понеделник, 23 август 2010 г.

Свободата не винаги е синоним на прогрес


Разговор с Тони Джуд
- Кой днес в западното общество и на какво основание може да бъде наречен „прогресист”? - Днес няма някакво точно определение. Бих предположил, че към момента с този термин определят онези, които са критично настроени към идеологията или практиката на икономиката на свободния пазар, онези, които предпочитат политика, асоциираща се обикновено със социалдемокрацията, и са либерални (тоест толерантни) по отношение на културните въпроси. По принцип с термина “прогресизъм” винаги са се обозначавали подобни неща, но от един момент нататък той започна да означава нещо близко до “социализма”, а това е смислово натоварване, което първоначално отсъстваше. Повечето хора, които са смятани за “либерални интелектуалци” в Америка или в Западна Европа, са представители на такъв класически прогресизъм: аз, Иън Бурума и т.н.
- Не ви ли се струва, че в постмодерна Европа този термин беше компрометиран и сега подлежи на реабилитация? - Ако може изобщо да съществува дискредитация на термина “прогресизъм”, тя може да бъде приписана на сметката на по-старото поколение прогресисти, на онези, които бяха “меки спрямо комунизма”. И не смятам, че тази дискредитация има някакво отношение към постмодерна Европа, затова пък има пряко отношение към Европа след 1989.
Определението “прогресивен” толкова дълго беше прилагано към левия възглед за историята, че загубата на този “господстващ наратив” (възникнал с Френската революция и умрял с марксизма) означава, че самата идея за прогреса е изгубила конкретиката си. Прогрес от какво към какво? Морален прогрес? Икономически прогрес?
- Нека тогава се опитаме да внесем яснота около явленията от съвременния социално-икономически живот. Може ли, например, към прогресивните явления да отнесем “излизането на държавата от икономическата сфера”, “неограничената свобода на финансовите операции”? - Не. По-скоро бих определил подобни идеи като реакционни. Излизането на държавата от икономиката беше прогресивно в бившите комунистически страни, но само за кратък период от време. Щом бившите апаратчици се превърнаха в предприемачи, извличащи изгода от “неограничената свобода на финансовите операции”, парадоксите на икономическата либерализация в Източна Европа станаха по-отчетливи. И в този феномен не остана нищо прогресивно.
Свободата е абстракция. В повечето случаи тя е желателна, но при всички случаи е по-желателна от нейното отсъствие. Свободата обаче не винаги е синоним на прогреса. Свободата на Уолстрийт, състояща се в това да правят неприлично количество пари и после - при възникване на проблем, да се обръщат към държавата за помощ, няма никакво отношение към свободата, както я разбираха философите, и е пълна противоположност на прогреса. Но и старите представи за работническата класа почти се изпразниха от съдържание. При това, докато работническите партии се обявяваха за прогресивни (в културен и в социален смисъл), повечето “сини якички” традиционнно бяха настроени доста консервативно с изключение на позицията им по въпросите, засягащи техния личен икономически интерес. И тази ситуация не се е променила.
- Причисляват президента Обама към прогресистите - в американския смисъл на думата. До каква степен това е коректно? - Коректно е, макар че няма кой знае с какво да обогати нашето разбиране за понятието. Това означава, че Обама вярва в ролята на държавата за намаляването на неравенствата; вярва в толерантността спрямо възгледите и действията на другите народи; това означава, че, най-вероятно, ще предпочете дипломацията пред войната; и че неравенствата и несправедливостта ще го стимулират към нещо повече от това да отправя абстрактни послания за свобода и минимум държава. Но това реално почти не засяга политиката му и често се свежда до реторични намеци.
- Как може да бъде описан американският прогресизъм? Всъщност, “прогресизъм” ли е това? - За разлика от европейската версия на прогресизма, американската винаги е била морализаторска и не твърде идеологическа. Както вече казах, ставаше дума за реакция на възмущение спрямо несправедливостите и подкрепа за активна държавна намеса в икономиката, но не за държавна намеса в културния или частния живот. По правило тези тенденции се засилваха в периоди на силно изразени неравенства (30-те години на ХІХ век, 10-те години на ХХ век, Новият курс и последвалите го периоди). Поради тази причина в най-близко време следва да очакваме изблик на прогресизъм във вид на озлобена реакция срещу буквално неприличните неравенства по време на управленията на Клинтън и Буш. Това ще видим.
- Вие лично споделяте ли идеята за прогреса? - Не в стария, тесен смисъл на “Прогрес” (с главно „П” - бел. ред.) като нещо, което можем да открием в историята и за което солидарно можем да заявим, че знаем със сигурност какво означава. Но аз действително вярвам в прогреса с малка буква: във все по-големия брой усъвършенствания в управлението, в подобряването на условията на намиращите се в непривилегировано положение, във върховенството на закона, в намаляването на несправедливостта и неравенствата и т.н. Ако всичките тези неща, взети заедно, представляват прогрес, то аз го споделям и подкрепям.
Онова, от което най-много се нуждаят руските и западните “прогресисти”, е усещането за първичността на конституционната система на управление - необходимост от активна държава, управлявана и самоограничавана от собствените си закони, но, при нужда, способна да действа от името на своите граждани. Ако сме съгласни с това, всичко ще ни е наред.

