сряда, 30 декември 2015 г.

Защо икономистите поставят здравето на първо място?

Кенет Ароу и Апурва Санджи*

В един идеален свят всеки и навсякъде би имал достъп до здравните услуги, от които се нуждае, без да се налага да плаща повече отколкото може да си позволи. Но, е ли „здравеопазването за всички” – известно още като универсално и всеобхватно здравеопазване – наистина възможно, не само в богатите страни, но също така и в бедните?

Краткият отговор е, да. Именно поради тази причина се присъединихме към стотиците икономисти от повече от 50 страни, за да накараме лидерите да дадат предимство на инвестициите в универсалното и всеобхватно здравеопазване. А по-голямата цел стояща зад тази „Декларация на икономистите”, събрани благодарение на Фондация „Рокфелер”, под която засега са се подписали повече от 300 души, поставя глобалното здравеопазване и развитието на исторически кръстопът.

През септември Генералната асамблея на ООН прие нов 15-годишен пакет от глобални цели, който да направлява международните усилия при премахването на бедността, насърчаването на приобщаващия просперитет и гарантирането на здравето до 2030. Докато световните лидери се подготвят да задействат най-амбициозния лист от задачи, които да се свършат – Целите за устойчиво развитие ще започнат да се изпълняват на 1-ви януари – решението откъде да се започне може да се окаже непосилна задача.

За икономистите обаче отговорът на предизвикателството е повече от ясен. Следващата глава от стратегията за развитие би трябвало да се съсредоточи върху по-доброто здравеопазване – и не трябва да оставя нито един човек извън него.

Достигането до всеки на висококачествени, основни здравни услуги без опасност от финансово разорение е първостепенна задача. Здравето и оцеляването са основни ценности практически за всеки индивид. Освен това, за разлика от други ценни блага, като храната, те не могат да бъдат предоставени без преднамерена социална политика.

Фактът, че „предотвратимата смъртност” остава всеобщо право в страните със средни доходи, е симптом за неработеща или недофинансирана система за здравни грижи, а не за липса на медицински умения. Ако ние увеличим инвестициите в здравеопазване веднага, до 2030 можем да сме много по-близо до свят, в който нито един родител да не губи детето си  - и нито едно дете да не губи родителя си – по предотвратими причини.

Универсалното здравеопазване е също така разумно. Когато хората са здрави и финансово стабилни, икономиките на техните страни са силни и по-проспериращи. А при ползи надхвърлящи десет пъти първоначалните разходи, инвестирането първо в здравеопазване може да донесе ползи и за останалата част от новия план за глобално развитие.

Затова въпросът не е дали универсалното здравеопазване е ценност, а как да го направим възможно. Повече от сто страни предприеха стъпки по този път; в ход е и откриването на важността на възможностите и стратегиите за ускоряване на движението към целта да се осигури здравеопазване за всички. По-специално ние сме убедени, че в три от сферите – технологии, стимули и изглеждащите „нездравни” инвестиции – има потенциал за скоростно придвижване към универсално здравеопазване.

Първо, технологиите бързо се превръщат в извор на дълбоки промени, особено в развиващите се страни, където пропастта в достъпа до здравни грижи е най-непреодолима. В Кения, което вече е световен лидер в движението на пари чрез „m-PESA”, един подем в телемедицината, позволяващ на пациентите на село и на общопрактикуващите лекари да си взаимодействат чрез видеоконферентна връзка с персонала в големите кенийски болници и покачващ значително качеството на грижите при изключително ниски разходи.

Фондация „m-PESA”, в партньорство с Фондацията за африкански медицински изследвания, също така започна да провежда онлайн обучение чрез групови съобщения, за да бъде във връзка с групата и да споделя важни нововъведения. Инвестициите в стойностни и евтини технологии ще ни помогне да постигнем повече за всеки инвестиран долар.

Направляването на силата на вътрешните подбуди е още един начин да се ускорят реформите в здравеопазването. Това може и трябва да бъде направено без да се принуждават бедните са плащат за предоставяните здравни услуги. Например, когато държавата плаща на частния сектор въз основа на резултати (например броят или делът на ваксинираните деца), отговорността и получените резултатите трябва да са се повишили. Ваучърната програма за репродуктивно здраве в Уганда и Кения днес осигурява достъп до качествени услуги от частния сектор.

Накрая, изграждането на гъвкава система за здравни грижи – достатъчно гъвкава, но и да не се прекърши под напора на проблемите – означава подобряване на публичните блага, пряко свързани с човешкото здраве. Тя включва чиста вода и хигиенни навици, както и пътища и инфраструктура позволяващи адекватна спешна помощ и предоставяне на услуги. Здравната система не може да съществува във вакуум и ако сме сериозни в желанието си за устойчиво развитие, е време да разберем, че инвестициите в допълнителни системи са полезни, а не излишен разход. Трябва да сме предпазливи, разглеждайки медицината като единствения начин за подобряване на здравето.

Успехът при осъществяването на световните цели за развитие зависи от способността ни да достигнем до най-бедните и най-маргинализирани групи хора, сред които смъртността и инвалидността са най-високи. Естествената промяна на статуквото няма да е достатъчна, за да достигнем до тях. Вместо това ние трябва да придвижим обществената система за здравни грижи отвъд ограниченията й чрез инвестиране в и внедряване на нови технологии, засилване на стимулите и разбиране, че системата на здравеопазване не съществува във вакуум.

Универсалното и всеобхватно здравеопазване е правилното, разумното, но и закъснялото действие. За да станем свят, в който всички нужди от здравни грижи да бъдат посрещнати и никой да не попада в бездната на бедността, нашите лидери трябва да разберат това послание и да действат.

*Кенет Ароу, носител на Нобелова награда за икономика за 2015, е почетен професор по икономика и преподава оперативни изследвания в Станфордския университет.


Апурва Санджи е главен икономист на Световната банка за Кения, Руанда, Уганда и Еритрея.

вторник, 29 декември 2015 г.

Петролните цени и глобалният растеж

Кенет Рогоф*

Една от най-големите икономически изненади на 2015 е, че зашеметяващият спад в глобалните цени на петрола не допринесоха за значимо повишаване на глобалния растеж. Въпреки срива на цените, от 115 долара за барел през юни 2014 до 45 долара в края на ноември 2015, повечето макроикономически модели показват, че влиянието върху глобалния растеж е по-малко от очакваното – може би 0,5% от глобалния БВП.

Добрата новина е, че този благотворен, но скромен ефект върху растежа вероятно няма да изчезне и през 2016. Лошата новина е, че ниските цени ще доведат до по-големи проблеми в основните страни износителки на петрол.

Скорошният спад в цените на петрола е съпоставим с движения от свръхпредлагането спад през 1985-1986, когато членовете на ОПЕК (разбирай Саудитска Арабия) решиха да прекратят намаляването на предлагането, за да възстановят пазарния си дял. Той също така е съпоставим и с движения от слабото търсене срив през 2008-2009, заради глобалната финансова криза. При степента, в която факторът търсене движи спада на цените на петрола, не можем да очакваме голям положителен ефект, понеже цената на петрола е повече от автоматичен стабилизатор, отколкото външна сила движеща глобалната икономика. Свръхпредлагането от друга страна би трябвало да има значително положително влияние.

