петък, 27 януари 2017 г.

„Първо Америка“ и следващите глобални конфликти

Нуриел Рубини*

Изборът на Доналд Тръмп за президент на Съединените щати не просто разкрива надигащата се популистка вълна срещу глобализацията. Тя може би е предвестник и на края на Pax Americana – международният ред за свободен обмен и споделена сигурност, който Съединените щати и нейните съюзници изградиха след Втората световна война.

Този воден от Съединените щати ред доведе до 70-годишен просперитет. Той се крепи върху пазарно ориентирани режими на търговска либерализация, нараснала капиталова мобилност и подходящи политики за социално благоденствие, подкрепени от американските гаранции за сигурността на Европа, Близкия изток и Азия, през НАТО и много други съюзи.

Тръмп обаче може да тръгне по популистки, анти-глобализационен и протекционистки път, който спъва търговията и ограничава трудовата мобилност и мобилността на капиталите. Той хвърля и сянка на съмнение върху съществуващите гаранции за сигурност като казва, че ще накара американските съюзници да плащат повече за собствената си отбрана. Ако Тръмп е сериозен в намеренията си да постави „Америка на първо място“, неговата администрация ще промени американската геополитическа стратегия към изолационизъм и еднополюсност, преследвайки националните интереси на страната.

Когато Съединените щати е следвала подобни политики през 1920-те и 1930-те, това е довело до посяването на семената на Втората световна война. Протекционизмът – започвайки с налагането на митническите тарифи по закона Смуут-Хоули, който ограничава вноса на хиляди стоки – води до регулирана търговия и валутни войни, които влошават Голямата депресия. Нещо по-важно, американският изолационизъм – основаващ се на илюзорната вяра, че Съединените щати е била добре защитена между двата океана – позволява на нацистка Германия и имперска Япония да започнат агресивна война и да заплашат целия свят. С атаките срещу Пърл Харбър през декември 1941 Съединените щати в края на краищата са принудени да извадят главата си от пясъка.

Днес също Съединените щати се завръщат към изолационизма и преследването последователно на американските национални интереси би могло в края на краищата да доведе до глобален конфликт. Дори без възможността за оттегляне на Америка от Европа, ЕС и еврозоната вече изглеждат дезинтегрирани, особено в контекста на юнския „Брекзит“ на Обединеното кралство и загубения през декември референдум в Италия за конституционни реформи, нещо повече, през 2017 крайните анти-европейски леви или десни популистки партии могат да се окажат на власт във Франция и Италия, и напълно възможно в други части на Европа.

Без активен ангажимент на Съединените щати в Европа, там ще стъпи една агресивна реваншистка Русия. Русия вече предизвика Съедините щати и ЕС в Украйна, Сирия, в Балтика и на Балканите, и би могла да капитализира успеха от разпад на ЕС като възвърне влиянието си в страните от бившия Съветски блок, и подкрепяйки про-руски движения в рамките на Европа. Ако Европа постепенно загуби своя американски военен чадър никой няма да извлече повече ползи от руския президент Владимир Путин.

Предложенията на Тръмп също така заплашват да влошат ситуацията в Близкия изток. Той каза, че ще направи Америка енергийно независима, което предполага изоставяне на американските интереси в региона и да стане по-зависима от вътрешните производители на емитиращи парникови газове фосилни горива. Той също така поддържа позицията си, че исляма сам по себе си, не само радикалния военизиран ислям, е опасност. Този възглед, споделян и от новия съветник за националната сигурност на Тръмп, генерал Майкъл Флин, подкрепя пряко тезите на радикалните ислямисти за сблъсъка на цивилизациите.

В същото време подходът на Тръмп „Първо Америка“ най-вероятно ще задълбочи старото противоборство между шиити и сунити управлявано от Саудитска Арабия и Иран. И ако Съединените щати повече не са гарант за сигурността на сунитските си съюзници, всички регионални сили – в това число Иран, Саудитска Арабия, Турция и Египет – могат да решат, че биха се защитили само с помощта на ядрено оръжие, което да доведе до много по-смъртоносен конфликт.

