петък, 30 октомври 2015 г.

„Провалените държави” – бойното поле на настъпващия нов ред

Георги Киряков

Случващото се в Сирия вече далеч надхвърля границите на тази „провалена държава”. Въпросът от известно време не е как ще се справим с бежанските и миграционните потоци, заливащи Европа откъм Близкия изток и Северна Африка. А как ще се справим с неконтролируемото разместване на пластовете в тези региони и възраждането на стария импулс за налагане на ред и трупане на влияние чрез сила и провокация, методи характерни за времената на Студената война и не само.

Безспорно регионът отново стана арена на премерването на силите между основните врагове от следвоенното идеологическо и икономическо противопоставяне – Русия (по това време СССР) и Съединените щати. Башар ал Асад ще стане част от поредицата диктатори, според западните стандарти, от този размирен регион, участващи по принуда в дипломатическото и военно надлъгване между политически и икономически гиганти и техните сателити.

Немислимото допреди десетилетие се случва. Светът отново навлиза в цикъл на разгорещяване на конфликти породени от етнически, верски и идеологически противопоставяния. Краят на историята и триумфът на новия ред се оказа незастрахован от възможността за възникване на следващия нов ред. Което и ознаменува началото на края на западния либерализъм и като мислене, и като действие, но без на негово място да се роди по-разумна и по-добра алтернатива за човешкото съществуване. Затова и, поради напълно естествения процес на запълване на всеки властови вакуум, наблюдаваме идеен регрес – политически, дипломатически и военен.

В тази ситуация на политическа, дипломатическа и икономическа безидейност и безпътица, неизбежно се увеличават гласовете призоваващи към проява на класическо лидерство, обикновено свързано с имена на пълководци, военновременни лидери, духовни водачи и революционери. Институциите са без значение, върховенството на закона губи градени и усъвършенствани със столетия позиции и влияние, идва времето на проявленията на човешката воля във всичките й измерения – индивидуална и колективна.

Вече никой не говори за принципи и общи отговорности. Обръщането към Обама, Меркел или Камерън не е като към администратори и овластени обществени служители, а като към водачи на нации и общности, като въплъщение на националния суверенитет, на националната гордост, на националното самосъзнание. Тази специфична монархизация на колективното съзнание е симптом за възхода на новия тоталитаризъм, чудесно представен в шеговитите подхвърляния за размяна на местата между Меркел и Путин.

Нито един от настоящите западни лидери обаче не отговаря на призивите на своите общества. Залиняването на проявите на индивидуално лидерство е резултат от целенасочената и последователна стратегия за деперсонализация и автоматизация на политическото действие, превърнала целия Запад в западаща територия, лишена от упованието в божествената промисъл, разпадаща се под напора на уважението и търпимостта към различното.

Дигитализацията на власт и политика е преждевременно проявление на желанието за снемане на отговорността от индивида. Особено тежка за носене в ситуация на криза и непоносима за либералния ред, при който вярата в прогреса е стигнала до там да се бездейства при очевидния опит, идващ от Изток, да се срине до основи и без следа цяла една цивилизация.


Може би връщането към стари проявления на човешкия характер ще се окаже единствената рецепта за спасение. Може би старите рефлекси ще породят адекватната реакция на настоящата криза. Призивите на новите реалполитици за съобразяване с ограниченията на човешката ситуация ще се окажат по-приемливи от призивите на онези, за които хуманизмът е единственият отговор, но без да си дават сметка, че човекът е грешен по природа.

четвъртък, 29 октомври 2015 г.

Обществените поръчки – начин на (зло)употреба

Георги Киряков

Законодателят е определил, че обществената поръчка трябва да осигурява ефективност при разходването на бюджетни и извънбюджетни средства, както и средствата свързани с извършването на определени от закона дейности с обществено значение. Тази основа, разбира се, е напълно достатъчна за осигуряването на правния минимум при всяко действие на националното правителство свързано с харченето на обществен ресурс, събран от данъците ни и от други източници, за които управляващите са убедени, че принадлежат на държавата, но всъщност са споделена собственост на обществото, т.е. на живеещите на територията на България.

От философска и политическа гледна точка обаче, тези ресурси, макар че са достояние на всеки български гражданин, дадени за разпореждане на правителството, със санкцията на парламента, се оказват обсебени от управляващите елити, които се разпореждат с  тях сякаш са част от притежанието на монархическата институция с цялата съпътстваща йерархия и разпределение по право и достойнство.

И така обществената поръчка става всичко друго, но не и обществена, а ползите за обществото обикновено се представят като видимо благодеяние от страна на политическия и икономически елит на страната. Тази своеобразна узурпация на обществен ресурс от страна на поръчващите и получаващите на пръв поглед става публично, но публиката се оказва обикновен зрител в своето собствено ограбване и дори възторжено ръкопляска на великолепното и пищно представление, докато от влизането до излизането от постановката някой упорито бърка в прокъсаните му джобове, за да измъкне и още неизработеното.

Това е правната и философско-политическата истина за формалната демокрация в България и за обществените поръчки, които иначе, в съвременните западни демокрации, подлежат на строг контрол от обществото, а всяка процедура е съпътствана със съответните обсъждания, опростена аргументация и прозрачност, от която е видно за какво и как ще бъдат изхарчени парите на обществото натрупани в хазната.

В България натрупаните лоши практики отдавна са обект на ожесточени дебати сред обществото и неговите политически представители, но по неведоми пътища все още не се е стигнало не просто до разумно решение, но изобщо до каквото и да е решение. За обществените поръчки е обществена тайна, че се възлагат по прозрачен, но предварително подготвен сценарии за печелившите и за разпределението на осигурения финансов ресурс сред конгломерат от приближени до отделните партии клиентелни бизнес структури, които е по-правилно да бъдат наречени политически, нежели икономически, а още по-малко капиталистически.

По света на тази симбиоза между бизнес и политици се гледа с леко присвито око, т.е. има склонност да се приема подобна практика, но никъде по света това не е единственият начин за правене на бизнес и никъде, както у нас, не се защитава интереса на едрия корпоративен елит, като единствен и незаменим крепител на икономическите фундаменти на държавата. По тази причина в България не участващите в механизма предприемачески инициативи  са подложени на безобразен натиск от всички възможни административни структури, призвани иначе също да работят в интерес на гражданите и обществото като цяло.

Тук вече за нормално се приема обществените поръчки да се ограничават до тесен кръг юридически лица, което от доста време ни навежда на мисълта, че останалата част от обществото от години се възприема като население, като поданици на един елит с плитко бизнес въображение, но с развихрила се фантазия за заобикаляне на правилата на демокрацията и свободния пазар. Това отношение е обидно не само към нас като съставна част от този национален конструкт, то е обидно и към Европа като пръв и последен пристан на западната цивилизация, изграждала с много усилия един ред, при който човекът е в центъра на всяко действие от страна на държавата, но не действие третиращо го като бездънен източник за извличане и присвояване на средства, а действие в името на общото благо и благоденствие на всеки индивид.

