вторник, 13 юни 2017 г.

Скритата дългова тежест на нововъзникващите пазари

Кармен Райнхарт*

Докато банкери и финансови министри от цялото земно кълбо се събират за годишната среща на МВФ в Перу, нововъзникващият свят гъмжи от симптоми за нарастваща икономическа уязвимост. Отминаха дните когато срещите на МВФ бяха монополизирани от проблемите на напредналите икономики борещи се да се възстановят от финансовата криза от 2008. Днес, дискусиите се изместиха отново към нововъзникващите икономики, които са изправени пред риска от финансова криза.

Макар да няма финансови кризи, които да са напълно идентични, всичко сочи че тези две споделят някои общи симптоми: значителен спад на икономическия растеж и износа, успокояване на бума в цените на активите, нарастващ дефицит по текущата сметка и в бюджета, нарастващо съотношение между заемните и собствените средства и свиване или дори пълно пресъхване на прилива на капитали. В една или друга степен нововъзникващите икономики днес проявяват всеки един от тях.

Повратната точка идва през 2013, когато очакванията за повишаване на основната лихва в Съединените щати спадът на глобалните цени на суровините сложи край на многогодишното вливане на огромни потоци от капитали, които подкрепиха растежа на нововъзникващите икономики. Китайското забавяне в последно време, съпроводено от нарастващи турбуленции на световните капиталови пазари и до нов спад на цените на суровините, влоши значително забавянето в нововъзникващия свят.

Тези предизвикателства, макар и трудно разрешими, все пак са видими. Но нововъзникващите икономики също така страдат от друг симптом на една надвисваща криза, много по труден за улавяне и измерване: скритите дългове.

Понякога свързани с корупция, скритите дългове обикновено не се появяват в счетоводните баланси или в регулярните база данни. Те имат свойството да мимикрират от една криза до следващата, както и играчите забъркани в натрупването им. В резултат на това, те често остават незабелязани, докато не стане твърде късно.

Всъщност това не беше известно преди да се разрази кризата на песото от 1994-1995, при която светът научи, че частните банки в Мексико са натрупали значително количество валутен риск чрез задбалансови заеми (дериватни инструменти). По същия начин, преди азиатската финансова криза от 1997, МВФ и финансовите пазари беше в неведение, че резервите на Тайландската централна банка са почти изчерпани (общо 33 млрд. долара не са отчетени като гаранция по сключени договори, което стопява нетните резерви до само около 1 млрд. долара). А до гръцката криза през 2010 си мислехме, че фискалните дефицити на страната и дълговата тежест са далеч по-малки от действителните, благодарение на употребата на финансови деривати и проявата на творчество при отчетността от страна гръцкото правителство.

Затова големият въпрос днес е дали дългът на нововъзникващите икономики е скрит? И за нещастие, има значителни пречки, за да можем да си отговорим на този въпрос – започвайки от непрозрачността на китайските финансови транзакции с други нововъзникващи икономики през последното десетилетие.

По време на вътрешния инфрастуктурен бум, Китай финансира големи проекти – често свързани мините, енергията и инфраструктурата – в други нововъзникващи икономики. Имайки предвид, е заемите бяха деноминирани в американски долари, това пораждаше валутен риск, добавяйки още едно измерение към уязвимостта на счетоводния баланс на нововъзникващите икономики.

Но обхвата на това финансиране е до голяма степен неизвестен, понеже голяма част от него идва от Банката за развитие на Китай, която не е включена в събираните база данни на Банката за международни разплащания (основния глобален източник на подобна информация). И понеже заемите рядко са били предлагани под формата на вторични активи на международните капиталови пазари, те не са включвани в, да кажем, базата данни на Световната банка.

Дори там където има данни, таблиците трябва да бъдат тълкувани внимателно. Например, данните събрани на база всеки един проект от инициативата за Глобално икономическо управление и Диалог между Америките може да внесе някаква яснота в китайското финансиране за няколко Латиноамерикански икономики. Например, изглежда че от 2009 до 2014 общото финансиране отделено от Китай за Венецуела възлиза на 18% от годишния БВП на страната, а Еквадор получава заеми от Китай надминаващи 10% от нейния БВП. Китайското финансиране за Бразилия достига 1% от БВП на страната, докато финансирането на Мексико е сравнително малко.

Но реалните плащания може да паднат малко в сравнение с първоначалните предвиждания, ако се окаже че дълговете на тези страни към Китай са по-ниски от пресмятаните. Другата възможност – която е и по-вероятна – е данните да не включват някои проекти , кредитори или кредитирани, което ще означава, че дълговете може да са доста по-високи.

Нещо повече, другите форми на кредитиране – като търговско финансиране, което означава по-кратки матуритети – не са включени в тези таблици. Споразуменията за валутни суапове, които са от съществено значение от Бразилия до Аржентина, също трябва да бъдат включени в сметките. (Това разкрива важността на данните за нетните, а не за общите, резерви).

Накратко, макар дългът на нововъзникващите икономики да изглежда доста умерен според историческите стандарти, изглежда че той е доста подценяван, може би с голяма разлика. Ако е така, значението на съществуващото движение на капиталовите потоци от и към нововъзникващите икономики може би е доста по-голямо от предполагаемото – достатъчно голямо, за да предизвика криза. В този контекст, откриването на следите от транзакциите и създаването на финансова обвързаност е по-важно от всякога.


*Кармен Райнхарт е професор по международна финансова система в Harvard University's Kennedy School of Government.

понеделник, 12 юни 2017 г.

Глобалната стабилност в ерата на Тръмп

Карл Билд*

Гневните американски избиратели, почувствали се незначителни в очите на вашингтонския истаблишмънт, дадоха гласа си. Смаяният свят сега трябва да си обясни какво означава изборът на Доналд Тръмп за 45-ти президент на Съединените щати за глобалната стабилност  в идващите години.

Светът има известно време да помисли за пълните последствия от победата на Тръмп, понеже той няма да поеме длъжността до 20 януари 2017, а след това ще са му необходими няколко месеца, за да окомплектова администрацията си с мъже и жени, които реално ще формулират и изковават нейните политики.

Вече знаем едно нещо и то е, че авторитарните владетели по света могат да си отдъхнат. Те повече нямам да чуват резки думи откъм Съединените щати що се отнася до презрението на режимите им към демокрацията, свободата и човешките права. Целта на Америка да направи света сигурен за демокрацията сега ще бъде заместен от политиката „Първо Америка”, промяна на външната политика на Съединените щати, която вече се прие с радостни възгласи из коридорите на властта в Русия и Китай.

Също така знаем, че победата на Тръмп излага на опасност световната търговия. Тръмп обеща да изхвърли в канала Транстихоокеанското партньорство подписано от 12 страни, да наложи наказателни тарифи върху китайския внос и едностранно да предоговори Северноамериканското споразумение за свободна търговия (NAFTA). Това е последното нещо, от което светът се нуждае точно сега, имайки предвид, че търговията – а и самата икономика – веч е пострадала значително.

