петък, 10 декември 2010 г.

Бюджет 2011 - измама в изборна година


Приетият и на второ четене държавен бюджет за 2011 година отново поляризира мненията на политици и експерти. В строго специализираните спорове по параметрите обаче за пореден път беше изпусната възможността в дебата да бъдат вкарани и данъкоплатците, като тук нямам предвид бизнеса. Това разбира се за пореден път ще даде предимство на управляващите и ще ги остави без адекватен контрол, защото извън заитересованите групи от различни професионални съсловия зависещи от бюджетни трансфери, все още никой не прави усилие да обясни преките последици от всеки похарчен лев от бюджета, върху качеството и стандарта на живот на всеки български гражданин. Макар и да имат като свое основно задължение едно подобно обяснение, политическите партии досега винаги са предпочитали да затварят дебатите за финансите в парламенарните комисии и в пленарна зала. Така всеки път ние се оказваме пред свършен факт и оставяме разпореждането с нашите пари в ръцете на хора, в чийто добри намерения отдавна сме престанали да вярваме.
И оптимистичните и песимистичните сценарии за изпълнение на бюджет 2011 са прекалено натоварени с политика и електорално позициониране в момент, когато би било по-разумно да се говори открито и без колебание за проблемите. Сковаващият страх от загуба на рейтинг, а оттам и на избиратели за предстоящите догодина местни и президентски избори, вкарва допълнително напрежение в чувствителната сфера на публичните финанси, където стабилността е от жизненоважно значение, особено в период на тежка световна икономическа криза. Така се оказваме в ситуация да изказваме опасения и да задаваме въпроси за бюджет, който вече е окончателно приет и оттук нататък може само да бъде актуализиран, с всички негативни последици за страната от този акт.

И така, какво се разбра за този бюджет, какво остана неразбрано и защо?

Според прогнозните разчети брутният вътрешен продукт на България ще бъде малко над 77 млрд. лева, като на базата на тази прогноза е направена и друга, че българската икономика ще реализира ръст от 3,6 процента. Проблемът с тези две прогнози идва от простата аналогия, която всеки би могъл да направи с прогнозите за икономиките на страните от еврозоната. Ако там прогнозите са песимистични, а България очаква за реализация на своята да увеличи износа към тези страни, то възниква съмнение за адекватността на това фундаментално очакване. Това означава или че подобен БВП няма да бъде произведен, или че нещо в сметките остава скрито. Според литературата по въпроса има два вида БВП – номинален и реален. При номиналния БВП във формулата се включва и прогнозната инфлация, което автоматично прави стойността на произведената продукция по-голяма, а оттам се увеличава и абсолютната стойност на крайния БВП. И като сравним тази нова абсолютна стойност с абсолютната стойност на БВП от предишната година, няма проблем да се получи растеж на БВП, който според прогнозата ще бъде 3,6 процента. При реалния БВП обаче нещата стоят различно, защото за основа може да се вземе базисна цена на произведената продукция от минали години. Това ще рече, че може да е произведено същото количество стоки и услуги, каквото е било произведено и миналата година, но ако измерваме номиналния БВП можем да получим растеж на икономиката, каквато е прогнозата за следващата година, а ако мерим реалния, може да се окаже, че ръст на икономиката няма. Вероятността разчетите за ръст да са правени на база номинален БВП като се скрие истината за реалния не бива да се пренебрегва и оставя подозрението, че правителстовото ще спекулират с този на пръв поглед дребен детайл.

Второто важно нещо, което научихме за бюджет 2011 беше заложения дефицит. Както може да се предполага, правителството и в този случай се опитва да жонглира по ръба. Първата задача е да се натъкмят така цифрите, че България да се окаже една от малкото страни в ЕС, която покрива Маастрихтските критерии, а това ще и даде сериозен аргумент да претендира за влизане в т.нар. чакалня за еврозоната, в момент когато страни членки на еврозоната като Ирландия, Испания и Португалия са в сериозно финансово затруднение. Втората задача е да се убеди българското общество, че България е финансово стабилна и е сред страните, които ще реализират ръст на икономиката, когато други силно разивити икономически страни като Съединените щати и Германия не знаят в каква посока ще поемат техните икономики. И двете задачи са доста съмнителни като изпълнение и двете могат да бъдат определени като предизборни флагове на ГЕРБ и лично на премиера. Но тук възниква основателния въпрос как е възможно да се калкулира ръст на БВП, което би трябвало да означава и ръст на приходите в бюджета, и същевременно дефицит. Ако държвата в лицето на министър-предеседателя и финансовия министър досега е претендирала, че за пръв път се правят съкрашения на разходите, а същевременно очаква по-високи приходи, защо се залага въпреки това дефицит? И къде отива дефицитът, който ще бъде акумулиран през 2010 година? Или в края на тази година трябва да се поеме дългово бреме в размер на предвидения дефицит, или трябва да се прехвърли за следващата година. Ако се поеме дългово бреме, то това ще увеличи още държавния дълг, ако се прехвърли за следващата година то няма как да се вместим в рамките на дефицит от 3 процента, според критериите от Маастрихт. Тогава ще трябва да се правят съкращения на държавните разходи и респективно на държавната администрация. Да, но съкращенията се правят в жизненоважни за всяка конкурираща се пазарна икономика сфери като образование и здравеопазване, а се увеличават разходите за „бюджетните паразити” каквито са МВР и МО. Ако за МВР би могло да се направи компромис, заради борбата с престъпността и корупцията, въпреки че ефективността е поставена под дълбоко съмнение, то за МО е напълно неразбираемо залагането на огромни по размер разходи, при положение че и следващата година се предвиждат сериозни съкращения на щатове в армията. Едната възможност за оправдаването на тези разходи е, че трябва да бъдат изплащани огромни по размер обезщетения на съкратените, а другата е, че все още се изплащат сключени от предишното правителство договори. Който и да е от тези отговори не удовлетворява гражданите, които мислят, че инвестицията в образование е по-важна от инвсетицията в отбрана, при положение, че сме член на НАТО и война в скоро време не се очаква. И все пак остава да виси въпросът с дефицита, за който не е ясно защо се предвижда. Освен ако правителството не е счело, че събираемостта на приходите ще спадне значително, въпреки „увеличението” на БВП, което не кореспондира с изявленията от месеци насам, че приходите се изпълняват по план и се предвижда да бъдат увеличени догодина.

Третият голям проблем пред изпълението на заложените в бюджет 2011 прогнозни параметри, е свързан с разходите за пенсии и безщетения за безработица. С около 2 млн. в пенсионна възраст, в това число и тези с право на ранно пенсиониране, и с около 327 хил. безработни, държавата ще бъде поставена в сериозно финансово затруднение. Затова и едно от перата в бюджета, за което са предвидени най-много средства е това за социални дейности. Категоричните заявки на управляващите са, че пенсиите няма да се увеличват, което беше представено във формулата „няма да се пипат”. Разбира се правителството няма да ги пипа, но естествените пазарни сили ще пипат здраво. И доходите на тези най-уязвими български гражадни ще бъдат намалени с толкова, с колкото расте инфлацията следващата година. А щом правителството предвижда ръст на БВП, то няма как да не предвиди и инфлация. Същото ще се случи и с доходите на всички онези, които няма да получат увеличение на заплати.

И така, какво се получава?

Разполагаемият доход на хората ще намалява, защото няма да се увеличават заплати и пенсии и инфлацията ще го изяжда. Но правителството предвижда ръст на БВП, който очаква от износ основно към ЕС, където не се очаква ръст на БВП или ако се очаква, той е минимален. С увеличения БВП се чакат повече приходи в хазната, минус върнатия от износ ДДС, но се предвижда дефицит в размер на около 2,5 млрд. лева, без да се увеличават разходите за пенсии и заплати в държавната администрация и при очаквани още съкращения. При очакван ръст на икономиката естествено е да се очаква и намаляване на безработицата, но разходите за обезщетения се увеличават. Същевременно има сериозен ръст на банковите депозити на гражадни и фирми, индикатор за негативни перспективи пред възстановяването на икономиката, което не кореспондира с оптимизма на финасовия министър Симеон Дянков.
И всичко това на фона на липсата на реформи в ключов сектор като националната сигурност и регресивна реформа (т.е. връщане към стари модели на функциониране на една система) в сферите на здравеопазването и социалното осигуряване.
Остава ни да разберем, дали това объркване се дължи на неразбиране на фунционирането на демократичната държава или на опит да бъдат заблуднени българските граждани с предизборна цел.
И ако ние като граждани не сме разбрали защо бюджета на България за 2011 година е такъв, вината не е в нас, а в онези, които не са успели да ни го преведат на езика на личния ни интерес, в това число и опозицията, и подкрепящите правителството, и експертите.

Текстът е публикуван в сайта ГЛАСОВЕ

вторник, 30 ноември 2010 г.

Москва се опитва да разцепи Запада


Европа неуверено върви по ръба. И от това, дали ще продължи да се движи плахо напред, или ще направи грешна крачка вляво или вдясно, ще се определи и нейното бъдеще. Застанали като в менгеме между старите евроатлантически икономически обвързаности, военни задължения и културни традиции и засилващия се натиск, идващ от Русия, администриращите общото европейско пространство политици в Брюксел демонстрират нарастващо притеснение за оцеляването на Европейския проект. Изборът, пред който всеки европеец е изправен, никак не е лесен. Призивът за създаването на „хармонична икономическа общност от Лисабон до Владивосток” според желанията и намеренията на руския премиер Владимир Путин, изразени в негова статия, публикувана в австрийския вестник „Дер Щандарт”, много напомнят подобни призиви от времената след падането на Берлинската стена, свързани с общата евроатлантическа сигурност и интегрирането на Русия в нея.

Но този път става въпрос за нещо много по-различно, а и инициативата вече е в ръцете на Русия и лично на Владимир Путин.

Ако желанието на страните, членки на НАТО, изразено преди повече от десетилетие, за създаване на отбранителен блок, простиращ се от Ванкувър до Владивосток, беше, на първо място, да се успокоят радикалните и войнствено настроени ястреби в руските политически и военни елити, както и да се демонстрира воля за сътрудничество, то сега стъпките на Русия за създаване на общо икономическо пространство заедно със страните от еврозоната не е нищо повече от маневри, целящи да прекъснат старите, крепили столетия Запада връзки и традиции. Възползването от икономическата и като последица от това, военна слабост на Съединените щати, ясно разкрива намеренията на Москва да се вклини и по този начин да раздели съюзниците от НАТО.

Предложението, идващо от Путин обаче, не само е невъзможно да бъде реализирано, но и би навредило на общото европейско икономическо пространство.

С население малко над 140 млн. души и брутен вътрешен продукт в размер на 2,3 трлн. долара, което прави около 16 хиляди долара на глава от населението, един приличен среден доход според европейските критерии, Русия на пръв поглед наистина изглежда като икономически гигант с перспективни пазари и като заслужаващо вниманието на западните инвеститори място.

