четвъртък, 30 юни 2016 г.

Републиканците ще яхнат вълната Тръмп

Теда Скокпол*

В една обикновена седмица в края на май, Доналд Тръмп, вероятната номинация на републиканците за президент на Съединените щати, отново завладя новинарските заглавия. Той нарече един популярен бивш президент „изнасилвач”, смени позициите си по всички политики, каза че негов вицепрезидент може да бъде „всеки”, който го подкрепя и уведоми Националната оръжейна асоциация, че Хилари Клинтън, вероятната номинация на демократите, би „освободила закоравели престъпници от затвора”.

Вероятно доста разтревожен за глобалното бъдеще, само часове след катастрофата със самолета на „Иджипт Еър”, паднал в Средиземно море, и много преди да бъдат изяснени всички факти, Тръмп направи своите заключения за това, което се е случило и заклейми американската „слабост” пред лицето не тероризма.

На практика всички възможности за предотвратяване на номинация на Тръмп бяха изчерпани, а елитът на републиканците неотклонно ще върви към примиряване с пленяването на партията им от един недодялан, нарцистичен, неподготвен и непоследователен грубиян. „По-добре е да обяздиш звяра, отколкото да се правиш, че не съществува”, ни обясни един бивш съветник на републиканците в Сената.

Мнозина несъмнено се опитаха да се направят, че не съществува. И малко след като Тръмп обяви миналото лято, че ще се състезава за републиканската номинация, политическите стратези и политолозите започнаха да търсят всевъзможни начини да спънат ентусиазма му.

Аз не бях толкова убедена, понеже прецених възхода на Тръмп и възможностите му спрямо пречките в изследването си на политическите права в Съединените щати. През 2010 и 2011 заедно с Ванеса Уилямсън изследвахме силите на елита и на народа, които дадоха тласък на възхода на Чаеното парти, и изместиха Републиканската партия още по-надясно.

Напоследък работих с Александер Хертел-Фернандес и други изследователи по разтълкуването на промяната в традиционните консервативни политики. Тези промени включват нарастващото влияние на Шарл и Дейвид Кох, братя милиардери, чиято мрежа от тинк-танкове и правозащитни организации поощряват ултра-свободния пазарен дневен ред сред републиканските кандидати и държавните чиновници на щатско и национално ниво. Тласкана в различни посоки от плутократични благодетели и гневни местни популисти, Републиканската партия е подготвена за враждебния стил на управление на Тръмп.

Ако се върнем в началото на президентството на Барак Обама, когато популистите от Чаеното парти заеха централната роля, ще видим че още тогава Тръмп става популярен, понеже подкрепи усилията за делегитимизиране на първия чернокож президент на Америка. През април 2011 изследване на общественото мнение разкри, че Тръмп води пред всички останали претенденти за президент на републиканците през 2012, с особено силна подкрепа сред републиканците, които бяха убедени, че Обама, както настойчиво подчертаваше Тръмп, не е роден в Съединените щати, каквото е изискването по Конституцията на Съединените щати.

Тръмп не влезе в надпреварата през 2012, но народняшкото Чаено парти вече се беше фокусирало върху нелегалната имиграция и омразата към Обама. По време на кампанията за първичните избори през същата година, почти половината от избирателите на Републиканската партия постоянно се опитваха да намерят алтернатива на възможната републиканска номинация, Мит Ромни, но не можаха да се обединят около единна кандидатура.

Лидерите на републиканците не успяха да спрат Обама през 2012 и се върнаха към старите си инициативи по засилване на популисткия републикански гняв в собствената си партия. В началото на президентския цикъл през 2016, беше ясно че мнозинството търси обединение около „анти-елитарен кандидат”.

В опитите си да улови този бунт на избирателите, сенатор Тед Круз от Тексас периодично дразнеше лидерите на републиканците в Конгреса. Но разбиращият от медии Тръмп изненада Круз и всички останали съперници. Започвайки от лятото на 2015, той прегърна екстремистката реторика, облягаща се на местни традиции, ислямофобията и гнева към елитите на републиканците. Медийният пазар му осигури повече от 2 млрд. долара като пакет за безплатни изяви, помагайки му да сграбчи и удържи водещи позиции в изследванията на общественото мнение и в повечето първични избори.

Основните поддръжници на Тръмп погрешно са представяни като отхвърлени и икономически нестабилни работници от т.нар. „сини якички”. Всъщност средният годишен доход на неговите избиратели, около 72 хил. долара, е доста над средните за Съединените щати 56 хил. долара. Поддръжниците му са подобни на тези на Чаеното парти: предимно възрастни, мъже, средна класа и бели. Те споделят тревогите си за икономиката  - както и повечето републиканци – но това, което ги отличава е неверието им в легитимността на Обама, гнева им срещу имиграцията и усещането им за предполагаемия национален упадък на Америка.

Поддръжниците на Тръмп са много по-склонни от останалите републиканци да си изграждат негативни стереотипи за черните и латиносите. И е много по-вероятно, както открихме че е за привържениците на Чаеното парти през 2011, подкрепящите Тръмп да одобряват придобивките на социалната държава, получавани от „истинските американци” като тях самите, но да се противопоставят на публични разходи за малцинствата и хората с ниски доходи.

Идеите на Тръмп наподобяват много на тези на европейските популистки партии: смесица от анти-имигрантска злоба, икономически патриотизъм и социални придобивки за местните граждани. А няма нито една голяма партия в Съединените щати, която да предлага подобна програма и дори днес лидерите на републиканците и основните спонсори, искайки още по-свободни пазарни взаимодействия през мандата на Обама, им се противопоставят. В Конгреса и щатските законодателни органи републиканците защитават като цяло непопулярни крайни позиции – данъчни облекчения за богатите, премахване на регулациите за бизнеса, по-ниски социални разходи и обуздаване на синдикалните дейности.

Но, безспорно, ултра-пазарните екстремисти сред републиканците бяха възпрени. Когато практически всички републикански съперници в кампанията през 2016 се подписаха под този дневен ред, Тръмп се възползва от възможността и прокламира  идеите си за връщане към корените и протекционизма чрез слогана „Първо Америка”. В пренебрежителното отношение на Тръмп към латино имигрантите, независимите жени и „нахалните” малцинства, поддръжниците му чуха обещание „Да направим Америка отново велика” чрез препотвърждаване на бялата мъжка хегемония.

Няма нищо изненадващо в това. От години елитът на републиканците си играе с огъня като подклаждат популистки национализъм и расови страхове за мобилизиране на възрастните бели гласоподаватели. При положение, че консервативните медии в Съединените щати поддържат напрежението с расови подхвърляния, говоренето на републиканците напълно се изроди още преди кандидатирането на Тръмп, самият той медиен играч.

