Проблемите с китайския корпоративен дълг

Дейвид Липтън*

Китайската икономика в последните години се забавя, но все още се представя силно, допринасяйки с около една-трета към общия икономически растеж на света. Тя също така все още е силно подкрепяна, в съответствие с промените в своя модел на растеж от инвестиции и износ към вътрешното потребление и услугите.

В подготовката за срещата следващия месец на Г-20 в Ханджоу, Китай шумно зове за нови ангажименти за структурни реформи, за да се стимулира растежа в напредналите и възникващите пазарни икономики. Но Китай е изправена пред сериозни предизвикателства у дома.  Преди всичко, вътрешното кредитиране продължава да се разширява с неустойчиви темпове, като корпоративният дълг нараства до опасни нива.

Според наскоро публикувания годишен доклад на МВФ за китайската икономика, кредитът нараства два пъти по-бързо от ръста на производителността. Той расте бързо и при нефинансовия частен сектор, и при разширяващия се, взаимосвързан финансов сектор, който си остава непрозрачен. Нещо повече, докато кредитният ръст е висок според международните стандарти – ключов индикатор за потенциална криза – възможностите му да произвежда още растеж, са намаляващи.

Предупредителните сигнали са ослепителни и китайското правителство осъзнава важността на проблема. Но, за да избегне криза, то трябва незабавно да стартира цялостни реформи, за да стигне до дъното на проблема с корпоративния дълг. Тези реформи включват меки бюджетни ограничения за държавните предприятия и местните правителства, косвени и преки правителствени гаранции за дълга и поемането на премерени рискове във финансовия сектор – като всеки от тези проблеми се запазва, заради непреценените официални цели за растеж.

За да се справи с проблема, китайското правителство трябва, по думите на премиера Ли Къцян, „ безмилостно да забие ножа в зомби предприятията”. Този подбор трябва да се съчетае с подробна стратегия за преструктуриране на спасяемите фирми; да се признаят и изчистят загубите на кредиторите; да се положи грижа за изселените работници и да се намери финансиране за други социални разходи; и да се отвори още пазарът за частния сектор. По-общо казано, правителството трябва да приеме неизбежността на понижения растеж в последно време.

Изключително важно е да се преструктурират държавните предприятия. Много от тях са по същество изкуствено поддържани живи и отговарят за едва една-пета от общото индустриално производство, докато дължат почти половината от целия корпоративен дълг. Едни сериозни усилия за преструктуриране – в това число по-стриктни бюджетни ограничения и прекратяване на заемите за нежизнеспособни фирми, както и на правителствените гаранции за тях, заедно с други реформи за стимулиране на потреблението, които  вече са започнати – ще създадат пространство за по-динамичните компании да изплуват и да допринесат за растежа.

Китай е уникална страна в много отношения, но тя не е първата страна страдаща от затруднения с корпоративния дълг. Нейните лидери трябва да научат три големи урока от опита на други страни.

Първо, властите трябва да действат бързо и ефективно, и да не оставят днешните проблеми с корпоративния дълг да стават утрешни системни проблеми с дълга. Второ, те трябва да се споразумеят и с кредиторите, и с длъжниците – решенията на някой страни са едностранни, като по този начин посяват семената на бъдещите проблеми. Накрая, управленската структура, която позволява проблемите да избуят, трябва да бъде разкрита и реформирана. Като минимум, Китай се нуждае от ефективна система за преодоляване на неплатежоспособността; от строги регулации на оценката на риска; и от строго счетоводство, буфери срещу кредитен риск, както и от прозрачни финансови правила.

Влиятелни гласове в Китай са нетърпеливи да бъдат научени уроците на международния опит, при който разплитането на проблема с корпоративния дълг може да ограничи краткосрочния растеж и да доведе до социални проблеми, като безработицата например. Това са основателни тревоги, но алтернативите – половинчати мерки или липса на реформи като цяло – само биха влошили ситуацията.

Китай трябва да започне с преструктуриране на нежизнеспособните компании в най-бързо развиващите й се региони, където работниците ще намерят нова работа много по-бързо и реформите няма да навредят на растежа. Политическите технолози могат в такъв случай да бъдат по-селективни, когато става въпрос за преструктуриране в по-бавно растящите региони и градове, където една компания доминира местната икономика.

Нещо повече, структурната безработица и разходите за разселването на работна ръка може да бъдат смекчени със силни социални програми, които включват дотации за разгръщането на определени видове труд, така че работниците да могат да стъпят на краката си. Този подход би показал ангажираността на правителството към онези поставени в риск от разселване.

С кредитирането Китай вече положи достатъчно усилия да разреши своя дългов проблем и да започне да намалява общите си задължения. Настоящият петгодишен план цели да свие свръхкапацитета във въглищния и стоманения сектор, да открие и преструктурира нежизнеспособните „зомби” държавни предприятия и да финансира програми за подкрепа на ощетените работници.

Днес е времето Китай да предприеме по-дълбоки реформи. Банковите баланси все още имат сравнително ниски размери на необслужваните кредити (и високи обезпечения). Разходите за потенциални загуби от корпоративните заеми – изчислени на 7% от БВП в последния Доклад на МВФ за глобалната финансова стабилност – са управляеми. Освен това правителството се е подсигурило с големи буфери: дългът е сравнително нисък, а резервите в чуждестранна валута са сравнително високи.

Въпросът е дали Китай ще успее да се справи с намаляването на дълговете си преди тези буфери да пресъхнат. Предвид данните за своя икономически успех и твърдият ангажимент на правителството към амбициозните реформи, Китай може да се изправи пред предизвикателствата. Но трябва да започне веднага.

*Дейвид Липтън, първи зам.-управляващ директор на МВФ, е бил старши ръководител на Националния икономически съвет и на Съвета за национална сигурност на Съединените щати при администрацията на президента Барак Обама и зам.-финансов министър, отговарящ за международните работи, при президента Бил Клинтън.

Какво да се прави с увеличаващия се американски дълг?

Кенет Рогоф*

Трябва ли правителството на Съединените щати да се ограничи до днешните ултраниски разходи за заеми чрез емитирането на дългосрочен дълг? Труден въпрос, но при вече високите общи дългови равнища (без да споменаваме недофинансираните пенсионни и здравни осигуровки, чиито дефицити също нарастват), вероятно времето за отговор настъпва.

Досега финансовото министерство на Съединените щати и Бордът на Федералния резерв, действайки заедно, работиха за запазването нивата на дългосрочния правителствен дълг ниски, за да намалят лихвите за частния сектор. Всъщност, в този ред на мисли, средния матуритет на американския дълг (според балансовите отчети на Фед) днес е под три години, много под този на повечето европейски страни, дори и като отчетем програмите за количествени улеснения на техните собствени централни банки.

Насочването към краткосрочни заеми като начин да се опита стимулиране на икономиката вече се проумява. Предвид това, че лихвите по 30-годишните американски облигации са приблизително 200 базисни пункта по-високи, отколкото тези по едногодишни облигации, краткосрочните заеми също съхраняват правителствените пари.

Но правителството не трябва да действа като банка или хедж фонд, товарейки се с краткосрочен дълг, за да финансира дългосрочни проекти. Това е твърде рисковано. При нетен дълг на Съединените щати вече отиващ към 82% от националния доход, потенциалните бюджетни разходи за бързо пълзящите нагоре лихви, могат да се окажат огромни.

