сряда, 30 септември 2015 г.

Капанът на германското превъзходство

Волфганг Ишингер*

Проточилата се гръцка дългова криза и растящият приток на бежанци в Европа възпламени дебатът за германската роля в рамките на Европейския съюз. Станала ли е Германия европейски хегемон? И ако не, трябва ли да приеме тази роля, както предложиха някои коментатори, за да предотврати разпада на европейския проект?

Идеята за германска хегемония – както трябва да е ясно за всеки учил история – е абсурдна. Вместо това Германия трябва да възприеме позицията на „главен координатор” на Европа, както германският външен министър Франк-Валтер Щайнмайер напълно точно го определи, фокусирана върху укрепването на ЕС чрез усилия за създаване на условията необходими за наистина обща европейска външна политика и политика за сигурност, която да подготви континента за посрещането на предизвикателствата, срещу които ще се изправи. Като хвърли всички усилия за изпълнението на тази задача, Германия не просто ще засили влиянието на Европа в света, но и ще лиши от основания дискусията за хегемонията.

Договорът от Лисабон, подписан през 2007, беше основан на идеята, че просперитетът на ЕС и неговата сигурност зависят от членовете му, гледащи отвъд тесните си интереси и действащи съвместно, в свой общ интерес. За да постигне това, договорът създаде отделни постове, като тези на президент на Европейския съвет и на Върховен представител на съюза за външните работи и политиката за сигурност, чиито титуляри можеха да действат и говорят от името на целия Европейски съюз.

Както отбеляза преди време белгийския министър-председател Пол-Хенри Спаак, „Има само два типа държави в Европа: малки държави и малки държави, които все още не са разбрали, че са малки”. За нещастие, все още, твърде много държави членки на ЕС не попадат във втората категория.

Новите институции, установени с Договора от Лисабон, помогнаха на ЕС да постигне някои важни успехи – най-вече по време на преговорите с Иран и на преговорите със Сърбия и Косово. Но не се полагат последователни усилия за укрепване на неговата власт. Твърде често, когато става въпрос за разрешаването на външно-политически кризи и на стратегически предизвикателства, институциите на ЕС играят нищожна роля. Украинската криза, където Франция и Германия поеха лидерството, е пример за това.

И макар че съществува нарастващ евроскептицизъм на континента, все още има широка подкрепа за обща, по-силна европейска външна политика. В скорошна статия във „Файненшъл таймс”, бившият полски външен министър Радослав Сикорски, очерта пътищата как това може да се постигне. Когато възникне външнополитически казус, страните членки трябва да преценят дали е по-подходящо да бъде препратен към отделните държави или на европейско равнище.

В огромното мнозинство от случаите, в които общите действия са за предпочитане, страните членки биха могли да осигурят пълна подкрепа на ЕС. Така президентът на Европейския съвет Доналд Туск, Върховният представител на ЕС Федерика Могерини и Председателят на ЕК Жан-Клод Юнкер биха могли да играят водеща роля в европейската външна политика.

За лош късмет, това все още не е установена практика. Страните членки на ЕС са склонни да преследват противоречиви политики, отслабвайки, а не засилвайки, глобалното влияние на Европа. Това дава неочаквана възможност на управляващите в Китай и Русия да противопоставят една на друга страните членки на ЕС.

Германия има уникалната възможност да бъде противотежест на отдавнашната британска съпротива на общата външна политика. Чрез значителното си влияние при осигуряването на свързана, стратегически фокусирана външна политика и политика за сигурност, би могла едновременно да постигне две ключови цели: един по- стабилен и жизнеспособен ЕС и една по-европеизирана Германия.

Добра отправна точка би могла да бъде действието по отдавна обсъжданата тема за по-дълбоко интегрирани въоръжени сили на страните членки на ЕС. Германия ще трябва застане с целия си авторитет и влияние зад инициативата за „обединяване и поддържане” на военните ресурси, въпреки съпротивата на Обединеното кралство срещу това. Все пак, времето когато страните членки на ЕС воюваха поотделно приключи преди повече от три десетилетия, с Фолклендската война.

„Бедната, стара Германия”, саркастично отбеляза навремето Хенри Кисинджър. „Твърде голяма е за Европа, но е твърде малка за света”. За щастие, Германия има шанс да се измъкне от този капан. Като проактивна и конструктивна част от ЕС, Германия е достатъчно голяма за света, като в същото време не е твърде голяма за своите съседи.

Както написаха съвсем скоро Щайнмайер и германският икономически министър Зигмар Габриел: „Само заедно и само на европейско равнище, ще сме способни да намерим разумното решение”. Това беше написано по повод бежанската криза, но същото безспорно може да се съотнесе и към мястото на Германия в ЕС днес.


*Волфганг Ишингер е бивш посланик на Германия в Съединените щати. Председател е на Мюнхенската конференция за сигурност и е професор по политики за сигурност и дипломатически практики в Hertie School of Governance в Берлин.

вторник, 29 септември 2015 г.

Как да победим Ислямска държава

Джоузеф Най*

Ислямска държава прикова вниманието на света със страховитите си клипове с обезглавявания, с безотговорното разрушаване на антични паметници и умелото използване на социалните медии. Тя също така завладя и голяма част от Източна Сирия и Западен Ирак, обяви Халифат базиран в Ракка, Сирия, и привлече чуждестранни джихадисти от целия свят.

Президентът на Съединените щати Барак Обама каза, че Ислямска държава трябва да бъде унищожена и напълно разгромена. Той назначи генерал Джон Алън за ръководител на коалиционни сили съставени от 60 страни, за изпълнение на тази задача, която ще включва въздушни удари, специални войски и тренировъчни мисии. Някои критици искат от него да изпрати повече американски войски, докато други казват, че Съединените щати трябва да се завърнат към доктрината за сдържаност.

В настоящата кандидат-президентска кампания в Съединените щати, някои от кандидатите призовават за „наземни военни действия”. Те са прави: настъплението по суша е необходимо. Но войниците, които ще го осъществят, трябва да са сунитски араби и турци, а не американци. И това казва много за природата на тройната заплаха, която Съединените щати и техните съюзници срещат сега.

Ислямска държава е три неща: транснационална терористична група, протодържава и политическа идеология с религиозни корени. Тя се роди от Ал Кайда след необмислената американска инвазия в Ирак и, също както Ал Кайда, се обръща към екстремистки настроените сунитски ислямисти. Но тя отиде и по-далеч чрез установяването на Халифат и днес вече е съперник на Ал Кайда. Владеенето на територии създава нужната легитимност и капацитет за агресивен джихад, който води война не само срещу неверниците, но също и срещу шиитските и сунитските мюсюлмани, определяни от тях като „такфир”, или неистински ислямски монотеисти.

Ислямска държава възхвалява чистотата на исляма от 7-ми век, но едновременно с това е изключително умела в употребата на съвременните медии. Техните клипове и комуникационните канали през социалните медии са ефективни инструменти за привличане на част от мюсюлманите – предимно млади хора от Европа, Америка, Африка и Азия – изгубили своята идентичност.

Недоволните са привлечени чрез „Шейх Гугъл”, където ловците на души на Ислямска държава ги причакват в засада.

Според някои изчисления, днес има повече от 25 хил. чуждестранни бойци служещи на Ислямска държава. Убитите биват бързо заменени.