Все пак тази сила се крепи на няколко основни стълба, каквито са износът на природен газ и нефт и някои основни за западната индустрия суровини. Оставяйки настрана проблема, че това са изчерпаеми ресурси и Русия не може да разчита само на тях, за да поддържа икономиката си за един по-продължителен период от време в растеж, трябва да се отбележи фактът, че все още държавата или контролира, или е собственик на почти всички печеливши бизнеси. Като собственик тя използва влиянието си както за вътрешнополитически, така и за външнополитически цели. Не бива да забравяме, че в последните десет години, откакто Путин е начело на Русия, държавата успя да си върне контрола и да придобие собствеността върху ключови отрасли от икономиката, каквито са добивът на нефт и газ, отнемайки ги именно от западните инвеститори под всевъзможен предлог и в разрез с всички международни икономически и политически договорености.

Учудващ е фактът, че въпреки тези действия от страна на Моска, Европа все пак дружелюбно и на моменти радушно приема всяка протегната от руския колос ръка. Тези действия нито могат, нито трябва да бъдат приемани и оправдавани. Аргументът, че Европа е зависима в голяма степен от вноса на газ и други жизнено необходими за функционирането на икономиките от еврозоната суровини от Русия или че Съединените щати са прекалено слаби и дискредитирани, за да търсим възможности за подкрепа от тях, е опасен и вреден. Да си сътрудничиш със страна, в която човешките права отдавна са загубили цивилизационното си значение, ако изобщо някога са го имали, и да загърбваш партньорството си с най-близкия си приятел, който в продължение на половин столетие ти е осигурявал мира и спокойствието и ти е позволил на тази база да развиеш невиждан дотогава икономически просперитет, е недалновидно. Нито Русия ще бъде благодарна след време за приобщаването си към европейските икономически мрежи, нито Америка ще прости това предателство.

Въпреки слабостта си, предизвикана от поредицата държавни фалити, започнали с Исландия (вече забравен първи сигнал за проблемите), минали като лавина през Гърция, а сега Ирландия, и с лоши очаквания за Португалия и Испания, Европа не бива да променя своите външнополитически приоритети. Западът не е просто географско понятие, то е и културна и цивилизационна идентичност. Западът не е и не бива да бъде мислен като „археологическа находка” от Студената война. В един нестабилен свят, в който авторитарните политически в комбинация с либералните икономически практики стават модели за подражание заради простото наблюдение, че успяват да се справят с възникналите трудности, здравият разум изисква да бъдем внимателни в оценките си.

Предложението на Владимир Путин за създаване на общоевропейско икономическо пространство от Лисабон до Владивосток е арогантно предизвикателство към стабилността на Европа и демонстрация на сила пред един уязвим Европейски съюз. В една своя скорошна статия, публикувана във вестник „Вашигтон Поуст”, Робърт Кейган сподели, че „малко души в света са по-цинични играчи от Владимир Путин... И определено ще използва ситуацията (във връзка с ратифицирането на новия договор СТАРТ), за да извоюва отстъпки от европейците, които отдавна обслужват интересите му, подсилвайки аргументацията си с това, че американците са разрушили всички мостове на трансатлантическото сътрудничество с Русия и че са необходими още отстъпки, за да бъдат възстановени нанесените щети”.

Не бива да храним илюзии за намеренията на Москва да „драсне клечката” на трансатлантическото сътрудничество. Светът рано или късно ще излезе от дълбоката икономическа криза. Затова е важно отсега да сме наясно къде ще се окажем ние, европейците, тогава. Дали попаднали в обятията на десния популизъм или левия авторитаризъм, или ще успеем бавно и уверено да продължим напред, съхранявайки ценностите на демокрацията и традиционните трансатлантически връзки.

Текстът е публикуван в сайта ГЛАСОВЕ

неделя, 28 ноември 2010 г.

Симеон Дянков в стаята с кривите огледала


България напълно отсъства от световния и европейски икономически дебат. И това ще има изключително лоши последици във времето, когато започне излизането от кризата. Влизането в този дебат разбира се е необходимо на настоящото управление, но е много по-необходимо на българските граждани. Непознаването на действието на икономическите механизми води до повтаряне на едни и същи грешки и отлага с години времето необходимо за възстановяване на икономиката ни. Лошата последица от непознаването на тези механизми обаче е, че правителството успява по този начин да прикрие собствената си икономическа некомпетентност.
Затова и казаното от финансовия министър Симеон Дянков по CNN ще потъне в новините и никой няма да разбере за какво става въпрос. Защото никой не се интересува от икономическите проблеми от една страна, а от друга никой не се разпознава в тях. И когато чуе, че „еврозоната има нужда от страни със стриктна фискална политика като България”, казани от министъра в телевизионно интервю по световната медия, просто ще махне с ръка и ще потъне в драмите на дългия „листопад”.
В четири основни пункта икономическите проблеми на България са идентични с тези на света. Безработицата, свитото потребление на гражданите, инфлацията, липсата на перспективи за възстановяване на икономиките. И всички те са свързани в стегната верига, задушаваща всеки опит за намиране на изход от кризата.
В последните месеци една от основните теми съврзани с постиженият на настоящото правителство беше постоянно намаляващите нива на безработицата. Ако тенденцията се беше запазила така до пролетта, най-вероятно щяхме да стигнем до един от идеалите на комунизма – пълната заетост. Но все пак един от механизмите на икономическата активност в условията на свободни пазари е, че сезонната заетост в някои сектори на икономиката създава временни работни места и логично свива нивата на безработицата, от което неизбежно следва, че с приключването на сезонните дейности, работните места ще бъдат съкратени, а хората ще попаднат в статистиката за нивата на безработицата. Именно това и показаха последните статистически данни – увеличение на нивата. Като трябва да уточним, че това са официалните данни, в които не влизат работещите в сивата икономика, чиито дял нараства с бързи темпове, заради сериозния правителствен натиск за изсветляване на обороти и увеличаване на данъчноосигурителната тежест за бизнеса.
Светът все още трескаво търси полезен ход за излизане от икономическата криза. Крехкото равновесие, съществуващо на този етап, е без посока на движение. И всяка провокация, независимо дали икономическа или политическа, каквато се случи преди дни с обстрела на южнокорейския остров от страна на Северна Корея, може да тласне света до ръба тежък икономически колапс. Свитото потребление от страна на хората, докара много фалити на, на пръв поглед непоклатими бизнеси. Но то докара и държавите до сериозна изнервеност и е на път да породи трудноразрешими конфликти, политическа нестабилност и да възроди забравените практики на държавния протекционизъм. Митът за новото световно консуматорско общество рухна отведнъж. Отлично познаните механизми действали от столетия отново излязоха на преден план и възродиха позабравени дебати. Но свиването на потреблението с фалитите докарва и безработица, а тя от своя страна изцежда резервите на държавата, която или трябва да трупа дефицит, защото няма от къде да вземе пари за плащане на обезщетения на безработните, или да търси начин да създаде максимално добри условия за бизнес, за да намали безработицата. Но това, при положение, че световните пазари не консумират, а предлагането многократно превишава търсенето, за малка икономика като българската, е трудна задача. Оцеляването може да се окаже невъзможно и затова е крайно необходимо не само да повишим качеството на произвежданата в страната ни продукция, не само да направим цената на тази продукция конкурентна, но и да създадем условия за бизнес на всеки с предприемачески дух, а не да създаваме черен пазар на покупко-продажба на политическо влияние с бизнес намерения.
Напоследък започна да се обръща доста сериозно внимание на повишаването на цените на много от основните продукти. Този негативен сигнал предполага, че световната криза навлиза в друго опасно поле. Преди три десетилетия подобен феномен, на комбинацията между свито производство и потребление и покачаващи се цени, беше наречен стагфлация. Но ако тогава това се случваше само в няколко страни, днес то обхваща целия свят и е на път да ни закове обратно към дъното, от което икономиките се опитват безуспешно да се оттласнат повече от година. В България покачващите се нива на инфлацията без да се наблюдава повишаване на потреблението, ще намали сериозно покупателната способност на гражданите на фона на твърдите обещания на правителството, че няма да пипа пенсии и заплати в публичния сектор и няма да намалява данъчната тежест и да облекчава условията за правене на бизнес. И дано правителството не си представи увеличените нива на спестяванията на гражданите като сигнал за излизане от кризата, защото това е точно обратен сигнал, за задълбочаване на страховете за бъдещето и трупане на извънредни запаси за по-тежки времена. И управляващите не трябва да мислят как да изкарат тези спестявания от банките и да ги вкарат в държавната хазна чрез всевъзможни данъчни трикове, а да поощрят предприемчивостта и вкарат тези пари в реалната икономика.
В комбинация увеличаващата се безработица, свитото потребление и инфлацията правят перспективите пред възстановяването на икономиките, в това число и българската, доста мъгляви и неясни. А в ситуация, в която големите икономики са в огромно затруднение и не могат да намерят изход от кризата за собствените си страни, те обикновено прибягват до сила – икономическа или политическа. За малките магарета остава възможността да стоят настрана или да се обединят в „блок на малките магарета”, за да оцелеят. Стриктното следване на правилата налагани от ЕС и еврозоната е единственото спасение за България. Но все още високите нива на корупция, несправянето с битовата престъпност, здравите връзки между едрия бизнес и държавната машина, тромавата и неподготвена за регулиране на пазарните взаимоотношения съдебна система, спъват нормалното развитие на икономиката ни. Именно на това трябва да наблегне една администрация и едно управление, особено дясно, а не на шумни арести и ефектни имена на провеждани акции. Сигурността и спокойствието на гражданите наситина са важни за нормалното функциониране на икономиката, но да се разчита само на това е наивно.
Време е и Симеон Дянков, и Бойко Борисов да излязат от стаята с кривите огледала и да престанат да ни приканват да влезем и ние, защото ще свикнем да живеем с кривите образи, което ни гарантира трудни времена дори и когато останалият свят ще е излязъл отдавна от кризата.

Текстът е публикуван в сайта ГЛАСОВЕ

сряда, 24 ноември 2010 г.