Тони Джуд е известен британски мислител, историк и философ, специалист по най-нова история на европейските страни. Професор в Нюйоркския университет, основател и директор на Института “Ремарк”, член на Американската академия на науките и изкуствата.

Интервюто е публикувано във вестник Култура

четвъртък, 5 август 2010 г.

Интернет

Казваха ни, че мрежата ще доведе нова епоха на свобода, политически активизъм и траен мир. Сгрешиха.

Автор: Евгений Морозов

"Интернет допринася за доброто на човечеството."

Не. В ранните дни на мрежата надеждите ни бяха големи. Както при всяка друга тепърва разцъфтяваща любов, ни се искаше да вярваме, че новият ни обект на желание ще промени света. Интернет беше възхваляван като сигурен инструмент за поощряване на толерантността, преодоляване на национализма и трансформиране на планетата в голямо, опасано от мрежата, глобално село. През 1994 г. група дигитални ентусиасти, водени от Естер Дайсън и Алвин Тофлър, публикуваха манифест, скромно озаглавен "Магна Харта за ерата на знанието", който предвещаваше възникването на "електронни махали", свързани не от географията, а от "споделените интереси". Никълъс Негропонте, по това време прославен шеф на Меdia Lаb на Масачузетския технологичен институт през 1997 г. драматично предсказа, че интернет ще помете националните граници и ще възвести нова епоха на световен мир.
Е, в сегашния си вид интернет съществува вече близо две десетилетия и със сигурност е трансформационен фактор. Зашеметяващо е количеството на доставяните онлайн стоки и услуги. Презграничната комуникация е по-лесна от всякога – големите сметки за международни телефонни разговори бяха заместени от евтиния Skype, а Google translate помага на читателите да четат уеб-страници на испански, китайски и малтийски, както и на над 40 други езика. Но точно както предишните поколения с разочарование осъзнаха, че нито телеграфът, нито радиото ще доведат до осъществяване на светлите надежди, обещавани от най-възторжените им глашатаи, така и ние не станахме свидетели на всеобщ мир, любов и свобода, донесени от интернет.

Няма и да станем. Много от транснационалните мрежи в интернет по всяка вероятност влошават положението в света, вместо да го подобряват. Например, на неотдавнашно събиране, посветено на борбата с нелегалния трафик на застрашени животни, интернет бе посочен като основен виновник за увеличаване на международната търговия със защитени видове. Интернет днес предлага среда, в която активисти-хомофоби в Сърбия използват Facebook, за да организират действия срещу правата на хомосексуалните, или в която консерваторите в Саудитска Арабия създават онлайн версии на местния Комитет за насърчаване на добродетелта и предотвратяване на порока. Няма що, това е "свободата на комуникацията", възхвалявана от американския държавен секретар Хилари Клинтън в нейната прекалено афиширана реч за интернет и човешките права.
Колкото и да е тъжно, сам по себе си опасаният от мрежата свят не е непременно по-справедлив.

"Twitter ще събаря диктатори."

Погрешно. Туитове власт не събарят, събарят я хората. Вече сме установили, че социалните мрежи могат както да помагат, така и да вредят на активистите, действащи в страни с авторитарни режими. Водачите на днешните бързо множащи се виртуални протести посочват, че онлайн мрежите като Twitter, Flickr и YouTube улесняват циркулирането на информация, която в миналото се е контролирала строго от държавата, и особено на шокиращи снимки, видеофилми и други доказателства за нарушения на човешките права, извършвани от полицията и съдилищата. Припомнете си дисидентите от Бирма, които разпространяваха направени с дигитални телефони снимки, показващи потушаването на протестите от полицията, или блогърите-опозиционери в Русия, които стартираха Shpik.info – сайт, подобен на Уикипедия, който позволява качването на снимки, имена и контакти на "врагове на демокрацията", т.е. съдии, полицаи и дори някои политици, замесени в репресии срещу свободното слово. миналата година британският министър-председател Гордън Браун стана известен с изявлението си, че геноцидът в Руанда нямаше да е възможен в ерата на Twitter.