Тристранната природа на Ислямска държава сътворява политическа дилема. От една страна е важно да се използват тежковъоръжени военни сили, за да се отнемат територии от Халифата, които му осигуряват убежище и легитимност. Но ако американският военен ботуш е твърде тежък, меката сила на Ислямска държава ще бъде засилена, което ще подпомогне нейните глобални усилия по набиране на бойци.

Именно поради тази причина наземните сили трябва да бъдат съставени от сунити. Присъствието на чуждестранни или шиитски войски засилва твърденията на Ислямска държава, че е заобиколена и предизвиквана от неверници. Досега, благодарение предимно на ефективността на кюрдските сили, които са предимно сунити, Ислямска държава загуби около 30% от своята територия, завладяна преди година. Но разгръщането на допълнителна сунитска пехота изисква тренировка, поддръжка и време, както и натиск върху доминираното от шиити иракско централно правителство да смекчи сектантските си дейности.

След поражението в Либия (където Ислямска държава подкрепя джихадистките милиции и обяви създаването на три „отделни провинции”), Обама разбираемо неохотно иска сваляне на режима на сирийския президент Башар Асад, тъй като може да се стигне до овладяването на още територии от Ислямска държава, съпътствани обикновено от зверства граничещи с геноцид срещу много сирийци не-сунити. Но Асад от своя страна е един от най-ефективните инструменти за набиране на доброволци от Ислямска държава. Много чуждестранни джихадисти са привлечени от възможността да помогнат за свалянето на тираничния алауитски господар, който убива сунити.

Дипломатическата задача на Съединените щати е да убеди поддръжниците на Асад, Русия и Иран, да го махнат без да разрушава остатъците от сирийската държавност. Зона забранена за полети и зона за сигурност в Северна Сирия за милиони напуснали родните си места хора ще подсили американската дипломация. А подсигуряването на значителна хуманитарна помощ за бежанците (в което американските военни са много добри) би увеличило американската мека сила неимоверно много.

Понастоящем финансирането и координацията на американската стратегия на меката сила е неадекватна. Но знаем, че твърдата сила е недостатъчна, особено на територията на киберпространството, която Ислямска държава владее – но тя може да се попълни като например се развие капацитет за блокиране на ботове и за борба с враждебните социални медии.

Дори Съединените щати и нейните съюзници да унищожат Ислямска държава през следващото десетилетие, трябва да сме подготвени за възникването на подобни сунитски екстремистки групи, възкръснали от пепелта. Близкоизточните революции ще изискват много време, за да бъдат разрешени. Източниците на революционна нестабилност включват слабите постколониални граници, блокираната модернизация, провалът на „Арабската пролет” и религиозните разделения, изострени от междудържавните съперничества между управляваната от сунити Саудитска Арабия и управляваният от шиити Иран.

В Европа религиозните войни между католици и протестанти са продължили почти век и половина. Битките приключват (с Вестфалския мир от 1648) едва след като Германия губи една четвърт от населението си в Тридесетгодишната война. Но също така си заслужава да помним, че коалициите от онези времена са били сложни, като католическа Франция помага на протестантска Холандия срещу католиците Хабсбурги, по-скоро по династични, отколкото по религиозни причини. Трябва да очакваме подобна сложност и в съвременният Близък изток.

Гледайки напред към един регион, където Съединените щати имат интереси различни от енергийните, от сигурността на Израел, от неразпространението на ядрено оръжие и човешките права, за американските политици ще е добре да следват гъвката стратегия на „сдържаност плюс натиск”, която предполага сядането на една маса с различните страни и групи при различните обстоятелства.

Например, независимо дали иранската политика ще стане по-умерена, понякога на Иран ще се налага да споделя интересите на Съединените щати, а понякога ще трябва да им се противопоставя. В действителност скорошната ядрена сделка може да отвори възможности за повече гъвкавост. За да ги хване обаче, американската външна политика към Близкия изток ще трябва да развие по-високо ниво на сложност, отколкото сегашния дебат разкрива.


*Джоузеф Най е бивш помощник секретар по отбраната на Съединените щати и председател на Националния съвет по разузнаване. Професор е в Харвардския университет и е член на Съвета на световния дневен ред за бъдещето на управлението към Световния икономически форум.

понеделник, 28 септември 2015 г.

Приобщаващият път към растежа

Клаус Шваб и Ричард Саманс*

Няма по-голямо предизвикателство погълнало лидерите по света от посрещането на нуждата от разширяването на участието им в облагодетелстването от икономическия растеж и глобализацията. В действителност, на фона на разделения по географски и идеологически признаци консенсус, ще има нужда от нов – или най-малкото от значително подобрен – модел на икономическо развитие, ако се постигне по-дълбоко приобщаване.

За съжаление този политически консенсус все още е по-скоро мираж, отколкото установена традиция. Политическите технолози все още имат за задача да изработят международно призната политическа рамка – със съответния пакет от индикатори и измерими резултати на отделните етапи – водеща страните към постигането на значително подобрение в стандарта на живот, а не просто да се използва ръстът на БВП като минимума за оценяване на икономическото представяне на страните.

Достигането на растеж, който създава възможности и подобрява стандарта на живот, зависи от дълъг списък структурни и институционални икономически политики, включващи много повече сфери от тези на образованието и преразпределението на блага (сфери най-често споменавани в споровете за неравенството). Има нарастващо разбиране за важността на институциите – особено правната рамка и държавните агенции, които прилагат правилата и предоставят стимулите – в процеса на развитие. Но това разбиране все още не е проникнало напълно в подходите за стимулиране на икономическия растеж, които повечето икономисти и политически технолози практикуват.

Ролята, която институциите играят във формирането на икономическия растеж, беше ключово откритие в проучването направено от Световната банка през 1993 и озаглавено „Източно-азиатското чудо”, което изследва как осем страни от региона постигат „висок растеж и намаляват неравенството” между 1965 и 1990. Комисията за растеж и развитие, председателствана от носителя на Нобелова награда за икономика Майкъл Спенс, достигна до същото заключение в своя доклад от 2009: „Стратегии за устойчив растеж и приобщаващо развитие”.

Уроците са също така и в икономическата история на 20-ти век, когато – особено в десетилетията след Голямата депресия – повечето от днешните напреднали индустриализирани страни преминават през устойчив процес на институционално укрепване, който разширява основите и увеличава устойчивостта на техните икономики, на конкурентоспособността им, на образователните им системи и инфраструктурата, създали по-приобщаващ и по-устойчив модел на растеж чрез разпространяване на покупателната способност, която повишава общото търсене и намалява уязвимостта към инвестиционно движени възходи и падения.

Това е един урок, който трябва да бъде повторен днес, когато световната икономика продължава да страда от неспособността да намери по-солидни основи за растеж и да избяга от сянката на кризата от 2008-2009. Възприемането на един по-социално приобщаващ модел на растеж и развитие ще се нуждае от нов фокус на приоритетите, когато се оформят националните икономически стратегии.

Подходящите политики защитаващи макроикономическата, търговската и финансовата стабилност ще останат решаващи за установяването на базисни условия за ефективното разпределение на ресурсите укрепващи растежа. Но такива политики са малка част от решението. Развитието на националните институции и подходящите стимули за широк кръг сфери, които са свързани със социалното приобщаване, ще бъде от жизненоважно значение за подобряването на стандарта на живот, както и за подсилването на самия процес на растеж. Двата типа политики – макроикономическо управление и мерки за подкрепа на приобщаването – заслужават еднакво внимание в националните икономически стратегии.

