Бъдещето на демократичен Египет

Кондолиза Райс*, „Вашингтон поуст”

Докато гледах обръщението на Хосни Мубарак към египетския народ преди седмици, си мислех, че „не трябваше да става по този начин”.

През юни 2005, като държавен секретар бях поканена в Американския университет в Кайро да изнеса реч във време на нарастващо желание за демократични промени в региона. Следвайки основните идеи от речта на Джордж Буш-младши при встъпването му в длъжност като президент за втори мандат казах, че Съединените щати трябва да застанат редом до хората копнеещи за свободата си. Това беше признание, че Съединените щати  твърдо ще отстояват, в Близкия изток повече от всеки друг регион, ценностите на демокрацията и имат намерение да ги наложат. Речта беше утвърждаване на нашата вяра, че стремежът към свободата е универсален – не Западен, а чисто човешки – и че само реализирането на този стремеж води до истинска стабилност.

Изглеждаше сякаш египетските лидери откликват на призивите – не толкова заради нас, колкото заради исканията за промяна отправяни от техния народ. Египтяните току що бяха станали свидетели на оттеглянето на сирийските войски от Ливан и на изборите за ново правителство; на изборите за парламент в Ирак; и на появата на ново лидерство в Палестина. Няколко месеца по-късно, частично свободните президентски избори бяха последвани от шумен обществен дебат в египетските кафенета и в интернет пространството. Въпреки съкрушителната победа на партията на Мубарак, изглежда беше преминат Рубикон, беше пресечена някаква граница на търпимост.

Но малко след това Мубарак промени курса. Парламентарните избори бяха пълна подигравка, наложеното „извънредно положение” беше продължено, а опозиционните лидери отново бяха вкарани в затвора. Египтяните кипяха от гняв, който накрая вероятно щеше да избухне на площад „Тахрир”. Урокът за останалите страни в региона беше, че трябваше да ускорят дълго отлаганите политически и икономически реформи.

Сега режимът на Мубарак го няма.  Съществува напълно обясним страх, че случилото се няма да свърши добре. „Мюсюлманското братство” представлява най-организираната политическа сила в Египет. Мубарак винаги е твърдял, че изборът е бил между него и „Братството” и той следваше политики, които изпълниха това пророчество. Докато много други поносими и по-светски настроени лидери бяха измъчвани и затваряни от режима, „Братството” се организираше в джамиите и полагаше социални грижи, които режимът отказваше. Ще мине доста време докато резултатът се изравни.

Съединените щати знаят, че демокрацията изисква време, в което може да станем свидетели на безредие, разрушения и дори хаос. Не искам да омаловажавам предизвикателството към американските интереси при едно несигурно бъдеще за Египет. При всичките си недостатъци, Мубарак осигуряваше студен мир с Израел, който стана опора на египетската външна политика. Той подкрепяше умерените палестински лидери и помагаше Хамас да бъде държан до стената. Но никога не го правеше открито, защото се страхуваше от „улицата”. Авторитарните лидери не познават и не уважават своя народ и се страхуват от него. Съединените щати сключиха сделка  позволяваща да бъдат публично заклеймявани от приятели тайно подкрепящи нашата политика, което подклаждаше омразата срещу нас и укрепваше властта на съответните режими.

Ние не можем да определяме външнополитическите приоритети на следващото египетско правителство. Но можем да му влияем чрез тесните ни връзки с военните, контактите ни с гражданското общество и обещание за икономическа помощ и свободна търговия, които да  помогнат за подобряването на живота на много египетски граждани.

Най-важната стъпка сега е да изразим нашата увереност в бъдещето на един демократичен Египет. Египтяните не са като иранците и случващото се сега не е като случилото се през 1979 година. Египетските институции са стабилни, а секуларизма им не подлежи на съмнение. „Братството” вероятно ще влезе в надпревара за вота на хората в едни свободни и честни избори. Те трябва да бъдат принудени да защитят своята визия за Египет. Дали ще искат налагане на законите на шариата? Дали планират бъдеще доминирано от самоубийствени атентати и кървава съпротива срещу съществуването на Израел? Ще взимат ли пример от иранския политически модел? Ал-Кайда? Как възнамеряват да осигурят работни места за хората? Очакват ли подобрение на жизнения стандарт на египтяните, ако бъдат отрязани от международната общност при положение, че планират дестабилизация на Близкия изток?

Много неща се направиха откакто Хамас „спечели” изборите през 2006 и откакто Хизбула заздрави позициите си в Ливан. Много анализатори обаче пренебрагват постигнатото. Но дори и при тези примери екстремистите бяха изправени пред предизвикателствата на управлението.

Какво следва за египтяните? Много от тях са млади и са изпълнени с революционен плам.

Демократите ще се изправят пред предизвикателствата отправени от радикалния политически ислям. Битката ще се разпростре из целия регион – в Ирак, Ливан и особено в Турция, където десетилетията на секуларизъм дадоха възможност за публично изразяване на религиозната принадлежност на хората. В Египет на християните и на последователите на други религии ще бъде дадена възможност да изразят своето мнение и да намерят своето място.

В следващите месеци, да не кажа години ще навлезем във време на сериозни турбуленции. Но дори турбуленциите са за предпочитане пред измамната стабилност на авторитаризма, където злите сили потъпкваха свободата и заглушаваха демократичните гласове.

Не сме в 1979, но не сме и 1989. Падането на комунизма отприщи вълна от патриотизъм, който дълго беше считан в Съединените щати за „флагман на свободата”. Но нашата история в сравнение с тази на хората в Близкия изток е много различна. Съединените щати са длъжни да подкрепят демократичните сили, не защото ще бъдат приятелски настроени към нас, а защото ще са приятелски настроени към своя собствен народ.

Демократичните правителства, в това число и нашите най-близки съюзници, не винаги са съгласни с нас. Но те споделят нашата най-фундаментална ценност , че хората трябва да бъдат управлявани чрез съгласие. Това, което казах през 2005 година е валидно и сега, а именно че страхът от свободата на избор повече не може да бъде оправдание за отказа от самата свобода. Имаме само един избор: да вярваме, че от гледна точка на историята тези споделени ценност са от много по-голямо значение отколкото временните недоразумения в настоящето, и че в края на краищата нашите общи интереси и идеали ще бъдат опазени.

*Кондолиза Райс е Държавен секретар на Съединените щати от 2005 до 2009 година

„Брекзит” през погледа на Германия

Клеменс Фюст*

На 23 юни избирателите в Обединеното кралство ще решат дали тяхната страна да напусне ЕС. Те сами ще преценят каква бюлетина да пуснат, но политическото и икономическото влияние на вота за напускане („Брекзит”) ще се усети в целия ЕС, а даже и в света.

За Германия, най-голямата европейска икономика, последиците от „Брекзит” могат да се окажат гибелни. Общественото мнение в станата е разделено по въпроса. Някои се страхуват, че ЕС би станал по-малко либерален, ако Обединеното кралство напусне. Други, възмутени от предложенията на Обединеното кралство, позволяващи им да си избират опции за членство в ЕС, копнеят да видят напускането на Британия. Ако става въпрос за икономическото влияние на „Брекзит” обаче, Германия има много какво да губи и почти няма какво да спечели.

Като за начало „Брекзит” би променил начина, по който мултинационалните компании вземат инвестиционните си решения. Обединеното кралство ще претърпи „изход” на чуждите фирми, тъй като компаниите искат да запазят представителството си в ЕС. Но няма причина да вярваме, че те непременно ще се преместят в Германия. Много мултинационални компании от Съединените щати например е възможно да се предислоцират в Ирландия.

