четвъртък, 31 август 2017 г.

Справедливата цена за съхраняване на климата ни

Кристин Лагард*


Когато световните лидери се събраха в Париж през седмицата за Конференцията на ООН за климатичните промени, задачата им бе да постигнат глобално споразумение за ограничаване на емисиите парникови газове. Успешният резултат, а именно страните да покажат, че могат да работят заедно за благото на планетата, би изпратил силно послание на надежда към света – и към парижани, останали несломени след скорошните терористични атаки.

Климатичните гаранции ще бъдат дадени на базата на очакваните национални приноси, или ангажименти за намаляване на емисиите по света. Вярвам, че данъкът върху емисиите трябва да е в центъра на тези гаранции. Постигането на намаляване на емисиите парникови газове до най-ниските възможни нива изисква революция в употребата и производството на енергия. Постепенно, предвидимо и адекватно повишение на цената на енергията ще бъде силен стимул за потребителите да намлят своите сметки за енергия. В същото време справедливият въглероден данък би позволил да се направи стъпка напред от фосилните горива към поощряването на инвестиции в технологични иновации.

Именно поради тази причина експертите на МВФ препоръчват стратегия в три стъпки за въглеродните горива: „справедлива цена, разумни данъци и то наложени веднага”. Всеки от тези компоненти е ключов.

Първо, определянето на справедлива цена за фосилните горива означава да се вземе предвид реалната им вреда за природата. Цените за крайния потребител трябва да отразяват не само разходите за добив и производство, но също така и вредите – в това число замърсяването на въздуха и климатичните промени – причинени от интензивната употреба на фосилни горива. Една по-справедлива цена за въглеродните емисии ще поощри пестенето на енергия и ще повиши търсенето на чисти горива и „по-зелени” инвестиции.

Второ, необходимата промяна в цените може да бъде постигната чрез данъчно облагане на енергията, използвайки инструменти, които са и практични, и ефективни. Най-добрата опция е да се добави въглероден данък към съществуващите данъци въхру горивата и да се добави подобно облагане върху въглищата, природния газ и други петролни продукти.

Приходите от това биха били значителни. Ако страните с най-големи емисии парникови газове наложат въглероден данък от 30 долара за тон въглероден двуокис, те биха събрали фискални приходи в размер на около 1% от своя БВП. Тези приходи биха могли да се използват за управление и намаляване на фискалните дефицити породени от климатичното въздействие, както и за финансиране на намаляването на данъците върху труда и капитала, които пречат на икономическата активност и вредят на растежа, или пък за намаляване на дефицитите, където е необходимо.

Накратко, въглеродният данък е от категорията на „разумните” данъци, а не е повишаване на данъците. Разумните данъци трябва да бъдат повишавани постепенно, за да се даде време на домакинствата и фирмите да се приспособят, а новите технологии да се появят. Постепенното и добре обмислено приспособяване е особено важно за развиващите се икономики, много от които имат малък принос към намаляване на глобалните емисии. Може би е необходимо време, в повечето случаи, за да се гарантира, че системата за социално осигуряване ще е способна да защити бедните домакинства и да подсигури обучителни програми за работниците в енергоемки индустрии. Този подход би позволил инвестициите в подобряване на климата да бъдат финансирани чрез частни капитали.

Трето, няма време за губене: политиците трябва да действат незабавно. Предвид стремителния спад на цените на енергията, едва ли ще имаме по-подходящо време за започване на прехода към разумно, заслужаващо доверие и ефективно облагане на въглеродните емисии. Страните не трябва да чакат някоя от останалите да започне първа. Работата в МВФ показа, че справедливото облагане с въглеродния данък е в национален интерес на много страни – дори и да пренебрегнем вредното влияние на климата в другите страни – понеже то би помогнало да бъдат разрешени големите вътрешни проблеми с околната среда.

Според Световната здравна организация замърсяването на въздуха води до преждевременна смърт на над три милиона души годишно. И бързото действие е от съществено значение за избягването на нуждата от полагането на много по-големи – и скъпоструващи – усилия след това.

Извън парижката среща на върха, повече от 160 страни изявяват желание за облекчаване на техните задължения. Чрез реализацията на тези задължения обаче страните значително ще намалят предвижданото в бъдеще глобално затопляне.
Предизвикателството днес е да изпълним тези обещания. Именно заради това се нуждаем от бързо определяне на въглеродния данък. В Париж, отбрана група лидери, истински шампиони по намаляване на въглеродните емисии ще призоват към действие. Панелът за въглеродния данък, воден от МВФ и Световната банка, ще продължи да дава политически импулс на национално, регионално и местно равнище.

В допълнение към усилията на публичния сектор, ние също така се нуждаем от силен ангажимент от страна на финансовите институции и пазарите. Пазарни инструменти като т.нар. катастрофични дългови книжа могат да помогнат за застраховка срещу нарастващия риск от природни бедствия. Други финансови инструменти, каквито са „зелените” борсови индекси и „зелените” дългови книжа, могат да помогнат за пренасочване на инвестиции към сектори, които подкрепят съобразения с природата устойчив растеж. Тук също така от съществено значение е въглеродният данък, който е предсказуем и достатъчно висок, за да бъде определящ при избора за инвестиции.

Много е заложено на карта тази седмица в града на светлината. Париж наскоро изпита жестокостта на човешката природа. Срещата на върха за климата ще бъде една възможност обаче да покажем и нейната добра страна.


*Кристин Лагард е управляващ директор на Международния валутен фонд. Била е финансов министър на Франция от 2007 до 2011, а през 2009 е наречена от „Financial Times” най-добрият финансов министър на еврозоната.

вторник, 29 август 2017 г.

Завръщането на великите лидери

Крис Патън*

Изминаха двеста години от битката при Ватерло, където пагубното поражение на Наполеон нанесе дълбоки рани върху националната гордост на страната му, които чак генерал Шарл де Гол, със своите постижения с френската армия, успя да изличи. Въпреки това Наполеон, също като де Гол, без съмнение би попаднал във всеки исторически списък с велики пълководци – допускайки, разбира се, че „величието” е индивидуална характеристика.

Маркс и Толстой биха били категорични, че няма такова нещо като „велики водачи”. За Маркс, класовата борба във Франция създава обстоятелства, при които един „гротескно просредствен човек” – какъвто е Наполеон – е произведен в герой. За Толстой Неполеон не е бил добър генерал и е стигнал до победата чрез куража и смелостта на всички френски войници, спечелили битката при Бородино.
Независимо дали Наполеон е бил велик или не, въпросът е дали всеки лидер заслужава това определение? И ако да, кой от тях?

Има два особено важни критерия за велико лидерство, посочени от политическия философ Исая Бърлин. Първият е, ще усети ли лидерът смяната на посоката на историческия вятър? Ото фон Бисмарк успява, както и неговият германски сънародник Конрад Аденауер. И за двамата важи паметната реплика на Бисмарк за „божественото провидение”.