Макар анализът на ценовия шок от 2014-2015 на петролните цени да не е толкова еднозначен както при предишните два епизода, движещите сили изглежда са приблизително същият сплит между факторите на търсенето и предлагането. Несъмнено забавящ се Китай, преориентиращ се към вътрешното потребление, натиска надолу всички глобални цени на суровините, като индексите на металите също падат рязко през 2015. (Цените на златото, например, са 1050 долара за унция в края на ноември и са далеч от пика си от близо 1890 долара отбелязан през септември 2011, а пък цените на медта паднаха почти до тези от 2011.)

Новите източници на предлагане на петрол, обаче, могат да се окажат не по-малко важни. Благодарение на шистовата революция, американското петролно производство нарасна от 5 млн. барела дневно през 2008 до 9,3 млн. барела дневно през 2015, един бум на предлагането, който се задържа доста дълго, въпреки големия спад на цените. Очакването на иранското петролно производство, след падането на санкциите, също ще повлияе на пазарите.

Падането на цените на петрола в някаква степен е игра с нулев резултат, като производителите губят, а потребителите печелят. Нормално е да мисли, че по-ниските цени стимулират глобалното търсене, понеже потребителите са склонни да харчат повече, когато ги споходи късмет, докато производителите обикновено се приспособяват като спестяват по-малко.

През 2015 обаче, тази поведенческа разлика се оказа по-слабо изразена от обикновено. Една от причините е, че вносителите на енергия от възникващите пазари имат много по-голямо глобално икономическо влияние, то това което са имали през 1980-те, а техният подход към петролните пазари е много по-интервенционистки, отколкото в напредналите страни.

Страни като Индия и Китай стабилизиран енергийните пазари на дребно чрез правителствено финансирани субсидии, за да запазят ниските цени за потребителите. Цената за тези субсидии става доста голяма, когато цените на петрола са високи и много страни вече търсят начини да ги отрежат. В тази ситуация, когато цените на петрола спадат, правителствата на страните с възникващи икономики имат възможността да намалят фискалните субсидии.

В същото време, много от износителите на петрол ще бъдат принудени да намалят планираните си разходи, заради силно спадащите приходи. Дори Саудитска Арабия, въпреки огромните си петролни и финансови резерви, са под натиск, дължащ се на рязко нарасналото население и по-високите си военни разходи, заради конфликтите в Близкия изток.

Невидимият ефект от петролните цени върху глобалния растеж не би трябвало да е пълна изненада. Академичните изследвания вървят в тази посока от много отдавна. Петролът днес е много по-малко независим фактор в бизнес цикъла, отколкото се е мислело преди. Друг забавящ растежа фактор е силно намалелите инвестиции свързани с енергията. След години на бърз растеж, глобалните инвестиции в производство и добив на петрол са паднали до 150 млрд. долара през 2015. В края на краищата, това се отразява върху цените, но много слабо и постепенно. Фючърсните пазари показват, че цените на петрола ще се покачат до 60 долара за барел едва през 2020.

Добрата новина за 2016 е, че повечето макроикономически модели предполагат, че влиянието на по-ниските цени на петрола върху растежа ще се разширява през идните две години. И така, ниските цени ще продължат да подкрепят растежа, дори ако вносителките от възникващите пазари продължат да използват спестяванията за орязване на субсидиите.

За производителките на петрол обаче рисковете ще нарастват. Само две страни – особено затруднената Венецуела – са в пълен ступор, но много са на ръба на рецесията. Страни с плаващи валутни курсове, в това число Колумбия, Мексико и Русия, засега успяха да се приспособят, въпреки значителните си фискални затруднения (макар че ситуацията в Русия може да стане особено нестабилна, ако се задържи ниската цена на петрола). И обратното, страни със строг режим на валутния курс ще бъдат подложени на тест. Отдавнашното обвързване с долара в Саудитска Арабия, някога очевидно устойчиво, ще бъде поставено под огромен натиск през следващите седмици.

Накратко, цените на петрола не се оказаха толкова важни за глобалния растеж през 2015, както се очакваше в началото на годината. А големите резерви и сравнително консервативните макроикономически политики позволиха на повечето производителки на петрол да посрещнат огромното фискално усилие без да попаднат в криза. Но следващата година ше е различна и то не за добро, особено за страните производителки на петрол.

 *Кенет Рогоф е професор по икономика и публични политики в Харвардския университет и носител на наградата на Дойче банк за финансов икономикс за 2011 година. Бил е главен икономист на МВФ от 2001 до 2003 година.

понеделник, 28 декември 2015 г.

Европа на кръстопът

Георги Киряков

Топ агентът на германското разузнаване БНД Герхард Конрад ще бъде координаторът на новосформиращия се Аналитичен и ситуационен разузнавателен център на Европейския съюз, който има за цел да координира действията на общоевропейско ниво в областта на борбата с тероризма и ще събира и обобщава информация постъпваща от специалните служби на отделните страни членки на ЕС. Тази новина, все още твърде прясна, освен че може да преобърне негативните тенденции в Европа след атентатите в Париж на 13 ноември тази година, довели до разгорещяване на дебата за бъдещето на Шенген и общия ни европейски проект, но има потенциала да даде силен тласък на забавилите се интеграционни процеси в следствие на световната финансова и икономическа криза от 2008.

Турбулентните събития от началото на тази година, започвайки с политическите сътресения последвали избора на крайнолявата и популистка партия „Сириза” в Гърция, която обеща да сложи край на налаганите от ЕК тежки условия по обслужване на гръцкия правителствен дълг, минавайки през референдума за отхвърляне на диктата на европейските бюрократи, незаинтересовани от съдбата на гърците, довел почти до разпад на еврозоната и дал първите сигнали за надигащата се антиевропейска вълна, както и първите симптоми за неадекватността на европейските институции, стигайки до бежанската криза, непредизвикана този път от Европа, но засегнала най-много нея, довела до нов институционален трус, този път в шенгенската система и кулминирала в поредица атентати срещу журналисти и обикновени европейци, и финиширайки с възхода на националисти и популисти, което застрашава целостта на и мира в Европа.

Всички тези събития, разклатили сериозно основите на ЕС и неговите институции, повдигнаха важния въпрос за бъдещото развитие на общия проект, а дебатът който се води много отдавна, дали Европа да върви към единен, федерален статут или да запази по-хлабава форма на сътрудничество между отделните държави-членки, все още няма ясна посока и перспективи за скорошно приключване. Какви обаче са предпоставките, даващи основание и на едната, и на другата страна да намират солидни основания в защита на позициите си? Дали политическите, етническите, културните, религиозните, социалните и икономическите, изобщо цивилизационните особености на населяващите нашия континент народности, не са причина за невъзможността да се създадат Съединените европейски щати, по модела на Съединените американски щати? И защо на едното място проектът успява, макар и трудно, а на другото все още се търси работещата формула? Дали историческите наслагвания не са в основата на настоящия очертаващ се провал? Нека видим!