Тръмп обеща да засили военната мощи да укрепи националната сигурност на Съединените щати, и агресивно да преследва Ислямска държава и да се справи с джихадистката  заплаха по света. Но елиминирането на Ислямска държава и стигането до реална стабилизация на Леванта ще изисква много повече от това, което той предлага. И докато той навярно се готви да ревизира своите лековати коментари за ядрените оръжия, ние не можем да пренебрегнем възможността светът да навлезе в нов период на ядрено превъоръжаване и нестабилност.

Тръмп каза, че ще предоговори иранската ядрена сделка и се закле да се откаже от ангажиментите на Съединените щати по намаляване на въглеводородните емисии съгласно Парижкото споразумение за климата.  Това са две от най-важните дипломатически постижения на международната общност от последните години. Можем само да предполагаме какви ще са последиците от отстъплението на Съединените щати по тях. Във всеки случай глобалната стабилност ще бъде разклатена.

Външнополитическата стратегия на Тръмп се основава на постоянната непредсказуемост. Но макар потайностите на международните отношения често да са били част от политиката на Съединените щати (просто попитайте Кисинджър), предсказуемостта е в основата на американската система от съюзничества, отношения и приятелства, които се култивират от десетилетия насам. Навреждането на имиджа на Америка като добронамерен играч на световната сцена ще подготви същата тази сцена за разширяваща се нестабилност.

Когато Тръмп поеме управлението ще трябва бързо да започне да успокои приятелите на Америка и съюзниците й по света. В противен случай те може да започнат да се оглеждат за алтернативни връзки с противниците на Съединените щати или други непредвидими играчи.

Европейският съюз е играе централна роля в предстоящата драма, понеже отдавна е първостепенен американски партньор в разрешаването на глобалните проблеми и обратното. Тръмп обаче приветства решението на Обединеното кралство да напусне ЕС и така единствените му приятели в Европа останаха личности като лидерът на Партията на независимостта на Обединеното кралство Найджъл Фараж, който води кампанията за „Брекзит” и дори агитира за Тръмп в Съединените щати. Независимо дали възнамерява да го направи или не, Тръмп ще даде на популисти и националисти като Фараж тласък в следващите месеци и години.

Тръмп може би ще разбере твърде късно, че разделена Европа  много по-нестабилна Европа и че съществуват много противници на Съединените щати, които с готовност ще се възползват от европейската липса на единство. Русия от своя страна без съмнение е се опита да подкопае основите на ЕС и да промени правилата на играта в Европа. Руският президент Владимир Путин може  понастоящем да гледа на Тръмп като на нов партньор в ревизионисткия си проект, но също така може сериозно да надцени възможностите си.

Светът ще трябва да даде на Тръмп време да смени центъра на своята  движена от гнева кампания към отговорно управление, което е единствения начин за Съединените щати да упражняват глобално влияние. Той ще трябва направи своя избор на държавен секретар, секретар по отбраната и съветник по националната сигурност колкото се може по-бързо, а светът ще трябва да следи назначенията му внимателно.

Тръмп може все пак да направи добър избор. Но предвид  тона на кампанията му, доверието в Съединените щати поне що се отнася до чуждестранните му партньори, е в отлив. С победата на Тръмп светът със сигурност навлезе в период на нарастваща  непредсказуемост и нестабилност. Глобалните предизвикателства са многопосочни, а международният ред , такъв какъвто е от края на Втората световна война, е в смътна опасност. Дори при най-добри обстоятелства изборът на Тръмп без съмнение засилва тези притеснителни тенденции.


*Карл Билд е външен министър на Швеция от 2006 до октомври 2014 година и министър-председател от 1991 до 1994, когато и договаря присъединяването на страната към ЕС. Бележит дипломат, който служи като специален пратеник на ЕС в бивша Югославия, като Върховен представител в Босна и Херцеговина, като специален пратеник на ООН на Балканите и е съпредседател на Дейтънската мирна конференция. Член е на Съвета за глобалния дневен ред към Световния икономически форум в Европа.

петък, 9 юни 2017 г.

Северна Корея трябва да бъде взета насериозно

Карл Билд*

Живеем в опасни и несигурни времена. Съединените щати са в разгара на странни и силно поляризирани президентски избори. Отношенията им с една все по-ревизионистки настроена Русия по същество търпят „пренастройване” с обратен знак, като руският ревизионизъм налага натиск върху една Европа вече завладяна от несигурността пробудена след вота за напускане на ЕС от страна на Обединеното кралство. В същото време Близкият изток имплодира, след като войните в Сирия и Йемен разпалиха мащабна бежанска криза.

Световните лидери са толкова притиснати, че мнозина от тях нямат време да обърнат внимание на нарастващото напрежение в другия край на Евразийската континентална плоча: разделения Корейски полуостров. И докато кризата в Сирия може би е най-неотложният за решаване конфликт, който следващият американски президент трябва да разреши, развитията в Северна Корея могат да се окажат трудни за обуздаване.

Откакто северна Корея взриви първата си ядрена бомба преди десетилетие, активността й на този фронт е на приливи и отливи. Но режимът съвсем наскоро направи крачка напред в тези си усилия: с два ядрени теста през тази година, като миналия месец беше взривена най-голямата ядрена бомба в страната. Бяха проведени и тестове на ракети с голям радиус на действие, което предполага, че Северна Корея бавно, но сигурно върви към сдобиване с ядрено оръжие.

Както обикновено отговорът на международната общност се съсредоточи върху санкциите. Всъщност Съветът за  сигурност на ООН води дебати за нова резолюция в отговор на тестовете от миналия месец. Каквото и да е съдържанието на резолюцията обаче, е много вероятно санкциите да бъдат сурови. Въпросът е дали ще са достатъчно сурови.

Икономиката на Северна Корея не е точно в стабилната позиция да понесе много по-голяма натиск. През 1950-те икономиката на Севера беше в по-добро състояние от тази на Юга. Днес тя е 40-80 пъти по-малка (в зависимост от това, кой прави изчисленията).

Правителството в Северна Корея бавно губи контрол върху икономиката, позволявайки да се развиват сенчести дейности, а перспективите пред страната остават мрачни. За хората там неуспехът на режима в Северна Корея да се погрижи за почти 25-милионното население е колкото трагичен, толкова и драматичен.

Дори и елитът на страната трябва да усети ефекта от санкциите, заради нарасналия брой високопоставени опозиционери през изминалата година. Разбира се, политическото напрежение също може би е допринесло за това развитие. В Южна Корея някои фактори дори предположиха възможността за срив на севернокорейския режим, макар други да бяха убедени, че запазването на жестоките репресии ще продължи да бъде гарант за някаква сигурност.

Режимът в Северна Корея има един важен източник на подкрепа: Китай. Макар Китай да се съгласи на сурови санкции, прилагането им беше хлабаво, а лидерите на страната демонстрираха отчетлива неохота за по-нататъшно натягане на гайките на клиентите си. За разлика от Южна Корея, която би приветствала срив на режим в Пхенян, Китай се страхува от политическите и икономически последици.

