понеделник, 30 март 2015 г.

Федералният резерв срещу ценовата стабилност

Робърт Хелър*

Има огромна разлика между мандатът даден на Федералния резерв за поддържане на „стабилни цени” – описан ясно в Закона за Федералния резерв – и избраната от самия Фед цел за инфлация до 2% годишно. Как тогава се случи така, че ръководството на Фед успя да замени второто с първото?

Терминът „стабилни цени” се обяснява като пакет от стоки и услуги, чиято стойност ще остане същата след 10, 50 или дори 100 години оттук нататък. Противно на това, ако в страната има 2% инфлация в рамките на десет годишен период, един и същ артикул, който днес струва 100 долара, ще струва 122 долара в края на десетата година. След 100 години цената ще е достигнала до невероятните 724 долара.

При последното изслушване от Конгреса, председателката на Фед Джанет Йелън се позова няколко пъти на мандата за поддържане на „стабилни цени”, но споменаваше целта от 2% инфлация годишно два пъти по-често. „Инфлацията в Съединените щати продължава да бъде под заложената от Комисията цел от 2%”, каза тя, а настоящата „политика по приспособяване остава подходяща за насърчаването на по-нататъшното подобряване на условията на пазара на труда и за подпомагане на връщането на инфлацията до нива от 2% в средносрочен план”.

Наистина ли Фед иска да увеличи годишната инфлация до 2%, което означава, че цените в страната ще нараснат с повече от 700% през следващото столетие? Точно това ли има предвид Конгреса, когато натоварва Фед със задачата по постигането на „стабилни цени”? Бившият председател на Фед Алън Грийнспан знаеше, че не това е имал предвид. На 2 юли 1996, по време на среща на Федералната комисия за свободните пазари, посветена на разширеното обсъждане на подходящите според Фед инфлационни равнища, Грийнспан зададе простичък въпрос: „За ценова стабилност ли говорим или за нулева инфлация?”, попита той. „Понеже всички знаем, че това са две различни неща”.

Дискусията бързо се завъртя към проблема за трудностите при точното измерване на инфлацията и нуждата да се изгради „спасителна мрежа” за избягване на дефлацията. Според Грийнспан, „Ценовата стабилност е онова състояние, при което очакваните промени в общите ценови равнища правят ефективни взетите от бизнеса и домакинствата решения”. Йелън, тогава управител на Фед, не остана много доволна. „Бихте ли споменали някаква цифра в подкрепа на казаното от Вас?”, попита тя. И Грийнспан го стори. „Бих казал, че цифрата е нула, ако инфлацията е подходящо измерена”, отговори той.

По същото време, по което заседаваше тази Федерална комисия, индексът на потребителските цени беше нараснал с 3% за година. По-голямата част от дискусията се фокусира върху това трябва ли Фед да забави ръста на годишните цени до 2% или до по-малко от 2%, като по този начин консолидира приходите направени в трудната битка срещу инфлацията, която политиците водиха през последните 15 години.

Грийнспан обобщи постигнатото съгласие: „...сега трябва да се обединим около 2%...”. и така се роди целта от 2% поставена от Фед. В последвалата дискусия няколко членове на Федералната комисия казаха, че инфлацията може да бъде намалена до по-малко от 2%, но никой не каза, че инфлацията трябва да бъде по-скоро по-висока, отколкото по-ниска, но все пак положителна, и така нивото беше утвърдено.

След това в дискусията Грийнспан убеди членовете на Комисията да запазят в тайна постигнатото съгласие за инфлационната цел. „Ще ви кажа, че ако постигнатото съгласие за инфлация от 2% излезе от тази стая”’ предупреди той, „това ще ни създаде повече проблеми отколкото можете да си представите”. Официалните минути на срещата не дават ясна представа за цялата дискусия относно инфлационната цел, която отне няколко часа и Комисията никога публично не спомена инфлационната цел от 2% годишно, докато председателят Бен Бернанке, предшественикът на Йелън, накрая не го направи през 2012 година.

Двупроцентовата инфлационна цел днес е в центъра на решенията на Комисията. Например, тъй като годишната инфлация остана 0,8% през декември 2014 година, по време на срещата на Федералната комисия за свободните пазари, проведена през януари 2015 година, няколко пъти Комисията подчерта нуждата от постигане на „прогрес до достигане на пълна заетост и 2% инфлация” чрез продължаване на постигнатото политическо съгласие. Повишаването на инфлацията днес е основна цел на действията на Фед.

Конгресът обаче не е давал мандат на Фед да преследва тази цел. Законът за Федералния резерв е категоричен: Фед трябва да постига „ценова стабилност” на валутата на Съединените щати, умерени лихвени равнища и максимална заетост. Затова докато инфлацията е някъде между нула и 2%, Фед трябва да обяви победа и повече да не се занимава с този въпрос.

*Робърт Хелър в бивш член на Управителния съвет на Федералния резерв.

петък, 27 март 2015 г.

Голямата сделка с Иран

Карл Билд*

Бавно, но сигурно преговорите на Иран с международната общност за нейната ядрена програма достигнаха до точката на пречупване. Но още по-важното е, че резултатът от тях може да се окаже повратна точка за нарастващо взривоопасния Близък изток. Сближаването на позициите между Иран и нейните партньори в преговорите по ключовия въпрос за ядрената програма на страната са очевидни. На този етап никой не е напълно убеден, че Иран разработва активна програма за производство на ядрени оръжия, макар преди време да имаше почти пълна убеденост, че страната е близо до сдобиването с него.

Сега фокусът на вниманието е върху факта, че на Иран ще е нужна поне година и повече, за да сглоби ядрена бомба, ако изобщо реши да го прави. Но концепцията за „недостигащото време” е съмнителна. Ако надеждата се изпари и режимът в Иран реши да анулира всички постигнати международни договорености, е твърде вероятно режимът там да се сдобие със свое оръжие, дори и ако страната бъде подложена на интензивни бомбардировки. Стратегическото ударение върху концепцията за „недостигащото време” е неоправдано.

Ключът към напредъка е да се помогне на Иран да се превърне от кауза в страна, ако мога да перифразирам Хенри Кисинджър. Иран трябва да се съсредоточи върху развитието на своите човешки и материални ресурси, за да стане част от процеса на превръщане на региона от зона на конфронтация, в зона на сътрудничество. Сделката по основния въпрос за ядрената програма е в центъра на този подход, но не по-малко важен е процесът на развитието на търговските и инвестиционни свързаности, които ще улеснят иранския преход от изолация към интеграция.

Заедно с навлизането на разговорите във финалната фаза, трябва да се постави и въпросът за санкциите. Това е така, понеже съвместният план за действие, по който страните се споразумяха през ноември 2013 година, на фона на всички тревоги на Запада по ядрения въпрос, няма изготвена пътна карта за нормализацията на Иран.

Така, както се очаква от консервативните сили в Иран да сложат край на споразуменията, се очаква и от силите в Съединените щати и други страни, печелещи от конфронтацията, да сторят същото. Иранските хардлайнери изтъкват съмненията си, че Западът някога ще вдигне санкциите срещу страната, докато техните западни аналози ще направят всичко по силите си, за да затвърдят тези съмнения. Спиралата на взаимно унищожителната дипломация може и да постигне резултат.

Затова Европейският съюз трябва да даде ясен сигнал, че е готов да поеме водачеството при преговорите за облекчаването и вдигането на ограниченията срещу Иран, като това очевидно трябва да бъде свършено в близко сътрудничество с партньорите на Европа. Санкциите за внос на петрол от страна на ЕС например, трябва да бъдат преустановени почти незабавно, ако бъде постигнато споразумение.

Едно споразумение трябва също така да бъде последвано от твърд политически ангажимент по други важни въпроси от взаимен интерес. Въпросът с възстановяването на Афганистан и Ирак е неотложен. И е базиран на близко сътрудничество със Саудитска Арабия и страните от Персийския залив, понеже само така е възможно постигането на взаимоизгодни споразумения в един стратегически важен регион.
Това обаче ще изисква на масата за преговори открито да се постави въпросът за Сирия. 

