четвъртък, 28 април 2016 г.

„Брексит” през погледа на Германия

Клеменс Фюст*

На 23 юни избирателите в Обединеното кралство ще решат дали тяхната страна да напусне ЕС. Те сами ще преценят каква бюлетина да пуснат, но политическото и икономическото влияние на вота за напускане („Брексит”) ще се усети в целия ЕС, а даже и в света.

За Германия, най-голямата европейска икономика, последиците от „Брексит” могат да се окажат гибелни. Общественото мнение в станата е разделено по въпроса. Някои се страхуват, че ЕС би станал по-малко либерален, ако Обединеното кралство напусне. Други, възмутени от предложенията на Обединеното кралство, позволяващи им да си избират опции за членство в ЕС, копнеят да видят напускането на Британия. Ако става въпрос за икономическото влияние на „Брексит” обаче, Германия има много какво да губи и почти няма какво да спечели.

Като за начало „Брексит” би променил начина, по който мултинационалните компании вземат инвестиционните си решения. Обединеното кралство ще претърпи „изход” на чуждите фирми, тъй като компаниите искат да запазят представителството си в ЕС. Но няма причина да вярваме, че те непременно ще се преместят в Германия. Много мултинационални компании от Съединените щати например е възможно да се предислоцират в Ирландия.

В същото време ЕС като цяло – и Германия в частност – биха станали по-малко атрактивни за инвеститорите. Обединеното кралство ще бъде свободно да разхлаби регулациите и да понижи данъците, за да привлече инвестиции, за което не е необходимо съгласие на ЕС. Това от своя страна ще намали инвестициите в Германия.

Второ, макар някои да са на мнение, че „Брексит” ще увеличи влиянието на Франкфурт като финансов център, този развой е крайно несигурен. Днес Лондон е доминиращият финансов център на Европа, макар Обединеното кралство да не е член на еврозоната. Това предполага, че близостта с ЕЦБ не е важен фактор за успеха на финансовата индустрия.

Естествено, ЕС ще бъде поставена под огромен натиск да употреби регулаторни мерки, за да задържи бизнеса далеч от Лондон, но дали това ще сработи е под въпрос. Вече Дойче бьорзе и Лондон сток ексчейндж заявиха, че планираното сливане ще продължи, въпреки резултата от референдума за „Брексит”.

Дори и значението на Лондон като финансов център да намалее, някои бизнеси ще се изнесат към центрове извън Европа, като Ню Йорк или Хонг Конг. А бизнесът, който мигрира към ЕС лесно ще бъде засмукан от конкурентите във Франкфурт, както и в Париж.

Трето, германските износители също ще пострадат. През 2015 излишъкът от търговията с Обединеното кралство достигна 50 млрд. евро, като общият германски износ доближи 89 млрд. евро, или 3% от германския БВП. Само Франция и Съединените щати купуват повече германски стоки. Всяко прекъсване на двустранната търговия ще бъде усетено из цялата страна.

Как точно търговските и капиталови потоци ще бъдат засегнати зависи от начина на излизане договорен между ЕС и Обединеното кралство. Ако Обединеното кралство остане, както Норвегия и Исландия, част от европейския вътрешен пазар, икономическите вреди ще бъдат ограничени. За нещастие обаче, това е малко вероятно.

Страните извън ЕС, които имат достъп до Единния европейски пазар, също трябва да спазват повечето европейски регулации, заради които Обединеното кралство иска да напусне ЕС. Нещо повече, някои европейски политици ще искат да покажат, че „Брексит” причинява много вреди, за да възпрат други да последват примера на Обединеното кралство.

Като декларира намерението си да напусне, Обединеното кралство задейства Глава 50 от Договора за ЕС, която предвижда двугодишен срок за постигане на споразумение за излизане. Ако не бъде подписано споразумение преди крайния срок, членството в ЕС просто се прекратява. Ще бъде достатъчно малцинство от 35% в Европейския съвет, за да блокира едно споразумение, което минимизира икономическите щети от „Брексит”.

Накрая, „Брексит” може да се окаже тежко поражение за европейската интеграция. Останалите членове на ЕС могат и да постигат по-лесно съгласие за общностните политики относно вътрешната и външната сигурност. Но за Германия ще стане по-трудно да защитава свободната търговия и да се противопоставя на протекционизма.

Понастоящем ЕС обвързва блок от страни – Обединеното кралство, Ирландия, Холандия, Чехия, Словакия и Скандинавските и Балтийските републики, чиито приоритет е свободната търговия – които контролират приблизително 32% от гласовете в Европейския съвет. Това дава на Германия, с нейния 8-процентен дял от гласовете, централна роля в преговорите за икономическата политика. Заедно с либералния блок Германия може да блокира решенията на Съвета, което й позволява да използва различията между Обединеното кралство и Франция и й дава ключова роля в постигането на консенсус.

При положение че Обединеното кралство напусне, делът oт гласове на либералния блок в Съвета ще падне до под 25%, достигайки около 34% заедно с Германия – близко до блокиращо малцинство. Разбира се, могат да бъдат сформирани нови коалиции, но политическото влияние на Германия в ЕС със сигурност ще намалее.

Накратко, Германия има огромен интерес от това Обединеното кралство да продължи да бъде член на ЕС. Британските избиратели все още имат възможност да се отърват от големи икономически неприятности и да позволят на германците  - а и на много други в Европа – да въздъхнат с облекчение.


*Клеменс Фюст е президент на Ifo Institute и професор по икономика в University of Munich.

сряда, 27 април 2016 г.

Какъв е проблемът с отрицателните лихви?

Джоузеф Стиглиц*

В началото на януари написах, че икономическите условия тази година ще се окажат толкова лоши колкото и през 2015, която от своя страна беше най-лошата година след избухването на глобалната криза през 2008. И както често се случваше през последното десетилетие, само след няколко месеца от началото на годината, по-оптимистичните прогнози се ревизираха в посока надолу.

Основният проблем – тормозещ глобалната икономика от началото на кризата, но и влошаващ се бавно – е липсата на глобално съвкупно търсене. Сега, в отговор на това, ЕЦБ увеличи стимулите си, присъединявайки се към Японската централна банка и други централни банки, демонстрирайки че  „нулевия предел” – невъзможността лихвите да станат отрицателни – е единствено и само плод на въображението на конвенционалните икономисти.

Но все още нито една икономика опитала този неортодоксален експеримент с негативната лихва не се е върнала към растежа и пълната заетост. В някои случаи резултатът се оказа неочакван: някои лихви по заемите всъщност се увеличиха.

Трябва да е станало ясно, че повечето предкризисни модели на централните банки – формалните модели и умозрителните модели, ръководели мисленето на политическите технолози – бяха крайно погрешни. Никой от тях не успя да предвиди кризата, а в много малко от тези икономики има и подобие на възстановяване на пълната заетост. ЕЦБ изненадващо увеличи на два пъти лихвите през 2011, в момент когато кризата с еврото се утежняваше, а безработицата нарасна до двуцифрено число, предизвиквайки все повече дефлация.

Те продължиха да използват старите неработещи модели, макар и леко подобрени. В тези модели лихвените равнища са ключов политически инструментариум за подгряване и охлаждане на икономическото представяне. Ако положителните лихви не са удовлетворяващи, тогава негативните лихви би трябвало да свършат работата.

