи да реагират адекватно.

- Откъде дойде по-голямото подценяване - от държавата и нейните структури или от управляващите политически фактори?

- Със сигурност имаше катализатор на процеса и той идваше и от политически, и от икономически играчи, които са отпаднали от търга. Участвали са, но са загубили битката за придобиване на тези апетитни активи. От друга страна беше подценена изключително много вероятността обществото да реагира по този силно критичен начин. Това е вторият и по-важен фактор, който показа, че управляващите не са направили адекватна оценка на възможните последици.

- А какво прозира зад променената позиция на властта, държавата да придобие дял от ЧЕЗ?

- Целият скандал премина през три отчетливи фази. Първата беше фазата на отричането: няма такова нещо, помислихме, че е фалшива новина, ние не се месим, не знаем какво става, решенията се взимат в друга държава по други закони, нямаме право да взимаме отношение. Втората фаза на реакция беше отстъплението. По всички фронтове управляващите се опитаха да избягат от създалото се обществено напрежение. Премиерът Борисов отрече да има каквото и да е участие в сделката, прехвърли вината към "тея гадове", потърси външен враг: руско-грузински интереси. И се опита да спечели време за прегрупиране вътре в собствената си партия и в управлението, за да намерят правилния отговор на острата обществена реакция. Третата фаза е на контра-настъплението. След като се окопитиха и преодоляха първоначалния шок, откриха и правилната формула за излизане от нея.

- Каква беше тази формула?

- Първо всички институции бяха впрегнати да демонстрират решителност и решимост за реакция. Втората линия включи предложения, които да задоволят обществените настроения - предложиха одържавяване на дела, който придобива "Инерком".

- Не си ли противоречи това решение, след като именно първият кабинет "Борисов" продаде последните дялове на държавата в ЧЕЗ? И всъщност решение, което ще се плаща от българските данъкоплатци.

- До такава степен беше изкривен дебатът по казуса и проблематизирани отношенията между два частни субекта, че трябваше държавата да вземе решения, които застрашават възможно най-малко управляващите и управлението. След като обществото има желание по някакъв начин да върне контрола си върху едно структуроопределящо предприятие или стратегическа инфраструктура, премиерът е длъжен да даде решение, в синхрон с това обществено очакване.

- Обществото ли си връща контрола или политически брокери, които ще назначат свои хора в борда на дружеството?

- На повърхността изглежда, че обществото ще си върне контрола. Но под повърхността е ясно, че всеки придобит от държавата контрол върху активи, ще даде възможност за поредното брокерство от страна на политическия елит с цел придобиване на влияние - финансово или електорално. В случая и двете. Все пак в борда ще влязат партийни функционери, или близки до властта хора ще бъдат на високи позиции, с големи заплати и ще трябва да се отблагодаряват за всичко това. Но на повърхността изглежда, че сякаш държавата ще се погрижи по-добре за управлението на стратегически активи, важни за националната сигурност и за близо 3 млн. души в Западна България.

- Успяха ли БСП като опозиция да отиграят слабостта на управлението или са съучастници в размиването на дебата?

- БСП изкараха дебата от обществения му фокус и го вкараха в парламентарна рамка - битка между управляващи и опозиция. Всъщност в тази ситуация обществото се оказа опозиция на управляващите. Скандалът имаше потенциал да събори управлението. БСП обаче нямат потенциал и капацитет да бъдат обществено припознати като реална опозиция на управлението. Най-малкото защото са уязвими от миналото си лидерите в левицата. Корнелия Нинова може да бъде много лесно атакувана. Неща, които от години говорят ГЕРБ, сега излязоха и от устата на Гинка Върбакова: "как може една млада дама от село Крушовица да придобие на 28 години Техноимпекс". Затова и БСП лесно губят битки, вкарани в парламентарните коловози. В цялото това противопоставяне обаче се появи фигурата на президента Румен Радев. Той се оказа в ролята на реална алтернатива, на гласът на общественото недоволство. Около него ще се завъртят и обществените очаквания за изграждане на ясна алтернатива на управлението на Бойко Борисов, въпреки че той няма такава възможност, институционално няма как да играе тази роля. Но като личност обществените очаквания са да влезе в нея. Видяхме и по време на чествания на връх Шипка  - Корнелия Нинова залепена за президента Радев. БСП се опитват да спечелят от ситуацията около ЧЕЗ през авторитета на президента.