В същото време ЕС като цяло – и Германия в частност – биха станали по-малко атрактивни за инвеститорите. Обединеното кралство ще бъде свободно да разхлаби регулациите и да понижи данъците, за да привлече инвестиции, за което не е необходимо съгласие на ЕС. Това от своя страна ще намали инвестициите в Германия.

Второ, макар някои да са на мнение, че „Брекзит” ще увеличи влиянието на Франкфурт като финансов център, този развой е крайно несигурен. Днес Лондон е доминиращият финансов център на Европа, макар Обединеното кралство да не е член на еврозоната. Това предполага, че близостта с ЕЦБ не е важен фактор за успеха на финансовата индустрия.

Естествено, ЕС ще бъде поставен под огромен натиск да употреби регулаторни мерки, за да задържи бизнеса далеч от Лондон, но дали това ще сработи е под въпрос. Вече Дойче бьорзе и Лондон сток ексчейндж заявиха, че планираното сливане ще продължи, въпреки резултата от референдума за „Брекзит”.

Дори и значението на Лондон като финансов център да намалее, някои бизнеси ще се изнесат към центрове извън Европа, като Ню Йорк или Хонг Конг. А бизнесът, който мигрира към ЕС лесно ще бъде засмукан от конкурентите във Франкфурт, както и в Париж.

Трето, германските износители също ще пострадат. През 2015 излишъкът от търговията с Обединеното кралство достигна 50 млрд. евро, като общият германски износ доближи 89 млрд. евро, или 3% от германския БВП. Само Франция и Съединените щати купуват повече германски стоки. Всяко прекъсване на двустранната търговия ще бъде усетено из цялата страна.

Как точно търговските и капиталови потоци ще бъдат засегнати зависи от начина на излизане договорен между ЕС и Обединеното кралство. Ако Обединеното кралство остане, както Норвегия и Исландия, част от европейския вътрешен пазар, икономическите вреди ще бъдат ограничени. За нещастие обаче, това е малко вероятно.

Страните извън ЕС, които имат достъп до Единният европейски пазар, също трябва да спазват повечето европейски регулации, заради които Обединеното кралство иска да напусне ЕС. Нещо повече, някои европейски политици ще искат да покажат, че „Брекзит” причинява много вреди, за да възпрат други да последват примера на Обединеното кралство.

Като декларира намерението си да напусне Обединеното кралство задейства Глава 50 от Договора за ЕС, която предвижда двугодишен срок за постигане на споразумение за излизане. Ако не бъде подписано споразумение преди крайния срок членството в ЕС просто се прекратява. Ще бъде достатъчно малцинство от 35% в Европейския съвет, за да блокира едно споразумение, което минимизира икономическите щети от „Брекзит”.

Накрая, „Брекзит” може да се окаже тежко поражение за европейската интеграция. Останалите членове на ЕС могат и да постигат по-лесно съгласие за общностните политики относно вътрешната и външната сигурност. Но за Германия ще стане по-трудно да защитава свободната търговия и да се противопоставя на протекционизма.

Понастоящем ЕС удържа блок от страни – Обединеното кралство, Ирландия, Холандия, Чехия, Словакия и Скандинавските и Балтийските републики, чиито приоритет е свободната търговия – които контролират приблизително 32% от гласовете в Европейския съвет. Това дава на Германия, с нейния 8-процентен дял от гласовете, а централна роля в преговорите за икономическата политика. Заедно с либералния блок Германия може да блокира решенията на Съвета, което й позволява да използва различията между Обединеното кралство и Франция и й дава ключова роля в постигането на консенсус.

При положение че Обединеното кралство напусне, делът от гласове на либералния блок в Съвета ще падне до под 25%, достигайки около 34% заедно с Германия – близко до блокиращо малцинство. Разбира се, могат да бъдат сформирани нови коалиции, но политическото влияние на Германия в ЕС със сигурност ще намалее.

Накратко, Германия има огромен интерес от това Обединеното кралство да продължи да бъде член на ЕС. Британските избиратели все още имат възможност да се отърват от големи икономически неприятности и да позволят на германците  - а и на много други в Европа – да въздъхнат с облекчение.

*Клеменс Фюст е президент на Ifo Institute и професор по икономика в University of Munich.

НАТО трябва да възтържествува

Кристофър Хил*

Американският министър на отбраната Робърт Гейтс наскоро прогнозира, че бъдеще на НАТО е „мрачно” и „неясно”, което разпали ожесточен дебат, и че тази прогноза може да се окаже оптимистична. Ако се върнем няколко седмици назад, ще си спомним, че се случи още едно важно събитие свързано с несигурното бъдеще на Алианса: операциите в Либия надминаха по време тези в Косово отпреди 12 години. След 78 дни през 1999, беше свален от власт сръбският президент Слободан Милошевич, докато сега полковник Муамар Кадафи все още е на власт, което може да се окаже лошо предзнаменование.

За тези от нас, които бяхме пряко ангажирани в косовската криза, намесата в Либия е като déjà vu. В небето над Сърбия и Косово, бойните самолети на НАТО обстрелваха цел след цел без да предприемат сухопътна инвазия за освобождаване на територии или да реализират масирани бомбардировки, те просто искаха да пречупят Милошевич. Определено отказът на Милошевич да прекрати „етническото прочистване” беше използван като силен аргумент за начало на кампанията, но истинската цел беше той да бъде убеден да допусне войските на НАТО в Косово. Това беше класически погрешна стратегия/политика.

Нито една война не минава без погрешни допускания и косовската кампания не е изключение. Може би най-важното беше допускането – погрешно както се оказа – че Милошевич ще се предаде след няколкодневни бомбардировки. Вместо това, както много лидери поставени в подобни ситуации, той слезе под земята и буквално и метафорично, и остана там като почти прекъсна комуникациите си с външния свят. В това време натовските самолети отчаяно се опитваха да открият местонахождението му и да го накарат да прекрати етническото прочистване или по-скоро да го убедят да преразгледа позициите си.

Намесата имаше своите слаби моменти, като например бомбардировката над китайското посолство, където се предполагаше, че е разположен сръбският разузнавателен щаб – инструментът за репресиите срещу Косово. Имаше и моменти на големи тревоги относно това дали съюзниците ще бъдат способни да следват предначертания курс дни, седмици и месеци, без светлина в тунела. Случващото се днес в Либия прилича много на онези времена.

Пак през март 1999, няколко натовски лидери изразиха съмнение, че силовото изтласкване на Милошевич от Косово е правилното решение. Както и че лидерите на Европа и Съединените щати ще успеят да постигнат съгласие относно действията по убеждаването на Милошевич да се оттегли чрез преговори и по мирен начин. Войната за тях беше крайна възможност.

В края на краищата, през март 1999, беше взето правилното решение да се предприемат военни действия, понеже всички други възможности бяха изчерпани. Теоретикът на войната от деветнайсти век прусакът Карл фон Клаузевиц е запомнен със своята мисъл, че войната е продължение на политиката, но с други средства. Но много по-уместно би било неговата мисъл в тогавашните тежки дни на трудни решения да бъде перифразирана по следния начин: войната е сериозно начинание с тежки последствия.

Нямаше разнобой сред участниците в операциите в Косово и никой не споделяше идеята, че НАТО не трябва да се намесва. Именно поради тази причина НАТО започна да се подготвя за сухопътна операция. В края на краищата сухопътните войски се оказаха ненужни, а и провалът на операцията не стоеше на дневен ред.