Да, ама не. В много икономики – включително в Европа и Съединените щати – реалните (инфлационно изгладени) лихви са негативни, понякога повече от -2%. Но все пак, макар реалните лихви да паднаха, бизнес инвестициите се свиха. Според Организацията за икономическо сътрудничество и развитие (ОИСР), процентът от БВП инвестиран през миналата година в производствени помещения и екипировка пада както в Европа, така и в Съединените щати. (В Съединените щати той пада от 8,4% през 2000 до 6,8% през 2014; в ЕС той пада от 7,5% до 5,7% за същия период.) Други данни очертават подобна картина.

Несъмнено, идеята че големите корпорации точно пресмятат лихвата, при която ще решат да започнат да инвестират – и че ще решат да започнат голям брой проекти, само ако лихвите бъдат понижени с още 25 базисни пункта – е абсурдна. По-вероятно е големите корпорации да държат в резерв стотици милиарди долари – дори трилиони, ако съберем всички пари в развитите икономики – понеже те вече разполагат със свръхкапацитет. Да строим повече просто защото лихвата е паднала малко? Малките и средните предприятия (МСП) с готовност да заемат пари нямаха достъп до кредит преди ЕЦБ да мине на негативна територия, а и сега нямат.

Нека отбележа, че повечето фирми – и особено МСП – не могат да заемат толкова лесно на ниски лихви. Те не участват на капиталовите пазари. Те заемат от банките. И има голяма разлика (спред) между лихвите определяни от банките и от централните банки. Нещо повече, банките разпределят. Те могат да откажат заем на някои фирми. В останалите случи те искат залог (често недвижим имот).

Може да прозвучи шокиращо на неикономистите, но банките не играят роля в стандартния икономически модел, който монетарните технолози използват през последните десетилетия. Разбира се, ако в него няма банки, не би трябвало да има и централни банки. Но този когнитивен дисонанс рядко разтърсва доверието на централните банкери в техните модели.

Факт е, че структурата на еврозоната и политиките на ЕЦБ докараха дотам, че банките в зле представящите се страни, и особено в страните в криза, да бъдат силно отслабени. Депозитите бяха изтеглени, а политиките за стягане на колана, искани от Германия, доведоха до дефицит на съвкупно търсене и устойчиво висока безработица. При тези обстоятелства заемането е рисковано, а банките нито имат апетит, нито възможност да заемат, особено на МСП (които обикновено генерират най-голям брой работни места).

Намаляването на реалните лихви – по правителствените дългови книжа – до -0,3% или дори до -0,4% няма да постигне кой знае колко или няма да има промяна. Отрицателните лихви вредят на балансите на банките, като „благотворният ефект” върху банките е поразително малко нарастване на желанието за заемане. Ако политическите технолози са невнимателни лихвите по заемите може да нараснат, а способността за кредитиране да намалее.

Има и още три други проблема. Първо, ниските лихви карат фирмите да инвестират в по-капиталопоглъщащи технологии, причиняващи спад на търсенето на работници в дългосрочен план, дори безработицата да спада в краткосрочен план. Второ, по-старите хора зависещи от лихвените доходи, нанасят още вреди, понеже намаляват потреблението си повече от онези, които печелят – богатите собственици на активи – и увеличават своето, подкопавайки днешното съвкупно търсене. Трето, може би ирационалното, но широко документирано преследване на печалба загатва, че много инвеститори ще прехвърлят портфолиото си към по-рискови активи, излагайки икономиката на по-голяма финансова нестабилност.

Това, което централните банки трябва да правят е да се съсредоточат върху предлагането на кредит, означаващо възстановяване и подкрепа на способността на местните банки в желанието им да заемат на МСП. Вместо него, по целия свят централните банки са се съсредоточили върху системно важните банки, финансови институции, чиито прекомерен риск и лоши практики причиниха кризата от 2008. Но голям брой от по-малки банки взети заедно също са системно важни – особено ако са ангажирани с възстановяването на инвестициите, заетостта и растежа.

Най-важният урок от всичко това е синтезиран в народната поговорка, че „боклукът за едни е съкровище за други”. Ако централните банки продължат да използват погрешните модели, те ще продължат да правят погрешните неща.

Разбира се, дори при най-добрите обстоятелства, способността на монетарната политика да възстанови свличащата се икономика до пълната заетост, може да се окаже ограничена. Но разчитането на грешни модели пречи на централните банкери да направят това, което могат – като по този начин влошават ситуацията още повече.


*Джоузеф Стиглиц, носител на Нобелова награда за икономика през 2001 и на John Bates Clark Medal през 1979, е професор в Columbia University, съпредседател на Експертната група за измерване на икономическото представяне и социалния напредък към ОИСР, и главен икономист на Roosevelt Institute. Бил е старши вице-президент и главен икономист на Световната банка, и председател на Съвета на икономическите съветници към президента на Съединените щати по време на мандата на Бил Клинтън. През 2000 основава Инициативата за политически диалог, тинк-танк за международно развитие базиран в Columbia University.

вторник, 26 април 2016 г.

Британия е мост за разделена Европа

Робърт Скиделски*

Европейският съюз никога не се е радвал на особена популярност в Британия. Тя се присъединява късно, а нейните избиратели на 23 юни ще бъдат питани дали искат да напуснат рано. Резултатът от референдума няма да са правно обвързващи за правителството, но е немислимо Британия да остане, при положение че общественото решение е да напусне.

През годините фокусът на британския дебат за Европа се измести. През 1960-те и 1970-те въпросът беше дали може да си позволи да не се присъедини към това, което тогава се наричаше Европейска икономическа общност. Страхът беше, че Обединеното кралство ще бъде изритано от най-бързо растящият пазар в света и че партньорството със Съединените щати ще бъде подложено на изпитание: западният съюз ще бъде изграден върху две опори и Европа, а не смалена Британия, би била една от тях.

Днес изтощението, а не силата, на Европа е това, което движи дебата в Обединеното кралство. Британците възприемат себе си като по-добре справящи се, докато Европа не. Нещо повече, от началото на кризата от 2008 насам, ЕС се свързва с провал. Извън Британия и Германия почти няма икономически растеж. Съюзът не може да защити границите си срещу терористите („Европа не е сигурна”, заявява Доналд Тръмп). На институциите му им липсва достатъчно легитимност. Направен от 28 квази-суверенни членове, той не може да действа, а само изразява намерения да действа. Затова не е чудно, че съществуват движения за връщане на националния суверенитет, в който все още има някаква воля за взимане на решения.

Съдбата на ЕС става безнадеждно вплетена с най-уязвимата й част: деветнадесетте страни членки на еврозоната, сърцевината на единната валута и икономическата стагнация. За официалните власти в Брюксел еврозоната е ЕС. Само на Британия и Дания им бе позволено да останат извън нея. Останалите членове, в това число Швеция, очакват да се присъединят когато изпълнят критериите. Еврозоната винаги е била двигателят на съюза. Но двигателят блокира.

Разбира се, кризата от 2008 започна с банковия срив в Съединените щати. Но докато по-голямата част от света се възстанови, то по-голямата част от Европа не успя. За да разберем защо, на един скорошен симпозиум по проблема в Нюфийлд колидж, Оксфорд, основната тема се оказа липсата на суверенна власт способна да защити европейската икономика като цяло от заразата на кризата обхванала всичко. Липсващите късчета суверенитет включват системата за прехвърляне на фискална власт за преодоляване на асиметрични шокове; безрискови книжа (еврооблигации), в които да се съхраняват излишните пари; единна система за наблюдение на банките и капиталовите пазари; централна банка способна да действа като кредитор от последна инстанция; и способността да се организира програма за стабилизация и възстановяване на целия ЕС.

Еврозоната отслаби включените в нея държави, без да създаде наднационална държава, която да замести загубената от нейните членове власт. Легитимността остана на ниво политическа власт, която загуби атрибутите на суверенитета (какъвто е възможността да се променя валутния курс), от който произхожда легитимността.