Но ако разполагаш с повече информация, това наистина ли означава, че имаш и повече възможности да се бориш с несправедливостите? Не непременно. Нито иранският, нито бирманският режим паднаха от власт под натиска на разпространяващите се по социалните мрежи снимки, документиращи нарушенията на човешките права. Всъщност властите в Иран се възползват от интернет в не по-малка степен от своите облечени в зелено опоненти. След протестите в Техеран миналата година иранските власти създадоха уеб-страница, в която публикуват снимки от протестите, призовавайки хората да идентифицират поименно протестиращите. Заради снимките и видеоматериалите, публикувани във Flickr и YouTube от протестиращите и техните симпатизанти на запад, иранската тайна полиция сега разполага с голям обем уличаващи материали. Нито Twitter, нито Facebook предоставят сигурността, от която се нуждае една успешна революция, а освен това могат да послужат на авторитарните управници и като система за ранно предупреждение. Ако източногерманците през 1989 г. си бяха разменяли туитове, отразяващи техните настроения, кой знае какво щеше да измисли ЩАЗИ, за да потуши гражданските вълнения.

Дори ако Twitter и Facebook подпомагат извоюването на частични победи, не би трябвало да се залага на това, че един и същи номер ще мине повече от веднъж. Нека обърнем внимание на любимия пример на дигиталните мечтатели: в началото на 2008 г. група във Facebook, създадена в Колумбия от 33-годишен инженер, успя да възбуди масови протести - броят на демонстриращите по улиците на Богота срещу бруталността на бунтовниците-марксисти от ФАРК достигна два милиона души (Една статия във в. "Ню Йорк Таймс", посветена на тези протести, лееше възторзи: Facebook помогна обществените протести да се пренесат в Колумбия – страна, в която никога не е имало истински масови демонстрации."). Но когато същите тези "дигитални революционери" се опитаха миналия септември да организират подобни демонстрации срещу венецуелския лидер и поддръжник на ФАРК Уго Чавес, начинанието се провали.

Причините протестите често да се провалят нямат нищо общо с Facebook или Twitter, а изцяло се дължат на по-общите проблеми при организирането и поддържането на едно политическо движение. Интернет-ентусиастите твърдят, че мрежата подпомага организирането на хора. Но това е вярно само отчасти – за да може пълноценно да се използват предимствата на организирането онлайн, трябва да се изгради дисциплинирано движение с ясно зададени цели, йерархични връзки и оперативни процедури (вземете за пример президентската кампания на Барак Обама). Ако едно политическо движение е неорганизирано и разпиляно, интернет само ще изложи публично слабостите му и ще усили вътрешните конфликти. Именно това за съжаление става със слабо организираното зелено движение в Иран.

"Google отстоява свободата в Интернет."

Само когато му изнася. Ако защитниците на човешките права трябваше да изберат любимата си компания от включените в списъка "Форчън 500", Google би бил сред челните кандидати като безспорен световен лидер сред интернет търсачките, определящ модата във всичко, от глобалната картография до социалните мрежи. Протестирайки срещу опитите на китайската държава да упражнява цензура, Google неотдавна реши да премести китайския вариант на търсачката си в Хонконг, като обеща да не пожали усилия, за да опази идентичността на ползващите Gmail китайски дисиденти. Западът аплодира този ход, тъй като Google очевидно спазваше своето корпоративно мото "не прави зло".

Но нека не забравяме, че Google като всяка друга компания се мотивира от печалбите, а не от някакви по-висши цели: компанията влезе в Китай не за да разпространява евангелието на интернет-свободата, а за да продава реклами на най-големия онлайн световен пазар. Тя отказа да цензурира резултатите от търсенията цели 4 години, след като се беше съгласила да го прави. Но едва ли някой се съмнява, че ако беше успяла да извоюва по-голям дял китайски потребители, решението й да се противопостави на Пекин би било много по-трудно.
Понякога Google наистина действа принципно. В началото на март негови служители организираха съвместно с "Фрийдъм хаус" събитие, което събра блогъри от Близкия изток до Вашингтон на поредица от дискусии по теми като "Силата на дигиталните медии в социалните движения" и "Политически партии и избори 2.0.". Миналото лято Google зае позиция в защита на Cyxymu – блогър от Грузия, който се оказа мишена на яростни кибер-атаки, по всяка вероятност дело на руски националисти, разгневени от неговото отразяване на войната между Русия и Грузия през 2008 г. Google поддържаше блога му онлайн. След този инцидент, блогът за обществени политики на самата компания дори се похвали с ангажимента "да дава глас на дигиталните бежанци".