Четири години от избухването на гражданската война в страната и въпреки ужасяващата хуманитарна катастрофа в следствие от военните действия, международната дипломация не постигна нищо за прекратяване на насилието. Съветът за сигурност на ООН е разделен и неефективен и дори Русия, както изглежда, губи своето влияние върху Дамаск. Иран, Съединените щати и ЕС имат общ интерес да спрат войната, която причини разпада на сирийската държавност – с всички последици наблюдавани в Ирак от 2003 – и сплоти силите на сунитските джихадисти в целия регион. Дали прекратяването на гражданската война в Сирия е достатъчно условие за конструктивен диалог с Иран предстои да видим, но все пак това е възможност, която не е за изпускане.

Разговорите в Лозана, достигнали до финалната права, се ограничиха само до ядрения проблем, но отвъд споразумението по този въпрос стоят още много възможности и рискове. Пробивът може да доведе до фаза на интензивна дипломация, давайки на Иран възможност за дипломатическа нормализация и отваряйки й вратата за широкообхватно споразумение, с което да се даде ход на възстановяването на реда и стабилността в целия регион. Провал на преговорите от своя страна, макар да е малко вероятно да доведе до война, все пак може да предизвика развитие в тази посока и целият регион може да бъде въвлечен по-дълбоко в настоящия водовъртеж от хаос и насилие.

При вече поставен на масата, повече или по-малко, проблем за ядрената програма, е изключително важно да се реши въпросът със санкциите и нормализацията, и да не се изпуска възможността за широкообхватно регионално споразумение, което става все по-възможно. Ядрената сделка трябва да сложи началото на усилията на международната общност за въвличането на Иран в решаването на най-тежките проблеми на Близкия изток.


*Карл Билд е външен министър на Швеция от 2006 до октомври 2014 година и министър-председател от 1991 до 1994, когато и договаря присъединяването на страната към ЕС. Бележит дипломат, който служи като специален пратеник на ЕС в бивша Югославия, като Върховен представител в Босна и Херцеговина, като специален пратеник на ООН на Балканите и е съпредседател на Дейтънската мирна конференция. Член е на Съвета за глобалния дневен ред към Световния икономически форум в Европа.

сряда, 25 март 2015 г.

Чили, страната в която свободата изковава успеха

Ричард Ран*

Защо Чили, Хонг Конг, Сингапур, Южна Корея, Естония и Каймановите острови са станали относително благоденстващи през последните десетилетия, докато други страни изостанаха? Отговорът в никакъв случай не е тайна, но често е пренебрегван и дори потискан от политици и медии в доста кътчета на света, понеже много от тях вярват, че истината ще отслаби собствената им политическа власт. Страните с върховенство на закона (което включва почтени и компетентни съдии), защитават частната собственост, имат свободна търговия и свободни пазари, имат относително ниски нива на данъчно облагане и бюджетни разходи, избягват пагубните икономически регулации, имат и достатъчно пари за поддържане на растеж, невиждан в другите страни.

От години много икономисти, навярно и във вашата страна, правят изследвания, доказващи горните твърдения и пишат за тези основни фактори на успеха. Обаче повечето американци и европейци, както и много хора в други части на света, не искат да разберат кои точно политики водят до успешна икономика. Живеем във време, в което хората получават по-голямата част от информацията от филмите и телевизионните програми, а не от книгите и списанията и си мислим, че е добре да направим няколко серии с информативни телевизионни програми, които показват истории за успеха от целия свят.

Започнахме своя филм за Чили тази седмица. Може би ще попитате: Защо Чили? Чили беше определяна като бедна държава преди 35 години, а днес в класацията на Световната банка тя е наредена сред „развитите страни”. Аржентина имаше най-висок доход на глава от населението в Южна Америка до 1983 година и почти два пъти по-голям доход на глава от населението от Чили по това време. Но през 2002 година Чили задмина Аржентина по доходи, а чилийската икономика продължава да расте по-бързо от аржентинската. Венецуела също беше богата държава заради свръх голямото си петролно производство и петролни резерви, но социалистическото правителство през последните години прахоса и унищожи това богатство, а доходите днес спадат главоломно.

Става обаче и по-лошо. Корумпираните лидери на Венецуела и Аржентина отдавна са под подозрение, че служат като проводник на иранските интереси и агенти. Преди няколко години Венецуела закупи аржентински правителствен дълг, по време когато никой не искаше да го купува, след като Аржентина обяви мораториум върху плащанията по предишни дългови емисии и все още дължи милиарди на чуждестранните инвеститори. Наскоро беше разкрито, че вероятната причина за убийството на аржентинския федерален прокурор Алберто Нийсман през януари, е заради разкритието, че иранците са финансирали покупката на аржентински дълг от страна на Венецуела, в замяна на информация за това колко тежка вода е нужна за ядрените реактори (в което Аржентина има значителен опит), за да се създаде плутоний за ядрени бомби.

Лесно е да разберем защо страните и хората са бедни и защо разрушителното поведение на Венецуела и Аржентина ги правят и поддържат бедни. По-трудно е да разберем как страните и хората стават богати (без да крадат от другите). Добрите политики и практики често трудно се забелязват. Корупционните действия на правителствата пълнят със съдържание нашите програми, филми и книги и вече може да стане ясно по какъв начин корупцията вреди на хората и на бизнеса. И все пак цялостния негативен ефект от корупцията върху икономическия растеж и създаването на работни места е слабо познат.

Една от основните причини за успеха на Чили през последните десетилетия е, че страната е с най-ниски нива на корупция в цяла Латинска Америка. Затова, за разлика от Аржентина и Венецуела, чуждестранните инвеститори не се страхуват, че техните инвестиции ще бъдат откраднати от корумпирани съдии или корумпирани министри и държавни служители. И именно заради това Чили се радва на засилен интерес от страна на чуждестранните инвеститори и там се създават работни места.

Климатът в по-голямата част от Чили е като този в Калифорния, но понеже е в Южното полукълбо, сезоните за отглеждане на растения са обърнати. Чили има подписано споразумение за свободна търговия със Съединените щати от 2004 година, а това позволява, като прибавим ниските разходи и бързия транспорт (по въздух и по море), на американците да ядат свежи плодове и зеленчуци през цялата зима. Чили има един от най-свободните търговски режими в света и продължава да договаря нови споразумения за свободна търговия.

Чили има стабилна демократична система от 1990 година, а правителствата се сменят периодично по оста умерено ляво и дясно. Нито едно от тези правителства, до днес, не е изменило на основната линия на икономически реформи през последните тридесет години, като става първата страна в света, която успешно приватизира системата си за социална защита, формула вече приета от тридесет други страни. Чили все още извлича ползи от ниските нива на държавния дълг, от сравнително ниското данъчно облагане, от малкото регулационни режими и от намалените правителствени разходи. Чили трябва да направи още едно простичко нещо, за да подсили икономическия си образ и то е да обезцени с няколко пункта своята валута, за да може стойността на едно песо да се изравни с тази на долара.

Чили, страна дълга 2000 километра, но само 100 километра широка, по протежението на Южния Пасифик, с многото снежни върхове на Андите, високи по над 6000 метра, предлага на туристите едни от най-красивите природни пейзажи на планетата и безкрайни възможности за приключения, както и всички удобства на една изключително модерна и благоденстваща икономика. Чили е предопределена да продължи своя успех и да стане изгряващата звезда на Латинска Америка.

*Ричард Ран е американски икономист. Старши  сътрудник е в Институт „Като” и е председател на Института за глобален икономичекски растеж

понеделник, 23 март 2015 г.

Колко плашещ е дълговият пазар?