Никой не може да каже, че подобно вдигане на лихвите е вероятно или предстоящо, но шансовете не са малки, както някои се надяват. За незапознатите, лихвите могат да се извисят в случай на война или при други катастрофални събития. По-малко драматично, но по-вероятно е Фед някой ден да намери начин да покрие инфлационните очаквания, които, както в повечето напреднали икономики, се движат неумолимо надолу. Ако инфлацията започне да се покачва, това ще тласне нагоре и лихвите.

Ръст на лихвите по заемите може също така да дойде от самопричинени вреди. Представете си например, че американските гласоподаватели изберат за свой президент един непредвидим и некомпетентен бизнесмен, който мисли, че фалитът не кой знае какъв проблем. И обратно, никак не е трудно да си представим как един лидер краен популист, прегърнал абсурдната идея, че нивото на правителствен дълг е без никакво значение и не би трябвало да бъде пречка пред увеличаване на публичните разходи.

За нещастие, ако Съединените щати някога се изправят пред рязка нормализация на лихвите, това би наложило значително данъчно и разходно преустройство. А цялостните затруднения, в това число безработицата, почти сигурно биха се стоварили непропорционално върху бедните, факт който популистите вярващи, че дългът е безплатен обяд, удобно пренебрегват.

Да припомня, че удължаването на матуритетите по заемите не предполага ограничаване на заемането. Повечето икономисти са съгласни, че по-големите дефицити са приемливи, ако се използват за подобряване на инфраструктурата и образователната среда, да не споменаваме укрепването на вътрешната и кибер сигурност. Има значително количество добри проекти и реалните (инфлационно изгладени) лихви са ниски (макар, подходящо измерени, реалните лихви да са значително по-високи от официално представяните, главно заради неспособността на правителството да преценява точно ползите от новите блага, водещи до преувеличаване на инфлацията). Някои се надяват, че следващият президент ще създаде работна армия за инфраструктурата с достатъчна независимост и технократска експертиза, че да помогне за осъществяване на поставените цели, както направи правителството на Обединеното кралство преди „Брекзит”.

С контрола си върху глобална резервна валута, Съединените щати имат възможност да заемат. Въпреки това те трябва да структурират заемите си по-разумно. Преди няколко години те все още бяха наясно, че Фед трябва да преобърне политиката си, за да понижи дългосрочните разходи по заемите. Днес, при нормализаираща се икономика, възможностите за градивни политики, каквито са количествените улеснения, които ефективно съкратиха правителствения дълг  чрез изсмукването от пазара на дългосрочен дълг, изглеждат все по-малки.

Поради тази причина е настъпило времето финансовото министерство на Съединените щати да помисли за заеми с по-дълъг хоризонт от сегашния. Днес, най-дългия матуритет по емитиран от правителството на Съединените щати дълг е 30 години. Испания вече успешно емитира 50-годишен дълг при много ниски лихви, а Ирландия, Белгия и дори Мексико емитираха 100-годишен дълг. Разбира се няма никакви гаранции, че лихвите няма да падат още в бъдеще, но идеята е да има по-малко рискови колебания в бъдещите лихвени задължения.

Мнозина лявоориентирани коментатори посочват Япония, където нетният дълг е около 140% от БВП, като доказателство, че много по-големият дълг е добра идея, въпреки рекордно слабия растеж на страната. Изводът е, че не трябва да се безпокоим толкова за дълга като цяло, а още по-малко за структурата на матуритетите. Истината е, че японските политтехнолози и икономисти са силно разтревожени и не препоръчват други страни да повтарят дълговите неволи на страната си.

Европа несъмнено е в много различно положение, с доста по-високата си безработица и с много по-солидните си доводи за продължаване на стимулирането, въпреки по-високите разходи за обслужване на дълга в бъдеще. Но при положение, че Съединените щати в момента се радват на солидно възстановяване, най-добрият подход може би е по-бързото придвижване към нормализация на дълговата политика, а не да се разчита на търпението на заемодателите, без да се отчита посоката на политиките задавани от Съединените щати.

*Кенет Рогоф е професор по икономика и публични политики в Харвардския университет и носител на наградата на Дойче банк за финансов икономикс за 2011 година. Бил е главен икономист на МВФ от 2001 до 2003 година.

Глобализацията и новите недоволни от нея

Джоузеф Стиглиц*

Преди 15 години написах една малка книга озаглавена „Глобализацията и недоволните от нея”, описваща нарастващото недоволство в развиващия се свят към глобалните промени. Тогава те изглеждаха мистериозни: на хората в развиващите се страни се казваше, че глобализацията ще повиши общото благосъстояние. Затова се запитах защо толкова много хора станаха враждебни към нея?

Днес, към противниците на глобализацията във възникващите пазари и развиващите се страни се присъединиха десетки милиони от напредналите страни. Изследвания на общественото мнение, в това число щателното изследване на Станли Грийнберг и сътрудниците му от Рузвелт институт, показва че търговията е сред основните източници на недоволство за огромна част от американците. Подобни нагласи се наблюдават и в Европа.

Как може това, което нашите политически лидери – и много икономисти – изричат, че ще направят живота на всеки по-добър, да е толкова ненавиждано?

Единият отговор, който понякога се чува от неолибералните икономисти, защитаващи тези политики е, че хората са по-богати. Но те все още не го знаят. Тяхното недоволство е проблем на психологията, не на икономиката.

Но данните за доходите показват, че именно неолибералите са тези, които биха спечелили от терапията. Огромни дялове от населението в напредналите страни не се справят добре с живота: в Съединените щати, 90-те процента на дъното търпят свиване на доходите през последната 1/3 от века. Средният доход на мъжете работещи на пълен работен ден в действителност е по-нисък в реално (инфлационно изгладено) изражение, от това, което е бил преди 42 години. На това подоходно дъно, реалните заплати са сравними с нивата отпреди 60 години.

Ефектите от икономическите страдания и изкривявания, които много американци изпитват, се разкриват в здравните статистики. Например, икономистите Ан Кейс и Ангъс Дийтън, тазгодишните носители на Нобел за икономика, разкриват, че житейските очаквания сред белите американци намаляват.

Нещата в Европа са малко по-добри – но съвсем мъничко.

В новата книга на Бранко Миланович „Глобалното неравенство: нов поглед към ерата на глобализацията” има някои съществени прозрения, като се разглеждат големите печеливши и губещи според доходите им от последните две десетилетия между 1988 и 2008. Сред големите печеливши са глобалният 1% световни плутократи, но също така и средната класа в най-новите възникващи икономики. Сред големите губещи – онези, които печелят малко или не печелят нищо – са тези на дъното и средната и работническата класа в напредналите страни. Глобализацията не е единствената причина, но е една от причините.

При предположението за идеални пазари (както подчертават повечето неолиберални икономически анализатори) свободната търговия уравнява заплатите на неквалифицираните работници по света. Търговията със стоки е заменена от движението на хора. Внесените от Китай стоки – стоки, изискващи огромно количество неквалифицирани работници, за да бъдат произведени – намалява търсенето на неквалифицирани работници в Европа и Съединените щати.

Тази работна сила е толкова мощна, че, ако нямаше транспортни разходи и ако Съединените щати и Европа нямаха друг източник на сравнителни предимства, както в технологиите, в края на краищата тя би накарала китайските работници да продължат да мигрират към Съединените щати и Европа, докато разликите в заплащането не бъдат премахнати напълно. Не е изненадващо, че неолибералите не рекламират тези последици от либерализацията на търговията, след като твърдят – някои биха казали лъжат – че всички биха извлекли полза.

