вторник, 31 май 2016 г.

Г-7 и националните дългове

Мартин Фелдстийн*

На 27 и 27 май лидерите на Групата на седемте водещи индустриални страни се събират в Япония, за да дискутират общите икономическите проблеми и проблемите на сигурността. Големият общностен проблем, който заслужава вниманието им е нарастването до неустойчиви нива на националния дълг на големите развити страни. Неуспехът да се справят с експлозията на правителствените заеми ще има вредни ефекти както върху глобалната икономика, така и върху самите тежко задлъжнели страни.

Проблемът е ужасен и се влошава почти навсякъде. В Съединените щати конгресната комисия по бюджета изчислява, че дългът на федералното правителство се е удвоил през последното десетилетие, от 36% от БВП до 74% от БВП. Тя също така предвижда, че дори при благоприятни икономически обстоятелства и при липсата на нови програми, които да увеличават разходите и да намаляват приходите, дълговото съотношение до десет години ще стигне 86% от БВП. Дори е още по-притеснително, годишният дефицит ще се удвои през следващото десетилетие до 4,9% от БВП и ще достигне 100% от БВП.

Положението в Япония е още по-зле, като брутният дълг е повече от 200% от БВП. Настоящият годишен японски дефицит от 6% от БВП предполага че дълговото съотношение ще продължи да расте бързо, въпреки предприетите действия.

Условията в отделните страни от еврозоната също са различни. Но три от четирите най-големи икономики в ЕС – Франция, Италия и Обединеното кралство – имат огромни дългове и годишен дефицит, който в бъдеще ще достигне и до по-високо съотношение дълг спрямо БВП.

Растящите равнища на национален дълг изсмукват финанси, които в противен случай биха финансирали повишаващи производителността бизнес инвестиции. Днес бизнесите изпитват страх, че нарастващите дефицити ще доведат до по-високи данъци, което още ще обезсърчи инвестициите.

Това е тревожна перспектива за всички. Когато лихвите нараснат, а те със сигурност трябва да нараснат, разходите за обслужване на дълга ще наложат по-високи данъци, навреждайки на икономическите стимули и отслабвайки икономическата активност. А пък и постоянния огромен дефицит намалява възможностите, които правителствата имат за увеличение на разходите във време на икономическо забавяне или при заплаха за националната сигурност.

Намаляването на дефицита е очевидна задача на отговорните за данъчните приходи и публичните разходи: правителствата и парламентите. Но централните банки също играят роля като влияят на проблема по два начина. Чрез политиките на ниски лихви в напредналите страни, които потискат настоящия размер на бюджетния дефицит, но на цената на намаляване на натиска върху политическите лидери да решат проблема с бъдещия дефицит и да убедят гласоподавателите да изберат програми с повече разходи и по-големи данъчни облекчения. Централните банки могат да помогнат и чрез честното признание, че лихвите ще нараснат значително в бъдеще, което ще направи по-скъпо за правителствата да заемат пари и да връщат настоящия дълг.

Намаляването на годишния дефицит изисква или увеличаване на данъчните приходи, или намаляване на разходите. Увеличаването на непреките данъци е политически непопулярно и икономически вредно. В Съединените щати имат намерение да увеличат приходите без увеличаване на данъците като се ограничат до т.нар. данъчни разходи – форма на разходи, която е вградена в данъчните правила, а не е одобрявана всяка година от Конгреса.

Например, американец който купува електромобил получава автоматично намаление на данъка в размер на 7 хил. долара. По-големите данъчни разходи в Съединените щати включват намаления на ипотечните лихви и изключване от облагаемия доход върху работната заплата на застрахователните премии по здравните осигуровки.

Макар премахването на всеки един от тези основни данъчни разходи да е политически невъзможно, намаляването на сметката чрез което данъкоплатците биха намалили своите данъчни задължения ползвайки се от тези клаузи, може да увеличи съществено приходите. Затова ще направя всичко по силите си, за да убедя своите приятели републиканци в Конгреса, че намаляването на загубата на приходи от данъчните разходи наистина е начинът да се орежат правителствените разходи, макар намаляването на дефицита да зависи от приходната част на бюджета.

Добрата новина е, че сравнително малко намаляване на годишния дефицит може да върне икономиката на пътя на по-ниското съотношение дълг спрямо БВП. За Съединените щати орязването на дефицита от предвидените 4,9% от БВП до 3% от БВП би довело до падане на дълговото съотношение до 60%.

Същото е валидно за всички страни. Дългосрочното съотношение дълг към БВП е равно на съотношението на годишния бюджетен дефицит към годишното ниво на ръста на номиналния БВП. При 4-процентов номинален ръст на БВП, бюджетен дефицит от 2% може да доведе до дългосрочен спад на дълговото съотношение до 50%. Това би трябвало да бъде целта, към която да се стремят всички страни членки на Г-7.


*Мартин Фелдстийн е професор по икономика в Харвардския университет и почетен президент на Националното бюро за икономически изследвания. Председателствал е Съвета на икономическите съветници на президента Роналд Рейгън от 1982 до 1984 година. През 2006 година е назначен в Консултативния съвет за външно разузнаване към президента Джордж Буш, а през 2009 е назначен в Консултативния съвет за икономическо възстановяване към президента Барак Обама. Понастоящем той е в борда на директорите на Съвета за външни отношения, на Тристранната комисия и на Г-30, неправителствена международна организация, която се занимава с търсенето на решения за глобалните икономически проблеми.

понеделник, 30 май 2016 г.

Търсене, предлагане или иновация

Едмунд Фелпс*

Става невъзможно да преодолеем т.нар. дълготрайна стагнация, повлякла най-развитите икономики в света: богатството се трупа, но реалните заплати едва са се вдигнали, а трудовата сила отслабва. И още по-лошо, политиците нямат никаква идея как можем да се справим с това.

Зад тази стагнация стои намаляването на ръста на производителността от 1970 насам. Първопричината за тази производителност – присъща на иновацията – беше лошо ударена в края на 1960 (главно в установените индустрии) и отново през 2005.

Роналд Рейгън и Маргарет Тачър търсеха причините за стагнацията задушаваща икономиките от 1970-те в свръхпредлагането. Те намалиха данъците върху заплатите и печалбите, за да стимулират инвестициите и растежа, но резултатите бяха спорни.

А днес, при доста по ниски данъци, новото им намаляване ще се отрази в огромно нарастване на фискалните дефицити. И при вече твърде високите нива на дълга, както и при огромните дефицити, подобни мерки биха били безразсъдни.

Затова сега най-добрите и блестящи умове търсят решение от страната на търсенето, използвайки теорията съградена от Джон Мейнард Кейнс през 1936. Когато „съвкупното търсене” – нивото на реалните разходи за местни крайни продукти, които домакинствата, бизнеса, правителството и купувачите отвъд границата са склонни да направят – намалее, намаляват и производителността, и пълната заетост, а производството е ограничено до търсенето. И няма иновации.

