четвъртък, 8 декември 2016 г.

Доналд Тръмп и Новият икономически ред

Майкъл Спенс*

От края на Втората световна война насам йерархията на икономическите приоритети е сравнително ясна. На върха на приоритетите беше създаването на една отворена, иновативна и динамична пазарно движена глобално икономика, в която всички страни могат (по принцип) да процъфтяват и растат. На второ място – някои биха казали доста по-назад от второ – беше създаването на здрави, устойчиви и приобщаващи основи за национален растеж. Нито повече, нито по-малко.

Всъщност, обратът изглежда е на път. Постигането на стабилен приобщаващ растеж на национално ниво за съживяване на свиващата се средна класа, за раздвижване на стагниралите доходи и за намаляването на високата младежка безработица, днес взима превес. Взаимно изгодните международни споразумения управляващи потоците от стоки, капитали, технологии и хора (четирите ключови потока в глобалната икономика), са подходящи единствено когато те утвърждават – или най-малкото не подкопават – прогреса при постигането на най-висшия приоритет.

Обратът стана видим през юни, когато британците – включително онези, които са спечелили значително от съществуващата отворена икономика и финансова система – гласуваха за напускане на ЕС, заради нещо, което може да се нарече отстояване на суверенитет. Институциите на ЕС бяха възприемани като подкопаващи британския капацитет за подсилване на собствената икономика, за регулиране на миграцията и за контрол върху съдбините й.

Подобен възглед вдъхновява националистките и популистки политически движения из цяла Европа, много от които вярват, че наднационалните споразумения трябва да са на второ място след вътрешния просперитет. ЕС – който всъщност в настоящата конфигурация, остави правителствата на страните членки с нищожни политически инструменти за посрещане на належащите нужди на своите граждани – е лесна мишена.
Но дори без подобни институционални споразумения съществува усещането, че наблягането на международните пазари и връзки може да препятства възможностите на страните да преследват своите собствени интереси. Победата на Доналд Тръмп на президентските избори в Съединените щати направи това пределно ясно.

В съзвучие с основния слоган от кампанията на Тръмп, „Да направим Америка отново велика”, това бяха неговите „Първо Америка” изказвания, които се разпространяваха най-много. Макар Тръмп да иска взаимноизгодни двустранни споразумения, може да се очаква, че те ще бъдат подчинени на вътрешните приоритети, особено на целите за преразпределение, и би ги подкрепил дотолкова доколкото те са съвместими с тези приоритети.

Гневът на избирателите от развитите страни породен от старата пазарно-движена глобална икономическа архитектура, не е без основания. Този ред допусна мощни сили, понякога без контрол от избрани власти и политици, да оформят националните икономики. Може би е вярно, че част от елитите на този ред предпочетоха да пренебрегнат неблагоприятните преразпределителни и свързани със заетостта последици на стария ред, като жънеха само ползите. Но е вярно също така, че старият ред, приеман за свещен, затрудни възможностите на елитите да решават подобни проблеми, дори и когато се опитваха.

Това не винаги беше причината. Непосредствено след Втората световна война, Съединените щати, подтикнати отчасти от Студената война, помогнаха за създаването на стария ред с подпомагането на икономическото възстановяване на Запада и, след време, създадоха нови възможности за развиващите се страни. За повече от 30 години, преразпределителният аспект на глобалния растеж бе пример, че тези подкрепящи усилия бяха полезни, както за отделните страни, така и за света като цяло. В сравнение с всичко, което е било преди, следвоенният ред беше пример за приобщаване.

Но нищо не е вечно. Макар неравенството сред страните да намаляваше, неравенството вътре в страните се увеличаваше – до точка, в която разместването на приоритетите беше неизбежно. Днес, когато разместването е налице какви ще са последиците? Макар да е трудно да кажем точно какви ще са, някои от тях са безпощадно ясни.

За незапознатите, Съединените щати ще бъдат по-несклонни да поемат непропорционален дял от разходите за осигуряването на глобалните обществени блага. Макар другите страни в края на краищата ще се измъкнат от застоя, все пак ще има преходен период с неясна продължителност, по време на който предоставянето на тези блага може и да намалее, което има потенциал да подкопае стабилността. Например, условията за влизане в НАТО е възможно да бъдат предоговорени.