Робърт Шилър*

Цените на дългосрочните държавни облигации се покачиха силно през последната година (друг е въпросът, че доходността по тях е много ниска). В Съединените щати доходността по тридесетгодишните съкровищни бонове достигна рекордно ниското ниво (откакто Федералният резерв започна да ги издава през 1972 година) от 2,25% на 30 януари. Доходността по тридесетгодишния правителствен дълг на Обединеното кралство падна до 2,04% в същия ден. Доходността по японските двадесетгодишни правителствени облигации беше едва 0,87% на 20 януари.

Оттогава доходността по тези книжа се покачи съвсем слабо, но тя така или иначе си остава извънредно ниска. Изглежда объркващо – и нелогично – че хората са готови да „вържат” парите си за 20 или 30 години, за да спечелят малко или нищо, още повече на фона на целите на централните банки за достигане на 2%-ова годишна инфлация. И така, имайки предвид нескритата готовност на дълговите пазари за драматична корекция, много хора се чудят дали една катастрофа би повлякла надолу и пазарите на други дългосрочни активи, каквито са ипотеките и ценните книжа.

Това е въпросът, който постоянно задавам на семинари и конференции. Преди всичко, участниците на ипотечния пазар и пазара на ценни книжа коригират цените гледайки цените на пазара на дълг, затова и изглежда напълно възможно заразата да премине от единия дългосрочен пазар на другия.

Аз самият разсъждавам върху дълговия пазар доста отдавна. Всъщност, пазарът на дългосрочен дълг беше фокус на моята докторска дисертация от 1972 година и изобщо първата ми академична публикация през същата година, която беше написана в съавторство с моя академичен ментор Франко Модилиани. Нашата съвместна работа, разглеждаща данни за годините между 1952 и 1971, показа, че пазарът на дългосрочни дългови книжа е доста лесен за описване. Дългосрочните лихвени нива при всички разгледани данни могат да бъдат обяснени доста добре като средно претеглено от инфлацията за последните 18 тримесечия и краткосрочните лихвени нива за същите 18 тримесечия. Тогава, независимо дали инфлацията или краткосрочната лихва тръгне нагоре, нагоре тръгват и дългосрочните стойности. И обратно, при падането им, падат и дългосрочните стойности.

Днес имаме натрупани данни за повече от 40 години, затова исках да видя дали нашият теоретичен конструкт все още може да предвижда добре. Събраните по онова време данни, ако добавим и последващите данни, предвиждаха дългосрочните стойности изключително точно цели 20 години след нашата публикация, но в средата на 90-те години на миналия век, нашата теория започна да не дава съвсем точни резултати. 

Според модела ни, дългосрочните стойности в Съединените щати трябваше да бъдат по-ниски отколкото са сега, понеже инфлацията и краткосрочните лихви са на практика нулеви или отрицателни. Дори и да изчислим влиянието на количествените облекчения от 2008 насам, дългосрочните стойности са по-високи от очакваните.

Но обяснението, което намерихме толкова отдавна, все още пасва достатъчно добре, за да сме убедени, че няма да сме свидетели на срив на дълговите пазари, освен ако централните банки не затегнат монетарната политика прибързано (като увеличат рязко краткосрочните лихви) или не се случи непредвидено голямо покачване на инфлацията.

Сривовете на дълговите пазари всъщност досега са били доста редки и сравнително леки. В Съединените щати най-резкият спад на годишна база е бил 12,5% през февруари 1980 година. Нека сравним това с пазарите на акции: според годишния индекс на „Стандарт енд Пуърс 500”, по време на Голямата депресия загубата на годишна база през май 1932 година е била 67,8%, а годишните загуби надхвърлят 12,5% в 23 отделни епизода от 1900 година.

Нямам представа какво събитие трябва да се случи занапред, за да има 12,5%-ов срив на пазарите на дългосрочен дълг. Спадът на годишна база през февруари 1980 идва веднага след като Пол Волкър поема кормилото на Фед през 1979 година. Едно проучване на Галъп от 1979 година показва, че 62% от американците определят инфлацията като „най-важният проблем за нацията”. Волкър предприема радикални действия, за да се справи с нея, увеличавайки толкова рязко краткосрочните лихви, че предизвиква голяма рецесия. Освен това си създава и врагове (навлича си дори и смъртни заплахи). Хората започнаха да се чудят дали по-скоро ще бъде отстранен политически или ще бъде обвинен в държавна измяна.

Според пазарите на активи и на ипотеки по някое време ще се стигне до голяма корекция надолу. Но вероятността същото да се случи и на дълговите пазари е малка. Такъв е бил случаят с най-големите спадове на американските пазари на акции през миналия век (след 1907, 1929, 1973, 2000 и 2007) и с най-големите спадове на имотните пазари за всички времена (след 1979, 1989 и 2006).

Вярно е, че изключително ниските стойности на дългосрочните дългови книжа, са извън границите на досегашния ни исторически опит. Но пък и сценарий, при който внезапен спад на пазара на дълг ще повлече и цените на акциите и имотите надолу, е малко вероятен. Когато едно събитие никога не се е случвало, то не може да бъде предвидено с каквато и да е вероятност на случване.

*Робърт Шилър е носител на Нобелова награда за икономика за 2013 година. Професор е по икономика в Йейлския университет и е съавтор на индекса на американските цени на имоти „Кейс-Шилър”.

петък, 20 март 2015 г.

Американско господство или американско превъзходство?

Джоузеф Най*

Няма страна в съвременната история, която да притежава такава глобална военна сила като тази на Съединените щати. Някои анализатори твърдят, че Съединените щати върви по стъпките на Обединеното кралство, последната глобална западаща господстваща сила. Историческата аналогия, макар и да е все по-популярна, е подвеждаща.

Британия никога не е доминирала така, както Съединените щати доминират днес. Вярно е, че е притежавала флот равен по размер на сбора от размера на флотилиите на следващите две страни, а като империя, в която Слънцето никога не е залязвало, е управлявала една четвърт от човечеството. Но все пак има огромни разлики в собствените силови ресурси на имперска Британия и съвременна Америка. С избухването на Първата световна война, Британия е едва на четвърто място сред Великите сили по отношение на личния състав на армията, четвърта по брутен вътрешен продукт и трета по военни разходи.

Британската империя е управлявана в голямата си част чрез местни войски. От 8,6 милионната британска армия по време на Първата световна война, почти една трета е формирана от войници идващи от отвъдморските територии. Този факт все повече е затруднявал правителството в Лондон да обяви война от името на империята, когато започват да се надигат националистическите чувства.

По време на Втората световна война, защитата на империята става по-скоро тежест отколкото предимство. А фактът, че Обединеното кралство е разположено толкова близо до сили като Германия и Русия, прави нещата дори по-тежки.

Затова всички говорещи фриволно за „Американска империя”, трябва да са наясно, че Съединените щати нямат колонии, които да управляват и имат далеч повече свобода на действие от Обединеното кралство. И заобиколена от незастрашаващи границите й държави, както и от два океана, на щатите им е далеч по-лесно да се защитават.

Това ни води до проблема с аналогията за глобалното господство, а именно объркването какво точно означава „господство”. Някои наблюдатели бъркат значението й със значението на думата империализъм, но Съединените щати са ясното доказателство, че господството не винаги води до формирането на империя. Други определят господството като възможност да установиш контрол върху международната система, но как точно силното влияние се превръща в господство над останалите, остава неясно.

Същите тези разглеждат господството като синоним на контрол върху повече силови ресурси. Но според тази дефиниция Британия от деветнадесети век – която дори на върха на своята сила през 1870 е едва трета (след Съединените щати и Русия) по БВП и трета (след Русия и Франция) по военни разходи – трудно би могла да бъде мислена като господстваща сила, въпреки нейното морско превъзходство.

По същия начин, онези които говорят за американско господство след 1945 година, пропускат да отбележат, че военната сила на Съветският съюз е равна на тази на Съединените щати за повече от четиридесет години. Макар Съединените щати да имат непропорционално голямо икономическо влияние, възможностите за политическо и военно действие са силно ограничени от съветската сила.