Важно е да не подценяваме културните промени при разработването на стратегии от правителствените и икономически съветници. Концепцията за „структурни реформи” обикновено се отнася за мерките целящи стимулирането на икономическия растеж чрез усилване на пазарните импулси и възстановяване на здравето на публичните финанси.

Подобни политики често се изработват в отговор на фискални кризи или кризи по платежните баланси и често снижават стандарта на живот с бързи темпове. Но укрепването на институциите в сфери, които подпомагат социалното приобщаване също са форма на структурни реформи, в този случай целящи максимизиране на приноса на растежа за повишаване на стандарта на живот и укрепване на неговата устойчивост във времето.

Нашето изследване разкри 15 сфери, които са от важно значение за насърчаване на социалното приобщаване. Те включват образователните възможности и представяне, връзката между производителността и растежа, концентрация на икономическите ползи, ефективността на финансовата система като посредник между инвестициите и реалната икономика, материалната и дигиталната инфраструктура и обхвата и адекватността на базовата социална защита. Те също така включват нетрадиционни сфери за повишаване на равенството – като облекчаването на условията за финансиране на малък бизнес и придобиване на собствен дом, и борба с корупцията – но също толкова важни като образованието или преразпределението за подобряване на стандарта на живот.

Не съществува един единствен идеален институционален микс за приобщаващ растеж, но всички страни трябва да започнат да мислят по-систематично за укрепване на своите институции и създаване на стимули за подкрепа на приобщаващ растеж. Има достатъчно възможности за подобрения. При сравнението между отделните страни се оказа, че няма страна справила се еднакво добре във всички сфери. Всъщност няма нито една страна постигнала резултат около средния във всички 15 сфери.

Възможно е, даже е от съществено значение, да постигнем и равенство, и растеж, да сме привърженици на укрепването на социалното приобщаване и в същото време да съдействаме за ефективността на пазарите. Един приобщаващ модел за растеж и развитие е по същество и в полза на работещите, и в полза на бизнеса. Време е да осъществим намеренията си.

*Клаус Шваб е основател и изпълнителен директор на Световния икономически форум.


Ричард Саманс оглавява Центъра за глобалния дневен ред и е член на управителното тяло на Световния икономически форум.

петък, 25 септември 2015 г.

Писна ни от Фед

Джоузеф Стиглиц*

В края на август всяка година, централните банкери и финансисти от целия свят се срещат в Джаксън Хол, Уайоминг, за икономическия симпозиум на Федералния резерв на Съединените щати. Тази година, участниците бяха привествани от голяма група предимно млади хора, сред които имаше и много афро- и латино-американци.

Групата беше там не толкова да протестира, колкото да информира. Те искаха да накарат събралите се политически технолози да разберат, че техните решения се отразяват на обикновените хора, а не само на финансистите, които се тревожат само как инфлацията се отразява върху акциите им или какво ще причини вдигането на основната лихва на техните инвеститорски портфейли. На зелените им фланелките беше изписано посланието, че за американците като тях самите, възстановяването е илюзия.

Дори днес, седем години след избухването на глобалната финансова криза, известна като Голямата рецесия, „официалната” безработица сред афро-американците е над 9%. Според по-широката (и по-подходяща) дефиниция, която включва заетите на непълен работен ден търсещи работа на пълен и работещите бедни, нивото на безработицата в Съединените щати достига до 10,3%. Но за афро-американците – особено за младите – нивата са далеч по-високи. Например за афро-американците на възраст 17-20 години, завършили средно образование, но не продължили в колеж, нивата на безработицата са над 50%. „Недостигът на работни места” – разликата между днешните нива на заетост и тези, които би трябвало да бъдат – е повече от три милиона.

При толкова много хора извън пазара на труда, натискът надолу върху заплатите няма как да не се отрази на официалната статистика. Само за тази година, реалните заплати на неподлежащите на контрол работници паднаха с близо 0,5%. Това е част от дългосрочна тенденция, която обяснява защо доходите на домакинствата от средата на подоходната скала са по-ниски от тези преди четвърт век.

Намаляването на заплатите също така помага на обяснението защо официалните изявления на Фед, които икономиката вече приема за нормални, са посрещани с подигравки. Може би това е вярно за съседите на ръководителите на Фед. Но, при положение че нарастването на доходите от началото на американското „възстановяване” се стича единствено при най-богатия 1%, това не се отнася до останалите общности. Младите хора в Джаксън Хол, представители на движението, естествено наречено, „Писна ни”, са свидетелство за това.

Има категорични доказателства, че икономиките се представят по-добре при строго контролиран пазар на труда и, както показа МВФ, по-ниски нива на неравенство (а обратното обикновено води до по-високо неравенство). Разбира се, финансистите и корпоративните ръководители, плащащи по 1000 долара за участие на срещата в Джаксън Хол, виждат нещата по различен начин. Ниските заплати означават високи печалби, а ниските лихви означават високи цени на акциите.

Фед има две основни задачи – да съдейства за пълната заетост и за ценовата стабилност. Той се справя повече от добре с втората, отчасти защото не се справя толкова добре с първата. Затова е неразбираемо защо политическите технолози искат да вдигнат основната лихва на срещата на Фед през септември?

Обичайният аргумент за вдигане на лихвите е, за да се охлади прегрялата икономика, в която инфлационният натиск е станал твърде силен. Очевидно не такъв е случаят в настоящата ситуация. Напротив, при тази стагнация на заплатите и при силен долар, инфлацията е доста под поставените от Фед цели за 2%, да не споменаваме 4-те процента, за които много икономисти (в това число и бившия главен икономист на Фед, Оливие Бланшар) призовават.

Инфлационните ястреби казват, че инфлационният дракон трябва да бъде тръшнат преди да ни е достигнал с огнения си дъх. Нежеланието да се действа бързо, означава да бъдем погълнати от пламъците му след една или две години. Но при настоящите обстоятелства, по-високата инфлация би била полезна за икономиката. Всъщност няма риск от това икономиката да прегрее толкова бързо, че Фед да не успее да се намеси, за да предотврати прекомерна инфлация. Каквито и да са нивата на безработицата, при които инфлационният натиск става значителен – един ключов за политическите технолози въпрос – ние знаем, че те са далеч по-ниски от днешните.

Ако Фед се фокусира прекалено върху инфлацията, това ще влоши положението с неравенството, което от своя страна ще влоши цялостното икономическо представяне. Заплатите се колебаят по време на рецесия и ако Фед вдига основната лихва всеки път когато има сигнали за ръст на заплатите, делът на работниците ще падне – и никога няма да възстанови изгубеното по време на спада.

Аргументите за вдигането на основната лихва се фокусират не върху благополучието на работниците, а върху това на финансистите. Притеснението е, че в среда на ниски лихви, ирационалността на инвеститорите в „преследването на печалба” води до изкривявания във финансовия сектор. В една добре функциониращата икономика, хората очакват евтините капитали да са основа за здравословен растеж. В Съединените щати работниците са молени да жертват средствата си за прехрана и благосъстоянието си, за да защитят охранените финансисти от последиците от собственото им безразсъдство.

