България се отказа от ролята си на лидер на Балканите

След обявяване на окончателните резултати от изборите в Босна и Херцеговина настъпи сериозно раздвижване на международната политическа сцена. Активността на Европейския съюз и призивите за преки преговори между Белград и Прищина отправени от италианския външен министър и бивш еврокомисар по правосъдието Франко Фратини, беше последвана от подготовката и осъществяването на знакова обиколка на държавния секретар на Съединените щати Хилари Клинтън в страните от Западните Балкани. Прякото ангажиране и на ЕС, и на САЩ в тази последна фаза от омиротворяването на Балканския полуостров е ясен сигнал, че не можем да си позволим повече кървави междуетнически сблъсъци и противопоставяния на територията на Европа. Възраждането на американският интерес към Европа и по-специално към Балканите изглежда изненадваща, но всъщност не е. Вероятна причина е нарастващото влияние на мюсюлманска Турция не само като икономическа сила с огромен растеж на фона на световната икономическа криза, но и като политическа сила черпеща енергия от имперското си минало и обърнала поглед едновременно и към ЕС, и към Близкия изток, зони с дългогодишно стратегическо значение във външнополитическите стратегии на Америка.
Къде обаче е България и каква е външнополитическата й позиция? Каква роля иска да играе в тези процеси и какви цели си е поставила? Защо външният ни министър и правителството гледат от последните редове какво се случва по нейните граници?
Българската външна политика е в пълен синхрон с хаоса и непоследователността характерни за вътрешната ни политка. Външнополитическите приоритети на правителството се сменят според намеренията и целите както на старите, така и на новоизгряващите велики сили. След приключване на посещението на германския канцлер Ангела Меркел, следва посещение на руския външен министър. След това настъпва сериозно медийно раздвижване откъм американското посолство. В тази игра на „пиян морков” от време на време се включва и френският посланик, а за десерт на кратко и съдържателно посещение идва и министър-председателят на съседна Турция. Тази предпазливост и демонстрираното нежелание за конфронтация с големите играчи на европейската и международна сцена в защита на националния интерес обаче показва липсата на характер, на познания и на цели. Това в средносрочен и дългосрочен аспект ще създаде изключително негативен външнополитически образ на страната и ще даде основание на западните ни партньори, в това число и ЕС, да ни включат в списъка на ненадежните и нелоялни членове на общността.
Вътрешнополитическите проблеми.
Разбира се случващото се в българската политика може в известна степен да се ползва като оправдание за хаоса във външната ни политка. Неспособни да решат бюджетните проблеми предизвикани не само от световната икономическа криза, но и от неадекватното и на моменти твърде опасно поведение на министри като Симеон Дянков, управляващите напълно пренебрегнаха ставащото отвъд границите ни. И по този начин подариха възможността за намеса от всевъзможни посоки. В желанието си да концентрира взимането на всички политически решения към себе си, премиерът се оказа напълно неподготвен за проведените досега срещи на високо равнище. Но също така е безспорно и неговото пренебрежение към външнополитическите проблеми. Нито ги разбира, нито му носят гласове, нито влияят на позападащия му имидж. И така изправен пред сериозни трудности тук у нас и неразбиращ външната политка, Бойко Борисов се поклаща тромаво между Меркел, Путин и Обама (Джеймс Уорлик). А ролята на външния министър в кабинета му е на статист, който върви след събитията и прави плахи опити да замазва външнополитическите му гафове.
Външнополитическата динамика.
Разбираемо е на този фон нежеланието на Съединените щати и Европа да ни включват в своите инициативи съврзани с мирните процеси и интеграцията на страните от Западните Балкани към Европейския съюз. Това прескачане на България е сигнал за отношението на ЕС към страната ни. А трябва да припомня, че дълго време бяхме „остров на стабилност” в един размирен и разкъсван от етнически и верски конфликти регион. Поканите за участие във форумите за Балканите са мотивирани единствено от факта, че все пак сме балканска държава. И така България за периода от началото на мандата на това правителство се превърна от център на европейската политика на Балканите в транзитна територия за трасетата на международната политика. Инициативата все по-охотно се поема от Турция и другата близка до Западните Балкани страна, която в същото време е и една от водещите държави в ЕС, Италия. Резултатът е превръщането на второстепенната роля на външната политика в приоритетите на правителството във второстепенна роля на страната ни във външната политика на Европа и то в регион, в който бихме могли и би трябвало да бъдем лидери. За този лош резултат вина има както кадровата, така и коалиционната политика на кабинета. Напълно очакван е скептицизмът на Брюксел към управляващите, когато назначаваш отявлен евроскептик и националист за министър отговарящ за българите в чужбина от една страна и от друга страна разчиташ на крайно националистическа, ксенофобска и антимюсюлманска партия да крепи кабинета ти. Видя се колко е крехка тази подкрепа след скорошното посещение на турския министър-председател Ердоган в България.
Поставени сме пред ситуация, в която се налага преди да предприемаме каквито и да било действия по отношение на процесите случващи се на една ръка разстояние от дома ни, да се допитваме до бюрократите от Брюксел. Вместо това можеше да си извоюваме ролята на посредник между Европейския съюз и страните от Западните Балкани. Но инициативата беше изтървана. Остава да чакаме следващата възможност, но предвид напредъка в мирния процес и ясното и трайно ангажиране на големите страни с делата в региона, изгледите това да се случи са нищожни.
Сега можем само да гледаме отстрани в очакване на подарена покана за включване в събития, които считахме за наш стратегически външнополитически приоритет. С нищо не може да бъде оправдана пасивността на премиера Борисов и мълчаливото пригласяне на външния министър Младенов. А проблемът е, че нито единият нито другият демонстрират намериение за промяна на курса.