Някои анализатори описват следвоенния период, от 1945 година насам, като йерархичен ред под водачеството на Съединените щати, но с либерален характер, в който щатите осигуряват обществени блага оперирайки в една свободна система с неясни правила и институции, даващи право на глас и на слабите държави. Те отбелязват, че може би е по-разумно за много страни да запазят именно тази институционална рамка, дори ако американското влияние започне да отслабва. В този ред на мисли, воденият от Съединените щати международен ред може да преглътне американското силово превъзходство, макар други да са на мнение, че възходът на нови сили вещае промени в този ред.

Но когато става дума за ера на мнимо американско господство, въображението винаги се смесва с фактите. Съществува не толкова глобален ред, колкото група страни с еднакво мислене, основно в Америките и Западна Европа, които обхващат по-малко от половината от света. А тяхното влияние върху нечленуващите в тази група страни – в това число определящи сили като Китай, Индия, Индонезия и Съветския блок – не винаги е било благоприятно. Имайки предвид това, позицията на Съединените щати  в света по-скоро може да бъде наречена „полугосподстваща”.

Разбира се, Америка упражнява икономическо превъзходство след 1945 година: разрушенията от Втората световна война в много страни, доведоха до там Съединените щати да започнат да произвеждат почти половината от световния брутен вътрешен продукт. Тази позиция се запази до 1970 година, когато делът на Съединените щати от световния БВП падна до предвоенните равнища от една четвърт. Но от политическа или военна гледна точка, светът е бил двуполюсен като Съветският съюз е балансирал американската сила. Всъщност, през този период Съединените щати често не са успявали да защитят собствените си интереси: Съветският съюз се сдобива с ядрено оръжие; комунистите взимат надмощие в Китай, Куба, и половината от Виетнам; Корейската война завършва с патова ситуация; а революциите в Унгария и Чехословакия са смазани.

При тази обстановка думата „превъзходство” сякаш по-добре описва непропорционално високия дял на страната в трите вида силови ресурси: военни, икономически и на меката сила. Въпросът сега е дали ерата на американското превъзходство е към своя край.

Предвид непредсказуемостта на световните събития, ще бъде трудно да се отговори точно на този въпрос. Възходът на наднационалните сили и недържавните играчи, да не споменаваме бързоразвиваща се сила като Китай, предвещава големи промени на хоризонта. Но все още има причини да мислим, че поне в първата половина на този век, Съединените щати ще запазят своето превъзходство в силовите ресурси и ще продължи да играе централна роля в глобалния баланс на силите.

Накратко, ерата на американско превъзходство все още не е приключила, но е неизбежно това да се промени в бъдеще. Дали тези промени ще укрепят или отслабят глобалната сигурност и просперитет предстои да видим.

*Джоузеф Най е бивш помощник секретар по отбраната на Съединените щати и председател на Националния съвет по разузнаване. Професор е в Харвардския университет и е член на Съвета на световния дневен ред за бъдещето на управлението към Световния икономически форум.

сряда, 18 март 2015 г.

Макиавели в Евроландия

Харолд  Джеймс*

Николо Макиавели пак диктува модата. Повече от 500 години след като написа известния си трактат „Владетелят”, Макиавели отново стана най-популярният политически мислител в Европа. А в действителност в неговата книга – едно от най ранните политически ръководства – има няколко полезни съвета за политикономисти живеещи в смутни времена.

Монетарните власти се обърнаха към Макиавели, за да им помогне да разберат подхода на президента на Европейската централна банка Марио Драги. Новият френски министър на икономиката Еманюел Макрон, също използва идеите на Макиавели – върху които е изградил магистърската си теза – за да оформи плана си за модернизиране на икономиката на страната. Един влиятелен московски тинк-танк, наречен Николо М., съветва Кремъл в областта на политики като нападателните военни комуникационни технологии и хибридни войни.

И все пак Макиавели си остава слабо познат. В най-известната глава на „Владетелят”, а именно 18-та, където се обясняват обстоятелствата, в които е допустимо – и дори желателно – владетелят да не спазва обещанията си, се казва, че успешният управляващ мисли „по-малко за вярата” и знае „как умело да манипулира съзнанието на хората”. Тази глава масово се тълкува като съвет към лидерите да лъжат колкото е възможно по-често.

Посланието на Макиавели обаче е далеч по-комплексно. Със задълбочения анализ върху последствията от лъжата и „завоалирането” на истината, той показва, че манипулацията може да проработи само ако владетелят убедително се престори, че не е замесен в нея. Накратко, лидерите трябва да си създадат репутация на искрени хора, на които може да се има доверие – урок, който руският президент Владимир Путин очевидно не е научил.

Политиците в демокрациите и съвременните форми за вземане на политическо решение се опират на обещанието. Политическите партии и кандидати обещават, за да убедят гласоподавателите да гласуват за тях и да спечелят подкрепа за прокарване на обещаните политики. Хората не вярват на невъзможни за изпълнение обещания, особено ако политиците ги правят да изглеждат неизпълними.

Отклонението от това правило дойде с монетарните политики. На жаргона на съвременните монетарни технократи, проблемът е как да „препарираме очакванията”. „Предварителните насоки” (или предвиждане на бъдещите лихвени равнища) стават неефективни, когато на политиците се наложи да допуснат, че обстоятелствата може да ги принудят да променят решението си – и респективно политиките си – без предупреждение.

Макиавели е показал нуждата от демонстративна последователност в действията и от бюрократичен апарат налагащ добродетелите крепящи този образ, като по този начин се създават стабилни основи за ефективни политики. „За подвластните владетелят трябва да изглежда милостив, честен, почтен и религиозен. Но най-необходимо е да притежава последното качество”. С други думи политиците не трябва да изглеждат – простичко казано – така, сякаш не вярват в нищо.

Съвременните политици сякаш са обладани от прагматизма и не спазват обещанията си. Европа се е оформила като постмодерна конструкция, но един от отличителните белези на постмодернизма е принизяване на политиката до нивото на необходимото зло или до събиране на постоянно менящи се фокус групи.

Отстъпчивостта на постмодерните политици е в ярък контраст с решителността преобладавала по времето на Уинстън Чърчил, Конрад Аденауер, Шарл де Гол, Алчиде де Гаспери и Жак Делор. Увереността, че тези лидери са водени от фундаментални убеждения, е в основата на успешно прилаганите от тях политическите хитрини.
Разбира се подобен тип политици не могат да разчитат само на думите. За да бъдеш последователен и задълбочен макиавелист е необходимо да действаш за изграждането и поддържането на добра репутация.

Този урок днес може да се окаже ключът към европейското лидерство и то във време на такова търсене на общоевропейската идентичност. Идеята, и това е сърцевината, че Европа трябва да се съсредоточи върху толкова досадна тема, каквато е фискалните правила, изглежда разочароващо, особено на фона на засилващата се хуманитарна криза на континента, причинена от притока на бежанци идващи от зоните на военни действия в Либия и Сирия.

Заплахата от увеличаване на броя на бежанците в Европа заради действията на Ислямска държава и кризата в Украйна, която също допринася за бежанския поток, заставят европейците да мислят отвъд фискалните затруднения, пред които са поставени. Този натиск става все по-силен заради най-засегнатите от хуманитарното предизвикателство страни – Гърция, Италия и Испания – които търпят и най-много щети от финансовата криза.

Време е европейските лидери да направят нещо, с убедеността, за която Макиавели говори, за прекратяване на хуманитарната криза. На първо място те трябва да облекчат страданията на бежанците чрез включването или интегрирането им в обществото. 

Подобно усилие се нуждае от значителна финансова инжекция именно в страните намиращи се на фронтовата линия на кризата. Ако се работи правилно бежанците могат да станат крайно необходимия източник на сила за слабите икономики, а и решение на проблема със застаряващото население.