В Азия, американското икономическо и военно превъзходство осигури десетилетия на стабилност, но възходът на Китай сега е предизвикателство към статуквото. Стратегическата опора на президента на Съединените щати Барак Обама в Азия зависи основно от задействането на Транстихоокеанското партньорство, което Тръмп обеща да прекрати още в първия си ден в президентството. В същото време Китай в спешен порядък укрепва собствените си икономически връзки в Азия, в Пасифика и в Латинска Америка чрез своята политика „един пояс, един път“, чрез Азиатската банка за инфраструктурни инвестиции (преди това известна като банката на БРИКС) и чрез собственото си предложение за регионална свободна търговия, което да съперничи на ТТП.

Ако Съединените щати загуби своите азиатски съюзници като Филипините, Южна Корея и Тайван, тези страни могат да нямат избор и да се принудят да пристанат на Китай, а други американски съюзници, като Япония и Индия, могат да бъдат принудени да се милитаризират и открито да предизвикат Китай. По същия начин едно оттегляне на Съединените щати от региона би могло в края на краищата да предизвика военен конфликт в региона.

Както и през 1930-те, когато протекционистичните и изолационистки политики на Съединените щати спъват глобалния икономически растеж и търговията, и създават условия за възхождащите ревизионистични сили да предизвикат световна война, подобни политически импулси биха подготвили сцената за нови сили да предизвикат и подкопаят доминираният от Америка международен ред. Една изолационистка администрация на Тръмп може да разглежда огромните океани като свои изток и запад, и да мисли, че нарастващите амбиции на сили като Русия, Китай и Иран не представляват непосредствена заплаха за собствената територия.

Но Съединените щати все още е глобална икономическа и финансова сила в един дълбоко взаимообвързан свят. Ако бъдат оставени на себе си, тези страни биха си позволили да застрашат ядрото на икономическите и отбранителните интереси на Съединените щати – у дома и зад граница – особено ако разширят своя ядрен и кибер военен капацитет. Историческите факти са ясни: протекционизмът, изолационизмът и политика от типа „Първо Америка“ са сигурна рецепта за икономическа и военна катастрофа.


*Нуриел Рубини е професор в NYU’s Stern School of Business и председател на Roubini Global Economics. Бил е старши икономист по международните въпроси в Съвета на икономическите съветници на Белия дом по време на администрацията на Бил Клинтън. Работил е за Международния валутен фонд, за Федералния резерв на САЩ и за Световната банка.

петък, 20 януари 2017 г.

Възходът на постфактологичния свят

Франсис Фукуяма*

Едно от най-поразителните развития през 2016 и неговото крайно необикновено политическо проявление беше възходът на „постфактологичния“ свят, в който на практика почти всички авторитетни информационни източници бяха поставени под въпрос и оборени от контрафакти с несигурно качество и произход.

Възходът на интернет и световната мрежа през 1990-те беше приветстван като период на освобождение и дар за демокрациите по света. Информацията създаде форма на власт, а докато достъпът до тази информация ставаше по-евтин и лесен, демократичните общества можеха да влияят в области, от които досега те бяха изключени.

Развитието на социалните медии в началото на 2000-те, изглежда ускори тази тенденция, позволявайки масова мобилизация, разпалила отделните демократични „цветни революции“ по света, от Украйна до Бирма (Мианмар) и Египет. В свят с пряка комуникация, старите пазители на информационните порти, предимно в потисническите авторитарни държави, сега можеха да бъдат преодолени.

Макар да имаше някаква истина в този положителен развой, се заформи една друга, по-тъмна негова страна. Онези стари авторитарни сили отговориха по диалектичен начин, научавайки се да контролират интернет, като Китай, чрез десетки хиляди цензори или, както в Русия, привличайки легиони от тролове и отприщвайки вълни от ботове, за да наводнят социалните медии с негативни информации. Тези тенденции вървят заедно по доста видим начин от 2016, като проникват в международната и вътрешната политика.

Главен манипулатор на социалните медии се очертава Русия. Нейното правителство тиражира крещящата лъжа за „факта“, че украински националисти са измъчвали малки деца, или че украински правителствени сили са свалили полет 17 на малайзийските авиолинии през 2014. Същите тези източници се намесиха в дебата за шотландската независимост, Брекзит и в холандския референдум относно споразумението за асоцииране на Украйна към ЕС, усилвайки всеки неистинен факт, който би отслабил проевропейските сили.