Мултилатерализмът – дълго просъществувал заради същия вид непропорцинален принос, макар и пропорционален спрямо доходите и богатството на страните – също ще загуби сила, като тенденцията към билатерализъм и регионални търговски и инвестиционни споразумения ще се ускори. Тръмп е  много вероятно да стане основен проповедник на този курс. Всъщност, дори регионалните търговски сделки могат да бъдат отхвърлени, след като той се противопостави на ратификацията на 12-странното Транстихоокеанско партньорство.

Това създава възможност за Китай да застане начело на истаблишмънта на търговския договор за Азия – една възможност, която китайските лидери вече са готови да сграбчат. Във връзка с тяхната стратегия „един пояс, един път” и след създаването на Азиатската банка за инфраструктурни инвестиции, китайското влияние в региона ще се разшири значително.

В същото време, за развиващите се страни, на които им липсва китайската икономическа мощ, тенденцията на отдалечаване от мултилатерализма може да им навреди. От друга страна, пред бедните и по-малко развити страни се откриха възможности за растеж и просперитет при стария ред, но на билатерална основа ще пострада ефективността на преговорите им. Надеждата е, че светът ще разбере своя общ интерес в запазването на откритостта на пътищата за развитие на по-бедните страни, както по отношение на ползите за тези страни, така и по отношение на укрепването на международния мир и сигурност.

Освен търговията, технологиите са другата мощна глобална сила, която е възможно да бъде третирана по различен начин при новия ред и да стане обект на повече регулации на национално ниво. Кибер заплахите са важни и изискват някои регулации и за тях ще се наложи политическа намеса. Но други заплахи – например фалшивите новини, които се разпространяват на Запад (и особено в Съединените щати по време на президентската кампания) – също ще се нуждаят от по-активен подход към тях. А въвеждането на изместващите работни места дигитални технологии трябва да забави ритъм, така че структурното приспособяване на икономиката да може да продължи.

Новото ударение върху националните интереси си има своите явни вреди и рискове. Но то също така може да донесе важни ползи. Глобалният икономически ред, на върха на едни рушащи се основи – в условията на демократична подкрепа и на национално политическо и социално единение – не е стабилен. Колкото по дълго идентичностите на хората са организирани, както са сега,  около гражданството в национални държави, толкова по-дълго  подходът „на първо място е страната” ще бъде най-ефективен. Независимо дали ни харесва или не, ние сме на път да го разберем.


*Майкъл Спенс е носител на Нобелова награда за икономика, професор по икономика в Нюйоркския университет, изтъкнат гост-член на Съвета за външни отношения, член на управителния борд на „Институт Хувър” към Станфордския университет и председател на Съвета за нови модели за растеж към Глобалния дневен ред на Световния икономически форум. Бил е и председател на независимата комисия за растеж и развитие, международен орган, който между 2006 и 2010 анализира възможностите за глобален икономически растеж.

сряда, 7 декември 2016 г.

Потайното спасяване на Европа

Ханс-Вернер Син*

Докато светът се кахъри за Доналд Тръмп, „Брекзит” и потокът от бежанци от Сирия и други разкъсвани от война страни, ЕЦБ продължава  да работи упорито и скрит от обществения радар по своя план за преструктуриране на дълга – познат още като количествени улеснения – за да облекчи тежестта на свръхзадлъжнелите страни от еврозоната.

При програмата за количествени улеснения на ЕЦБ, чиито старт бе даден през март 2015 (и вероятно ще бъде удължена и след крайния й срок през март 2017), централните банки на страните от еврозоната изкупуват частни пазарни книжа за 1,74 трлн. евро, което е повече от 1,4-те трлн. евро използвани за покупката на правителствен дълг на собствените им правителства.

Програмите за количествени улеснения изглеждат симетрични, понеже всяка централна банка преизкупува правителствения дълг на собственото си правителство в пропорции равни на размера на страната. Но това няма симетричен ефект, понеже правителствения дълг на южноевропейските страни, където дълговият гуляй и дефицитите по текущите сметки от миналото излязоха наяве, са преизкупувани предимно зад граница.

Например, Испанската централна банка преизкупува испански правителствени книжа от целия свят, като по този начин отървава от дълг частният сектор в страната. За тази цел, тя пита останалите централни банки на страните от еврозоната, особено Германската централна банка, и в някои случай, Холандската централна банка, за кредитирането на платежните нареждания към германските и холандските продавачи на книжа. Често, ако продавачите на испански правителствени книжа са извън еврозоната, тя трябва да моли ЕЦБ за кредитиране на платежните нареждания.