Остава обаче фактът, че севернокорейският режим представлява сериозна заплаха за стабилността в региона и не само – която не може да бъде смекчена без участието на Китай. Макар мнението и на двамата кандидати за президент на Съединените щати, Хилари Клинтън и Доналд Тръмп, да е, че военната опция трябва да остане на масата – пряка военна намеса на Съединените щати винаги ще бъде отхвърляна. Китайските отношения със Северна Корея без съмнение имат отношение към това решение.

В такъв случай, за да получим ефективен отговор за севернокорейската ядрена заплаха, следващият американски президент ще трябва да гарантира сътрудничеството на Китай.  Но е по-лесно да се каже, отколкото да се изпълни, най-малко заради скорошното решение на Америка за разгръщане на противоракетната си система THAAD в Южна Корея.

Официално системата THAAD е за защита на Южна Корея от заплахите на Северна Корея. За Съединените щати първостепенна цел е да минимизира риска от решение на Южна Корея да се сдобие с ядрено оръжие за битка със Севера.

За Китай обаче високотехнологичната радарна система поражда тревоги, понеже обхватът и достига китайската територия. Китай се страхува, че тя може да е свързана с по-напреднала ракетна система разположена или в Япония, или наблизо на военни кораби, което представлява потенциална заплаха на китайските стратегически ракетни сили. Това са напълно оправдани тревоги.

Съединените щати трябва да намерят начин да обяснят на Китай същността на системата и да очертаят мерки, които да преодолеят страховете им. Един от възможните подходи, предложен от Юн Йонг-хван, бивш външен министър на Южна Корея, би бил да се обвърже изрично присъствието на системата THAAD със севернокорейската ядрена програма. Ако последната бъде прекратена, ракетите ще бъдат премахнати.

Най-важната цел на разговорите трябва да бъде осигуряването на китайското сътрудничество за развитието на всеобхватен мирен договор, подписан от всички регионални сили, който да нормализира отношенията със Северна Корея в замяна на съгласие да предаде ядрените си оръжия и да предприеме политически реформи. Но миналото поведение на севернокорейският режим предполага, че, дори с Китай на борда, шансовете за подобно „красиво” обръщане са близки до нула.

Именно преди тази причина разговорите трябва да се насочат и към намиране на решение при евентуално внезапно сриване на режима в Северна Корея – една възможност, макар и не предстояща, която не трябва да бъде изключвана. При подобен сценарий, план – разработен предварително при съгласие между Съединените щати, Китай, Южна Корея и Япония – който включва граничен контрол, бежанци, достъп до пристанища и военни операции, би трябвало да има.

Без включването на Китай, усилията за обуздаване на севернокорейските ядрени амбиции ще претърпят провал. В този случай, нестабилното лидерство на страната рано или късно ще се сдобие с ядрени оръжия с голям радиус на действие – резултат, който трябва да предотвратен на всяка цена. Последното нещо, от което един опасен и несигурен свят има нужда е повече опасност и несигурност.


*Карл Билд е външен министър на Швеция от 2006 до октомври 2014 година и министър-председател от 1991 до 1994, когато и договаря присъединяването на страната към ЕС. Бележит дипломат, който служи като специален пратеник на ЕС в бивша Югославия, като Върховен представител в Босна и Херцеговина, като специален пратеник на ООН на Балканите и е съпредседател на Дейтънската мирна конференция. Член е на Съвета за глобалния дневен ред към Световния икономически форум в Европа.

четвъртък, 8 юни 2017 г.

Как бе изгубен Западът

Карл Билд*

Последните политически спорове от двете страни на Атлантика повдигнаха един притеснителен въпрос, на който става все по-трудно да бъде отговорено: Дали Съединените щати и Европа се отказват от политиките на отвореност, които винаги са били в основата на техния икономически успех?

В Съединените щати Доналд Тръмп, предполагаемата номинация на републиканците за президент, поде вербална война срещу на практика всяко търговско споразумение, което страната му е подписала. Той заплашва да прекрати изключително успешното Северноамериканско споразумение за свободна търговия (NAFTA) и се врече да блокира всеки опит за задвижване на наскоро подписаното Транстихоокеанско партньорство (ТТП).

Ако възгледите на Тръмп станат част от платформата на Републиканската партия, трусовете ще преначертаят политическия пейзаж на свободната търговия. В края на краищата републиканците са традиционни защитници на свободната търговия в Съединените щати – за разлика от Демократическата партия, в която е имало скептични гласове от страна на профсъюзите, съставляващи част от избирателите й.

В същото време най-вероятния противник на Тръмп на общите избори, Хилари Клинтън, изглежда „сгъна флага” и в края на краищата прие част от антитърговските тиради на Тръмп и на опонента от собствената си партия в първичните избори, Бърни Сандърс. Ненадейно тя се обърна срещу ТТП, въпреки че преди това го подкрепяше. Тя се противопостави на колебливия план на президента Барак Обама за бърза ратификация през Конгреса след ноемврийските избори.

Това поведение е без прецедент. Никога преди водещите съперници за президент в Съединените щати не са подклаждали страхове, че свободната търговия ще подкопае просперитетът на Америка. Който и от кандидатите да победи през ноември, последиците ще бъдат сериозни.

В Европа ситуацията е привидно по-добра. Целият политически спектър в Австрия  остро се противопоставя на предложеното Трансатлантическо търговско и инвестиционно партньорство между Съединените щати и ЕС. А общественото мнение в Германия търпи подобен обрат, страна която дължи своето влияние и успеха си на глобалните пазари. Дори в Холандия, в чието ДНК е вградена свободната търговия (и трудно би съществувала без нея), гласовити кандидати заплашват да свикат референдум за отхвърляне на всякаква трансатлантическа търговска сделка.

По същия начин, в десетилетията след края на Втората световна война, сигурността на Запада  беше изградена преди всичко върху икономическия успех на Съединените щати, Западна Европа и Япония – успех движен от интеграцията, търговията и иновациите. По почти всички показатели, които можем да си представим, забележителният растеж в търговията през последната четвърт на века предостави на човечеството най-добрите десетилетия откакто съществува.

Именно поради тази причина е невъзможно да си представим постигането на амбициозните цели за глобално развитие без поставянето на свободната търговия и глобализацията в центъра на стратегията. Ако Запада, губещ вярата в себе си, се откажеше от дейностите направили го успешен, щеше ли да се различава от бедните и развиващите се страни?

За късмет все още не всичко е загубено. Но спасяването на търговията като приоритет на Запада ще изисква изключително лидерство и упоритост. Тази година ще бъде решителна. Търговските споразумения обхващащи Съединените щати, Азия и Европа са важни не само заради традиционните блага, но също и заради свободното движение на информация. Докато търговията с физически стоки показва признаци на стагнация, потоците информация са нараснали 45 пъти през последното десетилетие.
Ако Обама успее да осигури ратификацията на ТТП и да доведе до край преговорите за ТТИП, той ще е поставил основите на бъдещия прогрес. Ако се провали в една от тези си задачи – или още по-лошо, провали се и в двете – светът ще се изправи пред далеч по-несигурно бъдеще.