Но репутацията на компанията като застъпник на свободата в интернет съвсем не е безупречна. Например, процедурата по филтрирането на интернет съдържание в Тайланд, обоснована от строгите закони на страната срещу обидите към монархията, не е особено прозрачна и е обект на силна критика от тайландските "интернет-граждани". В Индия Google е подложена на разбираем натиск от страна на държавата да филтрира екстремисткото и националистическо съдържание в социалната мрежа "Оркут"; но някои критици й твърдят, че Google влага прекомерно старание в самоцензурирането, защото се страхува да не загуби достъпа си до огромния индийски пазар. Отстояването на интернет-свободите от Google в крайна сметка е прагматично балансирано, като принципите често се прилагат различно в отделните случаи. Би било в известна степен наивно, а може би дори и опасно, да искаме от Google да се превърне в новото радио "Свободна Европа".

"Интернет увеличава прозрачността на държавното управление."

Не непременно. Множество интернет-ентусиасти от двете страни на Атлантика, които първоначално не се интересуваха от политическите дебати, напористо се втурнаха да действат като контрольори на държавата, прекарвайки дни и нощи в дигитализирането на обществени данни и качването им в онлайн бази-данни. Британската TheyWorkforYou, кенийската Mzalendo, различните проекти на американската Sunlight Foundation, като например MAPLight.org, както и цял рояк други нови независими уеб-страници се заеха с мониторинг на парламентарната дейност, а някои дори предлагат сравнения между това как гласуват отделните парламентаристи и техните обещания по време на предизборните им кампании.

Но доведоха ли тези усилия до по-добра или по-справедлива политика? Засега резултатите са противоречиви. Дори и най-идеалистично настроените интернет-маниаци започват да осъзнават, че бариерите пред откритата политика с по-силно участие на гражданите се дължат на вкоренените патологии на политиката и институциите, а не на недостатъци в технологиите. Техниката не винаги може да изкопчи повече информация от затворените режими, тя просто разпространява по-нашироко информацията, която и без това е достъпна. Решението какви данни да се публикуват все още зависи предимно от държавния апарат. Засега дори и администрацията на Обама, самообявила се за застъпник на "прозрачното правителство", е обект на критика от гражданските движения за това, че публикува информация за бройките на конете и магаретата, но си спестява по-чувствителните данни във връзка с отдадените права за разработване на петролни и газови находища.

Но дори когато се публикуват и най-подробните данни, това не води винаги до реформиране на държавното управление, както отбеляза Лоурънс Лесиг в остра статия в сп. "New Republic" миналата година. Създаването на смислени връзки между отделните данни, постигането на прозрачност и отговорност на държавното управление изискват повече от игра с таблици, те се нуждаят от изграждането на силни демократични институции и ефективно разделение на властите. Интернет може да подпомогне този процес, но само до известна степен – онова, което често все още липсва, е политическа воля, а не повече информация.

"Интернет поощрява участието на гражданите в политическия процес."

Това твърдение се нуждае от конкретизиране. Интернет със сигурност създава нови средства за обмен на позиции и идеи, но все още не ни е известно дали това ще направи демокрацията по-привлекателна и по-практикувана по света. Там, където някои виждат възобновяване на гражданското участие, други виждат фриволна самодейност –"slacktivism" е новото популярно определение на повърхностния, периферен и непостоянен политически активизъм, който процъфтява в интернет понякога за сметка на по-ефикасните политически кампании в реалния свят. И ако някои аплодират новите интернет-инициативи, чиято заявена цел е да увеличат гражданската ангажираност, като например планираното въвеждане на гласуването чрез текстови съобщения в Естония през 2011 г., други (и аз съм сред тях) се съмняват дали тегобата да се наредиш пред изборната урна на всеки две или четири години е наистина онова, което кара неангажираните граждани да стоят встрани от политическия процес.