Вторият е, поставени ли са лидерите пред съдбоносен избор? Разбира се, ако решението притиска лидера, той или тя може би ще са безсилни пред обстоятелствата. Затова ключът е, че лидерът трябва да прецени различните възможности и да избере най-добрата за неговата или нейната страна.

Именно поради тази причина Де Гол трябва да попада във всеки списък с велики лидери. Почти без чужда помощ, той спасява Франция от изолация след Втората световна война. Когато се завръща на власт през 1958, той спасява страната си за втори път, спечелвайки две важни победи – слага край на войната в Алжир и прокарва конституцията на Петата република.

Подобно на британския министър-председател Уинстън Чърчил, Де Гол разгръща пред французите нова философия, която да установи мястото им в поствоенния глобален ред. Всъщност, мирогледите предложени от Де Гол и Чърчил за техните страни ги правят по-малко влиятелни. Техните наследници продължават да възприемат света – както и ролята на техните страни – по начин, който затормозява рационалните дискусии и изкривява управленските решения за години напред. В резултат на това никой следващ лидер на тези страни не може да им се противопостави.

Но има още един британски министър-председател, който се приближава до този образ: Маргарет Тачър, една крайно спорна фигура, обичана от едни и мразена от други. Дори нейната оставка, преди 25 години, беше в следствие на бунт в собствения й кабинет и партия. Но никой не е харесван от всички – или подкрепян от всички – и все пак тя може да се нарече велик лидер. Истината е, че дори клеветниците на Тачър не могат да отрекат нейното влияние.

Освен че е първата жена министър-председател на Великобритания, а и сред първите жени изобщо, Тачър обръща хода на британския икономически упадък. Атаката й срещу извънредно мощните профсъюзи прави и нещо повече, прави Великобритания управляема, във времена, в които страната изглежда се носи по течението на безпорядъка. При тези обстоятелства тя определено е кандидат за статута на „велик лидер”.

По същия начин китаецът Дън Сяопин може да бъде квалифициран като велик лидер, въпреки данните, че морално може и да не е толкова извисен. Според разкритията за тъмните му дела, като един от лейтенантите на Мао, Дън изиграва решаваща роля при заповядването на стрелба на площад Тянанмън през 1989. Но Дън също така отваря пазара, поставя страната на пътя към безпрецедентен растеж и просперитет, който извлича стотици милиони китайци от бедността.

Мнозина биха посочили Ли Куан Ю, основателя на Сингапур и дългогодишен министър-председател, като велик лидер, макар да би приветствал възможността да тества характера си на една по-голяма арена. И наистина, както изглежда размерът има значение за осигуряването на статут на велик лидер. Предполагам, че не е имало обидени в Люксембург, когато казах, че е малко вероятно велик лидер да се появи в тази мъничка страна, особено на фона на като цяло неконфликтните политици.

Съединените щати са достатъчно големи, за да могат да произведат велики лидери. И някои президенти наистина са извършили велики дела. Хари Труман и Дуайт Айзенхауер – които не блестят с особен интелектуален потенциал – показват отлична преценка при установяването на поствоенния международен ред, поддържал мира в по-голямата част от света десетилетия наред. Други, в това число Роналд Рейгън и Бил Клинтън, притежават голяма дарба, каквато е способността да вдъхновяват или дарбата да убеждават.

Джон Ф. Кенеди беше по малко и от двете. Той сътвори едно велико нещо: разреши Кубинската ядрена криза. А дарбата му да мотивира хората беше безпрецедентна, всъщност тя го надживя, а покушението срещу него му осигури голямо наследство.
В Африка няма толкова велика фигура след смъртта на южноафриканския президент Нелсън Мандела, който съчетаваше куража, авторитета и благородството в изящна комбинация. Всъщност той е сред най-харизматичните и очарователни лидери, с които съм имал среща. Другите двама – бившият генерален секретар на ООН Кофи Анан и бившият държавен секретар на Съединените щати Колин Пауъл – също са африканци или афро-американци.

А какво имаме днес? Единственият съвременен европеец, който може да претендира за мантията на величието е германският канцлер Ангела Меркел, реалният лидер на ЕС. Също като бившия канцлер Хелмут Кол, тя е доста подценявана първоначално, но взима правилно големите решения. Кол осигурява огромни средства за обединението на Германия, Меркел се изправя срещу руския президент Владимир Путин след намесата му в Украйна и заема позиция на щедрост към мигрантската криза.

Маркс и Толстой, убеден съм, грешат. Политическото лидерство – и мъжете и жените, които го притежават – може да отграничава доброто от лошото. Меркел е водещ пример за това днес, давайки нужната посока на Европа да се справи с екзистенциалната криза пред която е изправена.


*Крис Патън е последният британски губернатор на Хонг Конг и бивш европейски комисар за външните работи. Понастоящем е ректор на Оксфордския университет.

четвъртък, 24 август 2017 г.

От Толстой до Тръмп

Крис Патън*

Една от темите за размисъл на Лев Толстой е била същността и ограниченията на властта. Какво е направило Франция толкова страховит враг, особено за Русия? Именно този въпрос е в основата на великия му роман „Война и мир” – макар Толстой някога да е казвал, че книгата му изобщо не е роман, а изследване на философията на историята.

Що се отнася до границите на властта, Толстой може би трябва да се замисли малко повече върху наречения от британския фелдмаршал Бърнард Монтгомъри след Втората световна война първи закон на войната: „Не тръгвай към Москва”. Зимата се оказва по-страшен противник от германските генерали, помогнали на руснаците в успешната им защита срещу Наполеон (урок, който Хитлер, за късмет, не научил).

Що се отнася до същността на властта, Толстой нито е бил историк на икономиката, нито демограф. Когато „Война и мир” е публикувана през 1869, от другата страна на Беринговия проток са били Съединените щати, купили Аляска от Русия само две години по-рано за едва два цента на акър.

Америка едва започва да изгрява като световна сила по време на възхода на глобализацията в последната трета на 19-ти век, което съвпада със завоюването на Американския Запад. При едва 4-5% от световното население, Америка докарва 20-30% от световното производство и то в първите стъпки на параходите, на железопътните линии и на изграждането на Чикаго.

И така в сърцето на силата на всяка страна е нейната икономическа мощ и съвкупно, и като просперитет на отделните й граждани. Китай, като страна с най-многобройно население, може и да задмине съвкупното богатство на Америка, но доходите на глава от населението там са едва около една-пета от тези в Съединените щати.

Това, което прави Америка толкова просперираща, е способността на страната да мобилизира естествените ресурси на целия континент, както и да поддържа политическа стабилност, в една извънредно рядка комбинация от разумни действия на управляващите и предприемачески инициативи на гражданите. От Александър Хамилтън насам правителството подпомага и стимулира устойчивия икономически растеж. Сред плодовете на това партньорство са изследователските институти и университети от световна класа, както и технологичното развитие, произлизащо от свързаните с отбраната изследвания.