Политическите лидери, които все още вярват в Запада трябва на всяка цена да се посветят на защитата на свободната търговия и на изграждането на още по-отворен свят. Те трябва да направят всичко на което са способни, за да предотвратят въвеждането на протекционистични мерки и издигането на бариери пред глобализацията.


*Карл Билд е външен министър на Швеция от 2006 до октомври 2014 година и министър-председател от 1991 до 1994, когато и договаря присъединяването на страната към ЕС. Бележит дипломат, който служи като специален пратеник на ЕС в бивша Югославия, като Върховен представител в Босна и Херцеговина, като специален пратеник на ООН на Балканите и е съпредседател на Дейтънската мирна конференция. Член е на Съвета за глобалния дневен ред към Световния икономически форум в Европа.

сряда, 7 юни 2017 г.

Четвъртата джихадистка вълна

Карл Билд*

Силовият език все повече преобладава в дебатите за това как да се справим със заплахата от джихадисткия тероризъм. Водещи на телевизионни ток-шоута спекулират с начините за отскубване на контрола върху град Рака в Сирия или град Мосул в Ирак от ръцете Ислямска държава, подмятайки че освобождаването на тези градове в края на краищата ще означава началото на края на проблема. А през декември Тед Круз, републикански кандидат в надпреварата за президент на Съединените щати, отиде твърде далеч в представите си с идеята за нанасяне на ядрени удари: „Не знам как ще изглеждат грейналите пясъци в тъмното, но бихме могли да разберем”, подхвърли той.

Подобни опростенчески изрази подценяват тежестта на предизвикателството. Както разкри в свой доклад Международната кризисна група, джихадистката заплаха е в своята четвърта от серията все по-опасни вълни. Ако успеем да избегнем надигането на една по-мощна пета вълна, това категорично ще означава, че сме се поучили от грешките си направени в търсенето на противодействие на предишните три.

Първата джихадистка вълна се надигна когато бойци доброволци от войната срещу съветската окупация в Афганистан се завърнаха у дома и започнаха атаки срещу режима, който намираха за неислямски. Това доведе до втората, далеч по-смъртоносна джихадистка вълна, когато Ал Кайда осъществи внушителна атака срещу „далечния враг”, с намерението да въвлече западните сили в силова конфронтация и открита война.

Глобалната контратерористична офанзива, която последва, успя в голяма степен да унищожи способностите на Ал Кайда да осъществява пълномащабни атаки. Но нахлуването в Ирак през 2003 създаде условия за третата вълна, предизвиквайки ужасяваща сектантска война между сунити и шиити, което позволи на Ал Кайда да се възползва от хаоса в една все по-раздробена държава.

В края на краищата т.нар. Сунитско пробуждане подкопа усилията на Ал Кайда в Ирак, а Арабската пролет от 2011 пренасочи политическото развитие в региона. Но неуспехът да се изгради приобщаващо управление в Ирак, в едно с ужасните репресии срещу протестиращите в Сирия, даде възможност на джихадистките лидери да надигнат четвъртата вълна.

Тази вълна безспорно е най-опасната. Десетки хиляди доброволци се присъединиха към усилията да се изгради халифат в Близкия изток. В същото време ИДИЛ се просмука в ред други кризисни зони и успя да набере или вдъхнови терористи дори сред западните общества, както показа чрез атаките в Париж, Брюксел и Сан Бернардино.

Справянето с тази заплаха ще изисква мощна идеологическа борба срещу силите на нетолерантността и омразата, изградени върху ислямската история на откритост и толерантност. Но идеологическата война сама по себе си няма да е достатъчна.

НИе на всяка цена трябва да открием истинските корени на джихадистката заплаха: конфликтите и провалените държави започващи от Западна Африка, минаващи шрез широкия Близък изток и стигащи до Южна Азия. Не джихадизмът обаче създаде днешните кризи. Напротив, лошото управление и държавните провали дадоха на джихадизма възможност да процъфти.

Справянето с тези причини ще бъде обезкуражаваща и отнемаща много време задача. Голяма част от региона навлезе в 21-ви век в плачевно състояние и на повечето места, нещата се влошиха още повече. Опитите за справяне с джихадисткото предизвикателство чрез репресии, както прави Египет днес, рискува да усложни проблема. А затварянето на ислямистите често им осигурява идеалната среда за привличане, индоктриниране и обучение. И обратното, отвореността трябва да даде възможност на демократичните ислямски политически сили да действат.

Въпреки мащаба на предизвикателството Западът няма ясна политика за това какво иска и как да го получи. Несъмнено трябва да бъдат използвани военни сили. Но възвръщането на контрола върху Рака и Мосул е най-лесната задача пред нас. Колко пъти западните сили си възвръщаха контрола върху провинция Хелманд в Афганистан или провинция Анбар в Ирак и какъв е резултатът?

Далеч по-трудно – и далеч по-важно – ще бъде да се изградят легитимни структури на едно приобщаващо управление, които да заменят онези на ИДИЛ. Те трябва да преодолеят усещането за преследване сред арабите сунити, както и виктимизацията на огромни групи от населението в региона, които таят омраза.

Без налична такава стратегия възвръщането на контрола върху Рака и Мосул просто ще прелюдия към една далеч по-силна пета джихадистка вълна, която за въвлечените в нея опитни бойци ще олицетворява последната епична битка с „кръстоносците” от Запада. Никак не е случайно, че ИДИЛ е нарекло своето пропагандно списание Dabiq, на името на мястото, където ислямската версия на Армагедона е предречено, че ще се случи.

Не трябва да поднасяме на тепсия възможности на нашите врагове. Вместо това ние трябва да проведем нашата идеологическа битка с тях, да се отнасяме с тях като с терористи, каквито те в действителност са, и да не им създаваме условия да процъфтяват. Джихадистите искат ескалация, за да ни тласнат към тотална конфронтация. Ако сме научили нещо от 2001 насам, то е че не трябва да падаме в техния капан.


*Карл Билд е външен министър на Швеция от 2006 до октомври 2014 година и министър-председател от 1991 до 1994, когато и договаря присъединяването на страната към ЕС. Бележит дипломат, който служи като специален пратеник на ЕС в бивша Югославия, като Върховен представител в Босна и Херцеговина, като специален пратеник на ООН на Балканите и е съпредседател на Дейтънската мирна конференция. Член е на Съвета за глобалния дневен ред към Световния икономически форум в Европа.

вторник, 6 юни 2017 г.

Да кажем „да” на Европа

Карл Билд*

През 1963 френският президент Шарл де Гол шокира Обединеното кралство с отхвърлянето на неговото желание за присъединяване към Европейската икономическа общност. Логиката зад прочутото „не” на Де Гол беше проста: британците не са достатъчно европейци.

„Англия всъщност е изолирана държава, тя е морска държава, тя е свързана чрез своите борси, своите пазари, своите линии за доставки с най-разнообразни и често много отдалечени страни”, обяснява Де Гол. „Възможно е един ден Англия да успее да се промени достатъчно, за да стане част от Европейската общност...в този случай...Франция ще престане да се противопоставя”.

