понеделник, 14 септември 2015 г.

Кризата в Пуерто Рико

Ане Крюгер*

Пуерто Рико би трябвало да бъде бижуто на Карибите. Но не е. Туризмът е в застой от десетилетия, а туристите се тълпят по другите карибски курорти. Европейските фирми правещи бизнес със Северна и Южна Америка откриват своите корпоративни офиси в Маями, в Панама сити и на други места и много рядко избират Пуерто Рико. Днес островната икономика, след десетилетие вцепенение, запада с ускорени темпове, а жителите се изнасят към континентална Америка. Публичният дълг се покачва стремглаво, а правителството заявява, че не може да го изплаща.

За разлика от Гърция, Пуерто Рико не е държава (което значи, че не е подходяща за финансиране от МВФ). Нито пък е отделен щат от Съединените щати. Всъщност е нещо средно между двете. Макар да има своя собствена конституция, тя е част от територията от Съединените щати, пуерториканците са граждани на Съединените щати, а островът е субект според федералните закони на Съединените щати, ако няма друго предвидено.

Предимствата на този смесен статут включват сигурността и предвидимостта на американското върховенство на закона, възможността за федерално субсидиране и привилегировано данъчно облагане. Пуерториканците, които не са служители на американското правителство не плащат федерален данък общ доход, а островните облигации са освободени от федерални, щатски и местни данъци.

Но в тази система съществуват и недостатъци. Например Пуерто Рико е субект според закона „Джоунс”, който налага използването на много скъпите американски кораби и екипажи за всички морски превози към и от континента. Островът също така трябва да се съобразява с федерално определената минимална заплата, въпреки че нивото на доходите е около половината от това на най-бедните американски щати. А пък общините не могат да се ползват от предимствата на Глава 9 от Кодекса за фалитите на Съединените щати.

Настоящите затруднения на Пуерто Рико се коренят в постепенното оттегляне, започнало през 1996, от предишните ангажименти по американското корпоративно данъчно облагане на компаниите ситуирани на острова. Капиталоемките компании, особено фармацевтичните фирми, започнаха да напускат пуерториканската икономика отбелязала нищожен ръст след 1996, а реалният (инфлационно изгладен) БВП продължава да пада от десетилетие насам.

Мнозина пуерториканци, не успяващи да си намерят работа на острова, се преселват на континента, което е довело до свиване на населението и работната ръка с 1,5% само през тази година. Нещо повече, заетостта в Пуерто Рико е под 40%, в сравнение с 62% на континента.

За тези провали има много виновни. Но основната отговорност трябва да се подели между пуерториканското и американското правителство.

Цяла поредица пуерторикански правителства приемаха, че островната икономика е в „рецесия” и се опитваха да стимулират икономическата активност чрез увеличаване на правителствените разходи. Ниските лихви означаваха, че дефицитите могат да се финансират чрез емитиране на огромно количество дълг. Дълговете нараснаха дотолкова, че пазарите почти напълно се затвориха за нови покупки.

Въпреки усилията да орежат разходите и да вдигнат събираемостта, настоящите и бъдещите задължения (без пенсионните разходи) далеч надхвърлят всяко възможно нарастване на бюджетните приходи. Имайки предвид свободата, с която пуерториканците се ползват при достъпа си до континента, всяко увеличени на данъците едва ли ще доведе до нарастване на приходите.

Правителството на Съединените щати също е виновно. Неприложимостта на Глава 9 прави дълговото преструктуриране извънредно трудно. Нещо повече, Пуерто Рико има задължения по Закона за здравните грижи и съответно трябва да се разплаща, въпреки че докторите на острова се компенсират за по-ниските тарифи от тези на континента (и правителството да Пуерто Рико трябва да покрива по-голяма част от разликата). Същото се отнася и до някои други социални разходи.

Ниските нива на заетост са резултат от сравнително ниската производителност на неквалифицираните пуерторикански работници. Компаниите не могат да се съревновават в фирмите, които плащат много по-ниски заплати на съседните острови.  Суровата истина е, че минималната заплата, която е около 55% от средната, ще спъне създаването на работни места (и икономическия растеж); минималната заплата в Пуерто Рико е едва 77% от средната, заради федералното законодателство.

Семейство, в което само един член работи на минимална заплата, не може да наеме къща за по-малко 1100 долара на месец, като същевременно получава около 1700 долара социални помощи. Не е изненадващо в такъв случай, че хората или напускат острова, или получават социални помощи и работят в сивата икономика.

За преодоляването на кризата в Пуерто Рико ще е необходимо възстановяване на растежа, изработването на устойчива фискална политика и преструктуриране на дълга. Изпълнението на първото от тези неща, заедно с намаляване на прекомерните правителствени разходи, би помогнало за постигането на второто.

За властите в Пуерто Рико това ще означава островът да стане по-отворен към бизнеса, което да включва премахването на обременяващите регулации на трудовия пазар. Също така правителството на Съединените щати може да изключи Пуерто Рико от Закона „Джоунс”, да го включи към Глава 9 за несъстоятелността и да приведе социалните услуги и изискванията за пазара на труда на острова към разумни нива.

Всяко едно от тези политически действия изисква наличието на политическа воля. Губернаторът на Пуерто Рико, Алехандро Гарсия Падила, събра работна група за изработване на пет годишна програма за възстановяване на растежа и стабилизация на фиска. Законопроектите за включването на Пуерто Рико в действието на Глава 9 бяха вкарани за обсъждане в Конгреса.

Тези и други обсъждани понастоящем мерки, обещават да подобрят перспективите пред Пуерто Рико. Но това ще изисква съгласувани и решителни действия по всички фронтове.

Пуерто Рико не е Гърция. Няколко последователни правителства на острова предложиха бюджети, за които мислеха, че са балансирани, но разбраха, че недостатъчният растеж води до по-ниски приходи и по-високи разходи от предвидените. Но това все пак е територия на Съединените щати и правителството на страната трябва да поеме своята част от отговорността за подобряването на перспективите пред острова.


*Ане Крюгер е бивш главен икономист на Световната банка и бивш първи зам.-управляващ директор на МВФ. Тя е професор по международна икономика в School of Advanced International Studies, Johns Hopkins University и старши сътрудник в Центъра за международно развитие към Станфордския университет.

Няма коментари:

Публикуване на коментар