петък, 29 януари 2016 г.

Абсурдността на глобалната монетарна система

Рагурам Раджан*

След като 2015 приключи, светът не може да се похвали със силен растеж в много сфери. Времена, в които развитите страни и възникващите пазари се нуждаят от бърз растеж, за да постигнат вътрешна стабилност, са опасни времена. Те са отражение на различни фактори, в това число на нисък ръст на производителността в индустриалните държави, дългова тежест надвиснала заради Голямата рецесия и необходимостта от преработка на експортно-ориентирания модел на растеж на възникващите пазари.

И така, как можем да преодолеем слабото търсене? На теория ниските лихви би трябвало да засилят инвеститорския интерес и да създадат работни места. На практика, ако дълговата тежест означава продължаване на тенденцията за слабо потребителско търсене, реалната възвращаемост на инвестициите може да се срине. Неутралната реална лихва, установена от Кнут Виксел преди век – или простичко казано, лихвата необходима за връщане на икономиката обратно към пълна заетост и стабилна инфлация – може да бъде и негативна. Това обяснява привлекателността за централните банки на неконвенционалните монетарни политики, каквито са количествените улеснения. В най-добрия случай, доказателствата, че тези политики водят до стимулиране на вътрешните инвестиции, са противоречиви.

Друг привлекателен начин за стимулиране на търсенето е да се увеличат правителствените разходи за инфраструктура в развитите страни, обаче повечето от необходимите инвестиции вече са направени. И ако всеки може да види необходимостта от поправянето или възстановяването на съществуващата инфраструктура (мостовете в Съединените щати са добър пример), лошо насочените разходи биха увеличили обществените тревоги при изгледите за увеличаване на данъците, за възможно увеличение на спестяванията на домакинствата и за намаляване на корпоративните инвестиции.

Видя се, че потенциалът за растеж в индустриалните страни беше паднал още преди Голямата рецесия. Бившият министър на финансите на Съединените щати Лари Самърс популяризира фразата „трайна стагнация”, за да опише ситуацията със слабото съвкупно търсене, причинено от застаряващото население, което иска да потребява по-малко и с нарастващия дял от печалбите на свръх богатите, които не желаеха да увеличават своето вече огромно потребление.

Такива структурни причини за слабия потенциал за растеж предполагат нуждата от структурни реформи: мерки, които биха повишили потенциала за растеж чрез стимулиране на по-силна конкуренция, участие и иновации. Но структурните реформи се изправиха срещу корпоративните интереси. Както каза преди време Жан-Клод Юнкер, тогава министър-председател на Люксембург, в пика на кризата с еврото, „Всички ние сме наясно какво да правим, но не знаем как да го направим така, че да бъдем преизбрани след като го направим”.

Ако е толкова трудно да се постигне растеж в развитите страни, защо да не се съгласят на по-нисък растеж? Все пак доходът на глава от населението все още е достатъчно висок.

Един от начините да бъде постигнат е като страните изпълнят задължения си. През 1960-те, индустриалните икономики отправиха големи обещания за социална сигурност към широката публика, по-късно разширени с рисковани фискални ангажименти към работещите в публичния сектор. Нещо повече, растежът е крайно необходим за социалната хармония, понеже младите – които по всяко време могат да излязат на улиците да протестират – трябваше да работят, за да плащат за поетите към по-възрастното поколение ангажименти. И макар технологичните промени и глобализацията да означават повече и по-добри работни места за средната класа и сигурни нива на растеж, е нужен повече растеж, за да се обуздае неравенството.

Накрая, съществува страх от дефлация, каноничен пример за което е Япония, където политиците по всеобщо мнение позволиха изпадането в порочен цикъл на падащи цени, потиснато търсене и продължителен период на муден растеж.

Всъщност тази общоприета мъдрост може би е погрешна. След като японският борсов балон се спука в началото на 1990-те, властите удължиха забавянето като не разчистиха банковата система или не преструктурираха свръхзадлъжнелите корпорации. Но когато Япония предприеха решителни действия в края на 1990-те и началото на 2000-те, растежът на глава от населението можеше да бъде сравнен с този на останалите индустриални страни. Нещо повече, нивата на безработицата бяха срено 4,5% между 2000 и 2004, докато в еврозоната те бяха 6,4%, а Съединените щати 9,4%.

Наистина, дефлацията увеличава реалната тежест на съществуващия дълг. Но ако дългът е прекомерен, целенасоченото преструктуриране е по-добро от стопяването чрез инфлация. Въпреки тези аргументи, духът на дефлацията преследва правителствата и централните банкери. Оттук и дилемата пред индустриализираните икономики: как да помирим политическото желание за растеж с реалността, при която стимулиращите мерки се оказват неефективни, отписването на дългове е неприемливо, а структурните реформи предизвикват твърде много неприятности на правителствата, за да успеят да ги прокарат лесно.

Развитите страни имат само един друг канал за растеж: да повишат износа чрез обезценяване на валутата, постигнато с агресивни монетарни политики. В идеалния случай, страните с възникващи пазари, финансирани от развитите икономики, биха погълнали този износ, инвестирайки в своето бъдеще, като по този начин увеличават глобалното съвкупно търсене.

Но урокът научен от кризата на възникващите пазари от 1990-те, разчитали на чуждите капитали за финансиране на вноса необходим за инвестициите, е опасен. В отговор няколко от тези страни орязаха инвестициите в края на 1990-те и започнаха да трупат излишъци по текущите си сметки, предпочитайки да натрупат резерви в чужда валута, за да запазят конкурентността на валутните си курсове.

През 2015, Бен Бернанке, тогава председател на Фед, изкова термина „глобално пресищане със спестявания”, за да опише излишъците по търговския баланс, особено във възникващите пазари, намерили пътя си към Съединените щати. Бернанке наблегна на техните неблагоприятни последици, особено съсредоточаването на ресурси, довело до имотния балон в Съединените щати.

С други думи, преди глобалната финансова криза от 2008, възникващите пазари и развитите страни бяха оковани в опасна симбиоза от капиталови потоци и търсене, което напомняше за еднакво опасните тенденции отпреди кризата във възникващите пазари от края на 1990-те. В последиците от кризата от 2008, отново наблюдаваме същите тенденции, при които капиталовите потоци от напредналите икономики се изляха във възникващите пазари, предизвиквайки отслабване, което ще се разкрие напълно след затягането на монетарната политика в развитите страни.

В един идеален свят политическата воля за растеж не би трябвало да надхвърля икономическия потенциал. В реалния свят обаче, където задълженията към социалната система, свръхзадлъжнялостта и бедността не могат да изчезван ей така, ние се нуждаем от път за постигане на устойчив растеж. Преди всичко трябва да избягваме политики от типа „не е важно на мен да ми е добре, а на съседа да му е зле”, каквито са неконвенционалните монетарни политики или постоянната валутна интервенция на пазарите, която причинява преди всичко отлив на капитали и ожесточаване на валутното обезценяване.

Изводът е, че многостранните институции като МВФ, трябва да поемат своята отговорност за постигане на стабилност в глобалната система чрез анализ и даване на предпазливи оценки за всяка неконвенционална монетарна политика (в това число и за постоянната намеса на валутните пазари). Настоящата абсурдна система тласка света към ожесточена конкуренция на монетарните улеснения, от която никой не печели.

Постигането на консенсус за свободна търговия и отговорно глобално гражданство – което да се противопостави на ограничените схващания – ще подготви почвата за устойчивия растеж, от който светът отчаяно има нужда.


*Рагурам Раджан е гуверньор на Индийската централна банка.

Няма коментари:

Публикуване на коментар