Но влечението на почитателите на икономическата концепция за търсенето е странно. За тях търсенето на частни инвестиции е спонтанно, управлявано от сили, които Кейнс нарича „животински инстинкти”. Потребителското търсене в основата си също е спонтанно, понеже т.нар. причинна част е свързана със спонтанността на инвестициите чрез „склонността към потребление”. Как в такъв случай правителствените мерки могат да са основа за подпомагане на заетостта и растежа, когато спонтанното търсене е на рекордно ниски равнища и има загуба на работни места.

Тази концепция не схваща смисъла нито на растежа, нито на възстановяването. В здравите икономики свитото търсене предполага два типа отговори за стимулиране на възстановяването.

Приспособяването към изникващите възможности е един възможен отговор. Когато фирмите са ударени от намаленото търсене, освободеното пространство става достатъчно за разработване от предприемачи с по-добри умения за правене на бизнес – или с по-добър бизнес. Някои от работниците, които биват освободени (или уволнени) сами ще отворят фирми. При всяка рецесия много магазини на Мейн стрийт изчезват, но след време се появяват нови – като цяло по-успешни.

Друг възможен отговор е някаква местна иновация – нова идея се ражда от главите на най-различни хора с бизнес нюх. Когато фирмите са ударени от намаленото търсене спират да наемат нови хора за известно време, а хора, които биха искали да се присъединят към установените фирми се възползват от ситуацията в тях, за да измислят нови продукти или методи, и да организират стартъп-и, за да ги развият.

Нарастващ брой амбициозни иновации изковани в домашни гаражи могат да се окажат някои от най-добрите продукти. Нещо по-важно, натрупването на нови стартъп-и постепенно ще доведе до нарастващо търсене на инвестиции – самопородило се търсене! – а оттам и до растеж.

За някои това може да звучи съмнително. Могат ли нови продукти и методи да се появят на пазара, ако търсенето е недостатъчно? Както ми каза един иноватор посред финансовата криза, неговата цел била да поеме контрол върху пазара – без значение, че целения пазар беше само 90% от предишния му размер.

Може ли капиталът да бъде увеличен когато доходите са подтиснати? Малките фирми и стартъп-ите трябва винаги да воюват за кредит, а Голямата рецесия, последвала финансовата криза от 2008 направи много по-трудно това. Все пак рецесията не възпря тези фирми в намирането на финансиране в Силициевата долина, Лондон и Берлин. Нищо чудно че Германия, Съединените щати и Обединеното кралство са малко или много възстановени. В Съединените щати общият коефициент на растежа на производителността отбеляза рекорд през 1930-те, когато икономиката навлезе, а после излезе от Голямата депресия.

Възстановяването се срина печално бързо в два типа икономики. Франция и Италия губят младите си хора, които искат да бъдат новите предприемачи или иноватори, а малцината които го правят са спъвани от окопалите се здраво корпорации и други монополни интереси. В Гърция няма липса на предприемачи и иноватори, но има липса на система от бизнес ангели и рисков капитал. Някои гърци направиха стартъп-и, макар и не в самата Гърция.

Привържениците на подхода на търсенето казват, че иновациите правят възстановяването по-трудно, понеже позволява на фирмите да се справят със съществуващото слабо търсене с по-малко работници. Затова те призовават годишните инвестиции в обществения сектор да се качат до нивото необходимо за осигуряване на пълна заетост. Но подобни инфрастуктурни инвестиции биха отишли далеч отвъд отговорностите на една икономика, която да възстанови заетостта чрез създаването на работни места или иновации. Всъщност подобни инвестиции струват много повече, понеже изместват приспособяването и иновациите, които биха довели до по-голяма заетост и по-бърз растеж.

Нещо повече, колкото по-дълго западните иновации останат тясно ограничени, отговорностите за стимулиране на търсенето чрез значителен, устойчив поток от инфраструктурни инвестиции – и по същия начин отговорностите за стимулиране на предлагането чрез подобен поток от частни инвестиции – неизбежно ще доведат до все по-намаляваща възвращаемост, докато, също неизбежно, икономиката не достигне своето почти неподвижно състояние.

Предлагането на повече от същите стари продукти никога няма „да създаде свое собствено търсене”, както твърди Кейнс. Но предлагането на нови продукти може. Пречките пред приспособяването и иновациите – а не фискалната дисциплина – причиняват стагнацията ни. И само възобновеният динамизъм – а не повече фискални своеволия – предлага някаква надежда за дълготраен изход от ситуацията.


*Едмунд Фелпс е носител на Нобелова награда за икономика за 2006 и директор на Центъра „Капитализъм и общество” към Колумбийския университет.

петък, 27 май 2016 г.

Готови ли сме за следващата финансова криза

Робърт Шилър*

Какво казват хората, когато критикуват действията на генералите от „последната война”? Не това, че генералите винаги предполагат, че ще водят битка срещу едни и същи оръжейни системи и на едно и също бойно поле. Те със сигурност знаят по-добре от нас. Грешката, която генералите постоянно правят е, че мислят, че им се налага да действат на едно по-сложно ниво. Понякога генералите бавно се ориентират в обстановката, което затруднява изграждането на планове и подготовка за атака срещу тези нови оръжейни системи и на новите бойни полета. И което е по-важно, понякога предполагат, че народопсихологията и внушенията за повдигане на морала са много по-важни за постигане на победа и са същите като в предишната война.

Това е вярно също така и за регулаторите, чиято работа е да предотвратяват финансови кризи. По същата причина те могат да се забавят при промяната на отговора в новата ситуация. Те са склонни да се забавят при адаптацията  в промяната на обществената психология. Нуждата от регулация зависи от обществените нагласи при последната криза и, както Джордж Акерлоф и аз твърдим в „Животинското поведение”, нагласата зависи изключително от променящия се публичен фон.

Последните развития на ситуацията, публикувани от Съвета за финансова стабилност (СФС) в Базел, показват определени подобрения в осигуряващите стабилност финансови регулации в 24-те най-големи световни икономики. На тяхното „табло” е показано развитието в 14 различни регулаторни сфери. Например СФС дава висока оценка на всички 24 страни за изпълнението на изискванията за рисков капитал, заложени в „Базел 3”.

Но ситуацията не е никак успокояваща. Тези изисквания за рисковия капитал може да не се окажат достатъчни, както Анат Адмати и Мартин Хелвиг твърдят в своята влиятелна книга „Новите дрехи на банкерите”. И се наблюдава много по-малък напредък в дузина други регулаторни полета, които СФС е подредило.

Вижте например регулациите свързани с фондовете за предлагане на финансиране, които, според СФС, са разработени едва в няколко страни след кризата от 2008. Тези фондове са алтернатива на банките за търговия само с пари, предлагащи ги на малко по-висока лихва, но без застраховка, която защитава банковите депозити в много страни. Също като при банковите депозити, инвеститорите могат да разполагат с парите си по всяко време. И също като при банковите депозити, фондовете са под потенциална заплаха от фалит, ако голям брой хора се опитат да изтеглят парите си по едно и също време.

