Интервюта

Любомир Христов: България няма финансов министър

03.12.2010 г. 12:18 ч.

Все повече тази страна не се управлява и няма посока. Няма макроикономическа политика, има украсяване на витрината и стремеж нещата да изглеждат добре според маастрихтските критерии. Бюджет 2011 е бюджет менте. Той не решава нито един проблем, а само покрива и прикрива дефицитите и проблемите, заяви пред ГЛАСОВЕ икономистът Любомир Христов*. И още: Балансът на интересите на различните социални групи у нас не се обсъжда, нито се постига в Народното събрание, а на някакви измислени тристранни комисии, под натиск от улицата, с викове и крясъци. Проблемът е чисто политически, тъй като на практика ние въобще не сме парламентарна република. Ние сме министърпредседателски протекторат на монополи – на монополите в енергетиката, на монополите в комуналните услуги, на монополите на мобилните оператори, на монополите в банковата система. И докато търпим това и не реагираме по начин, по който да не може да бъдем игнорирани, това ще продължава.


Г-н Христов, вие сте икономист и финансист, нали така?

Да, по образование.

Но не искате да коментирате икономическата политика на правителството. Защо?

Защото страната не се управлява, няма икономическа политика и няма какво да коментирам. Има само реакция на последния пожар, който или е бил запален преди време, или това правителство само си го пали. Вземете пенсионната реформа, вземете каквото искате – реагира се първосигнално, обикновено чрез отлагане на проблемите и чрез тяхното покриване. Не виждам посока, не виждам икономическа политика, не виждам лидерство. Виждам ги във Великобритания и в САЩ. От чисто теоретично любопитство следя какво правят там. И тъй като подходите и политиките им са различни, това се превръща в един естествен икономически експеримент.

Нека се опитаме да направим аналогия, за да видим разликите. Сега у нас е актуална темата за бюджета през следващата година. Основните коментари отново се свеждат до липсата на политики. Приемате ли тази критика? Каква е степента на контраста, ако трябва да сравните начина, по който структурират бюджетите си в тези две страни и у нас?

Точно за контраст става дума, много хубава дума употребихте. Разликата е огромна. Вече имах възможност да определя този проектобюджет като мързелив. Не се вижда в него да са заложени някакви цели за промяна и за стабилизиране в дългосрочен аспект. По принцип бюджетът на една страна трябва да изпълнява няколко функции – първо, той е инструмент за макроикономическо управление (става дума за размера на дефицита, за динамиката на дълга), второ, той е резултат на компромис и балансиране на интересите на различни социални групи и на трето място, осигурява функционирането на държавната администрация, на онези сфери, които се издържат от него. У нас проблемите на бюджета са структурни. По време на тройната коалиция имахме един много особен период, в който страната беше заливана от чуждестранни инвестиции и това правеше изпълнението на бюджетите лесно. Този период приключи и няма да се повтори скоро. Сега лъснаха структурните проблеми на нашия бюджет – структурата на приходите и структурата на разходите просто не са устойчиви. Не виждам обаче да се прави нещо в тази посока. Във Великобритания и САЩ някои проблеми са много подобни, но там има съвършено ясни, макар и различни политики, които не могат да бъдат изпълнени в рамките на една година и за това се залагат за 3–4–5 години. Във Великобритания има стремеж към овладяване на дефицита и дълга с много по-сериозни усилия, отколкото в САЩ, където, обратно, наблюдаваме стремеж да се използва бюджетът за стимулиране на икономиката независимо от нарастването на дълга и размера на дефицита. И в двата случая има рискове, но точно това е интересното. Какво се прави у нас с Бюджет 2010 и Бюджет 2011 – покриване и прикриване на дефицитите и на проблемите. Тоест тяхното отлагане във времето.

Това не е ли лъжа?

Абсолютна лъжа, бих го нарекъл бюджет менте, който не решава нито един проблем. Казах, че проблемите у нас са структурни, с тази структура на приходите и с тази структура и размер на разходите ние няма как да имаме устойчиви публични финанси, независимо дали статистически и на екселската таблица дефицитът е 3%, 2% или 19%. Преди всичко няма макроикономическа политика, има украсяване на витрината и стремеж нещата да изглеждат добре според маастрихтските критерии, България да стои добре на европейската сцена. В това обаче няма абсолютно никакъв смисъл, защото рано или късно ще лъсне действителността. Второ, вижда се, че балансът на интересите на различните социални групи у нас не се обсъжда, нито се постига в Народното събрание. Той се постига на някакви измислени тристранни комисии, под натиск от улицата, с викове и крясъци. Проблемът е чисто политически, тъй като на практика ние въобще не сме парламентарна република. Ние сме министърпредседателски протекторат на монополи – на монополите в енергетиката, на монополите в комуналните услуги, на монополите на мобилните оператори, на монополите в банковата система. И докато аз, вие и вашите читатели търпим това и загрижени за своето ежедневие, не реагираме по начин, по който да не може да бъдем игнорирани, това ще продължава.

Интересно ми е да чуя според вас по какъв начин можем да реагираме вие, аз и нашите читатели.

Ами всеки от нас може да отвори прозореца на жилището си и да извика колкото му глас държи: „Писна ми, полудявам и няма да търпя повече това”. Искам да кажа, че трябва да имаме реакция, която да не може да остави политиците безразлични и безотговорни. Недопустимо е това, че каквото и да направят, за тях няма последици.

Защо липсва тази реакция според вас?

Защото ние предпочитаме да се оправяме поединично, а те поединично ни цакат. Всеки гледа своето конкретно положение или смята, че е нереалистично да участва в промяна на правилата на играта. Много интересен е например начинът, по който се създава т.нар. „Чаено парти” в САЩ. То е стартирано в Сиатъл – лявоориентиран град, където продължава да се издига паметник на Ленин – от една млада жена, която започва един блог. Само за няколко месеца „Чаеното парти” се превръща в национално движение, а около година след това има конкретен резултат на изборите. Ние обаче не живеем в свободна страна, ние сме страна без избор. Ние нямаме избор, защото търпим нещата да се представят винаги за такива, каквито не са. Това се отнася не само за бюджета. Другото, което е интересно, е на какво реагират хората в САЩ – няма значение дали споделяте или не техните възгледи, става дума за механиката на движението. Един блог обединява хората, които изразяват притеснението си от бюджетните дефицити и нарастването на дълга, които администрацията на Обама залага. Тоест тези хора виждат как правителствените решения засягат тях, техните близки и техните деца. Нас също ни засягат общите правила на играта, но ние или разчитаме, че ще се измъкнем самосиндикално, или че другите са по-големи балъци. Въобще криворазбраният ни индивидуализъм е експлоатиран от едни хора, които наричаме политици. Какво правят нашите народни представители – отиват в парламента, за да сложат едно изречение в закон, благодарение на който нечий медицински център ще събира пари за лечението на очна болест, която не се лекува болнично. А всички други седим и гледаме, или както каза красноречивият Иван Кръстев: „Докато ние наблюдаваме, нашите правителства ще предпочитат да ни забавляват, вместо да ни управляват”. Това правителство нито желае да управлява, нито може да управлява. То ни забавлява.