Ветото на Де Гол издържа дълго след него. То остана до 1973, до неговия приемник Жорж Помпиду, когато Франция оттегли възраженията си към британското членство. През тези повече от 40 години оттогава, Обединеното кралство игра важна роля в оформянето на посоката на европейската интеграция, като същевременно се преобрази от „болният човек на Европа” в една от най-конкурентните световни икономики.

Малцина днес помнят, че именно британският министър-председател Маргарет Тачър, въпреки отявления й евроскептицизъм, стартира процеса на европейската интеграция след десетилетие на стагнация. Съюзникът на Тачър, Артър Кокфилд, еврокомисар за вътрешния пазар и услугите, даде тласък на реалната интеграция на пазара на стоки, услуги, хора и капитали – усилие, което в края на краищата доведе до създаването на Единния пазар на ЕС през 1992. Тачър дори преобърна старото голистко убеждение, че всяка страна член на ЕС трябва да има национално право на вето по всички решения, като по този начин прокара пътя на мажоритарното гласуване.

По същия начин, малцина европейски политици бяха по-убедителни по отношение на реализацията на общата европейска външна политика и политика за сигурност от бившия министър-председател Тони Блеър. За него запазването на мира беше наистина важно, но превръщането на Европа в глобален играч си беше приоритет.

Затова е учудващо, че значителен дял от британските избиратели изглежда споделят оценката на Де Гол за неприязънта на страната си към Европа. На 23 юни, в едно решение с изключителна важност за цяла Европа, британските избиратели ще решават в референдум дали да излязат от ЕС. Ако те предпочетат да напуснат, рискуват не само да се простят с икономическите си успехи, но също така да разрушат много от подпорите на обединена Европа.

Едно британско излизане – или „Брекзит” – ще причини много вреди на целия континент. През 1970-те и 1980-те, магнетичната вяра в обединението помогна за стабилизирането на демокрацията в Гърция, Испания и Португалия. През 1990-те, когато десет страни и 100 млн. граждани се откъснаха от лапите на съветската империя и се присъединиха към Запада, вярата в европейското разширяване улесни, мотивира и в някаква степен даде насоки на промяната. Меката сила на една обединена Европа вдъхнови демократичните реформи през следващите десетилетия в Турция, а само преди две години, вярата в Европа вдъхнови промените в Украйна. Въпреки че двата случая разкриха ограниченията на меката сила на ЕС, тя остава ключът към преодоляването на тежкото наследство на Балканите.

Ако Обединеното кралство напусне, силата му бързо ще избледнее. Други, по-мрачни модели ще станат по-влиятелни. Демоните на историята вече са окончателно пропъдени от Европа. А една Европа, която започва да се разпада не само ще бъде по-слаба, но нейната уязвимост към дестабилизиращи сили, вече пъплещи към границите й, ще я направят като цяло по-опасна.

Само общите действия на европейските страни могат да осигурят стабилността на континента и, в някои случаи, на непосредствените й съседи. Без Обединеното кралство като централна част от нейните структури на мира, Европа просто може да загуби необходимата й тежест и да се свлече по спиралата надолу.

Като минимум, „Брекзит” би тласнал ЕС към години на несигурност. Договарянето на сложен развод и нови отношения с Великобритания би изразходило политическия кислород на ЕС (особено ако, което е доста възможно, се разпадне самото Обединено кралство, а Шотландия се присъедини отново към Европа). Това би отклонило Европа от другите сериозни предизвикателства, каквито са руската агресия, нестабилността в Близкия изток и собствената й замираща икономика.

За Съединените щати „Брекзит”-ът би бил предателство към ключовите елементи на външната политика защитавана от всеки американски президент от Дуайт Айзенхауер насам. В същото време руският президент Владимир Путин със сигурност ще ликува. А националистическите партии из цяла Европа биха се почувствали така сякаш бъдещето е тяхно.

Защитниците на „Брекзит”-а не са никак склонни да обясняват с подробности своите планове за бъдещето на страната си. Техните възгледи изглеждат почти напълно формулирани от противопоставянето. Ключов въпрос е дали постевропейското Обединено кралство ще остане част от създадения от Тачър единен пазар, особено прострелия се до дигиталния свят и обвързан с договорите за свободна търговия с целия свят. Напускането на единния пазар би довело до дълбока несигурност за британската икономика, особено за финансовия й сектор. Дори Съединените щати признават, че ще й бъде невъзможно да договори отделна сделка за свободна търговия с Обединеното кралство.

Оставането в единния пазар обаче, си има цена – такава, каквато британските избиратели може и да не подкрепят. Обединеното кралство ще се наложи да възприеме някакъв статут на сателит, който Норвегия, Исландия и Лихтенщайн сега имат, приемайки и изпълнявайки решения, в чието оформяне не са участвали. Ако този демократичен дефицит е неприемлив за Обединеното кралство, тя ще остане сама, навън на икономическия студ.

Разбира се, Де Гол не греши като отбелязва навремето, че британската политическа култура е различна от френската. Но същото е валидно и за шведската, полската или австрийската. Европейският проект не е за отказа от разнообразието или заради опита да се вкарат всички в една матрица. Всъщност, разнообразието в Европа по някакъв начин е най-голямата й сила.

Мнозина се упражняват на тема решение на британските избиратели през юни. Обединено кралство, което се рее без посока би имало обаче трагична съдба. Един разединен ЕС би се оказал в огромна опасност. А свят без силна, единна Европа би бил по-беден и по-малко сигурен.


*Карл Билд е външен министър на Швеция от 2006 до октомври 2014 година и министър-председател от 1991 до 1994, когато и договаря присъединяването на страната към ЕС. Бележит дипломат, който служи като специален пратеник на ЕС в бивша Югославия, като Върховен представител в Босна и Херцеговина, като специален пратеник на ООН на Балканите и е съпредседател на Дейтънската мирна конференция. Член е на Съвета за глобалния дневен ред към Световния икономически форум в Европа.

понеделник, 5 юни 2017 г.

Съхраняване на Османската мозайка

Карл Билд*

Коренът на много от конфликтите в Близкия изток е лежи в разпада на Османската империя в началото на 20-ти век и в неуспеха оттогава да се установи стабилен регионален ред. Усилията на международната общност за налагане на ред и траен мир в региона трябва да бъдат съпроводени с напомняне на уроците на историята.

Османската империя – някога простирала се от Бихач, в днешна Босна, до Басра в Ирак – била богата мозайка от смесени култури, традиции и езици под абсолютната власт на Султана в Истанбул. Тя е забележително стабилна и е осигурявала мир региона в продължение на стотици години. Но когато започва да се разпада, това става по насилствен начин.

Това се случва на Балканите, където започва процес на създаване на национални държави, базиран на Османската мозайка. И това процес слагащ началото на две десетилетия на опустошителни войни – първата в началото на 20-ти век, втората през 1990-те.

По онова време, в Месопотамия и Леванта, се появява нов сноп страни, след като външни сили преначертават картата на Османската империя. Сирия и Ирак са резултат от преговорите на съревноваващите се френски и британски интереси. Гърците правят злополучен опит да завладеят западна Анадола – довел до разпалването на революция и до създаването на модерна Турция. А Декларацията „Балфур” от 1917 – британски опит за образуването на еврейска държава в Палестина – полага основите за създаването на Израел през 1948, последвано от десетилетия на сблъсъци и преговори.