В същото време обещанията за действия продължават да се изливат. Т.нар. „Доклад на петимата президенти” призовава за „завършване на европейския икономически и монетарен съюз” като прелюдия към „политически съюз”. Но именно това ли е правилната последователност? В исторически план политическото обединение предшества икономическото и монетарното. Както Отмар Исинг, бившият главен икономист на ЕЦБ, никога не се умори да казва, без суверенитет процесът на прехвърляне на компетенции – в това число и за монетарната политика – на все по-високо ниво, ще създаде огромен дефицит на легитимност.

ЕС се опита да постигне политически съюз постъпателно, понеже беше невъзможно да се започне с него. В действителност трудно прикрито в „Европейския проект” беше очакването, че следващите кризи биха тласкали напред политическата интеграция. Именно това беше надеждата на Жан Моне. Алтернативата – че кризите биха имали обратен ефект, водещ до разрив в икономическия и монетарен съюз – никога не беше сериозно обмисляна.

Неколцина хора в Обединеното кралство биха приветствали бързо придвижване към политически съюз, допускайки че това ще означава запълване на дупките в суверенитета, които осакатиха еврозоната. Реално в сделката, която министър-председателят Дейвид Камерън  постигна с европейските правителствени ръководители като условие за оставане в ЕС, Британия се освобождава от задължението да се присъедини към „все по-тесния съюз”. Но без политически съюз ще е трудно да се направи работеща еврозона.

Следователно еврозоната може да се раздели на по-жизнеспособни части, след поредицата неуспешни опити да преодолее затрудненията. Всеки може да си представи една северна зона на единната валута, с достатъчно суверенитет (при условие, че Германия или, по-вероятно, Германия и Франция работят заедно) за да сработи, свързана чрез свободната търговия с южната зона, която не е член на северния монетарен блок и фискалните му правила. По-конкретно, членовете на южния блок ще имат фиксиран, но в някакви граници, валутен курс помежду си и със северния съюз.

Южният блок обаче няма член с достатъчно тежест и престиж, който да може да балансира Германия. Такъв член би могъл да бъде единствено Британия. И това е основният аргумент срещу напускането на ЕС. Оставайки вътре Британия ще е способна  да си гарантира, че, ако и когато настъпи разпада на еврозоната, процесът няма да е толкова хаотичен и в някаква степен ще запази част от духа на основаването на ЕС. Британия би трябвало да се страхува много от един тежък развод, който неизбежно би я завлякъл в бездната.

Британия винаги е служила като мост между отделните светове. Тя може да играе тази роля и в бъдещите две Европи, но само ако се откаже от напускането на сега съществуващата Европа.


*Робърт Скиделски е почетен професор по политическа икономия в Университета на Уоруик и член на Британската академия по история и икономика. Член е също така и на британската Камара на лордовете. Автор е на тритомната биография на Джон Мейнард Кейнс. Робърт Скиделски започва политическата си кариера в Лейбъристката партия, след това става говорител на Консервативната партия по финансовите въпроси и е изключен от там след като открито се противопоставя на намесата на НАТО в Косово през 1999 година.

понеделник, 25 април 2016 г.

Вътрешната заплаха за американското лидерство

Джефри Франкъл*

Президентът на Съединените щати Барак Обама постигна серия от външно-политически победи през последните 12 месеца. Но една от тях, привлякла по-малко внимание от другите, беше прокарването миналия декември на законодателството за реформа на МВФ, след продължили пет години политически маневри в Конгреса на Съединените щати. Когато МВФ се събере във Вашингтон, Окръг Колумбия, за своята годишна пролетна среща на 15-17 април, ще се наложи да отчетем значимостта на това постижение. Все пак, ако Съединените щати пропилеят още една година в опит за ратифициране на пакета от реформи на МВФ, те по същество ще предадат ключовете за глобалното икономическо лидерство в ръцете на Китай.

Реформите на МВФ са наложителни: Разпределянето на монетарните помощи и правото на глас сред страните членки трябва да се промени така че да отразява изместванията в глобалните икономически сили през последните десетилетия. Особено в посока към възникващите пазарни икономики като Бразилия, Китай и Индия, извоювали си по-голяма роля, за сметка на европейските страни и страните от Персийския залив.

Обама успя да убеди лидерите на останалите страни от Г-20 да приемат реформите на срещата на върха през 2010 в Сеул. Последващото одобрение на сделката не трябваше да среща затруднения в Конгреса, понеже нито увеличаваше американските финансови задължения, нито заплашваше доминиращото й право на глас. Нещо по-важно, реформата представляваше златна възможност за Съединените щати да покажат глобалното си лидерство чрез такава реорганизация, че съществуващия международен ред да трябва да отчете променящата се динамика на икономическите сили.

Вместо това Конгресът се зае да блокира реформата на МВФ, на практика отказвайки на Китай нейното заслужено право на място на масата на глобалното управление. „Изместването на темите и целите” би довело единствено до това Китай да основе собствени институции. В този смисъл непримиримостта на Конгреса може да подкопае американската позиция в съревнованието й с Китай за глобална сила и влияние.

За повечето азиатци Съединените щати са по-атрактивен регионален хегемон от Китай, който предявява агресивно своите териториални претенции в Източно и Южнокитайско море. Но настоящото американско поведение накара някои азиатски страни да започнат да поставят под въпрос ангажиментите на Съединените щати за гарантиране на регионалната сигурност и просперитет.

При това развитие на нещата много страни, във и извън Азия, с радост се присъединиха към водената от Китай Азиатска банка за инфраструктурни инвестиции (АБИИ), която обеща да посрещне немалка част от финансовите нужди на региона. Основаването на АБИИ през декември масово беше разглеждано като тежък дипломатически неуспех за Съединените щати.

За щастие, благодарение на постигнатите от Обама серия от успехи в глобалните ангажименти, днес Съединените щати имат шанса да се върнат в играта. Миналият април неговата администрация подписа забележително споразумение с Иран за нейната ядрена програма. Нещо повече, през октомври Конгресът бе убеден да й предостави още търговски пълномощия, позволяващи подписването на 12-странното Транстихоокеанско партньорство (ТТП). Съвсем наскоро Съединените щати възстановиха дипломатическите си отношения с Куба, слагайки край на продължилата 55 години политика на изолация, която даваше на кубинските лидери чудесно оправдание за икономическия неуспех на страната и възпрепятстваше американските отношения с Латинска Америка.

Накрая, представляваната от 195 страни Рамкова конвенция на ООН за климатичните промени постигна споразумение в Париж миналия декември да намали емисиите парникови газове, подтиквало не малко част от по-раншните действия на Обама и китайския президент Си Дзинпин. Двамата лидери са планирали да подпишат парижкото споразумение на 22 април в името на своите уважавани страни, двете най-големи замърсителки с парникови газове в света. Да прибавим към това и ратификацията, най-накрая, на реформите в МВФ, и Съединените щати ще се окажат на върха на глобалната стълба на победителите.

Нито едно от тези пет постижения не можеше да се предвиди само допреди година. Когато Републиканците поеха пълния контрол върху Конгреса през ноември 2014, неоспоримото общоприето убеждение беше, че администрацията ще бъде блокирана почти напълно за последните две години от мандата.