Текстът е публикуван в сайта "Гласове"

Двете лица на мизерията

Бразилска истерия тресе в последните седмици България. Но не заради футболни страсти, нито пък заради традиционния карнавал в Рио де Жанейро. Големият шум е заради избора на бразилски президент. Да, точно така, изборът на бразилски президент се оказа толкова значимо събитие у нас, че дори се наложи изпращането на телевизионни екипи за отразяване на събитието. Причината за огромния интерес е по-скоро възможността на този пост да бъде избрана Дилма Русеф, жена с огромен политически и, както се оказа, партизански опит, жена с български корени. А не защото Бразилия е на път да стане една от водещите световни икономики и все по-често е определяна като нововъзникваща велика сила.
Обстойните репортажи показващи родното й място, братът, с който никога не се виждала, връстниците, с които никога не е играла и къщата, в която никога не е живяла, напомнят за друга една кандидат президентска истерия. Преди две години същата еуфория, същите емоционални репортажи, интервюта, очерци пълнеха страниците на вестниците и новинарските емисии на Кения. А поводът беше, че бъдещият президент на най-мощната държава в света, Съединените щати, е с кенийски корени. И кенийците, също както българите сега, изживяваха своите звездни мигове. Или поне така се очаква да бъде.
Като територия Кения е около пет пъти по-голяма от България, населението й е 37 млн. души, а брутния вътршен продукт около 30 млрд. долара или около 850 долара на глава от населението. За сравнение БВП на България е около 78 млрд. долара или среден доход на глава от населението 13 хил. долара годишно. Въпреки, че в рамките на Европейския съюз сме най-бедната държава, то сме много далеч от равнищата на бедност в Африка. Защо тогава реагираме по сходен начин на случващото се на десетки хиляди километри, което по никакъв начин не влияе на хода на събитията, нито ще промени нещо в съдбата на държавата? Защо подобно съпреживяване провокира националната ни гордост? Нима единствената възможност да се почувстване поне мъничко горди българи зависи от избора на президента на Бразилия, така както за кенийците избора на Обама за президент на Съединените щати се оказа събитие с историческо значение за тяхната нация и събуди националната им гордост?

Има няклко възможни причина за тези сходни реакции.