Система, при която нагласянето на победителя чрез фиктивни конкурси и откровено рекетьорски практики, при която корупцията е начин на живот, на оцеляване и на лично благоденствие, не просто е неефективна, тя уврежда общественото съзнание до степен на незаинтересованост и неангажираност, до степен на емоционална нестабилност, която превръща омразата във водеща емоция при избора на всеки следващ политик и води до цялостно неприемане на демократичните процедури и практики и заклеймяването им най-малкото като безполезни.

Система, при която всяка обществена поръчка, особено възлаганите от общините, е повод за мачкане на местния малък и среден бизнес, за рекет и корупция и за разпределяне на власт и влияние, е неустойчива и съсипва всяка инициативност, води до обща нагласа за безперспективност, а от там и до непреодолимо желание да се избяга колкото се може по-далеч. Да търсиш всевъзможни начини да заобиколиш обществения интерес може би се приема за форма на необикновена креативност от някои изобретателни и комбинативни индивиди, но без да разбират, с действията си те допринасят за общото усещане на неудовлетвореност, съпътстваща съществуването ни като държава, част от една по-голяма и далеч по-просперираща общност от държави, наречена Европейски съюз.

Решението в края на краищата не е нито в бягството – физическо и мисловно – от този продължаващ вече трето десетилетие кошмар, нито във фалшивата демонстрация на загриженост за борбата срещу корупцията, а в проявата на непримиримост на индивидуално ниво срещу всички вредни практики и срещу отношението на псевдодемократничния политически и икономически елит към гражданите на тази държава. Личните примери на непримиримост срещу ограбването на крехката ни демокрация се множат, но те трябва да излязат от медиите и социалните мрежи и да станат част от мисленето и действието на законодателите, които между другото ни е дадена уникална възможност да избираме и сменяме периодично.

сряда, 28 октомври 2015 г.

Да разрушиш икономиката, за да я спасиш

Ричард Ран*

Ако може с една фраза да се опише Виетнамската война, то тя би била следната: „Трябваше да разрушим селото, за да го спасим”. На политическата класа във Вашингтон това не говори нищо, но ако трябва да сме по-прецизни, мнозина от тях не ги е грижа, че техните политически предложения и действия причиняват много повече страдание отколкото ползи.

На 29 септември Конгресът проведе изслушване по постановлението предложено от Бюрото за финансова защита на потребителите (БФЗП), което на път на унищожи голяма част от бизнеса с малките кредити и да тласне мнозина хора с ниски доходи и с голям кредитен риск в ръцете на кредитните акули. Постановлението на БФЗП е толкова скъпоструващо, че повечето кредитори ще излязат от бизнеса – по вина на правителството.

Индустрията с малките кредити беше остро критикувана заради облагането с високи такси и агресивните практики по събиране на дължимото. Проблемът е, че е доста скъпо да се заемат пари на хора с висок кредитен риск и ако на легитимния бизнес не бъде позволено да извлича разумни печалби заради правителствените регулации, сивият сектор в този бизнес ще остане единственият обслужващ бедните.

Както посочи Джеб Хенсларинг, председател на Комисията за финансови услуги към Камарата на представителите, на директора на БФЗП Ричард Кордри: „Това са кредити, от които мнозина се нуждаят, за да се ползват от всякакви услуги или да карат колите си и така да запазят работата си”. Г-н Кордри нямаше решение на проблема как бедните да получат необходимия малък кредит, ако бъде отнето правото на заемодателите да отпускат кредити.

Новите регулации въведени от Агенцията по приходите ги направи много скъпи и в много случаи направи невъзможно за американци живеещи в чужбина да отворят банкови сметки в страните, където живеят. Новите регулации наложени от Агенцията по приходите и Финансовото министерство, наречени „трябва да знаем твоя клиент”, направи малките кредити много скъпи или недостъпни за ниско платените работници в страни по цялото земно кълбо, пращащи пари на своите семейства в собствените им страни.

Вредата от тези регулации е очевидна за всеки от нас, които пишем по проблема в последните няколко години. Служителите от данъчната и финансовата администрация на Обама проявяват коравосърдечие и злонамереност при унищожаването на възможността милиони да получават необходимите банкови услуги, без да им бъде предложена легална и ниско разходна алтернатива.

Президентът Обама разкри намеренията си да унищожи индустриите зависещи от въглищата и фосилните горива. Резултатите бяха, че разходите за енергия станаха много по-високи, като така стотици хиляди работници в тези индустрии загубиха работните си места, а ниско платените работници ще пострадат най-много от невъзможно високите енергийни разходи.

Дори според изчисленията на администрацията, ако всички президентски предложения се превъплътят в закони, то това ще намали световната температура едва с две стотни от градуса до края на века. Огромното намаляване на стандарта на живот за милиони  – и разрушаването на цели икономически сектори – за почти никакви ползи е върхът на политическата арогантност.

Нов доклад публикуван миналата седмица от Фондацията по проблемите на глобалното затопляне, изготвен от доскорошния делегат на междуправителствения панел за климатичните промени Индур Гоклани, призовава за нова оценка на емисиите въглероден двуокис. Г-н Гоклани казва: „Влиянието на въглеродния двуокис върху посевите според изчисленията увеличава стойността на глобалният добив с около 140 млрд. долара на година.

Други изследвания показват, че земята е станала по-зелена през последното десетилетие, предимно заради нарастването на нивата на въглеродния двуокис. В същото време влиятелни изследвания върху слънцето доказват, че слънчевите изригвания ще са на етапа на своя цикъл на намаляване на активността през следващите няколко десетилетия.

Все още има твърде много неизвестни, за да бъдат правени категорични заключения за връзката между вдигането на глобалните температури, заради повишаването на нивата на въглеродния двуокис и отслабването на слънчевата активност. Но е напълно безотговорно да се разрушава голяма част от потенциала за икономически растеж и да се наврежда на живота на хората днес, за да се извличат ползи за бъдещите поколения, които могат, но могат и да не бъдат благоприятно повлияни от климатичните промени. И понеже технологиите се развиват, което повишава доходите, този бъдещ живот ще бъде доста по-подготвен да се справи с всякакви негативни промени.

Накрая, бях шокиран от факта, че по време на дебата на Демократическата партия миналата седмица, никой не отбеляза увеличаването общите правителствени дългове като процент  от БВП като голям риск. Дълговата криза е на лице днес и се влошава.

Народът на Гърция вече претърпя спад на БВП на глава от населението с една-трета в резултат на дълговата криза и на безцелните финансови регулации. Тази криза ще се разпростира по земното кълбо през следващите няколко години. Заради твърде големия дълг, икономиката на Пуерто Рико се свива драматично бързо. 

Ако първо не бъде решена глобалната дългова криза, няма да имаме ресурси да се справим с каквито и да е бъдещи климатични или други катастрофални събития, като глобалните епидемии.

Политическата класа, заради неконтролируемото си желание за власт и контрол, е на път да разруши глобалното „икономическо село”, докато се самозалъгва, че иска да го спаси.


*Ричард Ран е американски икономист. Старши  сътрудник е в Институт „Като” и е председател на Института за глобален икономичекски растеж.

понеделник, 26 октомври 2015 г.

