Привлекателността на китайския модел

Франсис Фукуяма*

В началото на 2016 историческото състезание между съревноваващи се модели за развитие е в ход – както и стратегиите за поддържане на икономически растеж – водещо се от едната страна от Китай, а от другата от Съединените щати и западните страни. Макар това състезание да остава скрито от общественото внимание, резултатът ще определи съдбата на Евразия за десетилетия напред.

Мнозина западняци са наясно, че растежът в Китай се забави значително, от над 10% годишно в предишните десетилетия до под 7% днес (и дори по-нисък). Лидерите на страната все още не са потърсили отговор на тази тенденция, в желанието си да ускорят преместването на фокуса от експортно ориентирания и увреждащ околната среда модел на растеж, базиращ се на тежката индустрия, към модел разчитащ на вътрешното потребление и услугите.

Но съществуват големи външни фактори, влияещи на китайските планове. През 2013 президентът Си Дзинпин представи мащабната инициатива наречена „Един пояс, един път”, която би преобразила икономическото ядро на Евразия. „Поясът” се състои от железопътни линии, тръгващи от Западен Китай, минаващи през Централна Азия и стигащи до Европа, Близкия изток и Южна Азия. „Пътят” се състои от пристанища и прилежаща инфраструктура за увеличаване на морския превоз от Източна Азия към страните от „Пояса”, предоставяйки им начин да превозват стоките си по суша, вместо през два океана, както е понастоящем.

Основаната от Китай Азиатска банка за инфраструктурни инвестиции, към която по-рано тази година Съединените щати отказаха да се присъединят, е създадена отчасти да финансира проекта „Един пояс, един път”. Но проектните инвестиционни изисквания ще стопят ресурсите предлагани от новата институция.

Всъщност, проектът „Един пояс, един път” представлява шеметно разгръщане на китайската политика. За първи път Китай пробва да изнесе своя модел за развитие към други страни. Китайски компании, разбира се, бяха много активни в Латинска Америка и Субсахарска Африка, през последното десетилетие, инвестирайки в добива на суровини и в добивната индустрия, както и в инфраструктурата необходима, за да бъдат докарани до Китай. Но „Един пояс, един път” е различен проект: целта му е да развие индустриален капацитет и потребителско търсене в страни отвъд Китай. Освен добива на суровини, Китай иска и да премести тежката си индустрия в по-малко развити страни, правейки ги по-богати и насърчавайки търсенето на китайска продукция.

Китайският модел на развитие е различен от понастоящем ползвания на Запад. Той се базира на мащабни държавни инвестиции в инфраструктура – пътища, пристанища, електрически мрежи, железопътни линии и летища – които да обслужват индустриалното развитие. Американските икономисти отхвърлят този подход от типа „да го построим, пък да видим”, което се дължи на притесненията им за корупцията и самозалъгването, понеже държавата е силно замесена. От своя страна, през последните години стратегиите за развитие в Съединените щати и Европа бяха фокусирани върху огромните инвестиции в общественото здравеопазване, овластяването на жените, подкрепата за глобалното гражданско общество и антикорупционните мерки.

Тези цели на Запада са похвални, но само с инвестиции в тях никоя страна не е постигнала богатство. Общественото здравеопазване в важно условия за устойчиво развитие, но ако в клиниките липсва постоянно електричество и чиста вода, или ако няма подходящи пътища стигащи до тях, те са безполезни. Китайската стратегия залагаща на инфраструктурата постигна забележителен успех в самия Китай и стана важен компонент на стратегиите възприети от други източноазиатски страни, от Япония през Южна Корея до Сингапур.

Големият въпрос за бъдещето на глобалната политика е ясен: Кой модел ще надделее? Ако „Един пояс, един път” изпълни очакванията на китайските плановици, цяла Евразия, от Индонезия до Полша, ще бъде преобразена за следващите поколения. Китайският модел ще процъфтява и извън Китай, повишавайки доходите и търсенето на китайски стоки, и ще замени стагниращите пазари в други части на света. Вместо да е в периферията на глобалната икономика, Централна Азия ще бъде в ядрото й. А китайската форма на авторитарно управление ще придобие огромно влияние, предизвиквайки силно негативен ефект върху демокрацията по света.

Но съществуват основателни поводи да се запитаме дали проектът „Един пояс, един път” ще успее. Растеж основан на инфраструктурни инвестиции досега работи добре в Китай, понеже китайското правителство контролира политическата среда. Не такъв е случаят зад граница, където нестабилността, конфликтите и корупцията ще пречат на китайските планове.

Всъщност, Китай вече се изправи срещу гневни акционери, националистки настроени законодатели и капризни приятели на места като Еквадор и Венецуела, където страната вече има мащабни инвестиции. Китай се зае с непокорните мюсюлмани в собствената си провинция Шанджан предимно чрез отхвърляне на искания и репресии, каквато тактика не би проработила в Пакистан или Казахстан.

Това обаче не означава, че Съединените щати и останалите западни правителства трябва да седят безучастно и да чакат провала на Китай. Стратегията на мащабно инфраструктурно развитие е възможно да е достигнала границите си в Китай и да не проработи в други страни, но все още е от огромно значение за глобалния растеж.

Съединените щати строиха огромни язовири и пътни мрежи през 1950-те и 1960-те, докато тези проекти не излязоха от мода. Днес, в тази връзка Съединените щати могат да предложат сравнително малко на развиващите се страни. Инициативата на президента Барак Обама „Силна Африка” е добра, но се осъществява твърде бавно, а усилията за изграждане на пристанище в Хаити се оказаха пълно фиаско.

Съединените щати трябва да станат член основател на АБИИ. Това би могло да присъедини и придвижи Китай към по-пълно приемане на международните стандарти в областта на околната среда, сигурността и пазара на труда. В същото време Съединените щати и останалите западни страни трябва да се запитат защо стана толкова трудно да се изгражда инфраструктура, не само в развиващите се страни, но и в самите тях. Ако не го направим, рискуваме да предоставим бъдещето на Евразия и други важни части от света в ръцете на Китай и неговия модел на развитие.

*Франсис Фукуяма е член на академичния съвет на Stanford University и директор на Центъра за демокрация, развитие и върховенство на закона. Последната му книга е озаглавена „Произход на политическия ред”, преведена и издадена на български език от Издателство „Изток-Запад”.