В последния случай това често води до триточкови плащания, като продавачите прехвърлят пари в Германия или в Холандия, за да ги инвестират в книжа с фиксирана доходност, в компании или акции на компании. По този начин Германската централна банка и Холандската централна банка трябва да кредитират не само преките платежни нареждания от Испания, но също така и непреките плащания появили се от преизкупуванията на Испанската централна банка в трети страни.

Кредитите за платежни нареждания отпускани от Бундесбанк и Холандската централна банка са регистрирани като целева изискуемост на системата на еврото. В края на септември тази изискуемост възлиза на 819,4 млрд. евро, като Бундесбанк отпуска 715,7 млрд. евро, което беше 46% от германските нетни външни активи в средата на годината. От началото на годината, изискуемостта на двете страни нарасна със 180,4 млрд. евро, или около 20 млрд. евро средно на месец. Обратно, целевият дълг на южноевропейските страни – Гърция, Италия, Португалия и Испания (ГИПИ) – възлизаше на 816,5 млрд. евро.

За страните ГИПИ тези плащания са страхотна сделка. Те могат да заменят правителствен дълг с поносими лихви и с фиксиран матуритет, държан от частни инвеститори, за (понастоящем) безлихвени и неизплатими целеви дългове на своите централни банки – институции, които Маастрихтския договор определя като ООД-та, понеже държавите членки не трябва да ги рекапитализират, когато са свръхзадлъжнели.

Ако се случи катастрофа и тези страни напуснат еврото, техните национални централни банки е много вероятно да фалират, понеже голяма част от дълга им е деноминиран в евро, докато претенциите им към съответните държави и банки ще бъдат обърнати в новата обезценена валута. Целевите претенции в останалата система на еврото ще се изпарят във въздуха, а Бундесбанк и Холандската централна банка само ще могат да се надяват, че останалите оцелели централни банки ще споделят техните загуби. В същото време, купувачите на германски и холандски активи, които сега държат пари на централните банки, ще предупредят, че техните книжа са изискуеми към централните им банки и вече не са покрити.

Никой не може да предполага, че някой полага усилия, за да предизвика катастрофа. Но, предвид  предстоящите преговори – кръг започващ през 2018 – относно Европейския фискален съюз (предполагащ систематични трансфери от европейския север към юга), това не би навредило, макар Германия и Холандия да знаеха какво ще се случи, ако не бяха подписали изпълним договор. Ако това стане, те вероятно биха се съгласили на фискален съюз, само защото това ще им позволи да покрият очакваните загуби в Европейския трансферен съюз, вместо да разкриват тези загуби сега.


*Ханс-Вернер Син, професор по икономика и публични финанси в Мюнхенския университет, е президент на Института за икономически изследвания и участва в Съвета на германското икономическо министерство.

вторник, 6 декември 2016 г.

Популистката зараза

Харолд Джеймс*

С популисткия вирус разпростиращ се в напредналите икономики, политическият истаблишмът е в отстъпление. Аутсайдери постигнаха впечатляващи политически победи с даването на драматични обещания да разклатят или направо да повалят политическата система. Враговете на популистите са членовете на „глобалния елит”, който е предал националните ценности; и така, техният бунт срещу т.нар. от новоизбрания президент на Съединените щати Доналд Тръмп „глобализъм” се оказа глобален феномен, зависим в същността си от интернационализма.

Заразата е добре проучен процес във финансите. Шок на едно място предизвиква трусове навсякъде, дори когато няма пряка финансова връзка, понеже търсещите модели пазарни участници усещат фундаменталните сили в процеса на работа.

Днешният популистки бунт показва същата динамика. Тръмп обеща в аванс, че победата му ще бъде „Брекзит” до крайност ; и, всъщност, когато спечели, холандските и френските крайно-десни сили незабавно определиха неговия избор като предзнаменования за това, което се задава. Същото важи и за кампанията „Не” в наближаващия конституционен референдум в  Италия – на който министър-председателят на Италия Матео Ренци заложи цялото си  политическо бъдеще.

Един очевиден исторически паралел на днешния е междувоенният период през 20-ти век, когато Владимир Ленин представя съветския комунизъм като глобална марка и основава Комунистическия интернационал. Италианският фашизъм на Бенито Мусолини – отговор на движението на Ленин – също се утвърждава на международната сцена: движенията на разноцветните ризи, имитиращо черноризците на Мусолини, изникнаха в Европа, латинска Америка и Азия, за издигане на авторитаризма като алтернативен модел на либерализма.