В политическо отношение Европа е преминала през всички стадии и крайности на политическата организация на обществен живот. От съвсем примитивните племенни форми, през протодържавните съюзи, до съвременните държавни образувания, с нейните институции и отвъдплеменни (граждански) взаимоотношения между отделните индивиди. От либерализма до фашизма и националсоциализма. От градовете държави до империите. С всяка направена по този дълъг път на развитие крачка, хората населяващи континента са били често на ръба на оцеляването, именно заради насложени или наложени различия. Този рефлекс все още не е преодолян и затова сега наблюдаваме идеен политически и идеологически регрес.

Етнически Европа също не е била еднороден континент, като миграционните вълни са били причина както за възхода, така и за изчезването на империи, именно заради, тогава, недостигането до по-усъвършенствани и отвъдплеменни реакции към заобикалящия свят. Тоест в човешката природа е надделявал инстинктът за съхранение и продължение на рода, а не рационалният импулс, който е в основата на създаването на съвременните национални държави и ще бъде, вероятно, в основата на решението за бъдещето на Европа. Тази етнически разнородна Европа, сега, в условиятя на тежка политическа, социална и икономическа криза, се надига и предизвиква вълни от ентусиазъм и желание за отделяне, за разграничаване, за самостоятелност, а не за нови, по-високи нива на интеграция и преодоляване на разрушителните ни човешки инстинкти, които са по-близо до тези на приматите, отколкото до прогресиращите и все по-усложняващи се човешки взаимодействия.

Що се отнася до културата, Европа е развила своя изключително устойчива традиция, макар да е доста разнообразна, но все пак с много общи елементи. От тук е тръгнала цялата идея за западната цивилизация като наследник на старогръцката и римската традиция във всички сфери на живот в общност – фолклорни традиции, политическа култура, икономическо действие. Изобщо начинът на взаимодействие сред европейските народи доста се различава от този на Китай, Арабския свят или Африка. Културата в основата си е плод на идеите на Просвещението, които от своя страна намират здрава опора в гръко-римската традиция. Идеите за индивидуалната свобода, за християнския морал, за не насилственото и основано на конкуренцията икономическо взаимодействие, са изумително постижение, откъсващо ни столетия напред пред всички останали жители на планетата от онези времена. И все пак това се оказва недостатъчно условие за задълбочаване на интеграцията и засилване на интеграционните процеси. Засега надделяват отдалечаващите ни от тези цели тенденции.

За съжаление днес религията е по-скоро фактор за подчертаване на различията, отлколкото спояващ елемент. Търсенето на необвързан с традиционната религия отговор на предизвикателствата, пред които е изправена Европа, я поставя в ситуация на труден избор, предвид нашествието на бежанци, в огромната си част мюсюлмани, които могат трайно да изменят религиозното равновесие на континента и да се стигне до нови форми на политическо противостоене, повтарящи добре познати от недалечното минало нехуманни идеи и практики. А и трябва да си припомняме, че заради религозно-политически сблъсъци в миналото се е проливала доста кръв. И така религията се оказва поредният конфронтационен сегмент в сложната и трудна за подреждане и удържане континентална мозайка. Отбягването на опитите за обвързване на политическото обединение с религиозните корени на Европа беше добър ход от страна на европейските лидери при изграждането на правната конструкция на общия проект, но това трябва да бъде продължено, а не да се стига до абсурди като този германски съд да обяви „шериатската полиция” като не нарушаваща закона. Това действие може и да не нарушава един временен закон, но то със сигурност ще разруши тъканта на една развиваща се по-други, съвсем рационални закони общност, далеч от религията.

Само може би в социален и икономически аспект Европа е вървяла последователно през вековете към идеята за единство, но не единство налагано със силата на оръжието и оправдавано политически и религиозно като неразделна част от Божествен замисъл. И макар, именно заради политическите и религиозните амбиции на някои от славните европейски лидери и пълководци, европейците да са се олюлявали между отвъд племенните, родствени свързаности от една страна и от друга желанието свободно да си взаимодействат в икономическо, религиозно, културно и образователно отношение, то все пак тази цикличност от разпад към единство е търпяла развитие, достигайки в края на краищата, след поредната катастрофа и разруха, следствие от Втората световна война, отново до идеята, доста по-ясна и подредена, а и по-добре аргументирана и осъществявана, за единство на общности, единство на институции, единство на идеи и практики. Именно тази универсалност на идеята за човека като център на политическото внимание, въпреки всички различия, е онази спойка, която все още ни убягва и която трябва да изнамерим, ако искаме съвместно бъдеще.

Европа и общият ни европейски проект е на кръстопът и ако изберем да тръгнем в различна посока от тази на по-нататъшната интеграция, то неизбежно ще се озовем в тъмните кътчета на собствената си историческа незрялост, от която с неимоверни усилия се опитваме от столетия да се измъкнем. Затова тази малка новина за общоевропейска разузнавателна агенция е с толкова голяма символна тежест.

сряда, 23 декември 2015 г.

Настоящият парадокс на производителността

Бари Айхенгрийн*

Последните тенденции в ръста на производителността не са обещаващи за бъдещето. През 2014 глобалният растеж на индекса на общата производителност, измерващ производителността на капитала и труда, беше по същество нула за трета последователна година. Това е по-ниско от 1-ия процент отбелязан през годините 1996-2006 и 0,5-те процента отбелязани през кризисните години 2007-2012. А по всички индикатори 2015 беше не по-малко мрачна. В Съединените щати ревизираните данни представени в началото на декември показва повишена производителност с едва 0,6% на годишна база през третата четвърт.

Ако основният ръст на Индекса на общата производителност в действителност падне от неговите исторически норми от 1,5% на година до почти нула в страни като Съединените щати, тогава стандарта на живот на днешните млади възрастни ще се повишава много по-бавно от този на техните родители. Всяко нарастване ще зависи изцяло от подобряването на образованието и обучението, което отсъства в данните, и от инвестициите в съоръжения и структури, които са намалени в сравнение с историческите равнища.

Икономисти като Робърт Гордън от Северозападния университет твърдят, че този рязък спад на ръста на производителността причинява технологичен застой. Гордън твърди още, че всички епохални открития, от течащата вода и електричеството до двигателите с вътрешно горене и реактивните двигатели, вече са изобретени. Положителният ефект от мигновените съобщения и видео игрите за производителността и стандарта на живот е незначителен.

Този извод ще порази много хора – особено онези от нас, които живеят далеч от Силициевата долина – и ще им се стори невероятен. Ние сме свидетели на радикални технологични промени в роботиката, изкуствения интелект, биотехнологиите и изобретяването на материали влагани във всичко около нас.