- Как тези количествени натрупвания от скандали в управлението ще се отразят на неговото качествено изменение?

- Парадоксално ситуацията около ЧЕЗ сплоти управляващата коалиция между ГЕРБ и "Обединените патриоти". Защото от едно падане на кабинета най-много щяха да пострадат патриотите, затова и те категорично застанаха в този скандал зад ГЕРБ и съвсем тактично се отдръпнаха, като оставиха инициативата с овладяването на негативните ефекти на партията на Бойко Борисов. Същественото обаче е, че ГЕРБ все още не са преодолели общественото недоверие, създало се покрай този скандал. Моите лични социологически проучвания на настроенията на хора, непредставително разбира се, категорично показват убедеността на тези хора, че зад сделката с ЧЕЗ стои Бойко Борисов. Този репутационен проблем, който премиерът си създаде със скандала „Гинка“, много трудно ще бъде преодолян. Независимо, дали държавата ще влезе в ЧЕЗ или не. Във всички случаи имиджово Бойко Борисов е основният губещ. Едно такова убеждение у хората не може толкова бързо да бъде променено. Краткосрочно и средносрочно лично Борисов ще търпи електорални загуби, защото не успя да отговори на въпросите кой реално стои зад тази сделка и затова, че не е направил възможното при всички съмнения да предотврати сделката.

- Тези електорални флуиди къде ще отидат?

- При БСП малко вероятно, при президента временно. При трети нов политически играч, който може да се появи - много вероятно. Не искам да споменавам имена, но е възможно, заради създалата се ситуация, политическите инженери набързо да скалъпят нов субект, който да обере целият негативизъм. Според мен, ако след европредседателството ГЕРБ не тръгнат към нови предсрочни избори, лакмусът за нова политическа ситуация ще бъдат изборите за европейски парламент. А какво ще се случи в този отрязък от време е много трудно да се прогнозира.

четвъртък, 1 март 2018 г.

Кейнс, дълг и патология


В България, а и не само тук, съществуват три вида тълкуватели на икономическата проблематика: икономическите пропагандисти, политическите популисти и тихите професионалисти. Първите говорят и пишат за икономика движени или от личен, или от частен, корпоративен интерес, т.е. за тях мнението на останалите е без значение или има значение единствено, ако съвпада с личния им интерес или интереса на техния корпоративен приятел. Вторите говорят и пишат за икономика движени от личните си лидерски сметки или сметките на партията си, т.е. тезите им се затварят единствено и само до кръга на техните избиратели, малобройни или многобройни. За третите никой не разбира и никой не познава, или ги познават малцина посветени, понеже са предпочели да мълчат, понякога оглушително, пред това да изразят компетентното си мнение, понеже първите два вида са прекалено кресливи и трудно могат да бъдат надвикани или понеже скромността и интелигентността им надделяват над инстинкта за изява.

Но независимо дали по икономически теми се говори напоително или се мълчи оглушително, нито един от трите вида тълкуватели не може, а третият вид и не иска, да избегне тежестта на икономическите истини и да заобиколи строгите закони движещи икономическите процеси.

В дебатите за рамковото споразумение на правителството с четири чуждестранни банки за обслужване на държавния дълг в следващите три години, напоили обилно публичното пространство, се откроиха ясно и трите вида икономически тълкуватели. Най-ясно обаче, поне за разбиращите от икономика и икономически процеси, се открои отсъствието на тихите професионалисти.

Без да имам претенцията за задълбочено познаване на тънкостите на икономическите процеси, все пак ще направя опит да разясня какво не достигна, за да се разбере същността на проблема с намерението за емитиране на точно този дълг, точно сега и точно в този размер.