Употребата на негативна информация като оръжие от авторитарните сили е достатъчно лошо нещо, но тази практика пусна дълбоки корени по време на предизборната кампания в Съединените щати. Всички политици лъжат или, по-меко казано, извъртат истината в своя изгода, но Доналд Тръмп издигна практиката до нови и невиждани висини. Това започна няколко години по-рано с прокарването на тезата за „месторождението“, обвинението, че президентът Барак Обама не е роден в Съединените щати. Тръмп продължи да пропагандира тази теза дори и след като Обама показа акта си за раждане, доказвайки, че е.

Във все още пресните президентски дебати в Съединените щати, Тръмп наблегна на това, че той никога не е подкрепял войната в Ирак и никога не е определял климатичните промени като измама. След изборите той твърдеше, че е спечелил дори и народния вот (който загуби с повече от два милиона), понеже е имало подправени гласове. Това е не просто изкривяване на фактите, но и откровена лъжа, чиято фалшивост може лесно да бъде проверена. Поддържането й беше достатъчно лошо. Но по-лошото е, че това не доведе до наказателен вот от републиканските гласоподаватели, заради повторението й и отявлената й невярност.

Традиционният лек срещи негативната информация, според защитниците на свободата на информацията, е просто да се предоставя и позитивна информация, която на пазара на идеите ще се издигне до върха. Това решение, за зла врага, има много по-малко влияние в света на социалните медии, с техните тролове и ботове. Изчислено е, че повече от една-трета от потребителите на Туитър попадат в тази категория. Предполагало се е, че интернет ще ни освободи от пазителите на портите; но всъщност информацията днес идва от всякакви възможно източници, всеки от тях с еднаква тежест. Няма причина да мислим, че добрата информация ще надделее над лошата информация.

Това разкрива един по-сериозен проблем от лъжите на отделния човек и техния ефект върху изборните резултати. Защо вярваме на властите за всеки факт, имайки предвид, че малцина от нас са в позицията да проверят повечето от тях? Причината е, че има безпристрастни институции натоварени със задачата да произвеждат фактологична информация, на която се доверяваме. Американците ползват статистиката за престъпността от Министерството на правосъдието на Съединените щати, а данни за заетостта от Бюрото за трудова статистика. Основните медийни канали като New York Times всъщност бяха пристрастни в отношението си към Тръмп, макар все още да имат работеща система за предотвратяване появата на колосални фактологични грешки в новините им. Силно се съмнявам, че Мат Дръдж или Breitbart News имат легиони служители проверяващи точността на фактите на излизащите в техния уебсайт материали.

В света на Тръмп, за разлика от горния, всичко е политизирано. По време на кампанията той внушаваше, че Федералният резерв на Джанет Йелън работи за кампанията на Хилари Клинтън, че изборите ще бъдат фалшифицирани, че официалните източници на информация преднамерено подценяват нивата на престъпността и че отказът на ФБР да подведе под отговорност Клинтън е заради корумпирането по време на кампанията на директора на ФБР Джеймс Корни. Той също така отказа да повярва на авторитета на разузнавателните агенции обвиняващи Русия за хакерските атаки срещу компютърната система на Националния комитет на Демократическата партия. И, разбира се, Тръмп и неговите поддръжници яростно отхвърляха всички новини на „основните медии“ като безнадеждно пристрастни.

Неспособността за постигане на съгласие по повечето основни факти е пряк продукт на трансграничното покушение срещу демократичните институции – в Съединените щати, в Британия и в целия свят. И именно тук демокрациите си имат най-много неприятности. В Съединените щати, където наистина се наблюдава институционален упадък, мощните групи по интереси са способни да се защитят чрез система от на практика бездънно кампанийно финансиране. Най-важният пример за този упадък е Конгреса, а лошото поведение в повечето случаи е легализирано и много разпространено. Именно заради това обикновените хора са прави да се възмущават.

И все пак, американската предизборна кампания подготви почвата за всеобщата вяра, че всичко е нагласено или политизирано, и че неприкритият подкуп е приемлив. Ако изборната администрация потвърди, че предпочитаният от теб кандидат не е победител, или ако другият кандидат изглежда се е представил по-добре на дебата, това трябва да е в резултат на сложна конспирация на противниковата страна за изкривяване на резултата. Убеждението за корумпираността на всички институции води до безизходицата на универсалното недоверие. Американската демокрация, а и всяка демокрация, не може да оцелее при липсата на вяра във възможността за безпристрастност на институциите. И по този начин политическата партизанщина ще започне да прониква във всеки аспект на живота.