Една от гледните точки, популярна сред историците на икономиката, е, че отнема време да се постигне положителен ефект върху производителността от новите технологии. Всъщност, когато се изнамират радикални иновации, техният първоначален ефект е да намаляват, а не да повишават производителността. Електричеството, новата технология изучавана от изтъкнатия историк на икономиката от Станфордския университет Пол Дейвид, е класически пример.

Както обяснява Дейвид, преди електрическите двигатели да бъдат монтирани във фабриките, машините са свързани с един централен парен двигател чрез ремъци и ролки. Самостоятелните електрически двигатели позволяват машините, работниците опериращи на тях и техните дейности да бъдат реорганизирани по по-ефективен начин.

Но тази реорганизация отнема време. В същото време, установените методи на производство се „разстройват”, както бихме се изразили с езика на 21-ви век, водейки до спад на производителността. Но този спад в производителността всъщност става предвестник на по-добрите времена.

Друг виден икономист, професорът от Харвард Лорънс Самърс, допълва, че тази история е несъвместима с втората тенденция очертала се напоследък, а именно спадането на заетостта на мъжете на възраст 25-54 години. Ако производителността пада временно, понеже всеки е зает с някаква работа, еквивалентна на реорганизацията на фабриките през 21-ви век, тогава нивото на заетостта трябва да нараства, а не да пада, след като фирмите продължават да експлоатират своите стари „задвижвани от пара машини” като в същото време прибавят нов „електрически капацитет”. Заетостта при мъжете от основната възрастова група би трябвало да расте, не да пада. Но това би било вярно, само ако новите технологии от 21-ви век се нуждаят от значително количество труд за развитие и въвеждане, в сравнение с работните места, които технологиите ще унищожат и премахнат. Очевидно не това е случаят.

Моят любим пример са електронните медицински регистри (жена ми е доктор), които имат огромен потенциал да увеличат ефикасността на предоставяните медицински услуги в Съединените щати. Дори днес повечето информация свързана с грижата за пациенти се прехвърля между клиники и болници и между общопрактикуващи и специалисти, чрез факс и телефон. Трудно е да си представим една по-ниско ефективна система или с други думи да се опитваме да координираме грижата за пациентите по традиционния начин като продължаваме да действаме по въвеждането на електронни регистри. Нови системи са въвеждани и изоставяни след разкриване на недостатъците им. Различните медицински клиники и болници въвеждат системи, които са несъвместими и неспособни да комуникират една с друга.

В по-дългосрочна перспектива докторите ще поглеждат назад, определяйки това като здравен експеримент. Засега обаче си скубят косите. Те предлагат по-малко медицински грижи, а губят повече време прегърбени над лаптопите си, въвеждайки данни, които не добавят абсолютно нищо, поне засега, към производителността им.

Нещо повече, броят на хората работещи върху развиването на електронни медицински системи е малък в сравнение с броя на медицинските професионалисти понасящи негативните ефекти от тази несъвършена, преходна технология. Всъщност, броят на същите тези хора може да бъде още по-малък от този на медицинските професионалисти, които изпадат от системата, заради това, че не могат да предоставят нужните грижи по стандартите, обучени да осигуряват.

Споделям тези мои подробни наблюдения благодарение на един такъв бивш практикуващ лекар: моята съпруга.


*Бари Айхенгрийн е професор по икономика в Калифорнийския университет, Бъркли; хоноруван професор по американска история и институции в Кеймбриджкия университет; и бивш старши политически съветник на МВФ.

вторник, 22 декември 2015 г.

Може ли кибер войната да бъде възпряна?

Джоузеф Най*

Страхът от един специфичен „кибер Пърл Харбър” за пръв път бе показан през 1990-те, а през последните две десетилетия политическите технолози изразяват тревогата си, че хакерите биха могли да взривят петролопроводи, да отровят водоизточници, да отворят шлюзове и да сблъскат самолети във въздуха като хакнат системата за контрол на въздушния трафик. През 2012, тогавашният секретар по отбраната на Съединените щати Леон Панета предупреди, че хакери биха могли „да извадят от строя електропреносната мрежа в огромна част от страната”.

Нито един от тези катастрофични сценарии не беше реализиран, но те все пак не бива да бъдат изключвани. На едно по-ниско ниво хакери едва не взривиха пещите в германска стоманолеярна през миналата година. Затова въпросът за сигурността е открит. Могат ли подобни разрушителни действия да бъдат възпряни?

Казват, че възпирането не е ефективна стратегия в киберпространството, понеже е трудно да бъдат засечени източниците на атака и понеже са замесени много и различни държавни и недържавни играчи. Често не сме сигурни кои активи можем да определим като рискови и за какъв период.

Източникът на атаката всъщност е сериозен проблем. Как можеш да отвърнеш, когато нямаш обратен адрес? Ядреният отговор не е идеален, но се знае, че има едва девет държави с ядрено оръжие, изотопното съдържание на ядрените материали е сравнително добре познато, а недържавните играчи срещат значителни трудности да се доберат до тях.

Нищо от горепосоченото не може да се каже за киберпространството, където оръжието може да се състои от няколко линии на кодиране, създадени (или закупени от т.нар. „дълбока мрежа”) от всяка държава или недържавен играч. Умните атакуващи могат да скрият точката от която атакуват зад фалшиви самоличности и множество отдалечени един от друг сървъри.

Дори и разследващите да могат да проследят множеството „прескоци” от сървър на сървър, това отнема време. Например, през 2014 атаката, при която бяха откраднати 76 млн. адреса на клиенти на JPMorgan Chase беше приписана на Русия. През 2015 обаче, американското министерство на правосъдието идентифицира извършителите като опитна криминална група водена от двама израелски и един американски гражданин, които живеят в Москва и Тел Авив.

Приписването на атаки обаче е въпрос на степенуване. Въпреки опасността от атаки под фалшиви самоличности и трудността при разгадаване на подбудите, както и несигурността от къде идват атаките, за да могат атакуващите да бъдат изправени пред съда, често има достатъчно улики позволяващи възпиране.

Например, при атаките от 2014 срещу SONY Pictures, Съединените щати първоначално се опитаха да скрият, че приписват атаките на Северна Корея, което беше посрещнато от силен скептицизъм. В рамките на няколко седмици, в пресата се появи информация, че Съединените щати имат достъп до мрежите на Северна Корея. Скептицизмът отслабна , но с цената на разкриването на чувствителен източник на разузнавателна информация.

Бързото и сигурно разкриване на източника на атака често е трудно и скъпо начинание, но не е невъзможно. Не само правителствата подобряват своите способности, но и много компании от частния сектор влизат в играта, а тяхното участие намалява загубите на правителствата поради факта, че не им се налага да разкриват чувствителни източници на информация. Много ситуации са въпрос на степенуване и с подобряването на технологиите се подобрява и разследването на източниците на атака, засилва се и способността за възпиране.

Нещо повече, анализаторите не трябва да се ограничават само до класическите инструменти за наказание и отказ при налагане на кибер възпиране. Вниманието също така трябва да се обърне и на възпирането чрез икономически контрамерки и наказания.