И за да станат нещата по-лоши, интернационализмът си навлече противници от крайно левите до крайно десните. Макар търговията да е най-очевидният пример, тя не остана единствена. Освен противопоставянето на ТТП, кандидатът за президент на Съединените щати Бърни Сандърс е исторически обвързан с републиканците в Конгреса в опитите да се възпрат усилията по спасяването на страни с възникващи пазарни икономики в Латинска Америка и Азия по време на финансовата криза. Тези намеси неизменно се наричаха „спасявания”, дори когато не струваха нищо на Съединените щати – американското съкровище всъщност спечели от заема даден на Мексико през 1995, на който Сандерс се противопостави – и помогнаха за устойчивостта на икономическия растеж. По подобен начин сенаторът от Ню Йорк Чък Шумър подкрепи републиканците в опитите им да възпрат ядреното споразумение с Иран.

Последните международни успехи на Обама не бяха неоспорими. Дори и сделката за МВФ да бъде сключена, други ключови инициативи на Обама могат да бъдат осуетени от американските политици, особено ако политическите екстремисти се обединят. Конгресът може да отхвърли Транстихоокеанското партньорство, на практика оставяйки Азия да се оправя сама. Това би навредило на възобновените връзки с Куба. Все пак ембаргото още не е вдигнато. Що се отнася до Парижкото споразумение, федералният апелативен съд първо ще изслуша протеста по разработената от администрацията стратегия, „План за чиста енергия”, на 2 юни.

Президентската кампания на републиканците добави още един елемент на несигурност. Двамата водещи кандидати за партийна номинация, Доналд Тръмп и Тед Круз, казват че ще развалят ядрената сделка с Иран, ако бъдат избрани. Това наподобява на резултата от аналогичното решение на Джордж Буш-младши да развали „рамковото споразумение” на Бил Клинтън със Северна Корея: режимът на Ким набързо и напълно предвидимо разработи ядрена бомба.

Дали Съединените щати ще продължат да водят света остава неясно. Но това, което е ясно е, че американските политици, не глобалните развития, ще са от решаващо значение за изхода.


*Джефри Франкъл е професор в Harvard University's Kennedy School of Government. Член е на Съвета на икономическите съветници по време на президентския мандат на президента Бил Клинтън.

петък, 22 април 2016 г.

„Брексит” и балансът на силите

Джоузеф Най*

Британия се присъединява към това, което в последствие става Европейски съюз през 1973. Тази година, на 23 юни, в страната ще се проведе референдум дали да напусне. А ще се случи ли?

Настоящите изследвания показват близки електорални нагласи. Министър-председателят Дейвид Камерън  казва, че отстъпките за Великобритания, които той извоюва от своите европейски партньори трябва да успокоят народните тревоги за загубата на суверенитет от Брюксел и за притока на чуждестранни работници от Източна Европа. Но Консервативната партия на Камерън и собственият му кабинет са дълбоко разделени, а самият кмет на Лондон и отявлен популист, Борис Джонсън, се присъедини към поддръжниците на британското напускане.

Въпросът за плюсовете и минусите от британското членство в ЕС също така разделя и британската преса. Много циркулиращи масово публикации са в подкрепа на „Брексит”, докато финансовата преса подкрепя продължаването на членството. „Икономист” например отбелязва, че почти 45% от британския износ отива за страни от ЕС и че атмосферата на търговските преговори в следбританското напускане на ЕС е твърде вероятно да бъде доста хладна.

Нещо повече, ЕС даде ясно да се разбере на нечленуващи страни като Норвегия и Швейцария, че могат да имат пълен достъп до единния пазар, само ако приемат повечето от правилата му,  в това число за свободно движение на хора, и допринасят за общия бюджет на ЕС. С други думи, една Британия извън Съюза ще спечели малко от възвърнатия си суверенитет. Даже обратното, тя ще загуби своя глас и влияние при определянето на условията и участието си в единния пазар. В същото време конкурентните пазарни центрове като Париж и Франкфурт биха сграбчили възможността да определят правила, които да им помогнат да си спечелят обратно бизнеса от Лондон.

Другото усложнение е политическо: възходът на национализма в Шотландия и ефектът от „Брексит” върху оцеляването на Обединеното кралство. През 2014 Шотландия гласува в свой референдум за оставане в Обединеното кралство, но националистите спечелиха почти всички шотландски мандати в общите избори осем месеца по-късно. При преобладаващо проевропейско мнение сред шотландците за разлика от англичаните, мнозина са на мнение, че „Брексит”  ще доведе до следващ референдум за независимост. Камерън ще бъде запомнен като министър-председателят, който помогна за разпада на Обединеното кралство (и вероятно на ЕС).

В Съединените щати, администрацията на президента Барак Обама започна да дава ясни сигнали, че Британия и Европа са силни само заедно. Илюзиите за специалните отношения със Съединените щати изместващи влиянието на Европа, са погрешни. Но народът на Британия ще прецени дали да подкрепи „Брексит”, а един американски крак върху кантара би бил непродуктивен.

В същото време, според думите на Дъглас Аликзандър, бивш външен министър в сянка на Лейбъристите, „след края на Втората световна война Америка става системен оператор на международния ред, изграден на основите на здрав, стабилен трансатлантически съюз, крепен от двата стълба на НАТО и ЕС. Ако Британия напусне ЕС, най-близкият съюзник на Америка ще бъде маргинализиран...и целият европейски проект рискува да се разпадне точно във време на нови икономически трудности и заплахи за сигурността, пред които е изправен Западът”. Затова не чудно, че Владимир Путин и Кремъл биха приветствали „Брексит” и намесата във вътрешната политика на европейските страни, в опит да отслабят самия ЕС.

Геополитическите последици от „Брексит” може и да не се разкрият веднага. ЕС дори може да продължи да съществува за известно време. Но би нанесъл вреди на европейското чувство за мисия и за привлекателността на неговата мека сила. Осигуряването на финансова стабилност и управлението на имиграцията може да се окажат много по-трудни задачи.

В допълнение към съживяващият се шотландски сепаратизъм, британският обратен завой от последните години може и да стане по-остър. А в дългосрочен план ефектите върху глобалния баланс на силите и върху либералния международен ред – от който Британия има огромен национален интерес – биха били отрицателни.

Когато действа като единен субект, Европа е най-голямата икономика в света, а населението й от близо 500 млн. души е значително по-голямо от 325-те милиона американци. Тя е също така най-големият пазар в света, представляващ 17% от световната търговия и разпределя половината от чуждестранната помощ в света. Континентът има и 27 университета класирани в световния Топ 100, а креативните индустрии допринасят за около 7% от БВП. Американският доход на глава от населението е по-голям, но що се отнася до човешкия капитал, технологиите и износа, Европа е много по-напред.

По отношение на военните разходи Европа е втора, изпреварена само от Съединените щати, формирайки 15% от общите световни разходи, в сравнение с 12-те процента на Китай и 5-те процента на Русия. Разбира се, тези числа някакси се губят, заради липсата на военен интегритет на Европа. Франция и Британия са двата основни източника на европейски експедиционни сили.

Европейските и американските ресурси са взаимно подсилващи се. Преките двустранни инвестиции са по-високи от тези с Азия, а американско-европейската търговия е много по-балансирана от търговията на Америка с Азия. На културно равнище американците и европейците споделят ценностите на демокрацията и правата на човека много повече от всеки друг регион в света.

Изправено пред надигащ се Китай, пред упадаща, но все още опасна Русия и пред перспективата за продължителен хаос в Близкия изток, тясното трансатлантическо сътрудничество  ще бъде решаващо за управлението на либералния международен ред в дългосрочен аспект. Осъзнаването че един „Брексит”,  освен отслабването на Европа и Британия, е много вероятно да хвърли в хаос международната система, трябва да наклони везната в посока на запазване на статуквото.