Дебатът за влиянието на интернет върху участието в политическия живот е ехо от един много по-ранен спор относно нееднозначните социални и политически последствия на кабелната телевизия. Дълго преди изобретяването на блоговете, учените и специалистите спореха дали синият екран превръща зрителите в пасивни, аполитични, обсебени от забавленията същества, които при наличието на по-голям избор предпочитат филмите за Джеймс Бонд и безкрайните сериали пред новинарските предавания, или ги превръща в хиперактивни, вманиачени в политиката граждани, които непрекъснато гледат политическите канали. И тогава, и сега аргументът беше, че демокрацията в американски стил обособява различни пазарни ниши, като вманиачените в забавните предавания маси се изключват от политиката както по телевизията, така и пред избирателните урни, а полит-маниаците търсят все по-бързи варианти на ускорения новинарски цикъл. Интернет представлява кабелна телевизия на стероиди – както включването, така и изключването от политическия разговор никога не са били по-лесни.

Другата опасност е в това, че новините, които четем, ще идват все повече от подбрани източници, като например от нашите приятели във Facebook, а това стеснява хоризонта на възприеманите от нас възгледи. Според проучване на изследователския център "Pew", проведено през 2010 г. в рамките на проект на тема "Интернет и американския живот", три четвърти от американците, които четат новини онлайн, заявяват, че получават поне част от тях чрез препратени и-мейли или публикации в социалните мрежи. Днес под 10% от американците заявяват, че разчитат само на една медийна платформа. Но това може лесно да се промени, ако традиционните източници на новини изгубят пазарния си дял в полза на интернет.

"Интернет убива международните новини."

Само ако го оставим да ги убие. това няма да го чуете от повечето западни медийни компании, които днес се борят за финансовото си оцеляване и закриват чуждестранните си бюра, но никога не сме имали по-бърз достъп до толкова световни новини, както днес. Агрегиращите информацията медии като Google News може би разстройват бизнес модела на CNN или на "Ню Йорк Таймс", като ги принуждават чувствително да орязват финансирането за такава скъпа форма на новинарството като чуждестранните кореспонденти, но те също така създават равностойни условия за работа на хиляди специализирани в различни пазарни ниши и национално-специфични източници на новини, помагайки им да стигнат до глобалната аудитория. Колко хора биха чели Asia Times Online, ако го нямаше Google News?

Като ни възмущава това, че интернет съсипва бизнес модела, поддържащ работата на чуждестранните кореспонденти от старата школа, трябва на свой ред да ни радва несъмнено положителният ефект на интернет върху качеството на изследователската дейност в областта на международните проблеми, провеждаща се днес в периферията на новинарския бизнес. Възможността за незабавна проверка на фактите, за систематично проследяване на един сюжет от разнообразни източници и изобилните вестникарски архиви, които са широко достъпни – всичко това звучеше невероятно само преди 15 години.

В променящия се пейзаж на международните новини истинската опасност се създава от липсата на интелигентни и авторитетни модератори. Мрежата може и да е раят на добре информираните новинарски маниаци, но за останалите тя е объркващо сметище на новини. Дори и по-културните потребители може да не знаят разликата между Global Times – националистически китайски ежедневник, издаван под егидата на комунистическата партия, и Epoch Times – друг китайски ежедневник, публикуван от дисидентската група Фалун гонг.

"Интернет създава по-тесни връзки между хората."

Не. Географията все още има значение. В "Смъртта на разстоянието", бестселър, издаден през 1997 г., тогавашният старши редактор в сп. "Икономист" Франсис Кеърнкрос предсказва, че революцията на интернет-комуникациите ще "увеличи взаимното разбирателство, ще подхранва толерантността и в крайна сметка ще осигури световния мир". Но некрологът на разстоянието се оказа преждевременен.

Дори и в един свързан в мрежата свят, гладът за потребителски стоки и информация все още зависи от вкуса, а местоположението си остава доста сигурен показател за вкуса на хората. Например изследване на Journal of International Economics, публикувано през 2006 г., установява, че при някои дигитални продукти, като например музика, игри и порнография, всяко увеличаване на отдалечеността от САЩ с 1% намалява с 3.25% броя на посещенията в конкретните уеб сайтове, които прави един американец.

Не само предпочитанията на потребителите, но и действията на държавните власти и корпорациите (мотивирани не само от финансови възможности и авторски права, но и от политически съображения) могат да сложат край на епохата на единствения интернет. С други думи, може и да се окажат преброени дните, в които всеки може да влиза в едни и същи сайтове, независимо от това къде се намира, дори и в държавите от свободния свят. Наблюдаваме все повече опити, особено от страна на корпорациите и техните юридически съветници, да не се допускат гражданите на други държави до определена собственост в интернет. Например, дигиталното съдържание, достъпно на британците чрез иновативния iPlayer на BBC във все по-голяма степен се оказва недостъпно за германците. Норвежците вече могат да ползват онлайн 50 хиляди защитени от авторско право книги безплатно чрез националната инициатива Bookshelf, но за целта трябва да си в Норвегия – държавата плаща годишната сметка, равняваща се на 900 хиляди долара за лицензионните такси, но няма намерение да субсидира останалата част от света.