Икономическите контрамерки могат да повлияят на изчисленията за загуби и ползи на големи държави като Китай, където обратният ефект от атаките, да кажем, върху американската електропреносна мрежа може да засегне китайската икономика. Контрамерките вероятно ще имат нищожен ефект върху държави като Северна Корея, която е слабо свързана с глобалната икономика. Не е ясно все още как контрамерките повлияват на недържавните играчи. Някои са като паразити, които страдат, ако техният гостоприемник бъде убит, но други могат да не бъдат повлияни по същия начин.

Що се отнася до нормите, големите държави постигнаха съгласие, че кибер войната ще бъде ограничена от нормите валидни за въоръжени конфликти, правещи ясно разграничение между военни и цивилни цели при определянето на последиците. Този юли Групата правителствени експерти към ООН препоръчаха изключването на цивилните цели от кибератаките, а това правило беше одобрено и подкрепено на срещата на върха на Г-20 миналия месец.

Предполага се, че една от причините защо кибер оръжията повече не трябва да се използват във война е в основата на несигурността за ефектите върху цивилните цели и непредсказуемите последици. Подобни норми може би  възпряха употребата на кибер оръжия в действията на Съединените щати срещу въздушната отбрана на Ирак и Либия. А употребата на кибер инструменти в руската хибридна война в Грузия и Украйна беше сравнително ограничена.

Отношението между различните страни в кибер възпирането е онази променлива, която ще бъде повлияна от технологиите и науката, а появяващите се нови и нови иновации ще имат силата на ядрени оръжия. Например, по-прецизното определяне на произхода на атаките може да подсили ролята на наказанието, а по-добрата защита чрез криптиране може да повиши влиянието на възпирането. В резултат на това настоящите предимства на атаката над защитата могат и да бъдат изгубени.

Кибер познанието също е важно. Когато държавите и организациите започнат да разбират  по-добре значението на интернет за своето икономическо благосъстояние, изчисленията ползи-загуби от практикуването на кибер война могат да се променят, така както постоянното учене променя разбирането за загубите от ядрена война.

За разлика от ядрената ера, когато става въпрос за възпиране в кибер ерата, тук няма единен подход. Или има опасност да станем заложници на един твърде опростен образ на миналото. В края на краищата когато се оказа, че ядреното наказание е твърде сурово, Съединените щати възприеха гъвкав конвенционален отговор, за да добавят елемент на отказ в своите усилия да възпрат нахлуването на Съветския съюз в Западна Европа. И макар Съединените щати никога да не приеха формалното правило „ да не употребят първи ядрено оръжие”, накрая го приеха, както и всички големи държави. Възпирането в кибер ерата може би не е това, което е било преди и може би никога няма да бъде.


*Джоузеф Най е бивш помощник секретар по отбраната на Съединените щати и председател на Националния съвет по разузнаване. Професор е в Харвардския университет и е член на Съвета на световния дневен ред за бъдещето на управлението към Световния икономически форум.

понеделник, 21 декември 2015 г.

Еволюцията на труда

Дани Родрик*

В средата на декември ООН ще пусне поредният си междинен доклад за човешкото развитие. Тазгодишният доклад се фокусира върху природата на труда: как начинът, по който печелим, за да живеем се е променил чрез икономическата глобализация, новите технологии и иновациите в социалната организация. Перспективата пред развиващите се страни, обаче, без съмнение е разнородна.

За повечето хора през по-голямата част от времето, трудът е преди всичко изнурителен. От историческа гледна точка полагането на голямо количество изнурителен труд е начинът страните да забогатяват. А да бъдеш богат означава, че хората са имали шанса да полагат по-приятен труд.

Благодарение на Индустриалната революция, новите технологии в памучното производство, желязото и стоманата, както и транспорта се стига до постоянно нарастване на нивата на производителност на труда за първи път в историята. Първо във Великобритания в средата на 18-ти век, а след това и в Западна Европа и Северна Америка, мъжете и жените се придвижват от селата към градовете, за да задоволят нарастващото търсене на работна ръка във фабриките.

Но десетилетия наред работниците получават малка част от печалбите генерирани от нарастваща производителност. Те работят по много часове на ден в ужасни условия, живеят в пренаселени къщи без елементарни санитарни условия, а заплатите им растат твърде малко. Някои индикатори, като средната височина на работниците, предполагат, че стандартът на живот бързо запада.

Все пак капитализмът се трансформира и печалбите започват да се споделят в по-голяма степен. Това отчасти е така, понеже заплатите започват естествено да нарастват, докато излишъците от селските работници пресъхват. Но не по малко важно е, че работниците започват да се организират в защита на своите интереси. Страховете от революция карат индустриалците да се приспособяват. Гражданските и политически права се простират до работническата класа.

Демокрацията опитомява още повече капитализма. Условията на труд се подобряват, а държавно гарантираните или преговорени споразумения водят до намаляване на работните часове, по-голяма сигурност, както и до семейни, здравни и други помощи. Публичните инвестиции в образование и обучение правят работниците по-продуктивни и по-свободни да правят избор.

В резултат на това делът на труда в печалбите на предприемачите расте. Макар работата във фабриката никога да не става приятна, заниманията на сините якички днес позволяват те да имат стандарта на живот на средната класа, с всичките й възможности за потребление и начин на живот.

В края на краищата технологичния прогрес подкопава основите на индустриалния капитализъм. Производителността на труда в манифактурните индустрии нараства много по-бързо от останалата икономика. Същото или по-голямо количество стомана, коли и електроника може да се произвежда с далеч по-малко работна ръка. Затова „излишъкът” от работна ръка се премества в сектора на услугите – образование, здравеопазване, финанси, забавления и публична администрация, например. Така се ражда постиндустриалната икономика.

Трудът става по-приятен за някои, но не за всички. За тези с умения, капитал и с умения за просперитет в постиндустриалната ера, услугите предлагат изключителни възможности. Банкери, консултанти и инженери получават много по-високи заплати от своите предшественици от индустриалната ера.

Не по-малко важно е, че работата в офис позволява степен на свобода и лична автономия, която фабричните работници никога не са имали. Въпреки дългите часове работа (може би повече отколкото тези във фабриките), професионалистите в сферата на услугите се радват на много по-голям контрол върху своя всекидневен живот и решения на работното място. Учители, медицински сестри и сервитьори не са толкова добре платени, но те все пак са освободени от еднообразните и скучни задачи изпълнявани в работилниците.

За работниците с по-малко умения, обаче, работните места в сектора на услугите означават увеличаване на договорените привилегии на индустриалния капитализъм. Преходът към икономиката на услугите често върви ръка за ръка с упадъка на профсъюзите, защитата на работното място и нормите на заплащане, отслабващи в значителна степен покупателната сила на работниците и сигурността за работното място.