Възраждането на двуполюсния свят е в ход


Срещата на Г-20, проведена в края на миналата седмица в Сеул, напълно оправда напрегнатото очакване за поредната позиционна битка между големите икономики. Всички предварителни прогнози за резултатите от тази среща се характеризираха с дълбок песимизъм относно перспективите за излизане от най-опустошителната финансова и икономическа криза от почти един век насам. Но тази криза, освен че разклати сериозно доверието в досегашния модел на пазарни взаимодействия, породи и сериозни размествания в областта на международните отношения. С пораснало самочувствие се оказаха страни, които доскоро бяха едни от най-бедните и получаващи най-големия дял от международните помощи. А този факт неизбежно доведе и до нов стил на поведение от тяхна страна на срещите на върха.
Светът е в криза и търси нови подходи, които да намерят отговор на настоящото икономическо и политическо бедствие. Търсенето на изход, както изглежда, повдигна дебат за промяна в начина на действие на една система слягала в продължение на десетилетия. И срещата на върха в Сеул се оказа поредният етап от този болезнен процес.
„САЩ опитаха да приложат една идея твърде бързо, в момент, когато основата за сътрудничество не е толкова стабилна, колкото беше по време на кризата”, сподели след приключване на форума шефът на Международния валутен фонд Доминик Строс-Кан, и добави, че „чувството за единство пред лицето на разгръщащата се икономическа криза отслабна по време на фазата на възстановяването.” И наистина бързането от страна на Съединените щати беше съвсем ясно заявено на заключителната пресконференция, на която Президентът Обама сложи край с думите, че закъснява за самолета. Припряността в действията на американския президент издава сериозни опасения за състоянието на икономиката на страната и търсенето на адекватни решения за нейното стабилизиране.
Какви са все пак предизвикателствата стоящи пред света и по които страните участнички на срещата на върха в Сеул не можаха да намерят верните решения?
На първо място определено остава проблемът със световните търговски дисбаланси. „Ако богатите страни не консумират и искат икономиката им да разчита на износ, светът ще банкрутира, защото няма да има кой да купува. Всеки иска да продава.” Това изявление на вече бившия бразилски президент Луис Инасио Лула да Силва, категорично илюстрира предизвикателствата, пред които се изправят страните от първата двадесетица на света. От една страна това е желанието на закъсалите големи икономики да увеличат собствения си износ, за да укрепят икономиките си и да създадат нови работни места, а от друга страна е агресивното желание на новоизгрелите световни икономики да задържат постигнатия с много усилия и проведени болезнени реформи икономически растеж и да запазят положителния си търговски баланс.
Това поставя втория голям проблем, а именно възникналите от горните напрежения валутни войни. В стремежа си да увеличат износа от своите страни, богатите и доминиращи от векове западни икономики, в това число и Съединените щати, се опитват да обезценят валутите си, за да може производството да стане конкурентоспособно в условията на свиващи се пазари и обедняло вследствие на финансовата и икономическа криза световно население (разбира се предимно от богатите страни). Но от другата страна отново се оказват държави като Китай, Индия, Бразилия, Турция, всички до една с огромен за мащабите си и за мащабите на кризата икономически растеж, които нямат никакво намерения да отстъпят трудно извоюваното си място сред големите световни икономики. Затова и когато Съединените щати наляха преди седмица допълнително 600 млрд. долара в подкрепа на икономиката си, нямаше държава в света, която да не реагира бурно против тези действия, но и в същото време да очаква напрегнато реакцията на пазарите. Тази стъпка, направена непосредствено след частичните избори в Америка и преди срещата на Г-20 в Сеул, беше категорична заявка, че администрацията на Обама няма никакви намерения да прави компромис с възстановяването на страната си. Това действие в голяма степен беше причина за разочароващите резултати от срещата на Г-20 и остави света във вакуум до следващата такава среща.
И естествено, тук идва ред на третия голям проблем останал нерешен и на този форум. Напрежението в международните отношения, възникнало като резултат от финансовата и икономическа криза и предизвиканото от това сериозно отслабване на влиянието на Съединените щати в определянето на политическия дневен ред на света. Силно нарасналото влияние на Китай, както заради нейния „успешен” икономичски модел, така и заради нейните военни възможности, накара много от враговете на Америка да заложат твърдо на Китай в битката срещу смазващото й допреди време влияние. Не по-малко безпокойство буди нарасналото доверие към Турция в Близкия изток. Тази новост накара американската администрация да предприеме безпрецедентни маневри на международната сцена в опит да задържи и укрепи влиянието си не само в този регион, но и навсякъде по света, като дори се стигна до там, че американският посланик в България Джеймс Уорлик си позволи да даде индулгенции на „омразната” доскоро партия на турското малцинство у нас ДПС, в опит да спечели ключови съюзници със сериозни контакти сред управляващите в Турция елити. Засиленото влияние на Китай, на Турция и все още силното влияние на Русия на международната сцена, обаче накара страни като Индия и други държави от Източна Азия, да поемат протегната от Америка ръка, за да се защитят от неблаготворното и агресивно налагано напоследък влияние на Китай в този район на света. Така, макар и частично, балансът беше възстановен, но с това тази игра на нерви не е приключила и също както горепосочените точки на напрежение, обещават горещо бъдеще за света в близките десетилетия.
Светът, както и преди две десетилетия, във времената на Студената война, се оказа в положение да избира между два модела на икономически и политически взаимоотношения. Възраждането на двуполюсния свят е в ход. И всяка страна в света е поставена пред дилемата накъде да поеме. Макар и членове на Европейския съюз и НАТО, за България съвсем не може да се каже категорично, че е избрала своя път. Лъкатушенето между трудните демократични промени и носталгията по комунистическото минало, между твърдата заявка за окончателно обръщане към Запада и поддаването на откровените изнудвания от страна на Русия по въпросите на енергийните проекти, между желанието за повече свобода и права и сантимента по стабилното лидерство на управляващите страната преди ’89 година, не дава основание за оптимизъм. Но оптимизъм все пак има и той се крие в идващото поколение граждани необременени от спомени за „златната ера” и непознаващи нищо друго, освен западната мода в музиката, облеклото, киното и правенето на бизнес.

Текстът е публикуван в сайта ГЛАСОВЕ

четвъртък, 11 ноември 2010 г.

Изборен кодекс за лична употреба


Въпреки сериозното забавяне, Изборният кодекс миналата седмица най-накрая беше депозиран в деловодството на Парламента. Сега предстоят сериозни дебати не само в пленарна зала, но и в обществото. Обемът от близо двеста страници заедно с мотивите е предизвикателство за всеки изкушен от темата, както и заявка че вносителите са подходили с необходимия респект към тази важна за демокрацията ни материя.
Разбира се за експертите по изборно законодателство няма да е трудно да се ориентират в на пръв поглед плашещото количество членове, алинеи и точки. Трудно ще бъде на онези, в чието име се твърди, че се правят тези радикални промени.
Предложението за изработване на Изборен кодекс не е ново. Първият внесен проект датира от 2002 година, но както идеята, така и реализацията имаха кратък живот и бяха плод на политическа сделка в основната управляваща по онова време партия НДСВ. Очакванията този път са не само настоящият проект да бъде окончателно одобрен, но и да премахне всички възможности за манипулиране, извън волята на избирателите, на изборния резултат.
Дали тези очаквания ще бъдат оправдани ще стане ясно по време на дебатите в Парламента и преди обнародването на Кодекса в Държавен вестник. Но на първо четене, въпреки че са направени доста ключови промени, заложени в предварителните намерения на управляващите, са останали доста от възможностите позволяващи манипулации и административен произвол на всички равнища от държавната и изборната администрация.

Съдържателните промени

1. Въпреки че това е една от най-спорните поправки, защото предизиква ожесточени дебати и позволява доста спекулации за извличане на електорални дивиденти, увеличаването на изискването за уседналост на дванадесет месеца (с уговорката, че за следващите местни избори изискването ще е за десет месеца, заради необходимостта от технологично време за влизане на Кодекса в сила), ще прекрати в голяма степен практиката за наливане на гласове в смесените райони в полза на ДПС. Пак с цел да се уязви ДПС, но този път чрез езикова дискриминация, е изискването за задължително владеене на български език от членовете на РИК, ОИК и СИК. Това вероятно е едно от условията на Атака, за да подкрепи приемането на Изборния кодекс. Друг много спорен текст е изискването за председатели и секретари на ЦИК, РИК и ОИК да се назначават само юристи, което може да бъде атакувано като дискриминационно и да породи ожесточени дебати.
2. Както беше анонсирано доста отдавна проблемът с постоянната изборна администрация е решен като ЦИК се избира с мандат от пет години, а не както досега за всеки отделен избор. Но е допусната сериозна грешка при определянето на състава на ЦИК, както и на СИК и ОИК. Да се дава възможност свои представители в комисиите да имат партии с представителство в европарламента, но не представени в националния парламент, а да се отказва такава възможност на партии с депутати в националния парламент, които не могат да съставят самостоятелна парламентарна група, е доста спорно решение, което твърде вероятно ще бъде наречено „анти-РЗС”.
3. Едно от най-важните неща, за които от години се вдига много шум и никое правителство не събра смелост да го реши (или просто нямаше желание да го направи), е проблемът с изчистването на избирателните списъци като се предлага те да се съставят според прогнозни данни предоставяни от Националния статистически институт на база последното преброяване. Така близо 900 хил. гласа, голяма част от които според много изследвания се разпределяха пропорционално между партиите от управляващата коалиция, остават в историята на изборите и могат да бъдат вече само обект на изследвания върху изборните машинации.
4. Изпълнено е и друго изискване на партиите, страдали през годините от административен произвол по места, заради рехавото си парламентарно представителство или заради честите размествания на парламентарните партийни конфигурации, което даваше основания на много кметове да отказват представителство в комисиите на основание ограничен брой места. Сега, с увеличаването на броя на членовете на комисии, този важен дискусионен проблем ще бъде решен. Въпреки че е необяснимо защо партии с представителство в европейския парламент ще имат право на поне един представител в ЦИК, РИК и ОИК, а няма да имат право на един представител в СИК-овете. Така се поражда сериозно съмнение в намеренията на сегашните управляващи и подкрепящите управлението партии, че се готвят да овладеят контрола над секционните комисии, където възможностите за фалшификации винаги са били най-големи. И тук както и в другите комии, възможността за партии с представители, но без представителство в националния парламент, да излъчват свои членове в комисиите, е блокирана.
5. Забраната за издаване на удостоверения за гласуване на друго място за предстоящите местни избори също поражда сериозно недоумение и възниква въпросът защо за местни избори подобна практика е забранена, а за останалите не е. И тук мнозинството в парламента може да бъде упрекнато в разминаване със справедливостта и в опит за служебно спечелване на важните местни избори.
6. С много условности, към важните промени в изборното законодателство може да бъде причислена и възможността за електронно гласуване по интернет. Даването на тази възможност ще позволи наистина на всеки, независимо дали е в пределите или извън пределените на страната, след изискваната според този закон регистрация, да гласува. Но възможността за манипулиране на резултатите остава, въпреки че във всички проведени дискусии по темата за гласуването чрез интернет уверенията бяха, че такава опасност няма. Все пак, имайки вече опита на много демократични избори в страната ни, остава подозрението, че всичко при преброяването на тези специфични електронни гласове ще зависи от избраната чрез конкурс от държвата фирма преброител, от програмата, която ще се ползва за регистриране на подадените гласове и най-накрая от контрола, който ще бъде осъществяван не само от съответните комисии, но и от гражданското общество.