На 16 септември 2008, само няколко дни след началото на паническото теглене на пари от американската банка Washington Mutual и ден след като бе съобщено за фалита на Lehman Brothers, основният финансов търговец в Съединените щати Reserve Primary Fund, които са инвестирали в дългови книжа на Lehman, изпаднаха в сериозна беда. При активи много по-малко от дължимите на инвеститорите, фондът се оказа на ръба на паническо теглене на пари. Когато паниката сред хората нарасна федералното правителство, страхувайки се от по-голяма паника на другите финансови пазари, гарантира всички подобни фондове за една година, започвайки от 19 септември 2008.

Причината тази паника да беше толкова плашеща, че да наложи безпрецедентна правителствена намеса, лежи в описанието на случващото се. Истината е, че Reserve Primary Fund не беше загубил всичко. Той просто „настъпи мотиката”, което означаваше, че нямаше реален долар срещу всеки осчетоводен долар, но все още можеше да плати 0,97 долара за всеки долар. Къде е кризата тук? В края на краищата, банковите вложители по правило губят повече, когато връхлети неочаквана инфлационна вълна върху покупателната способността на спестяванията им (само номиналната стойност на тези депозити е застрахована). Но случващото се не се фокусираше върху това. Загубата на реална стойност дължаща се на инфлацията от десетилетия не беше важна тема в описването на случващото се в Съединените щати, понеже устойчивата ценова стабилност накара хората да забравят за това.

Но те не бяха забравили за Голямата депресия от 1930-те, макар повечето живи днес да не са били живи тогава. През 2008 споменът за Голямата депресия беше съживен навсякъде, с всичките му цветни подробности за финансовата паника и гневни тълпи окупирали затворените банки. Нещо повече, отговорните власти повтаряха отново и отново, че подобни събития са исторически отдалечени и няма как да се случат отново. През 2008 духът на гнева от онова време, обществената реакция на доста по-малко по мащаб събитие, взе застрашителни размери.

Отне приблизително шест години след кризата на Комисията за валутния курс и ценните книжа да снижи уязвимостта на финансовите фондове, чрез изискването от 2014 за „плаваща NAV” (нетната стойност на активите), което означава че първичният финансов пазар повече не е длъжен да плаща по долар за всеки долар по номинална стойност. Те ще изплащат целия дял на вложителите по сметките им. Това обаче не е застраховка срещу загуби за инвеститорите в тези фондове. Все пак това със сигурност ще помогне да се предотвратява паническо теглене на пари, понеже паническото теглене на пари от някои няма да причинява щети на останалите, които не са изтеглили парите си.

Международната регулаторна рамка се промени в положителна посока от 2008 насам, но тази промяна може да бъде изпреварена от всяка промяна в настроението, което е присъщо на животинската ни природа. Регулаторите можеше да наложат плаващата NAV още преди десетилетия. Но те не го направиха, понеже не успяха да предугадят настроението, което можеше да дестабилизира фондовете за парично финансиране. От регулаторните власти не можеше да се очаква да предвкусят неочакваното обществено внимание към новооткрития риск от паническо теглене на пари от небанковите финансови компании.

Колкото по-дълго имаме икономическа система, която произвежда растеж чрез възнаграждаване на създаващи фалшиви реалности актьори и инвеститори, толкова повече рискове ще генерираме от вредни приказки и истории, които внезапно и за кратко да задушат вдъхновението. Регулаторите трябва да се преборят със скритите структурни рискове, които дестабилизират отвътре, както се случи с небанковите финансови фондове. Но най-неотложните регулации винаги ще се определят от времето и контекста, понеже настроенията се менят. А настроенията отекващи в обществото, още веднъж показват дрънкането на финансовите ни оръжия.


*Робърт Шилър е носител на Нобелова награда за икономика за 2013 година. Професор е по икономика в Йейлския университет и е съавтор на индекса на американските цени на имоти „Кейс-Шилър”.

четвъртък, 26 май 2016 г.

Саудитска Арабия след петрола

Мохамед Ел-Ериан*

Саудитска Арабия привлече вниманието на света с обявяването на амбициозния си план наречен „Визия 2030” и целящ ревизия на структурата на икономиката й. Според плана трябва да се намали исторически високата зависимост от петрола чрез начина, по който кралството генерира доход, както начина, по който то харчи и управлява огромните си ресурси. Той е подкрепен от детайлен план за действие, като първите стъпки от него вече бяха направени чрез сензационните институционални промени в една страна отдавна позната с своите предпазливост и политически консерватизъм.

Макар непосредственият повод за икономическото преструктуриране да е влиянието на рязо падналите международни цени на петрола, основната причина за тези реформи се забелязваше доста отдавна. С петролни продажби носили огромни правителствени приходи и с публичен сектор като основен работодател, саудитските власти отдавна изразяват тревогата си, че липсата на икономическа диверсификация в кралството може да постави под съмнение дългосрочната му финансова сигурност.

Повече от двойното намаляване на петролните цени през последните 18 месеца беше придружено от мащабна промяна на функционирането на петролния пазар. С ръста на нетрадиционните източници на енергия – особено на „шистовата революция”, която почти удвои американското производство до приблизително 10 млн. барела на ден само за четири години – воденият от саудитците петролен картел ОПЕК (Организацията на страните износителки на петрол) намали значително влиянието си върху определянето на пазарните цени. В допълнение определени членове на ОПЕК, отново водени от Саудитска Арабия, сега са много по-малко склонни да се опитват да удържат колебанията в цените на петрола, като правилно прецениха, че „уязвимите производители” могат да претърпят значителни загуби на пазарен дял.

Именно поради тази причина „Визия 2030” е толкова важна. Искайки да си върне контрола върху своите икономически и финансови съдбини, кралството създаде един амбициозен икономически план за преструктуриране, основен проводник на който е енергичният и втори в наследствената йерархия принц Мохамед бин Салман Ал Сауд. Простичко казано, „Визия 2030” е съсредоточена върху три основни сфери, в едно с усилията да се защитят най-уязвимите части от населението.

Първо, планът търси увеличение на непетролните приходи, чрез повишаване на данъците и таксите върху публичните услуги, постепенно разширявайки данъчната база (включително чрез въвеждане на ДДС) и вдигайки приходите от нарастващия брой посетители на кралството.

Второ, властите искат да намалят разходите чрез орязване на субсидиите, рационализиране на мащабните програми за публични инвестиции на страната и съкращаване на разходите за въоръжаване с чуждестранно въоръжение.

Трето, кралството иска да диверсифицира националното си богатство като увеличи настоящите приходи от инвестиции. Например, според плана трябва да се увеличи капиталът, чрез първично публично предлагане на малка част (до 5%) акции на саудитската петролна компания „Арамко”, гигантският петролен конгломерат и да се инвестират постъпления в по-широка гама активи по целия свят.

Тази смела икономическа визия не е безрискова. Икономическият преход е доста сложно нещо, особено в такива размери и при такъв обхват. Бързият и видим успех често е нужен, за да осигури ключови поддръжници, специално сред онези, които естествено ще се съпротивляват на промените.