Друга причина за американския успех е, че тя е магнит за най-добрите и най-блестящите умове от целия свят, които допринасят с таланта и енергията си за уникалната американска смесица. И този процес продължава. Демографите предвиждат, че Съединените щати е единствената развита страна, която ще претърпи значителен ръст на населението през първата половина на 21-ви век. Макар ръст на световното население се наблюдава преди всичко в най-бедните страни, мултиезиковото, мултиетническо и мултинационално население на Америка от 320 млн. ще нарасне вероятно с още 100 млн.

Отличващото се мото на Америка – „Единство в многообразието” (едно от многото, т=разбира се) – направи от страната най-успешният разказ в световната история.
Имайки предвид всичко това, кандидатурата за президент на Доналд Тръмп без никакво съмнение представлява опасна илюзия. Дори едно от предложенията, за издигане на стена за защита на Америка от света, направени от него, няма как да се случи. Нещо по-важно, има ли някой, който иска това да случи? Докато населението на Америка расте, това на Русия потъва като камък. Колко хора предпочитат повече да живеят в Москва, отколкото в Ню Йорк?

Дневният ред на Тръмп е положен върху една голяма лъжа, в основата на популизма понастоящем тормозещ и Америка, и Европа. Искаме си суверенитета обратно, крещят хората. Искаме да контролираме собствения си живот и собствените си граници. Във Великобритания, която през юни ще проведе референдум за напускане на ЕС, тези чувства са грубо манипулирани от анти-ЕС министри, заблуждаващи относно степента до която т.нар. диктаторски режим в Брюксел се намесва отвъд официалните си задължения.

И твърде много са безспорно заблудени, вярвайки че има просто решение на европейската миграционна криза. Да се изградят стени. Да се върнат по домовете им. Спрете този свят, искаме да напуснем.

Истината е, че натискът върху европейските граници ще продължи, особено ако повечето бедни държави от юг и изток грохнат. Европейците могат да решат този значим проблем на нашето поколение само като работят заедно за изковаването на една съгласувана стратегия по външната политика, сигурността, икономическото развитие и имиграцията, а не като изоставяме съседите си и пренебрегваме техните политики. Трябва да обвържем проблема с неговия първоизточник, да помогнем за възстановяването на провалените държави и да дадем причина на живеещи там да си останат у дома.

Нито Америка, нито Европа трябва да оставят политиката на измислената реалност на популизма. Тяхното не е светът, в който живеем или светът, в който бихме искали да живеем. Това е един измислен свят, но с нерешаването на проблемите ни, той привлича поколение след поколение читатели на романа на Толстой.


*Крис Патън е последният британски губернатор на Хонг Конг и бивш европейски комисар за външните работи. Понастоящем е ректор на Оксфордския университет. 

вторник, 22 август 2017 г.

Вечеря по китайски за двама

Крис Патън*

Изтече много вода през Тайванския пролив за 70-те години откакто лидерът на китайските комунисти Мао Дзедун се срещна за пръв път с лидера на опонентите му националисти Чан Кайши. Затова състоялата се наскоро среща в Сингапур между техните наследници президентът на Китайската народна република Си Дзинпин и неговия тайвански колега Ма Индзю, с пълно основание може да се нарече историческа.

Дипломатическите преговори, които предшестваха срещата бяха безкрайно сложни, включително и за това кой ще плати вечерята (поделиха си сметката все пак). Но след размяната на гледни точки, направени при затворени врата, не последва съвместно изявление и само силно редуцирани отчети за срещата станаха достояние на китайските държавни медии. И така въпросът е защо се проведе срещата и какво вещае тя?

Дори след като комунистите на Мао печелят гражданската война (след която е и последната среща между двете партии през 1945 макар да е направен опит да бъде отхвърлена), а силите на Гуоминдана на Чан Кайшъ се оттеглят към Тайван, отношенията между двете страни продължиха без голямо напрежение. В същото време Съединените щати не оттеглиха подкрепата си към лидерите на Гуоминдана, а Щатите дадоха на Тайван гаранции за военна защита, които възпираха Китай да прави опити да обедини острова с континента със сила.

Авантюрите на Мао на Корейския полуостров, подкрепящи Севера срещу Юга и неговите западни съюзници, помогнаха за заздравяването на оста Вашингтон-Тайпе, която, благодарение на някои дипломатически стъпки, оцеля въпреки установяването на отношения с Китай осъществено от президента Ричард Никсън в началото на 1970-те. Америка призна комунистите в Пекин като легитимното управление на Китай, като помогна на Тайван да се задържи в предверието между суверенитета и реално съществуваща държава. Островът управляваше своите дела, трудно превръщайки се в демокрация през 1980-те, но никога не настоя да международно признание като пълноправна суверенна държава.

За управляващите в Китай Тайван беше „дезертирала провинция” и постоянно късаха отношенията си с всяка международна общност, която се опитваше да третира  страната като нещо повече от това. Но от друга страна имаше признаване на реалностите – особено икономическите такива – през годините.

Хората си спомнят за убийствата на площад Тянанмън през 1989. Но този май и юни, министри като мен летяха до Пекин за едно изглеждащо ни положително и наистина историческо събитие. Китай позволи на Тайван да присъства за пръв път на годишната среща на борда на Азиатската банка за развитие, при условие да бъде наречена „Тайпе, Китай”.

Няколко години по-късно, когато бях европейски комисар , след като постигнахме споразумения за приемане на КНР и Тайван в Световната търговска организация, поискахме да отворим офис на ЕС в Тайпе, за да можем да наблюдаваме спазването на правилата на СТО от страна на острова. Преди да пристъпим към това, направих предложение да кажем на китайското правителство какво възнамеряваме да правим, т.е. че ще правим търговски регулатор, а не посолство.

Парите са свързващо звено за Китай и Тайван, и техните икономики днес са тясно свързани, като огромен брой тайванци живеят и работят в Китай (особено в областта на Шанхай), а тайванските инвестиции в китайски фабрики са огромни. Тайванската компания Foxconn, най-големият производител на електроника в света (включително на Blackberries, iPhone и Kindles) има 12 фабрики в Китай, в това число една в Шънцзян, която е наела стотици хиляди работници.

Но макар тайванската политика да е естествено доминирана от островните отношения с континента, реалността на дълбоките търговски връзки между Китай и Тайван нямат дипломатическа алтернатива. Гуоминданът (наречена също така Китайска националистическа партия) иска да подобри отношенията без да изостави тайванската независимост. Опонентите й от Демократичната прогресивна партия, искат добиване на по-автономен статут, макар да е невероятно Китай да приеме някога подобно нещо.