Пътят към ограничване на въглеродното замърсяване

Кристин Лагард и Джим Йон-ким*

Само след шест седмици световните лидери ще се съберат в Париж за преговорите по новото глобално споразумение за климатичните промени. На срещата 150 страни ще представят своите планове представяйки изчерпателно идеите си за това как техните икономики ще преминат в режим на намаляване  на въглеродния отпечатък. Тези планове представляват първото поколение от инвестиции, направени за да може да бъде изградено конкурентно бъдеще без опасни нива на въглероден двуокис в атмосферата, които понастоящем са причина за глобалното затопляне.

Преходът към едно по-чисто бъдеще ще изисква както правителствени действия, така и правилните стимули за частния сектор. В центъра на вниманието трябва да бъде твърдата публична ангажираност, която да определи ограниченията за въглеродното замърсяване. Слагането на по-високи цени на въглеродните горива, на електричеството и на индустриалните дейности ще създаде стимули за използването на по-чисти горива, за спестяване на енергия и за подпомагане на инвестициите в зелена енергия и производство. Мерки като въглеродните данъци и такси, програмите за търговия с емисии и други ценови механизми, както и премахването на безполезните субсидии могат да дадат на бизнеса и домакинствата сигурността и предвидимостта, от която имат нужда, за да правят дългосрочни инвестиции в развитието на щадящи климата технологии.

В Международния валутен фонд фокусът на вниманието  е върху реформирането на фискалните системи на страните-членки, така че да се повишат приходите от данъците върху горивата и да се намалят приходите от други данъци, пагубни за икономическото представяне, каквито са данъците върху труда и капитала. Поставянето на ограничения върху въглеродните емисии е за постигане на една по-разумна, по-ефективна данъчна система, а не за повишаване на данъците.

Въглеродният данък трябва да бъде наложен върху емисиите от всички фосилни горива. Ограниченията трябва да бъдат достатъчно високи за постигането на амбициозните цели за опазване на околната среда, в съответствия с националните условия и да бъдат стабилни, за да може да се стимулира бизнесът и домакинствата да инвестират в чисти технологии. Управлението на въглеродния данък трябва да е прозрачно и може да се изгради на базата на съществуващите начини за събиране на данъци върху горивата, които са въведени в повечето страни.

Ограничаването на въглеродните емисии ще бъде от най-голям интерес за много страни, заедно с ползите за околната среда. Например изгарянето на по-чисти горива помага за намаляването на замърсяването на въздуха, което, според Световната здравна организация, понастоящем причинява преждевременна смърт на 3,7 млн. души годишно.

От изключителна важност е да намерим решение за влиянието на реформите в енергийните цени върху уязвимите групи във всяко общество. Затова тези реформи трябва да бъдат придружени с приспособяване на фискалните системи и осигурителните мрежи, наред с другите неща, за да се гарантира, че бедните няма да бъдат ощетени.

Световната банкова група подпомага отделните страни и бизнеса в развиването на щадящи климата публични политики, инвестира в пазарите на въглеродни емисии и използва финансови иновации за улеснение при преминаването в режим на ниски въглеродни емисии. Групата споделя своя опит и глобалните си образователни и познавателни достижения чрез програми като Партньорство за пазарна подготвеност.

На базата на този опит развихме, съвместно с ОИСР (Организацията за икономическо сътрудничество и развитие), основните принципи за ръководене и насърчаване на бъдещи схеми за намаляванена въглеродните емисии. Опирайки се на тези принципи страните, регионите, отделните щати и бизнеса могат да ускорят битката си с климатичните промени, влияещи на всички ни. Принципите са основани на справедливостта, на хармонизиране на политиките и целите, на стабилността и предвидимостта, на прозрачността, на ефикасността и на ценовата ефективност и на сигурността и целостта на природната среда.

За да постигнем нашите климатични цели трябва да поддържаме диалога за необходимостта от политически мерки преди и след конференцията за климатичните промени в Париж. Именно заради това подготвихме „Панела за намаляване на въглеродните емисии”, което ще събере на едно място държавните глави и градски, и щатски лидери, както и представители на топ компании, за да подтикне страните и бизнеса по света да определят граници на въглеродните емисии.

Тези лидери трябва да предприемат стъпки за ограничаване на въглеродното замърсяване и да ускорят зелените инвестиции в своите страни и региони. Сред тях са германският канцлер Ангела Меркел, чилийският президент Мишел Бачелет, френският президент Франсоа Оланд, етиопският министър-председател Хайлемариам Десален, филипинският президент Бениньо Акино III, мексиканският президент Енрике Пеня Нието, губернаторът на Калифорния Джери Браун и кметът на Рио де Жанейро Едуардо Паеш.

Политиките за намаляване на въглеродните емисии вече са приети от повече от 40 национални правителства, в това число и от китайското, най-големия въглероден замърсител в света, от 23 града, щати и региони, които са поставили ограничения върху въглеродните емисии. Много други правителства също са в процес на реформиране на енергийните цени, а повече от 400 компании докладват за доброволното налагане на вътрешни въглеродни ограничения. Това е впечатляващо. Топ компаниите трябва ефективно да контролират излагането на климатични рискове, за да могат да извлекат максимални ползи и да си гарантират по-стабилни печалби.

Всички тези действия са добре дошли, но ние ги разглеждаме  само като първи стъпки. Заедно с лидерите от „Панела за климатичните ограничения”, призоваваме правителствата да не изпускат възможността – в интерес на планетата и бъдещите поколения – да наложим ограничения върху въглеродното замърсяване, което намалява причинените от него щети върху природата. Готови сме да подкрепим правителствата в действията им. Колкото повече изчакваме, толкова по-скъпо и по-трудно ще бъде за нас – и за нашите деца и внуци – да защитим планетата.

*Кристин Лагард е управляващ директор на Международния валутен фонд. Била е финансов министър на Франция от 2007 до 2011, а през 2009 е наречена от „Financial Times” най-добрият финансов министър на еврозоната.


Джим Йон-ким е президент на Световната банкова група.

петък, 23 октомври 2015 г.

Технологиите запазващи работни места

Майкъл Спенс и Джеймс Маника*

Живеем във време на безпокойство от ефекта на загубата на работни места предизвикан от автоматизацията, а злокобни заглавия предупреждават, че увеличаването на броя на роботите ще заличат изцяло някои остарели професии. Но този фатализъм предполага, че сме безсилни да обуздаем създаденото за подобряване на нашия живот – и в края на краищата на работните ни места.

Доказателствата за това как технологичния потенциал помага за решаването на проблема ни с работните места могат да бъдат открити в иновативните онлайн платформи. Дигиталните платформи вече преобразиха много сфери на икономиката. Онлайн търговията създадена от Amazon и Alibaba, например, размести напълно пластовете в търговията на дребно, променяйки отчасти местната природа на пазара на дребно.

Новите онлайн платформи възприемат подобен подход към света на работната сила – със същия ефект разбира се. Чрез създаването на регионални, национални и дори глобални пазари на труда, се дава възможност на работодателите да избират измежду по-широк кръг от таланти и да свързват търсещите работа с по-голям кръг от възможности. По този начин те променят класическия начин за търсене на работа и понастоящем доближават критичната маса необходима за надделяването на този трудов пазар пред стария модел.