Неуспехът на глобализацята да изпълни обещанието на политиците със сигурност подкопава доверието и увереността в „управляващите елити”. А правителствените предложения за щедри спасявания на банки, направени след финансовата криза от 2008, същевременно оставяйки обикновените граждани да се оправят сами, подсили допълнително мнението, че този неуспех не е просто заради липсата на трезва икономическа преценка.

В Съединените щати републиканците в Конгреса дори се противопоставиха на помощта за онези, които директно пострадаха от глобализацията. Обобщено казано, неолибералите, очевидно притеснени заради неблагоприятните ефекти от стимулите, се противопоставиха на мерките за защита на благосъстоянието, които бранеха губещите.

Но те не могат да го постигнат по двата начина: ако глобализацията облагодетелства повечето, но не всички членове на обществото, категоричните мерки за социална защита трябва да са на лице. Скандинавците го демонстрират много отдавна. Това е било част от социалния договор, с който оперира едно отворено общество – отворено за глобализацията и промените в технологиите. Неолибералите навсякъде по света не го разбират и сега, в изборите в Съединените щати и Европа, си получават заслуженото.

Глобализацията, разбира се, е виновна само за част от случващото се. Технологичните иновации са виновни за останалата. Но цялата тази отвореност и разрушение се предполагаше, че трябва да ни направи по-богати и напредналите страни можеха да въведат политики за гарантиране, че ползите ще се споделят с всички.

Вместо това, те заложиха на политики, които преструктурираха пазарите по начин увеличил неравенството и подронил цялостното икономическо представяне. Растежът в действителност се забави след пренаписването на правилата на играта в полза на интересите на банки и корпорации – богатите и могъщите – за сметка на всички останали. Покупателната сила на работниците беше отслабена. В Съединените щати законите за конкуренцията не се осъвременяваха, а съществуващите закони бяха избирателно прилагани. Финансовизацията продължи с бързи крачки, а управлението на корпорациите се влоши.

Днес, както отбелязвам в последната си книга „Пренаписването на правилата на американската икономика”, правилата на играта отново трябва да бъдат сменени и това трябва да включва мерки за обуздаване на глобализацията. Двете нови широкообхватни споразумения, които президентът Барак Обама се опитва да прокара – Транстихоокеанското партньорство между Съединените щати и 11 страни по тихоокеанското крайбрежие, и Трансатлантическото търговско и инвестиционно партньорство между Съединените щати и ЕС – са движение в грешната посока.

Основното послание на „Глобализацията и недоволните от нея” беше, че проблемът не е глобализацията, а как е управляван процесът. За нещастие управлението не бе променено. Петнадесет години по-късно, новите недоволни привнесоха това послание у дома, в напредналите икономики.

*Джоузеф Стиглиц, носител на Нобелова награда за икономика през 2001 и на John Bates Clark Medal през 1979, е професор в Columbia University, съпредседател на Експертната група за измерване на икономическото представяне и социалния напредък към ОИСР, и главен икономист на Roosevelt Institute. Бил е старши вице-президент и главен икономист на Световната банка, и председател на Съвета на икономическите съветници към президента на Съединените щати по време на мандата на Бил Клинтън. През 2000 основава Инициативата за политически диалог, тинк-танк за международно развитие базиран в Columbia University.

„Брекзит” глупости

Харолд Джеймс*

„Брекзит означава Брекзит”, заяви категорично Тереза Мей, новият министър-председател на Великобритания. Това е простичък и мощен слоган, който изпраща безпогрешно послание към всички онези, които се надяват на преоценка на резултатите от референдума през юни. Великобритания, както става ясно, ще напусне ЕС. Но кога ще му се види краят.

Когато Шарл де Гол застава на президентския балкон в Алжир на 4 юни 1958, той изрича пред тълпата от френско–алжирски заселници следните думи: „Разбирам ви!”. В рамките следващите няколко години той договаря алжирската независимост и вбесява същите тези заселници. „Разбирам ви”, обаче, не означава „симпатизирам ви”.

Краткото послание на Мей може би е подобна заблуда – възможност, която трябва да се има предвид от привържениците на ‘Брекзит” в собствеената й Консервативна партия. Дали „Брекзит”, за който Мей говори, налага някакъв вид бързо напускане на ЕС, както искат привържениците на „напускането”, или ще предпочете някакъв по-мек подход?

Един „твърд” "Брекзит" влече след себе си скъсването с всички съществуващи обвързаности между Обединеното кралство и ЕС: без повече принос към общия бюджет и край на свободното движение на работна ръка. Тази позиция предполага, че Европа е икономически и политически упадък, и че така не може да даде нищо повече на Обединеното кралство, което може да извлече далеч повече ползи от задълбочаването на връзките си с, да кажем, изгряващите икономики на Азия и Южна Америка. Твърдият "Брекзит" е, по своята същност, ампутация.

Един „мек” "Брекзит" би отразявал възгледа, че Обединеното кралство все още е част от Европа, и че Британия и какво още да допринесе за по-тесните обвързаности с ЕС, с Лондонско сити, зависещо от отвореността за външни работници, квалифицирани и неквалифицирани, и безпрепятствено преминаване на капиталовите потоци. Като такова, Обединеното кралство трябва да продължи да играе по европейските правила и да гарантира, че икоомическите и политическите връзки с Европа остават централни за британската политика.

Подобен мек "Брекзит" би означавал триумф на реализма към света над самопровалилата се перспектива подкрепена от неправдоподобната идея за суверенитета. Това е най-добрата възможност за Обединеното кралство. Но имаме огромни пречки пред избора й.

Един мек "Брекзит", в сегашната ситуация, не би се различавал много от компромиса с ЕС, който правителството на бившия министър-председател Дейвид Камерън договори през февруари – сделка, която 51,9% от избирателите отхвърлиха през юни. Като част от компромиса, ЕС прие възможността за множество валути в рамките на Съюза и призна правото на Обединеното кралство да постави временни ограничения върху социалните плащания стимулиращи миграцията. Тази „аварийна спирачка” върху миграцията, при мек "Брекзит", може да бъде продължена, като по същество стане постоянна.

Едно ефективно меко "Брекзит" споразумение би трябвало да отиде отвъд тези проблеми, определящи британските отношения с Европа. То би изисквало не само намирането на правилния подход, но също така изработването на ясна визия за същността на Европа.

Обвързаностите на Обединеното кралство с Европа отдавна са половинчати. „Ние сме с Европа, но не сме част от нея”, казва Уинстън Чърчил в Камарата на представителите през 1953, по време на дебат за предложената общоевропейска отбранителна инициатива. „Ние сме свързани, но не обвързани. Ние сме заинтересовани и приобщени, но не и претопени”.

Това е отражение на позицията – изразена от Камерън и бившия финансов министър Джордж Осборн – която помогна за подготвянето на сцената за "Брекзит". В отговор на кризатa с еврото, те казваха, че Европа има нужда от повече фискална интеграция, но без участието на Обединеното кралство. Не би трябвало да има финансово участие на Британия в бъдещи спасителни операции на еврото. Солидарността (която в края на краищата струва пари) спира на Английския канал.

Но, както декларацията на Де Гол и слогана на Мей, изявлението на Чърчил използва езика на политическата неопрeделеност и неяснота. Защитниците и противниците на "Брекзит" призоваваха духа на Чърчил по време на кампанията за референдума. Най-разумното обобщение, някак си изненадващо, беше направено от Борис Джонсън, лидерът на кампанията за напускане и сегашен външен министър на Британия: що се отнася до Европа, Чърчил е искал да си получи кексчето – и да си го изяде.