*Джоузеф Най е бивш помощник секретар по отбраната на Съединените щати и председател на Националния съвет по разузнаване. Професор е в Харвардския университет и е член на Съвета на световния дневен ред за бъдещето на управлението към Световния икономически форум.

четвъртък, 21 април 2016 г.

Анти-търговска Америка

Кенет Рогоф*

Възходът на анти-търговския популизъм по време на изборната кампания в Съединените щати през 2016 предвещава опасно отдръпване от ролята им в световните дела. В името на намаляването на неравенството в Америка президентските кандидати и от двете партии пречат на желанието на стотици милиони отчайващо бедни хора в развиващия се свят да попаднат в средната класа. Ако призивите за анти-търговски политики станат трайни, те ще се окажат исторически поврат за глобалните икономически дела и са предвестник на нелеко бъдеще за американското лидерство.

Кандидатът за президент на републиканците Доналд Тръмп предложи налагане на 45% данък върху китайския внос в Съединените щати, един план обърнат към много американци, вярващи че Китай забогатява от нечестни търговски практики. Но, въпреки изключителния си успех от последните десетилетия, Китай остава развиваща се страна, където делът от населението живеещ на прага на бедността би бил невъобразим за западните стандарти.

Съгласно новия петгодишен план на Китай, целящ да извади 55 млн. души от бедността до 2020, прагът се определя на едва 2300 юана годишно, или 354 долара. В сравнение с линия на бедност от около 12 хил. долара на човек в Съединените щати. Да, има значителни разлики в разходите за живот, които правят преките сравнения съмнителни и, да, бедността е повече социално възприятие отколкото икономическа реалност, особено в напредналите страни. Но общото усещане, че неравенството между страните влияе на неравенството в рамките на отделните страни, е надделяващо.

А китайският проблем с бедността едва ли е най-големият в света. Индия и Африка имат население приблизително равно на 1,4-те милиарда китайци и значително по-малък дял попадащ в средната класа.

Кандидатът за президент на демократите Бърни Сандърс е далеч по-интересен от „Доналд”, но неговата анти-търговска реторика е повече от опасна. Следвайки бележитите леви икономисти, Сандърс се обявява срещу предлаганото ново Транстихоокеанско партньорство, макар че то би направило далеч повече за развиващия се свят – например чрез отварянето на японския пазар за латиноамериканския износ.

Сандърс дори закова своя опонент Хилари Клинтън заради подкрепата й за по-ранните търговски сделки, като Северноамериканското споразумение за свободна търговия (NAFTA) от 1992. Всъщност това споразумение принуди Мексико да намали своите мита върху американските стоки далеч повечето от принудата Съединените щати да намалят вече ниските мита върху мексикански стоки. За лош късмет шумният успех на анти-търговската реторика на Сандърс и Тръмп измести Клинтън от нейната по-центристка позиция и може да има същия ефект върху много членове на Камарата и Сената. Това е рецепта за катастрофа.

ТТП си има своите недостатъци, особено прекомерната защита на правата на интелектуална собственост. Но идеята , че сделката ще бъде голям унищожител на работни места за Съединените щати е силно спорна и трябва да се направи нещо, за да се улесни продажбата на високотехнологични стоки в развиващия се свят, в това число в Китай, без страх, че тези стоки ще бъдат моментално клонирани. Неуспехът да се подпише ТТП почти сигурно ще обрече десетки милиони души в развиващия се свят на продължителна бедност.

Правилното средство за намаляване на неравенството в Съединените щати не е да се върви срещу свободната търговия, а да се приложи по-добра данъчна система, по-опростена и по-прогресивна. В идеалния случай това би било преход от подоходно облагане към прогресивно облагане на потреблението (най-простият пример е да наложи плосък данък за уязвимите групи от населението). Съединените щати също така се нуждаят отчаяно от дълбока структурна реформа на своята образователна система като се премахнат пречките пред въвеждането на технологиите и съревнованието.

Всъщност новите технологии дават възможност да се направи далеч по-лесно сдобиването с нови умения и ново оборудване на работници от всички възрасти. Онези призоваващи за преразпределение чрез трупане на по-голям бюджетен дефицит са късогледи. Предвид неблагоприятната демографска картина в напредналия свят, забавящата се производителност и увеличаващите се пенсионни задължения, е трудно да се разбере къде ще му излезе краят с извисяващите се до небесата дългове.

Разбират ли про-дефицитните прогресисти, че тежестта на която и да е бъдеща дългова криза (или мерки за финансови ограничения), заради дълг натрупан от тях в миналото, е вероятно да се стовари непропорционално върху бедните граждани и върху тези със средни доходи? Простото преразпределение на доходи чрез данъци и бюджетни плащания е много по-директно и по-въздействащо, и определено би подпомогнало увеличението на съвкупното търсене.

Всеки, който си представя Съединените щати като големия губещ от глобалното икономическо статукво, трябва сериозно да преосмисли позицията си. Нямам почти никакво съмнение, че в настоящия век, потребителски ориентираният американски начин на живот ще бъде обект на завист и подражание, а нежеланието на страната да въведе въглероден данък ще бъде разглеждано като огромен провал. При по-малко от 5% от световното население, Съединените щати имат огромен непропорционален дял  емисии на въглероден двуокис и други замърсявания, като по-голяма част от вината за това се стоварва върху средната класа в Америка.

Но идеята, че търговията подклажда неравенството е много тесногръда, а протекционистите, прикрити зад булото на разказа за моралните основания на неравенството, са дълбоко лицемерни. Колкото повече се говори за търговията, толкова повече настоящата президентска кампания ще вреди именно на нея, а не на кандидатите.


*Кенет Рогоф е професор по икономика и публични политики в Харвардския университет и носител на наградата на Дойче банк за финансов икономикс за 2011 година. Бил е главен икономист на МВФ от 2001 до 2003 година.

сряда, 20 април 2016 г.

Поколенческата война в Европа

Харолд Джеймс*

В целия индустриализиран свят правителствата са се втурнали да раздават подаяния на възрастните. Германското правителство не само че забави увеличаването на пенсионната възраст, планирано да направи пенсиите по-големи, но наскоро обяви и 5% увеличение на вноските, най-голямото след подобно увеличение през 1993 (когато, за разлика от днес, Германия претърпяваше сериозна инфлация). Правителството на „Право и справедливост” в Полша, още с първите си действия след поемането на властта през миналата година, намали пенсионната възраст и увеличи разходите.

Във времена на напрегнати бюджети, тези действия изглеждат доста хазартни. И в действителност британското правителство действа точно в обратната посока, орязвайки социалните помощи (макар министри от кабинета да се примириха неохотно). Но възходящия тренд към увеличаване на помощите за възрастни си има просто обяснение: политика.

Със застаряването на населението в Европа и Япония демографската пирамида рязко се преобръща – а войната между поколенията, както и между класите, е видима. Войната се води предимно чрез избирателните урни – старите хора печелят изборите, докато младите си стоят вкъщи – и печалбата се измерва в национален бюджет, в разходите за образование, за пенсии, за здравеопазване и в данъчното облагане. При този сблъсък междугенерационното примирие, което отдавна крепи социалната и политическата стабилност, е под въпрос.

Философът на консерватизма Едмънд Бърк разглежда обществото не само като договор между „живите”, но също така с „мъртвите”, както и с „неродените”. Бърк е бил подозрителен към популистите, които предпочитат да се опират на настоящото поколение и да не мислят за бъдещите кохорти. Бащата на икономиката на благоденствието, Артур Пиго, е на мнение, че държавата трябва да защитава социалния договор и при отсъствието на отсрещна страна, но този възглед е безнадеждно идеалистичен. Какъв стимул би имало правителството да изпълнява ангажиментите си към неизвестни хора за сметка на реални, настоящи гласоподаватели?

