вторник, 5 януари 2016 г.

Нова ера за Близкия изток

Джефри Сакс*

Съединените щати, Европейският съюз и водените от Запада институции като Световната банка постоянно се питат защо Близкият изток не може да се управлява сам. Въпросът е зададен честно, но без много задълбаване. Все пак, единствена и най-важна пречка пред доброто управление в региона е дефицитът на самоуправление.

Един век е достатъчен. През 2016 ще отбележим началото на нов век в самостоятелната близкоизточна политика съсредоточена досега основно върху предизвикателствата на устойчивото развитие.

Съдбата на Близкия изток от последните 100 години е белязана през ноември 1914, когато Османската империя избира страната на губещите в Първата световна война. В резултат на това империята се разпада, като страните победителки, Великобритания и Франция, поемат хегемонен контрол върху нейните остатъци. Великобритания, вече контролираща Египет от 1882, налага ефективен управленски контрол върху днешен Ирак, Йордания, Израел, Палестина и Саудитска Арабия, докато Франция, контролирала голяма част от Северна Африка, поема контрол върху Ливан и Сирия.

Формалният мандат на Обществото на народите и други инструменти на хегемонията се упражняват, за да гарантират на Великобритания и Франция властта над петрола, пристанищата, корабните трасета и външната политика на местните лидери. На територията, която по-късно става Саудитска Арабия, Великобритания подкрепя уахабитския фундаментализъм на Ибн Сауд срещу арабския национализъм на хашемитите.

След Втората световна война Съединените щати повдигат интервенционистката мантия, последвано от подкрепен от ЦРУ военен преврат в Сирия през 1949 и още една операция на ЦРУ за събарянето на иранския лидер Мохамед Мосадех през 1953 (за да запазят контрола на Запада върху петрола на страната). Това отношение продължава и до днес: свалянето на либийския лидер Муамар Кадафи през 2011, събарянето на египетския лидер Мохамед Морси през 2013 и последвалата война срещу сирийския лидер Башар ал-Асад. За почти седем десетилетия Съединените щати и техните съюзници постоянно се намесват (или подкрепят вътрешни заговори) и махат правителства, които не са достатъчно послушни.

Западът също така въоръжава целия регион с оръжия за стотици милиарди долара. Разположените в целия регион американски военни бази и провалящите се операции на ЦРУ оставят огромно количество въоръжение в ръцете на агресивните врагове на Съединените щати и Европа.

Затова, когато западните лидери питат арабите и други в региона защо не могат да се самоуправляват, те трябва да са подготвени за следния отговор: „От цял век, вашите намеси подкопават демократичните институции (като отхвърлят резултатите от изборите в Алжир, Палестина, Египет и другаде), подклаждат повтарящи се и вече хронични войни, въоръжават най-агресивните джихадисти по ваша заповед и създават полета на смъртта, които днес са се разпрострели от Бамако до Кабул”.
Какво, в такъв случай, трябва да бъде направено, за да се постигне един нов Близък изток? Ще си позволя да предложа пет принципа.

Първо, и най-важно, Съединените щати трябва да прекратят тайните операции на ЦРУ целящи свалянето  или дестабилизирането на правителства където и да е по света. ЦРУ е създадено през 1947 с две основни задачи – едната все още актуална (събиране на разузнавателна информация), а другата катастрофална (тайни операции за сваляне на режими, смятани за „враждебни” за интересите на Съединените щати). Президентът на Съединените щати може и трябва, чрез административна заповед, да прекрати тайните операции на ЦРУ – и по този начин да сложи край на досегашния натиск и насилие, които упражняват преди всичко в Близкия изток.

Второ, Съединените щати би трябвало да преследват своите понякога легитимни външнополитически цели в региона чрез Съвета за сигурност на ООН. Настоящият подход на създаването на водени от Съединените щати „коалиции на желаещите” не просто се провали, той също така докара до там, че дори легитимни американски цели като спирането на Ислямска държава, да бъдат блокирани заради геополитически съперничества.

Съединените щати биха спечелили повече, ако подлагат на гласуване в Съвета за сигурност своите външнополитически инициативи. Когато Съветът за сигурност отхвърли войната в Ирак през 2003, Съединените щати щяха да постъпят мъдро, ако се бяха въздържали от нахлуване. Когато Русия, постоянен член с право на вето в Съвета, се противопостави на подкрепеното от Съединените щати сваляне на сирийския президент Башар ал-Асад, Съединените щати щяха да постъпят мъдро, ако се бяха въздържали от тайните операции за махането му. И сега, целият Съвет за сигурност би се обединил около глобалния (а не само на Съединените щати) план за справяне с Ислямска държава.

Трето, Съединените щати и Европа трябва да приемат истината, че демокрацията в Близкия изток ще доведе до много победи на ислямисти в изборите. Много от избраните ислямистки режими ще претърпят провал, както много слабо представящи се правителства правят. Те ше бъдат свалени от власт на следващите избори или от улицата, или дори от местни генерали. Но продължителните усилия на Великобритания, Франция и Съединените щати да държат всички ислямистки управления извън властта единствено и само възпират политическото съзряване на региона, без всъщност да постигат или осигуряват дългосрочен успех.

Четвърто, местните лидери от Сахел до Северна Африка и Близкия изток, та до Централна Азия, трябва да разберат, че най-важното предизвикателство пред ислямския свят днес е качеството на образованието. Регионът изостава далеч зад подобни на него със средни доходи в областта на науката, математиката, технологичните иновации, предприемачеството, развитието на малкия бизнес и оттам на създаването на работни места. Без вискокачествено образование, има малки възможности за икономически просперитет и политическа стабилност където и да е.

Накрая, регионът трябва да реши изключителната си уязвимост към природна разруха и от свръхзависимостта си от въглеводорода, особено пред перспективата за глобална преориентация към нисковъглеродна енергия. Преобладаващо мюсюлманския регион от Западна Африка до Централна Азия е най-гъсто населеният сух регион, с ивица от 8 хил. километра без вода, с пустини, нарастващи температури и несигурност за изхранването.

Това са истинските предизвикателства пред Близкия изток. Сунитско-шиитското разделение, политическото бъдеще на Асад и доктриналните спорове са без съмнение с по-малка важност в дългосрочен план за региона от непосрещнатите нужди от качествено образование, умения за работа, напреднали технологии и устойчиво развитие. Много смели и прогресивни мислители от ислямския свят трябва да помогнат за пробуждането на своите общества за реалностите,а благосклонните хора по света трябва да им помогнат да го направят чрез мирно сътрудничество и със слагане на край на имперските войни и манипулации.

*Джефри Сакс е професор по устойчиво развитие, професор по здравни политики и здравен мениджмънт и директор на Института за Земята към Колумбийския университет. Той е и специален съветник на Генералния секретар на ООН за Целите за развитие на хилядолетието.

Няма коментари:

Публикуване на коментар