Проучване отпреди три години показа, че 80% от 25-милионното население на Тайван би подкрепило една формална декларация за независимост, конструирана така че да не провокира китайска намеса. Това е по-скоро голямо предупреждение. Китай постоянно предупреждава Тайван да не предприема каквито и да е необмислени действия, а Съединените щати упражняват натиск върху лидерите на острова всеки път когато се държат прекалено арогантно към континентален Китай.

Изглежда има три причини за среща между Си и Ма. Първата е,че те са силно разтревожени, че Гуоминдана, изгубила миналата година местните избори с голяма разлика, също така ще изгуби и общите избори през януари. И двамата се надяват, показвайки че Китай и Тайван могат да си взаимодействат без да си причиняват неприятности, това да донесе електорални ползи на Националистите.

Освен това, във време в което китайската икономика се забавя, а регионалните напрежения нарастват заради демонстрацията на мускули от страна на Китай в Южно и Източнокитайско море, Си изглежда твърде нетърпелив да покаже мирните си амбиции. При неяснотата сред много от съседите й, не само сред американците, предстоящата му визита във Виетнам, както и визитата на министър-председателя му Ли Къцян в Южна Корея, е в пълно съответствие с неговата дипломация на маса използвана с Ма.

Истинските, дългосрочните китайски намерения не са напълно очевидни и може би това е част от неговата стратегия: неясните сигнали ще играят важна роля в дипломацията. Но две неща стават ясни.

Първо, инициативата на Си показва докъде се простира влиянието му в китайската политика. По-слаб лидер не би предприел подобни амбициозни стъпки, които представляват истинско скъсване с предишната комунистическа идеология.

Второ, мирното обединение на континентален Китай с Тайван остава малко вероятно, освен ако не се осъществи  - както Китай продължава да обещава – на базата на принципа „една страна, две системи”. Но тайванците не могат да бъдат особено спокойни на фона на случващото се днес в Хонг Конг, на която бяха обещани същите неща преди неиното връщане в рамките на Китай през 1997.

Тайванската система е демократична, китайската не е. Примерът на Хонг Конг предполага, че Китай ще принуди Тайван да изостави демокрацията и върховенството на закона – или да приеме да се откаже от тях – преди да прегърне отново в обятията си своята „дезертирала провинция”.


*Крис Патън е последният британски губернатор на Хонг Конг и бивш европейски комисар за външните работи. Понастоящем е ректор на Оксфордския университет. 

неделя, 20 август 2017 г.

Как да измерим стойността на безплатното

Чарлс Бийн*

Надеждните икономически статистики са важно публично благо. Те са съществени за ефективното вземане на решение, за бизнес планирането и за възможността на избирателите да държат сметка на политиците.

Но днес методите използвани от нас за получаване на икономически данни стават все по-неактуални. Статистическите правила, върху които базираме изчисленията си са определени преди половин век, във време когато икономиката е произвеждала сравнително еднакви материални блага. Днешната икономика е радикално различна и се променя много бързо – в резултат на технологичните иновации, на повишаващата се стойност на неосезаемото, на базираните на познанието активи и на интернационализацията на икономическото действие.

В светлината на тези предизвикателства финансовият министър на Обединеното кралство Джордж Осборн ме помоли да направя оценка на настоящите и бъдещите статистически необходимости на Обединеното кралство. Макар моето изследване да бе фокусирано върху Обединеното кралство, предизвикателствата пред изкарването на добри, висококачествени икономически статистически данни са едни и същи в много страни.

Последните технологични постижения радикално промениха начина, по който хората управляват живота си, както на работното място, така и по време на почивка. Предимствата на компютърната сила, основаващи се на дигиталната революция, доведоха не само до бързи подобрения на качеството и до появата на иновативни продукти, но също и до нови, движени от свързаността начини за обмен и предоставяне на услуги.

Едно конкретно предизвикателство за икономическите измервания се корени във факта, че нарастващ дял от потреблението обхваща дигиталните продукти, предоставени на практика безплатно или финансирани по алтернативни начини, чрез реклама например. Макар безплатните виртуални блага очевидно да имат стойност за потребителите, те са напълно изключени от брутния вътрешен продукт (БВП), съгласно международно приетите статистически стандарти. В резултат на това нашите измервания може и да не отчитат все по-нарастващия дял на икономическата дейност.

Да погледнем музикалната индустрия. Свалянията и стрийминг услугите днес замениха в голяма степен CD-тата, доминиращият фактор през 1990-те. Но парите не потекоха. Приходите и печалбите на индустрията потънаха. И по този начин приносът й към БВП (по начина изчисляван днес) може би пада, макар количеството и качеството на услугата да расте.

Два метода могат да ни дадат сурова оценка колко точно от дигиталната икономическа дейност ни убягва от погледа в измерванията. Можем да използваме средната заплата, за да определим стойността на времето, което хората прекарват онлайн използвайки безплатни дигитални продукти, или можем приспособим наличните телекомуникационни услуги, за да определим колко бърз е растежът на интернет трафика. Двата подхода подсказват, че за да си дадем сметка за влиянието на тези типове дейности би трябвало да добавим между една-трета и две-трети процентни пункта към средногодишните нива на растеж на британската икономика през последното десетилетие.

Дигиталната революция също руши традиционните бизнес модели. Улесненото търсене и по-ниските разходи предлагани от множество онлайн платформи отключва пазара на умения (познат като „еднократната икономика”) и пазара на недоизползвани активи (познат като „споделена икономика”). Това също води до концептуално и практически измеримо предизвикателство за настоящите изчисления на БВП. Традиционните статистически различия между производствените фирми домакинствата потребители не дават възможност да изчислим приноса на домакинствата като създаващи стойност.

Измерването на БВП всъщност е като да се опитваме да уцелим движеща се мишена. Дигиталната революция възможно да бъде последвана от още една вълна на разрушителна технология, каквато е изобретяването на нови материали, изкуствения интелект и генното инженерство. С развитието на икономиката, трябва да се променя и статистическата матрица за измерването му.

Следователно, международно признатите статистически стандарти почти сигурно ще са до известна степен неактуални или непълни, ако вървят след промените в икономиката. На Националните статистически служби им се налага да изследват измерими проблеми, които са отвъд съществуващите стандарти, вместо да търсят извинение за неуспеха си при въвеждането на иновации.

Едно от решенията може да е да се създаде дългосрочна програма за изследване в рамките на измерванията на влиянието на новопоявяващите се икономически тенденции, провеждаща първоначално  еднократни проучвания за тяхната потенциална количествена значимост. Това в последствие може да доведе до развиването на експериментално статистическо изследване обхващащо новите феномени.

Новите техники за събиране и анализиране на големи обеми от данни, каквито са уеб информацията, обработката на текстове и машинното четене, дават възможност за статистиците. Правителствата вече поддържат някои административни масиви от данни, но употребата им за статистически цели често изисква законодателни промени. Отключването на тази съкровищница от информация би разширила статистическите модели почти до цялата популация, увеличавайки тяхната навременност и точност и намалявайки респондентските разходи за бизнеса и домакинствата.