Определянето на мястото на Османската провинция Мосул, става част от особено трудни преговори, поради претенциите на двете нови правителства в Турция и Ирак. Комисията назначена от Обществото на народите и оглавена от шведски дипломат, преначертава региона в търсене на справедливо решение, но се проваля напълно в опитите да намери ясна разделителна линия. В края на краищата Комисията съветва провинцията да бъде дадена на Ирак, но само поради факта, че Ирак се очаква да остане под управлението на Обществото на народите за десетилетия.

Оттогава, в следствие на войните и революциите, остава една неоспорима истина: Османската мозайка не дава ясни разграничителни линии, позволяващи спокойно преподреждане на региона и образуването на държави или държавни образувания с хомогенни етнически, национални или религиозни характеристики. Признаването на тази истина е от изключителна важност. Регионалният ред  създаден като следствие от разпада на империите след Първата световна война, може и да е спорен, но всеки опит за промяна вероятно ще води до още кръвопролития.

Разделянето на Ирак на две отделни сунитска и шиитска държави, например, може лесно да се превърне в Месопотамска версия на трагедията на Индийския субконтинент от 1947, когато милиони хора загинаха бягайки към Пакистан или Индия след разделянето. Всъщност, конфликтът между араби и кюрди, който би последвал след каквото и да е разделяне на Ирак, ще бъде кървав и продължителен, и ще има дълбоки последици за Иран, Туция и Сирия, с огромните си кюрдски населения. Битката за контрол на Багдад също ще бъде тежка.

Намирането на решение на конфликта в Сирия няма да е по-лесно. Защитаваната от Русия алауитска държава по протежение на брега, може и да е стабилна, но властта в Дамаск ще си остане силно оспорвана. Сирийското християнско малцинство също може да се окаже жертва на тези усилия.

Страната е дом на най-старата християнска общност в света, която, макар да е много по-малка от когато и да било, запазва неоспоримите си исторически права в региона. Те са малка част от миниатюрно парче в Османската мозайка, съхранена в съвременна Сирия, но те могат да загинат, така както загина и тя.

Разбира се, Османската мозайка е сериозно увредена и е в процес на бавен разпад. Но обстоятелството, че старите мултикултурни търговски градове Алепо и Мосул може никога да не възстановят своя блясък, не трябва да се използва като извинение за ново преначертаване на границите в региона с цената на реки от кръв.

Докато международната общност се стреми да сложи край на хаоса и на конфликтите разтърсващи Близкия изток и да установи регионален ред, който да остане мирен и стабилен, нейните лидери трябва да се съобразяват с настоящата рамка. Кабинетните стратези в далечни страни се самозаблуждават, ако си мислят, че опитите за налагане на чисто нови граници по тези древни земи няма да се препънат в съвременните реалности.


*Карл Билд е външен министър на Швеция от 2006 до октомври 2014 година и министър-председател от 1991 до 1994, когато и договаря присъединяването на страната към ЕС. Бележит дипломат, който служи като специален пратеник на ЕС в бивша Югославия, като Върховен представител в Босна и Херцеговина, като специален пратеник на ООН на Балканите и е съпредседател на Дейтънската мирна конференция. Член е на Съвета за глобалния дневен ред към Световния икономически форум в Европа.

неделя, 4 юни 2017 г.

Една мрежа, едно бъдеще

Карл Билд*

Имало едно време две суперсили – Съединените щати и Съветският съюз – които провеждали срещи на върха за намаляване на опасността от ядрена война. Днес, тези срещи са между Съединените щати и Китай, като голяма част от времето им се посвещава на намаляването на опасността от конфликт и сблъсък в киберпространството.

Залогът не би могъл да е по-висок. Как отговорите на света на заплахата от кибер атаки ще определи степента, до която бъдещите поколения ще могат да извлекат полза от дигиталната ера. В допълнение на възможността за конфликт, има опасност правителствата да реагират несъразмерно, вдигайки информационни бариери, които да подкопаят потенциалните ползи от интернет.

По някакъв начин ние вече сме в нискостепенен продължаващ конфликт в кибер пространството. Китай не е единствената страна, която се занимава, дали с преки или непреки държавни действия, с мощни кибер операции срещу политическите и икономическите структури на други страни. В средата сме на едно от онези исторически размествания, при които нападателните технологии са по-евтини и по-силни от отбранителните такива.

Затова е нужно да има правила за управление на кибер пространството и може би среща на върха на кибер-силите – Съединените щати са лидер в областта на интернет технологиите, а Китай е с най-голям брой потребители – би била една добра първа стъпка в тази посока. Но опасността не идва само от политическата конфронтация между държавите. Страхът от загуба на контрол вътре в самите държави подтикна изработката на изисквания за локализиране на нови данни и други ограничения, които биха увредили и дори балканизирали интернет.

В Русия, Кремъл си има своя разбираема причина за гарантиране – без значение на размера на неизбежните разходи – че всички данни генерирани в страната ще бъдат съхранявани на базирани в Русия сървъри. Но не по-малко притеснителни са политиките и в ЕС, който в името на защита на личното пространство на гражданите, стана водещ в налагането на ограничения върху свободния достъп до информация.

В някои европейски страни, както и в Германия, изглежда са убедени, че данните за гражданите ще бъдат подсигурени само ако се съхраняват на европейска почва, далеч от достъпа, да кажем, на злите американски шпиони. Тази опростенческа философия както изглежда се уповава на скорошното решение на Европейския съд, обезсилващо т.нар. споразумение за сигурност, което регулираше свободния достъп до информация през Атлантика. В резултат на това цялостната правна рамка за пренос на подобни данни беше хвърлена в хаос.

Осигуряването на защита и интегритет на данните е наистина основен проблем. Но това е малко вероятно да се случи в местата за съхранение на данни. Атакуващи базирани в Китай наскоро проникнаха в Американското управление за личните данни и откраднаха повече от 22 млн. файла с чувствителна информация за федералните служители. Китайски и руски хакери редовно разбиват сигурността на индустриални и правителствени мрежи в Съединените щати и Европа. А няколко страни вече прекъснаха подводните кабели осигуряващи световните комуникации. Затова въпросът е какъв проблем разрешава всъщност локализацията на данни?

Решението за защитата на личното пространство не лежи в локализацията на данните, а в развитието на система за сигурност и подходяща употреба на криптирането. Съхранението на данни всъщност означава да се продължи трансфера на данни между потребителите, без зачитане на вестфалските граници. Сигурността в дигиталния свят е основана на технологии, а не на география.

С бързото развитие на глобалните вериги за определяне на стойността, нашите икономики стават все по-зависими от свободното движение на данни през политическите граници. С появата на новите, глобални технологии като търгуването чрез криптовалути – все по-разпространен начин за разплащане с виртуални валути – идеята за локализация на данните става още по-нелогична.