Затова постиндустриалната икономика отвори нова пропаст на пазара на труда, между тези със стабилни и високи доходи и удовлетворяващи привилегии, и онези с непостоянна, нископлатена и незадоволителна работа. Два фактора са в основата на разделението при всеки тип работа, което увеличава неравенството произтичащо от постиндустриалния преход: образованието и равнището на уменията на работната сила, и степента на индустриализацията на пазара на труда в сектора на услугите (освен в производството).

Неравенството, социалното изключване и двойнствеността стават по-значителни в страни, където уменията за работа са недостатъчни и много услуги почти съответстват на определението „идеални” на спотовите пазари. Съединените щати, където много работници са принудени да работят на няколко места, за да си подсигурят сносен живот, остава каноничен пример за този модел.

Огромното мнозинство от работниците все още живеят в страни с ниски и средни доходи и все още преминават през горепосочените промени. Съществуват две причини да вярваме, че тяхното бъдеще няма (или не трябва) да следва точно този път.

Първо, няма основание за запазване на условията на труд, свобода на сдружаването, а колективното договаряне не може да бъде въведено на ранните етапи на развитие, така както е било преди. Точно както политическата демокрация няма нужда да чака доходите да нараснат, точно така и неоспоримите работни стандарти няма нужда да изостават от икономическото развитие. Работниците в страните с ниски доходи не трябва да бъдат лишавани от фундаментални права за сметка на индустриалното развитие и износа.

Второ, силите на глобализацията и технологичното развитие се обединиха за промяна на природата на манифактурния труд по начин, който много трудно, да не кажа невъзможно, може да бъде възпроизведен от новонавлизащите и да подражават на начина за индустриализация на Четирите азиатски тигъра или на европейските и северноамериканските икономики преди тях. Мнозинството (да не кажа повечето) от развиващите се страни се превръщат в икономики на услугите без преди това да са развили значително манифактурно производство – процес, който нарекох „преждевременна деиндустриализация”.

Би ли могла преждевременната деиндустриализация да бъде от типа „всяко зло за добро”, позволявайки на работниците в развиващия се свят да прескочат еднообразието на манифактурното производство?

Ако да, как подобно бъдеще може да бъде изградено не е много ясно. В общество, в което повечето от работниците сами са си господари – собственици на малки магазинчета, независими професионалисти или артисти – и да възприемем техните собствени условия за наемане, докато съграждаме задоволителен стандарт на живот, е възможно само когато производителността в икономиката като цяло вече е много висока. Високопроизводителните услуги – каквито са информационните технологии и финансите – изискват отлично подготвени работници, а не неквалифицирани, каквито бедните страни имат в изобилие.

И така, има добра и лоша новина за бъдещето на труда в развиващите се страни. Благодарение на социалната политика и трудовото законодателство, работниците могат да станат пълни господари в икономиката, много по-рано в процеса на развитие. В същото време, традиционният двигател на икономическото развитие – индустриализацията – е възможно да оперира с много по-нисък капацитет. В резултат на това, комбинацията от високи обществени очаквания и малък капацитет за генериране на високи доходи, ще бъде основното предизвикателство за развиващите се икономики по целия свят.


*Дани Родрик е професор по международна политическа икономия в Harvard University’s John F. Kennedy School of Government.

петък, 18 декември 2015 г.

Кога неравенството убива

Джоузеф Стиглиц*

Тази седмица Ангъс Дийтън ще получи Нобелова награда за икономика „за анализа си на потреблението, бедността и благоденствието”. Напълно заслужено. Всъщност, скоро след като наградата беше обявена през октомври, Дийтън публикува част от поразителния си съвместен труд с Ан Кейс в периодиката на Националната академия на науките – изследване не по-малко важно от самата награда.

Анализирайки огромно количество данни за здравословното състояние и смъртността сред американците, Кейс и Дийтън показват влошаващи се продължителност на живот и здравословно състояние сред белите американци на средна възраст, особено сред онези с висше образование или с по-ниска образователна степен. Сред причините са самоубийствата, наркотиците и алкохолизма.

Америка се гордее, че е една от най-проспериращите страни в света и може да се похвали, че през всяка предишна година, с изключение на една (2009) БВП на глава от населението е нараствал. А знак за този просперитет е доброто здраве и продължителност на живот. Но докато Съединените щати харчат повече пари на глава от населението за медицински грижи от всяка друга страна (и повече като процент от БВП), те са далеч от върха на света по отношение на продължителността на живот. Франция например харчи по-малко от 12% от своя БВП за медицински грижи, в сравнение със 17-те процента в Съединените щати. Днес американците се очакват да живеят три пълни години по-малко от французите.

От години много американци търсят обяснение за това разминаване. Съединените щати са по-разнородно общество, казват те и разминаването отразява огромната разлика в средната продължителност на живот между афро-американците и белите американци.

Расовото различие в здравословното състояние, разбира се, също е реално. Според изследване публикувано през 2014, продължителността на живота при афро-американците е около четири години по-ниска за жените и повече от пет години по-ниска за мъжете, в сравнение с белите. Това несъответствие, обаче, едва ли е толкова нормално за едно по-разнородно общество. То е симптом за деградацията на Америка: широко разпространената дискриминация срещу афро-американците, отразена в средния доход на домакинствата, който е по-малко от 60% от този на белите домакинства. Ефектите от по-ниския доход се изострят от факта, че Съединените щати са единствената развита страна не признала достъпа до здравни грижи като основно право.

Някои бели американци обаче се опитаха да хвърлят вината за умиращите младежи върху самите афро-американци, заради техния „начин на живот”. Може би е вярно, че нездравословните навици са много по- разпространени сред бедните американци, непропорционално голям брой от които са чернокожи. Но тези навици сами по себе си са следствие от икономическите условия, да не споменаваме расизма.

Резултатите на Кейс-Дийтън показват, че такива теории повече нямат място. Америка става все по-разделено общество – разделено не само на бели и афро-американци, но също така и на 1-ния процент и всички останали, както и на високообразовани  и по-малко образовани, независимо от расата. И днес това различие може да бъде измерено не само чрез заплатите, но също и чрез ранната смъртност. Белите американци също умират по-рано, когато доходите им падат.

Това обстоятелство е голям шок за онези от нас, които изучаваме неравенството в Америка. Средният доход на работещият на пълен работен ден мъж е по-нисък отколкото е бил преди 40 години. Заплатите на мъжете завършили висше образование спадат с около 19% за периода изучаван от Кейс и Дийтън.

За да не потънат, много американци вземат заеми от банките при огромни лихви. През 2005 администрацията на президента Джордж Буш-младши направи още по-трудно за домакинствата да обявят фалит и да им бъдат опростени задълженията. След това дойде и финансовата криза, която струваше на милиони американци работата и домовете им. Когато застраховката при безработица, измислена на покрие малък период от време без работа в един свят на пълна заетост, изтече, те бяха оставени на собствената си съдба, без социални помощи (освен купони за храна), като в същото време правителството спаси банките причинили кризата.