Съсредоточаването върху настоящето има дългосрочни последици. Сблъсъкът е особено тежък в полето на трудовата мобилност, където губещите на терена на изборните урни – младите – притежават друго оръжие: своите крака. Страни с преобладаващо геронтократична политика, младите обикновено предприемат стъпки за колкото се може по-бързо напускане. И понеже младите хора получават големи субсидии под формата на образование, когато те напуснат, те взимат със себе си ресурс, който в противен случай би се ползвал за изплащането на пенсиите на останалите хора. И още нещо, те се разтоварват и от дълговата тежест, която би била много по-трудна за плащане без тях.

Тази тенденция е подклаждана и от недостатъчните икономически възможности у дома. В средата на 20-ти век, бързият икономически растеж предполагаше, че всяко поколение ще има по-добро бъдеще от предишното. Днес е точно обратното, широкоразпространените проблеми и слабости, както и прогнозите за продължителна стагнация правят надеждата за по-добро бъдеще да изглежда измамна.

В много страни – особено в средиземноморските, но също така и навсякъде в Европа, както и в Северна Африка – младежката безработица достигна рекордни нива заради съчетаването на проблематични макроикономически политики и лоши практики на трудовия пазар. При толкова много млади хора желаещи да избягат, разходите за образование ще се оказват хвърлени на вятъра. Когато образованието се влошава количеството инвестиции в човешки капитал, който мигрантите взимат със себе си намалява, но също така намалява и количеството човешки капитал, което остава.

По-добър подход би бил да се запуши „изходът” на млади хора чрез по-полезни политики, както направи Ирландия в края на 20-ти век, със своя бърз икономически растеж, карайки много от квалифицираните работници, напуснали през 1980-те да се върнат, което предизвика още по-бърз растеж. За да се случи това „завръщане” обаче родните страни на същите млади хора трябва на всяка цена да станат по-отворени и по-иновативни – не малък подвиг на фона на политическия контрол упражняван от възрастните. Накратко, съществува много обратна тяга, която подсилва геронтокрацията.

Щетите нанесени заради преференциите за възрастните върху младите се простират отвъд националните икономики. Щетите върху околната среда в глобален аспект са може би най-ярката илюстрация за това как днешното поколение на средна възраст взема решения без да го е грижа за по-младото поколение, а и още неродените.

Всъщност, глобалното затопляне например, често се разглежда като налагащо тежък данък върху бъдещите поколения.  Макар размерът на този данък все още да не е напълно изчислен е ясно, че може да бъде намален значително, ако в глобален мащаб се инвестират сравнително малко средства днес. Все още страните не успяват да направят такива инвестиции. По времето когато тези нужди ще се осъзнаят, те вече ще бъдат проблем на следващото поколение и ще струват много повече.

В този ред на мисли, на сегашните поколения се налагат данъците на техните наследници, които вече страдат от липса на житейски перспективи. Някои наблюдатели описват данъчното бреме с много по-брутални термини, казвайки че сегашното поколение по същество колонизира бъдещето, като то, както много европейски колонизатори преди него, лишава света от богатствата му и оставя след себе си опустошена земя на колонизираните.

Може да се каже, че е безнадеждно наивно да очакваме прояви на алтруизъм от настоящото поколение. И че всъщност в днешната егоцентрична култура е трудно да очакваш от хората да поставят интересите на бъдещите поколения на първо място. Засега предпазният клапан осигурен от трудовата мобилност може да изключи младежка революция срещу себичността и самодоволството на възрастните. Въпросът е какво ще се случи когато възможностите зад граница не се окажат по-добри от тези у дома.


*Харолд Джеймс е професор по история и международни отношения в Принстънския университет и професор по история в Европейския университетски институт във Флоренция, Италия. Специалист е по икономическа история на Германия и по история на глобализацията.

вторник, 19 април 2016 г.

Неконвенционална монетарна политика на кокили

Нуриел Рубини*

Тъй като повечето напреднали страни страдат от анемично възстановяване от кризата през 2008 насам, техните централни банки бяха принудени да преминат от конвенционална монетарна политика – намалявайки лихвите чрез покупки на свободния пазар на краткосрочни правителствени дългове – към набор от неконвенционални политики. Въпреки че нулевата граница на лихвите – преди само теоретично възможна – беше достигната, а политиката на нулеви лихви стана основен инструмент, растежът остава анемичен. Затова централните банки предприеха мерки, които дори не са съществували в политическия им инструментариум преди десетилетие. И сега са принудени да се придържат към тях.

Списъкът с неконвенционални мерки се разширява. Имаме количествени улеснения или покупка на дългосрочни правителствени дългови книжа, при вече нулеви краткосрочни лихви. Това е допълнено с кредитни улеснения, които са приели формата на покупки от страна на централните бенки на частни или частично частни активи – каквито са ипотечните и други гарантирани с активи книжа, дългове с покритие, корпоративни дългове, доверени фондове и дори акции на търгувани на борсата фондове. Целта е да се намалят частните кредитни спредове (разликата между доходността по частните активи и тази по правителствените дългове с подобен падеж) и да се даде тласък, пряко или непряко, на цената на други рискови активи, каквито са акциите и недвижимите имоти.

След това имаме „обявяване на намерения”, изявление за запазване на нулевите лихви за дълъг период, докато икономическите основи се укрепят, както и на по-нататъшно намаляване на краткосрочните лихви. Например, изявлението за запазване на нулевите лихви за, да кажем, три години, предполага че лихвите по вторичните книжа с над тригодишен падеж също ще паднат до нулата, предвид на това, че средносрочните лихви се основават на очакванията за краткосрочните лихви през следващите три години. И отгоре на това имаме необуздана намеса на валутния пазар за стимулиране на износа чрез отслабване на валутата.

Тези политики на практика намаляват дългосрочните и средносрочните лихви по правителствените книжа и ипотеките. Те също така стесниха кредитирането на частни активи, стимулираха стоковите пазари, отслабиха валутата и намалиха реалните лихви чрез засилване на инфлационните очаквания. И отчасти се оказаха ефективни.

Все още в повечето напреднали икономики растежът (и инфлацията) остават крайно ниски. И си има причини за това. Предвид огромната задлъжнялост на частния и публичния сектор, неконвенционалните монетарни политики  биха предотвратили тежката рецесия и биха се справили с дефлацията. Но не могат да се погрижат за съживяването на растежа и достигане на инфлация от 2%.

Нещо повече, този политически микс не е оптимален. Макар монетарната политика да може да играе важна роля при стимулирането на растежа и инфлацията, са нужни структурни политики за увеличаване на потенциала за растеж и за предпазването на фирми, домакинства, банки и правителство от превръщането им в зомбита, хронично нежелаещи да харчат понеже са твърде задлъжнели. Също така са необходими фискални политики за подкрепа на съвкупното търсене.

За лош късмет, политическата икономия на повечето структурни реформи – с техните големи разходи и неясни ползи – предполага тяхното бавно случване. В същото време фискалната политика беше замразена в някои страни, заради големите дефицити и натрупаните дългове (което доведе до ограничаване на достъпа до пазарите), а в други (еврозоната, Обединеното кралство и Съединените щати, например) враждебната реакция срещу по-нататъшните фискални стимули, доведе до налагане на мерки за ограничаване на разходите , които подкопаха перспективите за краткосрочния растеж. Затова, независимо дали ни харесва или не, централните банки станаха и все още са единственият играч на терена, когато става въпрос за подкрепа на съвкупното търсене, повишаване на заетостта и предотвратяване на дефлацията.