Нерешените проблеми

1. Първият „пропуск”, които прави впечателние, е свързан с преференциалното гласуване. Допускането на възможност за отбелязване на преференция за два вида избори – за народни представители и за представители в Европейския парламент – и пропускането на такава възможност за избора на общински съветници, събужда подозрението, че мнозинството от ГЕРБ в Народното събрание, в това число Атака и Синята коалиция, са замислили приемането на този Кодекс като осигуряване на служебна победа на следващите избори. Освен това няма как да не направи впечатление, че следващите избори са именно местните, за които партиите очевидно са предпочели да запазят контрола си при подреждането на кандидатските партийни листи. Така те от една страна неутрализират възможността за неконтролирани самоинициативи на успели да се проврат в листите мести фактори от политиката и бизнеса, а от друга страна предотвратяват всяка възможност за самоубийствена вътрешнопартийна конкуренция. Този „пропуск” на възможността за преференциии за следващите избори не е нищо повече от поредното късогледство на поредното парламентарно мнозинство. Конюнктурните промени в законите затвърждават впечатлението, че всичко се прави не за улеснение и успокоение на гласоподавателите, а заради тънките сметки правени от партийните централи на управляващите.
2. Важен елемент от изборния процес, на който отново не се обръща никакво внимание е възможността за административен произвол в секционните комисии. Там практиката в досегашните избори е била да не се допускат представители на партии без парламентарно представителство при отварянето на урните и броенето на гласове, въпреки изричните законови текстове, позволяващи подобно присъствие. Така се отваря възможност за комисиите да произвеждат изборни парадоски като тези на частичните избори за кмет на столицата от миналата година, където имаше фрапиращи случаи за фалшификация на вота. Допуска се също така възможността и изборните резултати да се подменят при пренасянето им между населените места и общинския, респективно областния център.
3. Друг проблем, който отчасти посочих по-горе е дискриминативното отношение към партии с представители, макар и без представителство, в националния парламент. Този рефлекс от типа „да им натрием носа” винаги е бил пречка при опитите да се внесе ред в изборния процес. Проблем е също така допускането на членове на ЦИК, РИК и ОИК за партии с европейско, но без национално представителство, а недопускането на възможността за същите партии да имат членове на секционни комисии, по-точно определянето на минимална квота за участие на техни представители за всеки отделен район в рамките на само два процента от броя на комисиите в района.
4. Едно от основните опасения при този опит за прокарване на цялостно и трайно изборно законодателство, беше че просто досега съществуващото законодателство за отделните избори ще бъде събрано в един текст. За съжаление тези опасения се оказаха основателни, и като изключим някой важни нововъведения, резултатът е точно такъв – три в едно. Но в този случай това е очаквано недобра комбинация, заради възпроизвеждането на всички недостатъци на старите отделни закони.
5. И тук както и в отделните закони се допуска възможността мнозинствата в комисиите, особено в секционните да бъдат от партии, които са в неформална коалиция в парламента. Въпреки че изрично е записано в Кодекса, че партия или коалиция от партии не може да има мнозинства в комисиите, то никъде не се ограничава възможността управляващата и подкрепящите управлението партии, да не могат да имат такова мнозинство. Така на следващите избори ГЕРБ, Атака и Синята коалиция, ще имат мнозинствата в огромна част от комисиите, така както тройната коалиция имаше на предишните избори. Възпроизвеждането на подобни порочни практики е още едно основание да се съмняваме в добрите намерения и на това мнозинство за трайни и честни промени в изборните технологии.
6. Всъщност се оказа, че първите реакции срещу новия Изборен кодекс дойдоха от Синята коалиция и са свързани с премахването на избираемостта на районните кметове на градовете с районно деление. Но тази реакция се оказва ограничена само в рамките на София. Този поглед върху проблема обаче не може да скрие раздразнението им, че на следващите местни избори ще бъдат лишени и от малките си възможности за влияние и осигуряване на работни места за партийните активи по места. Все пак трябва да припомним, че до предните местни избори районните кметове се назначаваха и това положение беше удобно докато на кметския пост бяха „наш’те хора”. Връщането на тази практика не е фатално, а оставянето на избираемостта би имала смисъл, само ако се увеличат правомощият на районните кметове и им се даде възможност да влияят върху определянето на дневния ред на района, в това число контрол върху определянето на местните данъци и такси, което е мисия невъзможна. Но както изглежда ГЕРБ има намерение да осъществи пълен контрол върху процесите ставащи в Столична община. Затова е по-разумно Синята коалиция да се съсредоточи върху по-важните пропуски в Кодекса като например желанието на ГЕРБ да лиши населените места с под 500 души население от възможността да избират кметовете си. Но това е много малко вероятно да се случи, защото са райони с традиционно влияние на БСП и ДПС, където сините нямат пробив.

И какво от това

Повтарят се грешките допускани от всички парламентарни мнозинства, макар и да се твърди, че този път промените не се правят в 12 без 5.
Хоризонтът на събитията и за тези управляващи не надхвърля следващите избори.
Прави се опит за поредно заблуждаване на българските граждани, че с настоящите промени в изборното законодателство, се прекратяват всички вредни и ощетяващи гласоподавателите практики.
Модерните методи и форми за гласуване отново са оставени за реализация в по-доброто бъдеще, с оправданието, че са все още експериментални, но всъщност с мисълта да се съхранят всички вредни стари практики.
Затвърждава се убеждението, че всяко парламентарно мнозинство ще търси служебна победа, извън оредяващата си обществена подкрепа.
И отново ще се стигне до ситуация, при която приетите с фанфари закони, ще се преправят тихомълком, докато не дойде следващото мнозинство, което да повдигне темата за вредните изборни практики и вината на предишното мнозинство за това.

Текстът е публикуван в сайта "Гласове"

вторник, 2 ноември 2010 г.

Америка на кръстопът


Тази седмица предстоят важни за бъдещето на Америка частични избори за Конгрес. Подмяната на една трета от представителите в Сената и целия състав на Камарата на представителите, според прогнозите на всички наблюдатели, ще донесе нова и различна конфигурация в разпределението на силите, която може да създаде доста неприятности на Президента Барак Обама. Разбира се никой нямаше да се вълнува толкова от този факт, ако не ставаше въпрос за все още най-голямата икономика в света. Влиянието на американската икономика и политика върху целия свят на този етап е още твърде голямо и икономическото възстановяване все още силно зависи от сигналите идващи от Съединените щати. Затова и проследяването на събитията случващи се отвъд океана е от изключителна важност както за Европа, така и в частност за нашата страна.
Америка е изправена пред два сериозни проблема. Първият е свързан с доста песимистичните и предпазливи напоследък прогнози за икономическото й възстановяване, а вторият е свързан със загубата на доверие в политическата й система, не само сред самите американци, но и в световен мащаб. И двата проблема пораждат силно безпокойство и дават поводи на критиците и противниците й да считат тази слабост като първи сигнал за упадъка на Съединените щати като велика сила. Този постамерикански свят, както вече се определя от някои анализатори, ще бъде белязан от една страна от търсенето на нов център и нова опора при определянето на политическия дневен ред на света, и от друга страна от междуцарствието, което винаги е съпътствано от хаос и разруха в процеса на уравновесяване на силите, докато се укрепят новите световни баланси. Разбира се, това са размисли за едно твърде далечно бъдеще, затова е добре да съсредоточим вниманието си към настоящето.
Два ключови показателя за състоянието на американската икономика се изтъкват напоследък. Единият е темпът на нарастване на брутния вътрешен продукт, а другият, определян като изключително важен, е ръстът на спестяваният на домакинствата. Ако за първото четиримесечие на 2009 година растежът на БВП на Щатите е достигнал обнадеждаващите пет процента, то през останалите две на същата година е отчетен застой и връщане назад, а през първото и второто четиримесечиена 2010 година, БВП е забавял сериозно темпа на нарастване съответно до 3,7 процента през първото и до 1,7 процента през второто. При домакинските бюджети се отчитат доста тревожни данни. Увеличаването на спестяванията от два процента след данъчно облагане през 2007 година до около шест процента в последните месеци, значително ще влоши перспективите през възстановяването на растежа на БВП, въпреки индикациите за увеличаване на покупателната способност на населението. Според Мартин Фелдстийн, професор по икономика в Харвард и Председател на Съвета на икономическите съветници на Президента Рейгън, „ако спестяванията продължат да нарастват със същото темпо и за в бъдеще, както става през последните три години, общият растеж на БВП ще обърне тенденцията си към негативна само след няколко четиримесечия”. Заключението на професор Фелдстийн напълно противоречи на твърденията на министър-председателят Бойко Борисов и финансовия министър Симеон Дянков, свързани с увеличените спестявания на българите. Според българския премиер това е признак за възстановяване на икономиката ни и индикатор за забогатяването на населението. Подобни заблуждаващи изявления не само демонстрират непознаване на икономическата теория и практика, не само са вредни за икономиката ни, но и са показателни за апетитите на държавата да сложи ръка върху тези пари чрез всевъзможни данъчно-осигурителни трикове и демонстрация на сила от страна на полицията. Правя това отклонение заради драстичното разминаване в оценките за икономическото ни развитие и това, което идва като информация за състоянието на американската в частност и световната икономика като цяло.
На този фон резултатите от изборите в Съединенните щати тази седмица могат да се окажат сериозна спънка пред икономическото възстановяване както на света, така и на Европа, в това число и България.
Доминиран от републиканците Сенат ще има възможност да блокира всяко едно намерение на президентската администрация за прокарване на програми за възстановяване. Също както и ще дава повод на Президента Обама да налага вето на всяка една инициатива идваща от републиканците и противоречаща на намеренията му, и в разрез с предизборните обещания.
Така навлизаме във втория значим проблем пред Америка в навечерието на частичните избори. А именно сериозното обществено напрежение породено от безпрецедентното и пагубно, според мнението на значителна част от анализаторите, поведение на политиците по време на кампанията. Изострянето на политическия език в съчетание с популистките призиви и от двете страни на политическото поле, карат американците да търсят алтернативи, които може да се окажат дори по-вредни. Показателен пример в тази посока е т.нар. Движение „Чаено парти”, което всички определят като голямата изненада на тези избори. Появата му е резултат от разочарованието на голяма част от американските граждани от политиката. Според проучване на общественото мнение повече от 48 процента от гражданите биха искали да бъдат сменени всички членове на Конгреса, дори и тези, за които самите те са гласували на последните избори, а 77 процента определят партиите като „вдигащи излишен шум”. Според анализаторите, за американците „политиката не изпълнява своите задачи, защото политическите лидери не могат да си осигурят широка обществена подкрепа”. А тази подкрепа е нужна, за да може да се търси консенсус за болезнените мерки, които трябва да се вземат за преодоляване на икономическата криза. Вместо това партиите затвърждават и задълбочават различията, като по този начин подлагат на риск социалния мир. Партиите се оказват в ожесточена надпревара подтикваща ги да дават неизпълними и нереалистични обещания и да създават прекалени очаквания. Естественият резултат от тези действия е нарастване на недоволството и разочарованието сред хората. За съжаление перспективите не са добри, което ще даде отражение и върху вътрешната, и върху външната политика на американското правителство. Тази слабост на Съединените щати ще се използва най-вече от противниците на Америка, но също така и от желаещите да заемат нейното място като световен лидер – Китай, Русия и други по-малки, но с огромни амбиции страни. Тази слабост обаче ще бъде и повод за отстъпление от ценностите на демокрацията и ще даде нови сили на многобройните авторитарни режими по света да надигнат глава и да отхвърлят категорично този модел на управление. България е все още твърде уязвима страна, не само заради доста близкото в историята й тоталитарно минало, но и заради близостта с авторитарна Русия и засилващата влиянието си мюсюлманска Турция. Затова утвържадването на демокрацията трябва да се приеме като ключов приоритет от правителството наравно с мерките за излизане от кризата. За съжаление в последните месеци индикациите са да се върви точно в обратната посока.
Очакванията да настъпи хаос след изборите в Съединените щати са твърде пресилени, но все пак трябва внимателно да следим процесите ставащи там. Те твърде много приличат на това, което се случва и у нас напоследък и един трезв поглед ще ни даде рецептата най-малко да не повтаряме техните грешки. Но ако не успеем да научим урока си, следващата година може да се окажем дори в по-лоша предизборна ситуация от американците.