В един свой коментар наскоро, проф. Робърт Скиделски, автор на тритомната биография на Джон Мейнард Кейнс, цитира една от най-прочутите мисли на последния, в която се казва, че „инфлацията е несправедлива, а дефлацията не е за препоръчване. От двете обаче дефлацията е по-лоша, тъй като е по-лошо да се предизвика безработица, отколкото да се разгневят рентиерите”.

На пръв поглед цитатът на Кейнс не изглежда да има нещо общо с темата за емитирането на дълг от страна на българското правителство. Но има, и общото е, че нито един от трите вида тълкуватели на икономическите проблеми не може да избяга от истината. А тя е, че в България не съществува нито едно условие, при което в една зряла пазарна икономика, правителството може да си позволи да мисли за емитиране на дълг. И все пак нещо общо има и то е, че проблемът с инфлацията и инфлационните очаквания е в основата на изчисленията за растежа и просперитета на всяка една икономика.

Първата и незаобиколима истина е, че няма и не може да има изгоден държавен дълг. Държавният дълг обикновено е необходимост наложена в ситуация на дефицит на свеж финансов ресурс. Дългът се емитира при определени финансови параметри и с ясното съзнание за поемане на определен риск, както от страна на кредитополучателя, така и от страна на кредитора. Именно финансовите условия определят тежестта на дълга, т.е. в колкото по-затруднена ситуация е една държава, толкова по-сурови и тежки са условията. Примерът с Гърция е показателен. Съединените щати са изключение.

Втората истина е, че за да си позволим да мислим за емитиране на държавен дълг за покриване на текущи дефицит, или казано по просто за запълване на дупки в бюджета, трябва да имаме ясна представа от къде и как ще се появят приходи за връщане на дълга в краткосрочен, средносрочен и/или дългосрочен план. Ако нямаме подобна ясна представа имаме две перспективи пред себе си: или да търсим възможности за оптимизация на държавните разходи, или да не ползваме взетия дълг за запълване на дупки, а да го ползваме за стимулиране на икономиката, а оттам и растежа.

Третата истина е, че държавен дълг се емитира само при очаквани средни до средно високи нива на инфлация за продължителен период от време. Ако в Европа обаче имат някаква, макар и бегла представа, за очакваните инфлационни равнища, както и за управлението им до достигане на устойчиви нива за продължителен период от време, то у нас отговорните за вземането на адекватните фискални и монетарни решения или нямат ни най-малка представа какво да правят, или крият значителна част от истината за дълга, т.е. влизат в ролята или на икономически пропагандисти, или в ролята на политически популисти.

Четвъртата истина е, че държавен дълг се емитира само когато има дългосрочна перспектива за възстановяване и устойчив растеж на икономиката. България изпадна в тежка икономическа и финансова ситуация още през 2009 година, непосредствено след избухването на Голямата рецесия, и до днес не може и не знае как да излезе от нея. Високата безработица се комбинира с ниски нива на заетост. Ниската конкурентност на произвежданите в България стоки и услуги (с изключение на сектора на информационните технологии, който има незначителен дял от икономиката ни) е плод на високата енергоемкост на производството и лошото качество на българското образование. Емиграционните вълни на отчаяние доведоха демографската картина до катастрофа изразяваща се в това, че един работещ вече издържа един неработещ, било то пенсионер, безработен, ученик или дете.

Петата истина е, че дълг се емитира само при наличие на реформирана или реформираща се институционална рамка, която да гарантира базисна справедливост и да даде необходимия първоначален тласък на една икономика изпаднала в тежка институционална, социална и финансова криза. Такава реформирана или реформираща се институционална рамка, въпреки категоричните публични заявки и заклинания, на този етап няма и не се очертава да има. Управляващата коалиция забуксува в тежките условия на коалционното управление в настоящата ситуация и едва се удържа не само целостта и интегритета на управляващата коалицията, но и самите коалиции и партии участващи в нея. Пресен пример за последното е депозираната оставка на председателя на АБВ Георги Първанов след като неговите съпартийци гласуваха условията за емитиране на дълг, при положение, че предишният ден самият той категорично заяви, че парламентарната група на АБВ ще гласува против.