Такива платформи приемат различни форми. Уебсайтове като Linkedin, Monster.com и Indeed.com – свързващи отделните хора с търсещите работници за запълване на незаети работни места – вече наброяват стотици милиони индивидуални потребители и много от водещите световни компании, и са натрупали огромно икономическо влияние. Но също така съществуват дигитални пазари на „свободната икономика”, която свързва договорно необвързаните с наематели на труда им, от разработчици на уебстраници до шофиращи пътници, като по този начин се намалява неизползвания капацитет на труд и капитал.

Дигиталните платформи правят пазарите по-прозрачни и по-продуктивни, което е именно видът пробив, от който днешният пазар на труда се нуждае. В много страни 30-45% от населението в трудоспособна възраст е без работа, неактивно е или работи почасово. В същото време компаниите се оплакват, че не могат да запълнят свободните си позиции в много сектори като започнем от технологичния и стигнем до здравните грижи. А пък заетите от своя страна, често са заковани за работните си места, което не позволява да се използва пълния капацитет на техните умения. Тези проблеми показват смайващото разхищение на човешки и икономически потенциал.

Проблемите започват с факта, че днешният пазар на труда предлага сурови, непълни и географски ограничени данни за уменията, които реално се търсят. В резултат на това планирането на образователното, обучителното и кариерно развитие се основава на голяма доза случайност. Това не се отнася само и единствено до неподготвените работници, това означава, че нуждите на компаниите ще останат незадоволени.

Онлайн платформите могат значително да повишат ефективността на пазара на труда чрез събиране на данни за кандидатите за свободните работни места в разширени географски зони, като по този начин по-бързо се стига до работниците необходими за свободните позиции, както и се съкращава времето за намирането на по-подходяща работа. Това динамизиране би било от изключителна важност за Европа, където възможностите за работа между отделните страни се различават много (както и между регионите в отделно взети страни), и мнозина се чувстват като в капан в застоялата местна икономика. Малко вероятно е някой да реши да се премести от Испания в Швейцария, дори да става въпрос за мечтаната работа, но все пак този човек би приел по-добра позиция само на няколко стотин километра до дома си.

Нещо повече, чрез осъществяване на по-бързо свързване, онлайн платформите за търсене на квалифицирани работници съкращават престоя като безработен, а създаването на гъвкави възможности за почасова заетост може да привлече повече неактивни работници към пазара на труда и да помогне на почасовите работници да добавят още часове труд. В същото време, чрез свързването на правилните хора с правилното работно място, подобни платформи допринасят за повишаване на производителността.

Накратко, ако онлайн платформите не могат да повишат кой знае колко слабото търсене в напредналите икономики, чрез решаването на комплексните проблеми на развитието в нововъзникващите икономики или създаването на по-добри възможности за работа извън таблата за обяви, те биха произвели значителен ефект върху видимо неразрешимите проблеми като безработицата, работата на непълен работен ден и ниска удовлетвореност от работата. Според последното изследване на McKinsey Global Institute, такива платформи биха допринесли за повишаването на глобалния БВП с 2,7 трлн. долара годишно до 2025, което означава да добавим още едно Обединено кралство към световната икономика.

Голяма част от влиянието на онлайн платформите се гради върху употребата на технологиите за преодоляване на информационните асиметрии, които вредят на представянето на пазара на труда. В миналото, тези празнини бяха само частично запълвани чрез свързаност пренасяща само полезна информация. Но онлайн платформите доведоха до далеч по-големи информационни възможности за пренос, увеличавайки „информационната плътност”.

При разширената база данни, компаниите могат да използват аналитични алгоритми за намиране на най-добрия кандидат за дадена работа. Търсещите работа могат да разширяват образователните си способности и трудовата си биография с примери от работата си и препоръки от свои колеги и клиенти, като по този начин показват своите потенциални достойнства на работодателите много по-ефективно.

Освен това, платформи, които трупат анонимни преглеждания от настоящи и бъдещи работодатели дават на отделните хора по-добра идея за това какво се търси от дадена компания, както и за заплащането, което могат и трябва да очакват. Колкото по-широко разгласявана става удовлетвореността на работника, толкова повече компаниите са подлагани на натиск да осигурят по-добри условия за работа, за да могат да привлекат необходимите им хора.

И така, най-големите победители от това разместване са образованите и добре обучени професионалисти в напредналите икономики. Истината е, че най-търсени са инженерите и софтуерните разработчици, които изобщо нямат нужда да кандидатстват за работа; компаниите днес все повече търсят да привлекат „пасивни” кандидати, което понякога кара работодателите да увеличават заплатите на работници, които искат да задържат.

Но не всички новини са добри. Сега, когато работодателите имат нови инструменти за набиране и оценка на кандидати за работа, те могат да намират нискоквалифицирани работници, които лесно да заменят, като влошават подоходното неравенство в краткосрочен план. В дългосрочен план обаче, може да бъде създадена една подобрена и завършена система за надграждане на умения, която би могла да бъде интегрирана към системата за кадрово израстване.

Има и още една полза от това. Ако кариерното развитие се свърже със специфични институции, а програмите за повишаване на квалификацията станат по-прозрачни, предлагащите образователни и обучителни програми ще станат по-отговорни при подготовката на своите студенти за проспериращ и продуктивен живот.

Като се има предвид, че абонаментните планове за смартфони в глобален мащаб ще достигнат осем милиарда до 2025, онлайн платформите имат огромен капацитет за разрастване към нови региони и сектори. Ако тези технологии продължат да се развиват, те могат да променят света на работната сила по начин, който днес не можем да си представим. Изглежда на пазара на труда все пак има място за оптимизъм.

*Майкъл Спенс е носител на Нобелова награда за икономика, професор по икономика в Нюйоркския университет, изтъкнат гост-член на Съвета за външни отношения, старши сътрудник в „Институт Хувър” към Станфордския университет и председател на Съвета за нови модели за растеж към Глобалния дневен ред на Световния икономически форум. Бил е и председател на независимата комисия за растеж и развитие, международен орган, който между 2006 и 2010 анализира възможностите за глобален икономически растеж.


Джеймс Маника е директор на базирания в Сан Франциско McKinsey Global Institute.

четвъртък, 22 октомври 2015 г.

Слаби държави, бедни страни

Ангъс Дийтън*

Когато бях в Шотландия се сетих за ролята на полицаите като помощници, които можеш да помолиш за помощ при нужда. Представете си изненадата ми, когато, бидейки 19-годишен при моето първо посещение в Съединените щати, бях залят от вълна от обиди от един нюйоркски полицай, регулиращ движението на Таймс скуеър, след като го попитах къде е най-близката пощенска станция. В притеснението си от случката пуснах документите си за кандидатстване за работа в кошче за боклук, което ми изглеждаше досущ като пощенска кутия.