Фед трябва както да стимулира икономиката, така и да укротява финансовите пазари. Добрите регулации обикновено означават повече от предотвратяване на това банковият сектор да ни навреди (макар че Фед направи твърде малко за това преди кризата). Те също така означават приемането и прилагането на правила, които ограничават потоците спекулативни пари и насърчават финансовия сектор да играе конструктивна роля в икономиката ни чрез предлагането на капитали при основаването на фирми и чрез предоставянето на възможности на успешните фирми да се разширяват.

Често ми се случва силно да симпатизирам на управляващите Фед, понеже им се налага да правят предпазливи изявления в среда на значителна нестабилност. Но сегашните им изявления не са от най-предпазливите. Напротив, те са по-скоро безумни. Сега не му е времето за затягане на кредитирането и за охлаждане на икономиката.


*Джоузеф Стиглиц е носител на Нобелова награда за икономика и професор в Колумбийския университет. Бил е председател на Съвета на икономическите съветници на президента Бил Клинтън, както и старши вице-президент  и главен икономист на Световната банка.

четвъртък, 24 септември 2015 г.

Културният вандализъм в Америка

Робърт Крийзи*

Всеки път като чуя как бойците от Ислямска държава разрушават археологически паметници и великолепни скулптури и статуи, си мисля за покушението върху научната дейност осъществено от политиците в Съединените щати. Научната ни инфраструктура – основните принципи, по които изучаваме света, откриваме и предотвратяваме заплахи, и преследваме по-добро бъдеще – е подложена на атака от законодателите, разглеждащи науката като пречка пред осъществяването на техните цели, а също и като цел, която трябва да бъде премахната.

Сравнението може да изглежда изненадващо. Сблъсъкът на идеи, ще каже някой, не е като разрушаването на ценни артефакти, а избраниците променящи законодателството не могат да бъдат сравнявани с бойци, чиито действия включват рязане на ръце и глави на невинни хора. Всеки, който прави такива сравнения изглежда пада жертва на ирационалната политическа риторика, която вече се е просмукала в кампанията за президентските избори в Америка.

Но все пак трябва да имате предвид, че през 2010 научния симпозиум на Комисията за крайбрежните ресурси на Северна Каролина, използвайки съвременни методи, изчисли, че увеличаването на морското равнище, през следващия век несъмнено ще застраши съществуването на общностите от по-ниските области. Щатските законодатели отговориха като представиха законопроект забраняващ на учените да ползват данните от симпозиума, като по този начин подкопават способностите на институциите да изпълнят основните си задължения по защита на бреговата линия, ресурсите и гражданите на щата.

На национално равнище, Камарата на представителите на Американския конгрес наскоро прокара Закона за възстановяването на конкурентните предимства на Америка от 2015, който ще забранява употребата на изследвания финансирани от енергийното министерство при взимането на управленски решения. Езикът, използван в раздел енергия, очевидно защитава петролните и газови интереси от разкритията за влиянието от техните дейности върху климатичните промени. Но ако законопроектът бъде прокаран през Сената и ратифициран от президента, последиците от него ще се разпрострат далеч отвъд климатичните промени, без институциите да могат да използват финансираните от данъкоплатците изследвания за защита на гражданите на Съединените щати.

В същото време Ламар Смит, републиканец от Тексас предложил Закона за конкуренцията, продължава двугодишните си опити да използва Комисията за наука, космос и технологии, която председателства, за да промени процеса по оценяване и финансиране на Националната научна фондация, правейки възможно оценяването й от Конгреса.

Няма случаи на политическо несъгласие за това дали и как да се отговори на заплахи като повишаването на морското равнище и климатичните промени. Това биха могли да бъдат политически въпроси и подходящ предмет на обсъждане в една демократична система. Вместо това, те са примери за това как политиците с лекота блокират критично важна информация за сериозните заплахи по напълно партийни, а не по лични, съображения.Те решиха, че политиките трябва да се основават единствено на това, в което те вече са избрали да вярват, а не на емпиричните доказателства получени по време на научни изследвания.

Именно тук лежи връзката между Съединените щати и Ислямска държава: и двете практикуват идеологически мотивирано културно унищожение. Разликата е в това, че политиците няма да признаят идеологическите си мотиви. Напротив, те оправдават позициите си сеейки недоверие в научната инфраструктура, направила открития, които те не харесват и привеждат лековатите аргументи за „научната неопределеност”. Това не просто е лукавство, това е избягване на конструктивните дискусии върху важните проблеми и още по-лошо, това е поставяне под съмнение на научния процес и институциите, върху които се гради модерната ни цивилизация.

Да го кажем по друг начин. Нека предположим, че собствената ви интуиция ви води при предприемането на продължително пътуване с кола без основни неща като крик и резервна гума или без карта, или навигация. Преди да тръгнете изтривате информацията за крайпътните сервизи от телефона си, понеже сте твърдо убеден, че тези услуги са измамнически и са в лична изгода. Накрая каните няколко други човека да ви придружат в пътуването, без да ги информирате за това колко добре (или зле) сте екипирани.

Съгласно американския закон, подобни действия се определят като „безразсъдно излагане на опасност” или „престъпна небрежност”. Всъщност политиците канят гражданите именно на такова пътешествие – и срещат доста слаба съпротива.

Основаните на факти аргументи, като тези в последния брой на списание „Наука”, трябва да бъдат достатъчни, за да принудят американските лидери да променят отношението си. Но фактите не могат да се състезават с идеологията. Вместо това, всяка съпротива – дори когато е подплатена с емпирични доказателства – е определяна като атака срещу доминиращата политическа идеология, независимо дали е либертарианска или се основава на религиозен фундаментализъм.

Срещу подобно отношение, дразнещото – и потенциално подстрекателско – сравнение с Ислямска държава се оказва единствената надежда  за разкриване на мащаба на щетите нанесени от политиците. Може би в следващия дебат между кандидатите за президент, участниците ще трябва да отличат – от морална гледна точка – политиците атакуващи научните процедури от бойците на Ислямска държава, разрушаващи древни артефакти. Това би променило изоснови разговора.


*Робърт Крийзи е преподавател по философия в Stony Brook University в Ню Йорк и зам.-главен редактор на Physics in Perspective.

сряда, 23 септември 2015 г.

Глобализираната криза

Харолд Джеймс*

Ако има положителна страна на бъркотията рушаща глобалната икономика от 2008 насам, тя е че разрухата не достигна всяка част на света по едно и също време. Първият трус засегна високорисковите ипотечни заеми в Съединените щати, на което европейците отговориха със самодоволни коментари за превъзхождащата стабилност на техния социален модел. След това, през 2010, с избухването на европейската дългова криза, американците отвърнаха със злорадство, а азиатските страни бяха сочени като коренът на проблема, заради свръх раздутата си държава на благоденствието.

Днес светът е обсебен от забавянето в Китай и хаосът на борсите там. За някои, случващото се в Китай може би е съвременна версия на катастрофата на американската борса през 1929 – шок разтърсил света. Не само обаче китайската икономика страда от тези турбуленции. Русия и Бразилия са в много по-лоша форма.

Понеже глобализацията свързва твърде отдалечени едни от други хора и икономики, последиците не винаги са такива, каквито сме ги очаквали, нито пък са добронамерени. И, предвид това, че икономическите кризи по природа са много по-глобални, следващото предизвикателство пред политиците ще бъде да се опитат да смекчат ефектите им у дома – и да удържат първоначалния им импулс за намаляване на ангажиментите към останалия свят.