Гарантирането, че данните точно отразяват променящата се икономика, е една от най-трудните задачи стоящи пред националните статистически институти по целия свят. Успехът изисква  не само разбиране на ограниченията на традиционните измервания, но също така и изграждането на любопитна и самокритична маса от служители, която може да сътрудничи с партньори от академичните среди, индустрията, обществения сектор и другите национални статистически институти, за развиването на по-подходящи методи.

Обединеното кралство по никакъв начин  не е само срещу тези предизвикателства. Но се нуждаем от бързи действия. В противен случай скоростта на икономическите промени ще направят статистиката ни неподходяща за съвременния начин на живот.


*Чарлс Бийн, бивш подуправител отговарящ за монетарната политика и главен икономист на Английската централна банка, е професор по икономика в London School of Economics.

четвъртък, 17 август 2017 г.

Китай просто може да каже „не” на американския износ

Каролин Баум

На съвместната пресконференция при посрещането на китайския президент Ху Цзинтао на 19 януари, президентът Барак Обама отмина спорния въпрос за подценената китайска валута и фокусира вниманието си върху сферата на икономическото сътрудничество.

„Искаме да ви продаваме всякакви видове продукция”, каза Обама. „Искаме да ви продаваме самолети, да ви продаваме автомобили, да ви продаваме софтуер.”

Едно нещо обаче не влезе в неговата експортна листа: инфлацията.

Вече става почти всекидневние Съединените щати да бъдат обвинявани в износ на инфлация към останалия свят. Все пак доларът е световна резервна валута, а международната търговия се върти в долари. Печатай твърде много от тях и със сигурност ще последва инфлация.
Но да не прибързваме. Съединените щати се нуждаят от съучастник в престъплението, благоразположен партньор, който да купува това, което САЩ продава.

Имаме идеялен съюзник в лицето на Китайската народна банка, която печата юани, за да поглъща доларите, вливащи се в страната в замяна на нейния износ.

Преди известно време, председателят на Федералния резерв Бен Бернанке беше така любезен да ни припомни, че централната банка има „технология наречена печатарска преса, която позволява да се произведат колкото си поискаме американски долара, при това почти безплатно.”

Той обаче не беше любезен да обясни, че печатарската преса има само една опция – да печата американски долари. Фед не може да произвежда британски паундове, швейцарски франкове или пък китайски юани. Как тогава е възможно Фед да изнася инфлация до всички тези страни?

Износ на инфлация

Първо нека да дадем определение на инфлацията, за да сме на една вълна. Инфлация се нарича, в зависимост от идейната ни ориентация, когато  твърде много пари преследват твърде малко стоки и услуги, и в изключителни случаи предпочитана от Австрийската школа, нарастване на паричната маса. С други думи, ключът са парите.

Фед може да печата долари и тези долари могат много лесно да намерят своя път към цените на световните стокови пазари, към нарастващите дългове, към пазара на ценни книжа или към специфични продукти. Това обаче не е инфлация. Без значение колко много долари печата Фед, това няма да се отрази на инфлацията в други страни, ако тези страни не увеличават своята собствена парична маса, за да предотвратят поскъпването на своите валути.

Китай е направила избор да внася инфлация. (Всъщност, при обезценката на юана спрямо долара, Китайската народна банка е избрала да прехвърли контрола върху вътрешната си монетарна политика на Федералния резерв. Резултатът от този избор е инфлация.)

Нулеви лихви?

Дали политиката на наулеви лихви е подходяща за Съединените щати е отворен въпрос. Определено е неподходяща обаче за страна като Китай, която със своя растеж от 10.3 процента през 2010 е изправена пред нарастващи нива на инфлацията, имотен балон и стремглаво нарастващи пари и кредит.

Китайската национална банка увеличава валутните си резерви и краткосрочните лихви, плаща сметки и инвестира капитали в чужди активи, в опит да намали ликвидността и да се пребори с инфлацията. Това позволява на юана да поскъпва едва-едва – само с около три процента за последните три месеца – докато в същото време Китай прибира средно около 20 млрд. долара всеки месец в резултат на реализираните търговски излишъци в търговията със Съединените щати.

Разбира се, изборът да не се изнася инфлация не е толкова прост, колкото изглежда, докато е лесно държавите реализиращи търговски излишъци да позволят на валутите си да поскъпнат. И никога не е бил лесен.

„Валутните курсове имат огромно влияние върху икономиките на страни, които биха или не биха били способни да ги понесат”, казва Нийл Сос, главен икономист на Креди Сюис е Ню Йорк.

Изтощаване на потребителите

Понеже международната търговия се разплаща в долари, ръстът на цените на произежданата продукция се отразява на всички страни. Ако има „чисто увеличаване на стойността на долара”, цените в другите страни ще останат стабилни, казва Марвин Гудфренд, професор по икономика в Карнеги мелън юнивърсити в Питсбърг.

Китайската икономика нарасна сто пъти, в номинални граници, откакто лидерът на Комунистическата партия Дън Сяопин прокара пазарните реформи през 1978 година. Стана така, че от приемането на меркантилистката политика за превес на износа зад граница над вноса, трябваше да се държи валутният курс нисък, за да се поддържа този положителен баланс.

„Китай държи потребителите си бедни, затова и може да поддържа растежа чрез меркантилизма”, казва Гудфренд. „Начинът, по който го постигат е чрез намаляване на покупателната способност на потребителите през целият им жизнен път, задържайки спестяванията в банките.”

Цените и заплатите в края на краищата ще нарастват, правейки по този начин китайските стоки по-малко конкурентни. Дългосрочно, инфлацията ще разруши всяко конкурентно предимство, което Китай получава от поддържането на ниските стойности на валутата си.

Световна централна банка

Някой икономисти заявяват, че понеже доларът е световна резервна валута, Фед трябва да действа като централна банка на света.

Суверенните държави имат нужда от независима монетарна политика. Европейската централна банка едва сега разбра колко е трудно да се поддържа едно ниво на лихвите за 17 много различни държави.

Няма нито една централна банка в света, която може да играе тази роля (както твърдят привържениците на златният стандарт), както няма централна банка, която да може да изнася инфлация без съгласието на вносителя от другата страна.


*Каролин Баум е коментатор на Блумбърг нюз. 

сряда, 16 август 2017 г.

Инфлацията, Фед и голямата картина

Кармен Райнхарт*

Инфлацията – причина и следствие на монетарната политика и финансовите кризи – беше основната тема на тазгодишната конференция на централните банкери и академични фигури в Джаксън хол, Уайоминг. Но, докато желанието на политиците да са подготвени за потенциалните бъдещи рискове за ценовата стабилност е разбираемо, те се затрудняват да разглеждат на глобално ниво или в историческа перспектива своите тревоги в контекста на последните данни за инфлацията.

