петък, 15 септември 2017 г.

Кой предизвика бежанската криза?

Кристофър Хил*

Сцените с отчаяни бежанци тръгнали по своя трънлив път – от набързо изградени огради от бодлива тел, раздразнителни гранични полицаи и ядосани местни жители – са ужасяващи и напомнят за най-тъмните европейски времена. Те са ярко напомняне, че Европа никога може да не стане „единна, свободна и мирна”, ако съседите й от Близкия изток също не са. Въпреки това обвиненията към европейските страни, че отказват да приемат бежанци, не са напълно честни.

Бежанските вълни са естествена последица от войната, всъщност рядко се случва война без цивилните да се опитват да избягат от касапницата. Но какво причинява войните? В някои случаи това става при смяна на режима. Все пак свалянето на режимите често е съпътствано от брутални действия и е малко вероятно да се мине без боеве.

Никъде това обаче не е толкова видимо, колкото е в Сирия. Президентът Башар Ал-Асад, с неговия малък алауитски елит, е в основата на една брутална диктатура от години – не отстъпила и на сантиметър за исканите от хората демократични реформи и не дала никаква възможност в политиката на страната да влязат хора с по-либерални възгледи за управление.

Всъщност режимът на Асад е продължение на този установен от неговия баща и предшественик, Хавез Ал-Асад, овладял президентството през 1971. Управлението на стария Асад, ако избощо има някаква разлика, беше по-брутално от това на сина му, както оцелелите от обсадата му на град Хама през 1982, организирана заради потушаването на бунта организиран от сирийския клон на „Мюсюлманско братство”, могат да потвърдят.

Усилията на Хафез Ал-Асад да подчини ислямската съпротива с железен авторитарен юмрук отнеха десетилетия. Неговата светска „Баасистка” идеология не признаваше разликите между отделните сирийски общности, особено между сунитите и неговото алауитско родово „коляно”, изповядващо версия на шиизма.

Но през 2003, когато водената от Съединените щати коалиция свали поредният „баасистки” диктатор, иракския Саддма Хюсейн, 1300-годишното сунитско-шийтско разделение – останало скрито, дори изчезващо, през по-голямата част от времето – се възражда и добива фатална популярност. Иракското сунитско малцинство, доминирало управлението на Саддам, губи властта от шиитското мнозинство, чиито собствен набор от фундаменталистки правила за управление разпали въоръжената съпротива срещу централното правителство. След демонтирането на саддамовата версия на „баасизма”, която служеше за прикритие на сунитското малцинствено управление, иракските шиитски лидери направиха твърде малко, за да омекотят удара – поведение не останало незабелязано в целия регион.

В Близкия изток винаги има изобилие от възможности върху кого да хвърлиш вината, а обвиняващите Съединените щати за възраждането на фундаментализма в региона не успяха да вникнат в миналото му и в неговата циклична същност. Все още Съединените щати играят основна роля в сирийската драма. През юли 2011 Съединените щати и Франция изпратиха свои посланици в Хама, мястото на толкова много кръвопролития и вражди причинени от сирийското правителство, за да подтикнат тамошната „опозиция”  – в лицето на по това време мирното „Мюсюлманско братство” – да се обедини срещу режима.

След това посещение – кулминация на усилията за смяна на режима в Сирия – всички възможности за разговори или преговори с Асад (чиято фамилия, за добро или лошо, контролира Сирия от десетилетия) бяха пропилени. Нито един посланик повече не успя да организира среща в Дамаск.

Американските и френските лидери погрешно изтълкуваха надвисналите облаци на войната, събрали се над Сирия след Арабската пролет, като предварителни сигнали, че всъщност страната е готова за демокрация. Подбуждането на опозиционни действия за сваляне на правителството, си мислеха те, ще бъде достатъчно за преобразуване на цялостната система и на начина на управление в страната.

Пруският военен теоретик Карл фон Клаузевиц определя войната като голяма злина с тежки последици. Такива са последиците за политиката и от смяната на режима, както ясно се вижда от данните за разрухата на сирийската държавност днес и от милионите хора търсещи убежище в Йордания, Ливан, Турция и Западна Европа.

Вярно е, че режимът на Асад носи по-голямата част от вината за сегашната ситуация в Сирия. Но, в отсъствието на каквито и да е смислени политически действия, изглежда че външната намеса за смяна на режима през 2011 – при която в края на краищата трябваше да се избира между Асад и екстремистките сунитски терористични организации – не беше напълно обмислена, да не кажа, че беше напълно необмислена. При по-внимателно вглеждане в обсъжданата смяна на режима щеше да се забележи, че Асад и неговото близко обкръжение не дават никакви индикации за оттегляне.

При гледката на стотиците хиляди сирийски бежанци, рискуващи всичко за своето спасение, всички призоваващи за смяна на режима преди четири години трябва да се замислят сериозно за избора си. Вместо да се присъединяват към хора от критики срещу страни като Унгария и Сърбия – затрупани от вътрешни проблеми и не носещи никаква вина за разпалването на войната – те трябва да поемат своята отговорност за спасяването на бежанците. И трябва да започнат да насърчават установяването на приобщаващи политически структури, които могат да помогнат да се сложи край на ужасяващата гражданска война в Сирия.


*Кристофър Хил е бивш помощник държавен секретар на Съединените щати отговарящ за Югоизточна Азия. Бил е американски посланик в Ирак, Южна Корея, Македония и Полша, също така е бил специален американски пратеник в Косово и член на преговорния екип по Дейтънското мирно споразумение. Бил е главен преговарящ със Северна Корея от 2005 до 2009. Понастоящем е декан на Korbel School of International Studies към Денвърския университет.

понеделник, 11 септември 2017 г.

Пътят към ограничаване на въглеродното замърсяване

Кристин Лагард и Джим Йон-ким*

Само след шест седмици световните лидери ще се съберат в Париж за преговорите по новото глобално споразумение за климатичните промени. На срещата 150 страни ще представят своите планове представяйки изчерпателно идеите си за това как техните икономики ще преминат в режим на намаляване  на въглеродния отпечатък. Тези планове представляват първото поколение от инвестиции, направени за да може да бъде изградено конкурентно бъдеще без опасни нива на въглероден двуокис в атмосферата, които понастоящем са причина за глобалното затопляне.

Преходът към едно по-чисто бъдеще ще изисква както правителствени действия, така и правилните стимули за частния сектор. В центъра на вниманието трябва да бъде твърдата публична ангажираност, която да определи ограниченията за въглеродното замърсяване. Слагането на по-високи цени на въглеродните горива, на електричеството и на индустриалните дейности ще създаде стимули за използването на по-чисти горива, за спестяване на енергия и за подпомагане на инвестициите в зелена енергия и производство. Мерки като въглеродните данъци и такси, програмите за търговия с емисии и други ценови механизми, както и премахването на безполезните субсидии могат да дадат на бизнеса и домакинствата сигурността и предвидимостта, от която имат нужда, за да правят дългосрочни инвестиции в развитието на щадящи климата технологии.