В същото време европейските лидери трябва да работят за обуздаване на наплива от бежанци, чрез разработване на политическа програма за прекратяване на насилието, тласкащо милиони отчаяни хора към границите на техните страни. Европа не може да си позволи да бъде остров на относителна стабилност в морето от хаос.

Навярно най-добрият начин за стабилизиране на Европа е да се изработи ясна и искрена позиция, която от една страна да изтъква нейните интереси, а от друга да потвърждава нейните изконни ценности. Метафората на Макиавели за тайната на ефективното политическо ръководство дава силни насоки. Европа трябва да бъде и лисица, и лъв.


*Харолд Джеймс е професор по история и международни отношения в Принстънския университет и професор по история в Европесйкия университетски институт във Флоренция, Италия. Специалист е по икономическа история на Германия и по история на глобализацията.

понеделник, 16 март 2015 г.

Безпристрастно изслушване за националния дълг

Джоузеф Стиглиц*

Миналият юли, когато федералният съдия на Съединените щати Томас Гриеса постанови, че Аржентина трябва да се разплати напълно с т.нар. хищнически фондове, изкупили нейните национални дългове на изключително ниски цени, страната беше доведена до фалит, или по-скоро до „Гриесалит”. Решението му отекна във всички посоки, въздействайки върху дълговите емисии на най-различни страни, понеже се предполагаше, че американските съдилища имат власт над сключените договори в други страни. Оттогава адвокати и икономисти се опитват да разплетат заплетените последствия от решението на Гриеса. Имат ли американските съдии юрисдикция отвъд границите на Съединените щати?

Днес, съд в Обединеното кралство най-накрая взе ясно решение по проблема, постановявайки, че аржентинските лихвени плащания по дългови емисии, издавани съгласно законите на Обединеното кралство, са подвластни на същите тези закони, а не на законите на Съединените щати. Решението – една желана пауза от серията решения на американските съдилища, които както изглежда не разбират сложността на глобалните финансови пазари – изпраща няколко важни сигнала.

Първо и най-вече, фактът, че преговорите по аржентинския дълг бяха узурпирани от американски съд – което противопоставяше американските на британските съдилища – е сурово напомняне, че пазарните решения на кризите с националните дългове са застрашени от изпадане в хаос. Преди „Гриесалит”-а погрешно се приемаше, че решенията на проблема с изплащането на националните дългове, можеха да се постигнат чрез децентрализирани преговори, без нуждата от стабилна правна рамка. 

Дори след това, финансовата общност и Международния валутен фонд се опитаха да установят някакъв ред на пазара на национален дълг, но само чрез едва доловима намеса в договорните отношения в частта наречена „клауза за съвместни действия” (която събира всички кредитори при предложение за преструктуриране, което да се одобрява с квалифицирано мнозинство).

Но подобни предложения за поправки в договорите няма да преодолеят системните недостатъци. При много длъжници и при понякога противоречащи си закони между отделните държави, простата формула с прибавяне на гласа на кредиторите – подкрепяни от поддръжниците на пазарноориентирания подход към проблема – няма да направи кой знае колко за решаването на сложния проблем със сключването на кредитни споразумения. Нито пък ще определя валутни курсове, използвани за оценяване на дълговите емисии в различните валути. Ако тези проблеми бъдат оставени да се решават от пазарите, където е истинската сила на сделките и където справедливостта и полезността не са от значение, решение със сигурност ще се намери.

Последиците от тези недостатъци не са обикновено неудобство. Закъснението при решаването да се преструктурира дълг може да направи икономическата рецесия по-дълбока и по-устойчива, както показа гръцкият случай.

Това ни води към втория урок за британските закони. При толкова завишени стойности на акциите и толкова грохнала система, дълговите пазари нямат много основания да останат в Съединентие щати. Америка винаги се е гордяла със своето „върховенство на закона”, добре продаван продукт, който направи от Уол стрийт най-големия пазар на национални дългове. Но постановлението „Гриеса”, основано на странната – а от наша гледна точка и незащитима – интерпретация на категоричните формулировки на аржентинския договор, показа, че американските търговски интереси могат да влияят на решенията на съдилищата им.

Възхваляваното върховенство на закона в Америка, вече не изглежда толкова стабилно. То е извратено до такава степен, че вече защитава силата срещу слабостта. „Гриесалит”-ът е просто последното от много решения и законодателни промени, които разбулиха т.нар. симптом на „корупцията в американски стил”, при която лобирането и даренията за предизборни кампании компрометират цялата система, дори и да няма хванати отделни официални лица. Съединените щати трябва да проявят здрав разум преди пазарът на национални дългове да напусне Ню Йорк.

Китай трябва да се подготви да поеме щафетата. Нейните валутни резерви днес далеч превишават тези на Съединените щати, а страната се опитва да направи от Шанхай глобален финансов център. Амбициите й стават по-постижими, особено след понесените от системата в Съединените щати щети след финансовата криза от 2008 година. Но ако Шанхай стане лидер на пазарите на национален дълг, Китай трябва бързо да проучи изоснови слабостите в правните рамки и да създаде по-резултатна и безпристрастна алтернатива.

И накрая, силното послание от решението на британския съд е, че всички трябва да се съобразят с него. Има спешна нужда от подновяване на усилията на Обединените нации за създаване на многонационална правна рамка за преструктуриране на националните дългове. И макар Съединените щати да се опитват да подкопаят тези усилия, законодателното решение на Обединеното кралство ни напомни, че съдебните решения взети в Съединените щати не важат в целия свят.

Последното откровение може и да не направи щастливи хората от Уол стрийт, но за много страни по света, които разчитат на националните дългове, това всъщност е много добра новина.

*Джоузеф Стиглиц е носител на Нобелова награда за икономика и професор в Колумбийския университет. Бил е председател на Съвета на икономическите съветници на президента Бил Клинтън, както и старши вице президент  и главен икономист на Световната банка.

петък, 13 март 2015 г.

План в пет стъпки за просперитет в Европа

Майкъл Боскин*

Макар кризата в Гърция да беше пусната на пауза, икономическата ситуация в Европа остава безрадостна. Растежът в еврозоната е съвсем близо до нивата специфични за рецесия вече от няколко месеца, а прогнозата на МВФ за 2015 и 2016 година едва надминава 1%. Безработицата остава около 11% - и е два пъти по-висока сред младежите (а в страни като Гърция и Испания е два пъти по два).

Излизането на Гърция от еврозоната сега не би нанесло толкова щети, колкото можеше да нанесе преди няколко години. Страните най-застрашени от заразяване – Португалия, Испания и Италия – днес са по-малко уязвими в очите на пазарите; Европейският съюз създаде спасителен фонд; а Европейската централна банка стартира програма за изкупуване на дългови книжа.

Истинското предизвикателство в Европа е продължаващата стагнация и нарастващият натиск върху социалните ангажименти на правителствата в раздутата държава на благоденствието със застаряващо население. Възстановяването на растежа, възможностите, просперитета и финансовата стабилност ще изисква смели решения по пет взаимно свързани проблема.

Първият проблем е фискалният. Изчисленията са прости.  Нивото на данъчното облагане необходимо за финансиране на социалните разходи трябва да е равно на съотношението между броя на хората получаващи помощи и броя на данъкоплатците (съотношението между хората в трудоспособна и нетрудоспособна възраст), умножено по средната помощ, съотнесена към подоходното облагане (колко ще получава всеки като дял от средния му доход през годините на работа). Това са изчисленията подтикнали Марио Драги, президент на ЕЦБ, да заяви, че „европейският социален модел вече не съществува”. Твърде много европейци получават твърде много помощи, но въпреки това правителствата подминават проблема, взимайки огромни заеми, за да отложат решението му. Реформите, целящи да намалят социалните плащания до необходимите нива, са доста закъснели.