Европейците гледат по-положително на ролята на своите правителства от американците, за които скандалността и непопулярността на техните национални, щатски и местни политици са всекидневие. Да, всяко американско правителство събира данъци и, в замяна, предлага услуги, без които животът ни би бил по-труден.

Американците, както много други граждани от богатите страни, приемат за даденост правната си и регулаторна система, обществените училища, здравните грижи и социалното осигуряване за възрастните, пътищата, отбраната и дипломацията, както и огромните инвестиции правени от държавата в изследвания, особено в областта на медицината. Безспорно, не всяка от тези услуги са толкова добри, колкото биха могли да бъдат, нито пък са равно разпределени между всички, но в повечето случаи хората плащат данъците си, и ако начинът на харчене на тези пари не се харесва на някой, може да последва оживен обществен дебат, а редовните избори позволяват на хората да сменят приоритетите.

Всичко това е толкова очевидно, че е необходимо да го повторим – най-малкото за живеещите в богати страни с действени правителства. Но за по-голямата част от световното население не е. В голяма част от Африка и Азия, държавата няма възможност да събира данъците или да предлага услуги.

Договорът между управляващи и управлявани – несъвършен в богатите страни – напълно липсва в бедните страни. Нюйоркското ченге може и да е малко по-неучтив (и зает с предоставянето на услуга), но в по-голямата част от света полицаите ограбват хората, на които са призвани да служат, просвайки ги на земята, за да им вземат парите или ги преследват по поръчка на своите властни патрони.

Дори в страни със средни доходи като Индия, обществените училища и обществените болници са доста редки явления. Частните доктори предоставят на хората необходимото (или поне хората си мислят така) – инжекции, интравенозни вливания и антибиотици – но държавата не регулира дейността им, а много от практикуващите са напълно неквалифицирани.

Навсякъде в развиващия се свят децата умират защото са родени на грешното място – не от екзотични, нелечими заболявания, а от обикновени детски болести, които знаем от почти век как да лекуваме. Без държава, която е способна да предостави обикновени санитарни материали и здравна грижа за децата, тези деца ще продължат да умират.

По същия начин, ако няма правителствен капацитет, регулациите и прилагането им няма да работят по подходящия начин и така бизнесът ще функционира трудно. Без правилно функциониращи граждански съдилища, няма да има гаранции, че иновативните предприемачи ще успеят да постигнат реализация на своите идеи.

Липсата на държавен капацитет – което означава услугите и социалната защита, на които хората в богатите страни се радват – е една от основните причини за бедността и лишенията по света. Ако държавата не работи съвместно с активните и отговорни граждани, ще има малък шанс за растеж, така необходим за преборване с глобалната бедност.

За нещастие, богатите страни понастоящем влошават ситуацията. Чуждестранната помощ – паричните преводи от богатите към бедните страни – под формата на кредит, особено за здравни грижи, опазиха живота на много хора, които в противен случай щяха да бъдат мъртви. Но чуждестранната помощ от друга страна пречи на подобряването на местния държавен капацитет.

Това е повече от очевидно в страни – най-вече в Африка – където правителствата получават директна помощ и паричните потоци в голяма степен се харчат за непосредствени с бюджетни разходи (често повече от половината от всички средства). Такива правителства нямат нужда от договор със своите граждани, от парламент и от система за събиране на данъци. Ако са отговорни пред някого, то това са донорите, но дори това на практика не се случва, понеже на донорите, под натиска на собствените си граждани (които правилно настояват да се помогне на бедните), им се налага да изплащат парите просто защото колкото по-бедна е страната, толкова по-голяма нужда има правителството от тях.

Какво би станало, ако бъде прескочено правителството и помощта се даде директно на бедните? Несъмнено, незабавният ефект ще бъде подобрение, особено в страни където прякото подпомагане на правителство от правителство е слабо и помощта всъщност достига до бедните. И това се постига с невероятно малка сума пари – падат се по около 15 американски цента на ден взети от всеки възрастен в богатия свят – за да се достигне линията на бедността от един долар на ден на всеки.

Да, разбира се че не това е решението. Бедните хора имат нужда от правителство, което подобрява живота им; прескачането на правителството може и да подобри нещата за кратко, но ще остави нерешени голяма част от проблемите. Бедните страни не могат вечно да получават отвън средствата за поддържане на здравните услуги. Помощта подрива усилиятз за постигане на онова, от което хората имат най-голяма нужда: работещо правителство, което си сътрудничи с тях в името на днешния и утрешния ден.

Това, което можем да направим е да призовем собствените си правителства да спрат да правят неща, които затрудняват бедните страни да излязат от бедността. Намаляването на помощта е едно от тях, но намаляването на търговията с оръжие също е важно, също така е важно да се подобрят търговските политики и политиките по субсидирането, както и да се предложи техническа помощ, която да не е свързана с другите помощи и накрая да се разработят по-добри лекарства за болестите, които не засягат богатите. Няма как да помогнем на бедните като правим вече слабите им правителства още по-слаби.


*Ангъс Дийтън е професор по икономика и международни отношения в Princeton University’s Woodrow Wilson School of Public and International Affairs и носител на Нобелова награда за икономика за 2015.

сряда, 21 октомври 2015 г.

Накъде да поеме американската външна политика?

Джоузеф Най*

Когато президентът на Съединените щати Барак Обама наскоро изнесе реч пред Обединените нации за битката срещу Ислямска държава, мнозина от неговите критици се оплакаха, че той поставя твърде много ударението върху дипломацията и не използва в достатъчна степен силата. Беше направено сравнение с военната намеса на руския президент Владимир Путин в сирийската гражданска война а, имайки предвид това, че президентските избори в Съединените щати преминаха на по-висока предавка, някои републикански кандидати обвиниха Обама в изолационизъм.

Но такива обвинения са плод на фанатичната политическа реторика, в която има нищожно количество политически анализ. По-правилно е да разглеждаме настоящото положение като люлеенето на махалото на американската външна политика между т.нар. от възпитаника на Колумбийския университет Стивън Сестанович „максималистки” политики и политики на „въздържане”.

Въздържането не е изолационизъм, то е приспособяване на стратегическите цели и задачи. Сред президентите следващи политики на въздържане след края на Втората световна война са Дуайт Айзенхауер, Ричард Никсън, Джими Картър и сега Обама. Ако историците претендират за обективност няма да си позволят да нарекат нито един от тези мъже изолационисти.

Айзенхауер влиза в президентската надпревара през 1952 понеже се противопоставя на изолационизма на Робърт Тафт, водещият кандидат на републиканците. Ако Ричард Никсън беше убеден, че Съединените щати са в упадък, то другите не бяха. Всички те бяха твърди интернационалисти, ако ги сравним с истинските изолационисти от 1930-те, които категорично се противопоставяха на предоставянето на помощ на Великобритания през Втората световна война.

Историците могат да дадат валидни доказателства, че периодите на максималистка свръх ангажираност са нанесли повече вреди на американските позиции в света от периодите на въздържане. Вътрешните политически реакции на глобалния идеализъм на Удроу Уилсън доведоха до краен изолационизъм, който забави американският отговор на Хитлер. Ескалацията на войната във Виетнам по време на президентството на Джон Ф. Кенеди и Линдън Джонсън доведе до обръщането на погледа обратно към вътрешните дела през 1970-те. А безцелната инвазия на Джордж У. Буш в Ирак създаде настоящото настроение за въздържане от намеса.