За 189-те страни, за които има данни, средната инфлация за 2015 се движи малко под 2%, малко по-ниско ниво от 2014 и, в повечето случаи, под прогнозите на МВФ направени в доклада им за перспективите пред световната икономика през април. Както показват таблиците, инфлацията в почти половината от страните (напреднали и нововъзникващи, малки и големи) сега е около или под 2% (определена от повечето централни банкери като ценово стабилна).

По-голямата част от другата половина от страните също не се справят зле. През периода последвал петролния шок от 1970-те и началото на 1980-те, почти две-трети от страните отбелязват инфлация над 10%. Според последните данни, които за повечето страни са от юли или август, има „само” 14 случая на висока инфлация. Венецуела (която не е публикувала официални данни за инфлацията тази година) и Аржентина (която не е представяла надеждни данни за инфлацията от няколко години) изпъкват ясно в тази група. Иран, Русия, Сирия, Украйна и няколко африкански страни ги следват плътно.

Делът на страните отбелязващи дефлация на потребителските цени е по-голям през 2015 от тези страдащи от двуцифрена инфлация (7% от всички). Каквито и неприятни изненади да ни сервира бъдещето, глобалната инфлация е на най-ниските си нива от началото на 1960-те.

Всъщност рисковете за световната икономика днес са породени от дефлацията при 23 напреднали икономики посочени в данните, дори осем години след началото на глобалната финансова криза. За тази група средната инфлация е 0,2% - най-ниското ниво от 1933 насам. Единствената напреднала икономика с инфлация над 2% е исландската (където инфлацията на годишна база достига 2,2%).

Все още не знаем какво може да се случи заради различните политики, но можем да си представим, че ако не бяха програмите за количествени улеснения в Съединените щати, Европа и Япония, тези икономики щяха да затънат в блатото на посткризисната дефлация, подобно на това от 1930-те. В началото на това ужасно десетилетие, дефлацията се оказа реалност за почти всички страни и за всички напреднали икономики. През последните две години, най-малко шест от напредналите икономики – но не повече от осем – се оказаха в дефлация.

Падащите цени означават покачване на реалната стойност на съществуващите дългове и нарастване на сумите за обслужване на дълга, заради по-високите реални лихвени равнища. В резултат на това неплатежоспособността, фалитите и икономическият упадък стават по-вероятни, предизвиквайки по-нататъшен натиск надолу върху цените.

Предупрежденията на Ървинг Фишър през 1933 за напълно идентичната спиралата на дълговата дефлация отеква силно днес, имайки предвид че нивата на публичният и частният дълг са същите или близки до историческите върхове в много страни. Особено показателен е спадът на цените с 2,2% в Гърция за юли на годишна база – най-плашещият пример за съществуваща дефлация в напредналите страни и спънка пред намирането на систематично решение за проблемите на страните.

Средните инфлационни нива за нововъзникващите пазари и развиващите се икономики, които страдаха от двуцифрени нива на инфлация в средата на 1990-те, сега са около 2,5% и падат. Резкият спад в цените на петрола и суровините през последния суперцикъл помогна за успокояването на инфлационния натиск, а общият спад в икономическата активност в развиващият се свят също допринесе за това.

Но все още е твърде рано да се направи изводът, че инфлацията е минал проблем, понеже други външни фактори оказват натиск в обратната посока. Както Рикардо Вергара, гуверньор на Централната банка на Чили, посочи в своето изказване в Джаксън Хол, силното валутно обезценяване в много нововъзникващи пазари (най-много в някои износители на петрол и суровини) от пролетта на 2013 насам е свързано с ръста на инфлационния натиск на фона на разминаванията между реалния БВП и прогнозирания БВП.

Анализът представен от Гита Гопинат, която прави връзка между движението на цените заради промените на валутните курсове при валутите чрез които се търгува, казва много за този проблем. Имайки предвид, че търговията на повечето бързоразвиващи се пазари се осъществява в долари, обезценяването на валутата би трябвало да вдигне вносните цени почти едновременно.

В края на краищата Федералният резерв на Съединените щати ще базира решението си за основната лихва главно на вътрешни съображения. Докато съществува по-голяма степен на несигурност от обичайното относно  очакванията за растежа в Америка от началото на кризата, ще има сравнително слаби опасения за това, че вътрешната инфлация е слаба. Останалият свят споделя същата благоприятна инфлационна среда.

Докато Фед се подготвя за септемврийската си среща, ръководството му ще направи добре да не пренебрегва основният извод от Джаксън Хол: необходимостта от поставянето на вътрешните движения в глобален и исторически контекст. За сега подобна перспектива изглежда невъзможна.


*Кармен Райнхарт е професор по международна финансова система в Harvard University's Kennedy School of Government.

вторник, 15 август 2017 г.

Приключва ли дефлационният цикъл?

Кармен Райнхарт*

До глобалната финансова криза от 2008-2009, дефлацията не беше сред тревогите на политическите технолози и инвеститори в напредналите икономики, с изключение на Япония, която се оказа в продължителен натиск надолу върху цените за почти едно поколение. И днес дефлационните страхове отново изчезват.

Но в средата на 1960-те напредналите икономики са в началото на ера на нарастваш инфлационен натиск, разпален от експанзионистичната фискална и монетарна политика в Съединените щати и силно подкрепен от скока на цените на петрола от 1970-те. Стагфлацията, комбинация от нисък икономически растеж и висока инфлация, се превръща в модна дума в края на същото десетилетие. Най-новите пазарни прогнози се опират не същите тенденции, предвиждайки непрекъснат поход нагоре в цените на петрола и суровините. Инфлацията започва да се разглежда като хронична, а политиците поглеждат към ценовия контрол и политиките по доходите. Реалните (инфлационно изгладени) краткосрочни лихви са на отрицателна територия от доста време в повечето напреднали икономики.

Монументалните затягане на монетарните политики в Съединените щати прокарани от председателя на Федералния резерв Пол Волкър през октомври 1979 прекратяват този дълъг цикъл. Стагфлацията се заменя от нова модна дума: дезинфлация, която точно определя ситуацията в много напреднали икономики, като инфлационните равнища падат от двуцифрените си размери.

Но дезинфлацията не е същото като дефлация. Данните показват, че между 1962 и 1986, нито една от отделните напреднали икономики не записва годишен спад на цените. В много възникващи пазари инфлационните равнища се извисяват до трицифрени нива, в някои случаи и до хиперинфлация. През 1991 Гърция има равнища на инфлацията от около 20%. Дори в исторически ценово стабилната Швейцария по това време инфлацията минава 5%.

Това изглежда като далечен спомен на фона на устойчивия спад на цените в Гърция от 2013 насам, както на фона на дълговата криза и срива на производителността. Швейцарската централна банка, от своя страна, се бори с дефлационния ефект от драматичното надценяване на франка от последните няколко години.