Тоест вина и отговорност за неадекватното управление и липсата на избор носят не експлоататорите, а тези, които позволяват да бъдат експлоатирани?

Естествено. Не са малко хората, които разбират това, не са малко онези, които следят и участват в социалните мрежи, но някак си не успяваме да канализираме тази енергия. Това, което мога да направя аз, е да не участвам в изборите. Просто няма никакъв смисъл да се участва в избори. Представете си, като ме гледате мен, че искам да започна политическа кариера. Какво трябва да направя – трябва да изляза пред хората, които ще гласуват, за да се представя, да представя платформа, идеи и пр. Нищо подобно! Достатъчно е да съм близък с партийния гаулайтер, за да ме сложи на избираемо място в списъка. Това е. И тъй като хората гласуват за партии и списъци и не познават кандидатите, щом вляза в парламента, аз мога да правя каквото си поискам, защото не нося отговорност пред никого, независимо какво пишат вестниците и какво казват телевизията и радиото. Истината е, че аз съм един безотговорен човек и представлявам само себе си.

Как ще коментирате огромното разминаване между предизборните обещания и платформи на ГЕРБ и това, което реализира тяхното правителство като политика?

Аз не знам на какво се учудват тези, които търсят и намират противоречия и различия. Та то нямаше предизборни платформи и програми. Освен това хората, които написаха нещо, за да бъде представено то като програма, са различни от тези, които го реализират. Питайте финансовия министър дали е виждал икономическата програма на ГЕРБ. Да оставим това, че той не е участвал в правенето й. Всички тези предизборни програми са бутафория. И понеже ние сме народ емоционален, често се водим от чувствата си, сърдим се и никога не обичаме и не харесваме предишните управляващи, просто гласуваме срещу тях, а не за платформи.

Как се стигна дотам, че премиерът ви обяви за свой съветник, макар че самият вие отрекохте това? Какви контакти имахте с Борисов?

Питайте него. Аз не съм виждал очите на този човек след изборите, нито той – моите. Преди изборите съм го виждал и сме разговаряли. След изборите обаче не съм го виждал. Аз нямам обяснение защо той реши да споменава моето име.

А бяхте ли свързан с хората, които преди изборите се опитаха да напишат нещо като предизборна програма, както се изразихте?

Не, не съм участвал, не съм бил свързан, не съм писал нищо. Не участвам в неистински неща и в неща, в които не вярвам.

Напоследък се питам кой е по-добрият и по-работещият подход от гледна точка на функционалността и възможностите за развитие – да се опитваш да минимизираш отвътре негативите на едно управление, макар да съзнаваш колко малоумно и некомпетентно е то, или ли да се дистанцираш категорично от него, за да не ставаш съучастник и да не подхранваш управленската му агония. Представителите на Синята коалиция избраха първия подход.

Не мисля, че някой от тези два подхода е по-добър от другия във всички ситуации. Що се отнася до управлението на ГЕРБ, вече започват да се изчерпват възможностите за вътрешни корекции. Тези хора показаха, че не са в състояние да организират дебат. Нека вземем пенсионната реформа, която беше така замотана. На практика нямаме никаква, абсолютно никаква пенсионна реформа, а това е много важно, тъй като тя засяга всички хора и най-вече по-младите. Пенсионната реформа е една илюстрация, че хората в тази страна не са свободни. За да бъдете свободен, в това число да бъдете свободен да реализирате глупостта си, трябва да знаете параметрите, в които можете да се движите. Ние сме обречени на постоянно ръчкане и промяна на параметрите, защото проблемът не се решава кардинално. Но да се върна на въпроса ви – никой не познаваше ГЕРБ и не знаеше какво е това. В правителството има и много положителни личности. Не мисля обаче, че като министри те са в състояние да коригират нещата, че имат възможност да влияят. Мисля, че вече се изчерпва надеждата, че отвътре, с минимизиране на вредите, може някак да кретаме напред. Все повече тази страна не се управлява и няма посока. Накъде отиваме и защо отиваме натам, накъдето отиваме. Вие знаете ли?

Не.

И аз не знам. Лидерството не се състои в това Бойко Борисов да излезе и да загаси всички възможни пожари. Обаче хората, които са гласували за него и продължават да го поддържат, очакват от него точно това. Лидерът трябва да посочи с пръст посоката, да знаем всички накъде отиваме, а не всеки да дърпа в различна посока. Това нещо го няма или поне аз не го виждам. Тогава какво да му коригираш. Освен това проявиха на няколко пъти фундаментално разминаване с ценностите на свободната личност, на гражданското общество, на свободните пазарни отношения и на зачитането на избирателите, които аз споделям. Единия път с диващината да принудят хората, които имат земи, да ги продават на арендаторите. Втория път се опитаха да закърпят ситуацията с проблема на хората, които се пенсионират след 1 януари. Тук проявявам съчувствие, тъй като този проблем не е бил поставен по-рано и сега трябва да го решават те. Няма как, трябва да има компромис. Но компромисите могат да бъдат от най-различен вид – има компромиси, които нарушават ефективността на решението, но все пак придвижват в правилната посока, има и безпринципни компромиси, които дърпат в обратната посока. Това, което ме ужаси, е, че хора на сериозни позиции – говоря за министри, говоря за председателя на бюджетната комисия и др. – искрено не могат да разберат защо конфискацията на парите по партиди на работниците беше определена като национализация (това личи от стенограмата на Министерския съвет). Е, извинявайте, как да коригирам човек, който философски не разбира частната собственост. И проумях какво не разбират – те си мислят, че национализация е, ако вземеш парите на частните пенсионни дружества, а като вземеш парите на хората, това не е национализация. Как да коригирам хора, с които нямаме общи ценности?!

В групата на хората, чиито ценности очевидно се разминават с вашите, май попадна и финансовият министър. Това е парадоксално, тъй като Симеон Дянков идва от Световната банка, една институция, за която сте работили и вие.

Аз не искам да коментирам личността на финансовия министър, защото това няма значение. Вие и всички хора не разбрахте ли, че ние от месец май насам нямаме финансов министър. Нямаме финансов министър.

Защо от месец май?