*Франсис Фукуяма е старши научен сътрудник в Stanford University и директор на Центъра за демокрация, развитие и върховенство на закона.

петък, 13 януари 2017 г.

Ще наложи ли силният долар намеса през 2017?

Кармен Райнхарт*

Едва малка група централни банки се въздържат от намеса на валутните пазари за стабилизиране на техните валутни курсове или за да ги насочат в желаната посока. Дори когато не се намесват пряко, лихвените им политики често са определяни спрямо целите за курса на валутата. В резултат на това свободно плаващите валути са сравнително редки. Това има важно значение за властите в Съединените щати заради битката им с резкия скок на курса на долара.

Когато потенциалната или реалната загуба на доверие във валутата заплашва да предизвика мащабно изтичане на капитали, намесата обикновено е под формата на продажба на валутни резерви, за да бъде смекчен размера или скоростта на обезценяването. Настоящите загуби на резерви на Китайската народна банка са най-очевидният пресен пример. Последната намеса на Съединените щати на валутните пазари (което по принцип е рядкост) в подкрепа на слабия долар е през далечната 1992-1995.

На другия край на спектъра, тревогите за отслабналата международна конкуренция в резултат на значителното валутно обезценяване, могат да бъдат доста общи за политическите технолози и за експортно-ориентираните фирми. Притесненията за надценените валути завладяха политическите спорове в много възникващи пазари от 2013 насам, а постоянните усилия за преодоляване на насрещните ветрове на надценяването доведоха до рекордно натрупване на резерви в много от централните банки.

Страховете от силната валута са без съмнение ограничени до възникващите икономики. Когато последната криза в периферията на еврозоната се задълбочи и стойността на еврото спадна рязко спрямо швейцарския франк, Швейцарската централна банка, твърдейки че силният франк е заплаха за икономиката, въведе де факто фиксиране на курса през 2011. Действието прекрати поскъпването на швейцарския франк спрямо еврото, понеже централната банка изрази готовност да купува чужда валута в необходимите количества. След спекулативното нарастване на резервите, ограничението все пак бе вдигнато през декември 2014 и бе заменено от политика на негативни лихвени равнища.

Съединените щати не се освободиха от подобни притеснения. В първата половина на 1980-те, следвайки рекордните повишения на лихвите от Федералния резерв, доларът поскъпна с почти 45% срещу останалите основни валути. В резултат на силния долар, Съединените щати загубиха международната си конкурентоспособност, а търговският баланс потъна до рекордни нива през 1985.

Тези развития разчистиха полето за Plaza Accord, което моят колега Джефри Франкъл определи като може би най-драматичната политическа инициатива на валутните пазари след определянето на плаващ курс на долара от Ричард Никсън през 1973. В Plaza Hotel, в Ню Йорк, на 22 септември 1985, американските власти и техните партньори от водещите световни икономики постигат съгласие за предприемане на конкретни действия за спиране и обръщане на тенденцията за поскъпване на долара. Това е съгласувано прецизно, понеже е намесена и международната координация на политики между големите играчи, чиито публични изявления са придружени от организирана пазарна намеса (продажба на американски долари).

Доларът наистина започна да поевтинява, макар все още да има спорове дали това се дължи на срещата в Plaza Hotel. Сигурно е обаче, че днес този дебат е уместен.

Доларът поскъпна с повече от 35% срещу кошницата от валути от най-ниската си точка през юли 2011. Макар възходът на долара да се дължи отчасти на неочакваната победа на Доналд Тръмп в американските президентски избори, той също така е отражение на факта, че монетарната политика на Съединените щати се затяга, за разлика от перспективите за продължаване на монетарните стимули в еврозоната и Япония.

Новоизбраният президент Тръмп изгради кампанията си върху обещанието да върне в страната американското производство, дори да наложи мита и да прекрати съществуващите търговски споразумения. Все пак силният долар е основна пречка за изпълнението на неговите обещания. Може би финансовите пазари ще започнат да възприемат долара като понастоящем надценен и ограничен. Ако не, не е ли време за нова среща от типа на Plaza Accord? Нещо по-важно, дали някой би бил склонен да сътрудничи?