Дефлационните сили бяха отприщени от голямото икономическо и финансово разместване породено от дълбоката и продължителна глобална криза, която избухна през 2008. Частното задлъжняване стана устойчиво срещу насрещните ветрове откъм централните банки с техните усилия за възстановяване на инфлацията. През 2009 около една-трета от напредналите икономики отбелязаха спад в цените – един следвоенен връх. В следващите години дефлацията остана висока по следвоенните стандарти, а повечето централни банки последователно намаляваха своите прекомерно сдържани инфлационни цели (около 2%).

Понеже плановете за стимули на Доналд Тръмп са проциклични – възможно е да подобрят сцеплението, когато икономиката на Съединените щати е в пълна или близка до пълна заетост – те отново събудиха очакванията, че инфлацията в Съединените щати е надценена. Всъщност, масовите очаквания са инфлацията да надмине целта от 2% поставена от Фед. Но по-затегнатите монетарни условия е възможно да смекчат амплитудата на инфлационния скок: докато очакванията за ръст на американските лихви да са най-умерената и постепенна „нормализация“ в историята на Фед, устойчивото надценяване на долара би ограничило печалбите от цените за широк кръг вносни стоки и техните вътрешни конкуренти.

Този очакван обрат в поведението на цените не е уникален за Съединените щати. Ако прогнозите на МВФ за 2017 са поне приблизително верни, тази година ще бъде първата от десетилетие, в която напредналите икономики ще отбележат дефлация. Може би дългоочакваните ефекти от историческата монетарна експанзия най-накрая дават плодове. Най-вероятно валутната обезценка в Обединеното кралство, Япония и еврозоната ще се ускори.

Ако 2017 наистина бележи пътя на обръщането на посоката след десетилетие на дефлация, е логично да очакваме, че повечето централни банки няма да са склонни към свръхмерки, особено ако, след десетилетие и повече (а в Япония и по-дълго) на разочарования, инфлацията надхвърли целите си. Още нещо, възгледът че по-високата инфлационна цел (може би от порядъка на 4%) може да се окаже пожелателна (понеже ще оставят на централните банки повече пространство за понижаване на лихвите при настъпване на рецесия в бъдеще) , печели поддръжници в някои академични и политически среди.

Разбира се е възможно да съществува и друг фактор правещ големите централни банки толерантни към по-високата инфлация. Но техните ръководители може да не са склонни да подкрепят това открито: както казвам навсякъде, една стабилна доза умерена инфлация ще помогне за облекчаването на планините от публични и частни дългове, които напредналите икономики натрупаха през последните 15 и повече години.


*Кармен Райнхарт е професор по Международна финансова система в Harvard University’s Kennedy School of Government.

понеделник, 14 август 2017 г.

Ще наложи ли силния долар намеса през 2017?

Кармен Райнхарт*

Едва малка група централни банки се въздържат от намеса на валутните пазари за стабилизиране на техните валутни курсове или да ги насочат в желаната посока. Дори когато не се намесват пряко, лихвените им политики често са определяни спрямо целите за курса на валутата. В резултат на това свободно плаващите валути сравнително редки. Това има важно значение за властите в Съединените щати заради битката им с резкия скок на курса на долара.

Когато потенциалната или реалната загуба на доверие във валутата заплашва да предизвика мащабно изтичане на капитали, намесата обикновено е под формата на продажба на валутни резерви, за да бъде смекчен размера или скоростта на обезценяването. Настоящите загуби на резерви на Китайската народна банка са най-очевидният пресен пример. Последната намеса на Съединените щати на валутните пазари (което по принцип е рядкост) в подкрепа на слабия долар е през далечната 1992-1995.

На другия край на спектъра, тревогите за отслабналата международна конкуренция в резултат на значителното валутно обезценяване, могат да бъдат доста общи за политическите технолози и за експортно-ориентираните фирми. Притесненията за надценените валути завладяха политическите спорове в много възникващи пазари от 2013 насам, а постоянните усилия за преодоляване на насрещните ветрове на надценяването доведоха до рекордно натрупване на резерви в много от централните банки.

Страховете от силната валута са без съмнение ограничени до възникващите икономики. Когато последната криза в периферията на еврозоната се задълбочи и стойността на еврото спадна рязко спрямо швейцарския франк, Швейцарската централна банка, твърдейки че силният франк е заплаха за икономиката, въведе де факто фиксиране на курса през 2011. Действието прекрати поскъпването на швейцарския франк спрямо еврото, понеже централната банка изрази готовност да купува чужда валута в необходимите количества. След спекулативното нарастване на резервите, ограничението все пак бе вдигнато през декември 2014 и бе заменено от политика на негативни лихвени равнища.

Съединените щати не се освободиха от подобни притеснения. В първата половина на 1980-те, следвайки рекордните повишения на лихвите от Федералния резерв, доларът поскъпна с почти 45% срещу останалите основни валути. В резултат на силния долар, Съединените щати загубиха международната си конкурентоспособност, а търговският баланс потъна до рекордни нива през 1985.

Тези развития разчистиха полето за Plaza Accord, което моят колега Джефри Франкъл определи като може би най-драматичната политическа инициатива на валутните пазари след определянето на плаващ курс на долара от Ричард Никсън през 1973. В Plaza Hotel, в Ню Йорк, на 22 септември 1985, американските власти и техните партньори от водещите световни икономики постигат съгласие за предприемане на конкретни действия за спиране и обръщане на тенденцията за поскъпване на долара. Това е съгласувано прецизно, понеже е намесена и международната координация на политики между големите играчи, чиито публични изявления са придружени от организирана пазарна намеса (продажба на американски долари).

Доларът наистина започна да поевтинява, макар все още да има спорове дали това се дължи на срещата в Plaza Hotel. Сигурно е обаче, че днес този дебат е уместен.
Доларът поскъпна с повече от 35% срещу кошницата от валути от най-ниската си точка през юли 2011. Макар възходът на долара да се дължи отчасти на неочакваната победа на Доналд Тръмп в американските президентски избори, той също така е отражение на факта, че монетарната политика на Съединените щати се затяга, за разлика от перспективите за продължаване на монетарните стимули в еврозоната и Япония.

Новоизбраният президент Тръмп изгради кампанията си върху обещанието да върне в страната американското производство, дори да наложи мита и да прекрати съществуващите търговски споразумения. Все пак силният долар е основна пречка за изпълнението на неговите обещания. Може би финансовите пазари ще започнат да възприемат долара като понастоящем надценен и ограничен. Ако не, не е ли време за нова среща от типа на Plaza Accord? Нещо по-важно, дали някой би бил склонен да сътрудничи?