Такава ли е ситуацията днес? В Либия също има неподходяща стратегия/политика. Политическата цел е да бъде свален Кадафи от власт. Стратегическата – за което е и мандатът – е да бъдат защитени цивилните граждани. Нито една от двете засега не постига някакъв забележим успех.

НАТО се приближава все повече до ръба на пропастта с всеки свой опит да разгърне още сили, каквито са хеликоптерните атаки, целящи да нанесат по-прецизни и по-ефективни удари при реализацията на главната цел – свалянето от власт на Кадафи. Но е необходимо да бъде свършено далеч повече, за да се постигне успех. Оплакванията от безпомощността на бунтовниците няма да помогнат. Либийската опозиция е това, което е.

Гейтс правилно насочи вниманието към проблема с финансовите затруднения на НАТО. Откакто европейските военни ръководители влязоха в публичен спор за ограничените възможности на техните бюджети, е лесно да се разбере защо се повдигна този въпрос. (И тук е уместно да бъде отправена забележка към европейските военни ръководители: моля, не давайте сигнали на Кадафи, че бомбите ви са на привършване.)

Но има още един пункт от речта на Гейтс, който буди далеч по-голямо безпокойство: липсата на политическа воля. Някои страни с необходимите възможности не искат да ги предоставят за военни действия, а други дори не искат да окажат политическа подкрепа. Този ситуативен подход е специфичен за действията на НАТО. Именно заради това е напълно възможно НАТО да се провали. Неуверените войни на Алианса трябва да помислят за рисковете от избора им да стоят отстрани и да гледат безучастно.

НАТО е изправен пред много трудности, както Гейтс правилно отбеляза. Беше взето решение за военна намеса при положение, че интересите не бяха застрашени, но сега всички съюзници трябва да разберат, че използването на военни средства има лоши последици. Страните взели решението за намеса в Либия, в това число и Съединените щати, трябва да се заредят с нова сила и да разберат, че НАТО – въпреки своите недостатъци и слаби страни – трябва да възтържествува.

*Кристофър Хил е бивш помощник държавен секретар на Съединените щати отговарящ за Югоизточна Азия. Бил е американски посланик в Ирак, Южна Корея, Македония и Полша, също така е бил специален американски пратеник в Косово и член на преговорния екип по Дейтънското мирно споразумение. Бил е главен преговарящ със Северна Корея от 2005 до 2009. Понастоящем е декан на Korbel School of International Studies към Денвърския университет.

Кой предизвика бежанската криза?

Кристофър Хил*

Сцените с отчаяни бежанци тръгнали по своя трънлив път – от набързо изградени огради от бодлива тел, раздразнителни гранични полицаи и ядосани местни жители – са ужасяващи и напомнят за най-тъмните европейски времена. Те са ярко напомняне, че Европа никога може да не стане „единна, свободна и мирна”, ако съседите й от Близкия изток също не са. Въпреки това обвиненията към европейските страни, че отказват да приемат бежанци, не са напълно честни.

Бежанските вълни са естествена последица от войната, всъщност рядко се случва война без цивилните да се опитват да избягат от касапницата. Но какво причинява войните? В някои случаи това става при смяна на режима. Все пак свалянето на режимите често е съпътствано от брутални действия и е малко вероятно да се мине без боеве.

Никъде това обаче не е толкова видимо, колкото е в Сирия. Президентът Башар Ал-Асад, с неговия малък алауитски елит, е в основата на една брутална диктатура от години – не отстъпила и на сантиметър за исканите от хората демократични реформи и не дала никаква възможност в политиката на страната да влязат хора с по-либерални възгледи за управление.

Всъщност режимът на Асад е продължение на този установен от неговия баща и предшественик, Хавез Ал-Асад, овладял президентството през 1971. Управлението на стария Асад, ако избощо има някаква разлика, беше по-брутално от това на сина му, както оцелелите от обсадата му на град Хама през 1982, организирана заради потушаването на бунта организиран от сирийския клон на „Мюсюлманско братство”, могат да потвърдят.

Усилията на Хафез Ал-Асад да подчини ислямската съпротива с железен авторитарен юмрук отнеха десетилетия. Неговата светска „Баасистка” идеология не признаваше разликите между отделните сирийски общности, особено между сунитите и неговото алауитско родово „коляно”, изповядващо версия на шиизма.

Но през 2003, когато водената от Съединените щати коалиция свали поредният „баасистки” диктатор, иракския Саддма Хюсейн, 1300-годишното сунитско-шийтско разделение – останало скрито, дори изчезващо, през по-голямата част от времето – се възражда и добива фатална популярност. Иракското сунитско малцинство, доминирало управлението на Саддам, губи властта от шиитското мнозинство, чиито собствен набор от фундаменталистки правила за управление разпали въоръжената съпротива срещу централното правителство. След демонтирането на саддамовата версия на „баасизма”, която служеше за прикритие на сунитското малцинствено управление, иракските шиитски лидери направиха твърде малко, за да омекотят удара – поведение не останало незабелязано в целия регион.

В Близкия изток винаги има изобилие от възможности върху кого да хвърлиш вината, а обвиняващите Съединените щати за възраждането на фундаментализма в региона не успяха да вникнат в миналото му и в неговата циклична същност. Все още Съединените щати играят основна роля в сирийската драма. През юли 2011 Съединените щати и Франция изпратиха свои посланици в Хама, мястото на толкова много кръвопролития и вражди причинени от сирийското правителство, за да подтикнат тамошната „опозиция”  – в лицето на по това време мирното „Мюсюлманско братство” – да се обедини срещу режима.

След това посещение – кулминация на усилията за смяна на режима в Сирия – всички възможности за разговори или преговори с Асад (чиято фамилия, за добро или лошо, контролира Сирия от десетилетия) бяха пропилени. Нито един посланик повече не успя да организира среща в Дамаск.

Американските и френските лидери погрешно изтълкуваха надвисналите облаци на войната, събрали се над Сирия след Арабската пролет, като предварителни сигнали, че всъщност страната е готова за демокрация. Подбуждането на опозиционни действия за сваляне на правителството, си мислеха те, ще бъде достатъчно за преобразуване на цялостната система и на начина на управление в страната.

Пруският военен теоретик Карл фон Клаузевиц определя войната като голяма злина с тежки последици. Такива са последиците за политиката и от смяната на режима, както ясно се вижда от данните за разрухата на сирийската държавност днес и от милионите хора търсещи убежище в Йордания, Ливан, Турция и Западна Европа.

Вярно е, че режимът на Асад носи по-голямата част от вината за сегашната ситуация в Сирия. Но, в отсъствието на каквито и да е смислени политически действия, изглежда че външната намеса за смяна на режима през 2011 – при която в края на краищата трябваше да се избира между Асад и екстремистките сунитски терористични организации – не беше напълно обмислена, да не кажа, че беше напълно необмислена. При по-внимателно вглеждане в обсъжданата смяна на режима щеше да се забележи, че Асад и неговото близко обкръжение не дават никакви индикации за оттегляне.

При гледката на стотиците хиляди сирийски бежанци, рискуващи всичко за своето спасение, всички призоваващи за смяна на режима преди четири години трябва да се замислят сериозно за избора си. Вместо да се присъединяват към хора от критики срещу страни като Унгария и Сърбия – затрупани от вътрешни проблеми и не носещи никаква вина за разпалването на войната – те трябва да поемат своята отговорност за спасяването на бежанците. И трябва да започнат да насърчават установяването на приобщаващи политически структури, които могат да помогнат да се сложи край на ужасяващата гражданска война в Сирия.