Във всеки случай, проблемът за същността на Европа остава. Дали оцеляването на Европа зависи от задълбочаването и сближаването между страните от ядрото? За хората, които вярват, че е така, особено във Франция и Германия, "Брекзит" дава възможност за модернизиране и избистряне на правилата – и на целите – на играта.

Но други предпочитат да поддържат някаква степен на неопределеност, която обслужва консенсуса по сложен кръг от проблеми и помага да се задържат лидерите на власт. Германският канцлер Ангела Меркел попада в тази категория, правейки я по свой начин континентално копие на Мей. Стратегията за употреба на неяснотата за създаване на пространство за несъизмерими политически системи и нагласи – и понякога дори да убеди мнозинството да подкрепи решение на малцинството – ще продължи да спъва усилията за очертаване на Европа, като по този начин подкопава договарянето на мек "Брекзит".

Британците са доста опитни в неопределеността. Най-важният текст на британският литературен анализ през 20-ти век е „Седем типа неопределеност” на Уилям Емпсън. Според Емпсън неопределеността дава възможност за представяне на алтернативни възгледи „без очевидно погрешно тълкуване”. От изявлението, което разбулва „обърканата” перспектива на автора, до онова, което осветлява фундаменталния конфликт в ума на автора, поетическата неопределеност на Емпсън определено се вписва в политиката – особено в сегашната британска политика. Днес въпросът е дали 27 източника на неопределеност в Европа могат да преглътнат 28-мия.

*Харолд Джеймс е професор по история и международни отношения в Принстънския университет и професор по история в Европейския университетски институт във Флоренция, Италия. Специалист е по икономическа история на Германия и по история на глобализацията.

Опасното пристрастяване към европарите

Георги Киряков

Колко и как печелим от еврофондовете, които сякаш са крайъгълният камък на нашето членство в ЕС? Въпросът не е само за количествените постъпления, но и за качествения ефект от финансирането.

За първия програмен период 2007-2013 г. структурните и кохезионният фонд са  общо 308 млрд. евро, като за България бяха предвидени 7 млрд. от тях. Но въпреки че ЕС носи отговорността за цялостния контрол върху харченето на парите по отделните програми, самото им управление е възложено на страните членки. И както можеше да се очаква, това постави сериозни предизвикателства пред усвояването и управлението на тези пари, както заради недостатъчния административен капацитет, така и заради лошия одит, слабия контрол, злоупотребите и множеството грешки – понякога умишлени – в обществените поръчки.

Така се стигна до ситуацията за пръв път в историята на ЕС през 2008 г. да бъдат временно замразени средства именно на България, голяма част от които в последствие бяха загубени заради фрапиращи грешки, измами в проектите и поради изтичане на срокове за сключване на договори. Но въпреки всичко парите от Европа се оказаха генератор на сериозен икономически подем, който на фона на случилото се по време на прехода значително, макар и недостатъчно, ни приближи до европейските благоденстващи общества.

Вноските на всяка страна в общия европейски бюджет са пропорционални на нейната икономическа сила. В абсолютни числа през 2015 го. най-много пари за „благоденствие“ от Брюксел е получила Полша (9,4 млрд. евро), следвана от Чехия (5,7 млрд. евро) и Румъния (5,2 млрд. евро). Дори затъналата в сериозна финансова криза Гърция през миналата година е получила 4,9 млрд евро, което е близо 2,8% от брутния вътрешен продукт (БВП) на страната. По показателя пари, получени от общия европейски бюджет спрямо БВП обаче най-голяма полза е извлякла България. През миналата година в националния ни бюджет са постъпили свежи пари в размер на 2,3 млрд евро, което е приблизително 5,33% от БВП на страната, като вноската ни към ЕС е 398,4 млн. евро или 0,32% от общата сума на вноските на всички 28 държави членки.

Кои са ощетените от тази „европейска солидарност“ и дали това не е в основата на сериозната криза, пред която Европа е изправена от няколко години, и която няма изгледи да бъде решена в скоро време?

Лидер сред донорите за целия предишен програмен период е Германия, която получава годишно между 11 и 13 млрд. евро от 2007 г. насам, а внася все повече – през 2007-а вноската й е била 21,7 млрд. евро, докато през 2014-а вече е 29,1 млрд. Оперативният баланс на Германия достига минус 15,5 млрд. евро само за 2014 г. На минус са и останалите нетни донори – Италия, Франция, Холандия и Обединеното кралство, като той се увеличава двойно за този период.

Къде е България в тази игра на баланси? От приемането ни в ЕС през 2007 г. вноската ни в общия европейски бюджет постепенно нараства, като през 2014-а достига 461 млн. евро, след пиковата 2013-а, когато сме внесли 478 млн. В същото време усвоените европари от България в края на първия програмен период се увеличават 4 пъти спрямо началото му – от 591 млн. евро през 2007 г. до 2,25 млрд. евро през 2014-а. Спад на средствата, постъпващи в националния ни бюджет от европейските фондове има само през 2011 г. Затова и България е на едно от първите места по положителен оперативен баланс в Европа – от 1,13% от БВП през 2007 г. до 4,45% през 2014-а.

Въпреки че е от страната на „печелившите“, страната ни продължава да е най-бедната в ЕС и усвоените еврофондове не водят до качествено подобрение на общата икономическа среда. А българската икономика трайно се „пристрасти“ към „лесните пари“ на Европа, което крие опасности. При едно непредвидимо, но все по-вероятно сътресение в ЕС, особено след излизането на Обединеното кралство от ЕС и вълната от национален егоизъм, заливаща икономически мощните страни членки, България може да се окаже в неблагоприятната ситуация на една слабоконкурентна икономика в една все по-силно конкурентна среда на борещи се за икономическо и политическо оцеляване общества.

Тази „пристрастеност“ ограничава и предприемаческата перспектива до тясно специализирани икономически дейности, което за общата европейска икономика може и да не лошо, но не носи кой знае каква добавена стойност към произвежданите у нас продукти и услуги. Това ни прави второстепенна икономика с обслужващи функции и нисък капацитет за растеж и технологично развитие. Подобна роля е унизителна и е резултат от липсата на стратегическа мисъл за един свят на конфликти и изострена конкуренция на световните пазари.

Не на последно място европроекти се печелят не на пазарен принцип, а на базата на  формални непазарни критерии, което неизбежно прави участниците в този процес безразлични към крайния резултат. Така губи крайният потребител, губи обществото като цяло, губи държавата, а бъдещите поколения са предварително обречени на живот в страна с нищожно значение.

Тези изводи налагат цялостно преосмисляне на участието ни в общоевропейския проект, пренаписването на всички стратегии за развитие на България и поставянето на фокуса върху националните цели и приоритети, а не върху участието ни в един по-голям, наднационален проект, който в крайна сметка обезсмисля и обездвижва отделните национални държави с техните културни, социални, икономически и географски особености. Защото няма как да бъдем пощадени, ако „ощетените“ от ЕС икономики донори като Германия, Италия, Холандия и Франция решат, подобно на Обединеното кралство, че участието им в едно губещо предприятие, каквото на този етап без съмнение е ЕС, е във вреда на обществата им. 