За мен лакмусът беше месец май, когато се разглеждаше въпросът ще вдигаме ли ДДС или не. Тогава си спомням едно изявление на г-н Дянков, който каза, че има 80% вероятност да не вдигнем ДДС, което и се случи. В този смисъл той позна. Само че кой ми говори с вероятности? Той да не е дежурният синоптик, който в петък вечер ми казва по телевизията, че вероятността на другия ден да вали дъжд или да грее слънце е еди-каква си. Времето не зависи от дежурния синоптик и той или тя се опитват да го прогнозират. Когато обаче един финансов министър говори за най-важния параметър, от който зависят 40% от приходите на бюджета, с вероятности, значи от него нищо не зависи. Е, щом не зависи от него, какъв министър е той?

Как ще коментирате окончателния вариант на управляващите за пенсионна реформа, заложената степен на национализация? Все пак те се опитаха да минимизират вредите.

Ако ви открадна цялото портмоне, аз съм крадец. Ако вие имате 100 лв. в портмонето, а аз взема само 20 от тях, преставам ли да бъда крадец? Повече няма какво да коментирам.

Още докато страната имаше финансов министър, защото това беше преди месец май тази година, Симеон Дянков заяви, че основният ни приоритет е влизането в чакалнята на еврозоната. После беше направен рязък завой и правителството се отказа от икономическата си цел номер едно за 2010 г. Как ще коментирате подновяването на разговора за това колко важна е България за еврозоната и еврозоната за България в момент, в който от европейските страни се очаква да мобилизират ресурси, за да отговорят на очаквания ефект на доминото след кризата в Гърция и Ирландия?

Еврозоната в момента е в много сериозна криза. Не е ясно дали еврото въобще ще оцелее като валута. Еврото беше и остава преди всичко политически проект, но сега икономическите реалности си казват думата. Еврозоната може да се разпадне и аз мисля, че най-реалистичният вариант за това ще е, ако Германия реши да излезе от нея. Защото нито Гърция, нито Португалия, нито Ирландия биха искали да излязат. Това обаче не е лъжица за нашата лъжица. С привързания към еврото курс ние на практика сме платили всички негативи, без да можем да се възползваме от позитивите на еврозоната. Струва ми се, че трябва първо да си подредим нашата къщичка, преди да говорим за еврозоната. Досега това правителство не е показало, че умее да си поставя реалистични и важни цели, нито че умее да се придвижва към тяхното постигане. Най-важният критерий за това дали можеш или не можеш да участваш в единна валута е това управляема ли е икономиката ти. Нашата икономика продължава да бъде неуправляема. Нас не ни искат дори в чакалнята на еврозоната, главно защото не ни вярват. Не ни вярват, че знаем какви са икономическите ни проблеми, нито че знаем как да се справим с тях. Що се отнася до количествените критерии – инфлацията, лихвените проценти, бюджетния дефицит – това са външни показатели. Не казвам, че не са важни, но не това е същността на нещата.

Наскоро от БСП представиха своя алтернативен бюджет за следващата година. От основната опозиционна сила заявиха, че има проблем с приходната част на бюджета, която е силно подценена, и препоръчаха на правителството да събере 2 млрд. лв. над предвиденото и да увеличи с тях разходите за пенсии, здравеопазване, социална политика, БДЖ, БНТ, БНР и др. Как ще коментирате тази алтернатива?

Не познавам предложението, но вие потвърждавате това, което казах – за съжаление в българския парламент липсва професионален и политически отговорен дебат, тъй като няма представителство на различните обществени групи и интереси. Аз не знам кого представлява БСП. Освен върхушката си, не знам кои социални слоеве представлява тази партия. Така че не бих могъл да коментирам.

А сините представляват ли някого?

Не е важно и не е интересно какви са моите политически пристрастия, но ще ви кажа, че 20 години съм гласувал за СДС. СДС обаче умря на 13 май 2010 г. Поне за мен.

Отново месец май. Какво се случи тогава?

Тогава настоящият лидер на СДС Мартин Димитров внесе предложение за промяна в Закона за потребителския кредит, с което целеше и постигна това банките, опериращи в България, да не променят нищо в бизнес практиката си и да могат едностранно да променят лихвите по вече отпуснати заеми. По този начин г-н Димитров предаде идеалите на свободния гражданин, който има право на избор, защото вие нямате право на избор, когато подписвате договор, в който се казва: „Аз се задължавам да плащам, колкото ми каже банката и й давам възможност да ми извива ръцете, след като съм взел кредит”. Второ, той предаде идеалите на пазарната икономика, защото няма пазар без правила и няма пазар, когато договарящите се две страни са неравностойни. А това е не просто неравностойност в договор, а неравностойност в закон. Тоест една група хора, кредитополучателите, е поставена в подчинено положение спрямо своите кредитори и при това положение единствената икономическа последица, която следва от тази уредба, е, че банките могат да си фиксират печалбите. А да фиксира печалбите си може единствено монополистът. Тоест независимо от броя на банките на пазара, законът затвърди монополната позиция на банките като сектор, или по-точно на няколко банки – преди всичко на трите най-големи банки, останалите са без голямо значение. Така че този човек, който има претенциите, че е пазарно ориентиран икономист, или не разбира как работи пазарът, или лъже избирателите си и аз не знам коя от двете хипотези ще си изберат неговите симпатизанти. Излиза, че ние сме в парламента, за да обслужваме интересите на точно определен кръг, а не да балансираме между интересите на различните обществени групи и участници на пазара чрез формулиране на почтени, балансирани правила на играта.

Попаднах на ваш коментар, в който твърдите, че когато става дума за българската икономика и нейната конкурентоспособност, основният проблем е не липсата на технологии и инженерни кадри, а изоставането на светлинни години от развитите световни практики по мениджмънт и по маркетинг. На какво се дължи това изоставане и не засяга ли то логично и управлението на държавата?

