петък, 16 май 2014 г.

За водачите или лошо, или нищо

Седмица преди края на предизборната кампания за европарламент може би е време да направим текущо обобщение на случващото се. Не само поради почти пълното отсъствие на общоевропейски теми – почти, понеже все пак се прокрадна идеята за европейски енергиен съюз – в българския политически дебат, но и поради контраста с излъчения за пръв път по българска национална медия дебат между основните кандидати за председател на Европейската комисия, който този път ще се избира от Европейския парламент. Тоест залогът на тези избори е голям, ако не за българския политически елит, който е доказал незаинтересоваността си от Европа, освен когато дава или взема пари, то за европейският такъв, понеже има доста средства за разпределяне, а и понеже доста от големите европейски икономики остават все още в зоната на икономическия здрач.

И тъй като в България традиционно вече избирателите се вторачват по-скоро в лицата, отколкото в партиите и техните програмни намерения, основното ми внимание ще се фокусира именно върху тях и по-точно върху водачите на партийни листи и независимите кандидати. Повече от очевидно е, че сме свидетели на битка на лидери, на образи, на индивидуални качества и публично поведение, отколкото на съдържание в дебатите, клиповете, посланията. Тази битка не е нов феномен в световен план, но явно набира скорост и няма изгледи скоро да достигне своя пик и да изчерпи потенциала си.

За горчиво съжаление, настоящата кампания по своя негативизъм и отблъскваща политическа реторика е на път да засенчи всяка предишна, независимо от вида избор. Затова, прицелът е върху водачите, а за тях или лошо или нищо.

Ще започнем с водача на листа на ГЕРБ. Разпознаваемостта му е безспорна, не само като бивш министър в правителството на Бойко Борисов, но и като бивш кмет на Габрово, известен с хаотичния си и противоречив семеен живот, станал достояние на неговите съграждани и породил немалко хапливи коментари, специфични за този град. Негативно е отношението към него и заради лошите практики по усвояването на европейски средства не само в Габрово, но и в цяла България. Между другото освен сред тесните среди на герберската членска маса и зависими административно гласоподаватели, вероятността някой да знае, че Томислав Дончев е водач на листата на ГЕРБ е твърде малка. Може би щеше да е по-разумно самият Борисов да я беше оглавил. И без това той изнася цялата предизборна битка на партията и поема и негативите, и позитивите.

За Сергей Станишев сигурно е доста логично да води листа, тъй като, освен че е лидер на европейските социалисти, той ще се бори и за наследник на Мартин Шулц на поста председател на Европейския парламент, особено ако социалистите успеят да спечелят мнозинство и да изберат председателя на ЕК, за който пост се бори Шулц. Всъщност именно тази игра е твърде далечна на българските избиратели и по тази причина БСП трябва да влизат в безсмислени и безплодни боричкания по национални теми, характерни със своята „заблатеност” и „нискочелост”. Станишев обаче има два основни воденични камъни на врата, които може да му развалят сметките. Единият е настоящото правителство, от чието управление БСП търпи огромни загуби, трупащи се, както обикновено става у нас, на гърба на лидера. А другият е партията на президента Първанов АБВ, която макар да няма на този етап никакви изгледи да участва в разпределението на мандатите, може да отнеме толкова от БСП, колкото да не успее да победи ГЕРБ, а това да даде основание на Борисов отново да се потупа по гърдите и да се обяви за победител.

Истинският водач на листата на ДПС е Делян Пеевски, тъй като цялата кампания на партията се върти около това да го скрие възможно най-дълбоко и на най-сигурно. Филиз Хюсменова може да е прекрасен човек и отличен политик, но това никой не го знае. За годините прекарани в европарламента може би вътрешнопартийните среди са разбрали с какво се занимава и какво е направила за България. Може би за ДПС е направила нещо, но това гражданите не ги вълнува много, дори по-скоро поражда раздразнение. И тъй като всичко в ДПС в тази кампания се върти около Пеевски, то е логично резултатът на партията, независимо дали добър или лош, да се припише на него. Засега изгледите са Пеевски да се „показва” само от противниците на ДПС и да се развява като знаме на мафията, олигархията и всичко лошо в българската политика.