И едно допълнение за пазарите на дълг. Дългове се отпускат по ясни правила, при отдавна изработени и доказали се в практиката критерии и с градиран риск. За световния пазар на дълг България е високорискова държава. Самият факт, че в споразумението с банките за обслужване на дълга, се залага дългосрочна лихва в размер до 10%, означава, че доверието в нашите дългови книжа е нищожно, до никакво. Защитниците на дълга изтъкваха аргумента, че все пак диапазонът е от 0% до 10%, но никой от тях не си позволи да попита защо например финансовото министерство не заложи горна граница на лихвата в размер на 3-4%, каквато според защитниците е била лихвата по последната емисия дългови книжа. Отговорът е повече от прост. Никой нямаше да купи високорисковите ни книжа на толкова ниска лихва. Разбира се не изключвам възможността, при стабилизиране на финансовата ситуация в България и при наличието на перспектива за устойчив растеж на икономиката и инфлацията, да се постигнат и по-ниски лихвени равнища. Но това е малко вероятно и презастраховането на правителството е повече от очевидно.

Защо Германия например не залага лихви по-високи от 1,5% (условно), а доходността по германските дългови книжа от доста време е отрицателна? Защото Германия е устойчива икономика, с устойчиви финанси, устойчиви нива на инфлацията и големи излишъци по търговския баланс. България за съжаление не е такава държава и по тази причина търси финансиране, залагайки изключително неизгодни и може да се каже, ако ситуацията се влоши, непосилни условия.

Затова и опитите да се обясни на българското общество необходимостта от емитиране на дълг (пък макар и за изплащане на стар дълг), бяха посрещнати с голяма доза скептицизъм. Затова и опитите да се заобиколи истината за икономическите закони от страна на финансовия министър и част от икономистите на коалиционните партньори, предизвика тежка атака към управлението и доведе до обвинения в некомпетентност и откровен лобизъм.

Ако не се предприемат спешни действия за преодоляване на недоверието както от страна на бъдещите кредитори, така и от страна на българското общество, не ни чака нищо добро. А една добра за страната и обществото възможност, в лицето на настоящата управляваща коалиция, за излизане от институционалната, социалната и финансовата криза, ще бъде пропиляна.

четвъртък, 11 януари 2018 г.

2011 – година на турбуленции?

2010 година се оказа изключително тежка както от икономическа, така и от политическа гледна точка. Затова и прогнозите за настоящата бяха и продължават да бъдат силно нюансирани. От доста песимистичните прогнози на носителя на Нобелова награда за икономика Джоузеф Стиглиц, според когото забавянето на икономическия растеж ще продължи, а безработицата ще остане твърде висока и ще натовари държавните бюджети. През не по-малко песимистичното напрегнато очакване на референдума  за обявяване на независомост и всъщност разцепление на Судан, където предвижданията са, че резултатите ще бъдат манипулирани, а това може да доведе до най-кръвопролитния сблъсък на 2011 година. До наистина оптимистичните данни дошли отвъд Атлантика, че продажбите на нови автомобили в Америка са се качили с 11 процента, а Дженеръл мотърс е задминал Тойота по брой продадени автомобили за една година, което е индикатор за съживяване на индустрията на Съединените щати. Подобно съживяване обаче ще донесе раздвижване и на глобалната икономика, защото американците все още остават най-мощната световна икономика и потенциален генератор на икономически растеж.

Тези крайно поляризирани мнения и статистически данни най-вероятно ще бележат целия икономически и политически дебат през годината, защото въпреки оптимизма, идващ от съобщенията за повишените продажби на автомобили в Америка, все още остават нерешени фундаменталните проблеми свързани с банковите регулации, свръхзадлъжнелите държави и липсата на адекватни реакции както от спасилите се от фалит страни, така и от тези, изпаднали в сериозни финансови затруднения.