Капитализмът, напредъкът и прогресът се дължат на разделението на труда, нещо, което Адам Смит е формулирал и обяснил още през 1776 г. В интелектуалната сфера, в сферата на управлението на фирмата и управлението на държавата също трябва да има разделение на труда, за да могат да се комбинират предимствата на всеки от участниците и да се стигне до един общ резултат. Е, ние първо не можем да водим дебати. Отворете един от последните броеве на „Икономист” и ще видите, че САЩ също имат проблеми с разходопокривната си пенсионна система. И ще видите в една таблица предложението на администрацията на Обама, предложението на една експертна група, предложението на втора експертна група... Тоест излиза се с някакви позиции, които могат да се сравняват и обсъждат. У нас премиерът искаше да приключи пенсионната реформа в 16,40 ч. в петък следобед, а министърът на труда обещаваше да се работи и в събота, и в неделя. Извинявайте, но в събота и неделя не се правят неща, които трябва да са стабилни през следващите 30 години. Вие знаете, че държавата няма да ви носи на ръце, когато един ден остареете и не искате или не можете повече да работите. Но трябва да знаете и на какво можете да разчитате, какво ви обещава държавата, за да можете да се погрижите отсега за този период от живота си. Но след като държавата сменя параметрите всяка година или на всеки три години, как да го направите? Така че управленските ни практики и общуването помежду ни много куцат. Освен това конкурентоспособността има своите меки измерения като възможността да реализираш услугата или продукта си на пазара във и извън страната, а това се базира на доверие. Наскоро видях реклама на фирма за пренос и превоз на офис оборудване, обзавеждане, пиана и пр. в страната и в чужбина на интернет адрес: „пич07.сладур.ком”. Извинявайте, но как да имам доверие на тази фирма? Да, човекът може да е пич, може и да е сладур, но няма да си поръчам услуга при него. Ние сме това – сладури. Онези, които разбират от мениджмънт, от управление на рискове, от планиране и реализация на проекти, са много скучни хора. Така че няма какво да им завиждаме, нашият живот е далеч по-интересен.

*Любомир Христов е дипломиран финансов консултант и доктор по икономика. Председател е на Института на дипломираните финансови консултанти и член на Експертната група по финансово образование към Европейската комисия. Бил е съветник на изпълнителния директор на Световната банка във Вашингтон. Ръководил е проекти за „Дженерал Дайнемикс” и „Антеон Интернешънъл” в САЩ. Бил е и главен икономист на БНБ. Преподавател по икономически дисциплини в СУ "Св. Климент Охридски" и УНСС.

С Любомир ХРИСТОВ разговаря Димитрина ЧЕРНЕВА


Иван Груйкин: Ние ги хващаме, те ги пускат....

адв. Иван Груйкин

- Нека започнем разговора ни от частното към по-общото: от отношенията между изпълнителната власт, и по-конкретно МВР в лицето на министъра, и съдебната власт. Война ли водят Бойко Борисов и Цветан Цветанов срещу ВСС? Какви са целите на тази война? Намесата в наказателното производство законна ли е?




- Цялата досегашна „успешна” медийна кариера на тандема Борисов–Цветанов се основава на презумпцията, че те са добрите, а „лошите” им пречат. Всъщност това е елементарна проекция на инстинктивния рефлекс на хора, които не знаят точно какво правят и най-вече какво трябва да правят, но са наясно, че не знаят и че се нуждаят от предварително обявено алиби за своята предизвестена управленска несъстоятелност. Същото беше и с мандата им начело на професионалното ръководство на МВР (2001–2005), минал под наслов „Ние ги хващаме, те ги пускат”. Затруднявам се да си спомня какво толкова са хващали двамата тогава, но този период се помни с изключителния брой на тежки умишлени престъпления, поръчкови убийства и др., и нито едно разкрито. След това, като кмет в Столична община, Борисов си избра в ролята на жизненонеобходимия виновник премиера Станишев. А в момента в тази роля отново е съдебната система и по-специално съдът. С други думи, целта на новата ескалация на сериала „Ние ги хващаме, те ги пускат” е изпреварващо да се посочи виновник за собствения провал на тандема Борисов–Цветанов и това да се повтаря до втръсване в услужливите и абдикирали от обществената си мисия медии, по известния Гьобелсов почин. И следващата цел е съдът да бъде принуден да „играе по свирката” им. Все пак и съдиите са хора. Няма как това целенасочено провеждано в медиите дискредитиране и натиск върху съда да не даде разултати – вече видяхме някои от произнасянията на съдии по мерки за неотклонение да са откровено съобразени с обществените настроения и тежестта на обвиненията, а не с доказателствата и фактите. Но като цяло съдът все още „се държи” и независимо от сериозните проблеми в системата като цяло днес е единствената преграда пред триумфа на симеоновско-вифаджийската правна школа. Въпросът е до кога.



- Защо критиките към съдебната система пропускат прокуратурата?



- Прокуратурата в лицето на Борис Велчев избра лесния път и се превърна в послушно допълнение към МВР и изпълнителната власт и затова се радва на височайшето им снизхождение и закрила. Това е познатото състояние на нещата от периода преди 1989 г., когато всички официални институции бяха откровено оръжие в ръцете на управляващата партия. Но в момента това е противоконституционно и опасно. За съжаление се оказва, че тандемът Борисов–Цветанов е еманация на управленски манталитет, нравствени качества, правно чувство и усещане за правова държава именно от тодор-живковска България, а характеровите особености на Борис Велчев много лесно го върнаха в безотговорния комфорт на дните от неговата младост (ако изобщо някога ги е напускал). Ние в ГИ „Справедливост” бяхме едни от малкото, които остро реагираха на абсолютно неприемливия начин, по който неговата кандидатура за главен прокурор бе прокарана безалтернативно с организиран публичен форум „Изборът на нов главен прокурор – фарс или необходимост”. За съжаление сбъдна се първата хипотеза и в момента фарсът започва да се превръща в трагедия. Разбира се, в интелектуален и в чисто човешки план Велчев изглежда като антипод на новите си покровители, но от гледна точка на ефикасност и практически резултати оценката за работата на прокуратурата е същата като тази на МВР – нула, и дори под нулата. Противоконституционната симбиоза между двете институции започва да се превръща в сериозен проблем за свободата в България. Съжалявам за многобройните честни и отговорни прокурори и служители на МВР, но с тази философия на тяхното управление, при очевидните лимити във възможностите на ръководството на МВР и безхарактерността и липсата на морален императив в личността на главния прокурор тази констатация е неизбежна.



- От време на време представители на съда реагират с отворени писма и интервюта. Как възприемате тези реакции? Все пак и в съда не всички са светци, както е известно...



- При тази офанзива на Цветанов и Борисов на засегнатите представители на съдебната институция не остават много възможности. Разбира се, съдът има изключително сериозни проблеми. В моята близо 20-годишна практика съм бил и продължавам да бъда свидетел на съдебни актове и действия, които са трудни за обясняване. Но така или иначе, съдът в една правова държава е единствената възможна защита за правата и свободите, живота и достойнството на личността. Дори самата организация на неговата дейност, инстанционността на производството, присъщият на институцията консерватизъм, характерът и нивото на образованието, естеството на професионалната дейност на съдиите, публичността са все фактори, които държат системата в относително устойчиво състояние въпреки очевидно погрешния конституционен модел на нейното конституиране и ръководене.



- А какво ще кажете по повод обвинението, че съдебната система е нереформирана?