Може ли Тръмп да спечели? Избраните представители на републиканците, изплашени от гнева на избирателите, ще започнат да заявяват своята подкрепа. Когато някои богати донори пренасочат своите пари към кандидати за Конгреса и на щатско ниво, ще ги последват мнозина други, а останалите също в някаква степен ще го направят, ако има изгледи Тръмп да победи Клинтън.

Във всяка двупартийна система, каквато е понастоящем поляризираната и крехко балансирана избирателна система в Съединените щати, малка криза, каквато е една терористична атака, може да промени баланса. Политиците на Републиканската партия, спонсорите и лидерите на обществено мнение днес се опитват да убедят сами себе си, че Тръмп в Белия дом би успял да прокара републиканския дневен ред. На карта е заложена основната номинация за Върховния съд, а председателят на Камарата на представителите в Конгреса Пол Райън е подготвил за подписване нов правителствен бюджет при избор на републикански президент.

Райън, който официално все още не е подкрепил Тръмп, ще бъде поставен под огромен натиск да го направи. Републиканците ще яхнат вълната, която вдигнаха с надеждата да не ги удави.


*Теда Скокпол е професор по управление и социология в Harvard University.

сряда, 15 юни 2016 г.

Новата съпротива срещу глобализацията

Харолд Джеймс*

Съществуваше очевидно чувство за дискомфорт на последната среща на върха на Г-7 в Исе-Джима, Япония. Не се знае коя от следващите срещи на лидерите на най-големите развити икономики в света ще се окаже популистки сбор. Президентът Доналд Тръмп може да представлява Съединените щати; или президентът Марин льо Пен да представлява Франция. Те ще седят на една маса с британския министър-председател Борис Джонсън, италианския министър-председател Бепе Грило или дори германския канцлер Фрауке Петри. Всички те ще защитават национализма и изолационизма под една или друга форма.

Съпротивата срещу глобализацията ни съпровожда от поне две десетилетия. В края на 20-ти век изглеждаше сякаш светът се движи към сближаване, като хората навсякъде потребяваха едни и същи продукти. Макдоналдс служеше като пример за глобализация, а бунтовете срещу веригата заведения стана стандартна форма на анти-глобалистки протест.

Но след това характерът на глобализацията се промени, както и съпротивата срещу нея. Макар че светът става все по-взаимосвързан, имаме чувството, че разбираме чужденците по-малко. В отговор на промяната – който е все по-специфичен – на потребителските предпочитания компаниите преместват производствата по-близо до пазарите, където произведеното ще бъде продадено. Това отслаби ръста на международната търговия.

Това „придвижване” не е ново. През 1970-те и 1980-те американците се тревожеха, че Съединените щати ще бъдат залети от японски автомобили, затова започнаха да произвеждат тези коли у дома. Днес повечето „японски” автомобили продавани в Съединените щати са американско производство. Но днес движението на производствената глобализация е по-лесно от всякога, благодарение на развитието на роботиката и изобретения на процеси като 3D принтирането.

В резултат на това критиките към глобализацията днес се фокусират по-малко върху търговските проблеми. Но това разместване не се отразява само върху забавянето в ръста на търговията. Потребителите в богатите страни стават все по-възприемчиви – и дори доверчиви – към чуждестранната продукция, от постоянно усъвършенстващата се електроника до евтината „бързо меняща се мода”, станала преобладаваща във всички напреднали икономики.

Вместо да отхвърлят чуждото производство, противниците на глобализацията днес отхвърлят чужденците. Споровете върху клаузите за защита на инвеститорите в търговско споразумение като Транстихоокеанското партньорство (ТТП) или Трансатлантическото търговско и инвестиционно партньорство (ТТИП)  се съсредоточават върху тревогите, че мистериозни трибунали защитаващи интересите на чуждестранни корпорации, могат да подкопаят националния суверенитет. След това се разрази глобалната бежанска криза. В Европа по-специално, загрижеността за наплива на бежанци може да се окаже предвестник на разширяваща се съпротива срещу имиграцията от провалени и разорени държави.

Защо населението в напредналите страни е толкова гневно на чужденците? Не и заради това, че са излагани на влиянието на други култури. Много от гражданите на тези страни постоянно пътуват до отдалечени места, а стотици милиони хора от целия свят посещават напредналите страни годишно.

Проблемът е с каква цел пътуваме. В наши дни сме по-склонни да си съставяме бързо и повърхностно мнение, вместо да се потапяме в културата. Но както ни учи съвременната теория на игрите, еднократното взаимодействие е много по-различно от продължителното общуване. Ако участниците знаят, че придобиват уникален и личен опит, те няма да са мотивирани да изградят основа за по-задълбочено разбиране или сътрудничество. По-нататъшното взаимодействие се нуждае от по-силно доверие.

Резултатът от сегашния повърхностен подход на пътуване е доказан за всяка основна туристическа дестинация. Утвърдените услуги не мотивират осигуряване на добри нито пък на честни услуги за хората, които със сигурност няма да се върнат. В ресторантите ви сервират намръщени храна, която е ужасна ( да не кажа по-лоша дума). Таксиметровите шофьори мамят. Хотелиерите лъжат за предлаганите услуги.

Нещо повече, може би е към края си. Макар туризмът да е станал основен стълб за чуждестранните приходи, той също така стана и привлекателна мишена за терористите, изграждащи идеологията си върху анти-западните настроения. Само няколко атаки на места като остров Бали или в курортите на Червено море са достатъчни, за да се предизвика дълбока икономическа дестабилизация.

Туристическите компании отговарят на такива рискове чрез минимизиране на връзките с местните. Емблемата на съвременния туризъм са гигантските круизни кораби, където пътниците могат да изкарат по няколко часа във всяка дестинация – посещавайки живописните Карибски острови или древните средиземноморски пристанища – но винаги се връщат в едно и също легло. Harmony of the sea на Royal Caribbean цели да пресъздаде през всички климатични пояси в света. Затова кораб, стотици метри по-дълъг от Айфеловата кула, има тропически парк и ледена пързалка (заедно с 23 плувни басейна и 42 бара).

Компаниите за автобусен или влаков туризъм са също са толкова предпазливи към клиентите си, пускайки ги само за кратко из местата за посещение – но все пак достатъчно дълго за няколко снимки. Този стил на пътувания напряга местната инфраструктура до краен предел. Често няма възможност да се разходиш по каналите на Венеция или да се изкачиш до Акропола.

Този подход засилва взаимните заблуди. Посетителите остават ограничени до предварително планираните си пътувания, получавайки само измамни оферти за свръхскъпи дрънкулки или таксиметрови превози. Местните са много доволни от големите групи туристи обикалящи напред-назад из най-предпочитаните места. Никой не се интересува особено от обслужването или доверието.

Никак не е трудно да изпитаме носталгия по дните, когато туризмът означаваше дълги престои и задълбочени занимания с крайно различни култури. Разбира се няма да е възможно при днешния брой посетители да останеш седмици или дори месец в древни манастири. Но е възможно да си представим престой, при който посетителите и техните домакини си общуват по-лично. Airbnb, например, може да предложи много по-лично отношение от един хотел или, още по-лошо, от един круизен кораб.