ОИСР съвсем наскоро публикува доклад, разкрива как иновациите базирани на информация ще влияят все повече на икономиката в бъдеще. Набляга се преди всичко „на нуждата да се подпомогне отвореността на глобалната информационна екосистема и по този начин на свободния пренос на данни през националните граници, държавни сектори и организации”.

Тези принципи се съдържат в наскоро подписаното Транстихоокеанско партньорство, което ще управлява търговията и инвестициите на 12 страни по крайбрежието на Тихия океан, в това число на Съединените щати. Останалият свят трябва да последва примера.

Всъщност обемният глобален дневен ред на дигиталното управление – новата територия на дипломацията – е пред нас. Той включва установяването на формални и неформални правила за поведение на държавите, по-добри правни механизми за третиране на презгранични киберпрестъпления, прозрачно национално законодателство за изпълнение и потвърждаване на нуждата от криптиране за защита на неприкосновеността на данните. Във всички тези сфери усилията за справяне с киберпрестъпността и тероризма не трябва да подкопават принципите, върху които интернет е изграден.

Китай е изправена пред избор. Днес, тя говори за своята т.нар. инициатива „Един пояс, един път” за свързване на икономиката си с тези на страните от Централна Азия и Европа. Но глобалното бъдеще на Китай ще бъде зависимо, както и на всеки друг от „Една мрежа” – един отворен, свободен, динамичен и сигурен интернет.

Европа обаче също е изправена пред няколко важни избора. ЕС не трябва да позволява мътното разбиране за дигиталните реалности да даде импулс на силно навреждащия дигитален протекционизъм. Трябва да бъдат преодолени институционалните бариери, които правят невъзможно изработването на единна позиция за външната кибер политика. Също така е нужно да се предприемат сериозни външнополитически действия в тази насока. Когато страните от ЕС говорят за „затваряне” на данните, другите също го правят.

Накрая, Съединените щати също ще трябва да се приспособят. Те трябва да приемат, че те повече не са единствената глобална кибер сила и че нейното собствено поведение трябва да е в синхрон с глобално приетите правила, към които всички трябва да се придържат.

Интернет вече се превърна в най-важната инфраструктура в света. Но това е само началото: скоро тя ще бъде инфраструктурата на всяка друга инфраструктура. Политики родени във времена на смут, хаос и противопоставяне нямат място в този свят на нови възможности.


*Карл Билд е външен министър на Швеция от 2006 до октомври 2014 година и министър-председател от 1991 до 1994, когато и договаря присъединяването на страната към ЕС. Бележит дипломат, който служи като специален пратеник на ЕС в бивша Югославия, като Върховен представител в Босна и Херцеговина, като специален пратеник на ООН на Балканите и е съпредседател на Дейтънската мирна конференция. Член е на Съвета за глобалния дневен ред към Световния икономически форум в Европа.

събота, 3 юни 2017 г.

Турската мирна политика

Карл Билд*

Турция навлиза в неизследвана политическа територия след неуспеха на управляващата Партия на справедливостта и развитието (ПСР) да запази своето парламентарно мнозинство в проведените наскоро в страната общи парламентарни избори. Изборът, който Турция ще трябва да направи за сглобяването на ново правителство ще е не само основен за оформянето на бъдещето на демокрацията там, следващата администрация ще се наложи да изиграе решителна роля в поредица от мирни процеси жизненоважни за възстановяването на стабилността в широкия Близък изток.

Първо и най-важно за Турция е да започне мирния процес със своето кюрдско население. В основата си този процес е свързан с потвърждаването на светския и унитарен характер на държавата, създадена през 1923. Всеки в новата република в онези времена неопределил се като член на официално признатото малцинство е принуден да приеме новата турска идентичност.

Но нещата не се случват според плановете на Ататюрк. Кюрдите се хващат здраво за своята собствена идентичност. Като в края на краищата потъпкването на кюрдския език и култура провокира ожесточена съпротива, водена от Кюрдската работническа партия (КРП) и отнела живота на повече от 30 хил. жители на страната.

Огромното влияние и власт на Реджеп Тайип Ердоган му позволиха да започне мирни преговори с КРП през 2013. Оттогава този процес отбеляза немислим допреди няколко години напредък. И все пак стъпките за постигане на окончателен мир предстои да бъдат направени.

Цялостното разрешаване на кюрдския проблем в Турция ще бъде ключов за стабилността на страната и за бъдещето на процеса по присъединяване към Европейския съюз. В противен случай можем да си представим сценарий, при който дезинтеграционни сили мътещи водата в съседния Левант се прехвърлят и самата Турция, от което могат да настъпят невъобразими последици.

Успехът на основната Кюрдска народно-демократична партия с получаването на 13% от вота на последните избори – много повече от партийното ядро – ще повиши значително доверието на кюрдите и ще разчисти пътя пред мирния процес. Но крайнодясната Националистическа партия също се представи силно на изборите и получи 16% от вота, което вероятно се дължи предимно на популистката съпротива срещу отварянето към кюрдите. Всъщност дори Ердоган в опита си да спре възхода на националистите, по време на кампанията използваше реторика, която отблъсна много кюрдски избиратели.

Пръв приоритет на всяко ново правителство в Турция трябва да бъде завършването на мирния процес, който Ердоган започна. А Ердоган трябва да разбере, че неговото наследство ще зависи от това дали същият този процес ще успее или ще се провали.

Вторият мирен процес, който е заложен на карта, е новият опит за обединение на Кипър, страна разделена след конституционния провал от 1963 и нахлуването на Турция през 1974. Всъщност е доста странно, че основните страни-членки на ЕС са разделени по отношение на зоната за сигурност патрулирана от десетилетия от мироопразващи сили на ООН.

Продължаващото разделение на Кипър блокира както преговорите за присъединяване на Турция, така и крайно необходимото сътрудничество между ЕС и НАТО. Но днес, при президентството на Никос Анастасиадис и на новоизбрания президент на Северен Кипър Мустафа Акънчъ, има реална възможност, след години на безизходица, за постигане на споразумение, което да доведе до обединение на острова. Подкрепяните от ООН преговори достигнаха до нов и важен момент.

Но споразумението няма да е възможно без ясната подкрепа от турското правителство. Затова позицията на новото правителство ще бъде от съществено значение. Турция може да спечели много от подкрепата за решаването на кипърския проблем, но тя може да се върне към старите навици и да изпусне днешната уникална възможност.

Третият мирен процес се отнася до отношенията на Турция с Армения, които, ако се подобрят, биха подпомогнали създаването на условия за мирно споразумение между Армения и Азербайджан. През октомври 2009 в Цюрих беше подписано дългосрочно споразумение между Армения и Турция, но останалите регионални сили накрая блокираха този процес, с решителната намеса на Русия.

Продължаването на замразения конфликт с Армения в дългосрочен аспект не е в интерес на Турция, нито на останалите страни в региона. Съществуващите блокади и военна конфронтация могат да доведат до непредвидима катастрофа в Южен Кавказ, с много негативни ефекти върху Турция. Следващото правителство трябва да възстанови диалога започнат в Цюрих, а арменското правителство трябва да стори същото.