В Международния валутен фонд фокусът на вниманието  е върху реформирането на фискалните системи на страните-членки, така че да се повишат приходите от данъците върху горивата и да се намалят приходите от други данъци, пагубни за икономическото представяне, каквито са данъците върху труда и капитала. Поставянето на ограничения върху въглеродните емисии е за постигане на една по-разумна, по-ефективна данъчна система, а не за повишаване на данъците.

Въглеродният данък трябва да бъде наложен върху емисиите от всички фосилни горива. Ограниченията трябва да бъдат достатъчно високи за постигането на амбициозните цели за опазване на околната среда, в съответствия с националните условия и да бъдат стабилни, за да може да се стимулира бизнесът и домакинствата да инвестират в чисти технологии. Управлението на въглеродния данък трябва да е прозрачно и може да се изгради на базата на съществуващите начини за събиране на данъци върху горивата, които са въведени в повечето страни.

Ограничаването на въглеродните емисии ще бъде от най-голям интерес за много страни, заедно с ползите за околната среда. Например изгарянето на по-чисти горива помага за намаляването на замърсяването на въздуха, което, според Световната здравна организация, понастоящем причинява преждевременна смърт на 3,7 млн. души годишно.

От изключителна важност е да намерим решение за влиянието на реформите в енергийните цени върху уязвимите групи във всяко общество. Затова тези реформи трябва да бъдат придружени с приспособяване на фискалните системи и осигурителните мрежи, наред с другите неща, за да се гарантира, че бедните няма да бъдат ощетени.

Световната банкова група подпомага отделните страни и бизнеса в развиването на щадящи климата публични политики, инвестира в пазарите на въглеродни емисии и използва финансови иновации за улеснение при преминаването в режим на ниски въглеродни емисии. Групата споделя своя опит и глобалните си образователни и познавателни достижения чрез програми като Партньорство за пазарна подготвеност.

На базата на този опит развихме, съвместно с ОИСР (Организацията за икономическо сътрудничество и развитие), основните принципи за ръководене и насърчаване на бъдещи схеми за намаляване на въглеродните емисии. Опирайки се на тези принципи страните, регионите, отделните щати и бизнеса могат да ускорят битката си с климатичните промени, влияещи на всички ни. Принципите са основани на справедливостта, на хармонизиране на политиките и целите, на стабилността и предвидимостта, на прозрачността, на ефикасността и на ценовата ефективност и на сигурността и целостта на природната среда.

За да постигнем нашите климатични цели трябва да поддържаме диалога за необходимостта от политически мерки преди и след конференцията за климатичните промени в Париж. Именно заради това подготвихме „Панела за намаляване на въглеродните емисии”, което ще събере на едно място държавните глави и градски, и щатски лидери, както и представители на топ компании, за да подтикне страните и бизнеса по света да определят граници на въглеродните емисии.

Тези лидери трябва да предприемат стъпки за ограничаване на въглеродното замърсяване и да ускорят зелените инвестиции в своите страни и региони. Сред тях са германският канцлер Ангела Меркел, чилийският президент Мишел Бачелет, френският президент Франсоа Оланд, етиопският министър-председател Хайлемариам Десален, филипинският президент Бениньо Акино III, мексиканският президент Енрике Пеня Нието, губернаторът на Калифорния Джери Браун и кметът на Рио де Жанейро Едуардо Паеш.

Политиките за намаляване на въглеродните емисии вече са приети от повече от 40 национални правителства, в това число и от китайското, най-големия въглероден замърсител в света, от 23 града, щати и региони, които са поставили ограничения върху въглеродните емисии. Много други правителства също са в процес на реформиране на енергийните цени, а повече от 400 компании докладват за доброволното налагане на вътрешни въглеродни ограничения. Това е впечатляващо. Топ компаниите трябва ефективно да контролират излагането на климатични рискове, за да могат да извлекат максимални ползи и да си гарантират по-стабилни печалби.

Всички тези действия са добре дошли, но ние ги разглеждаме  само като първи стъпки . Заедно с лидерите от „Панела за климатичните ограничения”, призоваваме правителствата да не изпускат възможността – в интерес на планетата и бъдещите поколения – да наложим ограничения върху въглеродното замърсяване, което намалява причинените от него щети върху природата. Готови сме да подкрепим правителствата в действията им. Колкото повече изчакваме, толкова по-скъпо и по-трудно ще бъде за нас – и за нашите деца и внуци – да защитим планетата.

*Кристин Лагард е управляващ директор на Международния валутен фонд. Била е финансов министър на Франция от 2007 до 2011, а през 2009 е наречена от „Financial Times” най-добрият финансов министър на еврозоната.

Джим Йон-ким е президент на Световната банкова група.

четвъртък, 7 септември 2017 г.

Промените през 2016

Кристин Лагард*

Ноемврийските терористични атаки в Париж и прилива на бежанци в Европа са поредният симптом на огромното политическо и икономическо напрежение в Северна Африка и Близкия изток. И тези събития не са изолирани. Конфликтите се ожесточават навсякъде, а по света има близо 60 млн. изселени хора. Нещо повече, 2015 се очакваше да бъде една от най-горещите години регистрирана досега, с извънредно силно проявление на климатичния феномен Ел Ниньо, което причини свързани с климата природни бедствия из Тихия океан, А очакваната нормализация на основната лихва в Съединените щати, съчетана със забавянето на китайската икономика, допринесе за несигурността и силните икономически колебания по света. Всъщност, станахме свидетели на рязко намаляване на ръста на глобалната търговия, срив на цените на суровините, предизвикал проблеми в суровинно-базираните икономики. Една от причините глобалната икономика да е толкова мудна е, че седем години след фалита на Лимън брадърс, финансовата стабилност все още не е осигурена. Крехкостта на финансовия сектор се проявява в много страни, а финансовите рискове във възникващите пазари нарастват.

При всичко това глобалният растеж през 2016 няма как да не бъде разочароващ и неравномерен. Прогнозите за средния растеж на глобалната икономика също са за отслабването му, понеже потенциалният растеж ще бъде възпрепятстван от ниската производителност, застаряващото население и наследството на глобалната финансова криза. Високата задлъжнялост, недостатъчните инвестиции и слабите банки продължават да са в тежест на някои напреднали икономики, особено в Европа, а много от възникващите икономики продължават да се приспособяват след посткризисния кредитен и инвестиционен бум.

Тази перспектива ще бъде трудно постигната заради някои основни икономически промени, които ще създадат глобални катаклизми, особено при китайския преход към нов модел на растеж и при нормализацията на американската монетарна политика. И двете събития обаче са необходими и здравословни. Те са полезни за Китай, полезни за Съединените щати и полезни за света. Предизвикателството е да успеем да ги управляваме колкото е възможно по-ефективно и по-плавно.