Текстът е публикуван в сайта "Гласове"

четвъртък, 21 октомври 2010 г.

България се отказа от ролята си на лидер на Балканите


След обявяване на окончателните резултати от изборите в Босна и Херцеговина настъпи сериозно раздвижване на международната политическа сцена. Активността на Европейския съюз и призивите за преки преговори между Белград и Прищина отправени от италианския външен министър и бивш еврокомисар по правосъдието Франко Фратини, беше последвана от подготовката и осъществяването на знакова обиколка на държавния секретар на Съединените щати Хилари Клинтън в страните от Западните Балкани. Прякото ангажиране и на ЕС, и на САЩ в тази последна фаза от омиротворяването на Балканския полуостров е ясен сигнал, че не можем да си позволим повече кървави междуетнически сблъсъци и противопоставяния на територията на Европа. Възраждането на американският интерес към Европа и по-специално към Балканите изглежда изненадваща, но всъщност не е. Вероятна причина е нарастващото влияние на мюсюлманска Турция не само като икономическа сила с огромен растеж на фона на световната икономическа криза, но и като политическа сила черпеща енергия от имперското си минало и обърнала поглед едновременно и към ЕС, и към Близкия изток, зони с дългогодишно стратегическо значение във външнополитическите стратегии на Америка.
Къде обаче е България и каква е външнополитическата й позиция? Каква роля иска да играе в тези процеси и какви цели си е поставила? Защо външният ни министър и правителството гледат от последните редове какво се случва по нейните граници?
Българската външна политика е в пълен синхрон с хаоса и непоследователността характерни за вътрешната ни политка. Външнополитическите приоритети на правителството се сменят според намеренията и целите както на старите, така и на новоизгряващите велики сили. След приключване на посещението на германския канцлер Ангела Меркел, следва посещение на руския външен министър. След това настъпва сериозно медийно раздвижване откъм американското посолство. В тази игра на „пиян морков” от време на време се включва и френският посланик, а за десерт на кратко и съдържателно посещение идва и министър-председателят на съседна Турция. Тази предпазливост и демонстрираното нежелание за конфронтация с големите играчи на европейската и международна сцена в защита на националния интерес обаче показва липсата на характер, на познания и на цели. Това в средносрочен и дългосрочен аспект ще създаде изключително негативен външнополитически образ на страната и ще даде основание на западните ни партньори, в това число и ЕС, да ни включат в списъка на ненадежните и нелоялни членове на общността.
Вътрешнополитическите проблеми.
Разбира се случващото се в българската политика може в известна степен да се ползва като оправдание за хаоса във външната ни политка. Неспособни да решат бюджетните проблеми предизвикани не само от световната икономическа криза, но и от неадекватното и на моменти твърде опасно поведение на министри като Симеон Дянков, управляващите напълно пренебрегнаха ставащото отвъд границите ни. И по този начин подариха възможността за намеса от всевъзможни посоки. В желанието си да концентрира взимането на всички политически решения към себе си, премиерът се оказа напълно неподготвен за проведените досега срещи на високо равнище. Но също така е безспорно и неговото пренебрежение към външнополитическите проблеми. Нито ги разбира, нито му носят гласове, нито влияят на позападащия му имидж. И така изправен пред сериозни трудности тук у нас и неразбиращ външната политка, Бойко Борисов се поклаща тромаво между Меркел, Путин и Обама (Джеймс Уорлик). А ролята на външния министър в кабинета му е на статист, който върви след събитията и прави плахи опити да замазва външнополитическите му гафове.
Външнополитическата динамика.
Разбираемо е на този фон нежеланието на Съединените щати и Европа да ни включват в своите инициативи съврзани с мирните процеси и интеграцията на страните от Западните Балкани към Европейския съюз. Това прескачане на България е сигнал за отношението на ЕС към страната ни. А трябва да припомня, че дълго време бяхме „остров на стабилност” в един размирен и разкъсван от етнически и верски конфликти регион. Поканите за участие във форумите за Балканите са мотивирани единствено от факта, че все пак сме балканска държава. И така България за периода от началото на мандата на това правителство се превърна от център на европейската политика на Балканите в транзитна територия за трасетата на международната политика. Инициативата все по-охотно се поема от Турция и другата близка до Западните Балкани страна, която в същото време е и една от водещите държави в ЕС, Италия. Резултатът е превръщането на второстепенната роля на външната политика в приоритетите на правителството във второстепенна роля на страната ни във външната политика на Европа и то в регион, в който бихме могли и би трябвало да бъдем лидери. За този лош резултат вина има както кадровата, така и коалиционната политика на кабинета. Напълно очакван е скептицизмът на Брюксел към управляващите, когато назначаваш отявлен евроскептик и националист за министър отговарящ за българите в чужбина от една страна и от друга страна разчиташ на крайно националистическа, ксенофобска и антимюсюлманска партия да крепи кабинета ти. Видя се колко е крехка тази подкрепа след скорошното посещение на турския министър-председател Ердоган в България.
Поставени сме пред ситуация, в която се налага преди да предприемаме каквито и да било действия по отношение на процесите случващи се на една ръка разстояние от дома ни, да се допитваме до бюрократите от Брюксел. Вместо това можеше да си извоюваме ролята на посредник между Европейския съюз и страните от Западните Балкани. Но инициативата беше изтървана. Остава да чакаме следващата възможност, но предвид напредъка в мирния процес и ясното и трайно ангажиране на големите страни с делата в региона, изгледите това да се случи са нищожни.
Сега можем само да гледаме отстрани в очакване на подарена покана за включване в събития, които считахме за наш стратегически външнополитически приоритет. С нищо не може да бъде оправдана пасивността на премиера Борисов и мълчаливото пригласяне на външния министър Младенов. А проблемът е, че нито единият нито другият демонстрират намериение за промяна на курса.

Текстът е публикуван в сайта "Гласове"

вторник, 5 октомври 2010 г.

Двете лица на мизерията


Бразилска истерия тресе в последните седмици България. Но не заради футболни страсти, нито пък заради традиционния карнавал в Рио де Жанейро. Големият шум е заради избора на бразилски президент. Да, точно така, изборът на бразилски президент се оказа толкова значимо събитие у нас, че дори се наложи изпращането на телевизионни екипи за отразяване на събитието. Причината за огромния интерес е по-скоро възможността на този пост да бъде избрана Дилма Русеф, жена с огромен политически и, както се оказа, партизански опит, жена с български корени. А не защото Бразилия е на път да стане една от водещите световни икономики и все по-често е определяна като нововъзникваща велика сила.
Обстойните репортажи показващи родното й място, братът, с който никога не се виждала, връстниците, с които никога не е играла и къщата, в която никога не е живяла, напомнят за друга една кандидат президентска истерия. Преди две години същата еуфория, същите емоционални репортажи, интервюта, очерци пълнеха страниците на вестниците и новинарските емисии на Кения. А поводът беше, че бъдещият президент на най-мощната държава в света, Съединените щати, е с кенийски корени. И кенийците, също както българите сега, изживяваха своите звездни мигове. Или поне така се очаква да бъде.
Като територия Кения е около пет пъти по-голяма от България, населението й е 37 млн. души, а брутния вътршен продукт около 30 млрд. долара или около 850 долара на глава от населението. За сравнение БВП на България е около 78 млрд. долара или среден доход на глава от населението 13 хил. долара годишно. Въпреки, че в рамките на Европейския съюз сме най-бедната държава, то сме много далеч от равнищата на бедност в Африка. Защо тогава реагираме по сходен начин на случващото се на десетки хиляди километри, което по никакъв начин не влияе на хода на събитията, нито ще промени нещо в съдбата на държавата? Защо подобно съпреживяване провокира националната ни гордост? Нима единствената възможност да се почувстване поне мъничко горди българи зависи от избора на президента на Бразилия, така както за кенийците избора на Обама за президент на Съединените щати се оказа събитие с историческо значение за тяхната нация и събуди националната им гордост?

Има няклко възможни причина за тези сходни реакции.

България е била под чуждо владение. Всяка една млада държава минава през етапа на националната си самоидентификация. Търсенето на корените в желанието за утвърждаване е естествен процес. Виждаме съвременните измерения на тези търсения в съседна Македония, където този процес стига до абсурди: изкривяване до неузнаваемост историческите факти и налагане на прочит на историята напълно не кореспондиращ със съвременните проблеми и предизвикателства. Подобни остатъци от следосвобожденското търсене на основания за съществуване все още има и в България, което видимо спъва развитието ни към пълно приемане на либералните, наднационални европейски ценности. За съжаление остатъчното самовглъбяване в национализма, характерен за младите неутвърдени държави, се курдиса в управлението на страната, чрез назначаването на един овехтял стожер на националния дух като министър Божидар Димитров.
България е била под комунистическо управление. Икономическата система на комунизма уби предприемчивостта. А когато хората не се занимават с печелене на пари и им е забранено да се занимават с политика, две дейности по своему генериращи усещане за успех, те намират отдушник в поводите за национална гордост. Така възпитавани десетилетия наред българите усъмнаха пред прага на Европа и пред портите на либералната пазарна икономика голи и боси, но със самочувствието на един от най-старите народи в рамките на Европейския съюз. Те нито знаеха какво да правят, нито знаеха откъде да започнат, нито имаха представа от демократичните процедури, нито от правилата на пазарната икономика. И продължават да намират спасение в дълбините на националния дух, нежелаейки да поемат инициатива, блокирани вече повече от десет години от действията на всеможещи политически лидери, но най-вече обещаващи нещата да се случват от само себе си или в най-лошия случай да се дават от държавата. И както в горния случай, върху тази инерция се настани удобно най-подходящото за постигане на целите лице – Бойко Борисов.
България е най-бедната държава в Европейския съюз. Това за съжаление е резултат както от неспособността на редица български правителства да полагат адекватните и изпълними икономически цели, така и поради насложилите се през столетията напрежения и борби между Великите сили за влияние на Балканите. Взаимната омраза и неприемане между лицата прокарващи съответните интереси на заинтересованите държави, доведе до пълен отказ от реформи, до минаващи всякакви морални граници нива на корупция, до загърбване на националните интереси, до отказ от демократичните промени и респективно носталгия по комунистическото минало, до неспособност да се управлява без предварително одобрение, в зависимост от поредния външнополитически завой на всяко следващо правителство от ’89 година насам. Това клатушкане и неспособност да се избере окончателно идентифициране със западния политически и икономически модел за развитие на държавата, отново запраща българина към търсене на поводите за национална гордост в славното минало на българската държава. И отново задава дневния ред на управляващите, които правят всичко възможно да отклонят вниманието към успелите българи отвъд пределите на страната, без да си задават въпроса защо и при какви обстоятелства тези успели българи са напуснали България и дали изобщо желаят да бъдат вграждани в пантеона на българщината. Тук вината е споделена между няколко министри от настоящото правителство – Вежди Рашидов, отново Божидар Димитров, самият Бойко Борисов (по-скоро по усет и от незнание, отколкото поради вещи политически умения), Николай Младенов (разкрачил се между осъществената младежка мечта да бъде външен министър и мълчаливото приемане на всяка хрумка на министър-председателя).