Вторият проблем е, че икономическият растеж в Европа спадаше доста по-бързо от този в Съединените щати десетилетия наред. Макар икономическата теория да предвиждаше изравняването на стандарта на живот Европа изостана от Съединените щати с 30% и отгоре. Високите данъци и тежките регулаторни рамки задушаваха пазара на труда и потенциала за започване на бизнес. Прекалено щедрите социални плащания станаха спирачка пред желанието за работа, за наемане на хора, за инвестиции и за растеж. Хронично бавният растеж е недостатъчен за създаването на възможности за заетост на маса безработни или работещи на непълен работен ден млади хора на континента.

Третият проблем е банковата криза.  В Европа банките са раздали приблизително 70% от кредитите на европейските икономики, а в Съединените щати само 30%. Затова много европейски банки са свръхзадлъжнели зомбита, поддържани живи само чрез извънредни публични вливания на ликвидност.

Четвъртият проблем е валутната криза. Многото ползи от еврото – пресичащата националните граници ценова стабилност, ниските разходи по сделките и инфлационната предвидимост – изискваха отказ от независимата монетарна политика и от гъвкавостта на валутните курсове. Но имайки предвид ограничените трансфери между отделните региони и трудовата мобилност, се оказа, че континента има далеч по-оскъдни способности да поема различните удари чрез механизма на т.нар. автоматични стабилизатори. И обратно, в Съединените щати хората от Мичиган, където има много висока безработица, се местят да кажем в Тексас, където има изобилие от работни места, като федералната данъчна и социална система автоматично прехвърлят парите в обратна посока, омекотявайки удара за местната икономика.

Накрая, Европа е изправена пред сериозни недостатъци в управлението. Гражданите й се разочароват все повече от своя елит и от наднационални институции като Европейската комисия, налагаща правила и регулации, които влизат в противоречие с националния интерес и суверенитет. Избирателите са изнервени, както показаха резултатите от изборите в Гърция. Националистическите чувства са във възход, а популистките партии от крайната десница и крайната левица печелят на всички избори.

Решаването на тези проблеми ще бъде трудно, но не и невъзможно. Основното предизвикателство е фискално и Европа не може да избегне необходимостта от реформиране на склерозиралата държава на благоденствието. Разбирайки ясно това и изработвайки последователен план с необходимите политики, континентът би могъл да се измъкне от настоящото вцепенение.

Последователната фискална консолидация – намаляване на предвидения размер на правителствените разходи, а оттам и на данъците – ще трябва да бъде в центъра на всички усилия. Това трябва да бъде комбинирано с намаляване на свръхзадлъжнялостта на някои държави – до съотношение дълг-БВП от около 60-70% - и умерено отписване на обезценени дългосрочни дългове. „Брейди облигациите”, които Съединените щати използваха, за да се справят с дълговата криза в Латинска Америка през 90-те години на миналия век, могат да послужат за модел.

В същото време зомби банките в Европа ще трябва да бъдат бързо спасени чрез продажба или чрез временно придобиване, ликвидиране и продажба на активи, както беше направено от създадената специално за тази цел институция в Съединените щати след кризата със спестяванията и кредитите от 80-те години на миналия век. Трябва да бъдат направени структурни реформи, увеличаващи гъвкавостта на пазара на труда и намаляващи административните тежести пред започващите бизнес.

Накрая, еврозоната трябва да приеме идеята за евро на две нива с променлив курс – една идея защитавана от американския икономист Алън Мелцер. Правилата за функциониране на системата трябва да бъдат развити и да се знае кога членове на еврозоната да бъдат понижавани до степен „евро Б” и кога повишавани до степен „евро А”. Такава междинна станция – определена като „понижаване без напускане” – би избегнало някои (но не всички) проблеми с цялостното напускане на еврозоната. Това би създало набор от стимули, които, за баланс, ще оказват влияние върху отделните страни, заради желанието им да избегнат понижаването, също като отбор от висшата лига искащ да избегне изпадането в по-долна лига.

Съвкупно, тези политики ще доведат до намаляване на публичния дълг, до намаляване на лихвите, до облекчаване на данъчната тежест, ще позволят на страните да подобрят конкурентоспособността си с известни жертви свързани със стандарта на живот и ще осигурят необходимата пътна карта на Европа към просперитета. Досега европейските лидери следваха по-лесният, но по-малко продуктивен път, решавайки временно и частично проблемите едва след като са възникнали. Възможността за едно по-бляскаво икономическо бъдеще ще бъде наградата достатъчна да произведе необходимия тип лидерство, с помощта на което Европа  възкръсна от пепелта след Втората световна война.


*Майкъл Боскин е професор по икономика в Станфордския университет и старши научен сътрудник в Институт „Хувър”. Бил е председател на Съвета на икономическите съветници на президента Джордж Буш-старши от 1989 до 1993 година. Оглавява т.нар. Комисия „Боскин” за разкриване на грешките при официалното изчисление на инфлацията в Съединените щати.

сряда, 11 март 2015 г.

Как действа неконвенционалната монетарна политика

Централните банки са натоварени със задачата да изработват монетарната политика на страната, която контролира размера и стъпката на растеж на паричното предлагане. Тази функция е важна, тъй като монетарната политика може да помогне за повишаване на икономическия растеж по време на рецесия и да произвежда стабилност  в периоди на висока инфлация. Конвенционалните методи използвани в монетарната политика включват увеличение или намаление на размера на лихвата, определяне на лимитите за банкови резерви и парично предлагане чрез операции на свободния пазар.

По време на тежка икономическа криза, подобна на Голямата рецесия от 2008 година, тези традиционни инструменти на монетарната политика  не сработиха и не могат повече да бъдат ефективни за постигане на поставените цели. Неконвенционалната монетарна политика, каквито са количествените облекчения, може да бъде използвана за съживяване на икономическия растеж и за стимулиране на търсенето.

Кратък преглед на конвенционалната монетарна политика

Когато националната икономика „прегрее” – расте бързо до точка, при която инфлацията се повиши до опасни равнища – централната банка ще предприеме ограничителна монетарна политика, за да затегне паричното предлагане. Това намалява количеството пари в обращение, както и нивото на новопостъпващите в системата пари.

Повишаването на основната лихва прави парите по-скъпи, увеличава разходите за заемане на пари и намалява търсенето на пари в брой. Централните банки също така могат да увеличат размера на резервите, които търговските и спестовните банки са длъжни да държат в наличност, ограничавайки по този начин възможностите им за отпускане на нови заеми. Централната банка може също така да продава правителствен дълг от своите резерви на свободния пазар, изтегляйки по този начин пари от обращение.

Когато националната икономика изпадне в рецесия, тези инструменти могат да бъдат използвани по обратния начин, прокарвайки свободна или експанзионистична монетарна политика. Основните лихви се намаляват, лимитите за резерви се снижават и вместо продажба на правителствен дълг на свободния пазар, те го изкупуват в замяна на новонапечатани пари.

Неконвенционални инструменти на монетарната политика

Проблемът с конвенционалните монетарни инструменти в период на дълбока рецесия или иконономическа криза е, че полезността им става ограничена. Номиналните лихви са практически нулеви, а изискванията за банкови резерви не могат да бъдат понижени, понеже банките рискуват да изпаднат в несъстоятелност. Когато лихвите бъдат намалени почти до нула, икономиката също така рискува да изпадне в ликвиден капан, тъй като хората вече не са заинтересовани да инвестират, а вместо това започват да спестяват пари, което спъва възстановяването.

Това принуждава централната банка да увеличи паричното предлагане чрез операции на свободния пазар. В период на криза обаче, гарантираните правителствените дългове започват да нарастват до своите критични нива, което ограничава ефективността им като инструмент на монетарната политика. Вместо да купува гарантирани правителствени дългове централната банка може да закупи други гарантирани дългове, освен правителствен дълг, на свободния пазар. Често това се има предвид когато се говори за количествени облекчения.