*Кристофър Хил е бивш помощник държавен секретар на Съединените щати отговарящ за Югоизточна Азия. Бил е американски посланик в Ирак, Южна Корея, Македония и Полша, също така е бил специален американски пратеник в Косово и член на преговорния екип по Дейтънското мирно споразумение. Бил е главен преговарящ със Северна Корея от 2005 до 2009. Понастоящем е декан на Korbel School of International Studies към Денвърския университет.

Пътят към ограничаване на въглеродното замърсяване

Кристин Лагард и Джим Йон-ким*

Само след шест седмици световните лидери ще се съберат в Париж за преговорите по новото глобално споразумение за климатичните промени. На срещата 150 страни ще представят своите планове представяйки изчерпателно идеите си за това как техните икономики ще преминат в режим на намаляване  на въглеродния отпечатък. Тези планове представляват първото поколение от инвестиции, направени за да може да бъде изградено конкурентно бъдеще без опасни нива на въглероден двуокис в атмосферата, които понастоящем са причина за глобалното затопляне.

Преходът към едно по-чисто бъдеще ще изисква както правителствени действия, така и правилните стимули за частния сектор. В центъра на вниманието трябва да бъде твърдата публична ангажираност, която да определи ограниченията за въглеродното замърсяване. Слагането на по-високи цени на въглеродните горива, на електричеството и на индустриалните дейности ще създаде стимули за използването на по-чисти горива, за спестяване на енергия и за подпомагане на инвестициите в зелена енергия и производство. Мерки като въглеродните данъци и такси, програмите за търговия с емисии и други ценови механизми, както и премахването на безполезните субсидии могат да дадат на бизнеса и домакинствата сигурността и предвидимостта, от която имат нужда, за да правят дългосрочни инвестиции в развитието на щадящи климата технологии.

В Международния валутен фонд фокусът на вниманието  е върху реформирането на фискалните системи на страните-членки, така че да се повишат приходите от данъците върху горивата и да се намалят приходите от други данъци, пагубни за икономическото представяне, каквито са данъците върху труда и капитала. Поставянето на ограничения върху въглеродните емисии е за постигане на една по-разумна, по-ефективна данъчна система, а не за повишаване на данъците.

Въглеродният данък трябва да бъде наложен върху емисиите от всички фосилни горива. Ограниченията трябва да бъдат достатъчно високи за постигането на амбициозните цели за опазване на околната среда, в съответствия с националните условия и да бъдат стабилни, за да може да се стимулира бизнесът и домакинствата да инвестират в чисти технологии. Управлението на въглеродния данък трябва да е прозрачно и може да се изгради на базата на съществуващите начини за събиране на данъци върху горивата, които са въведени в повечето страни.

Ограничаването на въглеродните емисии ще бъде от най-голям интерес за много страни, заедно с ползите за околната среда. Например изгарянето на по-чисти горива помага за намаляването на замърсяването на въздуха, което, според Световната здравна организация, понастоящем причинява преждевременна смърт на 3,7 млн. души годишно.

От изключителна важност е да намерим решение за влиянието на реформите в енергийните цени върху уязвимите групи във всяко общество. Затова тези реформи трябва да бъдат придружени с приспособяване на фискалните системи и осигурителните мрежи, наред с другите неща, за да се гарантира, че бедните няма да бъдат ощетени.

Световната банкова група подпомага отделните страни и бизнеса в развиването на щадящи климата публични политики, инвестира в пазарите на въглеродни емисии и използва финансови иновации за улеснение при преминаването в режим на ниски въглеродни емисии. Групата споделя своя опит и глобалните си образователни и познавателни достижения чрез програми като Партньорство за пазарна подготвеност.

На базата на този опит развихме, съвместно с ОИСР (Организацията за икономическо сътрудничество и развитие), основните принципи за ръководене и насърчаване на бъдещи схеми за намаляване на въглеродните емисии. Опирайки се на тези принципи страните, регионите, отделните щати и бизнеса могат да ускорят битката си с климатичните промени, влияещи на всички ни. Принципите са основани на справедливостта, на хармонизиране на политиките и целите, на стабилността и предвидимостта, на прозрачността, на ефикасността и на ценовата ефективност и на сигурността и целостта на природната среда.

За да постигнем нашите климатични цели трябва да поддържаме диалога за необходимостта от политически мерки преди и след конференцията за климатичните промени в Париж. Именно заради това подготвихме „Панела за намаляване на въглеродните емисии”, което ще събере на едно място държавните глави и градски, и щатски лидери, както и представители на топ компании, за да подтикне страните и бизнеса по света да определят граници на въглеродните емисии.

Тези лидери трябва да предприемат стъпки за ограничаване на въглеродното замърсяване и да ускорят зелените инвестиции в своите страни и региони. Сред тях са германският канцлер Ангела Меркел, чилийският президент Мишел Бачелет, френският президент Франсоа Оланд, етиопският министър-председател Хайлемариам Десален, филипинският президент Бениньо Акино III, мексиканският президент Енрике Пеня Нието, губернаторът на Калифорния Джери Браун и кметът на Рио де Жанейро Едуардо Паеш.

Политиките за намаляване на въглеродните емисии вече са приети от повече от 40 национални правителства, в това число и от китайското, най-големия въглероден замърсител в света, от 23 града, щати и региони, които са поставили ограничения върху въглеродните емисии. Много други правителства също са в процес на реформиране на енергийните цени, а повече от 400 компании докладват за доброволното налагане на вътрешни въглеродни ограничения. Това е впечатляващо. Топ компаниите трябва ефективно да контролират излагането на климатични рискове, за да могат да извлекат максимални ползи и да си гарантират по-стабилни печалби.

Всички тези действия са добре дошли, но ние ги разглеждаме  само като първи стъпки . Заедно с лидерите от „Панела за климатичните ограничения”, призоваваме правителствата да не изпускат възможността – в интерес на планетата и бъдещите поколения – да наложим ограничения върху въглеродното замърсяване, което намалява причинените от него щети върху природата. Готови сме да подкрепим правителствата в действията им. Колкото повече изчакваме, толкова по-скъпо и по-трудно ще бъде за нас – и за нашите деца и внуци – да защитим планетата.

*Кристин Лагард е управляващ директор на Международния валутен фонд. Била е финансов министър на Франция от 2007 до 2011, а през 2009 е наречена от „Financial Times” най-добрият финансов министър на еврозоната.

Джим Йон-ким е президент на Световната банкова група.

Промените през 2016

Кристин Лагард*

Ноемврийските терористични атаки в Париж и прилива на бежанци в Европа са поредният симптом на огромното политическо и икономическо напрежение в Северна Африка и Близкия изток. И тези събития не са изолирани. Конфликтите се ожесточават навсякъде, а по света има близо 60 млн. изселени хора. Нещо повече, 2015 се очакваше да бъде една от най-горещите години регистрирана досега, с извънредно силно проявление на климатичния феномен Ел Ниньо, което причини свързани с климата природни бедствия из Тихия океан, А очакваната нормализация на основната лихва в Съединените щати, съчетана със забавянето на китайската икономика, допринесе за несигурността и силните икономически колебания по света. Всъщност, станахме свидетели на рязко намаляване на ръста на глобалната търговия, срив на цените на суровините, предизвикал проблеми в суровинно-базираните икономики. Една от причините глобалната икономика да е толкова мудна е, че седем години след фалита на Лимън брадърс, финансовата стабилност все още не е осигурена. Крехкостта на финансовия сектор се проявява в много страни, а финансовите рискове във възникващите пазари нарастват.