Макар крайно-националистическите движения като фашистите на Мусолини и нацистите на Адолф Хитлер да се конкурират помежду си за това кой е истински фашист, те в края на краищата се обединяват в противопоставянето си на либералния ред. По същия начин днешният политически бунт може би следващ неоспоримата логика, че всяка страна трябва да се затвори за търговията, миграцията и капиталовите потоци, или рискува да се окаже губеща в играта с нулев резултат.

Това повдига един фундаментален въпрос: може ли да бъде издигната защитна стена за предотвратяване на тази политическа зараза?

Обикновено се използват две мерки за спиране на финансови кризи и ограничаване на финансова зараза: международни спасителни пакети и финансови реформи. По подобен начин можем да си представим прилагането на същите тези мерки и в политиката, с реформи на глобалните институции и съществуващата демократична рамка. Въпреки това, многото проблеми, които днес са застигнали отделните страни са, всъщност, междунационални и не могат да бъдат решени от една  отделна страна. Най-очевидният пример са климатичните промени, които причиняват засушавания и все повече провалени реколти, което пък предизвиква масивни мигрантски потоци.

Но днешните популисти предпочитат да отхвърлят колективното мислене или международните ангажименти. Всичко, което изглежда като междунационален въпрос е бързо определяно като несвързано с националните проблеми, а всяко координирано международно действие е осмивано и държано отговорно за провала.

Може би днешният заразен популизъм ще създаде условия за собственото си разрушение. Значителната несигурност, която той съдържа в себе си може да възпре инвестициите и да задуши растежа във вече крехките икономики. Но автократичното, популистко мислене може също така да подхрани този страх, заради което самоназовалата се „либерална демокрация” обещава сигурност и приемственост, и често сключва договор с една част от бизнес класата, за да ги гарантира.

В настоящия момент Обединеното кралство дава забележителен пример за това как работи пост-популистката икономика. Резултатът от юнския референдум за „Брекзит” не причини икономическа катастрофа, каквато предричаха голяма част от привържениците на лагера за „Оставане”. Но последиците от „Брекзит” въпреки това бяха белязани от значителна несигурност и напълно несъвместими предложения за бъдещето на страната, което предизвика политически сблъсък в Парламента между представители на правителството на министър-председателя Тереза Мей.

С придружаващите го икономически тревоги и политическо напрежение, „Брекзит” едва ли е привлекателен модел за подражание на останалите европейски страни. И, наистина, проучванията на общественото мнение показаха нарастваща подкрепа за ЕС в повечето, но не във всички, страни членки от провеждането на референдума насам.

Наближаващото встъпване в длъжност на Тръмп е вероятно да създаде подобен проблем, а обещанията на новоизбрания президент, ако останат „неизпълнени”, би опетнило още популисткия модел, особено ако страховете от търговска война или от драматичен скок на долара, заради охлабената фискална политика и затегната монетарна политика, доведат до допълнителна икономическа несигурност.

Но Съединените щати може би са изключително гъвкави: понеже в исторически план те винаги са били глобален остров на стабилност във времена на икономическа несигурност, може би са по-малко уязвими от другите страни за политическа дестабилизация. След финансовата криза от  2008 – криза, която без съмнение започна в Съединените щати – ефектът от стабилността накара долара да поскъпне, а капиталовите потоци да нараснат. Същото се случи и в седмиците след победата на Тръмп.

Това означава, че икономиката на американския  популизъм не е непременно погрешна, или поне не и сега, а това би могло да доведе до увеличаване на привлекателността  му в очите на автократи и националистки лидери, които гледат на Тръмп като на събрат и ролеви модел. Японският министър-председател Шиндзо Абе не губи много време да припознае дневния ред на Тръмп.

Голяма страна, каквито са Съединените щати, може общо взето да прехвърли загубите от своята непредвидимост върху останалите страни и особено върху възникващите пазари. Но по-малките страни, като  Обединеното кралство, могат да се окажат в по-трудна ситуация, без да броим факта, че са по-уязвими от популистките политики на големите страни.