Преодоляването на предизвикателствата пред глобалната икономика и пред международните отношения, ще зависи от действията на няколко основни играчи на световната политическа сцена. Техните действия ще са определящи и за излизането от икономическата криза, и за намаляването и респективно увеличаването на напрежението в ключови региони като Близкия изток, Африка, Югоизточна Азия и Латинска Америка. И тук взаимното преплитане и влияние между икономически фактори и политически действия е неизбежно и логично.

Съединените щати бяха категорично определени като основни виновници за настоящата икономическа и финансова криза, но те най-вероятно ще се окажат и двигателят за излизане то нея. Въпреки външните критики, че с нерационалното си и в много случаи агресивно поведение, американските банки са довели света до ръба на нов финансов колапс, сравняван с този от Голямата депресия през 30-те години на миналия век, Америка все още запазва потенциала си на най-иновативна и креативна икономика.  Вътрешните наблюдатели от своя страна заложиха на критики свързани с влошаващото се образователно равнище на подрастващите, което ще отслаби конкурентоспособността им, в сравнение с техните връстници от други части на света, особено с тези от Китай. Коментатори и анализатори остро критикуваха правителството, заради липсата на инвестиции в силно амортизираната инфраструктура, което според голяма част от тях, ще бъде мощен генератор на работни места. Не по-малко остро бяха критикувани и плановете на президентската администрация да продължи войната срещу тероризма, водена предимно в Ирак и Афганистан и струваща по над 180 млн. долара дневно на американските данъкоплатци и обезкървяваща и без това силно пострадалата от кризата американска икономика. Неспособността на президента Обама да преодолее съпротивата на опонентите си от републиканската партия по отношение на въпроса с продължаването на програмата за данъчни облекчения за богатите, повлия върху личния му авторитет на човек дошъл да изправи Америка на крака и да върне уважението на света в нея. А компромисът се наложи, заради загубата на мнозинството в Камарата на представителите от страна на демократите и затвърди убеждението на американците в силата на аргументите и ценността на демокрацията. Нито външните, нито вътрешните критики могат да повляят в така голяма степен на очертаващото се скорошно излизане от кризата. Затова и може категорично да се каже, че 2011 ще се окаже година първа от следващия цикъл на световен икономически просперитет, който все пак е рано да прогнозираме как ще завърши.

Това, че Америка излиза от кризата, би трябвало сериозно да разтревожи Китай. Въпреки продължаващия вече повече от десетилетие бурен икономически растеж, Китай има не по-малко проблеми, които ще изправят управляващите пред сериозни дилеми, а оттам и пред трудни избори. На първо място това е голямата инфлация регистрирана за миналата година, резултат от задържането на ниските стойности на местната валута и силно повишеното търсене на стоки и услуги от зараждащата се в страната средна класа, която в края на миналата година бившият британски премиер Гордън Браун определи като основен фактор за бъдещия икономически просперитет на Европа. Вероятно китайската икономика ще продължи да се развива във възходяща посока, но с възстановяването на американската икономика и забогатяването на все повече китайци, конкурентното предимство на евтината работна ръка, а оттам и на евтиното производство ще остане в миналото. Още повече, че с намаляването на заплащането на европейските и американските работници и орязването на социалните програми, особено на помощите за безработица, все повече европейци  и американци ще произвеждат по-евтина и много по-качествена продукция на конкурентна цена, при слабо евро, респективно долар и подобрена производствена база. А и като се вземе предвид скрития контрол на управляващите в Китай върху пазарните взаимоотношения и особено върху стойността на валутата, ще им бъде все по-тежко да удържат натиска на свободните икономики. В момента, в който цените за вложенията в нови производства в Европа, Америка и Китай се изравнят и заплащането на труда стане почти равно, неизбежно капиталовите потоци ще променят посоката си и Китай, със своята контролирана пазарна икономика или ще се принуди да охлаби хватката, или ще се окаже изолирана при разпределянето на печалбите от следващия икономически възход. Предстоящото посещение на китайския президент в Съединените щати едва ли ще опира само до покачването с пет процента на стойността на реминби спрямо долара. Ще се наложи да се обсъдят много по-широк кръг от въпроси свързани с икономическото развитие. За света обаче много по-остро стои върпосът с нарастваща военна мощ  на Китай. Макар все още разходите за отбрана в страната да са несъизмеримо по-малки от тези в Съединените щати, те все пак се използват изцяло за разработване на нови оръжейни системи, докато тези на САЩ се изливат за поддържането на военните контингенти в Ирак и Афганистан. Според данни от много влиятелни международни изследвания, Китай е на път да настигне Съединените щати както по количество, така и по качество на въоръженията. Миналата седмица беше представен за пръв път произведен в страната боен самолет със „Стелт” технология, макар и двигателите да са руски, а дизайнът да е изцяло копиран от този на руските военни самолети. Китай отправя все по-дръзки и чести военни предизвикателства пред доминацията на Америка в Тихоокеанския регион и особено напоследък в Южнокитайско море. Нарастващата военна мощ в съчетание с бурния икономически растеж тласка все повече страни противници на политиката на Съединените щати в международен план, но също така и противници на демокрацията към близко икономическо, политическо и военно сътрудничество с Китай. Тези тенденции дадоха основание на много наблюдатели да заговорят за ново блоково разделение в света и разгаряне на нова Студена война. Но такъв сценарий все още е доста спекулативен.