Ако това настроение стане водещ мотив по време на президентската кампания през 2016, както настоящата реторика в кампанията подсказва, американците ще попаднат в грешния дебат за изолационизма, вместо да бъдат повдигнати трите важни въпроса за бъдещето на външната политика на страната, а именно: Колко средства за външна политика? Колко интервенционистка да бъде тя? И колко мултилатерална?

Първият въпрос е колко средства Съединените щати трябва да похарчат за отбрана и външна политика. Макар някои да твърдят, че Америка няма друг избор освен да съкрати разходите си в тези сфери, това не е вярно. Като дял от БВП разходите на Съединените щати са по-малко от половината от пика им от времената на Студената война, когато беше затвърден векът на американското лидерство.

Проблемът не е избора между оръжията и милите думи, а между оръжията, милите думи и данъците. Без готовност за вдигане на приходите, разходите за отбрана ще станат заложник на междупартийните сделки за разпределението на разходите с важните инвестиции за образование, инфраструктура  и изследвания за развитие – всички те са жизненоважни за вътрешната сила на Америка и за нейните глобални позиции.

Вторият въпрос се отнася за това как и по какъв начин Съединените щати да се намесват във вътрешните работи на други страни. Обама казва, че Америка трябва да използва военна сила, ако е необходимо в сътрудничество с други страни, когато сигурността й или сигурността на нейните съюзници е застрашена. Ако не е необходимо, но съвестта кара страната да действа – срещу, да кажем, диктатори убили огромен брой свои съграждани – Съединените щати не трябва да се намесват сами и трябва да използват сила, само ако има перспективи за безспорен успех.

Това са смислени принципи, но къде се крие проблемът? Той не е нов. Преди близо две столетия Джон Куинси Адамс, шестият президент на Съединените щати, се е борил с вътрешните сили искащи намеса в гръцката война за независимост, като прави забележителното изказване, че Съединените щати „няма да ходят през девет планини в десета, за да убият чудовището”. Но какво ще се случи, ако въздържането от намеса в гражданската война в Сирия позволи на терористични групи като Ислямска държава да установят своето сигурно убежище?

Съединените щати трябва да избягват нахлуването и окупацията. В години на национализъм  и социална мобилизация на населението, чужда окупация, както мъдро заключава Айзенхауер през 1950-те, е способна да породи огромно негодувание. Но какво заема нейното място?Дали въздушната сила и обучаването на чужди сили е достатъчно? Специално в Близкия изток, където революциите обхващат няколко поколения, умната комбинация на твърда и мека сила ще бъде трудна за постигане.

Последните изказвания на кандидатите за президент на Съединените щати показаха, че дебатът по първите два въпроса вече е започнал. Но Съединените щати пренебрегват третият въпрос на свой собствен риск. Как Америка може да укрепи институциите, да създаде мрежи и да изработи политики за управление на наднационални проблеми?

Лидерството от страна на най-силната страна е важно за производството на глобални публични блага. За лош късмет, вътрешният политически блокаж често е спирачка пред това. Например Сенатът на Съединените щати не успя да ратифицира Конвенцията за правата за мореплаване на ООН, въпреки че тя е в интерес на Америка – всъщност Съединените щати се нуждаят от конвенцията, за да подкрепят позицията си при решаването на териториалните спорове в Южнокитайско море.

По същия начин, Конгреса не успя да изпълни ангажиментите на Америка за подкрепа на даването на право на глас в МВФ на страни нововъзникващи пазари, макар това да не струва почти нищо. Това отвори пътя на Китай за основаването на Азиатската банка за инфраструктурни инвестиции (която Съединените щати тогава погрешно се опитаха да блокират при значителна загуба на репутация). Съществува също така твърда съпротива от страна на Конгреса за поставяне на ограничения за въглеродните емисии при подготовката на Конференцията за климатичните промени на ООН, която ще се проведе в Париж през декември.

Колко трябва да харчим за външни работи и как да се намесваме в отдалечени кризи наистина са важни въпроси. Но американците трябва да бъдат също толкова разтревожени, че „изключителността” на тяхната страна се превръща в „неангажираност”. Как биха могли Съединените щати да служат като глобален лидер, ако останалите страни виждат в Конгреса постоянна спънка за международно сътрудничество? Именно този дебат вече трябваше да е започнал.


*Джоузеф Най е бивш помощник секретар по отбраната на Съединените щати и председател на Националния съвет по разузнаване. Професор е в Харвардския университет и е член на Съвета на световния дневен ред за бъдещето на управлението към Световния икономически форум.

вторник, 20 октомври 2015 г.

Скритата дългова тежест на нововъзникващите пазари

Кармен Райнхарт*

Докато банкери и финансови министри от цялото земно кълбо се събират за годишната среща на МВФ в Перу, нововъзникващия свят гъмжи от симптоми за нарастваща икономическа уязвимост. Отминаха дните когато срещите на МВФ бяха монополизирани от проблемите на напредналите икономики борещи се да се възстановят от финансовата криза от 2008. Днес дискусиите се изместиха отново към нововъзникващите икономики, които са изправени пред риска от финансова криза.

Макар да няма финансови кризи, които да са напълно идентични, всичко сочи че тези две споделят някои общи симптоми: значителен спад на икономическия растеж и износа, успокояване на бума в цените на активите, нарастващ дефицит по текущата сметка и в бюджета, нарастващо съотношение между заемните и собствените средства и свиване или дори пълно пресъхване на прилива на капитали. В една или друга степен нововъзникващите икономики днес проявяват всеки един от тях.

Повратната точка идва през 2013, когато очакванията за повишаване на основната лихва в Съединените щати и спадът на глобалните цени на суровините сложи край на многогодишното вливане на огромни потоци от капитали, които подкрепиха растежа на нововъзникващите икономики. Китайското забавяне в последно време, съпроводено от нарастващи турбуленции на световните капиталови пазари и до нов спад на цените на суровините, влоши значително забавянето в нововъзникващия свят.

Тези предизвикателства, макар и трудно разрешими, все пак са видими. Но нововъзникващите икономики също така страдат от друг симптом на една надвисваща криза, много по труден за улавяне и измерване: скритите дългове.

Понякога свързани с корупция, скритите дългове обикновено не се появяват в счетоводните баланси или в регулярните база данни. Те имат свойството да мимикрират от една криза до следващата, както и играчите забъркани в натрупването им. В резултат на това, те често остават незабелязани, докато не стане твърде късно.

Всъщност това не беше известно преди да се разрази кризата на песото от 1994-1995, при която светът научи, че частните банки в Мексико са натрупали значително количество валутен риск чрез задбалансови заеми (дериватни инструменти). По същия начин, преди азиатската финансова криза от 1997, МВФ и финансовите пазари бяха в неведение, че резервите на Тайландската централна банка са почти изчерпани (общо 33 млрд. долара не са отчетени като гаранция по сключени договори, което стопява нетните резерви до само около 1 млрд. долара). А до гръцката криза през 2010 си мислехме, че фискалните дефицити на страната и дълговата тежест са далеч по-малки от действителните, благодарение на употребата на финансови деривати и проявата на творчество при отчетността от страна гръцкото правителство.