Нещо повече, много от славните интернет-пионери като Google, Twitter и Facebook са американски компании, в които много държави виждат проводници на политическо влияние. Политиците в Китай, Куба, Иран и дори в Турция вече говорят за необходимостта от "информационен суверенитет" – евфемизъм за заместването на предоставените от западните интернет-компании услуги с национални такива, които са по-ограничени, но по-лесни за контролиране; а това още повече ще раздроби световната мрежа на множество национални мрежи. Задава се епохата на Splinternet (игра на думи, която буквално означава разделяща мрежа – бел. ред.).

След две десетилетия съществуване интернет нито е свалил диктаторите, нито е премахнал границите. Освен това със сигурност не е довел до нова политическа епоха, характеризираща се с рационални и основани на данни държавни решения. Мрежата ускорява и интензифицира много от действащите сили в света, като често прави политиката по-експлозивна и непредсказуема. Във все по-голяма степен интернет прилича на свръхнапрегната версия на реалния свят с всичките негови надежди и опасности, а кибер-утопията, предсказана от ранните интернет ентусиасти, изглежда все по-илюзорна.

Статията е публикувана в сп. Foreign Policy

вторник, 3 август 2010 г.

Уинстън Чърчил: Не предлагам нищо друго освен кръв, мъки, сълзи и пот

На 10 май 1940 г. Уинстън Чърчил поема поста на министър-председател на Великобритания и изпълнява длъжността в продължение на 5 години, до окончателната победа във войната срещу нацистка Германия през 1945 година. Чърчил започва управлението си с една от най-силните политически речи, произнасяни пред Британския парламент, която става популярна с обещанието за „кръв, сълзи и пот”. Три дни след като е сътавил коалиционното си правителство, на 13 май 1940 г., пред Камарата на общините Уинстън Чърчил представя визията си за управлението. Пет години по-късно Германия ще бъде разгромена от съюзническите сили, а Уинстън Чърчил ще загуби първите следвоенни парламентарни избори във Великобритания.



„Господин председател,

Вечерта на миналия петък получих от Негово Величество задачата да съставя ново правителство. Очевидни бяха желанието и волята на парламента и на нацията то да бъде съставено на най-широка възможна основа и да включва всички партии, както онези, които подкрепяха предишното правителство, така и партиите от опозицията.

Сър, да се състави правителство с такъв мащаб и сложност е сериозно начинание само по себе си, но трябва да се помни, защото сме в предварителния етап на една от най-великите битки в историята.

Надявам се, че моите приятели и колеги или бивши колеги ще проявят разбиране за липсата на церемония, с която се наложи да действам. Ще заявя на Камарата, както казах и на онези, които се присъединиха към това правителство: „Не предлагам нищо друго освен кръв, мъки, сълзи и пот.“

Ние сме изправени пред едно от най-тежките и мъчителни изпитания. Имаме пред себе си много, много дълги месеци на борба и страдание.

Вие питате, каква е нашата политика? Аз ви казвам: да водим война по море, суша и въздух. С цялата си мощ и с всичката сила, която Бог може да ни даде, да водим война срещу една чудовищна тирания, надминала всички в мрачния и печален списък от човешки престъпления. Това е нашата политика.

Вие питате, каква е нашата цел? Мога да отговоря с една дума: победа. Победа на всяка цена, победа въпреки всички ужаси, победа, колкото и дълъг и труден да бъде пътят към нея, тъй като без победа няма оцеляване.

Нека това бъде разбрано, няма оцеляване за Британската империя, няма оцеляване за всичко, което Британската империя е отстоявала, няма оцеляване за вековния порив и импулс, с който човечеството напредва към своята цел.

Но аз поемам задачата си с жизнерадост и надежда. Чувствам се сигурен, че няма да допуснем нашата кауза да се провали. Чувствам се изпълнен с увереност и упълномощен да поискам помощта на всички и да заявя: „Елате, нека заедно тръгнем напред с обединени усилия“.

13 май 1940 г.

Текстът е препечатан от сайта www.cao.bg