Планът за действие основан на изпълнението на „Визия 2030” неизбежно води до отваряне едновременно на множество фронтове и се нуждае от внимателно координиране и контролни механизми. Изискването за подсилени административни и оперативни ресурси се сблъсква с трудностите, които кралството изпитва не само заради по-ниските приходи от петрол и заради намаляващите огромни резерви, но също така и поради нуждата от поддържане на неговото регионално влияние, особено в Сирия и Йемен.

На този фон е обнадеждаващо, че представянето на „Визия 2030” бързо бе последвано от първите забележителни стъпки. Удържането на този ритъм и последователна комуникация с ключовите вътрешни фигури ще увеличи значително шансовете за успех на плана. Как Саудитска Арабия ще пристъпи към осъществяването на това важно икономическо преструктуриране ще бъде следено отблизо от останалите пет държави членки на Съвета за сътрудничество на страните от Персийския залив – както и от много други страни.

Вниманието привлечено от „Визия 2030” не е никаква изненада. Планът е много повече от фундаментална икономическа реформа. Ако Саудитска Арабия постигне успех при трансформацията на своята икономика, другите страни, изправени пред подобни предизвикателства в региона и отвъд него, ще бъдат вдъхновени да ги последват.


*Мохамед Ел-Ериан е главен икономически съветник на Алианц груп и член на нейната Международна изпълнителна комисия. Председател е на Съвета за глобално развитие към президента на Съединените щати Барак Обама. Преди това е бил изпълнителен директор и главен инвестиционен съветник на PIMCO. Определен е за един от 100-те глобални мислители на 2009, 2010, 2011 и 2012 на списание „Форин полиси”.

сряда, 25 май 2016 г.

Икономическата справедливост и американските президентски избори

Кенет Шийви* и Дейвид Стейсавидж**

Избирателите в Съединените щати изразиха гнева си тази година оглеждайки се в мнозинството си за антиелитарни кандидати и при демократите, и при републиканците. Един от факторите разпалващи тревогите на избирателите е повече от очевиден: мнозина обикновени американци мислят, че картите се обръщат срещу тях. Нещо повече, когато им се зададе въпроса „Мислите ли, че икономическата система на Съединените щати фаворизира основно богатите или е по-скоро справедлива към повечето американци?”, внушителните 71% - включително и повечето републиканци – казват, че системата фаворизира богатите.

Данъчната система е основният източник за това усещане. Когато американците са били попитани специално за данъците, се получава същото послание. Мнозинството от избирателите (62%) вярват, че американската данъчна система фаворизира богатите. В отговор на това нарастващо усещане, кандидатите за президент на двете партии обещават връщане на икономическата справедливост и реформа на данъчната система.

Тримата изпъкващи антиелитарни кандидати предложиха силно различаващи се данъчни планове. Бърни Сандърс, политически независим кандидат състезаващ се за демократите, предлага увеличаване на данъците с 15,3 трлн. долара през следващото десетилетие. Според неговия план богатите трябва да поемат най-големият дял, като общото данъчно облагане за най-богатите трябва да достигне 54,2%.

Вероятната номинация на републиканците, Доналд Тръмп, също представи радикален данъчен план, каквото направи и последният му останал съперник, Тед Круз. Но предлаганите от Тръмп промени вървят в точно обратната посока, преследвайки намаляване на общите постъпления през следващите няколко десетилетия с 9,5 трлн. долара (планът на Круз се целеше в намаляване с 8,6 трлн. долара и призоваваше за плоско подоходно облагане в размер на 10%).

Това повдига един очевиден въпрос. Защо избиратели, които вярват, че данъчната система е несправедлива, подкрепят кандидати предлагащи подобни радикално различни решения? Докато някои си помислят, че бедните избиратели и избирателите от средната класа подкрепящи данъчните планове на републиканците са будали, голямата картина е много по-сложна – и много по-интересна.

Проучванията ни, правещи преглед на дебата за данъците в Съединените щати през последните 200 години, показват друга причина: хората може и да са съгласни, че данъците трябва да са справедливи, но тотално се разминават в определението си за „справедливост”. За някои американски избиратели справедливостта се основава върху принципа за „справедливата цена”. Богатите трябва да бъдат облагани с по-високи данъци, понеже те могат да си го позволят. Други, не по-малко непреклонни относно важността на справедливостта, я определят като „равно отношение”.

За последните избиратели справедливостта означава, че всеки трябва да бъде облаган с еднакъв данък – така както всеки в една демокрация има един глас на избори. Не е изненадващо, че мнозина американци споделят тази гледна точка. Изборите показват, че дори в ерата на нарастващо неравенство, значителен дял от избирателите продължават да подкрепят плоския данък.

Тези две гледни точки може и да са още един симптом за политическата поляризация в Съединените щати. Но има една зона в която и двете страни постигат съгласие: никой не вярва, че богатите трябва да са облагани с по-ниски ставки от данъкоплатците с ниски и средни доходи. И все пак, според последните данни на данъчната служба, за щастливците да бъдат в онзи 1% на върха по доходи, именно това е подходящата данъчна система. Сред тази група, колкото по-богат си, толкова по-ниски са неговите или нейните данъци.

Навярно не е съвпадение, че единственото нещо, около което се обединяват всички кандидати за президент, е премахването на привилегиите за най-богатите данъкоплатци. И кандидатите на демократите, и кандидатите на републиканците залагат на отмяната на носещите лихви обезпечения, което позволява на хедж фондовете и дружествата за управление на активи да плащат по-ниски данъци от останалите.

По същия начин Сандърс и съперникът му при демократите, Хилари Клинтън, отдават предпочитания на диференцираното облагане на капиталовите печалби – основна причина най-богатите американци често да се радват на по-ниски данъчни ставки. Клинтън – най-елитарната сред кандидатите – предложи въвеждането на добре познатото „Правило на Бъфет” (наречено на милиардера Уорън Бъфет, изковал термина), въвеждане на минимално данъчно облагане за онези с най-високи доходи.

Въпреки огромните философски разлики между двете партии за обхвата на правителствена намеса, има един неоспорим път, по който избраният през ноември кандидат може да задоволи исканията на избирателите. Той или тя могат да направят така, че богатите повече да не плащат най-ниските данъци от всички. Това може да е първата стъпка към възстановяването на базисната икономическа справедливост.

*Кенет Шийви е професор по политология в Stanford University.


**Дейвид Стейсавидж е професор по публични политики в New York University.

петък, 20 май 2016 г.

Китайската планина от дълг

Бари Айхенгрийн*

Има широкоразпространено съгласие за два факта отнасящи се до китайската икономка. Първо, забавянето приключи и растежът се вдига. Второ, не всичко във финансите е наред. Но все пак няма съгласие за това какво ще се случи.

Добрата новина е, че вътрешното потребление продължава да расте. Продажбите на автомобили са нараснали с близо 10% през март, спрямо март миналата година. А продажбите на дребно нарастват на годишна база с 10% за първото тримесечие.

Най-драматичното увеличение обаче е при инвестициите. Инвестициите в недвижими имоти отново е с ръст след колапса през 2015. Индустриалните инвестиции, особено при държавните предприятия, скочиха рязко.