Но днес става ясно, че всеки успешен завършек си има и своята тъмна страна и че няма икономика способна да продължи неудържимо пътя си нагоре за неопределено време. Но, перифразирайки Лев Толстой, е по-важно да запомним, че всяка злощастна икономика е злощастна по своему и че начинът за разрешаването на проблема в една страна може и да се окаже безполезен в друга. За европейските проблеми например, не може да се посочи една проста причина, каквато е приемането на единната валута. В периода предшествал кризата с еврото, Италия преживяваше дълъг период на стагнация, докато Испания наду имотен балон подобно на американците, а Гърция страдаше от прекомерен растеж стимулиран от правителството. Обединяващият фактор е, че всеки одобрява неустойчиви политики, изискващи смекчаващи последствията действия.

Дори кризата в самите Съединени щати се развива неравномерно. Флорида и Аризона имат различни проблеми от тези в Мичиган. По същия начин икономиките на Русия, Бразилия и Китай се забавят по различни причини. Русия страда от решението си да стане голям енергиен производител за сметка на диверсификацията. Корените на китайските проблеми са в опитите да смени досегашния модел на страната основан на износ и инвестиции в инфраструктура към такъв базиран на повишаване на вътрешното потребление. Бразилия от своя страна страда от скъпите потребителски кредити и от бързото нарастване на заплатите, което изпреварва ръста на производителността.

Има начини да се справим с всеки един от тези проблеми, но най-ефективната дългосрочна стратегия за повишаване на производителността не може да бъде сведена до проста формула. За лош късмет, част от стандартните политически решения на една икономическа криза изискват бързи действия. А по време на нарастващи икономически неприятности една политика изглежда подходяща за целта: валутното обезценяване.

Това е политика, която постигна успехи в Япония, където по-слабата йена се оказа единственото реално постижение на Абеномиката и в Европа, където по-слабото евро помогна да се избегне рецесията. Европейците обичат да повтарят, че слабият долар стои зад бързото съживяване на американската икономика. Сега китайците се надяват, че обезценяването на валутата ще им помогне да възстановят конкурентните си предимства.

Проблемът разбира се е, че валутите не могат да се обезценят едновременно. В следствие на Голямата депресия, опитите да го постигнат просто тласна правителствата към налагането на разширяващи обхвата си протекционистични политики, довели до свиване на растежа в продължение на много години. Протекционистичният порив  все още липсва в решенията на настоящата криза, но това може да се промени.

Друго нежелано последствие от глобализацията е тенденцията хората и капиталите да бъдат поставяни под общ знаменател. След като големите нововъзникващи икономики забуксуваха, много хора започнаха да се оглеждат за по-добро бъдеще другаде. Типът миграция, привличащ най-голямо внимание е окаяното положение на бежанците от конфликтните зони в Близкия изток и Северна Африка. Но този поток е съпътстван от надигаща се вълна от икономически мотивирани мигранти, от Балканите и Западна Африка например. Двата типа обаче предизвикват силна местна реакция в страните, към които мигрантите са се насочили.

В същото време нестабилността в нововъзникващите икономики кара по-заможните граждани в тези страни да опитват да спасят колкото се може по-голяма част от капиталите си, което води до повишаване на цените на недвижимите имоти в глобалните пристани за спестявания като Ню Йорк, Лондон и Женева. Това прави градовете да изглеждат обаятелни и динамични, но също така създава огромни затруднения като невероятно високите цени на имотите води до пренаселване, до по-дълго и затруднено придвижване и до спад в качеството на живот за местното население.

Все още напредналите икономики се справят ефективно със спада напоследък. Но макар че икономическите решения са доста по-ефективни от тези през 1930-те, социалното напрежение и негодувание се засилва. Европа и Съединените щати днес са изправени пред нови предизвикателства. Те на всяка цена трябва да намерят решение не само на своите икономически проблеми, но също и на дълбокото човешко страдание причинено от икономическите и политическите грешки на другите страни.


*Харолд Джеймс е професор по история и международни отношения в Принстънския университет и професор по история в Европесйкия университетски институт във Флоренция, Италия. Специалист е по икономическа история на Германия и по история на глобализацията.

събота, 19 септември 2015 г.

Бежанската криза унищожава европейската мечта

Георги Киряков

Бежанската криза, разрастваща се от поне една година насам, провокира най-примитивните страсти на човешката ни природа. Тя успя да изкара на повърхността мислени за отдавна отхвърлени политически идеи и политическа риторика. Като се започне от лагерите, ограничаващи свободата на действие, мине се през намирането на удобен виновник за всички управленски неумения и недоразумения и се стигне до „осчетоводяването” на една общочовешка трагедия, между другото добре позната и съпътствала съществуването на  човешката цивилизация от хилядолетия.

Отговорността за поредния провал на човешкия разум да преодолее собствените си дефицити при управлението на съдбините на света може да се търси не само в наивната вяра, че демокрация може да се налага под дулото на оръжието, но и в нежеланието на отделните страни да изградят подходящата правна и институционална рамка за регулиране поне на този аспект на иначе хаотичния международен ред.

Едва след това можем да мислим за някаква адекватна реакция при успокояването на страховете на хора подгонени от разпада на държавността в един регион, наречен преди повече от едно столетие за удобство от британците Близък изток, в който модерната Вестфалска система на международния ред трудно намира плодородна почва за съществуване без военна намеса.

А иначе е напълно безсмислено да броим колко бежанци са преминали границите, да спорим за това какви суми отделяме от собствените си бюджети, за да гарантираме живота и здравето на изпаднали в беда човешки същества, да търсим враговете на нацията сред тях, да ги сочим с пръст като подкопаващи националния интегритет и застрашаващи националната сигурност, да ги обричаме на глад и мизерно съществуване, с аргумента, че сами себе си не сме способни да издържаме.

Малцина си позволяват в тази ситуация да виждат възможност за икономически просперитет, ако на тези хора – инженери, лекари, компютърни специалисти, строители и т.н. – се даде възможност да се отблагодарят за щедростта на приелата ги и подкрепила ги в момент на крайна нужда държава. Само една Германия, която е имала своите „тъмни” периоди, се оказа на висотата на съвременното хуманно отношение към всяко живо същество, отваряйки границите си и сърцето си за друго човешко същество, отвъд етническите, верските, расовите, културните и други разделения.

Разбира се, едва ли проблемът ще бъде решен и по другия предлаган начин – с налагане на задължителни квоти за прием на бежанци, но без съответното обезпечение и без реалната преценка дали задължената страна може да се справи с тази отговорна задача. От друга страна пък  е проява на отвратителен цинизъм приемането на задължението да се търгува срещу някакъв напълно въображаем достъп до „елитния клуб” на богатите европейски държави. Заради този начин на мислене и действие в последно време се увеличават пророческите гласове за разпада на Запада и на общия европейски проект. Това разпалва нови национализми и възражда потъналите в забрава фашистки идеологии.


В тази ситуация на мисловна и управленска безпътица е важно да бъде чут гласът на разума и да се намери компромис, даващ възможност от една страна да бъде опазен животът на бежанците, а от друга да бъде съхранено достойнството им. Държави като България, Македония, Сърбия, Унгария, Чехия и Словакия трябва да бъдат подпомогнати – в това число и финансово – в усилията си да овладеят бурните потоци от хора, търсещи спасение от ужаса на войната и верския фанатизъм. А държави като Германия, Франция, Австрия, Великобритания, Швеция и други, трябва да преодолеят политическия си егоизъм и да гарантират бъдещето на Европа като единен държавен организъм, като една общност, с общи цели и мечти. 