- Реформирането на съдебната система е една от най-големите спекулации в необявената война на Борисов и Цветанов срещу съда. Всъщност не съм сигурен дали на тях изобщо им минава през ума, че реформирането на тази система (от което тя несъмнено се нуждае) е въпрос на законодателно решение, вкл. и на конституционно ниво. Няма как съдебната система да се реформира сама. Тя действа в параметрите и при правилата, отредени й от Конституцията и законите. А последните се правят и променят от парламентарното мнозинство, което в момента е на тяхната управляваща партия ГЕРБ. Но дори и да разбират това (в което силно се съмнявам), Борисов и Цветанов нямат потенциала, възможностите, уменията и желанието да направят каквото и да е за провеждането на необходимата съдебна реформа. Тяхното ниво и манталитет им диктуват друго – с оплаквания, внушения и закани да подчинят съда и той да играе по „свирката им”. Защо им е истински реформирана и независима съдебна система – като такава тя би била сериозно препятствие за комфорта на управлението и възможността му да прави каквото си поиска. При една наистина независима и съобразяваща се единствено със закона съдебна система няма да е възможно една или няколко свързани с властта банки да се облагодетелстват от парите на държавата. Една такава съдебна система може да бъде ефикасна пречка за противоконституционното и незаконно прокарване на опасни за сигурността и интересите на гражданите и държавата енергийни проекти. Ще бъде постоянна заплаха за незаконните актове на правителството при определяне на незаконни такси, разрешителни и лицензионни режими и всякакви други подзаконови актове, с които контролира бизнеса, икономическата активност и независимост на стопанските субекти. Истински независим съд ще бъде заплаха за облагодетелстването на властта с обществените поръчки на всички нива и т.н. По-лесно и удобно за властта е сегашното положение – уж съдът е независим (т.е. – ние не отговаряме за него), а пък прави това, което искаме ние, и много не ни пречи. Очевидно е, че за истинска реформа на съдебната система се иска широк кръгозор, чувство за обществена мисия, много голяма доза идеализъм и висок управленски и експертен потенциал – все качества, които ръководството и парламентарното мнозинство на ГЕРБ не притежават.



- Много остро се коментира евентуалното създаване на специализираните съдилища? Вашето мнение?



- Според мен е голяма грешка да отделяме много време и да се вглеждаме детайлно в едно или друго предложение на ГЕРБ, защото това създава измамливото усещане за правдоподобност и нормалност на управлението, каквито то никога не е притежавало. При положение че на концептуално, на философско ниво ГЕРБ не са заявили и очевидно нямат каквато и да е идеологическа яснота и управленски идеи, няма как конкретните им законодателни предложения да имат смисъл и логика. Специализираните съдилища са толкова съобразени с Конституцията, колкото Борисов и Цветанов я познават, разбират и спазват. Бъдете сигурни, че независимо дали ще успеят да прокарат тази своя идея, те непрекъснато ще вадят от ръкава си все нови и нови неща, с които да атакуват най-вече медиите и чрез тях да внушават на обществото усещането за активност и правдоподобност на своето управление.



- За да допълним картината за т.нар. заболявания на съдебната система (по думите на Нели Куцкова), какво е положението с гражданските дела?



- Гражданското съдопроизводство също има проблеми, но като цяло се отличава със стабилност и предвидимост въпреки много големите все още резерви в дейността на Върховния касационен съд (ВКС) по уеднаквяване практиката на съдилищата. Големият проблем според мен обаче е именно там, където интересите на правителството директно се сблъскват с правосъдието – при административното правораздаване. Независимо от целенасоченото извайване на позитивен медиен образ и честите емоционални откровения на председателя на Върховния административен съд (ВАС) Константин Пенчев, работата му не е на висотата на конституционните изисквания. Заиграването на този съд с властта и близки до нея икономически интереси е все по-неприкрито и това е основната причина ВАС да не е сериозна пречка пред незаконни актове и действия на изпълнителната и на местната власт. Негативните тенденции в практиката на този изключително важен съд в сравнение с мандата на предишния му председател (без да идеализирам това време) са очевидни. Това беше и причината още през миналата година „Справедливост” да поиска оставката на председателя на ВАС. Такава беше поискана и от Главния прокурор поради коментираното по-горе несправяне с конституционните задължения на поверената му институция.



- В тази връзка конкретен въпрос: как тълкувате похвалената от премиера бърза реакция на ВАС по насрочването на делото „Доган” за конфликт на интереси във връзка с проекта „Цанков камък”?



- Не бих казал, че насрочването на това дело е толкова „светкавично”, по-скоро това трябва да са нормалните срокове, с които ВАС работи, и те не са някакво изключение. Но наистина, прави впечатление различният „аршин” при различни дела в зависимост от критерии, нямащи нищо общо с правосъдието. Само за сравнение, по административно дело на „Справедливост” от тази година против четирипроцентовата такса, събирана от съдилищата по Гражданския процесуален кодекс, заседанието по делото се проведе през юни и бе отложено, без до момента да е определена конкретна дата. Тя със сигурност ще бъде насрочена след датата на делото „Доган”, като според нас причините за тази неравнопоставеност се дължат на различното отношение на управляващите към всеки от коментираните казуси.



- Напоследък все по-често се говори, че България се превръща в полицейска държава. Как мислите? И защо?



- Важно е да се направи разграничението между различни видове полицейска държава, с които се спекулира в опитите за приписване на нормалност на настоящото управление на държавата ни. Сочат се например САЩ и се правят аналогии със ситуации от българската действителност. Истината е, че полицейска държава без върховенство на закона и стриктно спазване на човешките права е неприемлива. Точно такива са тенденциите в България в последната година. Вземете за пример случая от миналата седмица с арестуваните румънски граждани, имали неблагоразумието да попаднат в неподходящо време на неподходящо място. Силовите институции в България нямат разбирането за дължимото се на гражданите поведение и служителите в тях продължават да се държат като хора извън закона и правилата, без никаква разлика с времето отпреди 1989 г. В ситуация като въпросната служителите на службите и на полицията трябва да бъдат образец на възпитание, любезност, подходящо и съобразено с контекста поведение и единствено в краен случай да прибягват до твърдост и употреба на сила. Знам от опит, че например в САЩ в подобна ситуация служителите се държат по-любезно от персонала в наш петзвезден хотел и това не им пречи да респектират всеки, когато в краен случай това се наложи. Но там в действията им личи система, наличие на конкретна технология, на обучение и школовка, целта на които е да не се стигне до никакъв личен или емоционален момент, до нежелани ситуации и нарушение на човешки права. Защото в последния случай отговорността ще бъде понесена от всички по веригата на съответната структура. А при нас е точно обратното – твърдост и респектиране от самото начало, никаква информация за случилото се, липса и на намек за нечия отговорност, и като правило – повдигане на обвинение на потърпевшите и налагане на мярка за неотклонение – за придаване на повече достоверност на иначе абсурдната ситуация. Какво тук значи някаква си личност – както в най-добрите образци на социалистическата поезия и практика. Същото важи и за случая в Кърджали със семейство Мустафови, като допълнението е недостойното поведение на самия министър. Макар че беше нереалистично да очакваме друго от Цветан Цветанов. Това е той, това е неговото ниво, той така го разбира и му личи убедеността, че така трябва да бъде. Ако нямаше толкова сериозни последици за много хора, контрастът между личностните и професионалните качества на вътрешния министър и демократичните стандарти, съответстващи на длъжността, би бил изключително комичен. Той не е на мястото си, не е на мястото си и неговият началник, и затова те двамата са като скачени съдове – взаимно се легитимират. Абсурдното поведение на единия цели легитимация и създаване на впечатление за нормалност в действията на другия, и обратното.