Всъщност радостта от изборите в Бразилия е отражение на настоящите нагласи в българското общество. Тъй като сме неспособни да излъчваме и да избираме кадърни политици тук в България, сме склонни да се радваме на избора на българка за президент на Бразилия. Поне една друга нация е готова да избере кадърен, според внушенията на медиите, българин. Но това повдига и друг важен проблем. Преживяването на тази „победа” всъщност скрива неудовлетворението на българите към собственото им управление и към поредните управляващи яхнали вълната на недоволството и пришпорили ги с гордост и самочувствие към пропастта.

Друг е въпросът дали като нация сме способни, също като американците преди две години и като бразилците сега да изберем емигрант, с различен цвят на кожата, жена или някой от малцинствата на такъв висок пост какъвто е президентският. За това е необходимо време и търпение, и повечко внимание при избора.

Статията е публикувана в електронния сайт "Гласове"

вторник, 28 септември 2010 г.

Китайските изкушения в паницата на Борисов


„Със стратегическото си географско положение, с пристанищата и летищата си и с железопътната инфраструктура България може да бъде вход за вашата страна и китайските фирми към Западна Европа.” Не, това не е виц. Това е част от разговора между Премиера Борисов и неговия китайски колега Вън Цзябао. Наистина звучи примамливо и обещаващо, също като арабските милиарди на един предишен български премиер и по-предишен цар. Но дали е реалистично и дали отговаря на действителното състояние на националната инфраструктура?
Идеята България да стане логистичен и транспортен център на Балканите и Европа не е нова, но с всяко нейно реанимиране мащабът и обхватът й достигат невиждани размери. Китай наистина е на път да се превърне в новия финансов и икономически център на света, затова изглежда напълно разумно България да отправи своята оферта и да разтвори широко портите си за този „рог на изобилието”. Но докъде се простират нашите възможности и дали националната ни инфраструктура ще издържи подобно натоварване?
Най-големият контейнеровоз в света превозва между 13 500 и 15 800 контейнера на един курс. Ако такъв контейнеровоз пристигне в Пристанище Варна, което обработва по 112 611 контейнера годишно, или приблизително 309 контейнера на ден, ще са необходими 44 дни, за да бъдат разтоварени 13 500-те контейнера и вероятно още толкова, за да бъде натоварен. 88 дни за един контейнеровоз. И пристанището ни ще бъде заето изцяло с обработката само на този кораб. Само от януари до август пристанището в Шанхай е обработило 19,7 млн. контейнера, което прави приблизително по 80 400 контейнера дневно или по 6 контейнеровоза, като описания по-горе, дневно. Един за 88 дни срещу шест за един ден.
В същото време в пристанище Марсилия се обработват 100 млн. тона товари годишно, а в пристанище Ротердам 345,8 млн. тона товари годишно, срещу само 6,8 млн. тона товари годишно в пристанище Варна. И това е едната част на проблема. Несъмнено подобен кораб изобщо не може да влезе в пристанище Варна, заради дълбочината на газене от 15,5 метра при допустима дълбочина на газене на входа на пристанището от 11,8 метра. Таксата за преминаване през Босфора на такъв тип кораб ще е с космически размери. Загубите от 88-дневният престой в пристанището ще са огромни. А превози в по-малки мащаби не са рентабилни. Построяването на подобен кораб струва над 140 млн. долара и всеки ден престой удължава времето за връщане на инвестицията. Това е в разрез с всякаква икономическа логика и никой не би си позволил да губи пари, независимо кой предлага офертата.
Продължаваме нататък като прехвърлим целия този товар върху релсите проследявайки пътя на контейнерите по железопътната ни инфраструктура. Ако предположим, че тези 13 500 контейнера, които се разтоварят от контейнеровоза в пристанище Варна, тръгнат по железните ни пътища, това означава през тези 44 дни да се придвижат 450 товарни композиции с тридесет вагона, което прави по десет композиции на ден. На всеки два часа и половина ще се пуска по една композиция или на всеки 150 километра от пътя между Варна и София, например, ще се движи по един товарен влак. И това в продължение на 44 дни само в една посока, само за един контейнеровоз. В случай че трябва да натоварим същия кораб, това движение ще се удвои в двете посоки, което при железопътна инфраструктура само с една линия при голямата част от трасетата, може да се окаже непосилна логистична задача и ще създаде условия за тежки произшествия с много щети. А и ще амортизира самата инфраструктура с невъобразима скорост. И всичко това без да отчитаме натоварването й от пътничските превози. Натоварването на разпределителните гари ще е огромно. И рано или късно ще се стигне до пълно блокиране на системата.
Дори и да разтоварим железопътната инфраструктура като пуснем една част от товарите по пътищата с тирове, това няма да реши нашите логистични проблеми. Ако пуснем половината от този товаропоток по родните пътища, това ще предизвика катастрофа във всеки смисъл. Един тир превозва един контейнер. Пускането на 150 тира дневно по републиканската мрежа означава по 6 тира на всеки час, или по един на 10 минути. При липса на магистрала, да не говорим че няма и намерение за дострояването й, между София и Варна, това ще направи придвижването до морето и обратно невъзможно. Това е само един контейнеровоз, макар и най-големия, само за 44 дни, само в едната посока. И тук амортизацията ще се случва с бясни темпове, а имайки предвид парите отускани за поддръжка и качеството на ремонтите по ремонтираните участъци, със сигурност можем да кажем, че ролята на България като вход към Европа ще ни докара до финансов и инфраструктурен колапс. Да не говорим, че съществува само един мост над Дунав (все още) и ако насочим товарите натам, това ще блокира трафика през него. Необходимо е да отбележим и състоянито на пътя между Варна и Русе, ако решим да пренасочим трафик към Европа през Румъния. Всяка година по него се правят ремонти и всяка година се налагат нови. Пътят става непроходим през зимата при падането на един по-обилен сняг, двулентов е и в окаяно състояние. Същото е състоянието на пътищата в цяла Северна България, а пътят между Шумен и Ябланица е с огромно натоварване през цялата година, защото свързва двата най-големи български града.
Ако приемем, че китайското правителство реши да се довери на преценката на българския премиер, то бюджетът ще бъде натоварен с непосилни разходи за инвестиции, които при това трябва да се изпълняват качествено и бързо. Никой не може да си позволи да чака с години България да реши проблемите си с корупцията или с липсата на капацитет.
В действителност България няма стратегическо географско положение, що се отнася до трасетата на световния стокообмен. Българската инфраструктура не е пригодна и няма изгледи да стане такава за поемането на ролята на вход за китайските стоки към Европа. Страната ни има конкуренти в лицето на Турция, Гърция, Румъния (дори), Италия, Франция, Испания, Португалия, Холандия, Германия и др., които са далеч пред нас в развитието на инфраструктурата си и са утвърдени търговски партньори на Китай от много години. Ниските данъци може да са добър мотиватор за инвестиции, но с изброените логистични проблеми, които стоят и пред настоящите чужди компании инвестирали у нас, едва ли някой ще си позволи да инвестира в големи проекти свързани с превоз на товари. Дори и за транзитни коридори трудно може да се говори, докато железопътни линии към границата ни все още не са електрифицирани. Докато няма все още една завършена магистрала (която дори да бъде завършена, една немалка част от нея ще е силно амортизирана). Докато между Северна и Южна България няма една нормална връзка, или ако има тя е силно натоварена и с разнебитена настилка, няма един тунел, няма дори проект за магистрален път.
Това, което предлагат пристанищната ни, железопътната и пътната ни инфраструктура по никакъв начин не отговаря на мащабите, с които се работи в Китай и китайците едва ли биха проявили интерес към този „вход” към Европа.
Но пък изглежда много ефектно да се хвърля в пространството подобен фойерверк, нали?

Текстът е публикуван в сайта "Гласове" под заглавие "Да поръчаме китайско!"

вторник, 21 септември 2010 г.

Пенсионната реформа. Оттук накъде?


Пенсионната система не е само избор на модел, но е също така и сложен комплекс от сметки. Както финансови, така и политически. Затова, когато се води дискусия за пенсионната реформа, е нужно да се подхожда внимателно, без излишни емоции и тънки партийни сметки.

Преди 1998 година са правени частични промени в пенсионната система, но те по-скоро са решавали проблемите на деня, и са били без дългосрочна визия. Едно такова решение е било, например, да се изкара пенсионната система от държавата като отделна структура, със свой бюджет. Започналата през 1998 година пенсионна реформа имаше за цел да промени нещата. Въведена е пенсионна система с три стълба по модел предложен от Световната банка. Трите стълба са: задължително пенсионно осигуряване, задължително допълнително и допълнително доброволно пенсионно осигуряване. Задължителното пенсионно осигуряване е всъщност продължение на действаща отпреди това пенсионна система, базирана на разходно-покривния принцип (така наречената pay-as-you-go система), с промяна, чрез която трябваше по някакъв начин да се обвържат вноските на хората с получаваните пенсиите. Осигуряващите се заплащат осигуровки, които се разпределят и изплащат под формата на пенсия на нетрудоспособните. Задъжителното допълнително пенсионно осигуряване е вторият стълб на системата и е базирано на т.нар. фондов или капиталов принцип. Вноските на осигурените лица се превеждат на пенсионни фондове, които инвестират ресурсите в инвестиционни инструменти. С навлизане в пенсионна възраст лицата получават направените вноски плюс дохода получен от инвестициите. Третият стълб, допълнителното доброволно пенсионно осигуряване също се базира на капиталовия принцип, има за цел да даде допълнителен доход на лицата в пенсионна възраст и е изцяло доброволен.