Ако се провалим в опитите си за справяне с бежанската криза, това може да бъде началото на края на европейската мечта.

петък, 18 септември 2015 г.

Китай се изправя срещу пазара

Джефри Франкъл*

Скорошните икономически неволи на Китай бяха тълкувани доста едностранчиво: като неуспех за правителството да въздейства на пазара. Но тази представа подведе чуждестранните наблюдатели и те пропуснаха най-важните развития на валутните и стоковите пазари през тази година.

Разбира се, китайските власти се намесиха решително в няколко посоки. От 2004 до 2013 Китайската народна банка (КНБ) натрупа трилиони долари като резерв, като по този начин предотврати поскъпването на юана с повече отколкото, ако курсът му беше плаващ. Съвсем наскоро властите развърнаха всяка единица от финансовата артилерия, която имаха на разположение, опитвайки се да смекчат падането на борсовите цени от това лято.

Но някои важни събития, които чужденците порицаха, заради правителствената намеса, имаха точно обратен ефект. Събитие А е обезценката на юана спрямо долара от 11 август – действие провокирано от американските политици и приличащо на старата поговорка „Внимавай какво си пожелаваш”. Обезценяването – с почти 3%, както стана известно – отразяваше промяната в политиката на КНБ, която имаше за цел да даде на пазара повече възможности за влияние върху валутните курсове. По-рано КНБ позволи на стойността на юана да варира всекидневно в рамките на 2%, но без да позволи движението да се натрупва от днес за утре. Сега, курса при затварянето на борсата ще влияе на курса за следващия ден, предполагайки приспособяване към пазарните равнища.

Властите навярно не биха предприели действия, а когато са го правили не е било за оказване на нарастващ пазарен натиск за обезценяване, който би помогнал да се неутрализира забавянето на икономическия растеж. В действителност подпомагането на растежа може да е основен мотив за политическите лидери в страната, дори и КНБ да остава съсредоточена върху изпълнението на дългосрочните цели по засилването на ролята на пазара при определянето на валутните курсове.

Но двата мотива са логични: пазарните сили не биха оказали натиск надолу върху юана, ако икономическите основи на Китай не го позволяваха. Американските политици, които настояваха Китай да направи плаващ курса на своята валута може би не очакваха подобен резултат – доста неразумно, предвид това, че пазарните сили обърнаха посоката в средата на 2014 – и едва ли сега могат да обвинят Китай, че се е хванала за думите им.

Разбира се, Китай остава далеч от възприемането на плаващ валутен курс, да не говорим за напълно конвертируем, което би изисквало по-нататъшна либерализация на контрола върху презграничните финансови потоци. Уеднаквяването на вътрешните и външните пазари е далеч по-важно от плаващия валутен курс за решението на МВФ дали да включи юана в кошницата от валути използвани за определянето на стойността на резервния си актив, Специалните права на тираж. Повечето коментари по темата подценяваха важността на критерия за „свободното използване” на валутата.

Въпреки това мнозина се терзаят от мисълта, че приспособяването на валутния курс в Китай ще подпали „валутна война”, ако и другите нововъзникващи икономики също обезценят своите валути. Но въпреки това, повече от година след като икономическите основи в нововъзникващите пазари се разлюляха и засегнаха Съединените щати, приспособяването се отплати. Макар китайските действия да повлияха в някаква степен, другите обезценявания ще се случат от само себе си. Предупрежденията за конкурентното обезценяване са подвеждащи.

Събитие Б се отнася до приписването на случващото се в Китай на правителствената намеса, предизвикала надуването на борсовия балон през юни. Според общоприетата истина, властите се намесват постоянно не само в опит да стимулират пазара след срив, но също така и преди той да се случи, с повече от двойното покачване на индекса на Шанхайската стокова борса. Размахването на пръст подсказва, че китайските ръководители, особено в регулатора на стоковите пазари, могат да обвиняват само себе си за балона.

Несъмнено има доза истина в тази история. Ясно е, че необичайното вдигане на цените на активите е било подхранвано от намесата на безпрепятственото финансиране на покупки на борсата, които са легализирани през 2010-2011 и насърчавани от монетарните улеснения на КНБ от миналия ноември насам. Също както изобилието от подкрепа за бичия пазар чрез правителствените медии, например.

Но това, което много коментатори пропуснаха да отбележат е, че китайските регулатори предприеха действия в опит да потиснат ръста на цените през последните шест месеца. Те затегнаха ограниченията за печалба през януари и отново през април, когато улесниха късите продажби чрез увеличаване на количеството акции. Събитието, което най-вероятно доведе до спукването на балона беше обявяването на плановете на китайската комисия по сигурността от 12 юни да ограничи обема пари, които брокерите могат да заемат за борсова търговия.

Това е типичен вид антициклична, благоразумна макро политика, която икономистите често препоръчват. но докато напредналите икономики рядко приемат този съвет, Китай и много други развиващи се страни имат склонността да нагаждат регулациите, в това число изискванията за резервите в банките и таванът върху вътрешните заеми, и да ги правят антициклични.

Някой може и да критикува китайския регулатор заради това, че ефектът от действията му е довел до бързо увеличаване на изискванията за печалбите, или пък да го критикува заради действията довели до скорошната катастрофа. Но така или иначе, тези мерки бяха планирани, за да спрат ръста на борсовите цени, а не да се погрижат за него.

Това не е тривиално положение. Нито пък е истина, че намесата на КНБ на валутните пазари през последната година, имаща за цел да забави обезценяването на юана, е допринесла за него. Предвид тези факти е много лесно да прехвърлим вината за проблемите на Китай върху правителствената намеса.


*Джефри Франкъл е професор в Harvard University's Kennedy School of Government. Член е на Съвета на икономическите съветници по време на президентския мандат на президента Бил Клинтън.

четвъртък, 17 септември 2015 г.

Спекулациите с произведения на изкуството

Кенет Рогоф*

Какво ще бъде влиянието на забавянето в Китай върху разгорещеният пазар на съвременно изкуство? Това може и да изглежда като малко странен въпрос, поне докато не се вземе предвид, че за инвеститорите в нововъзникващите пазари, изкуството стана основен инструмент за улесняване на нерегламентираното движение на капитали и укриването на печалби. Тези инвеститори стават основни фактори за надуването на огромния балон на пазара на изкуство през последните години. И така, поглеждайки към нововъзникващите пазарни икономики от Русия до Бразилия, ще се спука ли балона?

Само преди пет месеца Лари Финк, председател и изпълнителен директор на „Black Rock”, най-големият фонд за управление на активи в света, каза пред публика в Сингапур, че съвременното изкуство е станало един от двата най-сигурни инвестиционни пристана в света, заедно с апартаментите в големите градове като Ню Йорк, Лондон и Ванкувър. Забравете за златото като сигурен пристан при инфлация; купувайте картини.

Това, което прави толкова изненадващо издигането на изкуството до висок инвестиционен статут от страна на Финк е, че никой от неговия калибър не се беше осмелил да го каже преди. Със сигурност не се радвам особено на това развитие. Склонен съм да се съглася с философа Питър Сингър, че количеството „мръсни” пари, харчени за скъпите произведения на модерното изкуство, е тревожно голямо.