В нормални условия, пазарите на гарантирани неправителствени дългове работят без намесата на централната банка, а те решават да продават тези дългове само при нужда. Видовете гарантирани дългови книжа закупени при стартиране на програма за количествени облекчения, обикновено са дългови книжа притежавани от финансови институции, собственици на книжа гарантирани с ипотеки. Количествените облекчения могат също така да са под формата на закупуване на дългосрочни ипотеки като в същото време се продава дългосрочен дълг, за да се повлияе на кривата на доходите, в опит да се подпомогне имотния пазар, който е финансиран чрез дългосрочни ипотечни задължения. Когато централната банка започне да изкупува частни активи, каквито са корпоративните книжа, това се нарича кредитно облекчение.

Ако всичко пропадне, банката може да направи опит да въведе политика на отрицателни лихви, която означава, че вместо да плаща лихви по депозити, депозантите ще трябва да плащат за привилегията да държат парите си в банката. Идеята е, че хората ще предпочетат да харчат или да инвестират парите си, вместо да бъдат наказвани затова, че ги задържат. Този вид политика обаче може да бъде доста опасен, понеже на практика наказва спестителите.

Граничният случай

Централните банки задействат механизмите на монетарната политика, за да променят размера на паричното предлагане и стъпката на нарастването им. Това обикновено се прави чрез определяне на лихвените равнища, чрез определяне на изискванията за банкови резерви и чрез приканване към свободните пазари да оперират с гарантирани правителствени дългове. В периоди на силен икономически спад, инструменти като политиката на нулева лихва стават неработещи, а търговските банки започват да се тревожат за ликвидността си.


Ангажирането на свободните пазари да оперират с други инструменти освен с правителствени книжа, каквито са гарантираните с ипотеки дългове, може да помогне в такива ситуации. Именно това се разбира, когато се говори за количествени облекчения. Когато обаче количествените облекчения не са достатъчни, банката може да вкара в играта и други пазари, в това число и пазарите на активи, а това от своя страна е сигнал за самите пазари, че банката ще се ангажира с експанзионистична политика за продължителен период от време или дори ще прибегне до въвеждането на отрицателна номинална лихва.

понеделник, 9 март 2015 г.

Има ли отрицателен начин за стимулиране на растежа?

Нуриел Рубини*

Монетарната политика става все по-необичайна през последните шест години след като централните банки последователно въведоха политики на нулевите лихви, кредитните облекчения, централизираните лихвени прогнози и неограничената намеса на валутните пазари. Но днес ни се предлага най-необичайният от всички инструменти на монетарната политика: отрицателни номинални лихвени равнища.

Подобни лихвени равнища понастоящем преобладават в еврозоната, Швейцария, Дания и Швеция. И това не е просто краткосрочна политика, която само сега е отрицателна в номинално отношение: отрицателните лихвени равнища се отнасят за около 3-те трлн. долара активи в Европа и Япония с падеж по-голям от 10 години (в случая с Швейцарските правителствени дългови книжа).

На пръв поглед подобна политика изглежда абсурдна. Защо някой ще иска да заема пари с отрицателна номинална възвращаемост, когато просто може да си държи парите в брой и да не губи в номинално отношение?

Всъщност инвеститорите отдавна са приели реалната (инфлационно изгладена) отрицателна възвращаемост. Когато имате сметка в банка с нулева лихва – както е при повечето хора в развитите икономики – или сте натрупали излишъци по текущата си сметка, реалната възвращаемост е отрицателна (номиналната нулева възвращаемост минус инфлацията): това означава, че след една година вашите пари в брой ще могат да купят по-малко стоки и услуги от днес. И ако отчетете таксите, които много банки налагат върху тези сметки, ефективната номинална възвращаемост вече е отрицателна, даже преди централната банка да предприеме стъпки към отрицателни номинални лихви.

С други думи, отрицателните номинални лихвени равнища правят възвращаемостта на парите ви дори по-отрицателна от преди. Инвеститорите приемат отрицателната възвращаемост заради удобството на парите в брой, затова в известен смисъл няма нищо ново в отрицателните номинални лихвени равнища. Нещо повече, ако дефлацията трайно се настани в еврозоната и в други части на света, отрицателната номинална възвращаемост може да се окаже и положителна реална възвращаемост. Такъв е случаят с Япония през последните 20 години, където има постоянна дефлация и нулева лихва за много активи.

Някои все още си мислят, че е по-добре да си държат парите в брой, отколкото да ги държат под формата на активи с отрицателна възвращаемост. Но държането на пари в брой може да се окаже рисково, както се убедиха гръцките спестители, притеснени за сигурността на банковите си депозити, които върнаха парите по дюшеците и нишите в стените: така броят на въоръжените грабежи по домовете нарасна рязко, а при други същите тези пари бяха наядени от гризачи. Затова, ако включите разходите за сигурността на парите в брой – и добавите ползите от писането на чекове – е логично да приемете отрицателната възвращаемост.

Като оставим настрана дребните спестители, банките държащи пари в брой като изискван резерв, нямат друг избор освен да приемат отрицателните лихвени равнища, наложени от централните банки, които иначе не биха държали, управлявали и прехвърляли тези изисквани резерви в брой, особено при отрицателната доходност давана от централната банка. Разбира се това е вярно, само ако номиналните лихвени равнища не се задържат твърде дълго отрицателни, в обратния случай, прехвърлянето в брой – въпреки разходите за съхранение и опазване – започва да става разумно.

Но защо инвеститорите са готови да приемат отрицателна възвращаемост за три, пет и дори за десет години? В Швейцария и Дания инвеститорите искат валутни експозиции, за които очакват да увеличат стойността си в номинално отношение. Ако сте притежавали активи в швейцарски франкове с отрицателна номинална възвращаемост точно преди Швейцарската централна банка да развърже курса на франка от еврото в средата на януари, можехте да направите 20% доходност и по този начин отрицателната номинална възвращаемост се оказва лесно платима цена с голяма капиталова печалба.

Всъщност отрицателната доходност по дълговите книжа се наблюдава в страни и региони, където валутата се обезценява и е вероятно да продължи да се обезценява в бъдеще, включително в Германия, в някои от ключовите страни от еврозоната и в Япония. И така, защо инвеститорите държат подобни активи? Много инвеститори в дългосрочни дългови книжа, като застрахователни компании и пенсионни дружества, нямат друга алтернатива, освен да купуват по-сигурни дългове. Разбира се, отрицателната възвращаемост прави балансите им по-неустойчиви: все пак един индивидуален пенсионен план трябва да има положителна възвращаемост дори и да е изключително трудно да бъдат постигнати подобни резултати, особено когато повечето от активите на пенсионните дружества носят отрицателна номинална възвращаемост. Но трябва да имаме предвид че, въпреки трупаните пасиви от инвеститорите, техният мандат е да инвестират главно в дългови книжа, които са по-малко рискови от борсовите или други несигурни активи. Дори и тяхната номинална възвращаемост да е отрицателна, те трябва да предпочетат сигурното.

Нещо повече, в една безрискова среда, когато инвеститорите не са склонни да рискуват или когато ценните книжа и другите рискови активи се в ситуация на пазарна и/или кредитна нестабилност, е по-добре да се държат носещи отрицателна доходност дългови книжа, отколкото по-рисковите и по-нестабилни активи.

В края на краищата, отрицателната и реалната възвращаемост могат да накарат спестителите да спестяват по-малко и да харчат повече. И именно това е целта на отрицателните лихвени равнища: в свят, в който предлагането е повече от търсенето и където твърде многото спестявания преследват прекалено малко инвестиции в производство, равновесната точка на лихвите е ниска, че дори отрицателна. Нещо повече, ако напредналите икономики страдат от продължителна стагнация, един свят с отрицателни лихви и по краткосрочните, и по дългосрочните дългови книжа, може да стане новото нормално.