Отговорът на страните на тези уроци би могъл да е създаването на отбранителни регионални блокове за самозащита от популистката зараза. Например, Китай може да започне да отговаря за всички в Азия; а ЕС може най-накрая да намери начин да се обедини срещу силите, които я разкъсват отвътре. В най-лошия случай този нов регионализъм може да разпали геополитически вражди и да възроди напреженията от 1930-те. В най-добрия случай регионалната интеграция може да подготви сцената за извънредно важните реформи на управлението и по този начин да разчисти пътя от популисткия капан.


*Харолд Джеймс е професор по история и международни отношения в Принстънския университет и професор по история в Европейския университетски институт във Флоренция, Италия. Специалист е по икономическа история на Германия и по история на глобализацията.

понеделник, 5 декември 2016 г.

Ще стане ли доларът отново господар?

Бенджамин Коен*

Откакто Доналд Тръмп беше избран за президент на Съединените щати, притокът на капитали тласна нагоре стойността на долара до нива невиждани от повече от десетилетие. На пръв поглед може и да изглежда, че пазарите са отчели огромен вот на доверие към избрания президент, вярвайки че политиките му ще бъдат добри за икономиката Съединените щати и, освен това, за долара.

Но очевидностите могат да бъдат подвеждащи. Краткосрочните движения на валутния курс няма как да са арбитър за скритата сила на валутата. Дългосрочните показатели за това как парите ще бъдат ползвани в международен план – особено като запас от стойност за чуждестранните инвеститори или централните банки – са много по-важен фактор. В контекста на идващите години, повече отколкото за следващите няколко месеца, изборът на Тръмп почти сигурно ще бъде лош за зелените пари.

За незапознатите, доларът се изстреля нагоре след изборите, само защото Тръмп обеща да прокара дълбоко орязване на данъците и рязко да увеличи разходите за разпадащата се инфраструктура, и за по общото мнение „изтощената” военна машина. Това ще качи краткосрочния икономически растеж и неизбежно ще доведе до вдигане на лихвите. В един свят гладен за атрактивна инвестиционна възвращаемост, бъдещ бум при Тръмп ще изтегли нагоре и фондовете на Уолстрийт, като така повиши търсенето на долара.

Разбира се, в страна, в която се емитира международно предпочитана валута може общо взето да упражнява влияние върху останалите и така да придобие специално икономическо предимство. Статутът на долара като основна международна резервна валута й дава това, което бившият френски президент Валери Жискар Д’Естен описа впечатляващо като „прекомерна привилегия” за Америка. Ако чужденците са гладни за долари, Съединените щати биха направили всичко, което е нужно, за да защитят силата му по света. За да платят за всичко това Съединените щати просто биха могли да завъртят печатните преси.

Но бъдещето на долара сега зависи от това дали Тръмп наистина ще „Направи Америка велика отново”. Ако го стори, международната привлекателност на долара би се подсилила за дълго. Но ако изпълни своите протекционистични закани да постави „Америка на първо място”, което намирисва на ксенофобски национализъм, инвеститорите и централните банки постепенно биха били принудени  да потърсят алтернативни резерви за своите излишни милиарди.

За нещастие, последният сценарий изглежда най-вероятен и си има достатъчно причини да се съмняваме, че американските „прекомерни привилегии” ще свършат. От счетоводна гледна точка доларите държани извън Съединените щати са пасив, а наблюдателите отдавна се тревожат, че Съединените щати може и да не успеят изобщо да обслужват вечно трупащите се чуждестранни дългове. Американските доларови задължения могат да достигнат повратната си точка всеки един момент, ако капризните инвеститори, намирайки алтернатива за съхраняване на стойност, предизвикат необратима спирала надолу.

Един неопитен президент преследващ популистки политики може да задейства такава спирала. Всъщност Тръмп вече включи предупредителните светлини по време на кампанията си с невнимателните подхвърляния за това, че ще се опита да предоговори американските задължения като ги изкупи обратно от кредиторите с отстъпка. Именно това често прави Тръмп, когато негови бизнеси се забъркат с неприятности, а това е ефективна схема за частична неплатежоспособност по националния дълг. Нито едно друго изявление не е било по-добре измисляно за провокиране на отстъпление от зелените пари.

По същия начин, нека предположим, че Тръмп изпълни бюджетните си обещания. Данъчните съкращения и увеличаването на разходите може да стимулират икономическия растеж в близък план, но те ще увеличат правителствения дълг, увеличавайки още съмненията за дългосрочната американска готовност и способност да посреща задълженията си.