Има ли политически еквивалент на Airbnb? Могат ли световните лидери присъстващи на срещата на върха на Г-7 да живеят и работят за дълъг период от време в чужда страна? Малко след като Съединените щати влизат във Втората световна война, Уинстън Чърчил посещава Белия дом за 24 дни, заздравявайки британския трансатлантически съюз като задълбочава отношенията си с Франклин Рузвелт. Подобно равнище на близост може би е най-големият враг на днешните популисти анти-глобалисти.


*Харолд Джеймс е професор по история и международни отношения в Принстънския университет и професор по история в Европейския университетски институт във Флоренция, Италия. Специалист е по икономическа история на Германия и по история на глобализацията.

понеделник, 13 юни 2016 г.

Искаме ли силни лидери?

Джоузеф Най*

Тенденцията към засилен авторитаризъм се разпространява навсякъде по света. Владимир Путин успешно използва национализма, за да затегне контрола над Русия и както изглежда това му докара огромна популярност. Си Дзинпин е смятан за най-силният лидер на Китай от Мао Дзедун насам, председателстващ комисии вземащи все по-голям брой съдбоносни решения. Турският президент Реджеп Тайип Ердоган, наскоро сменил своя министър-председател с по-сервилен към желанието му да концентрира изпълнителната власт в ръцете си. А някои коментатори се тревожат, че ако Доналд Тръмп спечели президентските избори в Съединените щати през ноември, той може да се превърне в „Американския Мусолини”.

Злоупотребата с власт е стара колкото човешката история. Библията ни напомня, че след като Давид побеждава Голиат и след това става цар, той съблазнява Батшеба и изпраща съпруга й на сигурна смърт в битка. Лидерството включва употребата на власт, а както лорд Актън предупреждава, властта развращава. А пък лидерите без власт – способността да накараш другите да правят това, което искаш – не могат да управляват.

Психологът от Харвард Дейвид Маклелън разграничава три групи хора според мотивацията им. Онези, които ги е грижа повече да направят нещо по-добро имат „влечение към постижения”. Онези, които мислят повече за приятелските взаимоотношения с другите имат „влечение към сдружаване”. А онези, които ги интересува най-вече влиянието им върху другите демонстрират „влечение към власт”.

Тези три групи са в основата на най-ефективните лидери, които ни връщат към Актън. Но властта нито е лоша, нито е добра сама по себе си. Също както калориите в една диета, твърде малко от тях предизвикват атрофия, а твърде много води до затлъстяване. Емоционалната зрялост и умение са от съществено значение за ограничаване на нарцистичната страст за власт, а подходящите институции са ключови за постигане на точния баланс. Етиката и властта могат взаимно да се подсилват.

Но етиката може също така да бъде използвана като инструмент за увеличаване на властта. Макиавели посочва важността на етиката за лидерите, но основно като оставяне на впечатление за добродетелност за пред последователите. Показната добродетелност е важен източник на меката сила у лидерите или на способност да накараш някого да направи нещо по собствено желание, а не по принуда или срещу заплащане. Всъщност, за Макиавели добродетелността на владетеля трябва да бъде само показна, не и реална. „Дори ще си позволя да заявя, че ако той я има и постоянно я практикува, тя би му навредила, докато показната добродетелност е полезна”.

Макиавели също така набляга на важността на твърдата сила на принудата и на заплащането, когато лидерът бъде поставен пред избор да използва меката сила на привличането, „това да бъде обичан зависи от поданиците му, докато страхът от него зависи от самия него”. Макиавели е убеден, че ако трябва да се избира, е по-добре да се страхуват от него, отколкото да го обичат. Но той също така е наясно, че страхът и любовта не са непременно две противоположности и че обратното на любовта – омразата – е всъщност по-опасна за лидерите.

Анархистичният свят на италианските ренесансови градове-държави е бил изпълнен с повече насилие и опасности от днешните демокрации, но елементи от съветите на Макиавели остават валидни и за съвременните лидери. Освен смелостта на лъва, Макиавели също така възхвалява и стратегическата хитрост на лисицата. Идеализъм без реализъм рядко може да доведе до преоформяне на света и когато съдим нашите съвременни демократични лидери, трябва да имаме едни наум както за съветите на Макиавели, така и за тези на Актън. Трябва да търсим и да подкрепяме лидери, които си поставят собствени етически норми за самоограничаване и с желание както за издигане, така и за обществено сплотяване и за власт.

Но тук има и още един аспект на дилемата на Актън, освен етиката на лидерите: набирането на последователи. Лидерството е комбинация от лидерски качества, набиране на последователи и средата, в която те си взаимодействат. Руското общество е загрижено за своя статус; китайският народ се тревожи за необузданата корупция; турското население е разделено по отношение на етноса и религията. Всичко това създава подходяща среда за лидери, които усещат психологическа необходимост от власт. По същия начин, за да бъде задоволена неговата нарцистична нужда от власт, Тръмп засилва недоволството у част от населението чрез умела манипулация през новинарските емисии и социалните медии.

Именно тук институциите играят жизненоважна роля. В първите години от съществуването на Съединените щати, Джеймс Мадисън и останалите отци основатели на новата страна виждат че нито лидерите, нито привържениците им са ангели, и институциите трябва да бъдат така изградени, че да укрепват ограниченията. Те правят заключението, след изследването на древната римска република, че трябва на всяка цена да предотвратят възхода на самонадеяни лидери като Юлий Цезар, за което се нуждаят от институционална рамка за разделение на властите, а не от фракции балансиращи други фракции. Отговорът на Мадисън за възможността от поява на „Американски Мусолини” е система от институции за проверки и баланси, гарантираща че Съединените щати никога няма да станат като Италия от 1922 – или като Русия, Китай и Турция понастоящем.

Американските отци основатели са се борили с дилемата колко власт искаме да дадем на нашите лидери. Отговорът им е бил да съхранят свободата, а не да максимизират ефективността на управлението. Мнозина коментатори изразяват притеснение за институционалния упадък, а други наблягат на промените – като настъпването на риалити телевизията и социалните медии – които снижават качеството на публичния дебат. По-късно през годината може да разберем колко жилава е властовата рамка на отците основатели на Америка и колко е силно лидерството.


*Джоузеф Най е бивш помощник секретар по отбраната на Съединените щати и председател на Националния съвет по разузнаване. Професор е в Харвардския университет и е член на Съвета на световния дневен ред за бъдещето на управлението към Световния икономически форум.

петък, 10 юни 2016 г.