- Какво всъщност е състоянието на демокрацията и на гражданските права и свободи в България? Има ли върховенство на закона? Кой олицетворява закона в момента в България?



- Разбира се, България е коренно различна страна в сравнение с времето отпреди 20 години. Но състоянието на нашите институции и на политическата система е далеч от стандартите, които страната ни официално е приела. Факт е, че в България гражданите не са равни при третирането им от закона, и основната причина е липсата на независим и безпристрастен съд, който в работата си да се основава единствено на закона. Да, заявих вече, че въпреки това няма кой друг освен съда да е гарант за правата и свободите, за достойнството на българските граждани. Затова е изключително важно да се осъзнае определящото значение на съдебната система и за осигуряване на истинската й независимост от изпълнителната власт. Но за това, образно казано, политиците във властта трябва да „отсекат клона, на който седят” вече 20 години (самите Борисов и Цветанов – официално десета година) и да работят за създаването на ефикасен инструмент, който да ги „удря през ръцете”. Затова съм песимист, че днешните управляващи са в състояние да изпълнят подобна мисия, но това е пътят. Това е и един от основните моменти във философията на „Справедливост” – осигуряване на върховенство на закона, което би могло да се гарантира от истински независима съдебна система, чрез последователно прилагане на принципа на разделение на властите – включително и чрез конституционна реформа, която да замени сегашното „приятелство” и функционална зависимост на отделните власти, и да преустанови самовъзпроизвеждането на политическо, институционално, икономическо и правно статукво.



- Веднага след изборите вашите прогнози за управлението, което ни очаква, бяха песимистични. До каква степен те се сбъднаха?



- За съжаление сбъднаха се 100%. За съжаление човек не може да надскочи сянката си – при днешното българско правителство и парламентарно мнозинство това звучи като тежка присъда за всички ни. В „Справедливост” бяхме убедени от самото начало, че оптимистичните очаквания от личния политически проект на човек с ценностите, биографичните, експертни и поведенчески характеристики на Бойко Борисов, „доказал се” като управленец пред очите ни в последните осем години (към началото на мандата му), не почиват на никакво логично и фактическо основание. Честно да си призная, струваше ми се смехотворно и нереалистично човек като Борисов да оглави българското правителство. Разликата днес е, че никак не ми е до смях. И понеже поради спецификата на ГЕРБ цялото правителство е директна производна на личността на своя премиер, е безсмислено да отличаваме този или онзи министър поради безперспективността на всичките им смислени усилия под ръководството на този премиер. Правителството не работи като екип, като система, няма философия и ценности, няма идеология и приоритети, няма последователност, методичност и предвидимост на действията. Прилича на ТКЗС с харизматичен председател, който намръщено хока всички (особено предишния председател) и е впрегнал всичките си усилия за предстоящата жътва... а за след жътвата – ще му мислим после...



- В условията на това „текезесарско управление” какъв е дневният ред на „Справедливост”?



- В последната година „Справедливост” работи целенасочено за създаване на мостове и на чувство на общност между разделените и разочаровани дясномислещи хора в страната. Основните теми на срещите и разговорите ни с наши съмишленици в цялата страна са за конституционните, законовите и институционалните гаранции да се постигне висока степен на индивидуална свобода и защита правата на личността, освобождаване на индивидуалната активност и обществената енергия за работа в частен интерес под върховенството на закона и за гарантиране по този начин и просперитета на общността. Мечтаем за просперитет и възраждане на страната ни, която да не бъде сочена като лош пример, а да задава стандартите в обединена Европа.



Иван Груйкин е роден в София през 1964 г. Завършил е Националната математическа гимназия, а през 1992 г. и Юридическия факултет на Софийския университет „Св. Климент Охридски”. От 1994 г. е адвокат. Женен, с три деца. Председател на „Гражданска инициатива „Справедливост”.



С адвокат Иван ГРУЙКИН разговаря Мария ДЕРМЕНДЖИЕВА

Интервюто е публикувано в електронния сайт Гласове



Премиерът изостава с графика за смяна на министри



Предсрочни избори не се задават - при това разпределение на силите никой няма интерес от тях, казва политологът Борис Попиванов

Галя Горанова
 
Борис Попиванов е роден на 20 юли 1981 г. в София. Завършил е английска езикова гимназия. Бакалавър по политология в СУ "Св. Климент Охридски". Автор на изследването "Новият избирател", както и на статии в областта на политологията. Член е на звеното "Анализи, прогнози и политически послания" към президента Георги Първанов.







------------------










- Г-н Попиванов, има ли свободен ресурс, който може да захрани т.нар. президентски проект и ще има ли той достатъчна морална легитимност, след като зад него стои "динозавър" от прехода, какъвто е Георги Първанов?



- България е член на Европейския съюз. Българските граждани са европейски граждани. Тези две втръснали от повсеместна употреба клишета за съжаление си остават в сферата на общите приказки и все още не са се превърнали в основа за реална политика. Липсва воля и готовност у политическия елит да прави политика, ориентирана към интересите на гражданите, ориентирана и към възможностите на страната пълноценно да участва в изграждането на общото европейско бъдеще. Да търси нови шансове за българите в Общия пазар и да работи ефективно по "Европа 2020". Няма консенсус, нито дори ясно разбиране кои са сравнителните предимства на България, кои са локомотивите, които могат през следващите години да изведат икономиката напред. Президентът редовно поставя тези въпроси на масата. Съдържателни управленски отговори няма. Дали ще ги даде това правителство, или друго, не знаем, но самите въпроси стоят и не могат лесно да бъдат изтрити от дневния ред.



- Да оставим президента и да последваме темата на деня - една година ГЕРБ на власт. Какви тенденции се откроиха за тази първа година от мандата? Кои са положителните, а кои - застрашителните?