Образът на Меглена Кунева е доста противоречив, за което вина имат както медиите, така и дългогодишната й политическа и административна дейност. Не по-малка вина за този образ обаче носят някои от настоящите партньори в Реформаторския блок. „Червената кукувица” се роди именно от тези среди, които сега с огромна мъка преглъщат водачеството й, макар то да е най-логичното и разумното, понеже вторият в листата, Светослав Малинов, е познат само сред активистите на ДСБ и малък кръг студенти по политология в Софийски университет. Истината е, че на този етап реформаторите имат двама водачи на листи, което прави бъдещето на самия блок несигурно и с доста подводни камъни. Яростната „кампания в кампанията” изяжда и малкото доверие, което успяха да изградят помежду си съставляващите Реформаторския блок партии. Тази вътрешна битка, колкото и да изглежда полезна за тесния кръг взимащи решенията в блока, толкова изглежда глупава, излишна и самоубийствена отвън. Това е битка на твърди ядра, която най-вероятно ще се спечели от ДСБ, като не бива да се подценява и потенциала на НПСД и Касим Дал, и в която Кунева , след миналогодишната катастрофа на изборите, с мой скромен дял в нея, едва ли има сили да надделее, понеже разпада на и демотивацията в партийните структури на ДБГ са повсеместни.

Народният трибун, радетелят на връщането на народната република, носталгикът по комунизма и сигурността на хората по онова време, кебапчията, медийният мениджър, но и силно зависим от парите на кръгове близки до ДПС, както пишат голяма част от медиите, се очертава като поредният политически пакостник. Публичното му поведение, отношението му към достоянията на демокрацията, от които между другото е загребал и продължава да гребе с пълни шепи, са тревожни. Това ще е поредният „нов политик”, който силно ще девалвира доверието в ценностите на Запада, колкото и критики да се изсипват върху тях в момента. Ще девалвира вярата в политиката и политиците. Ще девалвира понятието за политическо лидерство. Проблемът е, че има подходяща хранителна среда за такъв тип лидерство и такъв тип отношение към политиката. И въпреки изливащите се като пролетен порой пари, идващи незнайно откъде и незнайно от кого, което само по себе си трябва да породи сериозни съмнения в главите на хората, изгледите да успее да се провре през иглените уши на изборната бариера, са големи.

Волен Сидеров ще оставя със съвсем малък коментар, не само подари извънредно антибългарското си поведение в тази кампания, но и поради опасението, че може случайно да ме види някъде и да ми налети на бой. Казвам последното с голяма доза сарказъм. Очевидно падението му може да достигне нови върхове. Очевидно е, че яростно защитава и ще защитава руските интереси в България. До тази кампания скрито, но в нея все по-открито, все по-ожесточено и все по-нахално. Явно е сработил инстинктът му за самосъхранение. Няма да му помогне, поне според социолозите.

НФСБ са телевизия СКАТ. И Слави Бинев. Странен политически карашък. Бедни и богат. Онеправдани и облагодетелстван. Жертви и хищник. Грешен избор и още по-грешна постановка, която трудно сработва два пъти. Видя се и на миналогодишните избори, където ортаците на Слави Бинев по места, вместо да приласкават избиратели, ги пояха с бира и ги заплашваха с бой.

Останаха независимите. Самата фигура „независим кандидат” в България е повече от невъзможна. Не само заради законодателството, но и заради наложилото се отношение на политическия елит, кодирано в законодателството, към подобен тип участници в политиката. Ако не си зависим, от партии, от бизнес или от собствената си глупост, нямаш място там. Затова и тяхната роля в тази кампания е по-скоро на принципа „говори си, не ми пречиш”. Освен това самите избиратели са някак скептични към „независимостта” им. Утре може да се окаже, ако не дай си боже някой от тях бъде избран, че са независими от самите избиратели. А и у нас се е наложило схващането, че от независимия нищо не зависи. Иначе най-забележима е кампанията на Румяна Угърчинска. Нейните опити да се пребори с прогнилата система са похвални, но обречени. Да вкараш Европа в България и европейски практики в българска предизборна кампания е геройство, но буди недоумение, най-вече заради неяснотата на мотивите за подобни действия. А ние вече сме свикнали да търсим с тъпа упоритост скрити такива. За Виктор и Евгения май е без значение дали се казва нещо лошо или се оставят без нищо. Не разбирам особено смисъла, жена на определян от медиите като олигарх, да се впуска в подобна надпревара. Или може би, в духа на търсене на скрити мотиви, казусът с „Русалка”, който отново се върна в съда, ще се окаже и основният мотив. Виктор Папазов ще си остане познат само с това, че е бил основател на Българската фондова борса.

За останалите, не само понеже напълно отсъстват от кампанията, но и поради незначителността на влиянието им, е излишно да се напъва човек.

Очакваме финалния спринт, който най-вероятно няма да ни изненада с нищо. Промяна може и да се случи, но възможността да е за добро намалява с всеки изминал политически ден и с всеки проведен политически дебат.

понеделник, 12 май 2014 г.

По-добре късно, отколкото никога

Реформаторският блок или по-точно една част от него, успя да сътвори истинско чудо. На фона на „блестящия комедиен фарс” и „фалшификат” сътворен в Шумен, на фона на нелепите лего блокчета, пърформанси, хепънинги, флашмобове, смешни лекции на неубедителни кандидати, прожекции по паметници и безсмислени екскурзии до екзотични електорални дестинации, новината от миналата седмица си е историческо постижение.