Популистите и производителността

Нуриел Рубини*

Откакто глобалната финансова криза избухна през 2008, ръстът на производителността в напредналите икономики – Съединените щати, Европа и Япония – е много бавен в абсолютни и относителни числа спрямо предишните десетилетия. Но това е в противоречие с възгледа, предимно в Силициевата долина и други глобални технологични хъбове, че навлизаме в нова златна ера на иновации, която радикално ще увеличи растежа на производителността и ще подобри начина на живот и работа. Но защо тези подобрения не се регистрират и какво би станало, ако не се случат?

Иновационните пробиви са реализирани в най-малко шест сфери:

  • ЕТ (енергийни технологии, в това число нови форми на фосилни горива, каквито са шистовия газ и петрол, и алтернативните енергийни източници като слънчевите и вятърните, технологиите за складиране, еко технологиите и умните електрически мрежи).
  • БТ (биотехнологиите, в това число генната терапия, изследванията на стволови клетки и използването на обеми данни за рязко намаляване на разходите за здравни грижи, както и възможността всеки отделен човек да живее много по-дълъг живот и живот в здраве).
  • ИТ (информационни технологии като Web 2.0/3.0, социалните медии, новите приложения, интернет на нещата, базата данни, облачните услуги, изкуствения интелект и изобретенията за виртуална реалност).
  • ПТ (производствени технологии, каквито са роботизацията, автоматизацията, 3D принтирането и персонализираното производство).
  • ФТ (финансовите технологии, които обещават революционизиране на всичко, от системите за разплащания до заемите, застрахователните услуги и движението на активи).
  • ОТ (отбранителни технологии, в това число разработката на дронове и други напреднали оръжейни системи).
На макро ниво загадката е защо тези иновации, много от които вече са интегрирани в нашата икономика, все още не водят до измеримо увеличение на ръста на производителността. Има няколко възможни обяснения за т.нар. от икономистите „загадка на производителността”.

Първо, някои технологични песимисти – като преподавателя от Северозападния университет Робърт Гордън – твърдят, че икономическото влияние на последните иновации бледнеят в сравнение с великите иновации от Първата и Втората индустриални революции (парният двигател, електричеството, водопроводните и канализационни инсталации, противомикробните лекарства и т.н.). Но както казва историкът на икономиката Джоуел Мокер (също от Северозападния), трудно е да бъдеш технологичен песимист, предвид обхвата на иновациите, които са се случили и които ще се случат през идните няколко десетилетия.

Второто обяснение е, че се взираме в настоящата производителност – и в растежа на производителността – понеже новите информационно генерирани блага и услуги е трудно да бъдат измерени, а разходите по тях падат по-бързо от стандартните методи позволяващи измерване. Но ако това е вярно, трябва да се каже, че невъзможността за измерване на ръста на производителността е много по-голяма днес, отколкото е била през изминалите десетилетия на технологични иновации.

И все пак няма категорични доказателства, че това е реалността. Все още някои икономисти предполагат, че не измерваме правилно производителността на по-евтиния софтуер – за разлика от хардуера – и множество от ползите от безплатните блага свързани с интернет. Всъщност, застанали между търсещите машини и вездесъщите приложения, познанието е вече на върха на пръстите ни, правейки живота ни много по-лесен и много по-продуктивен.

Третото обяснение е, че винаги минава известно време от иновацията до ръста на производителността. При първата интернет революция, ускорението в растежа на производителността, което започна в технологичния сектор, се разпространи из цялата икономика само няколко години по-късно, когато бизнес и потребителските приложения на новите дигитални инструменти бяха въведени в производството на стоки и услуги далеч след технологичния сектор. Този път също може да отнеме време на новите технологии да се разпространят широко и да доведат до измерими нараствания в ръста на производителността.

Има и четвърта възможност: потенциалният растеж и ръстът на производителността всъщност спаднаха след началото на финансовата криза, както и заради това, че се увеличи застаряващото население в повечето напреднали икономики и в някои ключови развиващи се пазари (като Китай и Русия), в комбинация с по-малките инвестиции в човешки капитал (което увеличава производителността на труда), доведе до влошени перспективи за растежа. Всъщност хипотезата за „продължителна стагнация” предложена от Лари Самърс е съвместима с този спад.

Едно свързано с всичко дотук обяснение поставя ударението на феномен, който икономистите наричат „непричинени последици”:  постоянстващ цикличен спад или слабо възстановяване ( като това изпитвано от 2008) могат да намалят потенциалния растеж най-малко по две причини. Първо, ако работниците останат безработни за твърде дълго време те губят своите умения и човешкия си капитал; второ, понеже технологичните иновации обхващат и новите капиталови стоки, слабите инвестиции водят до постоянстващ нисък ръст на производителността.

Истината е, че не знаем със сигурност какво стои зад загадката на производителността и дали това е временен феномен. Има все пак някои ползи от всички предложени обяснения. Но ако слабият ръст на производителността продължи – в едно с по-слабия ръст на възнагражденията и стандарта на живот – скорошните популистки реакции срещу свободната търговия, глобализацията, миграцията и пазарно-насочените политики, може и да се засилят. И така, напредналите икономики имат сериозни затруднения при намирането на решение за причините за бавния ръст на производителността, което може да постави под риск социалната и политическата стабилност.


*Нуриел Рубини е професор в NYU’s Stern School of Business и председател на Roubini Global Economics. Бил е старши икономист по международните въпроси в Съвета на икономическите съветници на Белия дом по време на администрацията на Бил Клинтън. Работил е за Международния валутен фонд, за Федералния резерв на САЩ и за Световната банка.

сряда, 8 юни 2016 г.

Вечният дългов проблем на Аржентина

Кармен Райнхарт*

Аржентина отскоро възкръсна отново от пепелта след почти 15 години прекарани в най-спорния държавен фалит на съвремието, ако не и в историята. Сега тя има възможност да навлезе отново в глобалната финансова система и да изгради едно по-стабилно и проспериращо бъдеще. Това е шанс, който страната не трябва да пропилява.

Дългото отсъствие на Аржентина от международните капиталови пазари започна през декември 2001, когато дълбоката икономическа криза отбеляза края на десетилетния „Конвертируем план” (при който аржентинското песо бе фиксирано към американския долар) и въвеждането на нещо превърнало се в дългогодишна банкова ваканция позната като Corralito.

През 2005 изглеждаше, че кризата е пред разрешаване. Но множество фактори усложниха преговорите. От една страна дългът беше огромен, равняващ се на над 100 млрд. долара (в това число и нарастващите лихвени плащания). Всъщност Аржентина се оказа страната с най-голяма неплатежоспособност в историята до Гърция с нейното преструктуриране. От друга страна, дългът беше доста комплексен като включваше 152 вида дългови книжа, в шест валути и под осем юрисдикции.

Но най-големия си проблем Аржентина срещна след нежеланието на кредиторите да приемат предложената дългова замяна. При почти четвърт от всички кредитори, отказващи „подстригване” – голям дял, в сравнение с други преговори по националните дългове – възможностите на Аржентина бяха строго ограничени. Не е изненадващо, че се наложи поредна дългова замяна през 2010.