Ако пренебрегнем значителното натрупано поскъпване на долара, има доста малко сходства между настоящата среда и тази от 1985. По онова време реалният ръст на БВП на Япония достига 6%. Днес устойчивото поскъпване на йената е предпоставка за спъване на умерения напредък, постигнат от Японската централна банка чрез повишаването на инфлацията и инфлационните очаквания. При съотношение на публични дългове спрямо БВП приближаващо 250%, по-високата инфлация може да се окаже част от решението на свръхзадлъжнялостта на Япония.

От друга страна, Германия, с нейните рекордни излишъци по текущата сметка (достигащи 8% от БВП) би могла да издържи на едно поскъпване. Но, за разлика от 1985, при сценарий, в който еврото преодолее настоящите предизвикателства, Бундесбанк няма да е тази, която да седне на масата през 2017. От позицията на силата ЕЦБ, която се ангажира с още един рунд по спасяване на периферията (главно на Италия, където неустойчивостта на банковата система предизвиква бягство на капитали), слабостта на еврото е благодат.

Това позволява на Китай, понастоящем втората най-голяма икономика в света, който не е интегрална част от споразумението от 1985, да поеме тежестта от доларовото поевтиняване. Но настоящото затягане на капиталовия контрол в Китай увеличава предизвикателствата, перд които вече е изправена страната с предотвратяването на по-нататъшното обезценяване на юана. Нещо повече, предвид на негативното влияние на силната post-Plaza йена върху последващото представяне на японската икономика, не е много ясно защо Китай би поискал да поеме риска с по-силен юан.

С други думи, макар да е доста логично да очакваме, че финансовото министерство на Тръмп ще поиска да обърне посоката на покачващия се долар, е логично и да очакваме, че нито една голяма икономика няма да помогне. Ако силният долар наложи намеса на валутните пазари през 2017, е много вероятен сценарий, при който Съединените щати се намесят сами.


*Кармен Райнхарт е професор по Международна финансова система в Harvard University’s Kennedy School of Government.

петък, 6 януари 2017 г.

Кремъл и американските избори

Джоузеф Най*

В началото на ноември американският президент Барак Обама, според слуховете, се е свързал лично с руския президент Владимир Путин, да го предупреди да не предприема кибер атаки по време на американските президентски избори. Предишния месец директорът на националното разузнаване, Джеймс Клапър, и Джей Джонсън, секретар по вътрешната сигурност, публично обвиниха висши представители на властта в употребата на кибер атаки за „повлияване на изборния процес в Съединените щати“.

След изборите от 8-ми ноември, не се намериха категорични доказателства, че е имало хакерска намеса в машините за преброяване или в други електорални машини. Но при избори, обърнати от 100 хил. гласа в три ключови щата, някои наблюдатели твърдят, че руска хакерска намеса в политическия процес може да е имала значително влияние.

Възможно ли е подобно руско поведение да бъде възпряно в бъдеще? Възпирането винаги зависи от това кой и какво се опитваме да възпрем.

Иронията е, че да възпираш държава да не употребява сила може да се окаже по-лесно от това да я възпреш от действия, които няма да стигнат дотам. Заплахата от изненадващи атаки от рода на някакъв „кибер Пърл харбър“ вероятно са преувеличени. Критичноважна инфраструктура като енергетиката или комуникациите е уязвима, но основните държавни играчи е по-вероятно да се въздържат заради взаимозависимостта. А Съединените щати дадоха да се разбере, че сдържането не се ограничава само до кибер отношенията (макар това да е възможно), но може да се прицели и в други сектори с целия наличен инструментариум, като се започне от ограничения за хора, мине се през икономически санкции и се стигне до ядрени оръжия.

Съединените щати и останалите, в това число и Русия, са съгласни, че правилата за въоръжените конфликти са приспособими и за киберпространството. Това дали кибер операциите са определяни като въоръжено нападение зависи повече от последиците, отколкото от използваните инструменти. Би трябвало да има разрушена собственост или ранени или убити хора.