На фона на „сблъсъка” между Китай и Съединените щати, позициите на Европейския съюз изглеждат доста слаби. Но слабостта си има дълбоки причини. Европа е разделена. И политически, и икономически. Кризата катализира нарастването на напрежения трупани от поне едно десетилетие, но особено след голямото разширяване, включващо България и Румъния. Липсата не единни политики в областта на финансите направи така, че на страни като Германия, която е една от малкото в света, минала леко през турбуленциите на финансовите пазари, сега се налага да плащат сметките на онези, които по най-безотговорен начин позволиха натрупването на огромни публични и частни дългове. Тази липса на финансова интеграция поставя ясни разделителни линии сред европейските страни, несамо на такива, които са членки на еврозоната и които не са, но и на такива от центъра и периферията, на бедни и богати, на големи и малки, на стари и нови, на силни и слаби. Тези разделения поставиха под въпрос не само бъдещото разширяване на Европа, на този етап категорино спряно, но и бъдещето на самия Европейски съюз. Политическата ябълка на раздора в последно време, безспорно плод на икономичеките проблеми, се оказа шенгенското пространство и присъединяването на България и Румъния към него. За Стара Европа проблемите с корупцията и контрабандата в тези две балкански държави дойде като много удобен повод за изместване на фокуса на вниманието на европейското обществено мнение от финансовите затруднение към един наистина периферен проблем, какъвто е разширяването на шенгенското пространство. Опитите да бъдат представени двете страни като инкубатор на престъпност и нелегална емиграция е неразбираем на фона на огромните проблеми с емиграцията във Франция, където стотици хиляди нелегални емигранти пристигат всяка година от Африка. Същата е ситуацията и в Италия, в Испания, в Холандия, дори в Германия, да не говорим за Великобритания. А що се отнася до контрабандата на стоки и особено на цигари, от едно проучване на компанията Филип Морис се видя, че проблемът с контрабандните цигари не е от сега и не идва основно от Балканите. Всяка страна с морска граница е потенциално поле за развихряне на контрабанда, а все пак Европа е заобиколена от всички посоки от вода. Както икономическото, така и политическото разделение на Европа са изкуствено създадени теми, които да дадат поне малка отсрочка за намирането на решение с много по-значимите финансови проблеми на някои от големите и доскоро сочени за пример страни като Ирландия, Испани и Италия, които обаче не могат да бъдат санкционирани, нито мачкани, но за чийто грешки трябва всички да плащаме. Това изкуствено вътрешно разделение обаче поражда реално напрежение, довело до сериозно влошаване на външнополитическият образ на обединена Европа. Ако не се намерят адекватните механизми и убедителните аргументи за необходимостта от задълбочаване на интеграционните процеси, в това число в областта на вътрешните работи, освен в областта на финансите, всички опасения, че Европа ще бъде подминавана в новото световно прегрупиране и формиране на новия ред следкризисен, ще се окажат основателни.