Тогава, през 2014, съдията от американския федерален съд Томас Гриеса в интерес на държателите на дълг (широкоизвестни като хищнически фондове), определи, че не трябва да приемат равно отношение и че Аржентина не може да започне да прави плащания по преструктурирания си дълг докато не плати на облигационерите. Това доведе до нова вълна на напрегнати – и в края на краищата провалени – преговори със същите тези кредитори. На 30 юли 2014 Аржентина обяви неплатежоспособност по дълга втори път за последните 13 години.

Накрая, през февруари, Гриеса се съгласи да пусне предписание, ако Аржентина отмени законодателството, освен за плащанията по своите неизпълнени задължения и ако плати на облигационерите, определени в края на този месец. С ново правителство обещало да изпълни условията на облигационерите, времето на Аржентина прекарано в несъстоятелност е към края си и страната скоро ще бъде освободена – или поне така се надяваме.

Всъщност краят на играта няма да е лесен. За незапознатите, докато не стане възможно да се измерят прецизно икономическите и социалните разходи от сделката с облигационерите, е по-сигурно да се каже, че те са значителни. И тези разходи не са само в миналото. Те ще имат бъдещи последици, имайки предвид, че голяма част от новия дълг нараснал през 2016 е по същество рефинансиран стар дълг.

Нещо повече, с международни кредитори готови и желаещи да започнат отново да заемат на Аржентина, е от критична важност страната да остане бдителна при вземането на нов външен дълг. Дългият и скъпо струващ процес, от който Аржентина понастоящем се измъква, би убедило настоящото и бъдещото правителства в необходимостта да бъдат внимателни за рисковете от външните заеми. При положение, че това не е първият път, в който смяната на външния кредитор свършва зле за страната.

Без съмнение не би имало международен кредитор, който да наложи ограничения на Аржентина (поне засега). При активи с фиксиран доход, предлагащи ниска и дори отрицателна номинална възвращаемост – 70% от дълга на напредналите икономики днес се търгува с негативни номинални лихви – и реална възвращаемост дори по-ниска, предлаганата от Аржентина, при доларова възвращаемост от 7% и по-висока, е много примамлива.

От гледна точка на Аржентина, възобновеният достъп до международните капиталови пазари има стойността на изчистване на сметките с облигационерите. От години аржентинското правителство финансира дефицитите си чрез печатане на пари, което причинява инфлация, понастоящем около 30%. Конвенционалното дългово финансиране ще предложи начин за стабилизиране на инфлацията. То също така ще позволи на Аржентина да си реши насъбраните проблеми – дължащи се на продължителната изолация на страната от външно финансиране – чрез подобряване на базовата инфраструктура.

И макар аржентинското правителство да имаше категорично нужда от заеми, то стигна твърде далеч – не само защото провинциалните правителства също имат огромно желание да заемат. Отделно от централното правителство, почти половината от 24-те аржентински провинции (в това число Буенос Айрес) активно търсят заеми от чужбина. Според някои изчисления, новите провинциални заеми ще възлязат на още 5 млрд. долара външен дълг.

Тази тенденция би била по-малко притеснителна, ако провинциалните финанси бяха стабилни, а перспективите за растеж силни. Но не такъв е случаят. Вече почти десет от аржентинските провинции са изправени пред някакъв вид икономическа криза. Предвид ключовата роля, която провинциалното разхищение играе в кризата, от която страната едва наскоро успя да излезе, няма как нещата да тръгнат гладко. Дори ако аржентинското правителство не бъде изправено пред нови предизвикателства, то трябва да реши непосредствената задача по възпиране на провинциите.

Един стар аржентински виц разказван от наблюдателите гласи, че проблемът с дълга на страната не е, че е външен, а че е вечен. Понеже ключът за преодоляването на цикъла на възходи и падения лежи в признаването навреме на рисковата и непостоянна природа на обилието от финансиране, трябва да се надяваме, че уроците на периода 2001-2015 няма да бъдат забравени. Това означава да се преодолее изкушението от натрупването на скъпоструващ дълг.

*Кармен Райнхарт е професор по международна финансова система в Harvard University's Kennedy School of Government.

понеделник, 6 юни 2016 г.

Завръщане на растежа във възникващите икономики

Майкъл Спенс*

Не е тайна за никого, че възникващите икономики са изправени пред сериозни предизвикателства, които подкопаха техния някога експлозивен растеж и отслабиха перспективите за развитието. Това, дали ще се върнат на пътя на сближаването с напредналите икономики в огромна степен ще зависи от подхода им към все по-сложната икономическа среда.

Разбира се, пътят на развитие на тези икономики никога не е бил прост или гладък. Но през по-голямата част от периода след Втората световна война, до преди десет години, той беше ясно начертан. Страните трябваше да отворят икономиките си в разумни граници; да вкарат глобалните технологии и да стимулират търсенето; да се специализират в оборотни сектори; да инвестират много (около 30% от БВП); и да привличат преки чуждестранни инвестиции, с подходящото обезпечение за трансфери на знание.

В този процес възникващите икономики осъзнаха важността на правилното функциониране на пазарните механизми, на гарантирането на правата на собственост и на опазването на макроикономическата и финансова стабилност. И най-важното, те знаеха, че трябва да се съсредоточат върху генерирането на заетост, особено в градските райони и модернизиращите се сектори, и върху по-широкото приобщаване.

Докато се придържаха към този дневен ред, възникващите икономики срещаха спънки на старта и преживяваха безброй кризи, често придружени от огромни дългове, валутни капани и висока инфлация. А стремейки се да достигнат средните нива на доход, страните пренебрегваха политиките и структурните капани, които придружаваха прехода към статус на страна с високи доходи. Въпреки това, в една все по-отворена глобална среда, характеризираща се с висок растеж (и търсене) в напредналите икономики, възникващите икономики успяха да постигнат огромен и бърз напредък.

Всичко това се промени след глобалната финансова криза от 2008. Разбира се, сърцевината на дневният ред за развитие остана същата. Но в невъобразимо по-сложна среда.

Част от тази сложност изникна от външните глобални дисбаланси, изкривявания и повишена волатилност на капиталовите потоци, валутните курсове и относителните цени. Имайки предвид това, че подобни предизвикателства са по същество нови, нямаше изпитана пътна карта за преодоляването им. В края на краищата развитите икономики преди не бяха опирали до вида неконвенционална политика позната от последните години – период характеризиращ се с ултраниски лихви и ултрабързи потоци пресичащи границите.

За възникващите икономики, с техните сравнително неликвидни финансови пазари, подобни тенденции засилиха свръхзависимостта им от евтините външни капитали, които могат да бъдат изгубени със същата скорост. Ударилите дъното разходи за заемане също подсилиха свръхзависимостта от задлъжняването, отслабвайки волята за предприемане на нужните за стимулиране на потенциалния растеж реформи – и допълнително усилвайки уязвимостта на икономиката към промяна на лихвите или на нагласите на инвеститорите.