В основата на този обрат е огромният скок на кредитите, като властите, разтревожени че по-ранното забавяне е прекалено, насърчиха китайските банки да започнат да кредитират. Кредитният ръст, познат в Китай като „цялостно социално финансиране”, нарасна на годишна база с 13% през четвъртото тримесечие на 2015 и отново през първото тримесечие на тази година, което помогна за двуцифрения годишен растеж на БВП. Откакто избухна финансовата криза през септември 2008, Китай има най-бързия кредитен ръст в света. Всъщност има още един кредитен бум от такъв мащаб в писаната история.

Лошата новина е, че кредитният бум рядко свършва добре, както икономистите Мориц Шуларик и Алън Тейлър ни припомниха. Китайското кредитно цунами финансира инвестиции в стоманената индустрия и строежа на жилища, сектори вече натрупали огромен производствен капацитет. С други думи, компании вземащи заем са точно онези, които са най-малко способни да ги върнат.

МВФ, който е на път да възприеме консервативна позиция по въпроса (не за да избегне враждебната реакция на могъщи правителства), изчислява че 15% от китайските заеми към нефинансови корпорации, са рискови. Дългът на нефинансовите корпорации, който понастоящем възлиза на 150% от БВП, увеличава стойността на лошите заеми до една-четвърт от националния доход.

Може би все още е възможно да бъдат продадени свободните апартаменти за част от производствената им цена. Може и да е възможно да бъдат продадени машините от фабриките на други страни или да бъдат превърнати в скрап. Но там където рисковите заеми са концентрирани – в стоманената индустрия, мините и недвижимите имоти – се предполага, че загубите ще бъдат значителни.

Именно заради това се смята, че най-малко болезненото решение, размяна на дълг срещу собственост, няма да е най-малко болезненото. Да, лошите кредити могат да бъдат закупени от компании за управление на активи, които да ги препакетират и да ги продадат на други инвеститори. Но ако мениджърите на активи платят пълната стойност на тези заеми, те ще претърпят загуби, а правителството ще трябва да плати сметката. Ако те платят само пазарната цена, банките ще претърпят загуби, а правителството ще се наложи да ги рефинансира.

Това оставя три неапетитни възможности. Първо, властите могат да емитират дълг, за да увеличат финансирането необходимо за рекапитализиране на банките. Правейки това, те биха трансформирали ефективно корпоративния дългов проблем в публичен дългов проблем. Това без съмнение ще прехвърли финансовата тежест върху бъдещите данъкоплатци, което няма как да повиши потребителското доверие.

Те също така не могат да увеличат доверието в публичните финанси. Публичният дълг в Китай все още е сравнително нисък. Но, както всеки жител на Ирландия може да ви каже, той може да се раздуе, когато удари банкова криза.

Алтернативата е централната банка да финансира рекапитализацията с предоставянето на кредит. Но макар властите да разчитаха на този подход през 1999, последния път те се изправиха пред сериозен проблем с лошите кредити, а пускането на печатницата за пари е несъвместимо с другата официално поставена цел от властите: стабилните нива на обменния курс. Видяхме миналия август как инвеститорите могат да изпаднат в паника, когато курсът на юана се измени неочаквано. Валутното обезценяване може не само да предзивика дестабилизращ спирален ефект на капиталовите потоци. То може също така да дестабилизира и банките, от които парите първи напускат страната.

Последната възможност е да си представим, че проблемът с лошите кредити ще се реши от само себе си. Банките трябва да бъдат подпомогнати да „освежават” своите заеми: да се отсрочат плащанията докато намалее дължимото. Внушението, че банките са добре капитализирани ще сработи. Взелите заем, които се налага да бъдат ликвидирани или реорганизирани ще бъдат съживени, благодарение на вливането на свеж банков ресурс. Резултатът ще изглежда същия като при японската банкова криза: зомби банки заемащи на зомби фирми, които добавят изкуствен натиск върху жизнеспособните фирми, задушавайки техния растеж.

Финансирането на банковата рекапитализация чрез емитиране на дълг е по всяка вероятност най-малко лошата възможност. Това не означава, че ще бъде безболезнено. Нито има някакви гаранции, че китайските политици ще го възприемат. Но ако не го направят последиците могат да са ужасяващи.


*Бари Айхенгрийн е професор по икономика в Калифорнийския университет, Бъркли; хоноруван професор по американска история и институции в Кеймбриджкия университет; и бивш старши политически съветник на МВФ.

четвъртък, 19 май 2016 г.

Европа за продан

Ги Верхофстад*

Европейската бежанска криза е далеч от решение, но има сигнали, че споразумението подписано от ЕС и Турция на 18 март е намалило притока на бежанци и мигранти от Турция към Гърция. Според Фронтекс, агенцията за граничен контрол на Европа, 26 460 мигранти са засечени да пресичат външните граници на ЕС в източното средиземноморие през март, което е по-малко от половината на броя им от февруари.

Председателят на Европейския съвет Доналд Туск вече заяви, че сделката, съгласно която ЕС трябва да плати на Турция милиарди евро, за да прекъсне турско-гръцкия път на мигрантите, „дава резултат”. Много от правителствата в ЕС въздъхнаха с облекчение. Потокът от мигранти по този коридор бе прекъснат.
Но на каква цена?

Турция и ЕС понастоящем работят в тясно сътрудничество за изпълнение на споразумението, макар отношенията помежду им да все по-напрегнати. А легитимността и правните основания на сделката с право са посрещнати с вълна от скептицизъм от страна на неправителствени и благотворителни организации, както и от правозащитници. Едва задействано, това споразумение вече започва да показва слабости.

Ключовият елемент на сделката е, че лидерите на ЕС постигнаха съгласие да предоставят безвизов режим за пътувания на 75 млн. турски граждани от края на юни. Първоначално Турция беше задължена да изпълни 72 условия до тогава, като някои европейски дипломати да предупреждаваха, че едва половината могат да бъдат изпълнени. В началото на май обаче, ЕК даде условна подкрепа за премахване на визите за пътуване с настояване за изпълнение на петте най-важни критерия.

Само времето ще покаже дали ЕС може да има доверие на турското правителство като се увери, че са били изпълнени поставените условия (които са по-скоро технически, отколкото политически). Но въпреки това трябва да очакваме бурни събития.

На първо място, даването на безвизов достъп на турското население до свободната Шенгенска зона е спорно действие. Когато лидерите на ЕС подписаха визовата сделка, те го сториха в относителна потайност и то в пика на бежанската криза. И е напълно възможно същите тези популисти и националисти, принудили лидерите на ЕС да търсят споразумение с  Турция, за да удържат бежанската криза, сега да поведат бунта срещу безвизовия достъп за турски граждани.

Нещо повече, Туск не може да се оневини. При последното му посещение в Турция, той твърдеше, че турското правителство е „най-добрият пример в света” за това ка да се отнасяме с бежанците. Разбира се, Турция пое своя справедлив дял бежанци от Сирия и други държави. Но е глупаво представляващите ЕС да внушават, че Турция е ролеви модел за останалите.