Русия е особен случай. Все още велика военна сила, тя трудно се справя в полето на свободните пазари. Огромните й природни богатства са единствения силен коз, който се използва без всякакви задръжки. Границата на Русия с Европейския съюз не е голяма, но през нея минава „кръвоносна” система от стратегическо значение за Москва. Газопроводната и петролопроводната система служат като здрава връзка не само между два континента, но и между две култури, две политически системи, два модела на функциониране на икономиката. Русия все още се раздвоява между Запада и Изтока. Между представата на Стара Европа за правене на бизнес и политическа организация на обществото и наследената от времената на древна Персия, отпеди над 2500 години, имперска традиция в политиката, търговията и финансите. Използването на природни, георгафски и човешки ресурси за осъществяване на дългосрочни външнополитически стратегии без пресмятане на цената, която трябва да се плати за това, все още остава основен начин на мислене и действие в обширни региони от Азия и народите, които я населяват. Завладяването на малки и слаби държави, неспособни да се съпротивляват дори на заплахата от прилагане на сила и сключване на временни примирия с онези, които са решили да отстояват свободата си, но само докато се набере достатъчно мощ, за да се предприемат нови действия за териториална експанзия, е и ще си остане модел за правене на външна политика в Русия. Същото се отнася и до действията на управляващите, независимо от режима, във вътрешнополитически план. Временното демократизиране, което на езика на властта при руснаците, означава отслабване на държавата, след края на Студената война, беше преодоляно и имперският порядък възстановен. Това разбира се е проблем за Европа на толерантността и демократичните ценности, но е два пъти по-голям проблем на разединена Европа, на Европа без, или на изчерпване, природни ресурси, на влошени взаимоотношения със Съединените щати, на зависимост от руските енергийни доставки. Но Русия изпитва сериозно неудобство от нарастваща китайска икономическа, военна, а оттам и политическа мощ. С обща граница между двете страни над 4000 километра и с изравняващ се технологичен военен потенциал, но с огромно превъзходство в жива сила в полза на Китай, инстинктивната реакция на Русия за сближаване с Европа и особено с НАТО, е разбираема, но крие много опасности. Затова бъдещите външнополитически предизвикателства ще бъдат свързани именно с триъгълника Китай-Русия-ЕС, а не с Близкия Изток, Иран или „олевяването” на Латинска Америка, в който триъгълник Съединените щати ще играят ролята на арбитър. Този страх на Москва работи в полза на Европа, но Европа е слаба и въпреки огромното желание за развитие на общия европейски проект, зациклянето в последната година, даде основания на много анализатори да споделят опасенията си за неговото бъдеще. На този етап връзката Русия-ЕС е жизненонеобходима на управляващите в Москва, затова Русия ще направи всичко възможно да разруши мостовете на евроатлантическото партньорство докрай като предлага всевъзможни общи инициативи с европейските лидери или с отделни страни от ЕС, ще прокарва все повече укрепващи връзката с Европа газопроводи и ще прави предложения за общи отбранителни структури.

На останалата част от страните в света се определят или второстепенни роли – като например на Индия и Бразилия – или роли на статисти. Всяка една от новите-стари велики сили ще прави опити да провокира, привлича, отхвърля или създава нови партньорства и на икономическото, и на политическото бойно поле. На политическото вероятно активно ще се включат като ключови участници Иран, Северна Корея, Венецуела – изместила успешно Куба като дразнител в Латинска Америка – докато на икономическото поле се очаква да се завърне Америка, макар на пръв поглед никога да не е отсъствала, но и Европа, а с излизането от кризата и някои от старите икономически тигри от Азия, но също така и страните от ОПЕК, на които предстои възстановяване от ценовия шок в цените на петрола, особено след добрите перспектива за възстановяване на пазарите и скока в продажбите на нови, все още движещи се с петролни продукти, автомобили.


Какво ще се случи обаче, предстои да се види, но очакването за сериозни турбуленции по пътя към икономическото възстановяване на света, остава вън от всякакво съмнение.