Европейският махмурлук след „Брекзит”

Нуриел Рубини*

Пазарните реакции на шока от „Брекзит” бяха слаби в сравнение с два други предишни епизода от глобалната финансова нестабилност: лятото на 2015 (заради страховете от твърдото приземяване на Китай) и първите два месеца на тази година (заради подновените тревоги за Китай, както и заради други свързани глобални рискове).  Шокът беше по-скоро регионален, отколкото глобален, като пазарното влияние се концентрира в Обединеното кралство и Европа, а нестабилността продължи едва седмица в сравнение с предишните два силно рискови епизода, които продължиха около два месеца и доведоха до резки корекции в цените на ценните книжа в Съединените щати и в глобален мащаб.

Защо шокът беше толкова слаб и толкова кратък?

За незапознатите, делът на Обединеното кралство от глобалния БВП е едва 3%. И обратното, Китай (втората най-голяма икономика в света) има дял от 15% от световната производителност и повече от половината от глобалния растеж.

Нещо повече, пост-брекзитовия ЕС показва единство и заедно с резултата от изборите в Испания успокои  страховете, че ЕС или еврозоната биха се разпаднали бързо. А скоростната смяна на правителството в Обединеното кралство поднови надеждите, че преговорите по развода в ЕС, макар и разтърсващи, ще доведат до уреждане на сметките, което запазва повечето търговски връзки чрез комбинация от реален достъп до единния пазар и умерено ограничение на миграцията.

И най-важното, пазарите бързо стигнаха до заключението, че шокът от „Брекзит” би могъл да доведе по-голяма предпазливост сред основните централни банки по света. Всъщност, както и при  двата предишни рискови епизода, ликвидността на централните банки подкрепи пазарите и икономиките.

Но рискът от европейска и глобална нестабилност може би само за кратко е отложен. Оставяйки настрана другите глобални рискове (в това число забавянето на вече слабият растеж в Съединените щати, допълнителният страх от китайското твърдо приземяване, спадът на цените на петрола и суровините и лошото състояние на ключови възникващи пазари), има обилие от причини за тревоги относно Европа и еврозоната.

Първо, ако процесът на развод между Обединеното кралство и ЕС се окаже продължителен и тежък, растежът и пазарите ще пострадат. А един грозен развод може също така да накара Шотландия и Северна Ирландия да напуснат  Обединеното кралство. При този сценарий Каталуня също може до поиска независимост от Испания. А без Обединеното кралство, Дания и Швеция, които не планират да влизат в еврозоната, могат да се уплашат, че ще се превърнат във второстепенни членове на ЕС, което също да ги накара да вземат решение за напускане.

Второ, приближаващите избори обещават да бъдат политическо минно поле. Австрия ще повтори своите президентски избори през септември, след като предишните се превърнаха в сложна плетеница, даваща нов шанс на крайно дясната Партия на свободата на Норберт Хофер. През следващия месец Унгария ще проведе референдум, иницииран от министър-председателят Виктор Орбан, за отхвърляне на определените от ЕС квоти за приемане на мигранти. И още нещо важно, Италия ще проведе референдум за конституционни промени, които, ако бъдат отхвърлени, могат сериозно да застрашат членството на страната в еврозоната.

Понастоящем Италия е най-слабото звено на еврозоната. Правителството на министър-председателя Матео Ренци става все по-политически нестабилно, икономическият растеж е анемичен, банките се нуждаят от капитал, а фискалните цели на ЕС ще бъдат трудни за постигане без предизвикване на следваща рецесия. Ако Ренци се провали – което е все по-вероятно – анти-европейското Движение Пет звезди (което наскоро се представи доста добре на местните избори) би могло да дойде на власт още следващата година.

Ако това се случи, страховете от „Грекзит” от 2015 ще бледнеят в сравнение. Италия, третата по-големина страна член на еврозоната, е твърде голяма, за да се провали. Но с публичен дълг десет пъти по-голям от гръцкият, тя е й твърде голяма, за да бъде спасена. Няма програма на ЕС, която да може да окаже подкрепа на Италия с нейният публичен дълг от 2 трлн. евро (135% от БВП).

Нещо повече, изборите във Франция, Германия и Холандия през 2017 създават допълнителна несигурност, като слабият растеж и високата безработица в по-голямата част от Европа засилват подкрепата за анти-европейските, анти-имигрантски, анти-мюсюлмански и анти-глобализационни популистки партии от дясно (в сърцето на еврозоната) и от ляво (в периферията на еврозоната).

В същото време съседите на Европа са зле и се влошават още повече. Ревизионистка Русия стана по-агресивна не само в Украйна, но също така и в Балтийските страни, и на Балканите. А последиците от продължаващия хаос в Близкият изток са най-малко две: подновени актове на тероризъм във Франция, Белгия и Германия, които могат изключително много да навредят на бизнес и потребителското доверие; и мигрантска криза, която изисква по-близко сътрудничество с Турция, от своя страна станала нестабилна след нескопосания военен преврат.

Преди следващия кръг избори да е приключил  ЕС е малко вероятно да предприеме каквито и да е стъпки за довършване на незавършеното монетарно обединение чрез приемане на повече споделени рискове и ускоряване на структурните реформи за подкрепа на ускореното икономическо сближаване. Предвид настоящите бавни реформи (и застаряващо население), потенциалът за растеж остава слаб, макар актуалният растеж да е в етап на много умерено циклично възстановяване, което сега е застрашено от пост-брекзитови рискове и нестабилност. В същото време огромните дефицити и дългове, в едно с правилата на еврозоната, ограничават възможностите за  използване на фискалната политика за стимулиране на растежа, макар ЕЦБ да е достигнала границите на възможните неконвенционални монетарни политики, които могат да подкрепят възстановяването.

Малко вероятно е еврозоната и ЕС да се разпаднат внезапно. Много от рисковете, пред които са изправени, бавно се топят. А разпадът разбира се може да бъде избегнат, ако има политическа визия, която да балансира нуждите от по-силна интеграция и желанието за някаква степен на автономия и суверенитет по кръг от въпроси.

Но намирането на начин за интегрирането по демократичен и политически приемлив път, е задължително условие. Объркването може да доведе до едно нестабилно равновесие, което ще направи разпадът на ЕС и еврозоната неизбежен. Предвид множеството рискове, пред които Европа е изправена, тя се нуждае спешно от нова визия.

*Нуриел Рубини е професор в NYU’s Stern School of Business и председател на Roubini Global Economics. Бил е старши икономист по международните въпроси в Съвета на икономическите съветници на Белия дом по време на администрацията на Бил Клинтън. Работил е за Международния валутен фонд, за Федералния резерв на САЩ и за Световната банка.

Какво е новото на днешните ниски лихви?

Кармен Райнхарт*

Не минава и ден без новинарски заглавия във финансовата преса с размишления за задържащите се вече твърде дълго ниски лихви. Настоящото е едно от тях. Затова нека започнем разясняването по какви причини лихвите са ниски и защо това е и не е ново или безпрецедентно.

Лихвите в изгряващите и развиващите се страни са силно повлияни от случващото се в най-големите световни икономики, а настоящият многогодишен цикъл на ниски лихви се корени в Съединените щати, Европа и Япония. Ниските лихви са „новото нормално” предимно в напредналите икономики.

Ниските лихви (за краткосрочни и дългосрочни падежи) се движат в низходяща посока в повечето напреднали икономики (в различна степен) още от 1980-те, като инфлацията също падна рязко. В годините преди финансовата криза от 2008-2009 бившият председател на Федералния резерв на Съединените щати Бен Бернанке постоянно наблягаше на ролята на глобалното „пресищане със спестявания”, за да обясни по-ниските лихви.