Турция не е сигурна държава за бежанците. Всъщност, там има нарастващ брой данни за изтикване на сирийски бежанци обратно зад границата. А шокиращите репортажи от турската граница показват гранични патрули стрелящи по сирийски цивилни, които бягат от Ислямска държава и от гражданската война в собствената си страна.

Призивите към ЕК да разследва тези случаи се посрещнаха със свиване на рамене. Human Rights Watch и ООН изчисляват, че най-малко 100 хил. сирийски цивилни за заседнали от сирийската страна на границата с Турция. Но чрез подписването на долнопробната сделка с Турция, европейските лидери загубиха всякакво право да размахват пръст на президента Реджеп Тайип Ердоган – и Ердоган знае това отлично.

Сделката между ЕС и Турция драматично отслаби възможностите на ЕС да бъде защитник на свободата на словото и свободата на пресата. Бекир Боздаг, турският правосъден министър, разкри миналия месец, че турски прокурори са повдигнали над 1800 обвинения срещу различни хора, за обида на Ердоган, откакто той стана президент през 2014. Сред тези хора има карикатуристи, журналисти и дори деца.

Вместо да окуражи политиците в Европа да защитят свободата на словото и да оказват натиск за реформи в Турция, споразумението ЕС-Турция рискува да ги задуши от страх да не разстроят Ердоган. Решението на турското правителство да поиска наказателно преследване на германския комик Ян Бьомерман, за обида на Ердоган, е илюстрация колко уязвим е ЕС днес за изнудване от страна на Турция. Лидерите на ЕС знаят, че ако го притиснат твърде много, той може във всеки един момент да разтвори портите за бежанците.

Сделката ЕС-Турция се оказа толкова благоприятна за Турция, че останалите транзитни страни поискаха същата. Либийският вице-президент Ахмед Матиг изрази надежда за постигане на подобно споразумение с неговата страна, за да ограничи потока от мигранти към Европа, въпреки факта, че правителството не контролира голяма част от бреговата ивица.

Плащането на хора за разрешаването на един проблем може и да е успешно краткосрочно решение, но то рядко се оказва жизнеспособно в дългосрочен план. Европа трябва да работи с Турция, а не да зависи от нея. С подписването на тази сделка ЕС даде на Ердоган ключът за задната си врата. Това няма да помогне на плановете на Турция за членство в ЕС и определено не е в дългосрочен интерес на ЕС.

Ключът за ЕС трябва да бъде взет от ръцете на Ердоган. Но това може да се случи, само ако ЕС изработи колективен отговор, отансящ се и за глобалния миграционен натиск. Това означава да се изготви адекватна европейска стратегия за предоставянето на убежище и миграцията, създаването на брегова охрана и гранични сили и подсигуряването на правно обосновани и сигурни пътища за търсещите убежище и мигрантите. Дотогава ЕС ще остане длъжен на съседните страни за свършената от тях мръсна работа.

Янис Варуфакис, бившият финансов министър на Гърция, сподели че с приемането на сделката между ЕС и Турция Европа „изгуби душата си”. Това е меко казано. Всъщност Европа продаде душата си. И така постави под въпрос основанията за своето съществуване.


*Ги Верховстад, бивш белгийски министър-председател, е президент на АЛДЕ в Европейския парламент.

сряда, 18 май 2016 г.

Тръмп ще отслаби Америка

Джоузеф Най*

Доналд Тръмп, най-вероятната номинация на Републиканската партия за американски президент, изрази дълбок скептицизъм към съюзите на Америка основани на ценности. Неговият възглед за света е от 19-ти век.

Тогава, Съединените щати изпълняват завета на Джордж Вашингтон да избягват „участието в съюзи” и следват „Доктрината Мънро”, която е фокусирана върху американските интереси в Западното полукълбо. При отсъствието на голяма редовна армия (и при флот, който през 1870-те в бил по-малък от този на Чили), Съединените щати играят нищожна роля в глобалния баланс на силите през 19-ти век.

Това се променя значително с влизането на Америка в Първата световна война, когато Удроу Уилсън скъсва с традицията и изпраща американски войски да се бият в Европа. Нещо повече, той предлага една Лига на нациите да се грижи за колективната сигурност в глобален мащаб.

Но след като Сенатът отхвърля членството на Съединените щати в Лигата през 1919, войските се прибират у дома и Америка „се връща към нормалността”. Макар днес да са най-големият глобален играч, Съединените щати стават опасно изолационистки. Отсъствието на съюзи през 1930-те полага основите за катастрофалното десетилетие характеризиращо се с икономическа депресия, геноцид и още една световна война.

Звучи злокобно, но последната детайлна реч на Тръмп за външната политика подсказва, че той черпи вдъхновение именно от този период на изолация и сантименти от рода „първо Америка”. Подобни сантименти винаги са били на дневен ред в американската политика, но те са оставали на заден план след края на Втората световна война по една проста причина: те пречат, а не спомагат за мира и просперитета както у дома, така и зад граница.

Връщането към изолацията и началото на „Американския век” в световната политика е белязан от решението на президента Хари Труман след Втората световна война, което кулминира в постоянни съюзи и военно представителство зад граница. Съединените щати влагат всичко в "Плана Маршал" от 1948, създават НАТО през 1949 и повеждат коалицията на ООН, водила войната в Корея през 1950. През 1960 президентът Дуайт Айзенхауер подписва отбранително споразумение с Япония. Американски войски има в Европа, Япония и Корея и до наши дни.

Макар Съединените щати да имат горчив вкус в устата заради катастрофалните намеси в развиващи се страни като Виетнам и Ирак, има солиден консенсус по отношение на съюзническата си система – и не само сред онези изработващи и практикуващи външна политика. Обществените нагласи показват, че има големи мнозинства подкрепящи НАТО и американо-японското съюзничество. Въпреки това, за пръв път от 70 години, основен кандидат-президент на Съединените щати поставя този консенсус под въпрос.

Съюзите не просто подкрепят американската сила, те също така осигуряват геополитическа стабилност – като например забавиха опасното разпространение на ядрени оръжия. Макар американските президенти и секретари по отбраната понякога да се оплакват от ниските военни разходи на своите съюзници, те винаги са гледали на съюзите като на ангажимент за стабилност – нещо като приятелство, а не търговия.

За разлика от постоянно променящите се прагматични съюзи, които са характерни за 19-ти век, съвременните американски съюзи осигуряват сравнително предвидим международен ред. В някои случаи, както с Япония, подкрепата на страната домакин прави по-евтино поддържането на войски зад граница, отколкото у дома – в Съединените щати.

Но днес Тръмп величае ценностите на непредвидимостта – потенциално полезна практика когато се споразумяваш с врагове, но катастрофален подход за успокояване на приятели. Американците често се оплакват от волните ездачи, без да си дават сметка, че Съединените щати задават тона.

Не е невъзможно нови сили – да кажем Европа, Русия, Индия, Бразилия или Китай – да задминат Съединените щати в следващите десетилетия и да поемат кормилото. Но е малко вероятно. Сред нещата отличаващи Съединените щати от „доминиращите велики сили в миналото”, според изтъкнатия британски стратег Лорънс Фридман, е че „американската сила се базира на съюзите, а не на колониите”. Съюзите са актив, колониите са пасив.