Китай започна осъществяването на дълбоки структурни реформи по вдигане на доходите и жизнения стандарт, стремейки се към „новото нормално” със по-слаб, по-сигурен и устойчив растеж, който разчита повече на услугите и потреблението и по-малко на инвестициите в суровини и производство. Но китайските политици се сблъскват с един деликатен баланс, който изисква провеждането на трудни реформи, но и запазване на търсенето и финансовата стабилност.

Един от непредвидимите ефекти от този преход се видя миналото лято, когато инвеститорските страхове за скоростта на забавяне на китайската икономика оказа по-нататъшен натиск върху пазара на суровини и предизвика голямо валутно обезценяване в няколко страни износители на суровини, разчитащи на китайското търсене. При по-малки инвестиции китайският глад за суровини – понастоящем страната потребява 60% произведената в света желязна руда – ще намалее. Това ще доведе до продължителен период на ниски цени на суровините, в който политиците – особено в големи износители на суровини като Австралия и Бразилия – ще трябва да управляват внимателно.

Вторият значим преход се отнася до решението на Фед да вдигне основната лихва. Макар Фед ясно да показа, че очаква за известно време лихвите да останат ниски, този преход е отражение на по-добрите икономически условия в Съединените щати, което е добре и за глобалната икономика.

Ниските лихви водят до търсене на печалба от инвеститорите, което подкрепи поемането на финансов риск и повиши стойността на активите, правителствените дългови книжа и корпоративните кредити. Затова и Фед е изправен пред деликатен баланс: да нормализира лихвите, но и да минимизира риска от срив на финансовите пазари.

Тук също можем да станем свидетели на потенциален непредвидим ефект. Още преди Фед да вдигне лихвата през декември, перспективите за затягане на американската монетарна политика вече бяха довели до повишаване на финансовите разходи за някои заематели, в това число такива от възникващите и развиващи се икономики.

Това е част от необходимото приспособяване в глобалните финансови условия. Процесът обаче може да се усложни от структурните промени в пазарите с фиксирана доходност, които стават по-малко ликвидни и по-чувствителни – рецепта за пазарна свръхреакция и пазарен срив.

Извън напредналите икономики, страните общо взето са по-добре подготвени за по-високите лихви от преди. И все пак съм притеснена за техните способности да поемат удари. Много възникващи и развиващи се икономики отговориха на глобалната финансова криза със смели контрациклични фискални и монетрани мерки. Чрез използването на тези буфери те успяха да поведат глобалната икономика във време на трудности. А през последните пет години, те донесоха почти 80% от глобалния растеж.

Но тези инициативи бяха придружени като цяло с нарастване на финансовите задължения на частния сектор, а много страни направиха още дългове – голяма част от тях в американски долари. Затова повишаването на лихвата в Съединените щати и по-силния долар могат да разкрият валутни несъответствия, които да доведат до корпоративни фалити – и до тежка зараза, която да се разпространи към банките и правителствата.

И все пак ние знаем, че рисковете съпътстващи тези преходи могат да бъдат управлявани, чрез подкрепа на търсенето, съхраняване на финансовата стабилност и провеждането на структурни реформи. Повечето напреднали икономики, с изключение на Съединените щати и в известна степен на Обединеното кралство, ще продължат да се нуждаят от приспособяващи монетарни политики. Всички напреднали икономики обаче трябва приемат, че има  непредвидими рискове в техните решения и да са сигурни, че се изразяват ясно.

В същото време еврозоната може да подобри своите перспективи чрез развързване на буферите за спасяване на банките на стойност около 900 млрд. евро – една от големите неразрешени последици от финансовата криза. Тази стъпка би позволила на банките да увеличат предлагането на кредити на компании и домакинства, като по този начин увеличават силата на монетарните улеснения, подобряват перспективите за растеж и укрепват пазарното доверие.

Възникващите икономики трябва да подобрят мониторинга върху валутните експозиции на големите компании. Те също така трябва да осигурят финансова стабилност чрез използването на макроикономически инструменти, за да подобрят гъвкавостта на банките при натрупване на корпоративна задлъжнялост и чуждестранен дълг.

На глобално ниво има належаща нужда от завършване и приемане на план за регулаторни реформи, със специален фокус върху подобряването на прозрачността и контрола върху небанковите институции или сенчестите банки. Затова имаме още една голяма задача пред себе си: да подобрим все още непълната система за вземане на решения за системните, глобално действащи финансови институции.

От фискална гледна точка, страните трябва да се придържат към политики, които да са достатъчно гъвкави и подпомагащи растежа. Международният валутен фонд продължава да препоръчва на напредналите икономики да използват фискални стимули за увеличаване на публичните инвестиции, особено в подобряване на инфраструктурата. Един заслужаващ доверие средносрочен фискален план също трябва да стане приоритет, особено за Съединените щати и Япония.

Страните износителки на суровини, които имат възможности за фискални маневри трябва да ги използват за омекотяване на приспособяването към по-ниските цени. Останалите трябва да разчитат на подкрепящи растежа фискални разходи – например чрез провеждане на данъчни реформи и реформи в областта на енергийните цени, както и чрез пренасочване на разходи, включително към защита на най-уязвимите.

Износителки на суровини като Чили, Колумбия, Норвегия и Ботсвана използваха бума в цените на суровините, за да укрепят фискалните си позиции в случай на шокове. Това им даде възможност за по-голям контрол върху стъпките необходими за фискалното приспособяване, което пък им позволи да съхранят растежа. Това е полезен урок за останалите.

Накрая, всички страни трябва да подобрят собствената си икономическа структура чрез реформиране на трудовите и производствените си пазари, чрез подобряване на инфраструктурата, образователната система и системата на здравеопазването, както и на търговските политики. Изпълнението разбира се изисква опитност и умения от политиците, особено при настоящата фаза на по-нисък растеж и по-голяма несигурност. А имайки предвид общия корен на много от тези проблеми – като климатичните промени, търговията, миграцията и глобалната мрежа за финансова сигурност – нарастването на международното сътрудничество е по-необходимо и по-важно от всякога.

Щастлива бях да видя този дух на сътрудничество при приемането на Целите за устойчиво развитие през септември и отново по време на Конференцията за климатичните промени на ООН в Париж през декември. Също така бежанската криза в Близкия изток и Европа не е просто хуманитарен проблем, това е и икономически проблем, който засяга всички ни. Затова имаме общото задължени да помогнем.

Да, предизвикателствата, пред които ще се изправи светът през 2016, са големи. Но с правилните политики, с правилното лидерство и сътрудничество, ние можем да се справим с тях, от което всички ще спечелим.