Всички сме съгласни, че количеството им наистина е зашеметяващо. През май картината на Пабло Пикасо „Жените от Алжир”, беше продадена за 179 млн. долара по време на аукцион на „Кристис” в Ню Йорк, което е доста над 32-та милиона долара дадени за нея през 1997. Ок, това е Пикасо. Но това не е най-високата продажна цена, платена през тази година. Швейцарски колекционер, според сведенията, е платил близо 300 млн. долара на частен търг за картината на Пол Гоген от 1892 „Кога ще се омъжиш?”.

Пикасо и Гоген са покойници. Количеството на техните картини се знае и е ограничено. Въпреки това, високите цени достигнаха и до значително число от живи художници, водени от американците Джеф Куунс и Герман Герхард Рихтер, и се простират до ниските нива на хранителната верига.

За икономистите, балонът в цените на произведения на изкуството повдига много важни въпроси, но най-интересното е кой точно би платил толкова много за изящно изкуство. Отговорът е труден, понеже светът на изкуството е изключително потаен. Всъщност, изкуството е последната голяма нерегулирана инвестиционна възможност.

Много е изписано за колекциите от картини, притежавани от мениджъри на хедж фондове и от частните колекционерски фондове за изкуство (в които някои купуват дялове от портфолиото без в действителност да притежават нищо). Всъщност купувачите от нововъзникващите пазари, включително Китай, станаха основните купувачи, често правейки покупките анонимно.

Все пак в Китай нямаше ли режим на строг контрол, който забранява на гражданите да изнасят повече от 50 хил. долара на година от страната? Да, но има много други начини за прехвърляне на пари към и от Китай, в това число и по стария метод на фактуриране на по-малки или по-големи суми.

Например, за да изнесеш пари от Китай, китайският продавач може да декларира стойност на доларите далеч под това, което наистина е платил, в сътрудничество със западен износител, а разликата да бъде депозирана в задгранична банкова сметка. По този начин става извънредно трудно да се оцени нерегламентираното движение на капитали, понеже данните са непълни и понеже е трудно да се различи нерегламетираното движение на капитали от нормалната диверсификация. Както покойният икономист от Масачузетския технологичен институт Рутгер Дорнбуш обичаше да се шегува, установяването на нерегламентирано движение на капитали е подобно на старата поговорка за незрящия, пипнал слон: трудно е да се опише, но ще го познаеш, когато го видиш.

Според много изчисления нерегламентираното движение на капитали в Китай се равнява на около 300 млрд. долара годишно в последните няколко години, а през 2015 е отбелязан ръст, докато икономиката продължава да отслабва. Винаги бдителните китайски власти взимат решителни мерки срещу прането на пари, но, предвид значителните стимули от друга страна, това е като игра на котка и мишка.

Както може да се предполага, анонимните китайски купувачи на последните търгове на „Сотбис” и „Кристис” изнесоха парите си извън страната преди наддаването, а картините са мобилна инвестиция, която е доста лесно да се скрие. Изкуството дори не е необходимо да се излага където и да е: възможно е да бъдат скрити в добре отоплени и сухи помещения в Швейцария или Люксембург. Според сведенията, част от изкуството търгувано днес е в картини, които просто биват преместени от една секция на складовото помещение в друга, повтаряйки действията извършвани от нюйоркския клон на Федералния резерв при регистрирането на продажби на злато между централните банки по света.

Несъмнено, стимулите за и мотивацията на инвестициите в изкуство са свързани с нерегламентирано движение на капитали, или иначе казано с хора, които искат да скрият или изперат своите пари, и са доста различни от обичайните инвеститори. Китайците научават правилата на тази игра по трудният начин. До неотдавна Латинска Америка беше най-мощният двигател на пазара на изкуство, благодарение на парите изтичащи от провалени държави като Аржентина и Венецуела, както и свързаните с наркокартели пари, използващи изкуството за изпиране на техните пари.

Затова въпросът е как забавянето при нововъзникващите пазари, причинено от Китай, ще се отрази на цените на съвременното изкуство? В краткосрочен план е трудно да се отговори на този въпрос, понеже парите продължават да се движат в страните дори и при забавяне на икономиката. В дългосрочен план резултатът ще е пределно ясен, особено ако някой се подведе по наближаващото вдигане на основната лихва от страна на Фед. Ако основните купувачи се отдръпнат, а разходите за скриване или изпиране на пари нараснат, спукването на балона на пазара на изкуство няма да е красива картинка.


*Кенет Рогоф е професор по икономика и публични политики в Харвардския университет и носител на наградата на Дойче банк за финансов икономикс за 2011 година. Бил е главен икономист на МВФ от 2001 до 2003 година. 

сряда, 16 септември 2015 г.

Правилният възглед за банковата култура

Жан-Клод Трише*

Банките и банкирането се крепят на доверието. Но изграждането на доверие отнема години и може да бъде пропиляно ненадейно, ако етиката на една банка е нетрайна, ценностите й са неустойчиви, а поведението й напълно погрешно.

Събитията отприщили глобалната финансова криза през 2008, в едно с последвалите скандали – от спекулациите с междубанковите лихви до избягването на санкции и прането на пари – увеличи значително броят на случаите на културни дефицити в нашите финансови институции. Да, след началото на кризата наистина бяха взети всеобхватни мерки за укрепване на финансовата система. Но дълбоките слабости си остават. Откровено казано, те се отнасят до културата на прекомерно поемане на рискове, която все още преобладава сред някои отдели на глобалните банки и във финансовата система като цяло.

Твърде често, обещанията на банковите босове да променят „корпоративната култура” и да осигурят добро управление на своите служители не е свързано по никакъв начин с ефективни действия. В твърде много случаи банките все още не успяват да изпълнят задълженията си по обслужването на своите вложители и на обществото като цяло.

Истината е, че банковия сектор плаща висока цена за своите престъпления: глобите, съдебните процеси и затягането на регулациите до сега струват приблизително 300 млрд. долара. Но данъкоплатците – нямащи никаква вина за престъпленията – също се наложи да бъдат включени в покриването на тези разходи, пряко или непряко. И, докато шепата „трейдъри измамници” (и съвсем отскоро манипулаторите на междубанковите лихви) свършиха в затвора, все още твърде оптимистично да вярваме, че наказанието ще е достатъчно за промяната на банковата култура.

Ако банките и останалите финансови институции са създадени, за да изпълняват своята решаваща роля в осигуряването на подкрепа за растежа и заетостта, е наложително те да предприемат стъпки за възстановяване на общественото доверие. Но как?

Пътят към това не е задължително да минава през увеличаване на регулациите. Правилата и нормите, които отделят „правилната” от „погрешната” култура са отвъд непосредствените задължения на регулаторните и контролните органи. Но натискът да се изработят подобни правила трябва да се засилва, ако банките не показват, че могат да се справят с предизвикателствата на културната промяна.

За съжаление, до днес, много банки възприеха неприемливия подход да работят на парче. Това не е достатъчно за затягане на законовите изисквания. В новият доклад, публикуван от Г-30, се казва, че банките трябва да направят далеч повече от това. Истинската промяна трябва да започне от сърцевината на всекидневните действия на институциите. Банките трябва да променят практиките си за заплащане, които възнаграждават поемането на прекомерен риск; да защитават вътрешните критици; да наемат и подготвят персонал с подходящите етични качества; и да са сигурни, че техните управителни тела играят по-активна надзорна роля. (Вярвам, че ако управителните съвети бяха осъзнали вредата от повтарящите се вредни практики в някои институции, от липсата на продажби на продукция до фиксирането на цените, те биха се задействали, за да го прекратят.)