Сериозно! Настоящият евродепутат от Синята коалиция и кандидат за нов мандат в Европейския парламент Светослав Малинов, заедно с група свои съмишленици от Реформаторския блок, разтресе медийното и политическото пространство в България с разкритията си за нареченото от тях „национално предателство” – което си е самата истина – на БСП, в лицето на двама нейни депутати – Таско Ерменков и Явор Куюмджиев.

Двамата като част от енергийната комисия на Народното събрание са внесли и защитавали скандална поправка в Закона за енергетиката, в която се предвижда изключение от правото на Европейския съюз за т.нар. „морски газопроводи”, засягаща осъществяването на проекта „Южен поток”. Според Светослав Малинов, Трайчо Трайков, Мартин Димитров, Иван Иванов и Петър Славов, ясно личало, че двамата червени депутати обслужват частния корпоративен интерес на „Газпром”.

Това обаче не е краят на скандала! Тази седмица из медиите тихомълком се прокрадна информацията, че Русия ще увеличава натиска върху ЕС, провокирайки и подкрепяйки по всякакъв начин сепаратистките движения в източните и южните области на Украйна, за да отвоюва отстъпки за строежа на „Южен поток”.

Като съберем тази новина с новината за „предателските” поправки и „предателското” поведение на депутати от БСП, ясно се очертават приоритетите, които трябва да наложат Реформаторите в политическия дневен ред на страната, особено пък в период на предизборна кампания за Европейски парламент, а и след това.

Първо, България е суверенна страна в рамките на Европейския съюз и като такава всеки български народен избраник, независимо от коя политическа партия е, трябва да защитава интереса на суверена, т.е. на народа, а не интереса на една държавна компания, при това на държава, която не е член на ЕС. Ако това не се прави от българските народни представители, то причината може да е или, че тези представители не са български граждани, или, че са получили сериозни стимули от всякакъв характер за антибългарското си поведение. Няма друго обяснение за подобни скандални предложения за законодателни промени.

Второ, Русия е спорна страна със спорно отношение към ценностите на демокрацията, свободата, пазарната икономика, което трябва да даде ясен сигнал на народните ни избраници, че ако днес руските управляващи проявяват известно разбиране и са готови да направят компромис, то утре това вече може да не е така и както постъпват с Украйна сега, да постъпят с България в близка или далечна перспектива.

Трето, българските граждани направиха своя цивилизационен и ценностен избор през ’89 година и всякакви опити този избор да се оспорва и целенасочено да се дискредитира, са в очевидна вреда за тях и бъдещето на страната. Каквито и възражения да имаме срещу начина на работа на европейските институции и начина на мислене на европейския политически елит, то те могат да бъдат коригирани на базата на разумен диалог и с разумни искания, а не с размахване на пръст, с дрънкане на оръжия, с подкупи и подмолна пропаганда, както действа Русия, не само по отношение на България, от години.

Четвърто, българският политически елит е длъжен да постигне консенсус по основни вътрешно и външнополитически приоритети, по които да работи в синхрон, а не да чертае разделителни линии и да доразклаща и без това силно разклатеното самочувствие и самоуважение на българските граждани. Преди всичко трябва да сме българофили и патриоти, и да уважаваме себе си и собствената си културна идентичност, за да извоюваме уважението и на нашите европейски партньори и приятели. Иначе сме обречени на вечните мъки, съпътстващи всяка малка държава, притисната в клещите на някой „голям брат”.

Ако си зададем въпроса дали ще бъдем равнопоставени в един бъдещ Евразийски съюз, то отговорът е: категорично не! Дали сега сме равнопоставени в ЕС, имаме своята тежест и гласът ни се зачита? Категорично да! Друг е въпросът дали отстояваме тази си равнопоставеност последователно и категорично.

Затова считам постигнатото от Светослав Малинов и група политици от Реформаторския блок за голям пробив, но този пробив е само началото на оздравителния процес на цялата ни политическа система. \

Надявам се това да не е спонтанен изблик и случайно стечение на обстоятелствата, така както беше славното ни участие на световното по футбол в САЩ през ’94.

Надявам се също така организираният хаос да се превърне в организирана и последователна битка с организираната престъпност управляваща страната ни, както и с организирания и последователен натиск упражняван от Русия.

И вместо на всеки избор единствената ни мотивация за гласуване да бъде от типа „избор на по-малкото зло” или понеже „те са единствените читави” въпреки грешките и нелепите им предизборни кампании, да си кажем: те са единствените, които заслужават доверието ни и гласа ни.