Приказките за американския упадък са погрешни и заблуждаващи. Нещо по-важно, те съдържат опасни политически заключения и дори окуражават страни като Русия да се впускат в рисковани политики, като Китай да бъде по-нападателна към своите съседи или Съединените щати да използват прекомерна сила. Америка има много проблеми, но не е в пълен упадък и е вероятно да остане много по-мощна от всяка друга държава в обозримо бъдеще.

Истинският проблем за Съединените щати не е, че ще бъде изместена от Китай или друг съперник, а че ръстът на властовия ресурс при много други – както държавни, така и недържавни играчи – ще постави нови препятствия пред глобалното управление. Истинското предизвикателство ще бъде ентропията – неспособността да се свърши работата.

Отслабването на американските съюзи, вероятният резултат от политиките на Тръмп, едва ли е начинът да „направим Америка отново велика”. Америка ще се изправя пред нарастващ брой нови международни проблеми, които изискват упражняването на сила по-скоро съвместно с другите, а не срещу другите. А в един все по-сложен свят само взаимообвързаните държави са силни държави. Както отбеляза Ан-Мари Слотер „дипломацията е социален капитал; тя зависи от интензитета и обхвата на дипломатическите контакти на една нация”.

Съединените щати, според австралийския Lowy Institute, оглавява класацията на страните по брой посолства, консулства или дипломатически мисии. Съединените щати има около 60 съюзнически договора. Китай има едва няколко. Списание Economist изчислява, че от 150-те най-големи страни в света, почти 100 разчитат на Съединените щати и само 21 са срещу тях.

Обратно на твърденията, че „Китайският век” е на ред, съм на мнение, че не сме навлезли в следамериканския свят. Съединените щати остават централни при определянето на глобалния баланс на силите и при осигуряването на глобалните обществени блага.

Но американското превъзходство във военно, икономическо и дипломатическо (мека сила) отношение все още не върви към залез. Делът на Съединените щати в световната икономика ще пада, а способността им да упражняват влияние и организират действие ще става все по-ограничена. Повече от всякога американската способност да поддържа силата на своите съюзи, както и да установява нови мрежи, ще бъде в центъра на глобалния успех.


*Джоузеф Най е бивш помощник секретар по отбраната на Съединените щати и председател на Националния съвет по разузнаване. Професор е в Харвардския университет и е член на Съвета на световния дневен ред за бъдещето на управлението към Световния икономически форум.

вторник, 17 май 2016 г.

Вътрешният враг на Британия

Харолд Джеймс*

Навсякъде по света демокрациите са изправени пред сериозни предизвикателства. Съединените щати са въвлечени в най-странната си кампания за първични президентски избори помнена някога, като популистики аутсайдери са на път да разрушат установените партийни механизми. Бразилия е парализирана от конституционна криза. Европейците сами се докараха до демократичен дефицит в ЕС. А в Обединеното кралство идеята за възстановяване на националния суверенитет подхрани кампанията за напускане на ЕС.

Но усилията за възстановяване на „властта на хората” могат лесно да обърнат хората едни срещу други. Приближаващият референдум за британското членство в ЕС е на дневен ред.

Традиционните теоретици на представителната демокрация са дълбоко скептични по отношение на пряката демокрация. Референдумът може да носи сериозни рискове. Когато един сложен проблем е сведен до прост избор, този избор става екзистенциален – потенциален извор на дълбоко, дългосрочно разделение. Именно това се случва днес в Обединеното кралство.

Но няма как да се избяга от усложненията в британската кампания. Те просто се появяват отново и отново в неувереността и в двата лагера какво точно ще постигне този избор. Оставането в ЕС би означавало запазване на „полу обособения” статут и може би искане за повече изключения и автономия от общите правила – курс предпочетен вече от министър-председателя Дейвид Камерън. Но то може и да означава опит на база общество да се решат широк кръг от проблеми – от сигурността до икономиката – които, както отбелязват привържениците на оставането в ЕС, Обединеното кралство не може само да реши. Този резултат, разбира се, би означавал по-тясна интеграция.

Аргументите на привържениците на излизане от ЕС („Брексит”) са доста по-неясни. Какво би се случило, ако Обединеното кралство бъде въвлечено в процеса на двугодишна процедура по напускане, предвидена в Договора от Лисабон? Ще оперира ли в съществуващата Европейска икономическа зона (т.нар. "Норвежко решение")? Или би избрало множество двустранни споразумения („Швейцарското решение”)? Ами дали да не е – както предложи министърът на правосъдието в кабинета на Дейвид Камерън Майкъл Гоув – изграждането на свободна търговска зона с Босна, Украйна и Албания („Албанския модел”)? Трябва ли Обединеното кралство да участва в преговорите за Трансатлантическото търговско и инвестиционно партньорство като отделен участник? Правилно ли е Обединеното кралство да се отрича от постигнатия огромен глобален прогрес за премахването на митническите бариери?

Всъщност изборът между „да” и „не” на 23 юли няма да реши нищо. Но проблемът няма да свърши с това. Предоговарянето на детайлите на британските отношения с Европа, какъвто и да е изходът, ще отнеме години. А успокояването на поляризацията причинена от референдума ще бъде доста по-дълъг процес.

За страни като Швейцария, с нейната практика в пряката демокрация, референдумите не произвеждат дълбока поляризация. Понеже се случват доста често, печелившите коалиции се менят постоянно и според конкретните проблеми, което означава, че отделния избор не оставя дълбоки разцепления в електората.

Но в представителните демокрации като Обединеното кралство (и почти всички останали демокрации днес), гласоподавателите избират лидери, които да преценяват сложните ситуации и да постигат компромиси. Когато решението се смята за толкова важно, че да не може да бъде поверено на представителството, принципите върху които лежи целият политически ред са под въпрос. Нещо повече, то добива изключителна важност, понеже разпалва силни страсти между двете опозиции. Всъщност, дълбокото разделение, което референдумът за „Брексит” предизвика, съживи стари спомени, разтърсили политическата вярност и развалили стари приятелства.

Най-пресният такъв спомен в Обединеното кралство е Суецката криза от 1956, която се превърна в дебат за следвоенната роля на Британия в света и степента й на зависимост от американското благоволение. През 19-ти век, е имало разгорещен дебат за свободната търговия със зърно, който завършва с отмяната на „Зърнените закони” от тогавашния министър-председател Робърт Пийл. Петдесет години по-късно, Франция е разделена заради осъждането за измяна на армейския капитан Алфред Драйфус.

Във всички тези определящи политически спорове, всяка от страните демонизира другата, твърдейки че опонентите са погълнати от злобата и невежеството. Същото се случва и днес във Великобритания.

Британците искащи да останат в ЕС са иронизирани като роби на една безбройна международна технократска бюрокрация, предатели на страната си, които могат да спечелят само като насаждат „въображаеми страхове”. В същото време, защитниците на продължаването на членството в ЕС обрисуват своите противници като реакционери, зле образовани, нищо не разбиращи дребнави англичанчета, подтиквани единствено от гнева и страха. С други думи, всяка една от страните твърди, че другата е неспособна да отдели емоциите си от рационалните доводи.