Нека бъда пределно ясен: установяването на ценности и формирането на организационна култура отнема дълго време и изисква много усилия. Успешните реформи изискват промяна на светогледа на хората и възпитаването на самодисциплина. Писаните правила – поставящи ударение върху ползите за търговията от етичното бизнес поведение и негативните последици от бързото пропадане – са част от тези усилия и могат да помогнат за запазването и укрепването на всяка култура, но правилата сами по себе си са недостатъчни.

Най-важни са постоянното напомняне и повтаряне. Служителите трябва инстинктивно да усещат какво може и какво никога не трябва да се прави. Те трябва да възприемат една култура, която оценява придържането към високите етични стандарти на управление.

По същият начин банките трябва са изградят своите ценности и култура като едно цяло със своите възнаграждения, уволнения и решения за повишения. Всъщност ценностите и поведението на поемащите рискове банки трябва да представлява 50% от прегледа на годишните резултати. Неуспехът при възприемането на наложените културни норми в банките трябва да се отразява на кариерното развитие на служителите и ако необходимо то да бъде преустановено.

Банковите регулаторни и контролни органи също трябва да изиграят своята решителна роля. Те трябва да работят с управителните съвети и висшият мениджмънт, за да прокарат основните реформи и последователно да се спазват. Постоянният обмен на мнения между надзорните органи и банките трябва да стане съществен компонент от този процес.

Централните банкери трябва да са сериозно разтревожени от множеството банкови провали при разрешаването на вътрешните проблеми, при ръководенето и културата. А днес загрижеността е нараснала до точката, от която всяко закъснение може да се окаже фатално. Банките или трябва да се реформират сами, или властите ще се намесят още по-енергично.

*Жан-Клод Трише е изпълнителен директор на Г-30, бивш президент на ЕЦБ и бивш гуверньор на Френската централна банка.

вторник, 15 септември 2015 г.

Инфлацията, Фед и голямата картина

Кармен Райнхарт*

Инфлацията – причина и следствие на монетарната политика и финансовите кризи – беше основната тема на тазгодишната конференция на централните банкери и академични фигури в Джаксън хол, Уайоминг. Но, докато желанието на политиците да са подготвени за потенциалните бъдещи рискове за ценовата стабилност е разбираемо, те се затрудняват да разглеждат на глобално ниво или в историческа перспектива своите тревоги в контекста на последните данни за инфлацията.

За 189-те страни, за които има данни, средната инфлация за 2015 се движи малко под 2%, малко по-ниско ниво от 2014 и, в повечето случаи, под прогнозите на МВФ направени в доклада им за перспективите пред световната икономика през април. Както показват таблиците, инфлацията в почти половината от страните (напреднали и нововъзникващи, малки и големи) сега е около или под 2% (определена от повечето централни банкери като ценово стабилна).

По-голямата част от другата половина от страните също не се справят зле. През периода последвал петролния шок от 1970-те и началото на 1980-те, почти две-трети от страните отбелязват инфлация над 10%. Според последните данни, които за повечето страни са от юли или август, има „само” 14 случая на висока инфлация. Венецуела (която не е публикувала официални данни за инфлацията тази година) и Аржентина (която не е представяла надеждни данни за инфлацията от няколко години) изпъкват ясно в тази група. Иран, Русия, Сирия, Украйна и няколко африкански страни ги следват плътно.

Делът на страните отбелязващи дефлация на потребителските цени е по-голям през 2015 от тези страдащи от двуцифрена инфлация (7% от всички). Каквито и неприятни изненади да ни сервира бъдещето, глобалната инфлация е на най-ниските си нива от началото на 1960-те.

Всъщност рисковете за световната икономика днес са породени от дефлацията при 23 напреднали икономики посочени в данните, дори осем години след началото на глобалната финансова криза. За тази група средната инфлация е 0,2% - най-ниското ниво от 1933 насам. Единствената напреднала икономика с инфлация над 2% е исландската (където инфлацията на годишна база достига 2,2%).

Все още не знаем какво може да се случи заради различните политики, но можем да си представим, че ако не бяха програмите за количествени улеснения в Съединените щати, Европа и Япония, тези икономики щяха да затънат в блатото на посткризисната дефлация, подобно на това от 1930-те. В началото на това ужасно десетилетие, дефлацията се оказа реалност за почти всички страни и за всички напреднали икономики. През последните две години, най-малко шест от напредналите икономики – но не повече от осем – се оказаха в дефлация.

Падащите цени означават покачване на реалната стойност на съществуващите дългове и нарастване на сумите за обслужване на дълга, заради по-високите реални лихвени равнища. В резултат на това неплатежоспособността, фалитите и икономическият упадък стават по-вероятни, предизвиквайки по-нататъшен натиск надолу върху цените.

Предупрежденията на Ървинг Фишър през 1933 за напълно идентичната спиралата на дълговата дефлация отеква силно днес, имайки предвид че нивата на публичният и частният дълг са същите или близки до историческите върхове в много страни. Особено показателен е спадът на цените с 2,2% в Гърция за юли на годишна база – най-плашещият пример за съществуваща дефлация в напредналите страни и спънка пред намирането на систематично решение за проблемите на страните.

Средните инфлационни нива за нововъзникващите пазари и развиващите се икономики, които страдаха от двуцифрени нива на инфлация в средата на 1990-те, сега са около 2,5% и падат. Резкият спад в цените на петрола и суровините през последния суперцикъл помогна за успокояването на инфлационния натиск, а общият спад в икономическата активност в развиващият се свят също допринесе за това.

Но все още е твърде рано да се направи изводът, че инфлацията е минал проблем, понеже други външни фактори оказват натиск в обратната посока. Както Рикардо Вергара, гуверньор на Централната банка на Чили, посочи в своето изказване в Джаксън Хол, силното валутно обезценяване в много нововъзникващи пазари (най-много в някои износители на петрол и суровини) от пролетта на 2013 насам е свързано с ръста на инфлационния натиск на фона на разминаванията между реалния БВП и прогнозирания БВП.

Анализът представен от Гита Гопинат, която прави връзка между движението на цените заради промените на валутните курсове при валутите чрез които се търгува, казва много за този проблем. Имайки предвид, че търговията на повечето бързоразвиващи се пазари се осъществява в долари, обезценяването на валутата би трябвало да вдигне вносните цени почти едновременно.

В края на краищата Федералният резерв на Съединените щати ще базира решението си за основната лихва главно на вътрешни съображения. Докато съществува по-голяма степен на несигурност от обичайното относно  очакванията за растежа в Америка от началото на кризата, ще има сравнително слаби опасения за това, че вътрешната инфлация е слаба. Останалият свят споделя същата благоприятна инфлационна среда.

Докато Фед се подготвя за септемврийската си среща, ръководството му ще направи добре да не пренебрегва основният извод от Джаксън Хол: необходимостта от поставянето на вътрешните движения в глобален и исторически контекст. За сега подобна перспектива изглежда невъзможна.


*Кармен Райнхарт е професор по международна финансова система в Harvard University's Kennedy School of Government.