Съвсем наскоро бившият финансов министър на Съединените щати Лорънс Самърс каза, че „постоянстващата стагнация”, изразяваща се в постоянно ниски инвестиции и растеж в много напреднали икономики, е главната движеща надолу сила за лихвите. Тези хипотези (които не са взаимноизключващи се) са особено полезни за разбирането на това защо лихвите се движат надолу преди кризата и защо спадът е продължил и след нея.

Финансовата криза докара нов източник на натиск надолу върху лихвите, а монетарната политика стана изключително приспособима. Федералният резерв на Съединените щати първи сред централните банки започна да действа бързо и агресивно в отговор на глобалния смут, като разчиташе на почти нулева лихва и огромни покупки на активи (т.нар. количествени улеснения). В посткризисната ера Централната банка на Япония и Европейската централна банка – и двете с ново ръководство – последваха тази политика. Отрицателната номинална лихва е последната фаза на тази политика.

От 2010 насам подчертавам ключовата политическа роля на задържането на ниските лихви в посткризисната ера характеризираща се с огромното натрупване на публичен и частен дълг в напредналите икономики и тенденцията към дефлация. Тази комбинация потенциално отслабва финансовите, домакинските и правителствени бюджети.

С други думи лихвите са ниски и остават ниски, понеже политиците положиха огромни усилия, за да ги задържат там. Технологичния микс беше комбинация от подхода „всичко което е нужно” за запазване на лихвите ниски (а понякога отрицателни) и огромна доза финансови регулации.

Ако централните банки бяха действали отговорно за значително повишаване на лихвите (по каквато и да е причина), на тях нямаше да им липсват инструментите или способността да го направят. При този малко вероятен сценарий пазарните очаквания щяха да се приспособят според ситуацията и лихвите щяха да нараснат (въпреки пресищането със спестявания и постоянстващата стагнация).

Поведението на реалните (инфлационно изгладени) лихви помага за избистряне на ролята на посткризисните промени в монетарната политика. Данните за дългосрочните лихви в напредналите икономики от 1900 до 2016 са показателни. В периода до кризата няма отбелязана отрицателна възвращаемост по правителствените дългови книжа; от кризата насам случаите на отрицателна възвращаемост нарастват и остават многобройни. Разбира се, делът на страните с отрицателни лихви по краткосрочни държавни облигации е дори по-голям от 2009 насам.

Но данните също така показват, че периодът от 2010 до 2016 не е първи епизод от широкоразпространената отрицателна възвращаемост по дългови книжа. Периодите преди Първата и Втората световна война често са пропускани в  дискусиите фокусиращи се върху дерегулациите на капиталовите пазари от 1980-те насам. Както в миналото, по време и след финансови кризи и войни, централните банки все повече прибягват до форми на „облагане”, които помагат за премахването на огромните публични и частни дългове и облекчават тежестта по обслужването на тези дългове.

Подобни политики, познати като финансово обуздаване, обикновено включват здрави връзки между правителството, централната банка и финансовия сектор. Днес това означава продължителни отрицателни реални лихви – еквивалент на непрозрачно облагане на държателите на дълг и като цяло на спестителите.

И така, ако един продължителен период на ниски и често отрицателни реални лихви не е прецедент, къде е уловката? Доста често отрицателните реални лихви са били придружени с по-висока инфлация (като тази по време на войни и през 1970-те), от тази наблюдавана днес в напредналите икономики. Дори когато средната инфлация е била умерена (както през 1950-те и 1960-те), тя все пак е била доста непостоянна.

През 1930-те, в разгара на икономическа депресия и остра дефлация, американските съкровищни бонове понякога се търгуват с отрицателна доходност (но реалната възвращаемост все още е била положителна). В сегашната нискоинфлационна или направо дефлационна среда, централните банки може би се нуждаят от отрицателни лихвени политики (това е новата част), за да постигнат отрицателни реални лихви. В еврозоната и Япония, банките съхраняващи резерви (политика на ниски реални лихви) също така биха стимулирали повече банки да отпускат заеми като по този начин стимулират растежа.

В ерата на отписвания на публичен дълг (подстригване), широко разглеждано като неприемливо (свидетелство за това е позицията на ЕС по дълга на Гърция) и на правителства често несклонни да отписват частни задължения (свидетелство за това е отказът на Италия да наложи „подстригване” на държателите на подчинен банков дълг), устойчивостта на отрицателната регистрирана вече възвращаемост е бавният път за намаляване на дълга. При отсъствието на изненадващ инфлационен порив, това ще се окаже доста дълъг процес.

*Кармен Райнхарт е професор по международна финансова система в Harvard University's Kennedy School of Government.

Растеж по време на разруха

Майкъл Спенс*

Развиващите се страни са изправени пред много препятствия – върху много от които има малък или никакъв контрол – за постигането на устойчиво висок растеж. Освен насрещните ветрове образували се от бавния растеж в напредналите икономики и необичайните следкризисни монетарни и финансови условия, съществуват и разрушителните влияния на дигиталните технологии, които подкопават конкурентните предимства на развиващите се икономики в изискващите работна ръка производствени дейности. При безспорното наличие на такива тенденции, единствената възможност е да се адаптират.

Роботиката вече постигна значителен пробив в сглобяването на електроника, а в тясно свързаната търговия, традиционните страни първи точки за внос в глобалната търговска система ще се окажат следващите. Ако тази линия на развитие продължи, досегашните правила за изграждане на снабдителни вериги, базирани на сравнително постоянни зони и ниски разходи за труд, ще се сменят като производството ще се измести по-близо до крайния пазар. Адидас например вече строи фабрика в Германия, където роботи ще произвеждат напълно завършени маратонки, и планира строителството на втора такава в Съединените щати.

Предвид всичко това развиващите се страни трябва да действат бързо, за да приспособят своите стратегии за развитие. Една разумна рамка за постигането на тази задача трябва да се съобразява с няколко ключови фактора.

Първо, проблемите в напредналите страни – като започнем със забавения икономически растеж и стигнем до политическата несигурност – ще продължат, намалявайки потенциала за растеж навсякъде за продължителен период от време. В този контекст развиващите се страни не трябва да се поддават на изкушението да опитват да стимулират търсенето чрез неустойчиви мерки, каквито са трупането на нови и нови задължения.

Вместо това, развиващите се страни, особено онези в по-ранен етап на икономическо развитие, трябва да намерят нови външни пазари за стоките си чрез максимизиране на търговските връзки със своите партньори в развиващия се свят, голяма част от който има значителна покупателна сила. Макар че подобно търсене едва ли ще може да замени напълно спада на търсенето в напредналите страни, то ще помогне поне за омекотяване на удара.

Второ, инвестициите, публични и частни, остават мощен двигател на растежа. В икономики със свръхпроизводствен капацитет, привличането на инвестиции може да донесе двойни ползи, генерирайки краткосрочно търсене и стимулирайки растежа, а по този начин и производителността. Предвид това дефицитът на инвестиции, които носят високи социални и частни ползи, трябва да бъде намален и дори премахнат.

Тези повишаващи растежа и производителността инвестиции трябва да бъдат финансирани предимно чрез вътрешни спестявания, макар част от тях да могат да бъдат финансирани и чрез емитиране на дълг. Дългосрочните, стабилни инфраструктурни инвестиции могат да бъдат финансирани частично чрез международните финансови институции.

Трето, критично важно е капиталовата сметка да бъде управлявана по начин, който защитава и подсилва потенциала за реален икономически растеж. Големият приток на капитали от страни с ниски лихвени равнища може лесно да тласне нагоре валутните курсове, поставяйки под натиск търговския дял от икономиката. В същото време перспективите за обръщане на капиталовия поток носят допълнителни рискове, спъват инвестициите и могат да доведат до внезапно пресъхване на кредита.