- Стартът на равносметките беше донякъде изненадващ. Това правителство наложи толкова динамично темпо, втурна се в толкова атрактивен политически джогинг, че ми е трудно да повярвам как управлява вече цяла година. Натрапват се две особености. На първо място, има тенденции в политическия стил на мнозинството, забелязани и коментирани от наблюдателите доста отдавна - недостатъчна подготвеност, липса на стратегическо мислене, предпочитание към финансова дисциплина за сметка на икономическото стимулиране, акцент върху реда и сигурността. Те не се променят, няма какво ново да добавим. А на второ място е удивителното разноречие в посланията, смяната на гледните точки, всекидневното лансиране и оттегляне на всевъзможни мерки и инициативи. В тази посока промените идват на вълни, застъпват се и се прескачат. Разбирате какъв проблем е това за политическия анализатор. По първата особеност той е обречен да се повтаря и да изрича едни и същи неща, така че да стане досаден на публиката. По втората е принуден постоянно да гадае, и то по правило безуспешно, какво ще хрумне в идните няколко часа на премиера и неговия екип. Намирам за най-съществен риск бюджетната неуправляемост, неумението на мнозинството да реализира идеи чрез инструмента на бюджетната политика. Последиците са видими, те се измерват ясно с множеството мерки от днес за утре и закони от днес за вчера, чиято цел е да спасяват временно положението. Застрашителна е лекотата, с която социалната сфера се принася в жертва на бюджетните дупки. Положително е постепенното осъзнаване, че енергийните проекти разкриват нови възможности пред страната.



- Каква съдба очаква това управление, ако се съди по постланото през първата година? Провижда ли се вероятност от предсрочни избори на хоризонта?



- Повече трябва да ни притеснява съдбата на страната. Бившият премиер Станишев говори за предстояща "Бойкова зима". Едва ли ще е толкова драматично, макар че няма да е леко. Реалният риск е в по-нататъшно затъване по спиралата на обедняването, стесненото потребление, падащото производство, накратко - във възпроизводството на мизерията. Да се озовем не в "зимата на нашето недоволство", а за дълги години "на изток от Рая". Предсрочни избори не се задават, при това разпределение на силите никой няма интерес от тях. Към момента няма и геополитическа ситуация, която да ги налага по някакъв начин. Споразуменията с руснаците в София и Евксиноград, единомислието с американците по отношение на Афганистан, растящата ни роля за Израел го подсказват.



- Това, че Европа потупа управляващите по рамото с последния мониторингов доклад, ще накара ли хората да им простят за обедняването?



- Докладът наистина е оптимистичен и това е добре за всички нас. Той повишава и европейската отговорност на кабинета. Сега летвата е вдигната още по-високо и всички ние очакваме повече. Някои български евродепутати според мен сбъркаха, като разкритикуваха мекия тон на самия доклад. Напротив, правителството трябва ясно и категорично да бъде подкрепено, да бъде оставено да се докаже пред Брюксел.



- Борбата с корупцията и престъпността е новият мит на тази власт. Смята се, че тя е универсален гарант за успех. Извън "волята" и "устрема", може ли да се говори за реално прекъсване на връзките между политиката и бизнеса, между политиката и организираната престъпност?



- Нека дадем още време на "волята" и "устрема". Връзки между политиката и бизнеса в условията на капиталистическа демокрация е имало и ще има. Редът и сигурността трябва да се усетят на битово, делнично равнище. Да изчезне чувството за лична застрашеност. А въздаването на справедливост в по-общия смисъл, като лечение за травмите на прехода, навярно ще закъснее.



- Сините вече поискаха оставки на министри наесен, ако не се вземат спешни антикризисни мерки. Смятате ли, че с времето Костов ще се дистанцира от Борисов и ще афишира амбиции за премиерския пост?



- На Костов настоящото положение му е изгодно. Любимата му "експертна позиция", опакована в градивна критика, изисква нещо по-различно от опозиционно поведение. Не случайно възраженията срещу актуализацията на бюджета не доведоха до конфликт. Не случайно след цялата канонада срещу енергийните проекти настъпи не кавалерийска атака, а тишина. Не е дошло времето за предявяване на по-сериозни властови претенции. Ленинското правило "колкото по-зле, толкова по-добре" би следвало да е познато на Костов.



- Достоверна ли ви се струва номинацията на Цветан Цветанов за президент? Възможно ли е самият Борисов да се спаси зад дебелите стени на Дондуков 2?



- Веселин Маринов и Евтим Евтимов сигурно вече правят песен за президентската кандидатура на Цветанов. Всъщност тя беше лансирана на твърде ранен етап и в навечерието на непопулярен закон. Да я обсъждаме отсега, е несериозно. А досегашната кариера на премиера Борисов не позволява да изключим една бъдеща президентска маневра. Както се е случвало и преди, обстоятелствата могат да му го наложат. Който го е гледал на военни паради как наблюдава президента Първанов пред строените войскови части, лесно ще разбере готовността и охотата, с които сам би се изправил пред тях в такива тържествени моменти.



- Наесен заедно с поскъпването на живота ще започне и надпреварата за следващите местни и президентски избори. Очаквате ли да има съществени размествания на политическите пластове и прегрупирания?






- Размествания безусловно ще има. Премиерът беше заявил, че на всеки два-три месеца ще сменя министър, и вече май изостава с графика. Но въпросът не е само до управленския екип. Парламентът очевидно не може да продължава при тази конфигурация, в която сините и "Атака" не са нито на власт, нито в опозиция. Те ще трябва постепенно да определят дали ще носят солидарно тежестите на властта и на каква цена. ДПС по-ясно ще покаже на червените, че не вижда смисъл да споделя опозиционното им объркване. Самата ГЕРБ ще трябва по-решително да се справи с вътрешната дисциплина, чиито пукнатини вече будят тревога. Предполагам, че вместо да създават истински вътрешнопартиен живот, който би канализирал противоречията, те ще предпочетат да пренасочват свои активисти към позиции в местната власт след изборите наесен.

Интервюто е публикувано на страниците на вестник СЕГА








Хелмут Кол: За левите падането на Берлинската стена беше катастрофа

Господин Кол, какво всъщност означава „ляво”?

Това не е толкова просто за дефиниране. За много леви хора това е въпрос на жизнено чувство. Самият аз определям себе си като консервативен в ценностно отношение. Да си ценностно консервативен за мен означава да си отворен за новото, да си за бъдещето, без да забравяш и да изгаряш наследството. Бих желал да изясня следното: има много неща, които искам да съхраня за моите деца и внуци. Ще приведа един пример: не обичам думата околна среда. Съхраняване на творението в библейски смисъл е много по-вярно. Ние, нашето поколение, нямаме правото да съсипем наследството, ресурсите, които са ни подарени. Но от това аз няма да скалъпвам някаква идеология, както го правят много леви. Бях винаги убеден привърженик на социалното пазарно стопанство. Отхвърлям чисто капиталистическото пазарно стопанство. Затова и често съм се радвал на малко симпатия от страна на голямата индустрия. Аз съм католик, формирал възгледите си посредством католическото социално учение. Това за мен означава помощ за ближния. Помощ за хората, които имат нужда от помощ.