Правейки нещата още по-лоши за богатите на ресурси възникващи икономики, цените на суровините се сринаха през 2014. След продължителен период на ускоряващ се ръст на търсенето, особено от Китай, правителствата смятаха високите цени на суровините за даденост – едно предположение, което ги накара да надценят бъдещите си приходи. Днес, когато цените са паднали значително, тези страни са изправени пред огромни дисбаланси и фискални затруднения. А и правителствата не са сами в това. Частният сектор също разчиташе на розовите прогнози за изчистване на безразсъдно високите си нива на задлъжнялост.

По-бавният растеж в напредналите икономики също повлия на търговските потоци, в допълнение на насрещните ветрове. Както Мохамед Ел-Ериан правилно отбеляза, в глобалната икономика съседът ти – или икономиките, с които си свързан икономически и финансово – е важен. Още по-вярно е това за възникващите икономики, които стават все по-зависими от своите съседи.

Накратко, възникващите икономики са изправени пред идващи отвън макроикономически трусове, неконвенционални монетарни политики, стелеща се навсякъде волатилност и слаб растеж в развитите пазари. Без повече играчи, които да ги направляват, не е изненадващо, че способността им да се справят с тези предизвикателства значително отслабва.

В повечето случаи, справящите се по-добре, като Индия, комбинираха добрите основи за растеж и реформи с прагматични и проактивни мерки за борба с външните източници на волатилност. Индия, разбира се, също се възползва от по-ниските цени на петрола.

Износителите на суровини като Бразилия пострадаха повече, но не само заради падането на цените на естествените ресурси. Всъщност спадът на цените, заедно с обръщането на посоката на капиталовите потоци, разкри слабостта в лежащите под повърхността основи на растежа, които преди бяха прикривани от благоприятните условия.

Днес има още едно предизвикателство, което става все по-голямо с времето. Който и път да изберат възникващите икономики за решаване на тези предизвикателства, ще трябва също и да си дават сметка за фундаменталните трусове предизвикани от дигиталните капиталоемки технологии. Когато дигиталните технологии създават нов вид работни места във високотехнологичните сектори и споделената икономика, наред с другите, те намаляват и премахват посредническите „рутинни” работни места за бели и сини якички.

Тук бързият напредък на роботиката е особено важен, като все по-сложните машини заплашват да изместят нискоквалифицираните работници в различни сектори на икономиката. Силно фиксираните и слабо вариращи разходи на тези технологии означават, че някога роботите ще станат много по-ефективни от човешката работна ръка по отношение на разходите за труд, тенденция която няма да се обърне, особено ако вземем предвид, че автоматизираното сглобяване може да бъде местено по-близо до пазарите, независимо от евтината работна ръка.

Работните места в производството на електроника, която играе огромна роля в глобалната търговия и помогна за бурния растеж в много възникващи икономики – особено в Китай – са особено уязвими. Макар производствата свързани с шиене – текстил, дрехи, обувки – да не са все още толкова автоматизирани, може би е въпрос на време това да се случи.

Като класически показател за ранно предупреждение за сравнителното намаляване на предимствата, страните – особено по-рано установените развиващи се страни – ще трябва да прокарат политики, които поставят услугите (в това число търгуеми услуги) много по-напред; те също така трябва да увеличат своите инвестиции в човешкия капитал. Дали тези опити да се оттласнат от дъното стъпват на основите на развитието, предстои да видим. От сравнително неконвенционалния пример за растеж в Индия, с нейната ранна ориентация върху услугите, могат да бъдат извлечени ценни уроци.

Във всеки случай развиващите се страни – и особено възникващите икономики – очевидно имат много какво да предложат. Докато тези икономики прибавят допълнителни точки – защитавайки се от волатилността и адаптирайки се към мощните технологични промени – към ключовия дневен ред на структурния растеж, те винаги ще грешат и ще се объркват. Това ще води до големи различия в представянето сред страните и вероятно ще забави ритъма на сближаване. Но, според много оценки, това няма да спъне напълно сближаването.


*Майкъл Спенс е носител на Нобелова награда за икономика, професор по икономика в Нюйоркския университет, изтъкнат гост-член на Съвета за външни отношения, член на управителния борд на „Институт Хувър” към Станфордския университет и председател на Съвета за нови модели за растеж към Глобалния дневен ред на Световния икономически форум. Бил е и председател на независимата комисия за растеж и развитие, международен орган, който между 2006 и 2010 анализира възможностите за глобален икономически растеж.

петък, 3 юни 2016 г.

Как бе изгубен Запада

Карл Билд*

Последните политически спорове от двете страни на Атлантика повдигнаха един притеснителен въпрос, на който става все по-трудно да бъде отговорено: Дали Съединените щати и Европа се отказват от политиките на отвореност, които винаги са били в основата на техния икономически успех?

В Съединените щати Доналд Тръмп, предполагаемата номинация на републиканците за президент, поде вербална война срещу на практика всяко търговско споразумение, което страната му е подписала. Той заплашва да прекрати изключително успешното Северноамериканско споразумение за свободна търговия (NAFTA) и се врече да блокира всеки опит за задвижване на наскоро подписаното Транстихоокеанско партньорство (ТТП).

Ако възгледите на Тръмп станат част от платформата на Републиканската партия, трусовете ще преначертаят политическия пейзаж на свободната търговия. В края на краищата републиканците са традиционни защитници на свободната търговия в Съединените щати – за разлика от Демократическата партия, в която е имало скептични гласове от страна на профсъюзите, съставляващи част от избирателите й.

В същото време най-вероятния противник на Тръмп на общите избори, Хилари Клинтън, изглежда „сгъна флага” и в края на краищата прие част от антитърговските тиради на Тръмп и на опонента от собствената си партия в първичните избори, Бърни Сандърс. Ненадейно тя се обърна срещу ТТП, въпреки че преди това го подкрепяше. Тя се противопостави на колебливия план на президента Барак Обама за бърза ратификация през Конгреса след ноемврийските избори.

Това поведение е без прецедент. Никога преди водещите съперници за президент в Съединените щати не са подклаждали страхове, че свободната търговия ще подкопае просперитетът на Америка. Който и от кандидатите да победи през ноември, последиците ще бъдат сериозни.

В Европа ситуацията е привидно по-добра. Целият политически спектър в Австрия  остро се противопоставя на предложеното Трансатлантическо търговско и инвестиционно партньорство между Съединените щати и ЕС. А общественото мнение в Германия търпи подобен обрат, страна която дължи своето влияние и успеха си на глобалните пазари. Дори в Холандия, в чието ДНК е вградена свободната търговия (и трудно би съществувала без нея), гласовити кандидати заплашват да свикат референдум за отхвърляне на всякаква трансатлантическа търговска сделка.