В този контекст селективният капиталов контрол и внимателното управление на резервите може да помогне за стабилизирането на платежния баланс и да гарантира, че условията за търговия няма да се променят твърде бързо, за да бъдат основа за ръст на производителността. Всъщност успешните развиващи се страни вече прокараха подобни политики преди да връхлети глобалната финансова криза.

Четвърто, нужен е един реалистичен подход към дигиталната революция. От една страна развиващите се страни трябва да приемат, че заради разрива, макар да се случва бързо, няма да се откажат от своите модели за растеж за една нощ. Продължаващият растеж в Китай и повишаващият се доход на домакинствата създават възможности за нискодоходните икономики и нискоразходните производства.

От друга страна, развиващите се страни трябва да приемат неизбежността на промените на своите модели за растеж, причинени от дигиталните технологии. Вместо да приемат тези промени като заплаха и да се опитват да ги спрат, развиващите се икономики трябва да се изправят срещу тях и да прегърнат разрушителните  иновации. Това означава инвестиции в капацитет – физически и човешки – за стимулиране на използването им.

Освен за осъвременяването на производството развиващите се страни трябва да се подготвят за промените към услуги, които неизбежно ще доведат до ръст на доходите (макар точното време да е трудно да бъде предвидено). Всъщност те трябва да търсят начин да се възползват от възможностите за подпомагане на търговията си с услуги, както вече това сториха в голяма степен Индия и Филипините.

Пето, разпределението на ползите от икономическия растеж не трябва да се пренебрегва. Напредналите икономики опитаха това и резултатът бе нарастваща политическа поляризация, засилване на антиелитарните чувства, влошаване на политическото единство и отслабване на социалното единство. В една среда на слаб растеж развиващите се страни не могат да си позволят да направят същата грешка.

Шесто, важно е да се постигнат условия за устойчив растеж колкото е възможно по-бързо. „Зеленият” подход не само ще докара допълнителен растеж, но също така би могъл да допринесе за качеството на растежа, да не споменаваме живота на обикновените хора. Нещо повече, той ще направи икономиката много по-гъвкава в дългосрочен план.

Накрая, предприемаческата активност е от жизнена важност за претворяването на икономическия потенциал в реалност. Политиките подкрепящи такива действия каквито са премахването на пречките пред новите бизнес начинания и увеличаване на финансовите възможности, не могат да бъдат оставени настрани от стратегиите за постигане на растеж. Отворените канали за потоците информация, идеи, експертиза и талант от чужбина, могат само да подкрепят тези усилия.

Развиващите се икономики нямат кой знае какъв контрол над насрещните ветрове срещу които са изправени днес, но това не означава, че са безпомощни. Може да бъде направено много не само за поддържане на умерен растеж, но също така за осигуряването на едно по-проспериращо и устойчиво бъдеще.

*Майкъл Спенс е носител на Нобелова награда за икономика, професор по икономика в Нюйоркския университет, изтъкнат гост-член на Съвета за външни отношения, член на управителния борд на „Институт Хувър” към Станфордския университет и председател на Съвета за нови модели за растеж към Глобалния дневен ред на Световния икономически форум. Бил е и председател на независимата комисия за растеж и развитие, международен орган, който между 2006 и 2010 анализира възможностите за глобален икономически растеж.

Експлодиращият дефицит на Америка

Мартин Фелдстийн*

Две малки подробности за бюджета излезли наскоро в новините, са неумолимо напомняне за опасното състояние на фискалната политика в Съединените щати. Съветът за управление и бюджет при президента Барак Обама направи изявление, че дефицитът на федералното правителство за тази фискална година ще бъде около 600 млрд. долара, 162 млрд. долара повече спрямо 2015, или увеличение с над 35%. А годишната „Дългосрочна бюджетна прогноза” съставяна от Бюджетната комисия в Конгреса предвижда, че ако няма промяна във фискалната политика, дългът на федералното правителство ще нарасне от 75% от БВП на 86% през следващото десетилетие, а след това до рекордните 141% през 2046, нива близки до тези в Италия, Португалия и Гърция.

Въпреки че съотношението дълг/БВП се удвои през последното десетилетие администрацията на Обама и Конгреса пренебрегнаха проблема, като вместо това се съсредоточиха върху спада на годишния дефицит от 2012 насам и върху сравнителната стабилност на дефицита като дял от БВП. Временният напредък се отрази в икономическото възстановяване и гласуванията в Конгреса за ограничаване на разходите за отбрана и за неотбранителни бюджетни програми.

Но дългосрочното увеличение на годишния дефицит – дължащо се на застаряващото население, променящите се технологии в медицината и увеличаващите се лихви – и като резултат на това нарастването на съотношението дълг/БВП, бе неизбежно (и беше предвидено от редица институции). Увеличеният брой възрастни американци, които са включени в системата за социално осигуряване, ще тласнат значително нагоре разходите за тези програми от 4,9% от БВП за тази година до 6,3% от БВП през следващите 30 години. Половината от увеличението на разходите за основните федерални програми за здравеопазване, от 5,5% от БВП днес до 8,9% през 2046, ще се дължи на нарасналия брой възрастни облагодетелствани лица, а останалата половина ще се дължи на допълнителните разходи за технологични нововъведения за лекуването им.

Неконвенционалната политика на Федералния резерв тласка надолу разходите за нетни лихви върху федералния дълг до едва 1,4% от БВП, въпреки нарастването на размера на дълга. Но както лихвите нормализират и стъпката на увеличение на дълга, разходите за обслужване на лихвите върху националния дълг се предвижда на нараснат до 5,8% от БВП.

Предвижданите лихвени разходи може да се окажат много по-малко от това, което биха били, ако останалите прогнози за дефицита и дълга се окажат верни. При федерален дълг от 141% от БВП, тези 5,8% от БВП лихвени разходи, предполагат средна номинална лихва от едва 4%, ако приемем инфлационната прогноза на Бюджетната комисия и реална лихва от около 2% - подобна на историческите нива при дългово съотношение по-малко от 40% от БВП. Но инвеститорите в съкровищни бонове могат да търсят много по-висока лихва в замяна на попълването на своето портфолио с американски дълг. В този случай лихвените разходи и дълга биха били много по-големи.

Фактът, че повече от половината от публичния дълг на Съединените щати днес се държи от чужди инвеститори, трябва да прави лихвите много по-чувствителни към относителния размер на дълга. Чуждестранните инвеститори трябва да се страхуват, че правителството може да възприеме политики, които намаляват реалната стойност на държания от тях дълг. Макар че американското правителство никога няма да обяви неплатежоспособност, то може да възприеме политики по намаляване на данъка върху доходите по лихвени плащания, който да ощетява чуждите държатели на дълг и да потиска стойността на дълговите книжа. Нещо повече, чуждестранните инвеститори ще се разтревожат, че много високите нива на дълг може да предизвикат въвеждането на инфлационни монетарни политики, които да понижат стойността на долара и да намалят реалната стойност на техните дългови книжа.

Съществува едно удивително и притеснително заключение в прогнозата на Бюджетната комисия. До 2046 предвидените разходи за „задължителните” бюджетни програми (социално осигуряване и основни здравни грижи), плюс лихвите по дълга, ще погълнат по-голямата част от приходите, които правителството се предвижда да събере при настоящите данъчни равнища. Един малък дефицит (1,6% от БВП) ще се появи дори преди разходите за отбрана и други предвидени бюджетни програми.