Също така не трябва да забравяме обещанието на Тръмп да върне милиони високоплатени работни места в производството обратно в  Съединените щати чрез налагането на мита и отхвърлянето на търговските споразумения. Ако протекционизмът наистина е в неговия дневен ред, тогава сме длъжни да приемем, че капиталовият контрол също е. За чуждестранните кредитори на Америка, меркантилизмът в стил Тръмп може да се окаже последната искра.

Но нито един от тези катастрофични сценарии –  паническо бягство от долара или чуждестранните инвеститори панически да се втурнат към изхода – не е вероятен. Доларът оцеля при предишни ненадминати политически грешки на администрацията и не се поддава на това влияние.

Можем да изключим внезапно, мащабно бягство от долара, заради неговия уникален, отдавнашен статут на международен съхранител на стойност. Нито една друга валута не може да предизвика долара като инвестиционен посредник или резервен актив, нито пък други страни могат да отговорят на изключителната ефективност на американските финансови пазари, които осигуряват нямаща равна на себе си ликвидност. Затова зелените пари ще си останат последният остров на стабилност в света засега и няма начин от внезапен удар върху него или от фатален срив, дори и политиките на Тръмп да се окажат катастрофални.

От друга страна, доларът може и да не издържи на продължително, бавно обезкървяване, докато финансовите съперници на Америка се опитват да направят своите собствени валути по-привлекателни и достъпни. Китай от своя страна не крие намеренията си да направи от реминбито жизнеспособна алтернатива на долара. В същото време, с повишаването на конкурентността на повече валути, уникалните предимства на долара ще ерозират, както и  привилегированата позиция на Америка.

В това време, президентстването на Тръмп няма да привилегирова долара, понеже това не дава предимство на американската икономика. Точно обратното, ако Тръмп следва предизборните си обещания, зелените пари вероятно биха се свлекли от върха на глобалната монетарна йерархия, което ще даде възможност да се появяват все повече алтернативи, дърпащи го надолу.


*Бенджамин Коен е професор по международна политическа икономия в Калифорнийския университет, Санта Барбара.

петък, 2 декември 2016 г.

Общите правила на демонетаризацията

Гита Гопинат*

На 8 ноември, в 8:15 часа вечерта, правителството на индийския министър-председател Нарендра Моди заяви, че, като удари полунощ, всички банкноти с номинал 500 и 1000 рупии в обращение повече няма да бъдат приемани като легално разплащателно средство и трябва да бъдат заменени за новите банкноти от 500 и 2000 рупии. „Демонетаризационната” намеса на Моди засегна 85% от парите в обращение в Индия. Това беше безпрецедентно движение, не само за Индия, но и изобщо, и това е най-смелата политическа намеса на Моди досега.

Правителството на Моди има за цел „черните пари”, свързвани с избягването на данъци, корупцията и фалшификацията, както и с трафикантите на наркотици, контрабандистите и терористите, които са свързани с тези дейности. Класата на индийските данъкоплатци на заплата и дори бедните отначало приветстваха политиката ентусиазирано, гледайки на нея като на сладко отмъщение срещу данъчните измамници, които продължаваха да прибират своите престъпно придобити печалби. Те се забавляваха на вицовете за корумпирани администратори изгарящи сакове с пари или хвърлящи ги в индийските реки.

Но с всеки изминал ден първоначалното одобрение намаляваше. Общественото недоволство сега расте, понеже правителството се провали в задачата си да задоволи търсенето на новонапечатани банкноти. Търговията в Индия – където съотношението на парите в брой спрямо БВП е 10% - разчита силно на паричните преводи, а операциите на неформалната икономика и на малкия бизнес на практика са спрели, заради дългите опашки и ограниченията за теглене на пари в банките и недостига по банкоматите.

Краткосрочният ефект ще бъде равен на „анти-стимулираща” правителствена намеса, а последиците от продължаващата липса ще бъдат значителни. Нещо повече, с падането на цените на имотите ще спада и богатството на домакинствата. Въпреки че по-ниските цени на имотите ще направят новите домове по-достъпни, наличността на обитаваните имоти далеч ще надхвърли новите покупки в скоро време, затова негативните ефекти върху богатството ще надвишат ползите.

Предвид тези предварително изчислени разходи, е разумно да попитаме как ефективната демонетаризация се бори с данъчните измами и корупцията, и има ли по-малко струващ подход за демонетаризация.