Разходно-покривният модел може да се определи като един вид трансфер на ресурси между поколенията, своеобразен „социален данък”, чрез който младите плащат пенсиите на настоящите пенсионери и разчитат, че когато те остареят и се пенсионират ще има кой да плаща техните пенсии. Но този модел работи само когато сумите удържани на работещите са равни на сумата изплащана от държавния бюджет за пенсии. При дебалансиране на системата, когато сумите плащани от работещите са по-малки от сумите изплащани за пенсии, бюджетът влиза в дефицит, който трябва да се покрива от други бюджетни приходи. По-този начин, ако има недостиг в приходната част, се отварят огромни бюджетни пробойни, запушвани или чрез заеми, които все пак трябва да се връщат един ден; или чрез намаляване на публичните разходи, което при съкращения на работещите в държавната администрация би увеличило безработицата в период на криза; или чрез увеличване на данъчната тежест, което допълнително ще свие потреблението и ще затрудни бизнеса; или чрез печатане на пари и респективно очакване за нарастване на инфлацията (все пак невъзможно в условията на валутен борд); или чрез генерирането на бюджетен дефицит, който може да разклати значително финансовата стабилност на страната и ще се наложи да бъде свиван, ако надвишава определени нива, в следващите години с цената на още съкращения.

Капиталовият модел, който включва другите два стълба на пенсионната система може да бъде определен като индивидуален, за разлика от „социалния” разходо-покривен. Личната пенсионна партида може да бъде инвестирана в различни борсови инструменти с различни нива на риск на инвестициите. Но все пак движението на тези средства и респективно тяхната доходност зависят изцяло от избора на притежателя им. Следенето на партидата, къде и в какви инструменти се инвестира е за сметка на притежателя. Държавата не поема никакъв риск и не носи отговорност за лошите инвестции, т.е. няма задължение да покрива загуби. Този модел е основан на егоизма, в най-добрия смисъл на думата, и не е нужно да се съобразява с демографските тенденции.

Съчетаването на социалния и индивидуалния подход при започването на пенсионната реформа през 1998 година е било един вид двойно подсигуряване. По този начин се получи преход както между две системи – социалистическа и пазарно-либерална – така и между поколенията. Икономическите условия тогава не позволяваха изоставяне изцяло на стария задъхващ се социален модел за сметка на изцяло пазарния и индивидуалистичен капиталов модел. С всичките си предимства и недостатъци започната тогава реформа положи основите на така нужната промяна. Но този първи плах опит за примиряване на два икономически модела се оказа с твърде кратък живот. С идването на следващото правителство през 2001 година реформата беше блокирана и в продължение на два мандата се караше с инерцията от дадения първоначално тласък.

Къде сме днес и какви проблеми стоят пред пенсионната система на настоящия етап?

Пенсионната система и бюджетът

Предвидените пари за пенсии в бюджета за 2010 са 7 135 011 400 лв. За социални помощи и обезщетения са планирани 1 085 746 800 лв., а предвидените пари за обезщетения за безработица са разчетени на база 127 000 безработни. Осигурителната вноска за фонд "Пенсии" е намалена с два процента. А ефектът от тази промяна е 393.5 млн. лв.разполагаем доход за домакинствата. Според намеренията на управляващите, през 2011 г. данъците няма да бъдат вдигани, а пенсиите и заплатите няма да се понижават. Според последните данни от националната статистика регистрираните в бюрата по труда безработни са малко над 342 хил. души или 10% от трудоспособното население. Заетите лица са малко над 3 млн. души. Лицата извън работната сила са също малко над 3 млн. души от тях 1,5 млн. са в пенсионна възраст. Обезкуражените (каквото и да значи това) лица са 220 хил. души. Ако това са трайно безработни лица и имайки предвид разчетите за нивата на безработца, то се оказва, че чрез бюджетни трансфери ще бъдат покривани всички разходи за обзщетения, които надвишават предвидените и това с голяма вероятност ще се прехвърли в бюджета за следващата година.Тези данни показват не само, че бюджетът е твърде утежнен откъм социални разходи, но и че един работещ издържа един неработещ, независимо от възрастта му.

Работещият не само плаща данъци и осигуровки, но и е обложен с един вид скрит данък, чрез който издържа всички лица извън системата – деца, възрастни родители с ниски пенсии, временно или трайно безработни нерегистрирали се в бюрата по труда, студенти. Разбираемо е в тази ситуация силното желание на правителството да повиши бюджетните приходи, чрез изкарване на светло на сивия сектор в икономиката или чрез вдигане на необлагаемия минимум. Нервността, която спохожда премиера всеки път, когато стане дума за плащане, обаче, нито ще донесе приходи, нито ще накара работещите и бизнеса да бъдат честни с една държава, която от години са приели и определели като рекетьорска. А и в условията на световна икономическа криза, високи нива на безработица, слаб износ, свиващо се потребление, намаляване на инвестициите, за приходите в бюджета не се очертават светли времена. Проблемът е, че правопропорционално на свиването на икономиката се свиват и алтернативите за пълнене на бюджета, особено след категоричната заявка на премиера, че парите за пенсии няма да се пипат, а няма изгледи приходите да се повишат.

Пенсионната система и младите безработни

Най- висока е отчетената безработицата сред най-младите – 21% - което е два пъти над средната за страната, и е доста по-ниска при възрастните хора над 55 години, с 1,5% под средната за страната.С вдигането на пенсионната възраст ще възникнат няколко проблема. На първо място това ще се отрази пряко на безработицата сред младите, защото работодателите ще предпочетат да плащат ниска заплата на непретенциозен възрастен, готов на всичко, за да се добере най-накрая до пенсия, вместо да се пазарят с много по-работоспособния, но с много по-големи изисквания, мотивиран млад човек. Този своеобразен конфликт обаче ще докара огромни психологически проблеми сред цяла кохорта завършили средно и висше образование и ще създаде предпоставки за дълбока и трайна демотивация за работа още от старта на трудовия път на младите. На второ място е проблемът с квалификациите на възрастните. Живеем във времена, в които технологиите се развиват с часове, а възрастните са слабо подготвени, инертни и невъзприемчиви за овладяването на новостите. Това ще даде пряко отражение не само върху производителността на труда, но и върху конкурентността на производството.

Производство със стари технологии и с уморени, слабо мотивирани възрастни хора, броящи дните си до пенсия, е крайно неефективно. На трето място стои проблемът с работоспособността на възрастния човек, който е много по-податлив към заболявания съпътстващи продължителния трудов стаж, месторабота и възраст. Това ще утежни държавния бюджет двойно. Ще се плащат и пенсиите на вече пенсиониралите се, и болничните на възрастните работници. Третата тежест за бюджета ще дойде от плащането на обезщетения за безработица на младите, които не могат да си намерят работа в тези тежки икономически условия, което, както казах по-горе, ще натовари освен държавния, но и твърде изтънелия покрай кризата и нарасналите лихви по взетите кредити, домакински бюджети. Изправен пред лошата перспектива да не си намери подходяща за образованието работа, младият човек инстинктивно търси спасение в продължаване на образованието. Но това само увеличава финансовата агония на родителите му и ако не са торбите с буркани и зарзават от селските дворове, тази система отдавна да е колабирала. Затова увеличаването на пенсионната възраст и стажа за пенсиониране трябва добре да се премисли и да се остави поне докато не се види края на кризата, въпреки бодрите тримесечни рапорти, че вече сме излезли от нея. Радостната новина е, ако изобщо може това да е радващо, че проблемът с младежката безработица е общоевропейски, а това означава, че със сигурност големите европейски страни помагайки на себе, ще помогнат и на нас.

Пенсионната система и здравния статус на българите

В предишен свой коментар за здравната реформа бях споменал, че здравният статус на българина е много влошен. Това означава, не само че докато са в трудоспособна възраст, хората ще бъдат нископродуктивни и с хронични продължителни заболявания, но и че вече пенсионирали се, те ще боледуват много повече, като по-този начин ще натоварват здравната система с разходи за все повече и все по-скъпи лекарства, повечето от които безплатни за пенсионерите, но излизащи скъпо на държавата. Бюджетът, чрез данъците събирани от работещите ще плаща и пенсиите, и лекарствата на пенсионерите. Така резултатът е: млади, здрави, трудоспособни и силно мотивирани за работа безработни; стари, с отслабнали сили, с хронични заболявания, немотивирани, доработващи години за пенсия възрастни; и болни, бедни и поглъщащи огромни количества скъпи, плащани от държавата лекарства, пенсионери. Нерадостна перспектива и с очакване за още проблеми пред бюджета. Колкото по-дълго живее един човек след пенсия, толкова по-малко вероятно е, внесените от работещите пари за осигуровки да стигат за покриване на разходите по издръжката на пенсионера. А имайки предвид изброените по-горе проблеми пред работещите, не само държавата, но и обществото го чакат нелеки години в близко, а и в по-далечно бъдеще.

Пенсионната система и демографския срив

Демографският срив е общоевропейски проблем още от 80-те години на миналия век. За съжаление той трудно може да се реши чрез инструментите на държавата, независимо от опитите правени това да се случи. Данъчните стимули за млади и многодетни семейства лесно се неутрализират, когато пред младия човек надвисне перспективата за трайна безработица. Демотивацията свързана с трудността за намиране на работа, се прехвърля и при готовността за създаване на семейство. Трудно един млад мъж ще намери необходимите средства, ще положи необходимите усилия и ще бъде мотивиран, без наличието на доход и без постоянно работно място и възможности за кариерно развитие. От друга страна се оказва трудно за една жена да се реши да създаде семейство с мъж, който не е способен да осигурява собствената си прехрана, а какво остава за прехрана на семейство. Тези нагласи блокират естествения процес на развитие в природата и допълнително влошават психическото равновесие на половете. Перспективата е все по-малко бракове, все повече случайни забременявания, все повече самотни майки и неясна демографска картина.

При така очертаната ситуация, изводите няма да са много позитивни. Продължаването на пенсионната реформа на настоящия етап е невъзможно. Но съхраняването на започнатото през 1998 е препоръчително, а продължаването в бъдещи по-добри за икономиката времена задължително. Парите отделяни от бюджета за пенсии и съпътстващи животът в пенсия разходи, ще се увеличават. Младите ще навлизат в основната част от жизнения си път слабомотивирани, разочаровани от държавата, в задълбочаващ се конфликт с възрастните. Възрастните от своя страна ще преминат от трудова в нетрудова възраст болни, немощни, нещастни, неразбиращи и неразбрани, с ниски пенсии и гневни на промените от последните двадесет години. Хората в активна възраст, преживели първата си по-значима икономическа криза, ще загубят социален статус граден с години, а някой ще загубят домовете, вещите и семействата си. Кризата ще отмине след години, възстановяването на световната икономика ще е бавно и ще отнеме толкова години, колкото е отнемало и при предишни кризи, независимо от демонстрирания плах оптимизъм. Но какво ще се случи след кризата, зависи от това, което сегашните управляващи ще заложат като цели за бъдещето. Да, нещата трябва да се решават пожарно. Да, няма време за друго, освен за преодоляване на настоящите всекидневно изникващи отвсякъде проблеми. Но всеки политик с претенции за държавник, трябва да погледне и отвъд хоризонта, защото светът не започва и не свършва с него.