Истината е, че всички свързани с ЕС въпроси пораждащи гняв и страх сред британците, могат да бъдат решени случай по случай. В отговор на тревогите, че мигрантите ще влошат образованието, жилищната политика или транспорта, можем да се възползваме да подобрим училищата, да издадем повече разрешителни за строеж или да увеличим инвестициите в инфраструктура. Във всички тези сфери избраните представители имат възможност да постигнат нужния компромис.

Чрез обръщането към механизма на пряката демокрация, Британия подрива капацитета си за решаване на проблемите, пред които е изправена, вместо да генерира стабилност. Ситуация от типа „всичко или нищо” кара гражданите все повече да определят политиката според това, което германският философ на правото (и член на нацистката партия) Карл Шмит счита за неизбежно: отграничаването на приятели и врагове – или такива, за които сме готови да умрем и такива, които искаме да убием.

Подобни разделения могат да бъдат свързани отново само чрез прокарване на мост в далечното бъдеще. Те могат да устоят на превратностите на съдбата, които са ги и извели на върха, често отнемайки няколко поколения, докато изчезнат. Например, средиземноморска Европа усеща разрухата от споровете за властта на Католическата църква, точно както и американският юг продължава да си търпи последствията от робството и Гражданската война. Резултатът е социални напрежения, блокаж на политиката и нежелание за реформи или модернизация.

Със свикването на референдум Британия предизвика дълбок и фундаментален конфликт в собственото си политическо поле. Днес има реална опасност да останем тежко разделено и все по-непримиримо общество.


*Харолд Джеймс е професор по история и международни отношения в Принстънския университет и професор по история в Европейския университетски институт във Флоренция, Италия. Специалист е по икономическа история на Германия и по история на глобализацията.

понеделник, 16 май 2016 г.

Възникващите пазари трябва да се обърнат към златото

Кенет Рогоф*

Дали възникващите пазари са презапасени с долари и имат твърде малко злато? Предвид забавящата се глобална икономика, заради което възникващите пазари вероятно са много благодарни за всеки натрупан резерв, това може и да изглежда ненавременен въпрос. Но случаят е подходящ възникващите пазари да започнат да трупат злато, което би помогнало на международната финансова система  да функционира по-гладко и да е от полза за всички.

Нека бъда ясен, не подкрепям онези – обикновено ексцентрични крайнодесни американци – които предпочитат връщане към златния стандарт, при който страните фиксират валутата си към златото. Все пак последното царуване на златният стандарт завърши катастрофално през 1930-те и няма причина да вярваме, че с връщането му ще се случи нещо различно.

Не, аз просто предлагам възникващите пазари да обърнат значителен дял от трилионите долари резерви в чуждестранна валута, които понастоящем държат (Китай има официални резерви в размер на 3,3 трлн. долара) в злато. Обръщане в размер, да кажем, на над 10% от техните резерви в злато няма да ги приближи до много от богатите страни, които държат 60-70% от техните официални резерви в злато.

За известно време богатите страни твърдяха, че е в общ интерес да се демонетизира златото. Да, ние държим много злато, казваха тези страни, но това е наследство от златният стандарт на предвоенния свят, когато централните банки са се нуждаели от резерви.

Всъщност през 1999 Европейските централни банки, не виждайки причина да държат толкова много злато, постигнаха съгласие да започнат систематично да намаляват наличностите си. Продажбите имаха смисъл по това време за повечето от страните участнички: истинската гаранция за дълговете им е данъчните постъпления на правителствата им, високите нива на институционално развитие и сравнителната им политическа стабилност. Договорът от 1999 беше преработван периодично и макар че последното му преподписване да бе през 2014, повечето страни направиха дълга пауза и все още си остават с твърде големи златни резерви.

Възникващите пазари си остават купувачи на злато, но с много бавна скорост в сравнение с ненаситния им апетит за американски съкровищни бонове и дълг на други богати страни. От март 2016 Китай държи над 2% от своите резерви в злато, а делът на Индия беше 5%. Русия наистина е единственият голям възникващ пазар, който увеличава своите златни покупки значително, в немалка степен дължащо се на западните санкции, като притежанието днес се равнява на почти 15% от резервите.

Възникващите пазари държат резерви понеже те не могат да си позволят лукса да предизвикат инфлация в опит да се измъкнат от финансовите си затруднения или от правителствената дългова криза. Забележете, те живеят в свят, в който огромна част от международния дълг – и дори огромен дял от глобалната търговия – все още е деноминиран в твърда валута. Затова те държат резерви като опора срещу възможна фискална и финансова катастрофа. Да, по принцип светът би бил много по-добър, ако възникващите пазари могат по някакъв начин да съберат ресурсите си, може би чрез някакъв механизъм на МВФ. Но доверието изисквано да се постигне подобно споразумение просто го няма.

Защо системата би работила по-добре с по-голям дял на златните резерви? Проблемът със статуквото е, че възникващите пазари като група се съревновават за дълговите книжа на богатите страни, което предизвиква свалянето на получаваните от тях лихви. При лихви замръзнали близко до нулата, стойността на дълговите книжа на богатите страни не могат да падат повече от сегашните си нива, докато предлагането на дълг от напредналите страни е ограничено заради данъчното облагане и търпимостта към риск.

Златото, макар да е с приблизително еднакво предлагане, няма този проблем, понеже няма ограничения за стойността му. Нещо повече, има причини да се смята, че златото е актив с извънредно малки рискове, със средна възвращаемост в сравнение с краткосрочния дълг. И, понеже златото е високо ликвиден актив – ключов критерий за резервен актив – централните банки могат да си позволят да пренебрегнат краткосрочната си волатилност заради средната си дългосрочна възвращаемост.

Вярно че златото не се олихвява и има разходи свързани със съхранението му. Но тези разходи могат да се управляват сравнително добре, като златото се държи в офшорни зони, ако е необходимо (много страни държат злато в Нюйоркския федерален резерв). А по някое време цената може да започне да се качва. Именно поради тази причина в системата като цяло никога няма недостиг на монетарно злато.

Не искам да внушавам, че чрез обръщането към златото възникващите пазари по някакъв начин биха спечелили за сметка на напредналите икономики. Все пак статуквото е такова, че централните банки на напредналите икономики и държавните им хазни притежават много повече злато от възникващите пазари и едно систематично обръщане на възникващите пазари към него ще покачи цената му. Но това не е системен проблем. И в действителност повишаването на цената на златото би затворило част от дупката между  търсенето и предлагането на сигурни активи, което възникна поради преминаването на лихвите на отрицателна територия.

Никога няма да има непреодолимо препятствие пред възникващите пазари да купуват от богатите страни напълно демонетаризирано злато. И понастоящем няма такова.


*Кенет Рогоф е професор по икономика и публични политики в Харвардския университет и носител на наградата на Дойче банк за финансов икономикс за 2011 година. Бил е главен икономист на МВФ от 2001 до 2003 година.