За да се избегне това централните банки и финансовите министерства трябва да следват политики за стимулиране на растежа и постигане на положителни инфлационни равнища. Парадоксалното е, че се поддържат отрицателни лихви за дълъг период от време, за да се накарат спестителите да спестяват по-малко и да харчат повече. За да се постигне това се изискват също и фискални стимули, и най-вече публични инвестиции в проекти свързани с производствената инфраструктура, които носят по-висока възвращаемост от дълговите книжа използвани за финансирането им. Удължаването на тези политики означава разсрочване на проблема, а колкото по-дълго го има, толкова по-вероятно е след време да населяваме един преобърнат свят на отрицателни номинални лихвени равнища.

*Нуриел Рубини е професор в Стърн скуул ъф бизнес към Нюйоркския университет и председател на Рубини глобал економикс. Бил е старши икономист по международните въпроси в Съвета на икономическите съветници на Белия дом по време на администрацията на Бил Клинтън. Работил е за Международния валутен фонд, за Федералния резерв на САЩ и за Световната банка.

петък, 6 март 2015 г.

ДНК-то на германската външна политика

Франк Валтер Щайнмайер*

Суровата действителност от последната година изправи пред невъобразими затруднения Германия и нейната външна политика. Кризата в Украйна излезе от контрол след като Русия анексира Крим, последва военна ескалация в източния Донбаски регион, а тези събития повдигнаха въпроса за поствоенния европейски дневен ред след 1945 година. И макар да бяха постигнати договорености в Минск по-рано този месец, които дадоха възможност за връщане на кризата в политически коловоз, други кризи – например епидемията от Ебола в Западна Африка и възхода на Ислямска държава – бързо ни изправиха пред нови предизвикателства.

Дали Германия е длъжна да поеме по-големи отговорности в търсенето на решения на тези проблеми е въпрос породил разгорещени дебати не само у нас, но и в други страни. В политическия обзор на 2014 експерти, политици и широката публика дискутираха предизвикателствата, приоритетите и инструментите на германската външна политика, и се опитаха да определят германската роля в света. В края на деня винаги се стига до конкретни изводи. А те са, че в някои сфери успяхме да постигнем резултат през годината, в други можехме и искахме да бъдем по-добри.

Германия е високо ценена заради своите ангажименти с мирното уреждане на конфликти, заради налагането на върховенството на закона и заради устойчивия икономически модел. По време на политическия обзор на 2014 година стана пределно ясно обаче, че нашите партньори очакват повече активност – да не кажа повече енергичност – от германската външна политика в бъдеще. Очакванията са високи, понякога дори твърде високи. Това повдига доста трудни въпроси пред германското общество. Къде в случая са нашите интереси? Докъде ще се разпростират отговорностите ни? Какво, в края на краищата, е ДНК-то на германската външна политика?

Основните принципи на германската външна политика – тясно сътрудничество с Франция в една обединена Европа и силен трансатлантически съюз в сферата на сигурността и икономиката – успяха да устоят на капризите на времето и ще останат крайъгълен камък в нея. Но днес сме длъжни да се справим с три ключови проблема: управлението на кризите, променящият се глобален ред и нашата роля в Европа. За неизкушените от тази материя трябва да поясня, че сме напълно наясно с факта, че глобализацията направи от кризите правило, а не изключение. Макар глобализацията и дигитализацията да доведоха до безпрецедентен икономически растеж, те също така поставиха под напрежение правителствата по света, които трябваше да посрещнат силно нарасналите очаквания на гражданите, а те от своя страна притиснаха правителствата по безпрецедентен начин.

В нашия глобализиран свят все повече хора настойчиво търсят категоричните отговори и вечните истини, търсят нова идентичност. Когато тази идентичност обаче приеме образа на национализма, на суровата религиозност или на етническата принадлежност, последиците често са брутално и необуздано насилие и дори тероризъм и гражданска война.

При справянето с кризите германската външна политика трябва да съсредоточи вниманието си върху помирението, посредничеството и превенцията, или ще рискува да остане без друга възможност, освен да управлява щетите. Германия е длъжна да направи повече на международната арена. Искаме да действаме по-бързо, по-решително и в по-голям мащаб – не когато кризата се е изострила, а когато има възможност за предотвратяване и след това, за управление на следкризисните процеси. Това изисква усъвършенстване на старите и създаване на нови инструменти, като се започне от механизмите за ранно предупреждение и се стигне до засилване на ролята на международното сътрудничество.

Ние ще преразгледаме начина, по който можем да помогнем на Обединените нации за опазването и изграждането на мира. Ние сме длъжни да отговорим сдържано и предпазливо – дори и с „не” – на трудния въпрос дали е необходимо използването на военна сила за намиране на политическо решение. Не знаем кога и къде ще избухне следващата криза, но сме наясно, че е неизбежно и затова сме длъжни да сме по-добре подготвени, когато това се случи.

Но все пак външната политика не трябва да се съсредоточава единствено и само върху кризите. Тя също така трябва да се подготви за бъдещите сценарии. И понеже Германия е свързана с останалия свят като доста други страни, ангажиментът за един справедлив, мирен и стабилен международен ред е от изключителна важност за нашата външна политика. Това означава приспособяване към дългосрочните промени в настоящите рамки на световния ред – промени предизвикани преди всичко от възхода на Китай.
Във времена на сериозни размествания на тектоничните пластове в световната политика Германия трябва по-точно да определи собствения си принос към управлението на съществуващите структури на международния ред  и да спомогне за създаването на нови. Трябва да помислим по-задълбочено за начините да съхраним ценните публични ресурси: моретата, космоса и интернет.

Накрая, трябва да намерим правилния баланс между засилването на необходимите структури като ООН и развитието на нови правила и институции за минимизиране на дългосрочните рискове. Ключовото предизвикателство е да развием една проактивна външна политика, която да инвестира в реда, в международните институции и в разумната подкрепа на международното право.

Пред нас също така е и една Европа, която остава основа на германската външна политика. Но в тази Европа има нови проблеми изискващи нови решения. Преди всички сме длъжни да разрешим стратегическата дилема, с която Германия е тясно свързана, а дилемата е между германската конкурентоспособност в един глобализиран свят и европейската интеграция. Европа трябва да се възползва от германската сила, както ние се възползваме от силата на Европа. Като най-голяма икономика в Европа ние сме задължени да инвестираме в нейната понататъшна интеграция. Интеграцията е източникът на нашата сила. В същото време ние трябва да устоим на изкушението, идващо от настоящия статус на Германия. По най-различни начини Съединените щати, Русия и Китай предлагат на Германия привилегировани взаимоотношения. Но  въпреки желанието ни да засилим двустранните връзки с важни за нас партньори, когато става въпрос за оформянето на света, Германия е способна да действа ефективно единствено и само в солидна общоевропейска рамка.

Нямаме никаква причина да се отдръпваме от тези предизвикателства. Дори под натиска на глобализирания свят, демократичните системи защитаващи върховенството на закона, са по-издръжливи и гъвкави от нелибералните режими, които мнозина – в това число някои в Европа – днес възхваляват. Но това не означава, че ние можем да предотвратим всяка криза само с превантивни действия или разумна намеса. Днес повече от всякога разбирането на границите на възможностите е в основата на една реалистична външна политика.

Това не означава обаче пълен морален релативизъм. Нашата външна политика запази своя оптимизъм и способност да действа отговорно. Затова строгото придържане към нашите морални устои трябва да върви ръка за ръка с реалистичната оценка за ограниченията ни. Германската глобална обвързаност, която е от жизненоважно значение за нашия просперитет и сигурност, не трябва да ни кара да мислим, че сме самодостатъчни или че сме историческа световна сила.

За да е ефективна една мирна стратегия на 21-ви век, външната политика трябва да се фокусира както върху предотвратяването на кризи, така и върху дипломацията, но също и да подкрепя усилията за осъществяване на промяната. Според Германия всички тези цели трябва да бъдат вкарани в рамките на един стабилен и интегриран Европейски съюз, в който ние да поемем своите лидерски отговорности за опазването на глобалния мир и благоденствие. Германия може да предложи много повече на света и ние ще направим това с необходимата доза самоувереност и смирение.


*Франк Валтер Щайнмайер е външен министър на Германия.