По същия начин, в десетилетията след края на Втората световна война, сигурността на Запада  беше изградена преди всичко върху икономическия успех на Съединените щати, Западна Европа и Япония – успех движен от интеграцията, търговията и иновациите. По почти всички показатели, които можем да си представим, забележителният растеж в търговията през последната четвърт на века предостави на човечеството най-добрите десетилетия откакто съществува.

Именно поради тази причина е невъзможно да си представим постигането на амбициозните цели за глобално развитие без поставянето на свободната търговия и глобализацията в центъра на стратегията. Ако Запада, губещ вярата в себе си, се откажеше от дейностите направили го успешен, щеше ли да се различава от бедните и развиващите се страни?

За късмет все още не всичко е загубено. Но спасяването на търговията като приоритет на Запада ще изисква изключително лидерство и упоритост. Тази година ще бъде решителна. Търговските споразумения обхващащи Съединените щати, Азия и Европа са важни не само заради традиционните блага, но също и заради свободното движение на информация. Докато търговията с физически стоки показва признаци на стагнация, потоците информация са нараснали 45 пъти през последното десетилетие.

Ако Обама успее да осигури ратификацията на ТТП и да доведе до край преговорите за ТТИП, той ще е поставил основите на бъдещия прогрес. Ако се провали в една от тези си задачи – или още по-лошо, провали се и в двете – светът ще се изправи пред далеч по-несигурно бъдеще.

Политическите лидери, които все още вярват в Запада трябва на всяка цена да се посветят на защитата на свободната търговия и на изграждането на още по-отворен свят. Те трябва да направят всичко на което са способни, за да предотвратят въвеждането на протекционистични мерки и издигането на бариери пред глобализацията.


*Карл Билд е външен министър на Швеция от 2006 до октомври 2014 година и министър-председател от 1991 до 1994, когато и договаря присъединяването на страната към ЕС. Бележит дипломат, който служи като специален пратеник на ЕС в бивша Югославия, като Върховен представител в Босна и Херцеговина, като специален пратеник на ООН на Балканите и е съпредседател на Дейтънската мирна конференция. Член е на Съвета за глобалния дневен ред към Световния икономически форум в Европа.

четвъртък, 2 юни 2016 г.

Преоткриване на фискалната политика от Г-7

Джефри Франкъл*

При събирането на лидерите на Г-7 в Исе Джима, Япония, глобалната икономическа слабост ще бъде основна тема. Но вместо да се съсредоточават върху валутните войни, лидерите на основните развити страни би трябвало да обсъждат фискалната политика, която при сегашните условия би се оказала много по-мощен инструмент от монетарната политика за стимулиране на икономическата активност. Все пак днес, за разлика от нормалните времена, възможностите на фискалната политика не би трябвало да са ограничени от твърде високи лихви, недостатъчно частно търсене, тесни ограничения на производителността или прекалена инфлация.

Икономистите отхвърлят фискалната политика предимно заради нейната „политическа ограниченост”. Но това не е добра причина да се отказваме от нея. Напротив, ако политическият процес е генератор на проблематични фискални проблеми, както се случва днес, това е най-голямата причина за икономистите да изкажат притесненията си.

Разцветът на активизма във фискалната политика беше преди половин век. Повечето напреднали страни възприеха контрацикличен подход, ограничавайки разходите или увеличавайки данъците в период на икономически възход и въвеждайки политики за стимулиране по време на рецесия. Изразът „днес всички сме кейнсианци”, приписван на Милтън Фридман през 1965 и Ричард Никсън през 1971, улавя икономическият дух на времето.

Но след 2000, някои започнаха да преследват проциклични бюджетни политики. Когато икономиката е била във възход, те въвеждат фискални стимули, като по този начин му дават допълнителен тласък. Когато икономиката е в период на спад, те въвеждат фискални ограничения, усилвайки рецесията.

Сред действащите проциклично има и няколко американски политици. В началото на века президентът Джордж Буш-младши се отказа от големите фискални излишъци, които бяха наследени от Бил Клинтън, въвеждайки големи данъчни съкращения и увеличавайки рязко разходите между 2003 и 2007, когато икономиката докосна върха. Той бе подкрепян и насърчаван от тогавашния председател на Фед Алън Грийнспан, който странно защо мислеше, че излишъците са заплаха. Това беше периодът, в който вице-президентът Дик Чейни според слуховете е казал, че бившият президент Роналд Рейгън е доказал, че „дефицитът няма значение”.

Обременени с дългове на американските лидери им бяха останали малко възможности за прилагане на крайно необходимите фискални стимули, когато Голямата рецесия от 2007 връхлетя. Демократите разбраха, че трябва, но републиканците решиха, в най-неподходящото време, че дефицитът е лошо нещо.

През януари 2009, когато икономиката се олюляваше, републиканците гласуваха срещу плана за фискалните стимули на президента Барак Обама. За късмет, политиката беше задействана въпреки това, допринасяйки много за забавянето на свободното падане. Но веднъж републиканците поели контрола върху Камарата на представителите през 2010, те започнаха да блокират по-нататъшните опити на Обама да стимулира все още слабата икономика.

Тогава се появи болното дете на процикличните фискални политики след 2000 година: Гърция. Също като при Буш, страната натрупа огромни бюджетни дефицити, докато икономиката вървеше нагоре между 2003 и 2008. Тогава, през 2010, сблъсквайки се с невиждана дългова криза Гърция прие неохотно от своите европейски кредитори да предприеме строги ограничения, които влошиха икономическото свиване. В резултат на това, далеч от възстановяването на устойчива дългова тежест, политиката доведе до рязък ръст на съотношението дълг спрямо БВП.

Европейските страни като цяло базират бюджетните си планове не непременно на субективни официални прогнози, които да ги тласнат към проциклични политики. Преди 2008 всички страни членки на еврозоната, не само Гърция, „неочаквано” превишиха 3-процентния праг на бюджетния дефицита от БВП. А след 2008 примерите за проциклични фискални свивания, водещи до спад на доходите и ръст на съотношението дълг-БВП,  се разпространиха не само в Гърция, но и Ирландия, Италия, Португалия, както и Испания.

Водещият защитник на затягането на коланите без изненада е Германия. Германците неохотно се съгласиха, на срещата на върха на Г-20 през 2009 в Лондон, че Съединените щати, Китай и останалите големи страни, трябва да увеличат търсенето, за да помогнат при изваждането на света от рецесията. Но когато в края на същата година избухна гръцката криза, германците се завърнаха към дълбоката си вяра във фискалното благоразумие.