И така неконвенционалните монетарни политики – установени здраво вече повече от десетилетие – сами станаха конвенционални. И на фона на продължаващата липса на растеж, както и на дефлационен риск в повечето напреднали икономики, монетарните технолози ще трябва да продължат своя самотен полет с нова порция „неконвенционални неконвенционални” монетарни политики.

Някои от тях вече бяха въведени. Например политиката на негативни лихви понастоящем е стандарт в Швейцария, Швеция, Дания, еврозоната и Япония, където големите резерви, които банките държат в централните банки в резултат на количествените улеснения, са обложени с негативни лихви. Политическите технолози направиха преход от предоставянето на парични количества към налагането на „цена” на парите. Номиналните лихви сега са негативни не само за овърнайт дълговете, но също така и за десетгодишните правителствени дългови книжа. Всъщност правителствен дълг на стойност около 6 трлн. долара в целия свят днес е с негативна номинална доходност.

Следващият етап на „неконвенционалната неконвенционална” монетарна политика – ако рискът от рецесия, дефлация и финансова криза рязко нарасне – би трябвало да има три компонента. Първо, централните банки да могат да обложат кешовите наличности, за да възпрат банките в опитите им да избегнат негативното облагане по задължителните резерви. Ако банките не могат да превключат на кеш (печелейки от нулевите лихви), централните банки ще са свободни да налагат нови още по-ниски негативни лихви.

Второ, количествените улеснения да се развият в „хеликоптерни пари” или в пряко монетарно финансиране чрез централните банки на по-голям бюджетен дефицит. Всъщност, последното пазарно жужене се случи заради ползите от постоянната монетаризация на публичния дефицит и дълг. Нещо повече, докато количествените улеснения облагодетелстваха държателите на финансови активи чрез подкрепа на цените на акции, дълг и имоти, те също така разпалиха ново увеличение на неравенството. „Хеликоптерните пари” (под формата на данъчни облекчения или чрез трансфери от новонапечатани пари) ще сложат директно в ръцете на домакинствата пари, които да стимулират растежа.

Трето, кредитните улеснения от централните банки или закупуването на частни активи, могат да се разширят значително. Представете си директно закупуване на акции, високорискови корпоративни книжа и лоши банкови заеми.

Ако „неконвенционалните неконвенционални” монетарни политики ви звучат малко налудничаво, си струва да си припомним, че предишните бяха определяни като „конвенционални неконвенционални” политики само допреди няколко години. И ако настоящите условия в напредналите икономики останат непокътнати през следващото десетилетие, хеликоптерните пари, дълговата монетаризация и облагането на кешовите наличности могат да се превърнат в новите стари неконвенционални политики. Отчайващите времена изискват отчаяни мерки.


*Нуриел Рубини е професор в NYU’s Stern School of Business и председател на Roubini Global Economics. Бил е старши икономист по международните въпроси в Съвета на икономическите съветници на Белия дом по време на администрацията на Бил Клинтън. Работил е за Международния валутен фонд, за Федералния резерв на САЩ и за Световната банка.

понеделник, 18 април 2016 г.

Кризата с върховенството на закона в Европа

Ги Верховстад*

От отломките на две световни войни европейските страни излизат обединени в намерението си да станат най-големия световен експеримент за обединение и сътрудничество, за споделен суверенитет. Но, въпреки впечатляващите постижения в десетилетията оттогава, днес европейският проект е поставен под риск от разпад.

Непреодоляната финансова криза, бежанската криза, влошената среда за сигурност и замразеният процес на интеграция, създадоха из цяла Европа отровна, нестабилна политическа среда, в която избуява популизма и национализма. Може би най-ясната проява на това е ерозията на върховенството на закона в рамките на ЕС.

Особено две страни членки на ЕС, Унгария и Полша, днес излагат на опасност трудно извоюваните европейски демократични стандарти и така подкопават върховното постижение на европейската интеграция.

В Унгария либерално-демократичните ценности са подложени на постоянни атаки от правителството на министър-председателят Виктор Орбан. От връщането му на премиерския пост през 2010 Орбан поведе Унгария по пътя на авторитарния национализъм и се възползва от бежанската криза, за да засили „усещането за заплаха”, помагащо му да си осигури народна подкрепа.

В този процес фундаменталните права бяха пренебрегнати, медийната свобода обуздана, бежанците демонизирани и Орбан направи всичко по силите си да отслаби ЕС. Опитите чрез институциите на ЕС да се принуди Орбан да промени курса само го окуражиха да предприеме по-нататъшни действия за потъпкване на демократичните правила.

В същото време демократичната криза настъпи и в Полша, започвайки през октомври миналата година, когато партията „Право и справедливост”, евроскептична партия, която също се противопоставя на имиграцията, си осигури пълно парламентарно мнозинство като обеща да предприеме популистки икономически политики и да „постави Полша на първо място”. А от изборите насам „Право и справедливост” започна серия от атаки срещу самата конституция на Полша.

Законодателството предлагано от правителството за реформиране на полския Конституционен съд беше отхвърлено от самия съд и от пазителите на европейската демокрация, Венецианската комисия. Правителството успя да изключи съда от процеса по определяне на конституционосъобразността на законодателството. Това отслабва един от ключовите фундаменти на демократичното върховенство на закона, а това е изключително голям проблем както за Полша, така и за самата Европа.

Унгария и Полша са жалоните на крайно десния дневен ред, по който се ориентират останалите в Европа и който следват партиите възползващи се от политическия вакуум създаден от неуспехът на ЕС да се справи с финансовата и бежанската криза. Как обаче нещата могат да се поправят?

В демократичните страни е от съществено значение враговете на демокрацията да бъдат побеждавани с демократични методи. От съществено значение е външния свят да убеди унгарския и полския народ, че в един глобализиран свят национализмът може да предложи единствено въображаема сигурност и икономическа разруха. Двете страни, в сърцето на Европа, облагодетелствали се изключително много във всеки смисъл от членството си в ЕС, сега не трябва да захвърлят възможността да се развият още.

Унгарците и поляците отхвърлиха международната си изолация през 1989. След падането на Желязната завеса двете страни станаха верни съюзници на НАТО още преди да се присъеднят към ЕС. Геополитическите и отбранителните аргументи за европейско единство са необорими и не може да съществува обединена Европа без Унгария и Полша.

Но всички ние, и особено народите на Унгария и Полша, трябва да помним, че НАТО, както и ЕС, бяха създадени на основата на фундаменталните принципи на демокрацията, индивидуалните свободи и върховенството на закона. Всяко правителство, което пренебрегва тези принципи излага на опасност единството и солидарността на съюза. Затова е от съществено значение, че Съединените щати и останалите съюзници от НАТО открито казват и настояват, че функционирането на демократичната система на проверки и баланси е единственото спасение. Би било невъобразимо за държавните глави на страните членки на НАТО да проведат планираната лидерска среща на върха във Варшава през юни, ако Полша все още е в конституционна криза, а правителството не зачита върховенството на закона и мнението на уважаваното международно тяло.

На унгарците и поляците трябва да им се припомни, че руският президент Владимир Путин доста упорито се опитва да раздели и отслаби ЕС и НАТО. Ако Европа се изправи очи в очи с агресия от страна на Кремъл, ще бъде от съществено значение Полша и Унгария да се придържат към тези групови фундаментални ценности и принципи.

Но е необходимо също така самата Европа да развие по-обхватен механизъм за регулиране на икономическите политики, за опазването на околната среда и за политиките за единния пазар. Но Европа винаги е била нещо много повече от просто икономически проект, тя е съюз на ценностите, в който няма да се допусне негов член да го руши без съответните последици.