Затова големият въпрос днес е дали дългът на нововъзникващите икономики е скрит? И за нещастие, има значителни пречки, за да можем да си отговорим на този въпрос – започвайки от непрозрачността на китайските финансови транзакции с други нововъзникващи икономики през последното десетилетие.

По време на вътрешния инфраструктурен бум, Китай финансира големи проекти – често свързани с мините, енергията и инфраструктурата – в други нововъзникващи икономики. Имайки предвид, е заемите бяха деноминирани в американски долари, това пораждаше валутен риск, добавяйки още едно измерение към уязвимостта на счетоводния баланс на нововъзникващите икономики.

Но обхвата на това финансиране е до голяма степен неизвестен, понеже голяма част от него идва от Банката за развитие на Китай, която не е включена в събираните база данни на Банката за международни разплащания (основния глобален източник на подобна информация). И понеже заемите рядко са били предлагани под формата на вторични активи на международните капиталови пазари, те не са включвани в, да кажем, базата данни на Световната банка.

Дори там където има данни, таблиците трябва да бъдат тълкувани внимателно. Например, данните събрани на база всеки един проект от инициативата за Глобално икономическо управление и Диалог между Америките може да внесе някаква яснота в китайското финансиране за няколко Латиноамерикански икономики. Например, изглежда че от 2009 до 2014 общото финансиране отделено от Китай за Венецуела възлиза на 18% от годишния БВП на страната, а Еквадор получава заеми от Китай надминаващи 10% от нейния БВП. Китайското финансиране за Бразилия достига 1% от БВП на страната, докато финансирането на Мексико е сравнително малко.

Но реалните плащания може да паднат малко в сравнение с първоначалните предвиждания, ако се окаже че дълговете на тези страни към Китай са по-ниски от пресмятаните. Другата възможност – която е и по-вероятна – е данните да не включват някои проекти , кредитиращи или кредитирани, което ще означава, че дълговете може да са доста по-високи.

Нещо повече, другите форми на кредитиране – като търговско финансиране, което означава по-кратки матуритети – не са включени в тези таблици. Споразуменията за валутни суапове, които са от съществено значение от Бразилия до Аржентина, също трябва да бъдат включени в сметките. (Това разкрива важността на данните за нетните, а не за общите резерви).

Накратко, макар дългът на нововъзникващите икономики да изглежда доста умерен според историческите стандарти, изглежда че той е доста подценяван, може би с голяма разлика. Ако е така, значението на съществуващото движение на капиталовите потоци от и към нововъзникващите икономики може би е доста по-голямо от предполагаемото – достатъчно голямо, за да предизвика криза. В този контекст, откриването на следите от транзакциите и създаването на финансова обвързаност е по-важно от всякога.


*Кармен Райнхарт е професор по международна финансова система в Harvard University's Kennedy School of Government.

понеделник, 19 октомври 2015 г.

Френската изключителност

Кенет Рогоф*

Повече от всякога френската икономика е център на глобален дебат за това колко далеч могат да стигнат границите на държавната намеса и контрол в една капиталистическа демокрация. За онези отляво щедрите френски социални пакети и отдавна установените търговски съюзи дават формулата за по-приобщаваща държава на благоденствието. За тези отдясно, френската свръхраздута и намесваща се администрация представлява просто модел за западаща светска държава. На този етап десницата изглежда е права.

Някога почти изравнена икономически с Германия, Франция значително западна през последното десетилетие. Като БВП на глава от населението днес е около 10% по-ниско. Франция може и да е силна политически, но се представя далеч под възможностите си икономически.

Когато някой предложи да превърне еврозоната във фискален съюз, както направи френският министър на икономиката Еманюел Макрон наскоро, идеята всъщност е Германия да носи всички на гърба си. Но защо трябва само Германия да носи отговорността? Френската икономика е приблизително три-четвърти от размера на германската. Убеждаването на германците, че французите са готови и могат да поемат своя справедлив дял от разходите, може да даде възможност за постигането на необходимия компромис, който на този етап изглежда невъзможен.

За сега малцина чувстват сигурност за бъдещето на френската икономика. Добрата новина е, че Франция не е това, за което французите претендират, че е. Да, там има 35-часова работна седмица, но компаниите могат да пристъпват по ръба на закона като предлагат по-голямо заплащане за извънреден труд. В действителност работната седмица за повечето работници е по-скоро 39-часова.

Да, Франция реално забрани таксиметровата услуга Uber, чиито бизнес модел определено може да се нарече едно от най-повратните и важни нововъведения през десетилетието. Но, докато това се превръщаше в триумф за таксиметровите синдикати и трагедия за пътниците и шофьорите на Uber, Франция започна да се фокусира върху подхранването на малки технологични компании с голям потенциал.

Френското правителство повече не залага всичко на големите, държавно реализирани проекти, както правеше през 1970-те, връхни години за огромните инвестиции във високоскоростни влакове и в Еърбъс. Президентът Франсоа Оланд даде на Макрон поле за действие в опитите му да проведе крайно нужните структурни реформи на пазара на труда и на стоковите пазари изобщо. Разбира се остава да се разбере точно колко време може да удържи тази политическа подкрепа за пазарно-ориентираните политики.

Прогресивните икономисти обичат френското правителство заради това, че харчи зашеметяващите 57% от БВП, в сравнение с правителствените разходи от 44% от БВП в Германия. И трябва да се знае, че френското правителство осигурява огромни средства в някои ключови сфери. Здравната система на Франция справедливо получава по-добри оценки от тази на Обединеното кралство. Френските граждани може и да плащат много данъци и да страдат от многото регулации, но все пак получават нещо в замяна.

Все още френското свръхраздуто правителство е главен източник на неподправен динамизъм. Но всъщност някои се съмняват, че френският БВП и производителността са поукрасени, тъй като, поради липса на пазарни цени, статистиците сляпо се доверяват на факта, че гражданите получават равностойността на всеки долар похарчен от правителството, което може и да е доста преувеличено.

Притеснителното е, че няма яснота дали френската култура на приобщаване ще може някога да се разпростре и до имигрантите. Същите стриктни закони срещу уволнението и високите равнища на минималната заплата, които са замислени да защитят местните френски работници от глобализацията се затягат за новодошлите да търсят работа. Все още всяко изследване на глобалното неравенство предполага, че ползите от разрешаването на по-голяма мобилност на работната ръка смаляват ползите от преразпределението на доход сред местните. Обратно, по-либералното трудово законодателство в Съединените щати и Обединеното кралство осигурява повече възможности за външните лица.

Центърът на Париж и други френски градове може и да са величествени, но много имигранти от Северна Африка и други места живеят в мизерни гета в покрайнините. Макар точните нива на безработицата за всяка етническа група да не са известни (френското законодателство изключва събирането на данни за етнически произход), според слуховете нивата на безработицата сред имигрантите и техните потомци са далеч по-големи.