понеделник, 13 септември 2010 г.

Удобната безпаметност


Задочен отговор на Татяна Ваксберг на кометара й в сайта „Гласове”

Забрава се нарича лекарството за неприятните спомени от минали времена на несвобода, всякакви форми на насилие, унижение и икономическа нищета. За България това лекарство обаче е по-необходимо отколкото за останалите посткомунистически европейски държави, защото ако там е имало някаква форма на съпротива, която в повечето известни случаи е била по-скоро призив за връщане към чистотата на комунистическите идеали и оспорване на марксистката легитимация на онези режими, то тук у нас дори и такава съпротива е нямало. Едва в края на този период, когато вече беше ясно, че системата се разпада, имплодира, хора като Иван Костов си позволяваха от страниците на вестник „Работническо дело” да дисидентстват. Но това не беше дисидентстване призоваващо към смяна на режима и въвеждане на демократични правила и пазарна икономика. И те не бяха такива дисиденти, каквито създадоха профсъюза „Солидарност” в Полша.
Действията им бяха твърде закъснял опит да се провокира дебат за реформиране на системата – дебат воден в останалите страни от Източния блок тридесет-четиридесет години по-рано – и връщането на легитимността на режима, сериозно накърнена след отказа на Москва да поддържа реда и да съхрани влиянието си със сила. Пред лицето на разпада на обществото и при липсата на солидния гръб на съветската армия, за тогавашните управници не оставало нищо друго, освен да потърсят някакъв компромис и да примирят комунизма с пазара, въвеждайки някаква форма на ерзац пазарни взаимоотношения, разбира се строго контролирани от държавата. Такива бяха тези дисиденти.
Тези дисиденти, чиито действия все пак можем да оправдаем и извиним, защото са били хора като всички останали, са си все същите. А като такива са твърде подвластни на емоциите и страховете си. Ако общото настроение е било, че режимът е непоклатим и ако такива сигнали са идвали „отгоре”, не можем да очакваме саморазрушително поведение, което би ги отпратило завинаги в политическото небитие, а вземайки примери от близката история, дори и по-лошо. Това провокира и естествения въпрос, за вечното очакване на инструкции отгоре. Кой би разрешил излизането на какъвто и да било материал, особено в „Работническо дело” (органът на ЦК на БКП), особено за толкова деликатната тема каквато е реформата на икономическата система, ако не е поръчано или най-малкото недвусмислено разрешено от най-високо?
Именно на тези дисиденти обаче се падна честта да изведат България от блатото на тоталитарната държава, не само икономически, а и политически, но те не го направиха. И именно от тях се очаваше да бъдат по-твърди в действията си спрямо извършените в онзи период икономически и политически престъпления. Вземайки предвид съмненията в тяхната демократична легитимност, дошла едва по-късно, когато падна Берлинската стена, няма как да очакваме да има осъдени за каквито и да било действия оттогава.
Все пак е справедливо да припомним, че съучастник на дисидентите в оправдаването на тези престъпления е както българския народ, демонстрирал пълно нежелание за съпротива на режима, така и Запада, защото именно този Запад се ръкостискаше с Чаушеску и Тито, само заради това, че се противопоставяха на Москва и ги легитимираше с изрази като:„може да са комуняги, но са наши комуняги”. Докато в същото време не пропускаха срещи със съветските ръководители, когато се налагаше и беше „във взаимен интерес”. Няма как да очакваме подкрепа от народа за съдаване на институти за национална памет, които да установят истината, или да търсим помощ от Запада, защото и в двата случая съвестта е много гузна. Затова е царяло невъзмутимо спокойствие сред висшия партиен апарат, затова никой не е вярвал, че режимите в сферата на влияние на Москва могат да бъдат разклатени. При тези обстоятелства как да разчитаме на дисидентите да потърсят отговорност, когато нито народът, нито Запада би ги подкрепил. Трудно е да се вземе подобно решение без подкрепа, особено в условията на демокрация.
Тези дисиденти сега се опитват да поучават, да посочват с пръст, да забиват морални жалони. Но те са същите, които доволно се ползваха от всички облаги на онзи режим и са в основата на всяко страдание и лишение съпътствало периода на прехода от планова към пазарна икономика и от тоталитаризъм към либерална демокрация. Същите, които постоянно се оправдават когато са в управлението, но със завиден замах критикуват когато са в опозиция. И винаги застават зад бутафорните образи на реформатори, визионери, държавници, сравнявайки се с Аденауер, Кол, Чърчил, Тачър, Дьо Гол, Рейгън. И е смешно и жалко, че сега подкрепят Берлускони и се възхищават на Блеър и Саркози.
Това което обаче винаги им е липсвало е трезвостта на ума, чувството за дълг и политическата смелост. Стигна се дотам да критикуват правителство, което ревностно поддържат и да твърдят, че не са опозиция, докато в същото време всячески подкопават усилията на мнозинството (доста спорни и неадекватни, разбира се) да се справи с икономическата криза. Те продължават да бъдат дисиденти в сърцата и умовете си, така както са били научени, но това дисидентство днес изглежда несъстоятелно и смешно, а е и вредно.
Тяхното политическо време неумолимо изтича и е по-разумно да им помахаме за сбогом и да забравим, отколкото да търсим реванш и да водим безплодни дебати за миналото. Особено във време, когато динамиката на политическите процеси в света е толкова ускорена, че ако не поддържаме темпото, може да се окажем в дълбока изолация.

http://www.glasove.com/article-9786.php

четвъртък, 9 септември 2010 г.

1938 през 2010


*Пол Кругман

Ситуацията днес е следната: американската икономика е засегната от финансовата криза. Политическите действия на президента ограничиха щетите, но бяха твърде предпазливи и безработицата все още остава катастрофално висока. Очевидно са необходими още действия. Все още обществеността е недоверчива към правителствените мерки и това изглежда ще накара демократите да направят някои отстъпки преди предстоящите частични избори за Конгреса.

Годината е 1938, а президент Франклин Делано Рузвелт. Разбира се, Голямата депресия е приключила. Въпреки това е поучително, макар и обезсърчаващо да се върнем назад и да се вгледаме в състоянието на Америка от онези години. Поучително, защото и дума не може да става за сравнение между същностните характеристики на тогавашното възстановяване и доминиращите настоящия обществен дебат спорове около сегашното. Обезсърчително, защото не се случва нищо, което да ни напомня за чудото от 1940 година.
Днес условията са доста по-различни от тогавашните и не ни се иска да правим паралели, но се налага.

Икономистите от икономическия екип на Обама обещаха да не повтарят грешките от 1937-а, когато Рузвелт оттегля фискалните стимули доста прибързано, а твърде постната и краткосрочна програма сега прави именно това: стимулите успяха да възстановят растежа за кратко време, но влиянието им върху нивата на безработицата се оказа нищожно, да не кажа никакво. И както някои от нас се опасяват, неадекватният първоначален икономически план на администрацията вкарва както нея, така и нацията в политически капан. Продължаването на стимулирането е крайно необходимо, но в очите на обществото провалът на първоначалния план за скорошно възстановяване дискредитира действията на правителството в желанието му за създаване на работни места.

Накратко, добре дошли в 1938 година

Историята от 1937 година, когато катастрофалното решение на Рузвелт да се вслуша в гласовете на онези, които казват, че е време рязко да се съкрати дефицитът, е добре известна. Това, което е по-малко известно, е степента, до която грешните изводи, направени от хората, съобразили се с това решение, повлияват върху по-нататъшния развой на рецесията: загубили вяра във фискалната експанзия, гласоподавателите не желаят повече продължаването на Новия курс.

Данните от допитване на „Галъп” от 1938 година са показателни. На въпрос дали правителството трябва да увеличи разходите, за да се пребори с резкия икономически спад, 63% отговарят – не. И изборите през тази година се оказват катастрофа за демократите, които губят седемдесет места в Камарата на представителите и седем в Сената.

Тогава започва Втората световна война.

От икономическа гледна точка Втората световна война е основание правителствените разходи да се увеличат в такива мащаби, а дефицитът да набъбне до размери, които при други обстоятелства не биха били одобрени по никакъв начин. По време на войната правителството взема заем в размер горе-долу два пъти по-голям от БВП на Щатите през 1940 година; този заем е приблизително равен на около 30 трилиона сегашни долара. Ако някой преди войната беше предложил да похарчи дори и частица от тази сума, хората биха реагирали така, както реагират днес. Те биха предупреждавали за натрупването на смазващ дълг и за галопираща инфлация. Те също така биха казали, с право, че Депресията в голямата си част е причинена от огромните задължения, и биха заявили, че проблемът не може да бъде решен с емитиране на още дълг. Но какво става всъщност?

Увеличаването на дефицита води до икономически бум, а този бум полага основите на дълготраен просперитет. Общият дълг – публичен и частен – като процент от БВП, благодарение на растежа в действителност пада, а инфлацията намалява реалната стойност на останалите дългове. И след войната, благодарение на подобреното състояние на частния сектор, икономиката става способна да се развива самостоятелно, без бюджетни дефицити.
Икономическите поуки са ясни; когато икономиката е дълбоко засегната, обичайните правила не се прилагат.

Режимът на строги икономии е в разрез с личния интерес. Това ще рече, че когато по едно и също време всеки се опитва да си върне дълга, резултатът е депресия и дефлация и дълговите проблеми дори се увеличават и влошават. И обратно, за нацията като цяло харченето е възможност, дори необходимост, която да го освободи от дълга. Временно нарастване на бюджетния дефицит сега, в умерена степен, разбира се, може да облекчи проблемите, предизвикани от предишна свръхзадлъжнялост.

Но историята от 1938 г. показва също така колко е трудно да приложим тези идеи сега. Дори при управлението на Рузвелт не е имало достатъчно политическа воля да се направи необходимото, за да се сложи край на Голямата депресия – окончателното й разрешаване всъщност е оставено на случайността.

Надявах се, че този път ще го направим по-добре. Но се оказва, че политици и икономисти по същия начин, както тогава, са пропилели десетилетия, забравяйки уроците на тридесетте, и са твърдо решени да повторят всички стари грешки. И е леко смущаващо да знаем, че големите победители в частичните избори е възможно да са точно тези хора, които ни вкараха в тази бъркотия и направиха всичко по силите си, за да блокират действията, които можеше да ни изкарат от нея.

Винаги помнете: тази криза може да бъде оздравителна. Всичко това трябва да внесе мъничко интелектуална яснота и повече политическа воля. Надявам се да открием тези добродетели в не толкова далечното бъдеще.

*Пол Кругман е професор по икономика и интелектуални въпроси в Училището за публични и международни въпроси "Удроу Уилсън", Принстън, Сентенъри, професор в Лондонското училище по икономика и колумнист на "Ню Йорк Таймс". През 2008 Кругман печели Нобеловата награда за икономика за неговите приноси за Новата търговска теория и Новата икономическа география.

Анализът е публикуван в "Ню Йорк Таймс".


Превод от английски Георги Киряков