Няма начин да бъде заменен ръстът на разходите за предвидените програми със забавяне на ръста на парите за отбрана и други бюджетни разходи. Общите разходи за отбрана сега са едва 3,2% от БВП и се очаква да намалеят до 2,6% през следващите десет години, и да останат на това ниво през следващите двадесет години. Подобно намаление е предвидено за неотбранителните бюджетни програми, също рекордно малък дял от БВП.

Яркият цвят в сивата картина е, че не е нужно кой знае колко много за намаляване на бюджетния дефицит, за да се предотврати ръстът на дълговото съотношение, че дори и да се намали до нивата му отпреди десетилетие. Намаляването на годишния дефицит до 1,7% от БВП чрез комбинация от намаляване на разходите и по-високи приходи, ако започнем от 2017, би предотвратило увеличение на настоящото 75%-но съотношение на дълга спрямо БВП. А намаляването на дефицита до 3% годишно би обърнало дълговата траектория и би я върнало до нивата от десетилетието преди рецесията.

Нито един от кандидатите за президент няма планове или дори желание да обърне посоката на предвидения ръст на националния дълг. А това би трябвало да бъде основен приоритет за всеки насочил се към Белия дом. Предвид нуждата да се действа бързо за избягване на най-лошото развитие на нещата, никой няма извинение за изчакването.

*Мартин Фелдстийн е професор по икономика в Харвардския университет и почетен президент на Националното бюро за икономически изследвания. Председателствал е Съвета на икономическите съветници на президента Роналд Рейгън от 1982 до 1984 година. През 2006 година е назначен в Консултативния съвет за външно разузнаване към президента Джордж Буш, а през 2009 е назначен в Консултативния съвет за икономическо възстановяване към президента Барак Обама. Понастоящем той е в борда на директорите на Съвета за външни отношения, на Тристранната комисия и на Г-30, неправителствена международна организация, която се занимава с търсенето на решения за глобалните икономически проблеми.

Битката за Британия приключи

Кевин О’Рурк*

Тъжната истина след гласуването за „напускане” в Обединеното кралство е, че бившите защитници на „оставането”- или искащите да останат в ЕС – изглежда изоставиха напълно битката за бъдещето на своята страна. Още по-лошо, много от тях, както става ясно, приемат фундаменталната теза на анти-ЕС кампанията за „напускане”: че в Британия има твърде много европейци.

Това измени посоката на дебата към по-лошо и доведе до безнадеждно пожелателно мислене: може би Обединеното кралство няма да загуби кой знае колко от пазарния си достъп дори и да наложи ограничения върху имиграцията за жителите на ЕС. Може би самата ЕС ще се откаже от свободното движение на работници в опита си да успокои Обединеното кралство. Може би ЕС ще направи специални изключения, за да защити университетите в Британия или да се отнася към Обединеното кралство като към Лихтенщайн, една микродържава с достъп до единния пазар.

В  действителност, с приемането от страна на „оставащите” на аргумента, че Британия трябва да удържи европейците вън, Обединеното кралство – или най-малко Англия и Уелс, ако про-ЕС Шотландия и Северна Ирландия напуснат – застава зад един „твърд” „Брекзит”, не само от Съюза, но и от единния европейски пазар. Ако това се случи, то би струвало скъпо на страната. Пълният размер на щетите е неясен, но можем да очакваме, че ще е болезнен за много хора и ще навреди на много институции.

Има ли каквито и да е основания за твърдението, че Обединеното кралство ще бъде залято с новодошли от други страни членки на ЕС? Данните са категорични. Обединеното кралство е в горната част на таблиците за разпределение на мигранти, равна е по брой мигранти с много други членове на ЕС и е далеч от това да е приела най-много мигранти от ЕС на глава от населението. Всъщност делът на имигранти от ЕС спрямо цялото население е два пъти по-висок в Ирландия. Когато британските политици започнат да управляват пост-брекзитовия пейзаж, те трябва да помислят за ирландския пример, имайки предвид приликите между двете страни.

Ирландия и Обединеното кралство имат недостиг на жилища, особено около метрополиите, каквито са Дъблин и Лондон. И двете имат обществени услуги, които не са за завиждане – дори ирландските са доста по-лоши от британските.

Макар ирландците да не са британци, те са много по-близки в културно отношение от останалите европейци. Както видяхме през 2008, когато гласувалите на ирландския референдум отказаха да одобрят Лисабонския договор, има потенциален анти-имигрантки блок от гласуващи сред по-бедните райони на Дъблин. Същите са и гласувалите обърнали вота на референдума за „излизане” на Великобритания – по-бедни хора, които не усещат ползите от глобализацията.

Тогава въпросът е защо ирландците не достигнаха нивата на враждебност на Обединеното кралство срещу имигрантите от ЕС, особено ако се вземе предвид ужасният начин, по който се отнесоха към тях европейските институции след началото на финансовата криза от 2008.

Несъмнено британските медии носят огромната отговорност за тези разлики. В Ирландия няма нищо подобно на лъжливите, долнопробни булевардни вестници, които виреят в Обединеното кралство.

По-голямата част от вината обаче е в британските политически лидери . От една страна, има такива, които направиха кариери атакувайки ЕС, често с напълно фалшиви аргументи. От друга има равнодушни „оставащи”, като бившия британски премиер Дейвид Камерън, който не даде нито едно категорично доказателство, че е за продължаване на членството в ЕС. Днес, дори ангажираните „оставащи” не могат да защитят продължаването на двупосочното движение на работна ръка между Обединеното кралство и ЕС и за членство в Европейската икономическа зона.

Ирландия нямаше този проблем. Забележимо Шин Фейн, ирландската националистическа партия и бивше политическо крило на Ирландската републиканска армия (ИРА), не се поддаде на каквато и да е ксенофобска реторика, използвана от Партията за независимост на Обединеното кралство. Всъщност Шин Фейн промени посоката си на действие и възприе една прогресивна позиция по въпроса за имиграцията от ЕС и от други места.

Мнозина коментатори точно посочиха икономическите ефекти от глобализацията като обяснение за анти-имигрантските настроения. Фактът, че глобализацията произвежда както печелещи, така и губещи със сигурност обяснява голяма част от анти-глобализационната враждебност днес, забележима в Обединеното кралство и по света. Но и други неща са от значение като например културният шовинизъм. Нека да е ясно, английската враждебност към присъствието на европейски граждани разкрива едно от най-грозните лица на английското общество.

Запълването на дефицитите в обществените услуги може да помогне за смекчаването на икономическите тревоги от имиграцията и за глобализацията като цяло. Не по-малко важно е, че бившите „оставащи” трябва да продължат да обясняват на англичаните защо свободния обмен на стоки, услуги и хора с Европа е добро за Британия.

Обединеното кралство гласува за напускане на ЕС, но след „Брекзит” има два пътя: или членство в Европейската икономическа зона, с достъп до единния европейски пазар и свободно движение на хора, или излизане от единния пазар, последвано от непредвидими търговски преговори. Има голям залог в тази игра: ние не сме наясно, кой от тези два пътя ще изберат английските гласоподаватели.

За нещастие има индикации, че Обединеното кралство ще подкрепи втората възможност – „категоричен Брекзит” – със сигурност. За „оставащите” да не подкрепят членството в Европейската икономическа зона, след като са предпочели оставането в ЕС, ще бъде удивително бягство от отговорност.

*Кевин О’Рурк е професор по история на икономиката и преподавател в All Souls College, University of Oxford.