Първоначално от МВФ убеждаваха гръцките кредитори, че затягането на коланите ще проработи. Но през януари 2013 тогавашният главен икономист на ВМФ, Оливие Бланшар, направи изявление, заявявайки че фискалните мултипликатори са доста по-високи от мислените от МВФ, и че програмите за ограничаване на разходите в затруднените страни от периферията на еврозоната, може би са били прекалени. Днес управляващият директор на МВФ, Кристин Лагард, добре разбира, че за да постигне Гърция устойчиво съотношение дълг към БВП, е необходимо още облекчаване на дълга, а не изисквания за излишък от 3,5% от БВП.

Япония, домакин на срещата на Г-7, също направи фискални грешки. През април 2014 макар че Японската централна банка възприе агресивна политика по количествени улеснения, за да раздвижи икономическия растеж, министър-председателят Шиндзо Абе пое курс към планирано увеличение на потребителските данъци, от 5% на 8%. Както мнозина предричаха Япония се върна в рецесията.

Много скоро Абе трябва да реши дали да увеличи потребителските данъци отново, до 10%. Макар японските власти да не са съвсем разумни в тревогите си относно огромните размери на националния дълг на страната, почти нулевите лихви показват, че доверието днес не е проблем. Това, от което се нуждае Япония е по-силна икономика. То ясно показва, че Япония не трябва да пристъпва към още едно голямо увеличение на потребителските данъци. Тя вместо това трябва да възприеме подхода на малките годишни увеличения на потребителските данъци през следващите 20 години.

Естествено има и други примери на страни, които използват контрациклични фискални политики за извличане на предимство от 2000 насам. Някои развиващи се страни – в това число Чили, Ботсвана, Индонезия, Малайзия и Южна Корея – натрупаха предимство в годините на възход трупайки бюджетни излишъци, намалявайки дълговете си и заделяйки резерви. В резултат на това те се оказаха с достатъчно фискално пространство за разхлабване на тези политики, когато удари кризата през 2008-2009.

За нещастие, тези които избягваха процикличните политики през последното десетилетие отново изпадаха в отчаяние. Тайланд е един от примерите. Друг е Бразилия, чиито провал да се възползва от възобновения бум в цените на суровините от 2010-2011, за да премахне бюджетния дефицит допринесе значително за днешния хаос.

Политиците почти навсякъде по света биха сторили добре да препрочетат главата за фискалната политика от своите книги за въведение в макроикономиката.


*Джефри Франкъл е професор в Harvard University's Kennedy School of Government. Член е на Съвета на икономическите съветници по време на президентския мандат на президента Бил Клинтън.

сряда, 1 юни 2016 г.

Върнете Америка към корените й

Андерс Фог Расмусен*

Без значение колко някои кандидат-президенти на Съединените щати иронизират свободната търговия, тя си остава гръбнакът на американската икономика. Без нея страната би станала значително по-бедна, а нейното глобално влияние би се стопило значително. Тогава защо ударите по свободната търговия стават ключова тема на тазгодишната президентска надпревара?

Една от най-очевидните причини за това е, че икономическият страх е масово разпространен в Съединените щати, което все още се дължи на ефектите от кризата от 2008. Твърде много американци все още работят по-малко часове и печелят по-малко от това, което са печелили преди. Те са уморени от статуквото и президентските кандидати могат да се възползват от техните тревоги.

Но въвеждането на протекционистични мерки е фалшиво лекарство, което нищо не би решило, дори обратното, те само биха изострили проблемите на икономиката. Свободната търговия не е бреме за икономиката на Съединените щати, тя е необходимост. Съединените щати постигнаха споразумения за свободна търговия с 20 страни. И макар тези страни да представляват едва 10% от цялата световна икономика, в последните години те внасят почти половината от целия износ на Съединените щати.

Освен това, свободната търговия е от полза за семействата от работническата класа и за групите работници с ниски доходи. Прииждането на евтин внос значително повиши покупателната сила на американските работници. Едно изследване изчислява, че американците със средни доходи биха загубили 29% от своята покупателна сила, ако страната бъде затворена за търговията. Най-бедните в Съединените щати биха загубили повече от 62% от своята покупателна сила.

Съединените щати са в уникалната позиция да извличат ползи от свободната търговия, затова техните лидери с основание работят за осигуряването на търговски споразумения с най-важните икономически региони в света – Европа и Азия. Предложеното търговско споразумение с ЕС (Трансатлантическото търговско и инвестиционно партньорство или ТТИП) ще увеличи американския износ към ЕС с близо 300 млрд. долара годишно, добавяйки 125 млрд. долара към годишния БВП на Съединените щати. То също така би увеличило покупателната сила на американските семейства с близо 900 долара. Европейците биха извлекли подобни ползи. Именно това е в основата на взаимно изгодните споразумения за свободна търговия.

Американските работници, фермери и бизнес могат също така да се възползват в значителна степен от споразумението за Транстихоокеанско партньорство (ТТП) с Азия. Много страни от региона на азиатско-тихоокеанското крайбрежие поставят непреодолими бариери пред вноса от Съединените щати. ТТП би понижило митата и би позволило на потребителите в Азия да купуват повече американски продукти. То, според проучването проведено от Peterson Institute, може да увеличи приходите на Съединените щати с 0,4% или приблизително със 77 млрд. долара годишно.

Разбира се свободната търговия не е освободена от проблеми. Загубите често са преекспонирани, докато ползите не се виждат. А негативните последици от това могат да бъдат доста конкретни. Конкуренцията от Мексико може да принуди работниците в Съединените щати да приемат орязване на заплатите или да засегне работните им места, които ще бъдат преместени отвъд границата.

Това, от което се нуждаят американците е политически лидери със смелост да следват балансиран подход в свободната търговия, да защитават техните дългосрочни ползи и да осигуряват нужните облекчения, за да не рискуват да бъдат изместени. Например американските законодатели биха направили добре, ако облекчат икономическите тревоги чрез прехвърляне на повече ресурси към схеми за преквалификация и програми за заетост.

Приключването на търговските сделки с Азия и Европа, които сега са на масата на преговорите, не само би демонстрирало политическо лидерство. То също така би засилило американския ангажимент за запазване на международния ред. Говорейки като бивш генерален секретар на НАТО и бивш министър-председател на дългогодишен американски съюзник, призовавам кандидатите за президент на Съединените щати да спрат с нападките срещу свободната търговия и да подходят по-балансирано като успокоят икономическите страхове и осигурят американския просперитет в идващото десетилетие.

Америка няма нужда да бъде направена „отново велика”. Тя все още си е превъзхождаща световна сила, понеже е превъзхождаща световна икономика. Предизвикателството пред Америка е да гарантира, че славното й минало ще се превърне в славно бъдеще. Но за да се осъществи това ще бъде необходимо свързването на нейния отдавнашен опит в свободната търговия с политики насочени към истинските нужди и на най-малката група американци, за която загубите надвишават ползите.


*Андерс Фог Расмусен е бивш министър-председател на Дания и генерален секретар на НАТО. Основател и председател е на Rasmussen Global.