Истина е, че правителството осигурява щедри държавни помощи, но това само по себе си не води до приобщаване. Твърдата електорална подкрепа за антиимигрантската партия „Национален фронт” на Марин льо Пен, в едно с нежеланието на французите да приемат бежанци избягали от войната в Сирия, свидетелства за проблемите с прилагането на френския модел за различните общности.

Друга пречка пред прилагането на френския модел и на други места е, че Франция се радва на точно определени уникални предимства, които са критично важни за успеха й. Елитните френски мениджъри са считани за едни от най-добрите в света и често са избирани за ръководители на големите международни корпорации. Корупцията определено е проблем, но е значително по-малка от повечето южни страни от еврозоната. (Италианската държава също е голяма и намесваща се, но не предлага висококачествени публични услуги , което прави френското правителство.) Накрая, Франция определено е една от страните с най-чиста природа в света, с плодородни почви и с изключително мек климат.

Здравата френска икономика може да направи чудеса, за да помогне на еврозоната да се измъкне от калта. Тя също така може да бъде пример за всички страни как може да работи приобщаващия капитализъм. Но това предполага, че правителството ще трябва да предприеме структурните реформи, от които правителството отчаяно се нуждае.

*Кенет Рогоф е професор по икономика и публични политики в Харвардския университет и носител на наградата на Дойче банк за финансов икономикс за 2011 година. Бил е главен икономист на МВФ от 2001 до 2003 година.

петък, 16 октомври 2015 г.

Години на грабителство

Джон Кай*

Преди повече от половин век, Джон Кенет Гълбрайт представи изчерпателно описание на катастрофата на Уол стрийт от 1929 в тъничка, елегантно написана книжка. Обсебването, отбелязва Гълбрайт, има свойството „седмици, месеци или години да се влачи между определянето му за престъпление и неговото разкриване. Това е период, между другото, в който присвояващите реализират своите печалби, а тези от които е присвоено не се чувстват ограбени. Това означава, че имаме нетно увеличение на усещането за забогатяване”. Гълбрайт твърди, че нарастването на богатството е само по себе си „грабеж”.

В едно възхитително есе бизнес партньорът на Уорън Бъфет, Чарли Мънгър, отбелязва че тази представа може да стане общоприета. Усещането за богатство може да се получи и без незаконни действия: грешката или самозаблудата е достатъчна. Мънгър въвежда понятието „неосъзнато грабителство”, за да обясни богатството трупано в периода между изграждането и рухването на илюзията.

Според тази гледна точка, критик разкриващ фалшив Рембранд не прави добро на света. Собственикът на картината търпи загуби, както може би и потенциалната й публика, а притежателите на оригинала печелят малко. Финансовият сектор не гледаше с добро око на тези, които предупреждаваха за новия икономически балон в края на 1990-те, или за кредитната експанзия предшествала глобалната финансова криза от 2008, създала ситуация на „неосъзнато грабителство”.

Много е лесно за регулаторите и пазарните участници да следват общото течение. Само смелите могат да отговорят на очакванията, за да станат богати чрез интернет търговия с акции помежду им или да откажат хората от възможността да притежават свой собствен дом, понеже не биха могли да си го позволят.

Удоволствието от грабителството е, че двама души  - всеки един от тях невеж по отношение на живота на другия и неговата роля – могат да се радват на едно и също богатство. Шампанското, което шефът на „Енрон” Джеф Скилинг изпи, когато Комисията по ценните книжа и фондовите борси на Съединените щати му позволи да търгува с дългосрочни енергийни договори на пазара, беше платено от акционерите и кредиторите на компанията, но те го разбраха едва десет години по-късно.

Притежателите на жилища в градовете на Съединените щати през 2006 взимаха ипотечни кредити, които разчитаха никога да не върнат, а данъкоплатците никога не са си и представяли, че ще бъдат принудени да спасяват кредиторите. Акционерите в банките така и не разбраха, че дивидентите получени преди 2007 всъщност са пари, които са взели назаем от самите себе си.

Инвеститорите се поздравяваха помежду си за печалбите натрупани от техните зашеметяващо високи цени на акциите в интернет. Те обаче не разбраха, че парите, които направиха щяха да се стопят като сняг през топла пролет. Разказите за преходното богатство, което беше създадено по онова време изглеждаха достатъчно правдоподобни на всички – толкова правдоподобни, че да пожертват и толкова правдоподобни, че да навредят на онези, които бяха задължени да си платят за тях.

Точните счетоводни стойности увеличават възможностите за невъобразими печалби, каквито се оказаха печалбите на Скилинг от търговията с газ. Ако измервате печалбите си чрез борсова стойност, печалбата ви ще бъде такава, каквато пазарът мисли, че ще бъде. Информацията съдържаща се в счетоводните сметки на бизнеса – информация, която трябва да оформя пазарните оценки – е извличана от самия пазар.

А пазарът е предразположен към временно напасване според споделения ентусиазъм – за дълга на нововъзникващите пазари, за интернет акциите, за гарантираните жилищни ипотеки, за гръцкия правителствен дълг. Борсовите търговци не чакат да видят кога или дали печалбите се материализират. Всички сме смъртни, казват те.

Има множество начини за ограбване и неосъзнато ограбване. В „Понци” схемата, първите инвеститори са щедро възнаградени за сметка на последните, докато притокът на участници секне. Подобни практики, незаконно практикувани от Бърни Мадоф, са напълно подобни на случващото се при надуването на балон при цените на активите.

Обирането на дребни монети пред валяк е друг източник на скрито ограбване. Инвеститорите търсят източници на постоянни дребни печалби, прекъсвани от време на време от случайни големи загуби, което е подход специфичен за търсачите на бързи печалби, при който инвеститорите заемат евро в Германия и Франция и ги дават назаем в Гърция и Португалия.

„Двойно или нищо” е подход за залагане върху губещи залози, използван от трейдърите само докато печелят – или докато парите свършат. „Хазартните играчи” следвани неотлъчно от телохранители, са типични представители на този подход. А възможността за превключване между търговските тефтери и банковите тефтери създава лесна възможност за финансовите институции да реализират печалби и да крият загуби.

Основната история за периода от 2003 до 2007 е, че банките обявяваха огромни печалби и плащаха значителна част от тях на своите трейдъри и старши служители. В последствие те разкриха, че всичко това е било една голяма лъжа, в една или друга степен спестена на акционерите, и използваха пари на данъкоплатците, за да трасират пътя към нови равнища на декларирани печалби.

Основната история на кризата в еврозоната е, че банките във Франция и Германия декларираха печалби натрупани от пари, които бяха дадени назаем на Южна Европа и бяха прехвърлени като лоши заеми на ЕЦБ. И в двете истории трейдърите заемаха от бъдещето. Но накрая бъдещето дойде, както става винаги, превръщайки грабителството в безделничество.


*Джон Кай е гостуващ професор по икономика в London School of Economics, преподавател в St John’s College, Oxford, член на the British Academy и член на Кралското общество на Единбург.