*Кристин Лагард е управляващ директор на Международния валутен фонд. Била е финансов министър на Франция от 2007 до 2011, а през 2009 е наречена от „Financial Times” най-добрият финансов министър на еврозоната.

четвъртък, 31 август 2017 г.

Справедливата цена за съхраняване на климата ни

Кристин Лагард*


Когато световните лидери се събраха в Париж през седмицата за Конференцията на ООН за климатичните промени, задачата им бе да постигнат глобално споразумение за ограничаване на емисиите парникови газове. Успешният резултат, а именно страните да покажат, че могат да работят заедно за благото на планетата, би изпратил силно послание на надежда към света – и към парижани, останали несломени след скорошните терористични атаки.

Климатичните гаранции ще бъдат дадени на базата на очакваните национални приноси, или ангажименти за намаляване на емисиите по света. Вярвам, че данъкът върху емисиите трябва да е в центъра на тези гаранции. Постигането на намаляване на емисиите парникови газове до най-ниските възможни нива изисква революция в употребата и производството на енергия. Постепенно, предвидимо и адекватно повишение на цената на енергията ще бъде силен стимул за потребителите да намлят своите сметки за енергия. В същото време справедливият въглероден данък би позволил да се направи стъпка напред от фосилните горива към поощряването на инвестиции в технологични иновации.

Именно поради тази причина експертите на МВФ препоръчват стратегия в три стъпки за въглеродните горива: „справедлива цена, разумни данъци и то наложени веднага”. Всеки от тези компоненти е ключов.

Първо, определянето на справедлива цена за фосилните горива означава да се вземе предвид реалната им вреда за природата. Цените за крайния потребител трябва да отразяват не само разходите за добив и производство, но също така и вредите – в това число замърсяването на въздуха и климатичните промени – причинени от интензивната употреба на фосилни горива. Една по-справедлива цена за въглеродните емисии ще поощри пестенето на енергия и ще повиши търсенето на чисти горива и „по-зелени” инвестиции.

Второ, необходимата промяна в цените може да бъде постигната чрез данъчно облагане на енергията, използвайки инструменти, които са и практични, и ефективни. Най-добрата опция е да се добави въглероден данък към съществуващите данъци въхру горивата и да се добави подобно облагане върху въглищата, природния газ и други петролни продукти.

Приходите от това биха били значителни. Ако страните с най-големи емисии парникови газове наложат въглероден данък от 30 долара за тон въглероден двуокис, те биха събрали фискални приходи в размер на около 1% от своя БВП. Тези приходи биха могли да се използват за управление и намаляване на фискалните дефицити породени от климатичното въздействие, както и за финансиране на намаляването на данъците върху труда и капитала, които пречат на икономическата активност и вредят на растежа, или пък за намаляване на дефицитите, където е необходимо.

Накратко, въглеродният данък е от категорията на „разумните” данъци, а не е повишаване на данъците. Разумните данъци трябва да бъдат повишавани постепенно, за да се даде време на домакинствата и фирмите да се приспособят, а новите технологии да се появят. Постепенното и добре обмислено приспособяване е особено важно за развиващите се икономики, много от които имат малък принос към намаляване на глобалните емисии. Може би е необходимо време, в повечето случаи, за да се гарантира, че системата за социално осигуряване ще е способна да защити бедните домакинства и да подсигури обучителни програми за работниците в енергоемки индустрии. Този подход би позволил инвестициите в подобряване на климата да бъдат финансирани чрез частни капитали.

Трето, няма време за губене: политиците трябва да действат незабавно. Предвид стремителния спад на цените на енергията, едва ли ще имаме по-подходящо време за започване на прехода към разумно, заслужаващо доверие и ефективно облагане на въглеродните емисии. Страните не трябва да чакат някоя от останалите да започне първа. Работата в МВФ показа, че справедливото облагане с въглеродния данък е в национален интерес на много страни – дори и да пренебрегнем вредното влияние на климата в другите страни – понеже то би помогнало да бъдат разрешени големите вътрешни проблеми с околната среда.

Според Световната здравна организация замърсяването на въздуха води до преждевременна смърт на над три милиона души годишно. И бързото действие е от съществено значение за избягването на нуждата от полагането на много по-големи – и скъпоструващи – усилия след това.

Извън парижката среща на върха, повече от 160 страни изявяват желание за облекчаване на техните задължения. Чрез реализацията на тези задължения обаче страните значително ще намалят предвижданото в бъдеще глобално затопляне.
Предизвикателството днес е да изпълним тези обещания. Именно заради това се нуждаем от бързо определяне на въглеродния данък. В Париж, отбрана група лидери, истински шампиони по намаляване на въглеродните емисии ще призоват към действие. Панелът за въглеродния данък, воден от МВФ и Световната банка, ще продължи да дава политически импулс на национално, регионално и местно равнище.

В допълнение към усилията на публичния сектор, ние също така се нуждаем от силен ангажимент от страна на финансовите институции и пазарите. Пазарни инструменти като т.нар. катастрофични дългови книжа могат да помогнат за застраховка срещу нарастващия риск от природни бедствия. Други финансови инструменти, каквито са „зелените” борсови индекси и „зелените” дългови книжа, могат да помогнат за пренасочване на инвестиции към сектори, които подкрепят съобразения с природата устойчив растеж. Тук също така от съществено значение е въглеродният данък, който е предсказуем и достатъчно висок, за да бъде определящ при избора за инвестиции.

Много е заложено на карта тази седмица в града на светлината. Париж наскоро изпита жестокостта на човешката природа. Срещата на върха за климата ще бъде една възможност обаче да покажем и нейната добра страна.


*Кристин Лагард е управляващ директор на Международния валутен фонд. Била е финансов министър на Франция от 2007 до 2011, а през 2009 е наречена от „Financial Times” най-добрият финансов министър на еврозоната.

вторник, 29 август 2017 г.

Завръщането на великите лидери

Крис Патън*

Изминаха двеста години от битката при Ватерло, където пагубното поражение на Наполеон нанесе дълбоки рани върху националната гордост на страната му, които чак генерал Шарл де Гол, със своите постижения с френската армия, успя да изличи. Въпреки това Наполеон, също като де Гол, без съмнение би попаднал във всеки исторически списък с велики пълководци – допускайки, разбира се, че „величието” е индивидуална характеристика.

Маркс и Толстой биха били категорични, че няма такова нещо като „велики водачи”. За Маркс, класовата борба във Франция създава обстоятелства, при които един „гротескно просредствен човек” – какъвто е Наполеон – е произведен в герой. За Толстой Неполеон не е бил добър генерал и е стигнал до победата чрез куража и смелостта на всички френски войници, спечелили битката при Бородино.
Независимо дали Наполеон е бил велик или не, въпросът е дали всеки лидер заслужава това определение? И ако да, кой от тях?