В една статия  от 1976, озаглавена „Как да се справим с мафията”, американският икономист Джеймс Хенри повдига въпроса за ефективността, описвайки демонетаризацията като мярка за подкопаване на операциите на мафията. Но политтехнолозите не вземат на сериозно предложенията му. Предложенията на Хенри са били, според собствените му думи, „отхвърлени като административно непрактични, или като еднократно действие, което няма да има дългосрочен ефект върху криминалното поведение”.

В една нова книга, „Проклятието на кеша”, Кенет Рогоф защитава премахването на банкнотите с голяма деноминация, за да се справим с избягването на данъци и криминалната дейност. Рогоф представя пространни доказателства, че правейки скъпо трупането на пари в брой, можем да възпрем нелегалните дейности. Макар данъчните измамници да държат богатството си в непарични форми, каквито са земята, произведенията на изкуството и бижутата, парите в брой остават водещ начин за съхраняване на нечестно спечелени пари, заради ликвидността си. С други думи, въпросите  повдигнати от критиците на Моди за ролята на парите в брой като подхранващо черните каси средство, са неоснователни.

С други думи Рогоф предлага една различна стратегия за преодоляване на заплахата от „мръсните пари” – такава, която би била минимално разрушителна и определено по-ефективна, особено в дългосрочен план. Тази стратегия може да бъде нарушена от намесата на правителството на Моди в две фундаментални насоки. Първо, тя би била постъпателна, въведена през следващите няколко години. Второ, тя за постоянно би премахнала банкнотите с висока деноминация.

Макар тази постепенна стратегия да не може да накаже сегашните укриватели, понеже все някой би намерил креативен начин да рециклира техните парични наличности в промеждутъка, е по-вероятно да се подобри данъчната събираемост и да се намали значително корупцията, като банкнотите с голяма деноминация за постоянно се извадят от обращение. Сегашната политика на Индия за заместване на банкнотите от 1000 рупии с такива от 2000 рупии подкопава дългосрочната ефективност от тази политика.

Нещо повече, постепенният подход е практичен от административна гледна точка, понеже минимизира косвените щети за реалната икономика и гарантира, че има достатъчно време за разширяване на финансовите услуги и финансовата грамотност към по-големи части от Индия. През последните две години правителството на Моди даде впечатляващ тласък на финансовото приобщаване със своята програма, която улесни създаването на 220 млн. нови банкови сметки. Но много хора, които си отвориха сметки нямат необходимост от тях. Изследване на Световната банка от 2015 за употребата на банкови сметки и нивата на инертност в различни региони, разкри че едва 15% от възрастните индийци признават, че са използвали сметките си, за да правят или получават плащания. В тази среда, недостигът на пари в брой е икономически неизгодно.

Политическата намеса на Моди е смела, а икономическите принципи, които я мотивират, не заслужават упреците. Но постепенният подход, който включва изтегляне за постоянно на големите банкноти, би служил на каузата по-добре, дори ако не генерира същия „шок и ужас” като настоящата политика. Това ще стане по-видимо, когато се разкрие огромната цена за икономиката в следващите няколко месеца.

*Гита Гопинат е професор по икономика в Харвардския университет. Тя е външен експерт към Федералната резервна банка на Бостън, асоцииран изследовател към Националното бюро за икономически изследвания и младежки глобален лидер на Световния икономически форум.

четвъртък, 1 декември 2016 г.

Бягство от Италия

Кармен Райнхарт*

Италианският референдум на 4 декември ще даде на избирателите възможност да одобрят или отхвърлят това, което някои описаха като най-мащабните конституционни реформи в страната от премахването на монархията в края на Втората световна война. И може би фактът, че три опозиционни партии искат излизане от еврото, е обяснение защо министър-председателят Матео Ренци обеща да подаде оставка, ако избирателите отхвърлят реформите.

Разбираемо е, след изненадващата победа в юнската кампания за „напускане” в референдума за „Брекзит” в Обединеното кралство и на Доналд Тръмп в президентските избори в Съединените щати, никой вече да не вярва в предварителни проучвания за изхода от вота в Италия. Има обаче обезпокоителни данни от проучвания в реално време на инвеститорските настроения: изтичането на капитали от Италия тази година се ускори.

Има скорошен прецедент за това. През лятото на 2015 временната несъстоятелност по задълженията на Гърция към МВФ и въвеждането на капиталов контрол и ограничения върху тегленето на пари от депозити бяха в епицентъра на драмата в еврозоната. Напрежението между гръцкото и германското правителство се повиши, а спекулациите за това дали Гърция ще остане в еврозоната ескалираха.