Ако пренебрегнем значителното натрупано поскъпване на долара, има доста малко сходства между настоящата среда и тази от 1985. По онова време реалният ръст на БВП на Япония достига 6%. Днес устойчивото поскъпване на йената е предпоставка за спъване на умерения напредък, постигнат от Японската централна банка чрез повишаването на инфлацията и инфлационните очаквания. При съотношение на публични дългове спрямо БВП приближаващо 250%, по-високата инфлация може да се окаже част от решението на свръхзадлъжнялостта на Япония.

От друга страна, Германия, с нейните рекордни излишъци по текущата сметка (достигащи 8% от БВП) би могла да издържи на едно поскъпване. Но, за разлика от 1985, при сценарий, в който еврото преодолее настоящите предизвикателства, Бундесбанк няма да е тази, която да седне на масата през 2017. От позицията на силата ЕЦБ, която се ангажира с още един рунд по спасяване на периферията (главно на Италия, където неустойчивостта на банковата система предизвиква бягство на капитали), слабостта на еврото е благодат.

Това позволява на Китай, понастоящем втората най-голяма икономика в света, който не е интегрална част от споразумението от 1985, да поеме тежестта от доларовото поевтиняване. Но настоящото затягане на капиталовия контрол в Китай увеличава предизвикателствата, пред които вече е изправена страната с предотвратяването на по-нататъшното обезценяване на юана. Нещо повече, предвид на негативното влияние на силната post-Plaza йена върху последващото представяне на японската икономика, не е много ясно защо Китай би поискал да поеме риска с по-силен юан.

С други думи, макар да е доста логично да очакваме, че финансовото министерство на Тръмп ще поиска да обърне посоката на покачващия се долар, е логично и да очакваме, че нито една голяма икономика няма да помогне. Ако силният долар наложи намеса на валутните пазари през 2017, е много вероятен сценарий, при който Съединените щати се намесят сами.


*Кармен Райнхарт е професор по Международна финансова система в Harvard University’s Kennedy School of Government.

четвъртък, 10 август 2017 г.

Много искаме, ама нямаме желание

Георги Киряков

Струваше ли си чакането? Този основателен въпрос си задават мнозина след като правителството на Бойко Борисов прие церемониално Програмата за управление 2017-2021. И когато премиерът заяви, че трябва всеки ден да се работи, че просто нямат алтернатива, че няма по-добри от тях и всеки ден трябва максимално да се доказват и да си изпълняват програмата, доста хора си отдъхнаха и решиха да не си правят труда да погледнат в тази програма и да видят за какво става въпрос.

При първоначалното обещание да е готова „до месец“, тримесечното забавяне създаде усещането, че Програмата ще е нещо мащабно, единствено по рода си, неслучвало се събитие в демократична България. Затова и любопитството към съдържанието беше голямо. 128 страници, 65 приоритета, 236 цели и 902 мерки. Колосално! Но не и по същество!

Защо?

Още с въвеждащото изречение вероятно се е целяло да се постигне зашеметяващо въздействие сред специфичната аудитория, за която най-вероятно е била предназначена Програмата. С вярата, че не държавата създава икономиката, заетостта и доходите, а реалния сектор (каквото и да значи това за управляващите), трябваше да се внуши, че това правителство има намерение най-после да охлаби хватката си върху онези икономически активни субекти от малкия и средния бизнес, които нямаха възможност в първите две управление на Борисов да изплуват над повърхността, заради непрестанния административен произвол и партиен рекет по места („Сагата със суджуците“ и както се твърди с много други стоки и предмети за бита).

Но „вярата“ в едно наистина добро намерение на правителството свършва няколко абзаца по-надолу, с категоричния намек, че „ако искаме държавата да дава повече пари на бизнеса и гражданите, тя трябва да събира повече данъци от бизнеса и гражданите“. Т.е. препотвърждава се досегашната практика на всяко предишно управление, условно ляво или дясно, че водещият фактор за обществото няма да е икономически активният човек, а държавната административна машина. Тя събира, тя раздава, тя разпределя и преразпределя! И с това препотвърждава порочния модел на силово управление чрез регулации, административен натиск и пълен контрол върху обществените инициативи.

По-нататък всичко в Програма е подчинено именно на този силов подход за управление. Без ни най-малък намек за нуждата от нов подход и ново мислене за управление в демократични условия.

Ще се строят магистрали? С еврофондове и пари от бюджета, т.е. от държавата. Ще се санират жилищни сгради в периферните и обезлюдени райони? С пари от бюджета, т.е. от държавата – ако има резерви, разбира се. Ще се осигури полицай във всяко населено място? С пари от бюджета, за които се твърди, че ги няма и няма как да бъдат намерени. Да не говорим, че никой не си дава сметка, че това означава, че дори в село с един жител ще трябва да има полицай, при това с автомобил (какво ще е оправданието за прахосаните средства?). Ще се гарантира националния суверенитет? С пари от  бюджета, т.е. от държавата. И най-важното – ще бъде променена технологията на функциониране на „държавната машина“, чрез ускорено въвеждане на електронното управление, което между другото е намерение още от първото правителство на настоящия премиер. Да не говорим, че в нашенския вариант „електронизацията“ се ограничава до инсталирането на компютър в селското кметство, който ще продължава да бълва „позволения“ на хартия.

И така, административният произвол отново ще си бъде същият, само че ще бъде по-прозрачен, по-достъпен и по-бърз, както става ясно от самата Програма.

Иначе, въпреки всички заявки, програмата си остава един зле сглобен, свръхангажиращ управляващите документ, в който няма и намек за промяна, да не говорим, че липсват каквито и да са финансови разчети за всеки от приоритетите, целите и мерките. Програмата си остава на ниво предизборни намерения, които експертите правили си труда да следят последователно тази материя, са виждали в почти всяка програма на многото на брой партии, от поне 15 години насам.

И с основание настоящите управляващи за пореден път ще бъдат заподозрени в лошо скалъпен опит да подхвърлят на публиката едно „нещо“ (а то няма как да бъде определено по друг начин), което Бойко Борисов или не е чел, а се е предоверил на експертния си управленски екип, или просто не е разбрал.

Повече от очевидно е, че за сегашната управляваща коалиция между ГЕРБ и Обединените патриоти, желаното се смесва от една страна с възможното, а от друга с реалното. Няма как да се повярва, че при съществуващия все още, заради ред конюнктурни вътрешни и външни фактори, бюджетен дефицит, ще може да се удовлетвори финансовият интерес и план по всяка набелязана за реализация мярка. Трудно ще бъде и да се повярва, че след като вече два пъти си обещал нещо и не си го изпълнил, ще го изпълниш на третия път, при това с цената на нови обещания и поети ангажименти.


Затова и общественият скептицизъм ще продължава да преобладава, което ще налага още по-силен административен натиск за потушаване на недоволството. Оптимистичното в случая е, че са ни обещали този натиск поне да бъде една идея по-прозрачен, по-достъпен и по-бърз.