При всичко това глобалният растеж през 2016 няма как да не бъде разочароващ и неравномерен. Прогнозите за средния растеж на глобалната икономика също са за отслабването му, понеже потенциалният растеж ще бъде възпрепятстван от ниската производителност, застаряващото население и наследството на глобалната финансова криза. Високата задлъжнялост, недостатъчните инвестиции и слабите банки продължават да са в тежест на някои напреднали икономики, особено в Европа, а много от възникващите икономики продължават да се приспособяват след посткризисния кредитен и инвестиционен бум.

Тази перспектива ще бъде трудно постигната заради някои основни икономически промени, които ще създадат глобални катаклизми, особено при китайския преход към нов модел на растеж и при нормализацията на американската монетарна политика. И двете събития обаче са необходими и здравословни. Те са полезни за Китай, полезни за Съединените щати и полезни за света. Предизвикателството е да успеем да ги управляваме колкото е възможно по-ефективно и по-плавно.

Китай започна осъществяването на дълбоки структурни реформи по вдигане на доходите и жизнения стандарт, стремейки се към „новото нормално” със по-слаб, по-сигурен и устойчив растеж, който разчита повече на услугите и потреблението и по-малко на инвестициите в суровини и производство. Но китайските политици се сблъскват с един деликатен баланс, който изисква провеждането на трудни реформи, но и запазване на търсенето и финансовата стабилност.

Един от непредвидимите ефекти от този преход се видя миналото лято, когато инвеститорските страхове за скоростта на забавяне на китайската икономика оказа по-нататъшен натиск върху пазара на суровини и предизвика голямо валутно обезценяване в няколко страни износители на суровини, разчитащи на китайското търсене. При по-малки инвестиции китайският глад за суровини – понастоящем страната потребява 60% произведената в света желязна руда – ще намалее. Това ще доведе до продължителен период на ниски цени на суровините, в който политиците – особено в големи износители на суровини като Австралия и Бразилия – ще трябва да управляват внимателно.

Вторият значим преход се отнася до решението на Фед да вдигне основната лихва. Макар Фед ясно да показа, че очаква за известно време лихвите да останат ниски, този преход е отражение на по-добрите икономически условия в Съединените щати, което е добре и за глобалната икономика.

Ниските лихви водят до търсене на печалба от инвеститорите, което подкрепи поемането на финансов риск и повиши стойността на активите, правителствените дългови книжа и корпоративните кредити. Затова и Фед е изправен пред деликатен баланс: да нормализира лихвите, но и да минимизира риска от срив на финансовите пазари.

Тук също можем да станем свидетели на потенциален непредвидим ефект. Още преди Фед да вдигне лихвата през декември, перспективите за затягане на американската монетарна политика вече бяха довели до повишаване на финансовите разходи за някои заематели, в това число такива от възникващите и развиващи се икономики.

Това е част от необходимото приспособяване в глобалните финансови условия. Процесът обаче може да се усложни от структурните промени в пазарите с фиксирана доходност, които стават по-малко ликвидни и по-чувствителни – рецепта за пазарна свръхреакция и пазарен срив.

Извън напредналите икономики, страните общо взето са по-добре подготвени за по-високите лихви от преди. И все пак съм притеснена за техните способности да поемат удари. Много възникващи и развиващи се икономики отговориха на глобалната финансова криза със смели контрациклични фискални и монетрани мерки. Чрез използването на тези буфери те успяха да поведат глобалната икономика във време на трудности. А през последните пет години, те донесоха почти 80% от глобалния растеж.

Но тези инициативи бяха придружени като цяло с нарастване на финансовите задължения на частния сектор, а много страни направиха още дългове – голяма част от тях в американски долари. Затова повишаването на лихвата в Съединените щати и по-силния долар могат да разкрият валутни несъответствия, които да доведат до корпоративни фалити – и до тежка зараза, която да се разпространи към банките и правителствата.

И все пак ние знаем, че рисковете съпътстващи тези преходи могат да бъдат управлявани, чрез подкрепа на търсенето, съхраняване на финансовата стабилност и провеждането на структурни реформи. Повечето напреднали икономики, с изключение на Съединените щати и в известна степен на Обединеното кралство, ще продължат да се нуждаят от приспособяващи монетарни политики. Всички напреднали икономики обаче трябва приемат, че има  непредвидими рискове в техните решения и да са сигурни, че се изразяват ясно.

В същото време еврозоната може да подобри своите перспективи чрез развързване на буферите за спасяване на банките на стойност около 900 млрд. евро – една от големите неразрешени последици от финансовата криза. Тази стъпка би позволила на банките да увеличат предлагането на кредити на компании и домакинства, като по този начин увеличават силата на монетарните улеснения, подобряват перспективите за растеж и укрепват пазарното доверие.

Възникващите икономики трябва да подобрят мониторинга върху валутните експозиции на големите компании. Те също така трябва да осигурят финансова стабилност чрез използването на макроикономически инструменти, за да подобрят гъвкавостта на банките при натрупване на корпоративна задлъжнялост и чуждестранен дълг.

На глобално ниво има належаща нужда от завършване и приемане на план за регулаторни реформи, със специален фокус върху подобряването на прозрачността и контрола върху небанковите институции или сенчестите банки. Затова имаме още една голяма задача пред себе си: да подобрим все още непълната система за вземане на решения за системните, глобално действащи финансови институции.

От фискална гледна точка, страните трябва да се придържат към политики, които да са достатъчно гъвкави и подпомагащи растежа. Международният валутен фонд продължава да препоръчва на напредналите икономики да използват фискални стимули за увеличаване на публичните инвестиции, особено в подобряване на инфраструктурата. Един заслужаващ доверие средносрочен фискален план също трябва да стане приоритет, особено за Съединените щати и Япония.

Страните износителки на суровини, които имат възможности за фискални маневри трябва да ги използват за омекотяване на приспособяването към по-ниските цени. Останалите трябва да разчитат на подкрепящи растежа фискални разходи – например чрез провеждане на данъчни реформи и реформи в областта на енергийните цени, както и чрез пренасочване на разходи, включително към защита на най-уязвимите.

Износителки на суровини като Чили, Колумбия, Норвегия и Ботсвана използваха бума в цените на суровините, за да укрепят фискалните си позиции в случай на шокове. Това им даде възможност за по-голям контрол върху стъпките необходими за фискалното приспособяване, което пък им позволи да съхранят растежа. Това е полезен урок за останалите.

Накрая, всички страни трябва да подобрят собствената си икономическа структура чрез реформиране на трудовите и производствените си пазари, чрез подобряване на инфраструктурата, образователната система и системата на здравеопазването, както и на търговските политики. Изпълнението разбира се изисква опитност и умения от политиците, особено при настоящата фаза на по-нисък растеж и по-голяма несигурност. А имайки предвид общия корен на много от тези проблеми – като климатичните промени, търговията, миграцията и глобалната мрежа за финансова сигурност – нарастването на международното сътрудничество е по-необходимо и по-важно от всякога.

Щастлива бях да видя този дух на сътрудничество при приемането на Целите за устойчиво развитие през септември и отново по време на Конференцията за климатичните промени на ООН в Париж през декември. Също така бежанската криза в Близкия изток и Европа не е просто хуманитарен проблем, това е и икономически проблем, който засяга всички ни. Затова имаме общото задължени да помогнем.

Да, предизвикателствата, пред които ще се изправи светът през 2016, са големи. Но с правилните политики, с правилното лидерство и сътрудничество, ние можем да се справим с тях, от което всички ще спечелим.

*Кристин Лагард е управляващ директор на Международния валутен фонд. Била е финансов министър на Франция от 2007 до 2011, а през 2009 е наречена от „Financial Times” най-добрият финансов министър на еврозоната.