Правителствата идват и си отиват, също както и политиците, но демократичните институции трябва да бъдат освободени от възможността за политическа намеса. Тъжната истина е, че ако кандидатстваха за членство в ЕС днес, нито Унгария, нито Полша щяха да бъдат приети. Хората в двете страни трябва внимателно да преценят какво означава това. Настоящите им лидери твърдят, че защитават националния интерес. Но в интерес ли е на собствените им страни да бъдат зачеркнати от Съединените щати, НАТО и цяла Европа?


*Ги Верховстад, бивш белгийски министър-председател, е президент на АЛДЕ в Европейския парламент.

петък, 15 април 2016 г.

Следващият петилетен план на Китай

Мартин Фелдстийн*

Наскоро се върнах от Пекин, където прекарах в седмица разговори с китайски официални представители и посетих Китайския форум за развитие, основната годишна среща на китайски и чуждестранни вископоставени представители, и топ бизнес администратори. Китайското правителство току що беше представило своя 13-ти петилетен план, а официалните правителствени представители ревностно го представяха като бъдещето на Китай.

Макар този план да съдържа един безкраен списък от специфични цели и задачи, основната нова тема тази година е „преструктурирането в посока на вътрешното потребление”, идея включваща широк спектър политики целящи да засилят икономическия растеж и да повишат стандарта на живот. Терминът „вътрешно потребление” трябва да разграничи новите политики от традиционните мерки за стимулиране на износа чрез лесни пари и чрез постепенно увеличение на фискалния дефицит, които досега целяха да засилят икономическата активност.

Основна цел на списъка от политики за стимулиране на потреблението е премахването на част от свръхкапацитета на държавните фирми в стоманената и въглищната индустрия. Това означава съкращаване на почти четири милиона работници, число равно на около 0,5% работната сила в Китай. Планът предвижда създаването на специален фонд за осигуряване на помощ за останалите без работа. Експертите са на мнение, че е необходимо по-голямо съкращение, но властите все още не знаят дали това ще проработи, а и как ще реагира обществото.

Китай също така има намерение да прехвърли милиони хора от нископроизводителните земеделски зони към дузината нови градове, което е съчетано с амбициозни планове за изграждане на 50 нови летища и хиляди километри нови пътища и железопътни линии. Властите също така предлагат реализацията на проекта „Един пояс, един път”, който да използва китайска финансова подкрепа и ресурси за развитие на пристанища, железопътни трасета и магистрали за свързване на Китай с останалата част от Азия, Централна Азия и в перспектива дори с Европа. Целта в областта на външната политика е да се увеличи китайското влияние в региона и отвъд. Страната ще създаде също така условия за износ на част от китайския индустриален свръх капацитет.

Нещо повече, властите възнамеряват да стимулират иновациите чрез изследвания и развитие, в това число чрез намаляване на данъчните ставки за високотехнологичните фирми.  Данъчната реформа ще се простре и до ДДС в Китай за сектора на услугите. А финансовите реформи ще премахнат ограниченията върху лихвите, които банките плащат по депозити и налагат по заеми.

В същото време съществува значително притеснени относно новия валутен режим на Китай. През последните години обезценяването на юана спрямо долара събуди сериозно недоволство от страна на американските фирми, съревноваващи се с китайското производство. Но юанът в същото време поскъпна с 25% спрямо останалите валути на напредналите страни от 2010 насам. Властите се ангажираха да позволят на пазарите да определят сами валутния курс и да не се намесват повече. Но властите продължават да влияят на движението на юана спрямо долара, понеже се опасяват, че поставяйки ударението върху управлението на валутния курс спрямо кошницата от валути ще означава по-нататъшно обезценяване спрямо долара, очакване което ще ускори отлива на капитали.

Политиките за подобряване на околната среда също са сред приоритетите на правителствения план за следващите пет години. Обществото е жадно за чист въздух, за чисти реки и чиста земя. За да постигне това правителството ще приеме нови регулации и ще емитира „зелени бонове” за финансиране на възстановяването и за нисковъглеродни енергийни източници.

Китайските автомобилни производители са стимулирани да произвеждат хибридни автомобили, а правителството предупреди чуждестранните автопроизводители, че ще предприеме стъпки за намаляване на пазарния им дял, ако не се съобразят.

Подобряването на качеството на живота също така изисква стимулиране на качеството на продукцията, която китайските потребители могат да закупят. Министър от правителството отбеляза по време на срещата, че един милион китайски туристи, пътували зад граница през миналата година, са ползвали кредитни карти и са похарчили около 1 млрд. долара за стоки, които не могат да купят у дома (иронията е, че някои от тези европейски и американски продукти всъщност са произведени в Китай).

Китай все още е страна с ниски доходи, като БВП на глава от населението е едва 14 хил. долара годишно, или около една-четвърт от този в Съединените щати. Макар Пекин и Шанхай да са сравнително процъфтяващи, там все още има много бедност.  Сред целите на петилетката е премахване на бедността до 2020, за което ще трябва намаляване на броя на бедните хора с 55 млн., като сега линията на бедност е 354 долара на година или по-малко от долар на ден.

Високите нива на задлъжнялост на китайските корпорации могат да се окажат източник на финансова нестабилност, макар отделни представители на властта да подчертават, че не са притеснени. Правителствените данни показват, че съотношението на банковите заеми спрямо БВП е около два пъти по-голямо от това в Съединените щати. По притеснителното е, че делът на необслужваните заеми може да се окаже опасно висок.

Но дори и делът да е по-висок от представяните в официалната статистика данни, Китайският проблем с лошите заеми е много по-различен от този на Запад. Най-големите китайски длъжници са държавните фирми, а техните кредитори са държавните банки. Затова решаването на проблема с лошите заеми ще означава прехвърлянето на загубите от държавните банки към правителството. Но понеже правителственият дълг е сравнително нисък – около 17% от БВП – няма да е трудно за правителството да поеме тези загуби. Ако е необходимо, то може също така да се справи с огромните дългове на местните управи, насърчени от централните власти и натрупани през 2008 и 2009.

На срещата не бяха дискутирани енергичните мерки срещу високите нива на корупция, които президента Си Дзинпин предприе и за които мнозина смятат, че спъват процеса на вземане на икономически решения и забавят ръста на БВП. Липсваше също така дебат за широкоразпространените тревоги относно идеологическото изместване наляво, което може да засегне правата на собственост и да доведе до отлив на капитали в опит хората да защитят своето богатство.

Но макар Китай да си остава един сложен пъзел, властите все пак прокарват пропазарни реформи, замислени да произведат реален годишен ръст от 6,5% и повече за следващите пет години, което да доведе до удвояване на реалния доход на глава от населението до 2020 и за което Китайската комунистическа партия призовава още от 2010. Ако тази цел не бъде постигната, то това няма да е в резултат на липсата на усилия сред част от китайското правителство.


*Мартин Фелдстийн е професор по икономика в Харвардския университет и почетен президент на Националното бюро за икономически изследвания. Председателствал е Съвета на икономическите съветници на президента Роналд Рейгън от 1982 до 1984 година. През 2006 година е назначен в Консултативния съвет за външно разузнаване към президента Джордж Буш, а през 2009 е назначен в Консултативния съвет за икономическо възстановяване към президента Барак Обама. Понастоящем той е в борда на директорите на Съвета за външни отношения, на Тристранната комисия и на Г-30, неправителствена международна организация, която се занимава с търсенето на решения за глобалните икономически проблеми.