Има два особено важни критерия за велико лидерство, посочени от политическия философ Исая Бърлин. Първият е, ще усети ли лидерът смяната на посоката на историческия вятър? Ото фон Бисмарк успява, както и неговият германски сънародник Конрад Аденауер. И за двамата важи паметната реплика на Бисмарк за „божественото провидение”.

Вторият е, поставени ли са лидерите пред съдбоносен избор? Разбира се, ако решението притиска лидера, той или тя може би ще са безсилни пред обстоятелствата. Затова ключът е, че лидерът трябва да прецени различните възможности и да избере най-добрата за неговата или нейната страна.

Именно поради тази причина Де Гол трябва да попада във всеки списък с велики лидери. Почти без чужда помощ, той спасява Франция от изолация след Втората световна война. Когато се завръща на власт през 1958, той спасява страната си за втори път, спечелвайки две важни победи – слага край на войната в Алжир и прокарва конституцията на Петата република.

Подобно на британския министър-председател Уинстън Чърчил, Де Гол разгръща пред французите нова философия, която да установи мястото им в поствоенния глобален ред. Всъщност, мирогледите предложени от Де Гол и Чърчил за техните страни ги правят по-малко влиятелни. Техните наследници продължават да възприемат света – както и ролята на техните страни – по начин, който затормозява рационалните дискусии и изкривява управленските решения за години напред. В резултат на това никой следващ лидер на тези страни не може да им се противопостави.

Но има още един британски министър-председател, който се приближава до този образ: Маргарет Тачър, една крайно спорна фигура, обичана от едни и мразена от други. Дори нейната оставка, преди 25 години, беше в следствие на бунт в собствения й кабинет и партия. Но никой не е харесван от всички – или подкрепян от всички – и все пак тя може да се нарече велик лидер. Истината е, че дори клеветниците на Тачър не могат да отрекат нейното влияние.

Освен че е първата жена министър-председател на Великобритания, а и сред първите жени изобщо, Тачър обръща хода на британския икономически упадък. Атаката й срещу извънредно мощните профсъюзи прави и нещо повече, прави Великобритания управляема, във времена, в които страната изглежда се носи по течението на безпорядъка. При тези обстоятелства тя определено е кандидат за статута на „велик лидер”.

По същия начин китаецът Дън Сяопин може да бъде квалифициран като велик лидер, въпреки данните, че морално може и да не е толкова извисен. Според разкритията за тъмните му дела, като един от лейтенантите на Мао, Дън изиграва решаваща роля при заповядването на стрелба на площад Тянанмън през 1989. Но Дън също така отваря пазара, поставя страната на пътя към безпрецедентен растеж и просперитет, който извлича стотици милиони китайци от бедността.

Мнозина биха посочили Ли Куан Ю, основателя на Сингапур и дългогодишен министър-председател, като велик лидер, макар да би приветствал възможността да тества характера си на една по-голяма арена. И наистина, както изглежда размерът има значение за осигуряването на статут на велик лидер. Предполагам, че не е имало обидени в Люксембург, когато казах, че е малко вероятно велик лидер да се появи в тази мъничка страна, особено на фона на като цяло неконфликтните политици.

Съединените щати са достатъчно големи, за да могат да произведат велики лидери. И някои президенти наистина са извършили велики дела. Хари Труман и Дуайт Айзенхауер – които не блестят с особен интелектуален потенциал – показват отлична преценка при установяването на поствоенния международен ред, поддържал мира в по-голямата част от света десетилетия наред. Други, в това число Роналд Рейгън и Бил Клинтън, притежават голяма дарба, каквато е способността да вдъхновяват или дарбата да убеждават.

Джон Ф. Кенеди беше по малко и от двете. Той сътвори едно велико нещо: разреши Кубинската ядрена криза. А дарбата му да мотивира хората беше безпрецедентна, всъщност тя го надживя, а покушението срещу него му осигури голямо наследство.
В Африка няма толкова велика фигура след смъртта на южноафриканския президент Нелсън Мандела, който съчетаваше куража, авторитета и благородството в изящна комбинация. Всъщност той е сред най-харизматичните и очарователни лидери, с които съм имал среща. Другите двама – бившият генерален секретар на ООН Кофи Анан и бившият държавен секретар на Съединените щати Колин Пауъл – също са африканци или афро-американци.

А какво имаме днес? Единственият съвременен европеец, който може да претендира за мантията на величието е германският канцлер Ангела Меркел, реалният лидер на ЕС. Също като бившия канцлер Хелмут Кол, тя е доста подценявана първоначално, но взима правилно големите решения. Кол осигурява огромни средства за обединението на Германия, Меркел се изправя срещу руския президент Владимир Путин след намесата му в Украйна и заема позиция на щедрост към мигрантската криза.

Маркс и Толстой, убеден съм, грешат. Политическото лидерство – и мъжете и жените, които го притежават – може да отграничава доброто от лошото. Меркел е водещ пример за това днес, давайки нужната посока на Европа да се справи с екзистенциалната криза пред която е изправена.


*Крис Патън е последният британски губернатор на Хонг Конг и бивш европейски комисар за външните работи. Понастоящем е ректор на Оксфордския университет.

четвъртък, 24 август 2017 г.

От Толстой до Тръмп

Крис Патън*

Една от темите за размисъл на Лев Толстой е била същността и ограниченията на властта. Какво е направило Франция толкова страховит враг, особено за Русия? Именно този въпрос е в основата на великия му роман „Война и мир” – макар Толстой някога да е казвал, че книгата му изобщо не е роман, а изследване на философията на историята.

Що се отнася до границите на властта, Толстой може би трябва да се замисли малко повече върху наречения от британския фелдмаршал Бърнард Монтгомъри след Втората световна война първи закон на войната: „Не тръгвай към Москва”. Зимата се оказва по-страшен противник от германските генерали, помогнали на руснаците в успешната им защита срещу Наполеон (урок, който Хитлер, за късмет, не научил).

Що се отнася до същността на властта, Толстой нито е бил историк на икономиката, нито демограф. Когато „Война и мир” е публикувана през 1869, от другата страна на Беринговия проток са били Съединените щати, купили Аляска от Русия само две години по-рано за едва два цента на акър.

Америка едва започва да изгрява като световна сила по време на възхода на глобализацията в последната трета на 19-ти век, което съвпада със завоюването на Американския Запад. При едва 4-5% от световното население, Америка докарва 20-30% от световното производство и то в първите стъпки на параходите, на железопътните линии и на изграждането на Чикаго.

И така в сърцето на силата на всяка страна е нейната икономическа мощ и съвкупно, и като просперитет на отделните й граждани. Китай, като страна с най-многобройно население, може и да задмине съвкупното богатство на Америка, но доходите на глава от населението там са едва около една-пета от тези в Съединените щати.