Справедливата цена за съхраняване на климата ни

Кристин Лагард*

Когато световните лидери се събраха в Париж през седмицата за Конференцията на ООН за климатичните промени, задачата им бе да постигнат глобално споразумение за ограничаване на емисиите парникови газове. Успешният резултат, а именно страните да покажат, че могат да работят заедно за благото на планетата, би изпратил силно послание на надежда към света – и към парижани, останали несломени след скорошните терористични атаки.

Климатичните гаранции ще бъдат дадени на базата на очакваните национални приноси, или ангажименти за намаляване на емисиите по света. Вярвам, че данъкът върху емисиите трябва да е в центъра на тези гаранции. Постигането на намаляване на емисиите парникови газове до най-ниските възможни нива изисква революция в употребата и производството на енергия. Постепенно, предвидимо и адекватно повишение на цената на енергията ще бъде силен стимул за потребителите да намлят своите сметки за енергия. В същото време справедливият въглероден данък би позволил да се направи стъпка напред от фосилните горива към поощряването на инвестиции в технологични иновации.

Именно поради тази причина експертите на МВФ препоръчват стратегия в три стъпки за въглеродните горива: „справедлива цена, разумни данъци и то наложени веднага”. Всеки от тези компоненти е ключов.

Първо, определянето на справедлива цена за фосилните горива означава да се вземе предвид реалната им вреда за природата. Цените за крайния потребител трябва да отразяват не само разходите за добив и производство, но също така и вредите – в това число замърсяването на въздуха и климатичните промени – причинени от интензивната употреба на фосилни горива. Една по-справедлива цена за въглеродните емисии ще поощри пестенето на енергия и ще повиши търсенето на чисти горива и „по-зелени” инвестиции.

Второ, необходимата промяна в цените може да бъде постигната чрез данъчно облагане на енергията, използвайки инструменти, които са и практични, и ефективни. Най-добрата опция е да се добави въглероден данък към съществуващите данъци въхру горивата и да се добави подобно облагане върху въглищата, природния газ и други петролни продукти.

Приходите от това биха били значителни. Ако страните с най-големи емисии парникови газове наложат въглероден данък от 30 долара за тон въглероден двуокис, те биха събрали фискални приходи в размер на около 1% от своя БВП. Тези приходи биха могли да се използват за управление и намаляване на фискалните дефицити породени от климатичното въздействие, както и за финансиране на намаляването на данъците върху труда и капитала, които пречат на икономическата активност и вредят на растежа, или пък за намаляване на дефицитите, където е необходимо.

Накратко, въглеродният данък е от категорията на „разумните” данъци, а не е повишаване на данъците. Разумните данъци трябва да бъдат повишавани постепенно, за да се даде време на домакинствата и фирмите да се приспособят, а новите технологии да се появят. Постепенното и добре обмислено приспособяване е особено важно за развиващите се икономики, много от които имат малък принос към намаляване на глобалните емисии. Може би е необходимо време, в повечето случаи, за да се гарантира, че системата за социално осигуряване ще е способна да защити бедните домакинства и да подсигури обучителни програми за работниците в енергоемки индустрии. Този подход би позволил инвестициите в подобряване на климата да бъдат финансирани чрез частни капитали.

Трето, няма време за губене: политиците трябва да действат незабавно. Предвид стремителния спад на цените на енергията, едва ли ще имаме по-подходящо време за започване на прехода към разумно, заслужаващо доверие и ефективно облагане на въглеродните емисии. Страните не трябва да чакат някоя от останалите да започне първа. Работата в МВФ показа, че справедливото облагане с въглеродния данък е в национален интерес на много страни – дори и да пренебрегнем вредното влияние на климата в другите страни – понеже то би помогнало да бъдат разрешени големите вътрешни проблеми с околната среда.

Според Световната здравна организация замърсяването на въздуха води до преждевременна смърт на над три милиона души годишно. И бързото действие е от съществено значение за избягването на нуждата от полагането на много по-големи – и скъпоструващи – усилия след това.

Извън парижката среща на върха, повече от 160 страни изявяват желание за облекчаване на техните задължения. Чрез реализацията на тези задължения обаче страните значително ще намалят предвижданото в бъдеще глобално затопляне.

Предизвикателството днес е да изпълним тези обещания. Именно заради това се нуждаем от бързо определяне на въглеродния данък. В Париж, отбрана група лидери, истински шампиони по намаляване на въглеродните емисии ще призоват към действие. Панелът за въглеродния данък, воден от МВФ и Световната банка, ще продължи да дава политически импулс на национално, регионално и местно равнище.

В допълнение към усилията на публичния сектор, ние също така се нуждаем от силен ангажимент от страна на финансовите институции и пазарите. Пазарни инструменти като т.нар. катастрофични дългови книжа могат да помогнат за застраховка срещу нарастващия риск от природни бедствия. Други финансови инструменти, каквито са „зелените” борсови индекси и „зелените” дългови книжа, могат да помогнат за пренасочване на инвестиции към сектори, които подкрепят съобразения с природата устойчив растеж. Тук също така от съществено значение е въглеродният данък, който е предсказуем и достатъчно висок, за да бъде определящ при избора за инвестиции.

Много е заложено на карта тази седмица в града на светлината. Париж наскоро изпита жестокостта на човешката природа. Срещата на върха за климата ще бъде една възможност обаче да покажем и нейната добра страна.

*Кристин Лагард е управляващ директор на Международния валутен фонд. Била е финансов министър на Франция от 2007 до 2011, а през 2009 е наречена от „Financial Times” най-добрият финансов министър на еврозоната.

Завръщането на великите лидери

Крис Патън*

Изминаха двеста години от битката при Ватерло, където пагубното поражение на Наполеон нанесе дълбоки рани върху националната гордост на страната му, които чак генерал Шарл де Гол, със своите постижения с френската армия, успя да изличи. Въпреки това Наполеон, също като де Гол, без съмнение би попаднал във всеки исторически списък с велики пълководци – допускайки, разбира се, че „величието” е индивидуална характеристика.

Маркс и Толстой биха били категорични, че няма такова нещо като „велики водачи”. За Маркс, класовата борба във Франция създава обстоятелства, при които един „гротескно просредствен човек” – какъвто е Наполеон – е произведен в герой. За Толстой Неполеон не е бил добър генерал и е стигнал до победата чрез куража и смелостта на всички френски войници, спечелили битката при Бородино.

Независимо дали Наполеон е бил велик или не, въпросът е дали всеки лидер заслужава това определение? И ако да, кой от тях?

Има два особено важни критерия за велико лидерство, посочени от политическия философ Исая Бърлин. Първият е, ще усети ли лидерът смяната на посоката на историческия вятър? Ото фон Бисмарк успява, както и неговият германски сънародник Конрад Аденауер. И за двамата важи паметната реплика на Бисмарк за „божественото провидение”.

Вторият е, поставени ли са лидерите пред съдбоносен избор? Разбира се, ако решението притиска лидера, той или тя може би ще са безсилни пред обстоятелствата. Затова ключът е, че лидерът трябва да прецени различните възможности и да избере най-добрата за неговата или нейната страна.

Именно поради тази причина Де Гол трябва да попада във всеки списък с велики лидери. Почти без чужда помощ, той спасява Франция от изолация след Втората световна война. Когато се завръща на власт през 1958, той спасява страната си за втори път, спечелвайки две важни победи – слага край на войната в Алжир и прокарва конституцията на Петата република.