Основно преимущество на средната класа беше стремежът да бъде достигната от нарастващ дял американци. Голямата рецесия показа тяхната уязвимост. Онези, които инвестираха на фондовите пазари видяха как голяма част от богатството им се стопява, а онези вложили парите си в сигурните правителствени дългови книжа станаха свидетели как доходът им за след пенсия се смали почти до нулата, след като Фед безжалостно свали краткосрочните и дългосрочните лихви. С покачващи се такси за висше образование, единственият начин техните деца да получат образование, което да даде капчица надежда, е да вземат заем, но, при положение, че образователните кредити фактически са неизплатими, студентските заеми изглеждат много по-лоши от другите форми на дълг.

Просто няма начин тази нарастваща планина от финансови затруднения да не поставя средната класа американци под много по-голямо напрежение. И затова не е изненада, че това се е отразило на нарасналите нива на наркотична зависимост, алкохолизъм и самоубийства.

Бях главен икономист на Световната банка в края на 1990-те, когато започнахме да получаваме тревожни новини от Русия. Данните показваха, че БВП е паднал с около 30% след колапса на Съветския съюз. Но не бяхме сигурни в измерванията. Данните показваха, че продължителността на живот при мъжете спадаше, при положение че в останалия свят нарастваше и подкрепяха впечатленията, че нещата не вървят добре за Русия, особено извън големите градове.

Международната комисия за измерване на икономическото представяне и социалния напредък, която съпредседателствах и в която Дийтън служеше, отдавна подчертаваше, че БВП често не е добър измерител за благоденствието на едно общество. Тези нови данни за западащия здравен статус на белите американци подкрепят тези заключения. Най-важната общност в света, а именно общността на средната класа е на път да се превърне в първата изчезнала общност на средната класа.


*Джоузеф Стиглиц е носител на Нобелова награда за икономика и професор в Колумбийския университет. Бил е председател на Съвета на икономическите съветници на президента Бил Клинтън, както и старши вице-президент  и главен икономист на Световната банка.

четвъртък, 17 декември 2015 г.

Зони за развитие за сирийските бежанци

Маркус Брунермайер, Харолд Джеймс и Ханес Малмберг*

Сирийската бежанска криза изправи Европейския съюз пред трудна дилема. Европа има историческата отговорност да помогне на жертвите на войната и насилието, а отговорните политици да признаят, че е безчовечно да ограничиш достъпа на хора спасяващи живота си. По морални и практични причини ЕС не може да изгражда съвременна версия на Желязната завеса по протежение на границите си. Но също така е ясно, че административните и политическите проблеми – не и популистката враждебна реакция срещу новопристигналите – ограничават възможностите на ЕС да поеме голям брой мигранти за кратък период от време.

Справянето с потока ще изисква справяне с причините, каращи милиони хора да напускат страните си. Но освен че тези причини включват политически натиск – по-специално опустошителните граждански войни в Сирия и Ирак – бежанските потоци също така отразяват неспособността на Близкия изток да произведе растежа на доходите, който изведе Азия, Латинска Америка и голяма част от субсахарска Африка от бедността.

Става все по-ясно, че осигуряването на икономически възможности за бежанците трябва да стане основна задача на ЕС. Европа трябва да подпомогне усилията на сирийската бизнес общност да премести някои от своите предприятия в страната в Свободната икономическа зона в Газиантеп, Турция. Където е възможно, ЕС трябва работи със страните понастоящем приели бежанци, да изградят зони за развитие, в които напусналите родните си места сирийци да могат да работят легално.

Липсата на подходящи възможности в съседите на Сирия изостря настоящите икономически проблеми. Младите хора са принудени да прекъснат своето образование, а бежанците са или напълно или частично изхвърлени от легалните пазари на труда, заради страхът, че ще се състезават за работа с местното население. Така те се изправят пред безрадостен избор: или да живеят в лагери, опитвайки се да преживяват от неформалния сектор, или да се надяват на бъдеще в Европа. Мнозина избират последното.

Колкото по-дълго бежанците пребивават в условия на бедност, с недостатъчни образователни услуги за младите и без реални възможности за работа, толкова по-вероятно е лагерите да станат убежище на разочарование, досада и радикализъм. Колкото повече се проточват бойните действия у дома, толкова повече нараства риска бежанците никога да не успеят да се интегрират в стабилно общество.

Френският и германският министър на икономиката, Еманюел Макрон и Зигмар Габриел, преди време направиха съвместен план на стойност 10 млрд. евро за финансиране на стабилизацията на региона. Но трябва внимателно да се планира как да бъдат изхарчени тези пари, така че да се увеличат дългосрочните перспективи пред изселилите се, а не да бъдат отклонени от корумпирани политици и бюрократи.

ЕС трябва да подкрепи разширяването на експериментите какъвто е Свободната икономическа зона на Газиантеп. Бежанските лагери трябва да бъдат превърнати в магнити за предприемачески динамизъм, свързвайки големият брой сирийски бизнес лидери, бягащи от конфликта, които да станат основа за модела на развитие на страната след като войната най-накрая свърши.

Историята е пълна с примери на малки, динамични центрове съживяващи много по-големи зони. Европа от късното средновековие става богата заради изключителността на самоуправляващите се градове-държави. Дън Сяопин даде старт на китайското развитие през 1980-те чрез създаването на т.нар. специални икономически зони, с регулации създадени така, че да позволяват на пазарите да процъфтяват. И в двата случая, тези зони създават мощен демонстрационен ефект. Останалата част от региона пожелава да им подражава.

Разбира се, трудът на бежанците е деликатен политически въпрос за съседите на Сирия. Приблизително два милиона сирийци живеят в Турция, а повече от един милион в Йордания. Повечето от тях живеят извън бежански лагери, а мнозина работят – в голямата си част нелегално. Безработицата в Турция и Йордания е съответно 10% и 12%, а правителствата им са естествено предпазливи към програми ощетяващи собствените им работници и работни места.

Целта на зоните за развитие във фронтовите страни трябва да генерират ползи както за бежанците, така и за местните общности. Например ЕС трябва да финансира изграждането на жилища, офиси, складови помещения и административни сгради, които да увеличат търсенето на местни строителни фирми и работници.

Изтеглилите се сирийски предприемачи и чуждестранни компании могат да задвижат дейности в тези зони и да наемат както сирийски бежанци, така и работници от страните домакини. Програмите могат също така да предложат на разрушените сирийски бизнеси шанс да рестартират своите предприятия. те също така могат да включват комбинирани производствени и обучителни програми, като европейски работодатели изпращат квалифицирани работници да обучават бежанци.

Дейностите в зоните ще се нуждаят от субсидиране от ЕС, за да станат атрактивни за инвеститорите. Отделно от капиталовите инжекции за строителни работи, подкрепата трябва да е и под формата субсидирано заплащане или подпомагане на фирми, които наемат бежанци.

Тези нови центрове за изграждане на предприемачески умения биха могли да бъдат изградени така, че лесно да бъдат преместени в следвоенна Сирия. Както европейските страни и сирийските съседи се тревожат от възможното дългосрочно присъствие на бежанци. Внимателното изградената „икономика в изчакване” би помогнала за разсейване на страховете им.