Това, което прави Америка толкова просперираща, е способността на страната да мобилизира естествените ресурси на целия континент, както и да поддържа политическа стабилност, в една извънредно рядка комбинация от разумни действия на управляващите и предприемачески инициативи на гражданите. От Александър Хамилтън насам правителството подпомага и стимулира устойчивия икономически растеж. Сред плодовете на това партньорство са изследователските институти и университети от световна класа, както и технологичното развитие, произлизащо от свързаните с отбраната изследвания.

Друга причина за американския успех е, че тя е магнит за най-добрите и най-блестящите умове от целия свят, които допринасят с таланта и енергията си за уникалната американска смесица. И този процес продължава. Демографите предвиждат, че Съединените щати е единствената развита страна, която ще претърпи значителен ръст на населението през първата половина на 21-ви век. Макар ръст на световното население се наблюдава преди всичко в най-бедните страни, мултиезиковото, мултиетническо и мултинационално население на Америка от 320 млн. ще нарасне вероятно с още 100 млн.

Отличващото се мото на Америка – „Единство в многообразието” (едно от многото, т=разбира се) – направи от страната най-успешният разказ в световната история.
Имайки предвид всичко това, кандидатурата за президент на Доналд Тръмп без никакво съмнение представлява опасна илюзия. Дори едно от предложенията, за издигане на стена за защита на Америка от света, направени от него, няма как да се случи. Нещо по-важно, има ли някой, който иска това да случи? Докато населението на Америка расте, това на Русия потъва като камък. Колко хора предпочитат повече да живеят в Москва, отколкото в Ню Йорк?

Дневният ред на Тръмп е положен върху една голяма лъжа, в основата на популизма понастоящем тормозещ и Америка, и Европа. Искаме си суверенитета обратно, крещят хората. Искаме да контролираме собствения си живот и собствените си граници. Във Великобритания, която през юни ще проведе референдум за напускане на ЕС, тези чувства са грубо манипулирани от анти-ЕС министри, заблуждаващи относно степента до която т.нар. диктаторски режим в Брюксел се намесва отвъд официалните си задължения.

И твърде много са безспорно заблудени, вярвайки че има просто решение на европейската миграционна криза. Да се изградят стени. Да се върнат по домовете им. Спрете този свят, искаме да напуснем.

Истината е, че натискът върху европейските граници ще продължи, особено ако повечето бедни държави от юг и изток грохнат. Европейците могат да решат този значим проблем на нашето поколение само като работят заедно за изковаването на една съгласувана стратегия по външната политика, сигурността, икономическото развитие и имиграцията, а не като изоставяме съседите си и пренебрегваме техните политики. Трябва да обвържем проблема с неговия първоизточник, да помогнем за възстановяването на провалените държави и да дадем причина на живеещи там да си останат у дома.

Нито Америка, нито Европа трябва да оставят политиката на измислената реалност на популизма. Тяхното не е светът, в който живеем или светът, в който бихме искали да живеем. Това е един измислен свят, но с нерешаването на проблемите ни, той привлича поколение след поколение читатели на романа на Толстой.


*Крис Патън е последният британски губернатор на Хонг Конг и бивш европейски комисар за външните работи. Понастоящем е ректор на Оксфордския университет. 

вторник, 22 август 2017 г.

Вечеря по китайски за двама

Крис Патън*

Изтече много вода през Тайванския пролив за 70-те години откакто лидерът на китайските комунисти Мао Дзедун се срещна за пръв път с лидера на опонентите му националисти Чан Кайши. Затова състоялата се наскоро среща в Сингапур между техните наследници президентът на Китайската народна република Си Дзинпин и неговия тайвански колега Ма Индзю, с пълно основание може да се нарече историческа.

Дипломатическите преговори, които предшестваха срещата бяха безкрайно сложни, включително и за това кой ще плати вечерята (поделиха си сметката все пак). Но след размяната на гледни точки, направени при затворени врата, не последва съвместно изявление и само силно редуцирани отчети за срещата станаха достояние на китайските държавни медии. И така въпросът е защо се проведе срещата и какво вещае тя?

Дори след като комунистите на Мао печелят гражданската война (след която е и последната среща между двете партии през 1945 макар да е направен опит да бъде отхвърлена), а силите на Гуоминдана на Чан Кайшъ се оттеглят към Тайван, отношенията между двете страни продължиха без голямо напрежение. В същото време Съединените щати не оттеглиха подкрепата си към лидерите на Гуоминдана, а Щатите дадоха на Тайван гаранции за военна защита, които възпираха Китай да прави опити да обедини острова с континента със сила.

Авантюрите на Мао на Корейския полуостров, подкрепящи Севера срещу Юга и неговите западни съюзници, помогнаха за заздравяването на оста Вашингтон-Тайпе, която, благодарение на някои дипломатически стъпки, оцеля въпреки установяването на отношения с Китай осъществено от президента Ричард Никсън в началото на 1970-те. Америка призна комунистите в Пекин като легитимното управление на Китай, като помогна на Тайван да се задържи в предверието между суверенитета и реално съществуваща държава. Островът управляваше своите дела, трудно превръщайки се в демокрация през 1980-те, но никога не настоя да международно признание като пълноправна суверенна държава.

За управляващите в Китай Тайван беше „дезертирала провинция” и постоянно късаха отношенията си с всяка международна общност, която се опитваше да третира  страната като нещо повече от това. Но от друга страна имаше признаване на реалностите – особено икономическите такива – през годините.

Хората си спомнят за убийствата на площад Тянанмън през 1989. Но този май и юни, министри като мен летяха до Пекин за едно изглеждащо ни положително и наистина историческо събитие. Китай позволи на Тайван да присъства за пръв път на годишната среща на борда на Азиатската банка за развитие, при условие да бъде наречена „Тайпе, Китай”.

Няколко години по-късно, когато бях европейски комисар , след като постигнахме споразумения за приемане на КНР и Тайван в Световната търговска организация, поискахме да отворим офис на ЕС в Тайпе, за да можем да наблюдаваме спазването на правилата на СТО от страна на острова. Преди да пристъпим към това, направих предложение да кажем на китайското правителство какво възнамеряваме да правим, т.е. че ще правим търговски регулатор, а не посолство.

Парите са свързващо звено за Китай и Тайван, и техните икономики днес са тясно свързани, като огромен брой тайванци живеят и работят в Китай (особено в областта на Шанхай), а тайванските инвестиции в китайски фабрики са огромни. Тайванската компания Foxconn, най-големият производител на електроника в света (включително на Blackberries, iPhone и Kindles) има 12 фабрики в Китай, в това число една в Шънцзян, която е наела стотици хиляди работници.