Четвъртият и от най-голямо значение мирен процес се отнася до Сирия. Турция зае принципна и твърда позиция срещу режима на президента Башар ал-Асад и прие на своя територия повече от 1 млн. бежанци. Но опасностите съпътстващи този конфликт се отразяват на самата Турция и не трябва да бъдат подценявани.

Всички ключови играчи имат общ интерес за запазване на Сирийската държава и от промяна на режима. Един пълен срив, подхранен от усилията за налагане на политическо решение с военни средства, най-вероятно ще доведе до катастрофални последици през следващите десетилетия, като Турция може да пострада най-много. Затова новата турска администрация трябва да бъде подготвена за включването си в един конструктивен диалог, заедно със Съединените щати и Иран, за намиране на възможното решение.

Непосредствената цел е Турция да преодолее старите вътрешни вражди и да състави пълноценно коалиционно правителство. В противен случай предсрочните избори – а по този начин и политическата нестабилност – ще бъдат неизбежни. Именно поради тази причина приятелите на Турция не трябва да изпускат възможността да напомнят на лидерите на страната какво е заложено на карта както за Турция, така и за мира в региона.


*Карл Билд е външен министър на Швеция от 2006 до октомври 2014 година и министър-председател от 1991 до 1994, когато и договаря присъединяването на страната към ЕС. Бележит дипломат, който служи като специален пратеник на ЕС в бивша Югославия, като Върховен представител в Босна и Херцеговина, като специален пратеник на ООН на Балканите и е съпредседател на Дейтънската мирна конференция. Член е на Съвета за глобалния дневен ред към Световния икономически форум в Европа.

петък, 2 юни 2017 г.

Дали Дейвид Камерън ще прекрои Европа?

Карл Билд*

Следващите 18-24 месеца ще са решаващи за оформянето на Европа в следващите десетилетия, а Обединеното кралство пусна хронометъра на този процес. Преизбран със значително – и като цяло неочаквано – мнозинство в Парламента, министър-председателят Дейвид Камерън сега ще трябва да използва мандатът си, за да предложи на Европейския съюз пакет от реформи, приемливи за всички страни членки.

В последните години, нещата в Обединеното кралство заприличаха на сцени от филма „Да разлаем кучетата”, а Камерън „клекна” пред натиска на антиевропейското крило в неговата Консервативна партия, само за да задържи про-изолационистката Партия на независимостта на Обединеното кралство (ЮКИП) притисната в ъгъла. Но днес се оказва, че собствената му сила нарасна значително след победата, след като ЮКИП се оказа най-големият губещ от изборите и сега той може да направи крачка напред като се превърне в прагматичен и ангажиран европеец, какъвто в действителност е.

В цяла серия свои речи в последните години, Камерън говори за необходимостта от европейски реформи, които да са фокусирани върху нарастването на конкурентоспособността на ЕС и подобряването на институционалната прозрачност. От пробуждането на руския реваншизъм до хаоса разстилащ се из целия Близък изток, които Камерън споменава в контекста на необходимите промени в Европа днес, се надявам той освен всичко да даде подкрепата си за една по-ефективна обща външна политика и политика за сигурност.

Ако Камерън подготви такъв реформаторски дневен ред за предстоящата среща на Европейския съвет през юни и е готов да слуша, а не да говори, той може да задвижи процеси, носещи ползи за цяла Европа. Този ред ще бъде от първостепенна важност за Президента на Европейския съвет Доналд Туск в следващите две години до 2017, които ще минат под председателството на ЕС от страна на Люксембург, Холандия, Словакия и Малта.

Това ще бъде процес, с който 28-те страни членки на ЕС, както и ЕК, на всяка цена трябва да бъдат ангажирани. Само чрез въвличането в този процес на националните институции на страните членки, може да бъде постигнат успех на реформите в ЕС. Следващата година ще бъде период на напрегнати разговори по плана за реформи, който да се надяваме ще бъде приет от всички страни членки на ЕС, понеже Камерън трябва да удържи на думата си за свикване на референдум за ЕС, преди Обединеното кралство да поеме председателството на 1 юли 2017 година.

За сега проучванията на общественото мнение показват, че избирателите в Обединеното кралство биха гласували за оставане в ЕС. Но пък същите тези проучвания не даваха индикации, че общите избори ще дадат на консерваторите мнозинство. Затова никой не бива да си прави илюзии за рисковете съпътстващи един референдум за членството на Великобритания в ЕС. Ясно е, че ЕС е безсилна да повлияе на резултата. Съюзът може да направи обаче това отчасти през следващите 18 месеца като покаже готовността си да не само да представи план за реформи, но също така да изработи и други ключови политики, каквито са Трансатлантическото търговско и инвестиционно споразумение със Съединените щати и Единният дигитален пазар. Успехът в тези сфери и икономическите ползи, които ще донесат, ще направи напускането на ЕС много неатрактивно за Обединеното кралство.

Но едно решение на Обединеното кралство да напусне, което може и да се случи, ще отприщи болезнен и сложен процес на преговори за излизане и споразумяване за формите на ново партньорство. Очевидно няма приемливи възможности, а резултатът –  колкото и доброжелателност да влагат двете страни в разговорите – ще нанесе и на Обединеното кралство, и на ЕС много вреди на световната сцена.

Нещо повече, ще бъде доста наивно да очакваме, че останалия ЕС може просто да продължи както преди. Дори напротив, едно Британско оттегляне най-вероятно ще вдъхнови подобни движения и в други страни, с риска за това ЕС, вече отслабен, да се разпадне. И, имайки предвид настоящите му усилия да разедини Европа, можем да сме сигурни, че руският президент Владимир Путин ще направи всичко възможно да насърчи и финансира подобна развръзка.

В следващите месеци и години ЕС също така трябва да намери отговори на предизвикателствата пред нейните източни съседи, особено Украйна, която стои на прицела на путиновия ревизионизъм, както и да намери решение на хаоса в повечето от нейните южни съседи в Близкия изток и Северна Африка. В този ред на мисли, една отслабена и разединена Европа – неспособна да се справи със заплахите стоящи в непосредствена близост до нея – ще стане едно доста несигурно място за живот.

Впечатляващата победа на Камерън трябва да бъде разглеждана като възможност да се започне обновяване и реформиране на ЕС в следващите две години. Европейските партньори на Обединеното кралство очакват Камерън да насочи дебата в правилната посока, ако искаме да се случи един силен ЕС, който да се изправи смело пред бъдещето и бъдещите си предизвикателства. Съществува обаче възможност всички планове да се провалят. В тези смутни времена последиците от дезинтеграцията на Европа не трябва да бъдат подценявани.


*Карл Билд е външен министър на Швеция от 2006 до октомври 2014 година и министър-председател от 1991 до 1994, когато и договаря присъединяването на страната към ЕС. Бележит дипломат, който служи като специален пратеник на ЕС в бивша Югославия, като Върховен представител в Босна и Херцеговина, като специален пратеник на ООН на Балканите и е съпредседател на Дейтънската мирна конференция. Член е на Съвета за глобалния дневен ред към Световния икономически форум в Европа.