Подобно на британския министър-председател Уинстън Чърчил, Де Гол разгръща пред французите нова философия, която да установи мястото им в поствоенния глобален ред. Всъщност, мирогледите предложени от Де Гол и Чърчил за техните страни ги правят по-малко влиятелни. Техните наследници продължават да възприемат света – както и ролята на техните страни – по начин, който затормозява рационалните дискусии и изкривява управленските решения за години напред. В резултат на това никой следващ лидер на тези страни не може да им се противопостави.

Но има още един британски министър-председател, който се приближава до този образ: Маргарет Тачър, една крайно спорна фигура, обичана от едни и мразена от други. Дори нейната оставка, преди 25 години, беше в следствие на бунт в собствения й кабинет и партия. Но никой не е харесван от всички – или подкрепян от всички – и все пак тя може да се нарече велик лидер. Истината е, че дори клеветниците на Тачър не могат да отрекат нейното влияние.

Освен че е първата жена министър-председател на Великобритания, а и сред първите жени изобщо, Тачър обръща хода на британския икономически упадък. Атаката й срещу извънредно мощните профсъюзи прави и нещо повече, прави Великобритания управляема, във времена, в които страната изглежда се носи по течението на безпорядъка. При тези обстоятелства тя определено е кандидат за статута на „велик лидер”.

По същия начин китаецът Дън Сяопин може да бъде квалифициран като велик лидер, въпреки данните, че морално може и да не е толкова извисен. Според разкритията за тъмните му дела, като един от лейтенантите на Мао, Дън изиграва решаваща роля при заповядването на стрелба на площад Тянанмън през 1989. Но Дън също така отваря пазара, поставя страната на пътя към безпрецедентен растеж и просперитет, който извлича стотици милиони китайци от бедността.

Мнозина биха посочили Ли Куан Ю, основателя на Сингапур и дългогодишен министър-председател, като велик лидер, макар да би приветствал възможността да тества характера си на една по-голяма арена. И наистина, както изглежда размерът има значение за осигуряването на статут на велик лидер. Предполагам, че не е имало обидени в Люксембург, когато казах, че е малко вероятно велик лидер да се появи в тази мъничка страна, особено на фона на като цяло неконфликтните политици.

Съединените щати са достатъчно големи, за да могат да произведат велики лидери. И някои президенти наистина са извършили велики дела. Хари Труман и Дуайт Айзенхауер – които не блестят с особен интелектуален потенциал – показват отлична преценка при установяването на поствоенния международен ред, поддържал мира в по-голямата част от света десетилетия наред. Други, в това число Роналд Рейгън и Бил Клинтън, притежават голяма дарба, каквато е способността да вдъхновяват или дарбата да убеждават.

Джон Ф. Кенеди беше по малко и от двете. Той сътвори едно велико нещо: разреши Кубинската ядрена криза. А дарбата му да мотивира хората беше безпрецедентна, всъщност тя го надживя, а покушението срещу него му осигури голямо наследство.

В Африка няма толкова велика фигура след смъртта на южноафриканския президент Нелсън Мандела, който съчетаваше куража, авторитета и благородството в изящна комбинация. Всъщност той е сред най-харизматичните и очарователни лидери, с които съм имал среща. Другите двама – бившият генерален секретар на ООН Кофи Анан и бившият държавен секретар на Съединените щати Колин Пауъл – също са африканци или афро-американци.

А какво имаме днес? Единственият съвременен европеец, който може да претендира за мантията на величието е германският канцлер Ангела Меркел, реалният лидер на ЕС. Също като бившия канцлер Хелмут Кол, тя е доста подценявана първоначално, но взима правилно големите решения. Кол осигурява огромни средства за обединението на Германия, Меркел се изправя срещу руския президент Владимир Путин след намесата му в Украйна и заема позиция на щедрост към мигрантската криза.

Маркс и Толстой, убеден съм, грешат. Политическото лидерство – и мъжете и жените, които го притежават – може да отграничава доброто от лошото. Меркел е водещ пример за това днес, давайки нужната посока на Европа да се справи с екзистенциалната криза пред която е изправена.

*Крис Патън е последният британски губернатор на Хонг Конг и бивш европейски комисар за външните работи. Понастоящем е ректор на Оксфордския университет.

От Толстой до Тръмп

Крис Патън*

Една от темите за размисъл на Лев Толстой е била същността и ограниченията на властта. Какво е направило Франция толкова страховит враг, особено за Русия? Именно този въпрос е в основата на великия му роман „Война и мир” – макар Толстой някога да е казвал, че книгата му изобщо не е роман, а изследване на философията на историята.

Що се отнася до границите на властта, Толстой може би трябва да се замисли малко повече върху наречения от британския фелдмаршал Бърнард Монтгомъри след Втората световна война първи закон на войната: „Не тръгвай към Москва”. Зимата се оказва по-страшен противник от германските генерали, помогнали на руснаците в успешната им защита срещу Наполеон (урок, който Хитлер, за късмет, не научил).

Що се отнася до същността на властта, Толстой нито е бил историк на икономиката, нито демограф. Когато „Война и мир” е публикувана през 1869, от другата страна на Беринговия проток са били Съединените щати, купили Аляска от Русия само две години по-рано за едва два цента на акър.

Америка едва започва да изгрява като световна сила по време на възхода на глобализацията в последната трета на 19-ти век, което съвпада със завоюването на Американския Запад. При едва 4-5% от световното население, Америка докарва 20-30% от световното производство и то в първите стъпки на параходите, на железопътните линии и на изграждането на Чикаго.

И така в сърцето на силата на всяка страна е нейната икономическа мощ и съвкупно, и като просперитет на отделните й граждани. Китай, като страна с най-многобройно население, може и да задмине съвкупното богатство на Америка, но доходите на глава от населението там са едва около една-пета от тези в Съединените щати.

Това, което прави Америка толкова просперираща, е способността на страната да мобилизира естествените ресурси на целия континент, както и да поддържа политическа стабилност, в една извънредно рядка комбинация от разумни действия на управляващите и предприемачески инициативи на гражданите. От Александър Хамилтън насам правителството подпомага и стимулира устойчивия икономически растеж. Сред плодовете на това партньорство са изследователските институти и университети от световна класа, както и технологичното развитие, произлизащо от свързаните с отбраната изследвания.

Друга причина за американския успех е, че тя е магнит за най-добрите и най-блестящите умове от целия свят, които допринасят с таланта и енергията си за уникалната американска смесица. И този процес продължава. Демографите предвиждат, че Съединените щати е единствената развита страна, която ще претърпи значителен ръст на населението през първата половина на 21-ви век. Макар ръст на световното население се наблюдава преди всичко в най-бедните страни, мултиезиковото, мултиетническо и мултинационално население на Америка от 320 млн. ще нарасне вероятно с още 100 млн.

Отличващото се мото на Америка – „Единство в многообразието” (едно от многото, т=разбира се) – направи от страната най-успешният разказ в световната история.

Имайки предвид всичко това, кандидатурата за президент на Доналд Тръмп без никакво съмнение представлява опасна илюзия. Дори едно от предложенията, за издигане на стена за защита на Америка от света, направени от него, няма как да се случи. Нещо по-важно, има ли някой, който иска това да случи? Докато населението на Америка расте, това на Русия потъва като камък. Колко хора предпочитат повече да живеят в Москва, отколкото в Ню Йорк?

Дневният ред на Тръмп е положен върху една голяма лъжа, в основата на популизма понастоящем тормозещ и Америка, и Европа. Искаме си суверенитета обратно, крещят хората. Искаме да контролираме собствения си живот и собствените си граници. Във Великобритания, която през юни ще проведе референдум за напускане на ЕС, тези чувства са грубо манипулирани от анти-ЕС министри, заблуждаващи относно степента до която т.нар. диктаторски режим в Брюксел се намесва отвъд официалните си задължения.