Но какво представляват операциите по възпиране, които не са точно въоръжени атаки? Има сиви зони, в които важни цели (да кажем свободен политически процес) не са от стратегическа важност, както са електропреносните мрежи или финансовата система. Разрушаването на последните може да навреди на човешкия живот и да нанесе щети на собствеността; намеса в горните заплашва дълбоко вкоренени политически ценности.

През 2015, Групата на правителствените експерти към ООН (в това число Съединените щати, Русия, Китай и повечето държави със значими кибер възможности) постигнаха съгласие върху правилата за ненападение на граждански обекти в мирно време. Това споразумение беше подписано от страните от Г-20 на срещата им на върха в Турция през ноември 2015. Когато бе осъществена анонимна кибер атака върху украинската електропреносна мрежа още следващия месец, някои анализатори заподозряха руското правителство в употребата на кибер оръжия в продължаващата хибридна война срещу Украйна. Ако е истина, това би означавало, че Русия е нарушила споразумението, което току що беше подписала.

Но как трябва да бъде тълкувано руското поведение по отношение на американските избори? Според американски официални представители, руските разузнавателни агенции са хакнали имейлите на важни фигури от Демократическата партия и са предоставили материалите на Уикилийкс, за да повлияят на хода на кампанията, като по този начин осигуряват поток от новинарски истории, които са неблагоприятни за Хилари Клинтън.

Тази предполагаема руска намеса в президентската кампания на Демократите влиза в сивата зона, което може да бъде тълкувано като пропаганден отговор на призива на Клинтън от 2010 за „свободен“ интернет или като лично отношение, което руските власти определиха като нейни жизненоважни коментари при избора на Путин през 2012. Какъвто и да е мотивът, той изглежда като опит за изкривяване на политическия процес в Съединените щати – именно такъв тип несмъртоносна политическа заплаха, която трябва да бъде възпирана в бъдеще.

Администрацията на Обама отдавна полага усилия да степенува сериозността от кибер атаки, но без категоризиране на неяснотите на тези сиви зони. През 2016 Обама бе изправен пред труден избор при изчисляването на нарастващия потенциал за отговор с кибер мерки или със секторен отговор, какъвто са санкциите.

Администрацията не пожела да предприеме стъпки, които от своя страна можеха да провалят изборите. Затова осем дни преди деня на изборите, Съединените щати изпратиха на Русия предупреждение за ненамеса в изборите по горещата линия – отворена три години по-рано за предотвратяване на големи кибер инциденти – свързваща Центровете за ограничаване на ядрените рискове в двете страни.

Понеже руската хакерска активност изглежда намаля или почти спря, администрацията на Обама определи предупреждението като успешно упражнение по възпиране. Но някои критици казаха, че руснаците вече са били постигнали своите главни цели.

Три дни след изборите администрацията каза, че все още се доверява на цялостния интегритет на американската избирателна инфраструктура и че изборите са били свободни и честни от гледна точка на кибер-сигурността. Но официални лица от разузнаването продължиха да разследват влиянието  на пълномащабната руска информационна война, в която фалшивите истории за Клинтън както изглежда са планирани да повлияят на избирателите. Много от фалшивите новини произхождат от RT News и Sputnik, две държавно финансирани руски медийни канала. Трябва ли това да бъде третирано като форма на традиционна пропаганда или е нещо ново?

Известен брой критици вярват, че нивото на намеса на руската държава в американския изборен процес от 2016 е прескочило границата и не трябва да бъде пренебрегвано като форма на нетолерантно поведение в сивата зона. Същите тези критици накараха администрацията на Обама да отидат стъпка напред в обвиненията на конкретни личности, като дадат по-пълни сведения на публиката за това, което знае американското разузнаване за руското поведение, и като наложи финансови и ограничителни санкции срещу високопоставени руски представители, които са замесени. Други официални американски представители обаче не са склонни да излагат на опасност разузнавателните методи използвани за откриване на отговорните и са внимателни по отношение на ескалацията на напрежението.

Руската намеса в американските избори от 2016 беше вододел. С наближаващите важни избори в някои западни демокрации, анализаторите ще бъдат бдителни по отношение на поуките, които Кремъл си е взел от това.


*Джоузеф Най, бивш помощник секретар по отбраната на Съединените щати и председател на Националния съвет по разузнаване на Съединените щати, е професор в Harvard University.