България е била под чуждо владение. Всяка една млада държава минава през етапа на националната си самоидентификация. Търсенето на корените в желанието за утвърждаване е естествен процес. Виждаме съвременните измерения на тези търсения в съседна Македония, където този процес стига до абсурди: изкривяване до неузнаваемост историческите факти и налагане на прочит на историята напълно не кореспондиращ със съвременните проблеми и предизвикателства. Подобни остатъци от следосвобожденското търсене на основания за съществуване все още има и в България, което видимо спъва развитието ни към пълно приемане на либералните, наднационални европейски ценности. За съжаление остатъчното самовглъбяване в национализма, характерен за младите неутвърдени държави, се курдиса в управлението на страната, чрез назначаването на един овехтял стожер на националния дух като министър Божидар Димитров.
България е била под комунистическо управление. Икономическата система на комунизма уби предприемчивостта. А когато хората не се занимават с печелене на пари и им е забранено да се занимават с политика, две дейности по своему генериращи усещане за успех, те намират отдушник в поводите за национална гордост. Така възпитавани десетилетия наред българите усъмнаха пред прага на Европа и пред портите на либералната пазарна икономика голи и боси, но със самочувствието на един от най-старите народи в рамките на Европейския съюз. Те нито знаеха какво да правят, нито знаеха откъде да започнат, нито имаха представа от демократичните процедури, нито от правилата на пазарната икономика. И продължават да намират спасение в дълбините на националния дух, нежелаейки да поемат инициатива, блокирани вече повече от десет години от действията на всеможещи политически лидери, но най-вече обещаващи нещата да се случват от само себе си или в най-лошия случай да се дават от държавата. И както в горния случай, върху тази инерция се настани удобно най-подходящото за постигане на целите лице – Бойко Борисов.
България е най-бедната държава в Европейския съюз. Това за съжаление е резултат както от неспособността на редица български правителства да полагат адекватните и изпълними икономически цели, така и поради насложилите се през столетията напрежения и борби между Великите сили за влияние на Балканите. Взаимната омраза и неприемане между лицата прокарващи съответните интереси на заинтересованите държави, доведе до пълен отказ от реформи, до минаващи всякакви морални граници нива на корупция, до загърбване на националните интереси, до отказ от демократичните промени и респективно носталгия по комунистическото минало, до неспособност да се управлява без предварително одобрение, в зависимост от поредния външнополитически завой на всяко следващо правителство от ’89 година насам. Това клатушкане и неспособност да се избере окончателно идентифициране със западния политически и икономически модел за развитие на държавата, отново запраща българина към търсене на поводите за национална гордост в славното минало на българската държава. И отново задава дневния ред на управляващите, които правят всичко възможно да отклонят вниманието към успелите българи отвъд пределите на страната, без да си задават въпроса защо и при какви обстоятелства тези успели българи са напуснали България и дали изобщо желаят да бъдат вграждани в пантеона на българщината. Тук вината е споделена между няколко министри от настоящото правителство – Вежди Рашидов, отново Божидар Димитров, самият Бойко Борисов (по-скоро по усет и от незнание, отколкото поради вещи политически умения), Николай Младенов (разкрачил се между осъществената младежка мечта да бъде външен министър и мълчаливото приемане на всяка хрумка на министър-председателя).

Всъщност радостта от изборите в Бразилия е отражение на настоящите нагласи в българското общество. Тъй като сме неспособни да излъчваме и да избираме кадърни политици тук в България, сме склонни да се радваме на избора на българка за президент на Бразилия. Поне една друга нация е готова да избере кадърен, според внушенията на медиите, българин. Но това повдига и друг важен проблем. Преживяването на тази „победа” всъщност скрива неудовлетворението на българите към собственото им управление и към поредните управляващи яхнали вълната на недоволството и пришпорили ги с гордост и самочувствие към пропастта.

Друг е въпросът дали като нация сме способни, също като американците преди две години и като бразилците сега да изберем емигрант, с различен цвят на кожата, жена или някой от малцинствата на такъв висок пост какъвто е президентският. За това е необходимо време и търпение, и повечко внимание при избора.

Статията е публикувана в електронния сайт "Гласове"