И твърде много са безспорно заблудени, вярвайки че има просто решение на европейската миграционна криза. Да се изградят стени. Да се върнат по домовете им. Спрете този свят, искаме да напуснем.

Истината е, че натискът върху европейските граници ще продължи, особено ако повечето бедни държави от юг и изток грохнат. Европейците могат да решат този значим проблем на нашето поколение само като работят заедно за изковаването на една съгласувана стратегия по външната политика, сигурността, икономическото развитие и имиграцията, а не като изоставяме съседите си и пренебрегваме техните политики. Трябва да обвържем проблема с неговия първоизточник, да помогнем за възстановяването на провалените държави и да дадем причина на живеещи там да си останат у дома.

Нито Америка, нито Европа трябва да оставят политиката на измислената реалност на популизма. Тяхното не е светът, в който живеем или светът, в който бихме искали да живеем. Това е един измислен свят, но с нерешаването на проблемите ни, той привлича поколение след поколение читатели на романа на Толстой.

*Крис Патън е последният британски губернатор на Хонг Конг и бивш европейски комисар за външните работи. Понастоящем е ректор на Оксфордския университет. 

Вечеря по китайски за двама

Крис Патън*

Изтече много вода през Тайванския пролив за 70-те години откакто лидерът на китайските комунисти Мао Дзедун се срещна за пръв път с лидера на опонентите му националисти Чан Кайши. Затова състоялата се наскоро среща в Сингапур между техните наследници президентът на Китайската народна република Си Дзинпин и неговия тайвански колега Ма Индзю, с пълно основание може да се нарече историческа.

Дипломатическите преговори, които предшестваха срещата бяха безкрайно сложни, включително и за това кой ще плати вечерята (поделиха си сметката все пак). Но след размяната на гледни точки, направени при затворени врата, не последва съвместно изявление и само силно редуцирани отчети за срещата станаха достояние на китайските държавни медии. И така въпросът е защо се проведе срещата и какво вещае тя?

Дори след като комунистите на Мао печелят гражданската война (след която е и последната среща между двете партии през 1945 макар да е направен опит да бъде отхвърлена), а силите на Гуоминдана на Чан Кайшъ се оттеглят към Тайван, отношенията между двете страни продължиха без голямо напрежение. В същото време Съединените щати не оттеглиха подкрепата си към лидерите на Гуоминдана, а Щатите дадоха на Тайван гаранции за военна защита, които възпираха Китай да прави опити да обедини острова с континента със сила.

Авантюрите на Мао на Корейския полуостров, подкрепящи Севера срещу Юга и неговите западни съюзници, помогнаха за заздравяването на оста Вашингтон-Тайпе, която, благодарение на някои дипломатически стъпки, оцеля въпреки установяването на отношения с Китай осъществено от президента Ричард Никсън в началото на 1970-те. Америка призна комунистите в Пекин като легитимното управление на Китай, като помогна на Тайван да се задържи в предверието между суверенитета и реално съществуваща държава. Островът управляваше своите дела, трудно превръщайки се в демокрация през 1980-те, но никога не настоя да международно признание като пълноправна суверенна държава.

За управляващите в Китай Тайван беше „дезертирала провинция” и постоянно късаха отношенията си с всяка международна общност, която се опитваше да третира  страната като нещо повече от това. Но от друга страна имаше признаване на реалностите – особено икономическите такива – през годините.

Хората си спомнят за убийствата на площад Тянанмън през 1989. Но този май и юни, министри като мен летяха до Пекин за едно изглеждащо ни положително и наистина историческо събитие. Китай позволи на Тайван да присъства за пръв път на годишната среща на борда на Азиатската банка за развитие, при условие да бъде наречена „Тайпе, Китай”.

Няколко години по-късно, когато бях европейски комисар , след като постигнахме споразумения за приемане на КНР и Тайван в Световната търговска организация, поискахме да отворим офис на ЕС в Тайпе, за да можем да наблюдаваме спазването на правилата на СТО от страна на острова. Преди да пристъпим към това, направих предложение да кажем на китайското правителство какво възнамеряваме да правим, т.е. че ще правим търговски регулатор, а не посолство.

Парите са свързващо звено за Китай и Тайван, и техните икономики днес са тясно свързани, като огромен брой тайванци живеят и работят в Китай (особено в областта на Шанхай), а тайванските инвестиции в китайски фабрики са огромни. Тайванската компания Foxconn, най-големият производител на електроника в света (включително на Blackberries, iPhone и Kindles) има 12 фабрики в Китай, в това число една в Шънцзян, която е наела стотици хиляди работници.

Но макар тайванската политика да е естествено доминирана от островните отношения с континента, реалността на дълбоките търговски връзки между Китай и Тайван нямат дипломатическа алтернатива. Гуоминданът (наречена също така Китайска националистическа партия) иска да подобри отношенията без да изостави тайванската независимост. Опонентите й от Демократичната прогресивна партия, искат добиване на по-автономен статут, макар да е невероятно Китай да приеме някога подобно нещо.

Проучване отпреди три години показа, че 80% от 25-милионното население на Тайван би подкрепило една формална декларация за независимост, конструирана така че да не провокира китайска намеса. Това е по-скоро голямо предупреждение. Китай постоянно предупреждава Тайван да не предприема каквито и да е необмислени действия, а Съединените щати упражняват натиск върху лидерите на острова всеки път когато се държат прекалено арогантно към континентален Китай.

Изглежда има три причини за среща между Си и Ма. Първата е,че те са силно разтревожени, че Гуоминдана, изгубила миналата година местните избори с голяма разлика, също така ще изгуби и общите избори през януари. И двамата се надяват, показвайки че Китай и Тайван могат да си взаимодействат без да си причиняват неприятности, това да донесе електорални ползи на Националистите.

Освен това, във време в което китайската икономика се забавя, а регионалните напрежения нарастват заради демонстрацията на мускули от страна на Китай в Южно и Източнокитайско море, Си изглежда твърде нетърпелив да покаже мирните си амбиции. При неяснотата сред много от съседите й, не само сред американците, предстоящата му визита във Виетнам, както и визитата на министър-председателя му Ли Къцян в Южна Корея, е в пълно съответствие с неговата дипломация на маса използвана с Ма.

Истинските, дългосрочните китайски намерения не са напълно очевидни и може би това е част от неговата стратегия: неясните сигнали ще играят важна роля в дипломацията. Но две неща стават ясни.

Първо, инициативата на Си показва докъде се простира влиянието му в китайската политика. По-слаб лидер не би предприел подобни амбициозни стъпки, които представляват истинско скъсване с предишната комунистическа идеология.

Второ, мирното обединение на континентален Китай с Тайван остава малко вероятно, освен ако не се осъществи  - както Китай продължава да обещава – на базата на принципа „една страна, две системи”. Но тайванците не могат да бъдат особено спокойни на фона на случващото се днес в Хонг Конг, на която бяха обещани същите неща преди неиното връщане в рамките на Китай през 1997.

Тайванската система е демократична, китайската не е. Примерът на Хонг Конг предполага, че Китай ще принуди Тайван да изостави демокрацията и върховенството на закона – или да приеме да се откаже от тях – преди да прегърне отново в обятията си своята „дезертирала провинция”.

*Крис Патън е последният британски губернатор на Хонг Конг и бивш европейски комисар за външните работи. Понастоящем е ректор на Оксфордския университет.