Зоните за развитие не могат да бъдат сребърен куршум. Не съществува алтернатива на дълготрайния мир в Сирия. Но все пак те предлагат шанс да се започне преодоляването на трагичните и неизбежни последици от гражданската война: невъзможността милиони хора да се радват на спокоен живот за себе си и собствените си семейства.

*Маркус Брунермайер е професор по икономика и директор на Bendheim Center for Finance в Принстънския университет.

Харолд Джеймс е професор по история и международни отношения в Принстънския университет и професор по история в Европейския университетски институт във Флоренция, Италия. Специалист е по икономическа история на Германия и по история на глобализацията.


Ханес Малмберг е докторант по икономика в Института за международни икономически изследвания в Стокхолмския университет.

сряда, 16 декември 2015 г.

Сирийският възел

Йошка Фишер*

За четири години в Сирия се разрази кървава война. Това, което започна като демократичен бунт срещу диктатурата на Башар ал-Асад се превърна в сложна плетеница от конфликти, до известна степен отразяващи бруталната битка с местни протежета между Иран, Турция и Саудитска Арабия за регионално превъзходство. Тази битка, както битката в Йемен показа, има потенциал да дестабилизира целия регион. А сега и Русия, с нейната военна намеса на страната на Асад, иска да затвърди своя статус на глобална сила пред Запада (и особено пред Съединените щати).

И така конфликтът в Сирия се случва най-малко на три нива: местно, регионално и глобално. А тъй като беше допуснато битката да се ожесточи и разрасне, по данни на ООН близо 250 хил. души загинаха. Това лято Агенцията за бежанците на ООН оцени броя на бежанците напуснали Сирия на 4 млн., в допълнение на 7,6-те милиона изселени. В същото време потокът сирийски бежанци към Европа се превърна в едно от най-големите предизвикателства за ЕС, пред които някога се е изправял.

Сирийската гражданска война стана също така един от най-опасните развъдници на ислямски тероризъм виждан някога, след като Ислямска държава атакува цели в Анкара, Бейрут и Париж, и свали руски пътнически самолет над Синайския полуостров. Нещо повече, свалянето на руски боен самолет от страна на Турция увеличи риска от това великите сили да влязат в пряк сблъсък. Въпреки това, Турция, като член на НАТО, може да разчита на военна подкрепа от Алианса, в случай че бъде нападната.

Поради всички тези причини на сирийската война трябва да се сложи незабавен край. Не само хуманитарната катастрофа влошава положението с всеки изминал ден, но се увеличават и рисковете за сигурността породени от войната.

В следствие на терористичните атаки в Париж на 13 декември се появи нова възможност да се сложи край на сирийската агония, понеже всички ключови играчи (без ИД) изразяват готовност да седнат заедно на масата за преговори. Но, въпреки че всички играчи са съгласни да се удари ИД, големият въпрос остава дали все пак ще предприемат някакви действия.

Кюрдите в Северна Сирия и Ирак са най-успешните бойци срещу ИД, но техните собствени национални амбиции ги конфронтират с Турция. Иран и Саудитска Арабия се борят най-вече една с друга за регионално превъзходство, разчитайки на недържавни актьори. Русия се бори за глобален статус и срещу всяка форма на смяна на режима.

Поради тази причина Русия търси съюзничество с Иран в подкрепа на диктатурта на Асад, докато Иран, обратното, преследва свои собствени геополитически интереси като застава зад своите шиитски съюзници в Ливан, а именно Хизбулла, за които сирийският хинтерланд е крайно необходим. Франция е по-решена отвсякога да се пребори с ИД, а Германия и други европейски страни се чувстват длъжни да й помогнат – и да спрат потока от бежанци идващ от региона.

Съединените щати в същото време карат на ръчна спирачка. Президентът Барак Обама преди всичко иска да избегне забъркване на Съединените щати в още една война в Близкия изток преди края на мандата си. Но когато основната глобална сила остава на страничната линия, неизбежен резултат от това е повишаване на опасността от властови вакуум, който руският президент Владимир Путин навярно ще използва.

И така, понеже Съединените щати отказват да водят, а Европа е твърде слаба военно, за да повлияе на развоя на събитията в Сирия, има опасност от фактически съюз на европейците с путинова Русия. Това би било смъртоносна грешка, имайки предвид че всеки вид сътрудничество с Русия няма да удържи или да сложи край на войната в Сирия. Всъщност има причина да се страхуваме точно от обратното. Всяко военно сътрудничество с Асад – което е целта на Путин и неговата цена – би тласнало голямото мнозинство сунитски мюсюлмани да въоръжат радикалните ислямисти.

Подобно развитие вече е налице в Ирак. Доминираното от шиити правителство на бившия премиер Нури ал-Малики изигра решаваща роля за радикализацията на иракските сунити и ги убеди да подкрепят ИД. Ще бъде изключително глупаво да се повтори същата грешка в Сирия. Всъщност, преследването на подобна сделка няма нищо общо с реалполитиката, понеже войната в Сирия не може да приключи нито с ИД, нито с Асад на игралното поле.

Каквото и да е западно сътрудничество с Русия на всяка цена трябва да избягва две развития: обвързването на Сирия с Украйна (преговорите с Иран за ограничаване на нейната ядрена програма успяха именно заради липсата на това обвързване) и военно сътрудничество с Асад. Вместо това, трябва да се направи опит да се обвърже военната намеса срещу ИД, под ръководството на Съвета за сигурност на ООН, със споразумение за политически преход, който да придвижи страната от примирието към правителство на националното обединение на Сирия и слагане на край на режима на Асад.

Съществуват и други големи предизвикателства простиращи се отвъд Сирия: Ирак потъва в хаос, пряко свързан със сирийската трагедия, който има опасност да се превърне в нов конфликт между Иран и Саудитска Арабия. Ако тази борба за регионална хегемония не бъде удържана, по-нататъшните прокси войни – с всички съпътстващи рискове – са неизбежни.

Накрая, решителната битка с ислямския екстремизъм ще се разпростре и сред сунитската общност. Коя форма на сунитския ислям ще надделее – версията на саудитския уахабизъм или по-модерната и по-умерена? Това е важен въпрос в битката срещу ИД и нейните привърженици. В този контекст, много важен фактор се оказва как Запада се отнася към своите мюсюлмани – като към желани граждани с равни права и отговорности или като към вечни аутсайдери и хранилка за джихадисти.


*Йошка Фишер е бивш германски външен министър и вицеканцлер в периода 1998-2005 година, който е белязан от твърдата подкрепа на Германия за намесата на НАТО в Косово през 1999, последван от противопоставянето й на войната в Ирак. Фишер влиза в политиката след участието си в антиправителствените протести от 1960-те и 1970-те и играе ключова роля в основаването на Зелената партия в Германия, която ръководи почти две десетилетия.