четвъртък, 17 септември 2015 г.

Спекулациите с произведения на изкуството

Кенет Рогоф*

Какво ще бъде влиянието на забавянето в Китай върху разгорещеният пазар на съвременно изкуство? Това може и да изглежда като малко странен въпрос, поне докато не се вземе предвид, че за инвеститорите в нововъзникващите пазари, изкуството стана основен инструмент за улесняване на нерегламентираното движение на капитали и укриването на печалби. Тези инвеститори стават основни фактори за надуването на огромния балон на пазара на изкуство през последните години. И така, поглеждайки към нововъзникващите пазарни икономики от Русия до Бразилия, ще се спука ли балона?

Само преди пет месеца Лари Финк, председател и изпълнителен директор на „Black Rock”, най-големият фонд за управление на активи в света, каза пред публика в Сингапур, че съвременното изкуство е станало един от двата най-сигурни инвестиционни пристана в света, заедно с апартаментите в големите градове като Ню Йорк, Лондон и Ванкувър. Забравете за златото като сигурен пристан при инфлация; купувайте картини.

Това, което прави толкова изненадващо издигането на изкуството до висок инвестиционен статут от страна на Финк е, че никой от неговия калибър не се беше осмелил да го каже преди. Със сигурност не се радвам особено на това развитие. Склонен съм да се съглася с философа Питър Сингър, че количеството „мръсни” пари, харчени за скъпите произведения на модерното изкуство, е тревожно голямо.

Всички сме съгласни, че количеството им наистина е зашеметяващо. През май картината на Пабло Пикасо „Жените от Алжир”, беше продадена за 179 млн. долара по време на аукцион на „Кристис” в Ню Йорк, което е доста над 32-та милиона долара дадени за нея през 1997. Ок, това е Пикасо. Но това не е най-високата продажна цена, платена през тази година. Швейцарски колекционер, според сведенията, е платил близо 300 млн. долара на частен търг за картината на Пол Гоген от 1892 „Кога ще се омъжиш?”.

Пикасо и Гоген са покойници. Количеството на техните картини се знае и е ограничено. Въпреки това, високите цени достигнаха и до значително число от живи художници, водени от американците Джеф Куунс и Герман Герхард Рихтер, и се простират до ниските нива на хранителната верига.

За икономистите, балонът в цените на произведения на изкуството повдига много важни въпроси, но най-интересното е кой точно би платил толкова много за изящно изкуство. Отговорът е труден, понеже светът на изкуството е изключително потаен. Всъщност, изкуството е последната голяма нерегулирана инвестиционна възможност.

Много е изписано за колекциите от картини, притежавани от мениджъри на хедж фондове и от частните колекционерски фондове за изкуство (в които някои купуват дялове от портфолиото без в действителност да притежават нищо). Всъщност купувачите от нововъзникващите пазари, включително Китай, станаха основните купувачи, често правейки покупките анонимно.

Все пак в Китай нямаше ли режим на строг контрол, който забранява на гражданите да изнасят повече от 50 хил. долара на година от страната? Да, но има много други начини за прехвърляне на пари към и от Китай, в това число и по стария метод на фактуриране на по-малки или по-големи суми.

Например, за да изнесеш пари от Китай, китайският продавач може да декларира стойност на доларите далеч под това, което наистина е платил, в сътрудничество със западен износител, а разликата да бъде депозирана в задгранична банкова сметка. По този начин става извънредно трудно да се оцени нерегламентираното движение на капитали, понеже данните са непълни и понеже е трудно да се различи нерегламетираното движение на капитали от нормалната диверсификация. Както покойният икономист от Масачузетския технологичен институт Рутгер Дорнбуш обичаше да се шегува, установяването на нерегламентирано движение на капитали е подобно на старата поговорка за незрящия, пипнал слон: трудно е да се опише, но ще го познаеш, когато го видиш.

Според много изчисления нерегламентираното движение на капитали в Китай се равнява на около 300 млрд. долара годишно в последните няколко години, а през 2015 е отбелязан ръст, докато икономиката продължава да отслабва. Винаги бдителните китайски власти взимат решителни мерки срещу прането на пари, но, предвид значителните стимули от друга страна, това е като игра на котка и мишка.

Както може да се предполага, анонимните китайски купувачи на последните търгове на „Сотбис” и „Кристис” изнесоха парите си извън страната преди наддаването, а картините са мобилна инвестиция, която е доста лесно да се скрие. Изкуството дори не е необходимо да се излага където и да е: възможно е да бъдат скрити в добре отоплени и сухи помещения в Швейцария или Люксембург. Според сведенията, част от изкуството търгувано днес е в картини, които просто биват преместени от една секция на складовото помещение в друга, повтаряйки действията извършвани от нюйоркския клон на Федералния резерв при регистрирането на продажби на злато между централните банки по света.

Несъмнено, стимулите за и мотивацията на инвестициите в изкуство са свързани с нерегламентирано движение на капитали, или иначе казано с хора, които искат да скрият или изперат своите пари, и са доста различни от обичайните инвеститори. Китайците научават правилата на тази игра по трудният начин. До неотдавна Латинска Америка беше най-мощният двигател на пазара на изкуство, благодарение на парите изтичащи от провалени държави като Аржентина и Венецуела, както и свързаните с наркокартели пари, използващи изкуството за изпиране на техните пари.

Затова въпросът е как забавянето при нововъзникващите пазари, причинено от Китай, ще се отрази на цените на съвременното изкуство? В краткосрочен план е трудно да се отговори на този въпрос, понеже парите продължават да се движат в страните дори и при забавяне на икономиката. В дългосрочен план резултатът ще е пределно ясен, особено ако някой се подведе по наближаващото вдигане на основната лихва от страна на Фед. Ако основните купувачи се отдръпнат, а разходите за скриване или изпиране на пари нараснат, спукването на балона на пазара на изкуство няма да е красива картинка.


*Кенет Рогоф е професор по икономика и публични политики в Харвардския университет и носител на наградата на Дойче банк за финансов икономикс за 2011 година. Бил е главен икономист на МВФ от 2001 до 2003 година. 

Няма коментари:

Публикуване на коментар