Събитията сега се пренасят към далеч по-голямата италианска икономика. В настоящата среда на несигурност, доходността по италианските дългови книжа се увеличи с близо 200 базисни пункта спрямо доходността по германските книжа.

Икономическите и политическите условия в двете дългово-обременени южноевропейски икономики се различават в много отношения, но има и много прилики. Икономическият растеж в двете страни изостава много спрямо други напреднали икономики от повече от десетилетие, но най-забележимо от началото на глобалната финансова криза от 2008-2009. Според изчисления на МВФ реалният доход на глава от населението в Италия е около 12% по-нисък от това, което е бил през 2007, като само Гърция върви по-зле.

Проблемът с банковата несъстоятелност, ендемичен в Гърция, където необслужваните заеми са повече от една-трета от банковите активи, не е толкова разпространен в Италия. Все още неясната развръзка около третата най-голяма банка в Италия, Монте дей Паски, заедно с ограничените ресурси на италианското правителство да се справи със затруднените банки, разпалва тревогите сред спестителите. Банкерите също така предупреждават, че планът за спасяването на Монте дей Паски може да бъде застрашен от декемврийския референдум, който може да предизвика поредния спад в цените на акциите.

Но, освен разговора за продължаващата банкова криза, кризата на балансовите плащания в Италия започнала през първата четвърт на 2016 е основен фактор за промяната на нагласите в реално време на инвеститорите. Периодът преди приемането на еврото, нестабилната позиция на балансовите плащания в Италия (както и в други страни със своя собствена валута) обикновено е карала централната банка да вдига лихвите, като по този начин е правила финансовите активи по-атрактивни за инвеститорите и е удържала изтичането на капитали. Когато обаче цялостната монетарна политика в еврозоната се определя от ЕЦБ, това вече не може да бъде възможност за Италианската централна банка.

Централните банки в страни изправени пред бягство от валутите им могат също така да решат да позволят  обезценяване и да оставят пазарите да определят валутния курс, вместо да се опитват да „защитават” някакъв предварително определен курс. Това също е отминала възможност за Италия. Макар еврото да може да се движи свободно спрямо останалите валути, не е възможно „италианско” евро да се обезцени спрямо „германско” евро. Ако капиталите изтичат от Италия и се вливат в Германия, няма възможност за италианска обезценка, както се случваше преди въвеждането на единната валута.

Политтехнолозите също така понякога въвеждат капиталов контрол, за да забавят, даже и да спрат, изтичането на капитали по време на криза на балансовите плащания. Гърция и Кипър в рамките на еврозоната, и Исландия извън нея, прибегнаха до тази възможност в отговор на извънредния натиск. Но свободното движение на финансов капитал в рамките на еврозоната е фундаментален принцип за създаването на общата валута и Италия не е в състояние да го отмени, поне засега.

Ако лихвите скочат, обезцени се или се обезстойности валутата, а контролът върху финансовите потоци не е приложима възможност, какво може да направи централната банка на страната, когато се изправи пред ускоряване на изтичането на капитали? Ако тя не е част от валутния съюз, може да прибегне до пазарна намеса в подкрепа на своята валута, едновременно използвайки и  изтощавайки своите резерви в чуждестранна валута. Огромните загуби на резерви от страна на Саудитска Арабия непосредствено след падането на петролните цени е отражение на този тип политически отговор.

В рамките на еврозоната, подобни загуби на резерви попадат автоматично под ударите на Цел2, всеобхватната система за разплащания в реално време на еврото. Ако страната изчерпи резервите си, централната й банка автоматично взима заем за обслужване на вътрешноевровите цени. За страна в процес на напускане на капитали (както по-голямата част от периферията на еврозоната бе в различна степен от 2008 насам), това означава все по негативен баланс по Цел2. През септември (най-скорошните налични данни), дефицитът на Италия по Цел2 е над 20% от БВП – най-лошите данни досега. Според стандартната дефиниция, това са кризисни нива на загуба на резерви.

Скорошният опит на Ирландия установява обнадеждаващ прецедент за обрат в този вид спирала надолу. За Италия, със своята политическа среда на разделение, организирането на подобен обрат ще изисква огромни политически усилия – и вероятно голяма доза късмет.


*Кармен Райнхарт е професор по международна финансова система в Harvard University's Kennedy School of Government.