Но макар тайванската политика да е естествено доминирана от островните отношения с континента, реалността на дълбоките търговски връзки между Китай и Тайван нямат дипломатическа алтернатива. Гуоминданът (наречена също така Китайска националистическа партия) иска да подобри отношенията без да изостави тайванската независимост. Опонентите й от Демократичната прогресивна партия, искат добиване на по-автономен статут, макар да е невероятно Китай да приеме някога подобно нещо.

Проучване отпреди три години показа, че 80% от 25-милионното население на Тайван би подкрепило една формална декларация за независимост, конструирана така че да не провокира китайска намеса. Това е по-скоро голямо предупреждение. Китай постоянно предупреждава Тайван да не предприема каквито и да е необмислени действия, а Съединените щати упражняват натиск върху лидерите на острова всеки път когато се държат прекалено арогантно към континентален Китай.

Изглежда има три причини за среща между Си и Ма. Първата е,че те са силно разтревожени, че Гуоминдана, изгубила миналата година местните избори с голяма разлика, също така ще изгуби и общите избори през януари. И двамата се надяват, показвайки че Китай и Тайван могат да си взаимодействат без да си причиняват неприятности, това да донесе електорални ползи на Националистите.

Освен това, във време в което китайската икономика се забавя, а регионалните напрежения нарастват заради демонстрацията на мускули от страна на Китай в Южно и Източнокитайско море, Си изглежда твърде нетърпелив да покаже мирните си амбиции. При неяснотата сред много от съседите й, не само сред американците, предстоящата му визита във Виетнам, както и визитата на министър-председателя му Ли Къцян в Южна Корея, е в пълно съответствие с неговата дипломация на маса използвана с Ма.

Истинските, дългосрочните китайски намерения не са напълно очевидни и може би това е част от неговата стратегия: неясните сигнали ще играят важна роля в дипломацията. Но две неща стават ясни.

Първо, инициативата на Си показва докъде се простира влиянието му в китайската политика. По-слаб лидер не би предприел подобни амбициозни стъпки, които представляват истинско скъсване с предишната комунистическа идеология.

Второ, мирното обединение на континентален Китай с Тайван остава малко вероятно, освен ако не се осъществи  - както Китай продължава да обещава – на базата на принципа „една страна, две системи”. Но тайванците не могат да бъдат особено спокойни на фона на случващото се днес в Хонг Конг, на която бяха обещани същите неща преди неиното връщане в рамките на Китай през 1997.

Тайванската система е демократична, китайската не е. Примерът на Хонг Конг предполага, че Китай ще принуди Тайван да изостави демокрацията и върховенството на закона – или да приеме да се откаже от тях – преди да прегърне отново в обятията си своята „дезертирала провинция”.


*Крис Патън е последният британски губернатор на Хонг Конг и бивш европейски комисар за външните работи. Понастоящем е ректор на Оксфордския университет. 

неделя, 20 август 2017 г.

Как да измерим стойността на безплатното

Чарлс Бийн*

Надеждните икономически статистики са важно публично благо. Те са съществени за ефективното вземане на решение, за бизнес планирането и за възможността на избирателите да държат сметка на политиците.

Но днес методите използвани от нас за получаване на икономически данни стават все по-неактуални. Статистическите правила, върху които базираме изчисленията си са определени преди половин век, във време когато икономиката е произвеждала сравнително еднакви материални блага. Днешната икономика е радикално различна и се променя много бързо – в резултат на технологичните иновации, на повишаващата се стойност на неосезаемото, на базираните на познанието активи и на интернационализацията на икономическото действие.

В светлината на тези предизвикателства финансовият министър на Обединеното кралство Джордж Осборн ме помоли да направя оценка на настоящите и бъдещите статистически необходимости на Обединеното кралство. Макар моето изследване да бе фокусирано върху Обединеното кралство, предизвикателствата пред изкарването на добри, висококачествени икономически статистически данни са едни и същи в много страни.

Последните технологични постижения радикално промениха начина, по който хората управляват живота си, както на работното място, така и по време на почивка. Предимствата на компютърната сила, основаващи се на дигиталната революция, доведоха не само до бързи подобрения на качеството и до появата на иновативни продукти, но също и до нови, движени от свързаността начини за обмен и предоставяне на услуги.

Едно конкретно предизвикателство за икономическите измервания се корени във факта, че нарастващ дял от потреблението обхваща дигиталните продукти, предоставени на практика безплатно или финансирани по алтернативни начини, чрез реклама например. Макар безплатните виртуални блага очевидно да имат стойност за потребителите, те са напълно изключени от брутния вътрешен продукт (БВП), съгласно международно приетите статистически стандарти. В резултат на това нашите измервания може и да не отчитат все по-нарастващия дял на икономическата дейност.

Да погледнем музикалната индустрия. Свалянията и стрийминг услугите днес замениха в голяма степен CD-тата, доминиращият фактор през 1990-те. Но парите не потекоха. Приходите и печалбите на индустрията потънаха. И по този начин приносът й към БВП (по начина изчисляван днес) може би пада, макар количеството и качеството на услугата да расте.

Два метода могат да ни дадат сурова оценка колко точно от дигиталната икономическа дейност ни убягва от погледа в измерванията. Можем да използваме средната заплата, за да определим стойността на времето, което хората прекарват онлайн използвайки безплатни дигитални продукти, или можем приспособим наличните телекомуникационни услуги, за да определим колко бърз е растежът на интернет трафика. Двата подхода подсказват, че за да си дадем сметка за влиянието на тези типове дейности би трябвало да добавим между една-трета и две-трети процентни пункта към средногодишните нива на растеж на британската икономика през последното десетилетие.

Дигиталната революция също руши традиционните бизнес модели. Улесненото търсене и по-ниските разходи предлагани от множество онлайн платформи отключва пазара на умения (познат като „еднократната икономика”) и пазара на недоизползвани активи (познат като „споделена икономика”). Това също води до концептуално и практически измеримо предизвикателство за настоящите изчисления на БВП. Традиционните статистически различия между производствените фирми домакинствата потребители не дават възможност да изчислим приноса на домакинствата като създаващи стойност.

Измерването на БВП всъщност е като да се опитваме да уцелим движеща се мишена. Дигиталната революция възможно да бъде последвана от още една вълна на разрушителна технология, каквато е изобретяването на нови материали, изкуствения интелект и генното инженерство. С развитието на икономиката, трябва да се променя и статистическата матрица за измерването му.

Следователно, международно признатите статистически стандарти почти сигурно ще са до известна степен неактуални или непълни, ако вървят след промените в икономиката. На Националните статистически служби им се налага да изследват измерими проблеми, които са отвъд съществуващите стандарти, вместо да търсят извинение за неуспеха си при въвеждането на иновации.

Едно от решенията може да е да се създаде дългосрочна програма за изследване в рамките на измерванията на влиянието на новопоявяващите се икономически тенденции, провеждаща първоначално  еднократни проучвания за тяхната потенциална количествена значимост. Това в последствие може да доведе до развиването на експериментално статистическо изследване обхващащо новите феномени.