Коя беше най-голямата историческа заблуда на левите?

Образът на човека, който изграждаха на идеологическа основа. В историята това никога не е дало добър резултат. А сигурно е било заблуда и да вярваш, че Съветският съюз със своите огромни танкови дивизии върви към световно господство. Решаващата грешка на левите беше, че престанаха да се уповават на идеята за свободата. Те не вярваха повече, че идеята на свободата е толкова силна, че може да преодолее разделението на нашето отечество, дори и когато едно поколение не постига тази цел.

Комунистическият режим рухна, вестник „Тагесцайтунг” излезе със заглавие: „Стената се отдръпва – кога ще си тръгне Кол?” и възмутено отбеляза вашата „неспособност да реагирате на историческите промени в двете страни”. Какво мислите, когато четете днес такива редове?

Ох, знаете ли, това ме забавлява. Това ще бъде тема на моите мемоари. Винаги ме подценяваха. През 1976 година Социалдемократическата партия обмисляше какво да противопостави най-добре на този Хелмут Кол. Тогава от едната страна беше Хелмут Шмит, далновидният мъж, световноизвестна личност с неотразим облик. И срещу него Хелмут Кол от провинция Пфалц, който говори на диалект. Аз признавам, че не съм елегантно явление, моето държане не съответства на това, което се цени толкова много в медийното общество. Аз бях „мъжът от Огерсхайм”(Огерсхайм е квартал на град Лудвигсхафен). При това съвсем не произхождам от Огерсхайм, а от град Лудвигсхафен. Но Лудвигсхафен е цитадела на немската химия, един модерен град. Огерсхайм, напротив, звучеше селски и глупашки. Така в пропагандата на левите аз станах мъжът от Огерсхайм. Накрая те повярваха в своите собствени предизборни лозунги.

Какво означава за светоусещането на левите падането на стената и разпадането на Източния блок?

За много убедени леви това беше катастрофа. Ако години наред с почти религиозно вдъхновение си бил привързан към една идеология, която се оказва една голяма измама и илюзия в живота, тогава това наистина е твърде горчиво.

Кой беше най-симпатичният комунист, когото познавахте?

Лесно мога да ви отговоря: това е учителят ми по математика, който преподаваше и философия в гимназията в Лудвигсхафен. Той беше евреин, през 1933 година е трябвало да бяга от нацистите и е платил горчиво за убежденията си по времето на националсоциализма. Сприятелихме се – това е точната дума. Той ми даде „Капиталът” на Маркс, книгата още стои в моята библиотека. Този великолепен учител по-късно се премести в Тюрингия, ГДР, и стана държавен секретар в Министерството на образованието. При административни чистки като „емигрант от Запада” беше снет от длъжност и стана професор в Йена, където и почина. За съжаление никога не намерих гроба му.

Защо тогава не станахте „ляв”?

Политическото ми развитие има много общи неща с моя роден дом. Домът ми беше формиран светогледно в католически, либерален и патриотичен дух. Патриотизмът беше естествен за нас, тъй като живеехме в една област на Германия, която в своята 200-годишна история беше постоянно заплашена от присъединяване към Франция. За мен беше съвсем ясно, че ще отида в Християндемократическия съюз.

Как става така, че в чужбина държавникът Кол има толкова добри отношения със свои колеги от левицата?

Никога не съм се ориентирал по това определение – защото ляво и дясно се интерпретира по различен начин във всяка страна. В смисъла на думата ляв попада сигурно моят приятел Фелипе Гонзалес, бившият министър-председател на Испания. Този буден и отворен към света мъж ми позвъни рано сутринта в 5 часа в деня на Обединението на Германия и ми каза: „Хелмут, опитвам се от часове да те открия. Тук при мен имам бутилка от твоето любимо вино и пия за единството на Германия и за твое здраве!”. За Франсоа Митеран съм се питал често дали наистина е ляв. Много колеги бяха социалдемократи, но не и социалисти – във всеки случай не и в смисъла на тези, които крещят по германските улици. Винаги съм гледал човека, това беше решаващото за мен, а не дали някой е ляв или десен.

Имате ли впечатлението, че след 5 години управление на социалдемократи и зелени политическата ос в Германия се е преместила наляво?

Да, сигурен съм, че „червено-зеленото” управление осъществи и осъществява съзнателно промени на определени части от фундамента на нашето общество. Ще назова като пример ценността на семейството в нашето общество. Нямам абсолютно нищо спрямо хомосексуалистите. Не съм против еднаквото юридическо третиране на хомосексуални двойки, например по отношение въпроси на собствеността. Но аз съм категорично срещу пълното им приравняване с брачните двойки, което извършват днес социалдемократи и зелени.

Можехте ли да си представите, че тъкмо външен министър на „зелените” ще води Германия в първата военна операция извън пределите на държавите, членки на НАТО?

Не, определено не. През 1990 година зелени привърженици на Йошка Фишер домъкнаха един истински ковчег пред дома ми в Лудвигсхафен и издигнаха транспаранти: „Кол изпраща синовете ни на смърт в пустинята заради петролните шейхове!”. Днес човек трябва да се запита къде ли не пращаме войници? И кога ще настъпи следващият процес на смяна на кожата и преобръщане при Йошка Фишер?

Какво бъдеще виждате за политическата левица в Германия и в Европа?

Винаги ще има левица, тъй като нейната идеология има определена сила на привличане. И днес се повтаря историческият факт, че революциите не се правят от непривилегированите класи. По мои наблюдения в днешни дни идеологически формираните съвременни другари произхождат от видни семейства. На 20 години те имат своето жилище, татко плаща за колата и другите неща. В тези кръгове е модерно да бъдеш ляв. Но това никога не е било така при мен. Като студент 3 години през семестриалната ваканция работех на смени в BSF между комунистически работници и каменоделци. Това бяха много тежки професии със значителни опасности за здравето. И като гледам тези издокарани личности, които днес лудуват като леви във Федералната република и тук в Берлин, тогава мога само да кажа: не изпитвам никакъв интерес към това.

Интервю на Кай Дийкман във вестник „Тагесцайтунг”, 27.09. 2003 г.

Интервюто е публикувано на български в сайта www.cao.bg

Превод: Господин Тонев

Няма коментари:

Публикуване на коментар