Новите техники за събиране и анализиране на големи обеми от данни, каквито са уеб информацията, обработката на текстове и машинното четене, дават възможност за статистиците. Правителствата вече поддържат някои административни масиви от данни, но употребата им за статистически цели често изисква законодателни промени. Отключването на тази съкровищница от информация би разширила статистическите модели почти до цялата популация, увеличавайки тяхната навременност и точност и намалявайки респондентските разходи за бизнеса и домакинствата.

Гарантирането, че данните точно отразяват променящата се икономика, е една от най-трудните задачи стоящи пред националните статистически институти по целия свят. Успехът изисква  не само разбиране на ограниченията на традиционните измервания, но също така и изграждането на любопитна и самокритична маса от служители, която може да сътрудничи с партньори от академичните среди, индустрията, обществения сектор и другите национални статистически институти, за развиването на по-подходящи методи.

Обединеното кралство по никакъв начин  не е само срещу тези предизвикателства. Но се нуждаем от бързи действия. В противен случай скоростта на икономическите промени ще направят статистиката ни неподходяща за съвременния начин на живот.


*Чарлс Бийн, бивш подуправител отговарящ за монетарната политика и главен икономист на Английската централна банка, е професор по икономика в London School of Economics.

четвъртък, 17 август 2017 г.

Китай просто може да каже „не” на американския износ

Каролин Баум

На съвместната пресконференция при посрещането на китайския президент Ху Цзинтао на 19 януари, президентът Барак Обама отмина спорния въпрос за подценената китайска валута и фокусира вниманието си върху сферата на икономическото сътрудничество.

„Искаме да ви продаваме всякакви видове продукция”, каза Обама. „Искаме да ви продаваме самолети, да ви продаваме автомобили, да ви продаваме софтуер.”

Едно нещо обаче не влезе в неговата експортна листа: инфлацията.

Вече става почти всекидневние Съединените щати да бъдат обвинявани в износ на инфлация към останалия свят. Все пак доларът е световна резервна валута, а международната търговия се върти в долари. Печатай твърде много от тях и със сигурност ще последва инфлация.
Но да не прибързваме. Съединените щати се нуждаят от съучастник в престъплението, благоразположен партньор, който да купува това, което САЩ продава.

Имаме идеялен съюзник в лицето на Китайската народна банка, която печата юани, за да поглъща доларите, вливащи се в страната в замяна на нейния износ.

Преди известно време, председателят на Федералния резерв Бен Бернанке беше така любезен да ни припомни, че централната банка има „технология наречена печатарска преса, която позволява да се произведат колкото си поискаме американски долара, при това почти безплатно.”

Той обаче не беше любезен да обясни, че печатарската преса има само една опция – да печата американски долари. Фед не може да произвежда британски паундове, швейцарски франкове или пък китайски юани. Как тогава е възможно Фед да изнася инфлация до всички тези страни?

Износ на инфлация

Първо нека да дадем определение на инфлацията, за да сме на една вълна. Инфлация се нарича, в зависимост от идейната ни ориентация, когато  твърде много пари преследват твърде малко стоки и услуги, и в изключителни случаи предпочитана от Австрийската школа, нарастване на паричната маса. С други думи, ключът са парите.

Фед може да печата долари и тези долари могат много лесно да намерят своя път към цените на световните стокови пазари, към нарастващите дългове, към пазара на ценни книжа или към специфични продукти. Това обаче не е инфлация. Без значение колко много долари печата Фед, това няма да се отрази на инфлацията в други страни, ако тези страни не увеличават своята собствена парична маса, за да предотвратят поскъпването на своите валути.

Китай е направила избор да внася инфлация. (Всъщност, при обезценката на юана спрямо долара, Китайската народна банка е избрала да прехвърли контрола върху вътрешната си монетарна политика на Федералния резерв. Резултатът от този избор е инфлация.)

Нулеви лихви?

Дали политиката на наулеви лихви е подходяща за Съединените щати е отворен въпрос. Определено е неподходяща обаче за страна като Китай, която със своя растеж от 10.3 процента през 2010 е изправена пред нарастващи нива на инфлацията, имотен балон и стремглаво нарастващи пари и кредит.

Китайската национална банка увеличава валутните си резерви и краткосрочните лихви, плаща сметки и инвестира капитали в чужди активи, в опит да намали ликвидността и да се пребори с инфлацията. Това позволява на юана да поскъпва едва-едва – само с около три процента за последните три месеца – докато в същото време Китай прибира средно около 20 млрд. долара всеки месец в резултат на реализираните търговски излишъци в търговията със Съединените щати.

Разбира се, изборът да не се изнася инфлация не е толкова прост, колкото изглежда, докато е лесно държавите реализиращи търговски излишъци да позволят на валутите си да поскъпнат. И никога не е бил лесен.

„Валутните курсове имат огромно влияние върху икономиките на страни, които биха или не биха били способни да ги понесат”, казва Нийл Сос, главен икономист на Креди Сюис е Ню Йорк.

Изтощаване на потребителите

Понеже международната търговия се разплаща в долари, ръстът на цените на произежданата продукция се отразява на всички страни. Ако има „чисто увеличаване на стойността на долара”, цените в другите страни ще останат стабилни, казва Марвин Гудфренд, професор по икономика в Карнеги мелън юнивърсити в Питсбърг.

Китайската икономика нарасна сто пъти, в номинални граници, откакто лидерът на Комунистическата партия Дън Сяопин прокара пазарните реформи през 1978 година. Стана така, че от приемането на меркантилистката политика за превес на износа зад граница над вноса, трябваше да се държи валутният курс нисък, за да се поддържа този положителен баланс.

„Китай държи потребителите си бедни, затова и може да поддържа растежа чрез меркантилизма”, казва Гудфренд. „Начинът, по който го постигат е чрез намаляване на покупателната способност на потребителите през целият им жизнен път, задържайки спестяванията в банките.”

Цените и заплатите в края на краищата ще нарастват, правейки по този начин китайските стоки по-малко конкурентни. Дългосрочно, инфлацията ще разруши всяко конкурентно предимство, което Китай получава от поддържането на ниските стойности на валутата си.

Световна централна банка

Някой икономисти заявяват, че понеже доларът е световна резервна валута, Фед трябва да действа като централна банка на света.

Суверенните държави имат нужда от независима монетарна политика. Европейската централна банка едва сега разбра колко е трудно да се поддържа едно ниво на лихвите за 17 много различни държави.

Няма нито една централна банка в света, която може да играе тази роля (както твърдят привържениците на златният стандарт), както няма централна банка, която да може да изнася инфлация без съгласието на вносителя от другата страна.


*Каролин Баум е коментатор на Блумбърг нюз.